Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница12/18
Дата22.07.2016
Размер3.73 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   18
“Обесването на Васил Левски"

Това стихотворение на Христо Ботев е с най-неясна съдба. Отпечатано е било първо в Стенен календар за 1876 г. с пор­трета на Левски. От календара обаче няма запазен нито един екземпляр.

Ако се съди по запазения стенен календар за 1875 годи­на, издаден също от Ботев, където под портрета на Хаджи Ди­митър е отпечатано стихотворението „Хаджи Димитър Асенйов", то и стихотворението, посветено на Васил Левски, ще да е било отпечатано под портрета му.

Вестник „Нова България", основан от Ботев на 5 май 1876 г., публикува последното му стихотворение в брой 22 на 12 август същата година. Там заглавието е „Дякон Васил Лев­ски".

През 1888 година в съчиненията на Христо Ботев редак­торът им Захарий Стоянов публикува нова версия на стихот­ворението, озаглавено там „Обесването на Васил Левски".

Ръкописът на стихотворението се е намирал в джобното тефтерче на Христо Ботев. Преди да се качи на парахода „Радецки", Ботев го предава на Димитър Горов, той пък - на Тодор Пеев.

В тефтерчето обаче е запазена черновата само на две строфи (и двете зачеркнати с три кръстосани линии): Гарванът грачи грозно, зловещо... - във вида, който познаваме и днес, и финалната строфа Няма го вече!... - с много зачерквания и по­правки (тази строфа в официалните издания липсва по незнай­ни причини).

Целият ръкопис на стихотворението се е намирал веро­ятно в тефтерчето на някои от откъснатите двадесет листа - възможно е Тодор Пеев да ги е откъснал и да ги е дал на в. „Нова България".

Възможно е също така „Нова България" да е взела сти­хотворението от Календара.

Тъй или иначе, трябва да предположим, че вариантът, публикуван в „Нова България" два месеца след гибелта на по­ета, е по-близък до оригинала.

Ако е вярно твърдението, че Захарий Стоянов не е раз­полагал нито с Календара, нито с „Нова България", остава възможността той да е взел стихотворението от някоя песно­пойка - такива са били на мода след Освобождението.

Сега нека се спрем, читателю, на някои от поправките в публикацията на Захарий Стоянов, която е приета за меродав­на и до днес, и да разсъдим - за хубаво ли са направени?

Най-проблемните поправки са направени в третата стро­фа, тъй като там те променят смисъла. Ето ги двата варианта -



в “Нова България” при Захарий Стоянов:

Плачи! Там близо до град София Плачи! Там близо край град София

видя аз стърчи черно бесило. стърчи, аз видях, черно бесило,

И твоят един син, Българио, И твой един син, Българийо,

виси на него... Със страшна сила виси на него със страшна сила.

зимата пее свойта зла песен. Гарванът грачи грозно, зловещо,

Вихрове гонят тръни в полето, псета и вълци вият в полята,

и студ и мраз и плач безнадежден старци се молят Богу горещо,

навяват на теб скръб на сърцето. жените плачат, пищят децата.

(Както се вижда, след третата строфа в двата варианта следват различни строфи, но нас ни интересува връзката меж­ду третата и четвъртата строфа в „Нова България".)

И така: „до град София" или „край град София" - е поч­ти все едно;

видя аз стърчи черно бесило" - безспорно добре е за­менено с по-естественото „стърчи, аз видях, черно бесило";

абсолютно грешна обаче е поправката в третия стих: „и твоят един син, Българио " при Захарий Стоянов е заменено с „ и твой един син, Българийо " -

първо, изядена е една сричка от десетосричния стих, но тури му пепел, по-важно е другото: твой един син значи „един твой син", сиреч: един от многото твои синове, а твоят един син означава определено: твоят един, сиреч: твоят едничък (единствен) син. Разликата е огромна.

В четвъртия стих следва най-великата поправка в наша­та поезия.

Първо трябва да предположим, че тя е била направена от Ботев в Календара, който е загубен, ако приемем, че там вари­антът на стихотворението е втори (както твърди Михаил Димитров) или пък че „Нова България" грешно е разчела ръкопи­са в тефтерчето.

Разликата между двата варианта в този стих е само в пунктуацията, но тя променя жестоко смисъла. В „Нова Бълга­рия" е:

...и твоят един син, Българио,

виси на него... Със страшна сила

зимата пее свойта зла песен.

Тук стихът „виси на него... Със страшна сила" е разде­лен категорично на две и втората част „Със страшна сила" е началото на ново изречение, което продължава в първия стих на следващата строфа „зимата пее свойта зла песен" (това е тъй нареченият анжамбман), сиреч изречението е: „Със страш­на сила зимата пее свойта зла песен".

Не знам дали Ботев сам, дали Захарий, а най-вероятно поправката е направена в песнопойките, защото, като се пее, музикалната фраза не позволява стихът да се раздели на две

и незнайният певец е съединил двете части на стиха, ма­хайки многоточието, без да подозира, че създава може би най-могъщата, най-абсурдната метафора в нашата поезия:



... и твоят един син, Българийо,

виси на него със страшна сила!

