Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и

ГЛАВА XIII

Дали апостолите от Гюргевския Комитет са вярвали в успеха на въстанието - и следователно са били късогледи аван­тюристи;

дали целта им е била само да провокират турските звер­ства, които пък да предизвикат намесата на Великите сили, което и стана -

и следователно са гениални предтечи...

...макар в това да има голяма доза цинизъм, особено като имаме предвид, че въпреки бунтовния девиз „Свобода или смърт юнашка", въпреки апостолската клетва, както каз­ва сам Захарий Стоянов, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България - почти никой от апостолите не пролял кръвта си в юнашки бой¹:

първият апостол Стамболов пръв избягал, без дори да е помирисал барут, преоблечен като ходжа или като въглищар;

Заимов тоже барут не помирисал и тоже избягал, тоже преоблечен, но в женски дрехи;

Бенковски, Волов, Георги Икономов, Захарий Сто­янов, Павел Бобеков и Тодор Каблешков изоставили въстаниците, напуснали полесражението и побягнали в планината,

(Волов и Икономов се удавили в Янтра, Бенковски бил застрелян из засада, Каблешков се самоубил)...

...дали бягството е било позор - или проява на разум;

дали самоубийството е страхливост - или е подвиг;

дали доброволно, покорно и мълчаливо да сложиш гла­вата си под топора², е героизъм - или овчедушие;

прав ли е Вазов да нарича това въстание епопея пълна с геройство и срам -

лесно е да обсъждаме всичко това храбро и безкомпро­мисно сега в тихите си къщички, където пушки гърмят само по телевизора и единствената опасност е да се порежем с кухненския нож, кълцайки салатата...

Тъй или иначе, апостолите постигнали свещената си цел: освобождението на България.

Но аз се съмнявам дали тази цел щеше да бъде постигна­та, ако зверствата бяха останали неизвестни, както много дру­ги зверства (да не мислиш, читателю, че другите въстания са били потушавани по-милостиво?), ако зверствата след Април­ското въстание не бяха изпълнили със страшния си ек двата свята³,

а светът научи за тях благодарение на един човек и този човек се нарича Януарий Макгахан, чиито писма от ада, наре­чен България, накараха света да настръхне.

И преди това из Европа витаеше тъмният слух за зверства­та в България, но общите фрази, като „големи зверства", „страш­ни зверства", „нечовешки зверства" - не трогват никого

(както казваше товарищ Сталин: Смъртта на един чо­век е трагедия, смъртта на хиляди е статистика)...

Като се ровех в Московската библиотека из страниците на меродавния по онова време вестник „Московские ведо­мости", за Априлското въстание там имаше само едно кратко съобщение от 10-12 реда:

там пишеше, че из някои планински местности в Бълга­рия имало размирици, понеже селяните били недоволни от повишения данък върху вълната на овцете. Толкоз.

И чак през август, когато Януарий Макгахан описа в ре­портажите си тези зверства така, че читателят виждаше с очи­те си как се режат човешки глави, и с ушите си чуваше писъци­те на набучените върху щиковете пеленачета -

чак тогава, ужасен, светът настръхна.

Чак тогава се надигна в Лондон английският публицист Уилям Стед¹:

Надига се и величайшият трибун на века Гладстон, а в Париж - величайшият поет Виктор Хюго²...

Случаят с Виктор Юго е твърде конфузен: в неговия апел, публикуван на 29 август 1876 г. във в. „La Rappel", в който казва: „Убива се цял един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един - целият свят. Правителствата виждат ли го? Не". -

но там нито веднъж не е спомената България или бълга­рите, а четири пъти се назовава Сърбия („това, което се случва в Сърбия ", „жестокостите в Сърбия ", „палачите в Сърбия ") и заглавието на апела е „ За Сърбия "³.

