Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и

ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ

Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Клуба на кинодейците или в Руския клуб, след третата чашка той се провикваше:

- Поете, що не напишеш една забавна история на България!

За съжаление тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение.

Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учеб­ник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят истори­ята на своя народ,

се ядосах и реших да изпълня поръката на професора.

Макар че през живота си съм се ровил много в историята не само от чисто любопитство (купувал съм стотици исторически книги, без да пред­полагам, че един ден ще ми потрябват), но и повечето от драматичните ми съчинения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло, Процесът про­тив богомилите, Разпята събота, Последната нощ на Сократ, Тайна­та вечеря на Дякона Левски, Другата смърт на Жанна д'Арк, Величието и падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан),

въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко в себе си предчувствах риска на това мое начинание.

И наистина, първият том на моите „Български хроники" бе пос­рещнат с прекомерно голям интерес от читателите, но същевременно върху мен се стовари гневът на някои „учени историци", особено свире­пи бяха някои учителки по история - наруших им зазубрения урок... Не бях пощаден и от някои мои щатни критици литератори - те яростно „накълцаха" моя скромен труд...

Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рисковано начинание бях подкрепен от някои големи и свободомислещи познавачи на нашата история, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от академик Антон Дончев, което за мен е велика чест.

Но не само на тях съм благодарен - който и историк, журналист, колега или гражданин да ми направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки пореден тираж нанасях поправки - вече са повече от 100.

Подкрепиха ме някои големи личности и от оня свят.

Коментирайки в „Българския Великден" историко-теоретическите съчинения на Раковски, в които той е целият той - с естествен слог и тон, с тънък хумор и богато въображение, с неподражаемата си възхитителна импровизация, Тончо Жечев въздъхва:

Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писатели­те историци. По-късно в историята победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между пи­сател и историк.

И наистина, като се започне от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна Комнина и Никита Хониат и още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и стигнем до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и споменатия Тончо Жечев -

всички те са не само ерудирани историци, но и великолепни писа­тели и съчетанието на знанието с изящната словесност придава на съчи­ненията им огромна сила на внушение.

Признавам, аз се учих да пиша история от тези мъже.

Още в предисловието си към първия том на „Хрониките" писах: От Паисий се учех, че важно е не само КАКВО казваш, но и КАК го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.

Паисиевата „История славянобългарска" е ценна не толкова с ис­торическата си фактология, историците по-добре от мен знаят колко тя е неточна и съмнителнна, но ако ние продължаваме да ценим тази история, ценим я заради нейното въздействие върху българския народ, а това е ста­нало, поради това че Паисий е владеел магиката на словесното изкуство.

А какво да кажем за Захарий Стоянов? Има ли по-страстна, по-пристрастна, по-истинска, по-българска историческа книга от „Записки­те по българските въстания"? Случайно ли народът я счита за българска­та Библия?

На какво се учих от Захарий - ще спомена единствено следното: В езика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа.

Малцина знаят, че първоначалното заглавие на знаменитите „Стро­ители на съвременна България" е било „Инвентар на политическите идеи в България след Освобождението" - това заглавие говори достатъчно добре за първоначалното чисто научно намерение на Симеон Радев.

Залових се - признава по-късно той - с тази задача и скоро видях, че тя не може да ме увлече. Взех да се питам: „Защо да си задавам за цел едно сухо изложение, а не вложа всичко това, което носех в себе си - мисъл, въображение и чувство? "

И наистина, книгата му е съчетание на тези три неща. Един само пример.

След поредицата документални сцени, цитирани документи, теле­грами и спомени на очевидци следват чисто въображаеми романизирани сцени, при това написани в минало свидетелско време - все едно че Симеон Радев е надничал през прозореца или през ключалката:

Вечерта Стамболов се върна у дома си унил и мрачен. Въпреки обичая си той мълчеше, туряйки сегиз-тогиз ръката на челото си. Ко­гато сложиха трапезата, майка му го попита:

- Стефане, какво стана, синко, с Олимпия?