За да не ставам нататък дребнав с коментара си за други­те поправки, например: защо псета и вълци вият в мъглата е заменено с вият в полята, когато и в тефтерчето на Ботев ясно се разчита, че е в мъглата, а и никой поет не би повторил една и съща дума в две съседни строфи (в едната псета и вълци вият в полята, в другата вихрове гонят тръни в полето),

така че по-добре ще сторя, използвайки по-доброто и от двете редакции, да предложа трети, според мен по-верен вари­ант на последното Ботево стихотворение:

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино клета,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

над чий гроб там тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твоят един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач безнадежден

навяват на теб скръб на сърцето.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата,

старци се молят Богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Няма го вече. Юнашка сила

твоите тирани скриха в земята.

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!

Ако е вярно, че поезията е отражение на поетовата душа - какво отчаяние, каква безнадеждност са витаели тогава в ду­шата на Ботев! Това не е само плач по Левски, зловещият грак на гарвана е предчувствието за собствената му скорошна ги­бел -

в този реквием са се слели самотните души на двете най-велики личности в нашата нова история, затова е тъй непости­жим в своя величав трагизъм...

1875

ГЛАВА IX
Въстанието без барут


Христо Ботев, Стефан Стамболов,

Колю Ганчев, Върбан Юрданов,

Георги Апостолов, Захарий Стоянов

В края на август 1875 година апостолите заминали отвъд Дунава: Стамболов за Стара Загора (Заара), Волов и Стоян Драгнев - за Ловеч и Троян, Никола Обретенов и Иларион Драгостинов - за Русе и Шумен, Михаил Сарафов - за Търно­во, Сава Танасов и Таню Стоянов - за Сливен,

а Стоян Заимов и Бенковски се запътили към Цариград - в деня на уреченото въстание трябвало да драснат по един киб­рит от четирите страни на Цариград (според други сведения -на 40 места) и в паниката на пожара да убият султана,

те даже наели стая № 3 на втория етаж в хотел „Италия" и Бенковски от тъмно до тъмно седял до прозореца с пушка в ръка и дебнел - като мине султан Абдул Азиз по главната ули­ца, да го гръмне,

но султанът тъй и не минал, а и пари за динамит не наме­рили...

Ботев пък по решение на Централния комитет заминал за Русия да търси рубли за оръжие и да докара от Одеса ста­рия войвода Филип Тотя, та с Панайот Хитов да поведат към Балкана по една чета с по 2000-3000 юнаци и с бързината на светкавицата да изведат народът из леглото на робство­то1.

Да се изведе народът из леглото на робството с бързина­та на светкавицата, се оказало поетически блян. Трудно е да се каже, че въстанието блеснало като светкавица - истината е, че с бързината на светкавица угаснало.

Христо Ботев намерил Филип Тотя в Одеса, придумал го:



  • Вий, уважаваний ни войводо, сте един от първите синове на България, вие сте жертвували и имот, и живот за нейната свобода, елате да нанесете страх и трепет на нашите тирани и да оставите името си вечно в историята...

Трогнал се прочутият войвода, пуснал сълза, дал му Бо­тев колкото пари бил събрал из Русия, Филип вземал жълтици­те и офейкал безследно.

Другият прочут войвода също се съгласил, дали пари и на него, човекът, прави му чест, дори разписка оставил:



Приех от комитета у Букурещ български 100,

словом сто, лири турски за пътни разноски2,

за да премина у отечеството ни България.

1875 септемврий 4.

Подписал се собственоръчно: Панайот Хитов, след ко­ето вместо към отечеството ни България тръгнал към пазара, купил си там лозови пръчки и духнал към Сърбия да си посади лозенце в именийцето...

Стамболов пристигнал в Стара Загора, събрал тамош­ния Революционен Комитет начело с Колю Ганчев и прочел прокламацията:

Мили народе Български!

Всичките около тебе народи се наслаждават на доброчест живот, само ти, милий народе, стенеш под едно варварско иго.

Това нетърпимо вече състояние ти наложи света длъжност: да се дигнеш с оръжие в ръка и да премахнеш злото.

Ето ни вече на бойното поле, гдето ще пролеем и пос­ледната си капка кръв за твоето освобождение.

И т.н., и т.н...



Дързост, прочее, и напред с уверение, че победата ще бъде на твоя страна, защото и правдата е твоя!

Дързост, защото твоето възстание е благословено от Бога и трябва да бъде одобрено от всяка държава, народ и община, у които правдата и човеколюбието не са угаснали!

Издадено от хиляди Български

възстанници в Балканът.

На 8-ий Септемврия 1875 год.

Такива „хиляди Български възстанници в Балканът", раз­бира се, нямало, но младият апостол казал твърдо и безпре­кословно:

- Въстанието трябва да се обяви веднага, без отлагане, сега, след няколко дни!

Настанали ентусиазъм и веселие. Дядо Никола Веранчето, войвода от Хаинето, обещал да изкара най-малко 700 мом­чета, войводата Иван Сетирелията - до 2000, от всяко село обещавали да излязат по 1000, по 2000...

В полунощ на 16 септември въстаниците трябвало да се съберат на Чадър могила и на заранта да ударят града.

Към полунощ на Чадър могила излязла четицата на Ге­орги Апостолов от двайсетина души, сред тях бил и Захарий Стоянов.

Чакали, оглеждали се, ослушвали се - до заранта повече никой не се явил. Докато чакали, половината от явилите се юнаци потънали в шубраките безвъзвратно.

Захванал дъжд, засвяткали светкавици. Нашите юнаци лежали в храсталака под дъжда, хубаво, че валяло, та не си личало дъжд ли, сълзи ли се стичат по лицата им -

плачели те не от страх, че ще ги заловят турците на за­ранта и ще ги обесят, плачели от яд зарад измамата и подиг­равката.

- Когато един народ не обича свободата, можеш ли да го принудиш за това насилствено? Лъжи, хвалби, голи обе­щания... и нищо повече! - хълцал в мрака Стамболов1.

А все верни хора били, все били целували кръста на съзаклятието...

През нощта Стамболов зарязал четата си и тръгнал сам през Балкана. Дъждът не спирал, пътеките били тъмни и хлъзга­ви, той падал в урвите, камъните разкъсвали дрехите и месата му, но не спирал, вървял, вървял и плачел, плачел на воля в среднощната планинска пустош и вървял,

бързал към родното си, към героичното старопрестолно Търново - там въстанието сигурно е в разгара си...

Посрещнала го мъртва тишина.



Още вън от града, в лозята, той бил посрещнат от не­колцина приятели - пише неговият биограф Димитър Мари­нов2, - в числото на които бил Христо Книговезеца, и му съоб­щили, че въстанието е невъзможно и че полицията го търси под земята.

(В гордия старопрестолен град намерили войводата с обръсната глава, скрит в кюмюрлука - пише пък Захарий Стоянов.)



Покрит с рани и кръв, сломен от умора и глад и убит от тая несполука и от тия напразно дадени жертви, Стам­болов успял да се промъкне в жилището на една жена, която го приела, скрила, церила раните му и подновила живота му.

Тая жена се казваше Гранда Мола. Обществото я по­дозираше в леко поведение и беше я клеймило със своята присъда. Там Стамболов и другарите му бунтовници нами­раха прибежище, помощ и утеха.

- Запомни от мене, момчето ми - говорела му Гранда Мола, като го къпела собственоръчно, - след всеки провал в живота, когато ти е най-тежко, когато ти се мре, тичай при жена, само от извора на живота, дето е между краката й, можеш да почерпиш сила и кураж, не когато си весел, а когато си отчаян, търси жената...

Стамболов е посветил на тази жена може би най-хуба­вото свое стихотворение:



Благодаря! Прибежище

защита, нежност и утеха

намерих аз при теб, жена,

под твойта скромна, бедна стреха.

Не от любов към мене само

ти ми показа милост, чест,

но от любов къмто народа

и затова, че бях злочест;

и за това, че зарад правда,

зарад свобода кръв пролях;

ала народът ми отвърна

с лъжа, измяна, подлост, страх.

Благодаря! Ти като майка

прибра ме и ме утеши

и със ръка грижлива, нежна

ти раните ми изцери...

По-късно, вече велик държавник, Стамболов често ви­кал след третата чашка:



  • Ще ми говорят те за Гранда Мола - курва била! Седя аз, свит на девет, в долапа, нахлуват заптиетата в стаята и чувам: „Знаем, че криеш баш комитата Стамболов. Ей ти 3000 златни лири да го издадеш. Не го ли издадеш, като го намерим, ще те обесим на вратнята!" - „Търсете!" - им каза спокойно Гранда Мола. Днес кой, не жена, кой мъж ще го направи: да предпочете смъртта пред парите? Курва била Гранда Мола - де повече такива курви да имаше България!

Но аз май се отклоних твърде много, читателю...

Така Заарското въстание се свърши, без да замирише на барут - заключава Захарий Стоянов.

Замирисало на предателства (но нека ги премълчим). След предателствата никнат бесилки. Издаден и обесен бил Колю Ганчев, душата на комитета в Заара, обесени били още петима, а двамата братя Жекови били изгорени живи в една плев­ня...

В Шумен работата завършила още по-жалко. Четицата поскитала ден-два, поскитала, като видяла, че никъде не пуши въстание, юнаците се върнали по домовете си, турците ги изловили като пилета и хайде в дранголника и после в Диарбекир...

Ако ти, мой читателю, си чел внимателно тази книга и ако имаш добра памет, сигурно ще си спомниш, че още в пролога разказвах за един унгарски професор, който беше дошъл да търси надгробната плоча на един унгарски крал, умрял в България,

този крал не е бил кой да е, а Йозеф Ракоци, който за унгарците е, каквото са за нас Левски и Ботев, взети заедно:

след като Унгария била поробена от Австрия (върви им на някои народи!), този крал избягал на свобода в Турция (гледай ти парадокс!), събрал няколко хиляди унгарски хъшо­ве, пиещи отчаяно из цариградските кръчми, и тръгнал с тях да освобождава родината си,

но преди да успее да мине Дунава и да удари Австрия в гръб, се поболял от чума ли, от какво (някои казват, че при­хванал сифилис от цариградските курви)

и умрял през 1738 година не къде да е, а в село Червена вода, край Русе, но на времето си, когато унгарският крал умрял тук, това село не било никакво село, а град, който се наричал Черна вода,

за което свидетелства австрийският посланик граф Фолган Етингенски, който минал оттук през 1700 година (38 години преди Йозеф Ракоци), и както пише секретарят му, монахът Симперт:

графът бил посрещнат с военна духова музика и привет­ствай от владиката, съпроводен от седмина духовници, представящи седемте черкви на града,

а през 1767 година пък, минавайки пак оттук (29 години след Йозеф Ракоци), датският пътешественик Карстен Нибур пише, че след като не бил видял часовникова кула ни в Египет, ни в Арабия, ни в Индия, ни в Персия и в цяла Тур­ция от Басра до Балкана, бил удивен от височината и красо­тата на тукашната часовникова кула.