Юго действително говори за ужасите в България, спо­менавайки Батак (наричайки го Балак, навярно на I му е паднало кръстчето), и наистина защитава българите от тур­ските зверства (той повтаря цели пасажи от писмата на Макгахан: кучетата гризат по улиците черепите на мла­ди изнасилени момичета, бременните жени се разпарят, за да бъдат убити децата в утробата им, и пр.),

но тъй като току-що е завършила катастрофалната вой­на на Сърбия с Турция и понеже тогава Сърбия е вече държа­ва, а България е само географско понятие, той вероятно е сметнал, че България, където са извършени зверствата, е местност в пределите на Сърбия (каква радост за братята сърби!).

Тази заблуда не е толкова за учудване. Спомням си, в края на 60-те години у нас беше публикувано интервю с Ерих Мария Ремарк по случай излезлия му последен роман в България, в това интервю той питаше учудено: България? Това не е ли Югославия?

В по-миналите години аз съм получавал писма от Ру­сия, адресирани така: Болгарская ССР, город София... и т.н., а моят приятел проф. Шойлев получаваше писма не от някакви прости хора, а от световната ортопедична асоци­ация, адресирани: URSS, Sofia...

Би трябвало да се замислим защо е така и защо не бъркат Полша с Русия или Гърция с Италия?

След Юго надигат глас и руските гиганти Толстой и До­стоевски, от Италия старият революционер Гарибалди пише: Скърбя, че не мога да взема участие във вашите боеве за светата ваша мисия;

надигат глас и Оскар Уайлд, Чарлз Дарвин, Жул Верн, Феликс Каниц, Тургенев, великият химик Менделеев, Сватоплук Чех, Иречек;

надигат глас не само народите на Англия, Франция и Ру­сия, надигат се Германия, Италия, Швейцария, Белгия, Испа­ния, Австро-Унгария, Чехия, Словакия, Полша, Сърбия, Хърватия, Словения, Херцеговина, Босна, Черна гора, Гърция, Румъния, Украйна, Армения, Грузия, Съединените американски щати, та чак Нова Зеландия -

надигнал се целият свят.

Това е един велик пример - каква сила има словото, а в случая - на какво е способна храбрата журналистика.

Нашето освободено отечество дължеше поне едно мал­ко паметниче на журналиста Януарий Макгахан (казват, че в Батак имало),

но ако трябва да бъдем справедливи - паметникът му би трябвало да се издига пред Народното събрание редом и еднакъв по ръст с паметника на руския цар Александър II, защото едини­ят бе словото, а другият - мечът на нашето освобождение,

още повече че Макгахан положи и костите си за Бълга­рия - съпровождайки руските войски до Сан Стефано, заболял от тифус и умрял на 9 юни 1878 година, 34-годишен;

препогребан е той през юли 1911 година в неговия роден град Ню Лексингтьн, на паметника му има лаконичен надпис:

След като Макгахан накарал целият свят да стане свиде­тел на факта, че в Европа се убива цял един народ, най-сетне и европейските правителства били принудени да го забележат.

Решили на 23 декември 1876 година в Цариград да бъде свикана конференция, на която Великите сили да наложат на Турция създаването на две автономни български области:

едната със столица Търново, другата със столица София (Англия била против единна и голяма българска държава, за­щото щяла да наруши статуквото на Балканите);

през това време обаче младотурците начело с Мидхат паша извършили държавен преврат, сменили султан Абдул Азиз със султан Мурад V и навръх 23 декември - в същия ден, кога­то конференцията започнала своята работа, обявили новата конституция на Турция,

в която се декларирали личната свобода и равенство на всички поданици, независимо от религия и националност, а империята се обявявала за неделима,

сиреч: българите ставали свободни и равноправни граж­дани на империята и нямали нужда от автономна държава - което било чиста подигравка и с българския народ, и с конференцията.

Между другото скоро бил извършен контрапреврат, ве­ликият везир Мидхат паша бил удушен, конституцията на младотурците била отменена и отново била възстановена неограничената власт на султана.

Войната ставала неизбежна.

След поражението в Кримската война (1853-1856) Ру­сия търсела реванш. Негодуванието на руския народ против турските кланета в България подкрепяло царя Александър II отвътре, световното мнение го подкрепяло отвън.

Бисмарк по това време обединявал Германия и воювай­ки с Франция и Австро-Унгария, имал нужда от гърба на Ру­сия, срещу което й давал картбланш да действа на Балканите.

Пътят към осъществяването на отдавнашната руска меч­та: превземането на древната християнска столица Констан­тинопол - бил открит.

Какви са били първоначалните замисли на руския цар, може да се досетим по това, че още в края на 1876 година в Санкт Петербург била основана „Канцелария за граждан­ско управление на освободените зад Дунава земи";

за началник на тази канцелария бил назначен княз Вла­димир Черкаски, в негова помощ били командировани 80 офицери, подготвяни да станат губернатори, окръжни уп­равители и полицейски началници в освободените земи - още не ставало дума, че те ще се наричат България.

За България се заговорило по-късно...

Княз Черкаски умрял навръх 3 март 1878 година и за негов заместник бил назначен императорския комисар княз Дондуков-Корсаков, който веднага сформирал Централно управление - но за това по-нататък...

Като подушили какво става, хъшовете в Румъния полуде­ли, започнали да лъскат пищовите и кремъклийките. Друга лу­дост обхванала и българските богаташи, започнала надпревара в организирането на комитети, прикрити зад благовидни названия:

„младите" (бедните) основали „Българско централно благотворително общество" (БЦБО), в него влизали прияте­лят на Каравелов Киряк Цанков, Стамболов, Иван Вазов, Олимпий Панов и др.,

а „старите" (богатите) основали „Българско човеколю­биво настоятелство" (БЧН) под ръководството на митропо­лит Панарет Рашев (вуйчото на Венета Ботйова) и Евлогий Ге­оргиев -

целта на тоя комитет, колкото и да бе маскирана с благородни думи - пише Димитър Маринов, - в дъното си остана гешефтарска: да вземат продоволствието на арми­ята, което и постигнаха и зле послужиха, както на Русия, тъй и на България¹;

БЦБО фактически било наследник на БЦРК, но револю­ционните възгледи атрофирали в либерализъм, идеята за са­мостоятелно освобождение тихо умряла и целта на младите беше да събират млади доброволци, за да вземат участие в освободителната война - така било сформирано Българско­то опълчение от 7500 души;

но независимо от различията на непосредствените им цели и едните, и другите имали една и съща тайна цел:

тъй като княз Черкаски и неговите хора шетали из Влаш­ко да проучват българската емиграция, то и „старите", и „мла­дите" се надпреварвали да се харесат на Русия, та след освобождението, дай боже, да се докопат до ръководни постове в бъдещото управление на България!

Стамболов бил най-активният събирач на доброволци за Опълчението, но сам не се включил в него.

Когато след време го запитали: „Нали ти ни записваше в Опълчението - защо те нямаше на Шипка?", - той отвърнал:

- Главнокомандващият българските въстания не може да бъде редник, командван от руски прапоршчик².

И тъй, на 12 април 1877 година цар Александър II обя­вил война на Турция. Разбира се, върху знамето на войната били изписани благородните думи: освобождаване на южните славяни от турското иго.

Войната била замислена като блицвойна - светкавична война на два фронта: едновременно нахлуване в Турция от из­ток през Кавказ и от север през Дунава;

и за да нямат време западните велики сили да реагират, след месец цар Александър II трябвало да натопи ботушите си в Босфора и да свали полумесеца от минаретата над храма „Света София".

Започнало тримесечно дебнене, тримесечна игра на кот­ка и мишка. Двете държави съсредоточили огромни армии и по двата фронта. Дунавските им армии наброявали по 200 000 души³.

За заблуда на противника руските войски имитирали на­хлуване на различни места през Дунава - през делтата, край Тутракан, край Русе и прочие, на 10 юни форсирали Дунава при Галац и Браила, но истинското преминаване през Дунава предстояло...

Западните държави зачакали с нескрито злорадство но­вия погром на Русия, тъй като турската армия била по-добре въоръжена - с последни модели английски и американски винтовки и с немска артилерия.

Освен това за главнокомандващ руската армия бил на­значен братът на царя - великият княз Николай Николаевич, на когото само титлата била велика, иначе бил некадърен военачалник - той гадаел хода на сраженията чрез хвърляне на зарчета;

като видим след малко, кой е бил пък главнокомандващ турската армия, ще разберем защо наричали тази война „ вой­на между слепия и кьоравия"...

Най-сетне на 15 юни 1877 година при спазване на абсо­лютна тайна руската армия преминала Дунава на най-неочак­ваното и най-слабо защитено място - при Свищов.

След 10 дни, на 25 юни, генерал Гурко освободил Търно­во, преминал Стара планина през Хаинбоаз и на 10 юли осво­бодил Стара Загора.

Пътят към Цариград бил открит.

Но тук станала първата засечка. От Албания с бърз марш към Стара Загора се приближавал Сюлейман паша с 40-хилядна армия.

През това време, докато великият княз Николай Никола­евич хвърлял зарчетата, Осман паша се втурнал откъм Видин на изток и се окопал с 30-хилядната си армия в Плевен.

Започнали жестоки боеве. След два дни Сюлейман пре­взел Стара Загора, опожарил я, сравнил я със земята, всяка българска глава била отсечена;

по същото време руснаците щурмували Плевен, но де­сетдневната атака завършила с неуспех;

претърпели те поражение и на Кавказкия фронт...

Назначеният за главнокомандващ турската армия Сюлей­ман паша се отправил към прохода Шипка. Пътьом изпратил депеша до султана, в която му съобщавал, че е разбил руската армия край Стара Загора, че е минал през прохода Шипка и в бърз марш напредва към Плевен, за да удари в гръб руската армия, която е обсадила там Осман паша,

а съединят ли се армиите на Сюлейман и Осман - това означавало, тревожний мой читателю, край на войната.

(Руснаците по заповед на великия княз Николай Никола­евич вече строяли понтонни мостове на Дунава, за да се връ­щат обратно - за дванайсети път!)

Получил султанът депешата и пратил веднага на Сю­лейман паша награда - сабя с диаманти. Препасал Сюлейман сабята и тръгнал към Шипка - за колко ще ги помете онези там горе 3-4 хиляди гяури със своята 40-хилядна армия!

А като му казали, че „онези там горе" са български раи, той се разкикотил: тези недоклани българи, щом го видят, ще се разбягат като кокошки!

Сюлейман обаче недооценил гнева на робите.

Преди години заведох един италианец на Шипка, сед­нахме върху скалата на Орлово гнездо, надвесено над стръмната урва, и вместо да му разказвам какво се е случи­ло, тихо му прочетох тези стихове на Вазов:

„България цяла сега нази гледа,

„Грабвайте телата!"- някой си изкряска

Италианецът зарила неудържимо. Ний с тебе, читате­лю, няма да заридаем, нашите сърца са закоравели, нам е омръзнало да се убеждаваме, че тази свобода не ни е дар, за нас е непонятно как ей тъй, без да те накарат насила, ще отидеш да се биеш, как ей тъй ще жертваш имот и живот, как ей тъй ще идеш да умреш за една гола идея, наречена „сво­бода" - нали свободата не се яде...

За нас идеализмът и саможертвеността на възрожденците са нещо непостижимо, не - днес то би било обект на присмех...

Но ако все пак, подмамен от угасващите въгленчета на национална гордост или подтикнат от гузното чувство на при­знателност, или пък се качиш на връх Шипка, воден от чисто любопитство,

седни, читателю мой, върху скалата на Орлово гнездо и ако случайно се разплачеш като оня италианец, избърши съл­зите от очите си и огледай Балкана наоколо -

ти не може да не си зададеш един много подъл въпрос:

- А защо главнокомандващият турската армия Сюлейман паша е атакувал като побъркан връх Шипка? След като е срещ­нал там страшната съпротива на „живи и умрели", защо не е свърнал на запад - там също има проходи: Химитлийския, Русалийския, Троянския... - те водят също право към Плевен и никой не ги отбранявал?

Защо наистина?

Спомни си, читателю мой, какво пишеше в телеграмата на Сюлейман паша до султана: че е минал не отнякъде друга­де, а точно през Шипченския проход!

Султан лъже ли се? Ами сабята с диамантите? Как се връща сабя с диаманти? При това Сюлейман паша не бил ни­какъв Сюлейман, а Соломон Леви, професор по литература в Сорбоната¹ (както Садък паша беше Михаил Чайковски, пи­сател от Полша).

И Сюлейман безумний продължавал да сочи пак към вър­ха Шипка, докато Радецки пристигнал с гръм. Пътят на Сю­лейман към Осман бил пресечен.

Още 4 месеца обаче обсаденият Осман паша не се пре­давал, Николай Николаевич хвърлял зарчетата, руските вой­ски щурмували и умирали, Николай Николаевич хвърлял зарчетата...

Накрая цар Александър II решил да отстрани временно братчето си и да изпрати в България недолюбвания от него генерал Тотлебен.

Качил се старият генерал на каляската в Петербург, по пътя завалял сняг, било вече октомври месец, прехвърлил се на шейна и след две седмици преминал Дунава по построения за бягство понтонен мост, наближил към Плевен, от редутите огледал крепостта и рекъл:

- Никакви атаки. След две седмици Осман сам ще се пре­даде.

Погледнали го недоумяващо. Така и станало. На 28 но­ември Осман паша вдигнал бялото знаме.

Какво всъщност се случило?

След като Осман паша се предал и бил отведен в Санкт Петербург, настанили го в двореца на другия велик княз - Кон­стантин Николаевич (и досега това крило на двореца е запазе­но, както е било преобразувано тогава в ориенталски стил, за да се чувства прочутият паша като у дома си,

той бил наистина толкова прославен, че европейските вестници спорели дали е френски или испански принц, а рус­ките княгини, графини и баронеси се надпреварвали да го ка­нят на баловете си,

а той бил бедно анадолско момче), та в интервютата си, дадени на петербургските вестници, той разправял:

В ония времена все още имало остатъци от рицарските традиции: след като предал сабята си на Тотлебен, руският ге­нерал я целунал и му я върнал в знак на уважение към равностойния противник.

Но всичко това нямаше да се случи, ако не беше онази сабя с диаманти, която султанът беше изпратил на Сюлейман паша и заради която той не можа да стигне до Плевен - така Турция, слава на Аллаха, загуби войната заради една сабя.

Трябва паметник да построим на Сюлейман паша - пише проф. Божидар Димитров¹. Ако сме хора, на този Сюлейман паметник трябва да му дигнем - бях писал и аз², - иначе кой знай още колко години щяхме да пъшкаме от кеф под османското присъствие...

Обаче някои хора от майтап не разбират, професоре, и въодушевени от идеята за развеселяване на българската ис­тория (виж Притурката към глава I) и за да доставят кеф на комшиите, наистина подеха съвсем неотдавна акция за вди­гане на паметник Сюлейману на връх Шипка,

но това патриотично начинание пропадна, понеже, каз­ват, турската страна се противопоставила, тъй като заради провала на войната Сюлейман още тогава бил осъден от турския съд на 15 години затвор.

(Имало дори съмнение, че Соломон Леви бил внедрен в турската армия от еврейските тайни служби с нарочна ми­сия да провали войната и само про форма бил приел исля­ма, без да има нужда да се обрязва повторно, така че по-резонно ще бъде паметник да му се дигне в Израел.)

В същото време „зад гърба" на руската армия се разиг­равали страшни трагедии, за които историята мълчи. Турците и особено черкезките банди, заселени в България след Кримс­ката война, отмъщавали на беззащитното население, колели и бесели.

Такава една трихилядна черкезка банда нападнала през юли месец Каварна, но храбрите каварненци ги посрещнали на нож - десет дни траяла неравната битка,

накрая черкезите превзели града, опожарили го и всички, които не успели да избягат и да се скрият в пещерите на Кали­акра, били изклани -

един втори Батак, потънал в мълчанието на историята...

Преди да продължим нататък, читателю, ще спомена още нещо твърде неприятно, което гузно премълчаваме.

Вече стана дума за лошото снабдяване на руската армия (Русите нямали интендантско снабдяване, то е дадено чрез търг на частна фирма, която доставя в процеса на бойните действия само 30 % от необходимата храна и фураж³ - дали тази фирма е била наистина на Евлогий Георгиев и сие, не знам),

гладните руски войници били принудени да чукат по вра­тите на българските къщи и да просят хляб и вода, но врати­те не се отваряли.

Баронеса Юлия Вревская, която служела в армията като санитарка и умряла от тиф в Бяла, казала тогава за нас жес­токи думи: Този народ не заслужаваше да си мръднем пръста за него!

(Същото, с по-други думи, казва и Христо Ботев - него­вата чета, както видяхме, бе посрещната по същия начин!)

Д-р Пирогов (1810-1881), на чието име е кръстен Ин­ститутът за бърза помощ в София, е по-милостив от баронесата, той обяснявал поведението на българите в Северна България с многократните им патила след многобройните руско-турски войни - 12 на брой:

1569, 1676-1681, 1686-1687, 1689-1690, 1695-1700, 1735-1739, 1768-1774, 1787-1791, 1806-1812, 1828-1829, 1853-1856 и 1877-1878.

Руските войски преминавали Дунава и стигали до Бал­кана, българското население ги посрещало радостно като освободители, но след като отстъпели обратно, турците си отмъщавали зловещо на всеки българин, подал ръка на рус­ки войник.

Така станало преди двайсетина години, през 1854 годи­на (по време на тъй наречената Кримска война), когато прапоршчикът Лев Николаевич Толстой след поражението на руската армия край Тутракан побягнал на север през Дуна­ва, оставяйки ни на произвола на съдбата.

Още по-лошо се случило през 1829 година, когато глав­нокомандващият руската армия генерал-адютант Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич прехвърлил Балкана (за което получил титлата Задбалкански) и стигнал дори до Одрин.

А какво по-точно се случило през още по-далечната 1811 година, когато руските войски минали Дунава - беше опи­сано на с. 245:

Генерал Кутузов побушувал година време по тукаш­ните северни български земи, хората от нашия град¹, подушили свободата, се юрнали да му помагат, аха-аха да стане работата,

но Наполеон Бонапарт в това време нападнал Русия и Кутузов побягнал на север да я спасява, зарязвайки България.

Турците разгеле това и чакали - запалили града, изклали когото настигнали, оцелелите жители побягнали през Дунава на север - след Кутузов, къде са се заселили там - никой не знай...

Същото ще да се е случило и след още по-далечната 1774 година, когато Суворов разгромил турците при Козлуджа (днес град Суворово, на 30 км северозападно от Варна), но трябвало веднага да препуска назад към Русия, за да поту­шава въстанието на Пугачов.

И тъй нататък.

Войната през 1877 година била дванадесетата руско-турска война, единайсет пъти преди това българите посрещали радостно освободителите и единайсет пъти били клани и бесени, затова този път залостили вратите.

И наистина, за разлика от Северна България, когато рус­ките солдати минали отвъд Балкана, там били посрещнати с хляб и сол, с цветя и песни.

Отпуснали се сърцата на руските войници, запели и те... Ние можем да говорим каквото си щем за намеренията на царското правителство, за некадърното му командване и пр., но пред подвига и саможертвата на руския войник трябва да стоим мирно със свалени шапки, защото, ако днес хо­дим свободно по нашата земя, трябва да знаем, че под крака­та си тъпчем костите на 200 хиляди от тях...

А сега да видим как е станало преминаването отвъд Балкана.

След падането на Плевен последвала страшна зима, как­вато руските солдати и в Сибир не били виждали.

Англичаните потривали злорадо ръце, пиели си чая край камините и се подхилквали: никой не може да прехвръкне през снежния Балкан!

Но както преди 80 години князът италийски, графът на Свещената Римска империя и генералисимус руски Александър Суворов бе преминал през заснежените Алпи -

така и генерал Гурко, повтаряйки лудия му подвиг, пре­минал сред бури и виелици през затрупаната със сняг Стара планина и казват, че в снежните преспи останали погребани повече войници, отколкото в гробовете край Плевен,

но въпреки всичко той влязъл в София, на 23 декември оплакал мъртвите си войници, а на другия ден отпразнувал с ликуващите софиянци рождеството на Бога нашего Исуса Христа.

Оттук нататък пътят към Константинопол наистина бил открит.

На 5 януари бил превзет Пловдив, Одрин пада без бой на 8 януари.

Турската армия отстъпвала панически на изток, турско­то население бягало след армията:

от Пловдив до Цариград се била проточила безкрайна мно­гохилядна колона от бежанци - жени, деца и старци, които пре­гръщали крайпътните дървета и молели руските солдати да им отсекат ръцете - не искали да се разделят с родната си земя!

Да, скъпи читателю, за историята и за нас това е древна­та българска земя, но тези нещастни прокудени хора са били родени тук, тук са били родени и родителите им, и дедите им...

и докато освободеният български народ пеел и ликувал, те скубели косите си и плачели сърцераздирателно и безутешно.

Както казва арабската поговорка: щастието на едни е нещастие за други...

В началото на февруари 1878 година предните отряди на руската армия стигнали до Сан Стефано, на 12 километра пред стените на Цариград.

Европа настръхнала. Английският флот се отправил през Дарданелите към Мраморно море. Австро-Унгария обявила мобилизация.

Русия била заплашена от нова война - този път срещу Англия и другите Велики сили, а зарчетата на Николай Николаевич не предвещавали победа...

Започнали дълги преговори за мир между Русия и Тур­ция. Турците пуснали в ход цялото си ориенталско изкуство за безкрайно протакане...

Най-сетне руският пълномощник в преговорите граф Игнатиев решил да блъфира -

отправил ултиматум до турското правителство: откажат ли да приемат руските условия и да сключат мир немедлено - руската армия още днес ще атакува Цариград!

За да подсилят ефекта на ултиматума, същия ден сут­ринта в 10 часа руските войски били построени в боен ред, тръбата изсвирила настъпление

и още не успели руските солдати да направят 200 крачки с насочени щикове към Цариград, турците вдигнали бялото знаме.

И на другия ден, на 3 март¹ 1878 година, бил сключен знаменитият Санстефански договор.

Според този договор България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция; българският княз ще бъде свободно избран от насе­лението и потвърден от Високата порта със съгласието на Великите сили.

Според Санстефанския договор България обхваща Ми­зия, Тракия и Македония с площ 172 000 кв. км.

Границата на запад започвала от р. Тимок, после следва­ла билото на Стара планина, спущала се на юг западно от Пирот и при Враня достигала р. Българска Морава, от там през Скопска Черна гора минавала западно от Куманово и Тетово до планината Кораб, след това завивала на юг по р. Дрина, включвайки Скопие, Гостивар, Дебър, Струга, Ох­рид и Охридското езеро, стигала до планината Грамос, Костурското езеро и р. Мъгленица;

от там завивала на изток, като минавала южно от Яница до устието на р. Вардар северно от Солун, като Корча и Воден остават в България, през езерото Волве излиза на Бяло море до залива на Порто Лаго, включвайки Драма, Серес и Кавала;

от там границата тръгвала на север през Родопите, пос­ле завивала на изток, включвайки Ксанти, Смолян, Кърджа­ли, заобикаляла Одрин от север, после слизала на юг, включ­вайки Лозенград, Люлебургаз, и достигала до Мидия на Черно море;

като следвала на север брега на морето, границата дос­тигала Мангалия, от там пресичала Добруджа и при Расово спирала на дунавския бряг;

за северна граница служела р. Дунав от Расово до р. Тимок.

Българите ликували: възстановявала се България от вре­мето на Иван Асен II!

Обаче Великите сили и всички наши съседи посрещнали този договор на нож: на Балканите се създавала свръхмощна държава!

На 13 юни 1878 година в Берлин се събрали представи­телите на Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция, присъствали още представители на Гърция, Румъ­ния, Сърбия и Черна гора без право на глас, но предявили там своите териториални претенции.

След седемдневни бурни заседания Берлинският конгрес решил: тъй наречената Санстефанска България се разделяла на пет парчета:

на Румъния се подарявала Северна Добруджа (като ком­пенсация за отнетата й от Русия Южна Бесарабия);

на Сърбия се давали тъй наречените Западни покрайни­ни (Пирот, Ниш, Враня, Лесковац);

на Турция се връщали Македония, Беломорието и Южна Тракия;

след всичкото това орязване България пак им се видяла много голяма, та решили да разделят жалкия остатък на две:

на север от Балкана (включвайки и София) се създавало автономно трибутарно¹ Княжество България (63 752 кв. км² и 1 740 000 жители) под върховната власт на Н. В. султана с християнско правителство и народна войска (милиция);

на юг от Балкана се образува една провинция, която взема името Източна Румелия (35 900 кв. км и 816 000 жи­тели) и остава под пряката политическа и военна власт на Н. В. султана, при условия на административна автономия и генерал-губернатор християнин.

След безграничната радост скръбта бе съкрушителна.

Понякога сложните въпроси имат прост отговор. Кога­то осем години по-късно, през 1886 г., Константин Хаджикалчев задал въпрос на лорд Солсбъри: „Защо на Берлинс­кия конгрес, където вие бяхте делегат, се отнесоха така жестоко спрямо нас и разделиха България на пет час­ти?" - лордът отговорил:

- Какво искате? Както аз, така и колегите ми много малко знаехме за българския народ и за неговата земя. Тогава в Берлин бяха надошли много сърби и гърци, които защитаваха своите земи, настояваха за раздялата на България, като твърдяха, че голяма част от България приадлежи на тях, като например Македония, а от ваша страна нямаше нито един делегат да ходатайствува за отечеството ви и да ни даде осветление. Ако България се беше погрижила тогава да спечели както общественото мнение, така и меродавния печат в защита на своите интереси, уверявам ви, че границите ви щяха да бъдат иначе начертани на Берлинския конгрес.

• 
  По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате, щом не сте имали сила да защитите Санстефанска Бълга­рия! Под турците, но заедно, ние имахме надежда за едно по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, убихте нашите надежди!
  
• 
  Млади човече - каза му княз Дондуков-Корсаков, - внимавайте: такива думи отвеждат в Сибир!³
  

Благодаря ти, търпеливи мой читателю, ако си стигнал до тази страница. Да ти призная - на мен ми беше много трудно.

Да се пише за царете беше лесно - тяхната далечна съдба ни засяга твърде абстрактно.

А да пишеш за Паисий, за Бозвели, за Раковски, за Левски, за Ботев, за Бенковски, за Дюстабанов, за Отец Матей Преображенски и прочие - означава да умираш много пъти заедно с всеки един от тях.

Спомни си, читателю, странната смърт на този чуден Отец Матей: след като загубил вярата си в Бога - втресло го и умрял на третия ден.

Три дена - толкова може да живее без вяра човек!

Без вяра в Бога, в някакъв идеал, в някаква истина, в някаква илюзия, без вяра в някого, в нещо...

А ти, читателю мой? Вярваш ли в някого, вярваш ли в нещо? Аз вярвам ли? Или се разхождаме по тази нежна планета като живи мъртъвци?

Способни ли сме ние - като нашите възрожденци - да дадем живот и имот в името на народа си, в името на свободата си, ей тъй - срещу нищо, безкористно, без да мислим за личната си изгода, без да осребряваме мечтите си и раните си?