Тя обичаше Панова като свое дете.

-Ех, мамо, нищо не можах да направя за него, сила не ми стигна - отговори той, задавяйки сълзите, - ами стани утре рано и иди да запалиш свещ за него.

Утринта на 22-ри щяха да се изпълнят смъртните присъди.

Имаше такива - пише Симеон Радев, - които казаха, че съм фалшифицирал историята. Други ме наричаха историк в кавички.

Ив. Пеев-Плачков написа една критика, която той се бе наел да направи унищожителна.

Този хем Пеев, хем Плачков май не е оставил друга следа освен този си опит да нареди името си до едно голямо име, критикувайки го унищожително -

подобни опити се правят и днес от разни безлични личности.

Не знам поради що по-късно в историята ни е победил изцяло „немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк" и защо и до днес битува мнението, че щом нещо е научно, трябва да бъде написано скучно, т.е. тежко, тромаво, с банализирала се отдавна псевдонаучна фразеология;

написано ли е живо и интересно - значи е нещо лековато, несери­озно и глупаво; скуката се счита тъждествена на мъдростта.

Не, скъпи читателю, скуката е духовна чума. Тя ерозира личности­те, убива любовта, разрушава семействата; искаш ли да убиеш и най-красивата идея - говори за нея скучно, цели държави прогниват поради скуката, която витае в тях, и изчезват;

може да звучи ненаучно, но комунизмът пропадна, защото бе ску­чен: всичко бе предначертано, запланувано, друг мислеше вместо нас, тъй наречената колективност ни превръщаше в еднакви мравки, личната инициатива бе ерес; никакъв риск, никакви изненади, нито полет, нито провал, скуката ни обвиваше като мухи в паяжина, появеше ли се нещо ново и интересно, беше обявявано за идеологическа диверсия, за упадъчно явление, за опасно чуждо, вражеско, западно, империалистическо и не знам какво още влияние...

Аз съм еклектик, не обичам чистите жанрове именно защото са стерилни и скучни. Животът не е само поетичен, само епичен, само про­заичен, само тъжен, само весел, само художествен или само научен - животът е естествен, сиреч съчетава всички тези неща.

В „Български хроники" използвам всички възможни жанрове: бе­летристика, драматургия, есеистика, лирика, епос, публицистика, документалистика, научни доказателства, фантастика, шеги и анекдоти - и мисля, че това прави книгата ми естествена. Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да гледаме на историята си с префърцунена сериоз­ност. Шегуването с историята означава свобода, означава високо нацио­нално самочувствие.

Нарекох книгата си поема, защото е написана в стила на древните саги - с пристрастност и преувеличения, използвани са всички средства на образния - на поетическия език: метафори, притчи, сравнения, олицет­ворения, повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, риторика, патос. Ако се вгледате, графично, „Хрониките" са написани в тъй нарече­ните библейски стихове - всеки абзац съдържа толкова думи, колкото могат да се изрекат на един дъх, изразявайки обикновено една мисъл или рисувайки един образ, различната дължина на стиховете води до разли­чен ритъм на четенето, създава ритъма на поемата.

Мъчил съм се, съчетавайки научността с художествеността, да не накърнявам историческата истина, а, напротив - да я направя по-зрима, по-жива, по-убедителна, по-популярна.

Колко хиляди страници прерових този път, не мога да кажа, защо­то колкото по се приближаваме към нашето време, толкова повече се увеличават източниците - толкова повече стават гласовете от оня свят:

безименните и известни автори на свещените книги: Библията, Талмуда, Авеста и Корана, а също така апокрифното Евангелие от Тома - от XIII век пр. Хр. до VII век сл. Хр.;

венецианският нотариус Антонио Брешияно - от XIV век;

бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер, викарият на миноритския монашески орден в Цариград Бартоломео де Яно - от XV век;

немските пътешественици Ханс Дерншвам и Стефан Герлах, авст­рийският аптекар Фридрих фон Зайдел, френският пътешественик Жан Палерн Форезиен, руският монах Илия от Псков, австрийският дипло­мат босненецът Антон Вранчич, султан Сюлейман I Великолепни, Па­вел Джорджич, анонимният австрийски емисар, влашкият княз Михаил Храбри, архиепископ Дионисий Рали - от XVI век;

султаните Осман ІІ, Мурад IV, Мехмед III, Мехмед IV Ловджията и Мустафа ІІ; неизвестен наш монах, турските хронисти Юскюдари и Дефтердар, папският визитатор Пиетро Мазарекио, Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, илекският патриарх Арсений Черноевич, чипровският архиепископ Антон Стефанов, Силяхдар Финдикли Мехмед - от XVII век;

австрийският посланик граф Фолган Етингенски, датският пъте­шественик Карстен Набур и, разбира се, отец Паисий Хилендарски - от ХVІІІ век;

Георги Раковски, Петко Рачов Славейков, Неофит Бозвели, Йозеф фон Хамер, Макс Хенинг, В. Теплов, Н. А. Благовещенский, поп Минчо Кънчев, Киро Тулешков, Данаил Попов, Никола Цвятков, Парашкев Ив. Стоянов, Христо Иванов-Големия, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Анастас Попхинов, д-р Христо Стамболски, Любен Каравелов, Наталия Каравелова, Михаил Греков, Любица Ценович, Стефан Блъсков, Стефан Стамболов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Тодор Каблешков, Райна Попгеоргиева, протоколът на заседанието в Панагюрище на 17 априлий 1876, Цанко Дюстабанов, Димитър Тодоров-Димитрото, Йордан Кършовски, Никола Нанов, Цанко Минков, Никола Кючуков, Кирил Ботев, Димитър Икономов, Йордан Йорданов-Инджето, Уилям Стед, Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Иван Вазов и особено писмата на Васил Левски, статии­те на Христо Ботев, репортажите на Януарий Макгахан, докладът на Юджин Скайлър и книгите на Захарий Стоянов („Записки по български­те въстания", „Христо Ботйов - опит за биография" и „Васил Левски Дяконът - черти из живота му") - от XIXвек;

Венета Рашева, Ю. П. Тодоров, Антон Страшимиров, Димо Казасов, Николай Хайтов и преди всичко книгите на Димитър Страшимиров („История на Априлското въстание"), Димитър Маринов („Стефан Стамболов и новейшата ни история") и Тончо Жечев („Българският Велик­ден") - от XXвек;

но всичко това не би било достатъчно, ако пред очите ми през цялото време не бяха трудовете и на другите наши и някои чужди учени (по азбучен ред):

Александър Бурмов, Бистра Цветкова, Божидар Димитров, Вале­ри Кацунов, Валери Колев, Веселин Трайков, Владимир Григориев, Геор­ги Бакалов, Димитър Косев, Дойно Дойнов, Евгения Калинова, Елена Грозданова, Иван Унджиев, Илия Тодев, Искра Баева, Йоана Списаревска, Йоно Митев, Кирила Възвъзова, Крумка Шарова, Любомир Милетич, Любомир Огнянов, Михаил Йонов, Никола Гайдаров, Николай Генчев, Николай Жечев, Огняна Маждракова-Чавдарова, Олга Тодорова, Петко Теофилов, Пламен Митев, Тончо Карабулков, Христо Христов, Цветана Георгиева, Цонко Генов (моля за прошка, ако съм пропуснал някого) -

малко или много съм взел от всекиго по нещо, от всекиго в мен е останала поне една мисъл, поне една дума, за което на всеки един от тях съм дълбоко признателен.

Що се отнася до моите ругатели, спрямо тях аз прилагам тактика­та на философа Аристип, ученика на Сократ.

На улицата го срещнал един човек и започнал да го ругае. Арис­тип го отминал мълком.

• 
  Защо бягаш? - присмял му се ругателят.
  
• 
  Ти имаш свободата да ме хулиш - отвърнал философът, - но аз имам свободата да не те слушам.
  

СЪДЪРЖАНИЕ