Така било докъм 1811 година, когато руските войски минали Дунава. Генерал Кутузов побушувал година време по тукашните северни български земи, хората от нашия град, подушили свободата, се юрнали да му помагат, аха-аха да стане работата,

но Наполеон Бонапарт в това време нападнал Русия и Ку­тузов побягнал на север да я спасява, зарязвайки България.

Турците разгеле това и чакали - запалили града, изклали когото настигнали, оцелелите жители побягнали през Дунава на север - след Кутузов, къде са се заселили там - никой не знай.

(Между другото, понеже Кутузов бил от волжките бълга­ри, щом срещнал тук първите наши българи, заговорил им на български. Нашите българи се ослушали, спогледали се и му рекли:


  • Прощавайте, генерале, но ние не знаем турски.

  • Аз не ви говоря на турски, а на български - казал генералът. - А вие защо ми говорите на руски?

  • Ние не ви говорим на руски, а на български - отвърна­ли нашите българи.)

По-късно, към средата на века, тук се поселват други българи, слезли от Стара планина - от града Трявна и маха­лите наоколо.

Какви са били пък тези българи, научаваме от Димо Казасов, който в една своя книжка за Трявна описва предание­то, записано от стария учител Христо Даскалов през 1890 година, разказано му от 95-годишния старец Антоний Поповски, който го чул от своя 100-годишен дядо, който пък го знаел от своя 102-годишен прадядо, чийто дядо бил 10-годишно момче, което разказвало следната история, на ко­ято било жив свидетел през 1393 година:



След като турците заеха кютюка на царщината ни („кютюк" на прабългарски ще рече дънер, разбирай столи­цата), тогава много велможи от престолния Търновград - все царски хора, боляри и царски деца, духовници и книж­ници, - най-хитрите, най-юначните и най-учените, за да не ги посекат на Марно поле, побягнаха в планината, стигнахме до Трявна и понеже мястото беше затулно, поселихме се тук.

А от тук потомците на тези „все царски хора" се посели­ли върху руините на Черна вода, но понеже името на града било заминало на север1, те кръстили новото си село Чер­вена вода.

500-те робски години от поколение на поколение раз­реждали царствената кръв, мачкали в душите царствена­та гордост, изтривали полека-лека от главите спомена за царственото ни някогашно битие и сега, като се огледа­ме: нищо царско вече не е останало в нас, превърнали сме се в прости селяни.

Все пак нещо гордо е било останало в тези българи, щом те единствени в Северна България се вдигнали да освобожда­ват своето отечество през 1875 година, за което пише във всички учебници по история, описва го и Захарий Стоянов в своите „Записки":



Когато пристигнал и войводата на четата Върбан Юрданов, готовите юнаци трябвало да принесат клетва, че ще бъдат верни на своята мила родина. За чудо, тия се закъл­нали в черкова, по начин твърде тържествен.

Доколкото ми е позната историята на новите българ­ски движения, не зная почти никъде, щото чета с байряк, с войвода и пр. да се е клела в черкова в село, в което не само че всички жители не бяха съгласни, но в което имаше и три враждебни елемента: турци, черкези и миролюбиви татари; а това не е малка дързост.

Байрякът бил внесен в божия храм, той бил предварително осветен от двамата патриоти-свещеници. Юнаците застанали под него гологлави, направили по три поклона и дали обещание, че ще го пазят. Това било вечер. Навън, около черковните дувари, пазела стража.

Докато четицата целувала байряка, докато всичките млади юнаци плачели като деца, не от страх или от скръб, че им е мило за живота, но просто ей така, че всичките те били идеални и благородни души, не били умирисани и осквернени от калното блато, което се нарича „благоразумие", „верноподанически чувства" и пр.,

ненадейно и нечакано тия били прободени не от тур­ския ятаган, не от черкезката кама, но от архиерейския златокован жезъл на негово високопреосвещенство святи Доростоло-Червенски митрополит Григорий, който взел ролята на гнусен шпионин спрямо червеноводските юна­ци...

Митрополит Григорий не само издал на турците четата, но и лично арестувал предводителя й Тома Кърджиев, като го примамил уж на христолюбива беседа в митрополията.

Въпреки това на 21 септември, в неделя, вечерта четата тръгнала с новия си войвода и се упътила към историческата Трапезица, за да се съедини с голямата търновска чета.

Когато стигнали до Търново, разбрали, че търновци не са въстанали, и дружината се разпръснала - момчетата си взели очите кой накъдето види.

Войводата Върбан бил предаден от друг наш патриотин българин, от някой си кръчмар Кара Иван от Арбанаси, на тоя черен Иван и душата му била черна.

Двама турски стражари повели към Русе окования във вериги войвода, но той успял да извади скрития в пояса си ре­волвер и да убие единия от стражарите, но другия го простре­лял, а после го насякъл на парчета.

И сега внимание, читателю!

А знамето можа да оцелее у един селянин - пише Заха­рий. - После то се пренесе в Румъния и биде честито да се закълнят под него храбрите герои на „Радецки", заедно с дързостния им войвода Хр. Ботев.

Червеноводската черкова, за която стана тук дума, е същата онази, над чийто вход е зазидана надгробната плоча на унгарския крал, която беше дошъл да търси оня унгарс­ки професор (виж пролога преди Книга първа), тя е постро­ена през 1860 година и е досущ копие на баташката църква.

Като дете, скъпи мой читателю, аз помагах на поп Димо при службите в храма, бях момчето с руса като ръжена слама коса, наметнало патрахил, което вървеше пред праз­ничното шествие и размахваше кадилницата или пък при молебен за дъжд носех хоругвата на оброчищния хълм.

Един ден поп Димо ме въведе в олтара, отвори мраморния кивот, скрит в тъмния ъгъл, и извади от там едно нагънато зелено знаме със сърмени реси, разгъна го внимателно и го разпростря над главата си - от едната страна на знамето бе извезан разярен лъв и над лъва със златни букви бе изписано „Свобода или смърт ", а от другата страна пишеше „Каран".



- Това е знамето на Червеноводската чета, наричала се „Каран"1 - каза поп Димо. - Тук е било осветено, в тоз ол­тар, Ботев го е целувал, целуни го!

Когато Ботев се завърнал от Русия, въстанието било вече издъхнало, ако може да се нарече въстание. По другите градо­ве из България не стана и това, при всичко, че се готвеше нещо - пише Захарий. - На няколко места се задоволили само да изпеят по една народна песен гръмогласно, поахкали и поохкали за майка България - и нищо повече.

Но тук да спрем за малко, читателю, и да видим какво се бе случило в личния живот на Ботев, преди да замине за Русия.

Откак се разделил с Каравелова и излязъл да живее в особена (самостоятелна) стая чак до преминуването му на Дунава, ни един час не се минувало там да не живеят, спят и се хранят най-малко 6-8 души хашлаци, то тогава Ботев не усещал даже, че има гости, бълха го ухапала.

Но твърде често там, гдето било и кабинет, и редак­ция, и администрация, па и печатница по-после, живеели по двайсе души - пише Захарий Стоянов.

Не му се вярва на човек, но Стефан Блъсков, който бил словослагател в печатницата на Ботев, потвърждава това:



Живеехме всички в печатницата и харчехме общо. В печатницата спяха нощно време понякога 10-15 хъшове. Ко­гато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички, и той гладуваше. Понякога 2-3 дни не сме имали счупена пара.

Това било все още безгрижна хъшовска песен. По някое време при него пристигнали и двамата му братя - Стефан и Кирил, но нищо - нека се учат на хъшовски живот!...

Но скоро след това пристигнала старата му майка от Калофер, понеже баща му бил починал, тя пък довела най-мал­кия му брат - Боян

и тя, горката, гладувала заедно с другите - такъв глад, викала, сине, аз в Турско не бях гладувала,

накрая не издържала, хванала за ръка Боянчо и отишла, та се пазарила за икономка1 в богатската къща на Евлогий Георгиев...

Леко ли му е било на Ботев да слуша майчините укори? А какво му е било, като е научил, че е отишла да слугува на омразните му богаташи?

Спомняш ли си, читателю, онова унизително писмо, ко­ето гордият Ботев писа преди 7 години във ветраничавата воденица:

Милостивий добрий бай Христе, в името на честта си, Ви моля да се умилостивите и да ми дадете 10-12 лири, за да се постегна... (а той и грош не му подхвърли) -

този бай Христо е братът на същия този Евлогий Геор­гиев, при когото майка му се пазарила слугиня!



Сичко се беше струпало на главата ми - пише Ботев пак на верния си приятел Драсов (с когото скоро ще се скара): - и процеси, и семейни нещастия, и кавги с доброжелатели, и хайдутлук, и борба за печатницата, и ходене насам-натам за пари...

Безпаричието ще ме принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шия влиза в хомотът.

Само един хомот съм можал да нося и то е хомотът на Каравелова, с убеждение, че аз принасям някаква полза на народът. А то... пази боже!

И през юли месец на 1875 година поетът наистина се оженил за Венета (оная, на която ще напише в предсмъртното си писмо: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе"),

тя била напуснала мъжа си в Търново (нечувана дързост за ония времена!), грабнала детето си и дошла в Букурещ при вуйчо си владиката Панарет, богат скъперник;

като видяла Ботева, лудо се влюбила в него, напуснала богатия дом на вуйча си и владишкия покой, за да стане майка Тереза2 на хъшовете, които не престанали да идват и да спят при Ботев, готвела им, перяла ги,

дала на Ботев спестените си пари да си доплати печатни­цата, със себе си довела и детето от предишния си мъж -

така освен хъшовете и печатарите на Ботевата шия увис­нали още 6 гърла: майка му, тримата му братя, Венета и дете­то й.

След всичко това иди, че бъди поет и революционер!

Самоволната сиромашия уби и талантът ми, и жи­вотът ми, и родителите ми. А каква полза принесох аз на отечеството си? Никаква.

Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега - прави сметка за гологани, които даже и на хляб не стават...

Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам.

Тъжна изповед, която завършва със странен вик: Драсов! Преди всичко трябва да сме човеци, после вече бълга­ри и патриоти...

В едно от предсмъртните си писма1 той ще напише още по-категорично: Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.

Странни думи за един хашлак, чапкънин, авантюрист, шар­латанин, бохема, анархист, комунист, разбойник, революцио­нер, юнак, герой... и какъв там още ни го представят Ботев?

Човекът бил просто истински мъж. За такива точно мъже важи сентенцията на Теренций2: Човек съм и нищо човеш­ко не ми е чуждо.

Но това било малко на бедната му глава. От Русия той писал на Греков:



Обиколих Кишинев, Одеса и Николаев. Работата ни отива добре. Революцията е готова, пари ще да се съберат и след 5-6 деня ще да чуеш, че цяла България е на оръжие. Пуш­ки ще да зема от Одеса. От Одеса земах Филипа, за да мине през Влашко с още няколко души войводи. Тук наши офицери подават оставка.

А в България? О! Там ще скочи мало, и голямо. Дадохме им 1000 жълтици за куршум и барут. Емисари за сигнала из­проводихме 15 души, с тях е и Стамболов, който цяла зима беше при мене3.

Тайна: Цариград ще да запалим на 30-40 места.

Не скочило ни мало, ни голямо, а как е бил запален Ца­риград - вече видяхме. Когато Ботев се върнал от Русия в Букурещ, там заприиждали, окъсани и гладни, въстаниците, кои­то успели да избягат от България.

Георги Апостолов, войводата на четицата в Стара Заго­ра, побягнал през Цариград в Одеса, тамошни българи му ка­зали, че от Одеското благотворително дружество уж били дали на Ботев и Филип Тотя много пари, които обаче незнайно къде били изчезнали;

унижението от поражението още повече вбесило Апос­толов, пристигнал той в Букурещ, събрал Стамболова, Обретенова, Волова и Заимова и другите победени юнаци, обсаж­дат печатницата, хващат Ботева за яката и го питат:



  • Къде са парите, къде е Филип Тотю? Нали и на Греков си писал: пари ще се съберат, пушки ще зема от Одеса - къде са парите, къде са пушките? Цяла братска Русия не е дала нито
    една рубла? - ти на кого ги разправяш тия! Изял си ги, изпил си ги със жени по весели места4, а ний да мрем от глад, така ли?

  • Ний с ръждясали пушки и гнил барут се бихме, с коси и криваци, заради теб, затова ни изтрепаха! - развикал се Апос­толов. - А откъде са ти парите за печатницата, а? Дала ти ги
    била Венета? Ти това, байо, на друг го разправяй...

И вади пищов да го застреля.

- Прибери си пищова - спрял го Стамболов. - Гаранти­рам за Ботйова като за себе си. Дай - рекъл, - Христо, онези 3000 франка, дето ги оставих в касата, преди да тръгна за България, да облечем и да нахраним момчетата.

Ботев вика касиера Драгоя Шопов:


  • Дай парите!

Оня вика:

  • Няма ги, нали ми даде да ги пратя в Париж...

Имал Драгоя в Париж любовница, тя му била депеширала, че ако не й прати тутакси няколко хиляди франка, ще по­сегне на себе си, помолил Драгоя Ботева, Ботев, добра душа -разрешил му, уж за десетина дена.

Извел го сега Ботев навън, опрял му револвера си в че­лото и му рекъл:

- До един час парите да са тук, жив или мъртъв!

Драгоя отишъл в хотел „Дачия", наел една стая, заклю­чил се вътре, налапал дулото на револвера си и се гръмнал.

Мъртвият обаче не донесъл парите. Стамболов се обърнал и без дума да каже, си отишъл. След него тръгнали и другите1.

Заминали тайно за Гюргево, тайно от Каравелов и Бо­тев, далеч от техните крамоли, заселили се в една тайна къща, нарекли я казармата2, основали там Гюргевския Централен Революционен Комитет или Новото привременно българско правителство:

Стамболов, Волов, Заимов, Иларион Драгостинов, Ни­кола Обретенов, Христо Иванов Книговезеца Големия, Хрис­то Караминков Малкия Бунито, Георги Икономов, Никола Мартинов Червеноводеца и Георги Апостолов - били властимеющи, те решавали всичко,

а другите: Иваница Данчов, Георги Измирлиев, Георги Обретенов, Никола Славков, Стоил войвода, Иван хаджи Ди­митров, Георги Кирков, че и Бенковски - били техни младши братя, послушници, които още не били доказали бунтовни­ческите си способности - те нямали глас при вземането на решения.

Кроежът за следващото въстание се пазел в пълна тайна, никакви протоколи не се водели, за да не попаднат, не дай боже, в турски ръце, но ако се съди по последвалите събития, планът за въстание бил следният: за начало на въстанието бил опреде­лен 1 май;

да бъдат прекъснати телеграфите, железниците да се раз­валят, мостовете да се срутят;

да бъдат първом нападнати и превзети складовете с оръ­жие;

трябва да се изгорят градовете Одрин, Пловдив, Татар-Пазарджик и София, да се съсипят градовете Карлово, Златица, Ихтиман... и сички ония села, съществуванието на които пречи и може да нанесе вреда на нашето дело, непре­менно трябва да се изгорят;

наша свята длъжност е да надзираваме за благоден­ствието, за честта и живота на покорните мусулмани така също, както и нашите фамилии. Ако някой се осмели да зака­чи на честта жена или момиче, биле тие от коя да е народ­ност и вяра, ще бъде разстрелян с шест куршума3;

една голяма чета, или няколко малки чети, начело с Фи­лип Тотю или Панайот Хитов да минат Дунава, за да подпо­могнат въстанието и да пренесат оръжие;

България била разделена на революционни окръзи: Търново, Сливен, Враца, Пловдив и София.

Апостол за Търново бил определен Стамболов с помощ­ници Христо Бунито и Георги Измирлиев;

за Сливен - Иларион Драгостинов с помощници Стоил войвода, Георги Икономов и Георги Обретенов;

за Враца - Стоян Заимов с помощници Георги Апосто­лов и Иваница Данчов;

за Пловдив (после Перущица) - Волов с помощник Бен­ковски, а по-късно Каблешков и Захарий Стоянов;

и за София - Никола Обретенов с помощник Никола Славков.

Софийски окръг предварително бил елиминиран, тъй като Никола Славков бил човек извънредно едър, бил веднага забе­лязан и арестуван, а Обретенов се изплашил и се върнал в Бу­курещ.

Тук искам да обърна внимание на читателя си върху нещо много важно.



Когато вече разпределили окръзите, Стамболов, властолюбец до последната капка на кръвта си, предложил неговият окръг да бъде пръв и да ръководи другите, той предложил, но и всички му отказали - пише Димитър Страшимиров.

Предложил е Стамболов това не само защото бил властолюбец, а защото в него била узряла вече идеята, която навремето бе само проблеснала в главата на Раковски: сре­щу армия може да се сражава само армия.

- Хайдутите - какво? - говорел той. - Излязат четите по Гергьовден, поразходят се из Балкана, утрепят някой друг турчин, изядат някое друго агне, попият, попеят и се разо­тиват до другия Гергьовден. Турската империя от това бълха я ухапала... А комитетите? Излязат от всяко село и градче по 10-20 въстаника, по 100 да са, превземат собственото си село или градче, друснат по едно хорце и чакат. Иде турска­та армия и село по село, градче подир градче - изтрепва въстаниците, изколва половината население за назидание, изнасилва жените и - край на въстанието. Това ний вече го видяхме преди няколко месеца с очите си...

(Стамболов се оказал пророк: същото ще се случи и след няколко месеца, децентрализацията на въстанието е само­убийство...)

- Затова, не агитация - викал той, - а мобилизация: всич­ки мъже от 20 до 50 години, както е в свободните държави, там армията доброволно ли се набира? Този мързелив от робство народ нищо няма да направи, ако не го накараш насила! Насила, щом не щат сами - свобода насила!

Тук вече чуваме гласа на бъдещия диктатор. Колкото да ни е тъжно и обидно, трябва да признаем, че е прав. Левски го бе казал (пред турския съд) по-деликатно: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе на тепсия".

Вече диктатор, Стамболов не спирал да повтаря:

- Армия, само армия с единно централно ръководство можеше да излезе срещу турската армия. Но тогава всички в Гюргево скочиха: „Как? Мен да ме командват? Кой? Стам­болов? Че кой е той - да не би да е Наполеон?..." И решиха да се правят на герои. Начело с Бенковски. Сам юнак на коня - яхна го и препусна за два дена да влезе в историята. И влезе копелето. Но делото беше погубено. Ако не бяха се правили на герои, ако бяха войници - щяхме да се освобо­дим сами и днес българският народ щеше да бъде горд на­род, цяла Европа щеше да ни сваля шапка, а не да ни кара сега матушка Русия да й ближем ботуша от благодарност, задето ни хариза свободата...

Но това, читателю, предстои, да не бързаме. Тъй или иначе, новите апостоли решили, ако не с добро, то силом да вдигнат българския народ на бунт1.

А сега нека да видим какво е ставало по това време с изоставения Ботев?

След онази жалка сцена, дето искаха да го застрелят, Ботев си подал оставката от Централния Комитет и спрял да издава вестник „Знаме". Заподозрян и очернен, бил отритнат и оста­нал сам.

Единствен Стамболов сегиз-тогиз му се обаждал, пред­ложил му да мине с него в България като апостол - това било вече милостиня, предложена от съжаление, - Ботев отказал.

Писал му: Ще ти благодаря само за това, че в тоя слу­чай ти се показваш доброжелателен към мене, като ме за­пазваш от зачернъование „пред себе си и пред другите". Вяр­вам, че ме запазваш и от чуждо зачернъование, което мисля да е станало цел на някои мои „приятели"...

Понякога не разбирам историците. Потъвайки в мащаб­ните събития на историята, те не виждат човека.

Да се търсело в тази случка (обвинението в злоупотреба с комитетски пари) причината за душевния срив на Ботев, за неговото временно ренегатство - било „плъзгане по личното и несъщественото"1.

Напротив, тук личното се е оказало съществено.

Ние видяхме как няколко злостни писма успяха да дове­дат Левски, личност уравновесена и твърда, до състоянието да каже: Аз на драго сърце давам упълномощението си назад... Кажете на Анастаса: да дойде да му дам мястото си,

а отричаме фарисейски възможността, че Ботев, личност, емоционална и импулсивна, си е подал оставката от БРЦК по­ради лична обида. Странно.

Да те обвинят (и то най-близките ти приятели!) в това, което ти самият считаш за най-низко, най-гнусно, най-пре­стъпно: че си злоупотребил с народни пари! - какво по-страшно може да има?

Огорчението и отчаянието на гения го довели дотам, че той дори се бил заклел да не служи вече на България2.

Мятал се той като ранена птица натам-насам. Ходил до Белград, до Триест, после пак в Русия, за какво - неизвестно... И до Цариград отишъл уж да разговаря с граф Игнатиев за евентуална руска помощ...

Срещал се същевременно със своите стари приятели - руските нихилисти и народници, викали го те на конгрес чак в Лондон, но дотам не отишъл...

Припламвали в него и фантастични идеи: да обере един богат манастир в Карпатите, с които пари на своя глава да орга­низира силна чета и да премине да изгори Русе; друг път планирал да отиде с кораб до Свищов, да го изгори, да натовари населението на парахода и да го прехвърли в Румъния, а пляч­ката да даде на дяда Славейкова...

За да извади някоя друга пара, за да не умре гладен с толкова гърла - пише Захарий Стоянов, - заловил се с един вид книжарство: издал преведените от него книги „За славянското произхождение на дунавските българи" от Ивайловски, трагедията „Кремуций Корд" на Костомаров;

превел също така „Турците и техните жени, султанът и неговият харем" от майор Осман бей и „Тридесет години в турските хареми" от майка му Мелек ханъм;

издал стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", която съдържа 16 негови стихотворе­ния и 6 на Стамболов;

издавал и стенни календари, за които вече стана дума (там църковните светии заменил с нови светци: Левски, Хаджи Ди­митър, Ангел Кънчев и пр.), и пращал братята си да ги разна­сят из Румъния, дано изкарат някой грош...

Захарий Стоянов напразно се чуди, че Ботйов е напи­сал най-хубавите свои стихотворения в младите си години (че кога не е бил в младите си години?), когато бил последен скиталец по улиците; по-после (1874-1875)... съвсем пре­става.

Битът най-лесно убива поета. Битката за насъщния е по-страшна от битката за свобода, защото е унизителна. 60 дула, насочени срещу теб, са нищо пред 6 гърла, чакащи да им да­деш хляб.

На 12 април Венета му родила дъщеря, нарекли я на майка му: Иванка. Гладните гърла станали седем.

Точно по това време ненадейно на вратата му потропали Никола Обретенов и Георги Апостолов.



  • Да ме стреляте ли пак сте дошли? - попитал ги Ботев.

  • Въстанието е вече вдигнато1 - пише Обретенов, че му били казали. - Ние сме готови да отидем на помощ, четата ни е готова: има тя дрехи, оръжие, припаси, всичко, но
    Панайот не иска да я поведе, защото Сърбия не била готова да воюва с Турция
    2. Какво да правим?

Трепнало сърцето на поета - що да не каже: „Аз ще ви стана войвода!" - но рекъл:

- При съществуването на хвърковатия Филип Тотя дързост би било от моя страна да ви стана войвода, едно е на­родът в България да чуе, че иде Филип Тотю, и друго - някой


си редактор Христо Ботйов...

Намерили Филип Тотя, съгласил се войводата, но дал цял един дълъг списък какво трябва да купят за него и за писаря му Кекеров (който щял да описва подвизите му): 6 френски пуш­ки, 70 патрондаша, куршуми за 1000 франка, 8000 капси, 25 револвера, телескоп за Тотя, чизми, мушама, 2 чанти, телеметър и компас за Кекерова и др.



(Това конте Кекеров само помада не си е взело! - апострофира Захарий Стоянов.)

Втурнал се Ботев да събира пари и да купува войводски­те и писарските такъми, накупил ги, викат хвърковатия Филип - той рекъл:

- Бройте ми сега и 1000 наполеона!

Наполеони нямало, а вече е 9 май, трябва да се бърза, въстанието, мислели си емигрантите, е в разгара си3, мисли си го и Ботев:

Стамболов, Волов и Заимов командуват цели окръзи, Балканът е вече царство на българските въстаници, тяхното число е над 40 000 души, пишат вестниците, а той, Ботйов, се прави на обиден, стои настрана в бездействие - срам и позор!

Дошъл мигът, когато можел да измие онова зачернъование от лицето си, а позорът най-сигурно се измива с кръв. И рекъл Ботев тогава:

- Тя се видя, момчета, че аз ще ви стана войвода. При­емате ли ме?

Момчетата се зарадвали и извикали:

- Да живее бай Христо!4

Филип Тотю, като чул това, писал на Тома Кърджиев: Ако му е омръзнало да живее и иска да иде на касапница, ние не сме полудели да минем залудо.

И хвърковатият войвода вместо към Балкана изхвърчал към Одеса...

А Ботев - разказва Иван Вазов - по това време живее­ше един трескав живот. Той готвеше четата си за премина­ване с нея Дунава. От много напрягания, трудове, вълнения по това велико дело беше се измахнал и изменил в лицето. Бузите му бяха доволно слепнали и брадата, която беше ос­тавил вече да расте без стеснение, му придаваше още по-мъжествен, мрачен вид.

Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше тия дни. Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща - да навижда, да разговаря, да подсе­ща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприя­тие.

Той се беше преобърнал в мисъл. Смелата, заветната идея, която отдавна мъчеше духа му, като таен демон, сега беше се въплътила в него.

- Аз съм весел и радостта ми няма граница, като си наумя, че „Моята молитва" се сбъдва! - ще напише той след седмица в едно от предсмъртните си писма.

Всички знаем тази негова молитва:



Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът.

Рисковано е да се твърди, че Ботев нямаше да тръгне да мре за свободата, ако не беше написал тези стихове, но дру­гото е сигурно: след като ги е написал - той е нямал друг изход.

Поетът сам рисува собствената си икона, сам написва ролята си и е длъжен да я изиграе до края, ако е истински поет.

Или както казва Захарий Стоянов: Трябваше Ботйов да умре в борба, трябваше да запечати с кръвта си онова, което бе писал с мастило.

А сега да видим какво става с въстанието в България.

Януари - юни 1876

ГЛАВА Х
Голготата



Георги Бенковски, Панайот Волов,
Георги Икономов, Тодор Каблешков,
Васил Петлешков, Кочо Чистеменски, Бачо Киро,

Поп Харитон, Цанко Дюстабанов, Иларион Драгостинов,
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница