Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница14/18
Дата22.07.2016
Размер3.73 Mb.
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   18

Христо Ботев


Сега да видим какво прави Христо Ботев. Оставихме го в Букурещ да тича от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща - да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното пред­приятие: той готвеше четата за преминуване с нея Дунава1.

На 8 май се получило писмо от Заимов, писано на 26 април: „Братя във Влашко! Новината е голяма. Бунтът плам­на в Панагюрище. Нам не остава нищо друго, освен да дигаме и ний..."

До 9 май Ботев тичал да купува разни неща, искани от Филип Тотя и Кекерова, щом комитетът отказал на Ф. Тотя да се броят 1000 наполеона, той изчезнал, тогава Ботйов се възмутил от Ф. Тотя и казал на момчетата: „Тя се видя, че аз ще ви стана войвода". И Ботйов прилага плана си да пле­ни австрийския параход и с него да мине Дунава, като пре­несе четата и оръжието; Ботйов влиза на парахода в Гюр­гево на 16 май 1876 г. по обед - разказва ни Никола Обретенов.

На 17 май към 11 часа сутринта Ботйов излезе от ка­марата, изсвири с рога и извика: „На оръжие момчета!" Вед­нага момчетата, които лежаха около вратата на хамбара, изкъртиха вратата, извадиха сандъците, счупиха ги и поч­наха да вадят оръжие, дрехи, муниции и да се обличат и въоръ­жават, в няколко минути параходът се обърна във военен лагер, 175 души заедно с щаба. Ботйов излезе от камарата, облечен във военните си дрехи, облеклото беше от сиво сукно със зелени ширити, златни галони на ръкавите и яката, ботуши със шпори, калпак от астраган с отсечено дъно, на който имаше златен лъв.



Тогава аз извадих знамето от бохчичката си и го пода­дох на Ботйова. Той остана възхитен от него. Това знаме наистина беше величествено: приготвено от зелен копринен плат, със сърмени реси и пискюли и разярен лъв в средата, ушит от сърма, на другата му страна бе ушито „Свобода или смърт". Бе ушито от сестра ми Петрана Обретенова за Червеноводската чета, и осветено беше от двамата селски свещеници, над него се бяха клели четниците в селската чер­ква. (Читателят сигурно си спомня това, ако не е прескочил с. 247)

Какво е станало на парахода „Радецки" - знае всяко българче от Базовата песничка „Тих бял Дунав се вълнува":



Гордо Ботев там застана,

младият им вожд,

па каза на капитана

с гол в ръката нож:

Аз съм български войвода,



момци ми са тез,

ний тръгнахме за свобода

кръв да леем днес!"

Тъй или иначе, любителите на куриози могат да броят това за първия терористичен акт в историята на Европа и той е могъл да бъде осъществен от анархист и луда глава, като Ботев.

И тъй, пристигнахме на Козлодуйския бряг към обед - разказва Димитър Тодоров -Димитрото. - Параходът почна да се движи бавно и най-после спря. Почнахме да слизаме по една дъска. Пръв слезе Ботев, след като се разделихме при­ятелски с капитана на парахода.

Излязохме на една висока поляна недалеч от Козлодуй. Тук свещеник Сава Катрафилов ни закле, държейки кръст в ръка. Ботев и Войновски държаха кръстосани сабите си.

След клетвата всички коленичихме и целунахме земя­та, българската земя, свещеникът ни благослови с кръста, а Ботев държа пламенна реч, в която каза, че отиваме да ос­вободим България, че можем да влезнем дори в Цариград.

Дотук беше възторгът, нататък започва трагедията на Ботев. Аз няма да вървя крачка по крачка по стъпките на чета­та, хронологията на събитията е кратка и ясна:

На 17май по обед, както видяхме, четата слиза на козло­дуйския бряг, привечер минава през село Бутан, в полунощ - през село Борован;

на 18 май призори край село Баница четата е нападната от черкези, напредва към Милин камък, там цял ден води сражения, през нощта се оттегля към Веслец;

на 19 май четата си почива на връх Веслец, напразно чакат помощ от Враца, в полунощ напускат Веслец и се отправят към Околчица...

Да се отправим и ний натам, към трагичния финал, забу­лен във вековна тайна...

Денят е 20 май 1876 година.

До залез на слънцето боят беше ужасен. По едно вре­ме тръбачът на турските войски изсвири да спрат да стре­лят и гърмежите престанаха съвършено. По заповед на Бо­тйова изсвири и нашата тръба, също за спиране.

Понеже момчетата бяха ожаднели много, един от четниците съобщи, че в Балкана, над едно село, имало извор и се даде заповед четата да потегли натам.

Ботйов, Апостолов, Перо, Димитър Тодоров-Димитро­то, Сава Пенев и аз останахме малко назад, до една скала, където седнахме да обсъдим положението.

(Тук, читателю, ще премълча нещо много важно от раз­каза на Обретенов, ще го кажа накрая.)



Ботйов се изправи с целия си ръст да види накъде оти­доха момчетата и няма ли някоя опасност за четата и в това време от към изток, от тази страна, където беше на­шата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля, и Ботйов политна да падне на гърба си.

Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето1, без да каже нито дума, само изхърка...

Димитрото, който е бил на няколко крачки близо до Ботйова, след като разказва почти същото до „изгърмя една пуш­ка", нататък твърди, че: Той бе улучен в челото. Всички, които бяхме наблизо до него, хвърлихме по едно клонче върху горе­щия му още труп. Това му беше погребението...

Стоян Заимов защитава фриволно и двете версии. Един път той разказва, сякаш е бил там, макар че не е бил:

Надвечер се спря огънят и от двете страни. Войвода­та излезе из позицията да огледа положението, но с излиза­нето му биде убит, като го удариха няколко куршума в гърди­те на скритите наблизо в гората черкези.

Друг път пише, разказвайки за себе си в трето лице в ми­нало несвидетелско време, сякаш не е бил там, макар че е бил:



Че старецът черкезин е ударил всред челото Ботева; това се констатира и от следующето обстоятелство. Ко­гато Заимов (след разбягването на въстаниците от черквата „Възнесение" във Вратца), облечен е женски дрехи, с паничка е ръка, случайно минал покрай на колове набучените глави около градския часовник, то познал главата на Ботева по челото, носа и белега от лявата страна на челото; пос­ред челото зеела дупка, а носът, лицето и брадата били оцапани със съсирена кръв.

Йордан Кършовски - и той видял или не видял, не е ясно, но казва същото:



И тогава започна битката часа от 9 до вечерта до 8 часа. Тамо загубихме войводата Ботев, който го удари един куршум в челото.

Никола Нанов признава честно: Не видях как точно е убит Ботев, другарите ми казаха, че куршум пронизал чело­то му и той паднал, но съобщава друга, потресаваща подроб­ност:



Другари отрязали главата му, за да не я носят турци­те на кол, взели дрехите и шапката му и ги хвърлили в една карстова дупка, която след това запушили с камъни, трева и тръни...

Цанко Минков, вероятно първо е чул: „Ботев, Ботев е ранен!" - предаде се от уста на уста, настъпи общо смуще­ние..., след което е притичал и видял нещо прекалено драстич­но, за да е измислено:



И наистина, милият ни войвода лежеше мъртъв на зе­мята, сякаш от дни убит. Вражески куршум бе улучил най-смъртоносното място - неговото високо чело и пръснал черепа на части.

Никола Кючуков вероятно също е притичал до скалата след изстрела:



Нещо изпищя, пък Ботев, катурнат на земята... заспа.

- Ах, какво стана? - казахме, като се хвърлихме връз него със сълзи.

Накрая казва нещо съвсем конкретно: Куршумът бе про­низал черепа му под дясната вежда и порой от кърви бяха го покрили...

Кирил Ботев, братът на войводата, бъдещият генерал, намеква за една друга страшна версия, отричайки я:

Не бих искал да се смята, че споделям съмненията, че брат ми е убит от свои четници.

Наистина, аз не съм бил там, но възприех онова, което още на 21 май ми бе разказано от четниците в лозята на Веслец, а после в затворите. Вярвах на Димитрото, който е бил при смъртта на брата ми. Според това, което ми е ка­зал, аз зная, че Христо бил станал и отишъл напред, към гре­бена, просто да се отдели от групата около него.

В това време се чул изстрел и Ботев паднал убит, уда­рен в челото.

Никой не е видял кой е стрелял...

Този спор - дали Ботев е бил прострелян в сърцето или в челото, който се е вихрил в началото на миналия век, е напълно безсмислен, той обаче говори за две неща:

или че наистина никой не е видял кой е стрелял, поради спускащия се вечерен здрач и защото Христо бил станал и отишъл напред, към гребена, просто да се отдели от гру­пата около него;

или че прикриват какво са видели - и то е било толкова шокиращо, че къде е бил прострелян Ботев: в гърдите или в челото - е било за тях в момента нещо много по-маловаж­но и затова по-късно разказват ту това, ту онова, понеже не са му отдавали особено значение - важно е било другото, което са решили да пазят в тайна.

Че това е така, се потвърждава от самия Димитър Тодо­ров-Димитрото: както току-що видяхме, Кирил Ботев от него бил чул, че Ботев е ударен в челото; а на Обретенов бил писал (ако е вярно) в края на юни 1926 година: „Наме­рих захвърлените си бележки, които съм писал преди око­ло 20 години, и в тях аз намерих, че Ботев наистина е ударен в гърдите, а не в челото".

А може да е бил ударен и в гърдите, и в челото?

Тогава за случаен куршум не може да става дума и това може би е другото, което са решили да пазят в тайна: броде­щото и до днес съмнение, че Ботев е убит от своите четници?

Твърде беше близо до здравия разум да се е породила подобна мисъл в главата на гладните и полуубити хора, за които нищо свято не оставаше вече на тоя свят - казва Захарий Стоянов, когато муховци и панагюрци искали да убият Бенковски. Тук ситуацията е била същата.

(Така е, читателю: побеждаваме ли - да живее войвода­та!; започнем ли да губим - смърт на войводата!)

Сам Обретенов насочва читателя към това съмнение и може би за да отклони вниманието от групата, която е била около войводата (Апостолов и преди е вадил револвер срещу Ботев), а и от себе си, той пише: в това време откъм изток, от тази страна, където беше нашата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля.

Отношенията между Ботев и Войновски били обтегнати. Никола Кючуков пише: След изгубване надеждата, щото че­тата ни да помогне на врачанските въстаници, ний вече имахме друго назначение, взето с решение, а именно: да оти­дем със същата цел в Панагюрище, закъдето бяхме сигурни, че огънят гори...



Ботев пак отказа на Войновски да продължим пътя към Панагюрище. Тогава Войновски, справедливо недоволен от тая постъпка на Ботева, взема 15-20 момчета и незабеляза­но се отдели на югоизток... (Точно от там според Обретенов изгърмяла пушката.)

Тази версия - за убийството на Ботев от свои хора - е била разпространявана от самите четници.

Дядо ми Цаньо, който в края на XIX век бе учил тер­зийски занаят при един от Ботевите четници, не обичаше да му се споменава за Христо Ботев; дай му да чете Яво­ров, дай му Смирненски, Гьоте, „Илиадата", ако щеш, всякакви книги обичаше да чете, говори му за Цезар, за Нерон, за Пушкин или за Дарвин - само за Ботев не му говори!

- Уж да събарят Турската империя тръгнали, вятър! - викаше той. - За злато са се избили един друг на Милин камък и оногова, Ботйова, другарчетата му са го гръмнали, за да му вземат кесията с наполеоните...

Аз обаче не допускам това да е вярно, не от гол патри­отизъм, не понеже е прекалено зловещо, но защото има една трета вероятност, останала досега премълчавана, вероятно за да не би да се накърни героическият ореол на Ботев -

и може би това е тайната, която криели очевидците? (Всъщност те са трима, останали живи: Обретенов, Димитрото и Сава Пенев; Обретенов и Димитрото, както видяхме, си противоречат, Сава Пенев мълчи.)

Нека си припомним, читателю, какво беше душевното състояние на Ботев след зачернъованието му от неговите най-близки приятели, които го обвиниха, че е присвоил комитетски пари, и искаха дори да го убият;

как едновременно с това мизерният бит, сиромашията убиваше и таланта му, и живота му;

как като удавник за сламка се хвана той с трескав възторг за възможността да измие от лицето си онова зачернъование, като лично поведе четата:

Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си на­умя, че „Моята молитва" се сбъдва!1 (т.е. „в редовете на бор­бата да си найда и аз гробът!");

как екзалтирано и наивно вярваше, че с бързината на свет­кавицата ще изведе народа от леглото на робството... -

и си представи, читателю, какво е преживял само час след като е целунал родната земя на козлодуйския бряг:

Като наближихме до село Козлодуй, ние по команда се пръснахме във верига, за да не бъдем изложени на някаква изненада.

Изненадата дойде откъдето я не чакахме. Тя беше, че никой от ония, които чакахме от Враца да ни посрещнат, не се яви. Посрещна ни възторжено само козлодуйският учител Младен Павлов1.

Когато навлязохме в селото Борован, освен кучешки лай, нищо друго не се чуваше. Похлопахме на няколко къщи, но само от една къща се подаде една стара баба и каза: „Мъжете са по къра на работа". Поискахме вода, но и вода не ни се даде. А уж 200 юнаци въоръжени били готови да се присъединят към нас... Аз2 и Апостолов изядохме калая на Ботйова, който ни каза:

- Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обя­тия?3



Ботйов остана много разочарован, когато видя апа­тията на населението от Козлодуй до Враца, особено кога­то видя, че от целия Врачански революционен окръг никой не се присъедини към четата - продължава Обретенов. - Ботйов писа до Заимова писмо, но не се получи никакъв отговор от Заимова. Ботйов писа тогава второ писмо до Заимова и пак не се получи никакъв отговор. Ботйов започна да се трево­жи, ставаше все по-угрижен...

Около 2 часа след обед се вдигна откъм Враца голям пушек с пламъци, Ботйов гледаше с бинокъла и гръмогласно извика:

- Момчета, помощ иде, Враца гори!

Скочиха момчетата от позициите и извикаха: „Ура", а черкезите хукнаха да бягат...

Но какво всъщност е ставало по това време във Враца? Да видим какво пише самият апостол Стоян Заимов:



Когато Ботев се биеше и отблъскваше неравната сила неприятелска, когато разяреният лъв се развяваше на ка­нарата на Милин камък, тогава във Враца емисарът Ст. 3. беше съставил три въстанически банди.

Вторник вечерта (19 май) въстаниците във Враца, по приказание на емисара, дадоха на няколко места огън, турското население, уплашено от изгърмяванията, се бе покатерило на близките канари, управителният дом, уп­лашен, беше се изпокрил в миша дупка, солдатите също като гръм от мълния се скриха в ханищата, като се зат­вориха и не горяха свещи.

Часа по 8, турски, през нощта, една банда въстаници, под самото предводителство на апостола, с развят бай­рак, премина по чаршията и улиците, като подпали една магазин с калчища, потопена в газ. Изгърмяха се няколко пушки. И след туй с всичките припаси въстаниците се установиха в черковата.

Целта на това установяване беше да се увеличи чис­лото на въстаниците поне 2 хиляди и подир да се излезе на посрещане.

Писмени споразумения станаха между емисара и Бо­тева, който почиваше със 120 души на Веслешките кана­ри. Когато се направиха последните приготовления за посрещането на Ботева и тържественото му влазяне във Враца, внезапно се разнесоха викове:

- Турска войска иде!

Часът беше 7-8, сряда, 20 май, когато въстаниците, уплашени, се разбягаха по дома си, като хвърляха по ули­ците и де завърнат въстаническите си вещи...

Бяг из черковата, ама какъв бяг, през глава и през ръце! - доуточнява ехидно случилото се Захарий Стоянов. - Калпаци и паласки се снемали, ножове и пушки се отпасвали и всичкото това непотребно вещество се предавало на съхранение в ямите на нужниците...

А Заимов, облечен в женски дрехи - къосеобразната му физиономия му спомагала, - с паничка в ръка ходел да проси уж, а солдатите го побутват оттук-оттам...

По пътя откъм Враца се забеляза движение, вдигаха се облаци прах, движеха се много хора - разказва Димитрото почти същото, което и Обретенов: - Наблюдавайки с бинокъла, войводата започна радостно да вика:

- Дръжте се, момчета! От Враца ни иде помощ! На­пред! Да живее България!

- Да живее! - извикаха момчетата и се втурнаха сре­щу неприятеля.

Най-сетне очакваната помощ наближи Милин камък - това беше турска войска.

Обретенов добавя: Измяната на врачани го съвършено сломи. А когато знаменосецът Куруто падна убит, Ботйов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите и ране­ните. Той слезе в малката пещера, подпря се на стената и започна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Георги Матев и Петър Юрданов го насърчаваха, но нищо не помагаше.



- Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, где е тоя лъжец със зъби да го раз­късам? Всичко е вече напусто, изгоряха 200 души, история­та никога няма да ни прости...

Намерихме и Войновски, смъкнахме се в пещерата и взехме да увещаваме войводата. Най-после той се съвзе.

По здрач турската тръба изсвири. Почна да се стъмнява. Прибрахме убитите, излязоха 11 души. Имаше и двама тежко ранени. Поп Сава Катрафилов, ранен и в двата кра­ка, не можеше да се движи и молеше:

- Отрежете ми главата, да не се гаврят с мене турци­те!

Но никой не се реши да стори това. Ботйов го целуна по челото и тръгнахме.

На другия ден изгладнелите четници видели една коша­ра, посрещнал ги овчарят, чист българин, поискали му някол­ко шилета, той им дал, те започнали да ги пекат, в това време овчарят се изправи пред Ботйова, подпрян на тоягата си, и с един дивашки тон извика:



  • Хайде, платете ми шилетата, защото потерята на­ближава!

Ботйов си вдигна главата и, просълзен, каза:

  • И аз съм дошъл народ да освобождавам!1

После извикал:

  • Дайте му всичките пари на този роб!

И заплакал...

Когато трябваше да отстъпим към Веслец - продължа­ва Обретенов, - Христо Ботйов вече не можеше да запази своето хладнокръвие и не само аз го видях, но и другите, че тогава беше много отчаян.

Димитър Икономов си спомня същото: Едно нещо не можеше да се не схване: лицето му бе тъжно, погледът му мрачен и усмивката пресилена...

Ще спомена мимоходом една жалка подробност: тъй като ботушите били купени за Филип Тотя, а той бил по-дребен от Ботев, те стискали на нашия левент войвода и за три деня, изминати от Дунава до Балкана, изранили така краката му, че му обухме цървули (представете си гордия поет и напет войвода с цървули!), но и това не помогнало: Ботев не можеше да ходи с цървулите, защото краката му бяха утрепани - разказва деликатно Обретенов.

Че ботушите му го убивали - пише и Димитрото.

Да ти убиват обувките, читателю, не е никак героично, но е непоносимо; това не е гордата болка на юнак с дълбо­ка на гърди рана, а унизителната болка от някакви си ранички, мехурчета и мазоли по краката, което те прави жалък...

Друг четник, Цанко Минков, разказва друга история: Ботев остана няколко крачки в дясно от нас под един гол рид, самотен и замислен... До него се приближи поп Ставри.



  • Господин Ботев, какво сте се замислили? Какво има? Що ви е?

  • Ех... отче - въздъхна дълбоко Ботев. - Онова, за кое­то дойдохме, не излезе тъй, както мислихме! Напразно ще си пролеем кръвта. На тоя свят имало хора, които са гладни за
    пари. А има и такива, които много обещават.


Това бяха последните думи на Ботев...

А Йордан Йорданов-Инджето го казва направо:



Ботев ми заговори и ми каза:

- Йорданов, дойди по-близо до мене, имам да ти кажа нещо.

Аз се приближих до войводата и ето какво ми каза:

- Йорданов, онуй псе Заимов ни излъга, затова аз на­мислих да се отровя!1

Да се върнем сега там, където Обретенов бе казал:

Ботйов, Апостолов, Перо, Димитър Тодоров-Димитрото, Сава Пенев и аз останахме малко назад, до една скала, където седнахме да обсъдим положението.

Сега внимавай, читателю - тук следва онова, което премълчах в началото:



Ботйов беше много загрижен. Той се обърна към нас и запита:

- Какво мислите да правим, когато в тия две сраже­ния патроните ни се свършиха. Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим към
Сърбия?


Докато ние да отговорим, Перо каза:

- Ботев! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичко­то обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш.

Ботйов нищо не каза.

Какво си е мислел Ботев в този момент?

Четата е разбита. Останаха 50-60 души, другите лежат убити или стенат ранени по канарите, поп Сава Катрафилов ви­каше: „Отрежете ми главата, да не се гаврят с мене турците!" Войновски избяга. Патроните свършиха. Хляб няма. Няма вода. Заимов ни излъга. Няма помощ отникъде. Поп Сава Катрафи­лов викаше: „Отрежете ми главата!" Перо е прав за бягството. (То и как да бяга - краката му са на кайма от ботушите!)

Какво му остава? Да чака поражението си докрай? Да го хванат жив? Да се гаврят с него? Да разнасят главата му на кол? Поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата!" Да се отрови? Това е миша смърт.



Станал и отишъл напред, към гребена, просто да се отдели от групата около него2.

Било след залез-слънце, кобалтовият час, когато цвето­вете умират... поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата!"... предметите стават мъртвешко сиви... поп Сава Кат­рафилов викаше: „Отрежете ми главата!"... а звуците потъват в отвъдното... поп Сава Катрафилов викаше...



В това време се чул изстрел3.

Ботйов политна да падне на гърба си4.

- Ах, какво стана? - казахме, като се хвърлихме връз него със сълзи.

Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда5.

С дясната ръка в дясното слепоочие. Мъртвият не може да бъде победен.6

Post scriptum на глава XI

Съдбата на Ботевите четници

Апостолов бил убит. И Перо. Войновски също. За зна­меносеца Куруто казах, за поп Сава Катрафилов - също.

А какво станало с оцелелите четници?

Всички те били заловени. До един били предадени все от българи. Предателствата ставали по един и същ начин, като по сценарий:

вижда беглецът кошара или колиба, чува, че се говори български, и тръгва като към спасение, или пък овчарят вижда беглеца и много любезно го кани вътре, гощава го с каквото дал Господ, оставя го да си почине и излиза уж да донесе храна или дрехи, за да се преоблече бунтовникът, а се връща с ня­колко заптиета.

При това трябва да се каже честно, че тези предатели из­вършвали предателството съвсем безкористно - не щели ни пари, ни слава, правели го за едната чест - това били предате­ли идеалисти.

Такива предатели предали и Каблешков, и Бенковски, и Захарий Стоянов, и Никола Обретенов, и Димитрото, и про­чие. (Ако наистина поп Кръстю е предал Левски, бас държа, че грош не е взел!)

Подобно явление имаше по време на комунизма. Като си четох досието, там имаше доноси както от професионал­ни агенти, така и от доброволни доносници.

Разликата беше голяма. Професионалните агенти дона­сят обективно какво съм казал, какво съм написал, къде съм бил, с кого съм се срещал - описват всичко това, без да влагат никакви емоции, никаква омраза, те просто си вършат служебната работа.

О, доброволните доносници са друго нещо! Каква страст, каква злост, каква омраза, че и купища лъжи отгоре! Никой не ги е карал насила, никой не ги е молил, те също го вършели съвсем безкористно, не щели ни пари, ни слава, правели го за единия позор, това са доносници идеалисти - от тях по-страшно няма!

Заловените четници също допускали фатални грешки. Те били съдени половината в София, половината в Русе. Всички били осъдени на различен срок каторга или заточение, само двама в Русе били осъдени на смърт.

Читателю, ти ще бъдеш много изненадан, като разбереш защо са били осъдени на смърт точно тези двамата.

Русенският вестник „Дунав" от 1 август 1876 г., след като подробно информира за процеса, състоял се на 29 юли, и след като изрежда кой каква присъда е получил, в края на съобще­нието пише:



Тодор Стойков от село Микре и Пеньо Йончев от село Калугерово, понеже били от злодейците, които минаха от­среща, и понеже сами изповядали, че заклали с нож двама души от другарите си, се осъдиха на смъртно наказание.

Горките! Вероятно са мислели, че като кажат, че са уби­ли врагове на Империята, ще получат похвала и ще облекчат присъдите си... (Левски много добре е познавал шериата1, затова, както видяхме, за нищо на света не признавал, че е убил онова чираче в Ловеч.)

Въобще на тези двамата, на Тодор и на Пеньо, не им провървяло:

Повика се от митрополията един свещеник - пише в същия брой вестникът, - който изповяда и причасти осъде­ните на смърт, които незабавно занесоха с доволно редовни войскари и заптиета на губилището, гдето се обесиха.

Обесили ги значи същия ден, на 29 юли, а на другия ден, на 30 юли, по телеграфа пристигнало съобщението за общо помилване на четниците...

Притурка към глава XI
Женският иконостас

в храма на българската история

Като стана дума по преди в „Хрониките" за хайдутите, покрай имената на мъжете войводи изброих и имената на 17 жени войводки, които взех от песните.

Дали наистина са съществували Сирма, Гроздена, Янка, Маламка и прочие жени войводи, или това е било възпята меч­та, не знам,

а също така не е много сигурно дали са водили чети от мъже, или пък е имало хайдушки чети от жени, един вид българ­ски амазонки...

Освен за тях дотук стана дума, макар и накратко, за май­ката на Ботев - баба Иванка, от която поетът скрил, че зами­нава отвъд Дунава, а тя, разбира се, знаела и тихо го благосло­вила; и понеже Христо „нехранимайка излезе", тя отишла да слугува в къщата на Евлогий Георгиев, за да се прехранва...

И за Венета - жената на Ботев стана дума, как тя се гри­жела за хъшовете като някаква Майка Тереза;

ако читателят си мисли, че някой се е погрижил за нея, като останала вдовица, много се лъже: след Освобождението тя поискала от Народното събрание да отпусне средства за дъщерята на Христо Ботев да се изучи, народните представи­тели й отпуснали милостиво само 360 лева годишно (за срав­нение: на някой си хаджи Мехмед Али за заслугата му, че не бил клал и бесил по време на Априлското въстание, била даде­на пенсия 3000 лева на година) - Венета, горда жена, отказала да приеме подаянието и тръгнала да слугува по къщите в Търново, за да изучи сама Иванка Христо Ботева...

Спомената беше и Гранда Мола, обругана от общество­то като жена с леко поведение, но която с риск да я обесят, на два пъти спасила живота на апостола Стефан Стамболов (по-късно той викал: „Де повече такива курви да имаше Бълга­рия!")...

Стана дума и за Райна Попгеоргиева - тази „образована, интелигентна и чувствителна млада девойка"1, наречена на подбив от турците „българската княгиня", и затова, че била ушила знамето на въстаниците, след погрома многократно и публично я изнасилвали, изнасилвайки в нейно лице България...

Една друга знаменоска още сме имали - Елена Грънча­рова от Горна Оряховица, съвсем забравена: едното ушито от нея знаме беше знамето на Поп Харитон, другото ще се развее от опълченците ни на връх Шипка,

тя не била кротка като Райна, ами след потушаването на въстанието, като се задали башибозуците към града, повела жените срещу тях и когато главатарят им замахвал да я удари с камшика, тя го преварила и му зашлевила такъв шамар, че оня паднал, и като станал, рекъл: „Машалла, бабо!" - така спасила града от клане...

Страх ме е да разкажа за Гина Караиванова Кунчева, май­ката на Левски, но като съм започнал, няма връщане.

Синът й Христо, хъш във Влашко, умира от туберкулоза през 1870 г.; Васил, както знаем, го обесват през 1873-та;

малкият й син Петър минава Дунава с Ботевата чета, после се бие като опълченец на връх Шипка, тук бил ранен, окуцял с единия крак, награден бил с Орден за храброст и Георгиевски кръст,

но туберкулозата не гледа ордените, прояла дробовете му, свободното наше отечество и то не гледа ни ордени, ни на кого си брат, на кого си майка,

и като нямало какво и откъде, закичил се еднокракият Петър с ордените, седнал насред площада в Карлово (там, къде­то след време ще вдигнат паметник на брат му) и почнал да проси, за да изхранва себе си, майка си, сестра си и четирите й невръстни сирачета.

Просим ви, господин Геров - пише Петър Кунчев до Найден Геров през пролетта на 1878 г., - падам пред вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да ви се оплача. Молим ви, защото ми стана кракът повреден от шипченските битки, никой не ма пита от де да се изхранвам, когато не мога да ходя... Защото майка ми като се давила в гераня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен... Ви моля да ме наместиш на някоя служба.

1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница