Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и

Книга трета

ГЛАВА І
В мрака на историята

Аз прибързах, скъпи мой читателю, твърде нетърпеливо прибързах да се зарадвам, като казах в края на миналата книга, че

прибързах, защото ми се искаше робството да е свършило, преди да е започнало,

но колкото и да се мъчим да подсладим историята си, като прекръщаваме петвековното робство на османско владичество или като го наричаме турско присъствие или дори петвековно съжителство¹ -

както и да го усукваме, читателю мой, робството си е робство,

така че, докато не се е стъмнило съвсем, нека надникнем назад през вековете и да видим какво става в поробеното ни отечество.

До появата на монаха Паисий има цели 300 години и както вече казах: паметливият наш народ за 2-3 века забравил, че е имал царство и че е бил народ -

дълги ли са всъщност тези 2-3 века, или паметта ни е била къса?

Аз съм чувал от дядо си какво е ставало в началото на миналия век, моите внуци ще научат от мен какво е ставало в началото на този век -

паметта за един век се побира в едно поколение дядо - внук,

така че монахът Паисий не би трябвало да узнае от някаква си гръцка или руска книжица, че съществувала била някога [преди 3 века] на тази земя една велика държава България,

а би трябвало да го е знаел от дядо си, който пък го е слушал от дядо си, а този дядо - от дядо си...

На какво се е дължало това безпаметство?

Всеки от личен опит знае, че най-дълго се помнят онези случки от живота ни, които са ни потресли - това са преди всичко трагедиите и нещастията;

помнят се и хубавите неща, особено много хубавите;

а това, което не ни е направило особено впечатление - обикновеното, баналното, делничното и скучното, - не оставя резка в нашата памет, забравяме го бързо.

Ако следваме тази логика, ще стигнем да неприятния извод, че нашият народ не е приел нашествието на турците и падането на държавата си като особена трагедия, нито пък като голяма радост, а като нещо обикновено и банално.

И наистина, както вече стана дума в предишната книга, през последния век, след цар Иван Асен II, изнемощялата българска държава била подлагана на подобни нашествия многократно:

нахлували византийци, татари, узи, алани, руси, печенеги (за куманите няма що да говорим - те и престола превзели!),

нападали ни маджари, сърби, хървати, кръстоносци, венецианци, генуезци, нормани, каталани и всякаква пасмина...

е, най-после дошли и някакви турци - какво особено?

Отгоре на всичко турците за разлика от другите нашественици, след като ни завладели, не си отишли, отнасяйки оплячкосаното със себе си -

те останали тук като на своя земя и започнали да я защитават от други нашественици,

покрай себе си защитавали и българите - отдавна народът ни не бил живял в мир и сигурност, нямало ги вече набезите и грабежите на печенегите и на татарите,

е, трябвало е да плащаме на турците разни данъци: джизие, харадж, девширме и прочие, но, както вече бе казано: овчарят, колкото и да те дои и да те стриже, е по-добър от вълците -

и народът може да е бил даже доволен.

Трябва и днес да внимаваме, скъпи читателю, трябва много да внимаваме с онази загадъчна фраза на Плутарх, изречена преди двайсет века:

защото и днес народът ни, сполетян от бедствията на демокрацията, е на ръба да се отчае от свободата и да пожелае онова по-малко робство, което ни отнемаше свободата, но ни даваше хляб...

Кои са били всъщност тези турци? Учудващо е, че ние не знаем за тях почти нищо, може би не искаме да знаем, но омразата не оправдава невежеството.

Извинявай, читателю мой, може да ти е скучно, но няма как, набери кураж - представи си, че си ученик, седиш на чина си отегчен, гледаш през прозореца прелитащите птички и, щеш - не щеш, чуваш противния глас на даскала, който каканиже поредния си досаден урок по история...

И така, турците, както много други племена преди тях и след тях, излазили из тъмната утроба на Азия и в началото на Х век, по времето на нашия цар Симеон Велики, се появили в Анадола;

докато Василий II Българоубиец поробвал България, те тихо се прокрадвали зад гърба на Византийската империя и през 1055 година превзели Багдад;

през 1077 година един от вождовете им - Селджук, ос­новал тъй наречения Иконийски султанат¹ и от тогава на сет­не турците са известни като селджуки²;

докато в Константинопол се боричкали кой да се качи на престола, селджуките превзели Армения, после Кесария, после Киликия и през 1080 година натопили крака в Дарданелите;

изплашеният император Алексий I Комнин (оня, дето изгори ересиарха Василий Врач, изпреварвайки с цял век Инквизицията!) се обърнал за помощ към римския папа, след което, както знаем, последвали кръстоносните походи,

но кръстоносците, вместо да помогнат на византийците да прогонят турците, превзели самата Византия (ах, пак освободители - поробители!);

през 1307 година Иконийският султанат се разпаднал и управителят на една от пограничните зони - Осман, се обявил за самостоятелен емир на малко войнствено племе,

то било странно затворено мъжко общество, единно като юмрук, със свой особен закодиран език (може би нарочно измислен), неразбираем за другите турски племена -

това малко племе, това малко османско емирство станало ядро на бъдещата огромна Османска империя.

Ние не правим особена разлика между турци и османци, между Турска и Османска империя, между турско и османско робство,

турците обаче разграничават болезнено тези две поня­тия, защото, преди да завладеят нас, османците завладели другите турски племена.

Орхан, който наследил баща си Осман през 1324 година, за 20-30 години завладял цялата византийска Мала Азия, превзел крепостта Бурса и я направил своя столица, после бастисал Никея, Никодимия и Анкара,

през 1352 година прекрачил Дарданелите и стъпил в Европа, завзел крепостта Цимпе, укрепил се на Галиполския полуостров и от там започнал да нахлува в Тракия;

неговите наследници - Мурад, Баязид, Мехмед и Мурад II, полека-лека завладели Димотика, Аркадиопол, Месемврия, Аполония (Созопол), Адрианопол (Одрин), Пълдин (Пловдив), Верея (Стара Загора), Самоков, Щипон (Ихтиман), Манастир (Битоля), Диампол (Ямбол), Цепина, Станимака (Асеновград), Ксанти, Кавала, София, Ниш, Солун, Шумен, Мадара, Дръстър (Силистра), Търново, Никопол, Плевен, Ловеч, Враца, Калиакра, Видин...

и точно след един век - през 1453 година - праправнукът на Орхан - Мехмед II, както видяхме, превзел Константинопол и завладял окончателно Балканския полуостров.

Както казва журналистът Николай Големанов: в известната ни история три пъти през Босфора и Дарданелите са нахлували мощни азиатски вълни към Европа.

Първо било нашествието на персите начело с Ксеркс през V век пр.Хр. - тогава Леонид със 300 спартанци загинал, но спрял персийската армия при Термопилите, а атиняните разгромили персийската флота край остров Саламин - и демокрацията в Европа била спасена.

Вторият случай е онзи, за който вече разказахме - когато Тервел унищожил арабите край Константинопол през 718 година, спасявайки християнска Европа от ислямско поробване.

(За Термопилите и Саламин знае цял свят, за Тервел дори 99,99% от българите не са и чували - кой ни е виновен?)

Третото нашествие било нашествието на турците през ХІV-ХV век, но, уви, на Балканите вече нямало нито Ле­онид, нито Тервел - нямало кой да ги спре.

Османската империя като всяка друга империя била многонационална държава, но за разлика от Византия и Рим, където всеки свободен човек, живеещ на територията им, се считал за равноправен гражданин на империята независимо от етническия и от социалния си произход, независимо от своето вероизповедание,

в Османската империя равноправни били само османците, които властвали над останалите мюсюлмански племена, а немюсюлманите били лишени от всякакви права и били подложени на всякакви унижения;

във Византийската империя всеки се издигал в йерархията според способностите си, император, както видяхме, можел да стане всеки - арменец, грък, хазарин, сириец, славянин, трак, исавър и прочие, на императорския трон се качвали пълководци, селяни, коняри, евнуси, проститутки и бирници;

в Османската империя султан можел да стане само кръвен наследник на Осман I. Династията на османите управлявала неизменно цели 6 века - от 1307 до 1922 година и всичките 37 султани - от Орхан I до последния, Мехмед VI - са потомци на първия Осман.

Затова пък - става дума за началните векове - за разлика от другите империи в Османската империя всички придобивки при издигане във военната и държавната йерархия били лишени от наследственост:

награден си лично ти за личните твои заслуги към султана и към империята, твоят син не наследява нито имението, нито титлата ти, след твоята смърт всичко се връща на султана, той го дарява на друг заслужил.

По този начин се възпрепятствало създаването на потомствена аристокрация, сиреч султанът нямал съперници:

всичко в Османската империя било негова собственост, той държал в ръцете си всички земни и небесни власти (през 1517 година Селим I се обявил за халиф - „сянка на Аллах"), той отнемал, той дарявал и по този начин си осигурявал личната преданост на възнаградените,

от друга страна, това възнаграждаване на личните способности стимулирало личните амбиции, а личната заинтересованост правела османците войнствени и самоотвержени.

Тази войнственост и самоотверженост се подклаждали и от ислямската религия:

Бийте онези, които не вярват в Аллах и Неговия Пророк, които не приемат за своя вяра Правата вяра!¹ - зовял пророкът Мохамед.

(В следващата глава читателят може по-подробно да се запознае с учението на исляма.)

Завоевателните успехи на османците обаче се дължали не толкова на собствената им военна сила, а на тяхната странна - и, няма да е преувеличено, ако кажа гениална - тактика, непозната в човешката история:

те не бързали да завоюват поредната държава (с което биха си създали излишни грижи), а заплашвайки я, принуждавали нейният монарх да стане техен васал - срещу удоволствието да му бъде оставена властта той се задължавал да плаща огромен васален данък и - което е особено важно:

бил длъжен да участва с цялата си войска във всеки поход² на султана.

Султанът нямало защо да насилва за тази работа балканските царе - като се има предвид каква братска любов изпитвали един към друг балканските народи, те - за кеф на султана - с удоволствие се поробвали един друг.

По този начин, както ехидно отбелязва Хамер³, османците настъпвали и покорявали българи, сърби и гърци, използвайки храбростта на гърци, сърби и българи.

И наистина, турски васали са били легендарните герои Крали Марко и Константин Драгаш (които загиват в похода на Баязид срещу Влашко), сръбският княз Стефан Лазаревич (който участва в същия поход), босненският крал Твърдко II, влашкият воевода Мирчо Стари и нашите царе Иван Шишман и Иван Срацимир.

Това не стигало, султан Мурад създал нова войска (йени чери), съставена от потурчени християнски деца, превърнати в свирепи еничари - преторианската гвардия на султаните и върха на ислямския ятаган. (Как е ставало това, ще стане дума след малко.)

Така османците завладявали християните с мечовете на християните, децата на християните поробвали бащите си, майките си и братята си.

Напоследък много се спори по въпроса - всъщност роби ли сме били, или не сме били роби? Аз съм слаб в споровете, затова ще дам думата на живите свидетели, а пък читателят сам да си направи заключението.

И така, ето какво пише в своето „Задморско пътешествие" Бертрандон де ла Брокиер, бургундски рицар, минал по българските земи през 1432 година:

Десетина години по-късно викарият на миноритския¹ монашески орден в Цариград Бартоломео де Яно наблю­давал следната картина:

В архива на венецианския нотариус Антонио Брешияно са намерени документи за продажба на българи като роби:

Следват още 12 такива документа за продажба на български робини и роби на остров Крит.

Навсякъде тук думите „робиня", „роб", „робство", „дебели вериги на шията", „въжета", „кафези" и прочие, както виждате, не са писани от Вазов или Ботев, нито са съчинени днес от някой туркофоб.

Основанието на някои историци да премахнат понятията роби и робство е несъществуването по това време на робовладелски строй (щом е нямало робовладелски строй - значи нямало е и роби), обаче освен историко-социалното понятие за роб съществува и друго - политическо и морално понятие. Ето какво пише в Български тълковен речник:

Пита се: ако си под неограничената власт на някого, въпреки че няма робовладелски строй - роб ли си, или не си роб? Ако си отговорим утвърдително, остава да видим - дали турците наистина са имали неограничена власт над българите?

Някой ще рече, че описаните по-горе случаи са изключение. Затова нека да видим какво е било положението на оцелелите българи, на онези, които не влачели „дебели вериги на шията" и не били продадени като „добитък на пазар".

Според съхранените архиви на Османската империя раята - немюсюлмани и мюсюлмани, били облагани с много данъци, за съжаление не можах да издиря всичките. Ето някои от тях:

Ако след всички тези данъци имаш какво да ядеш, и оживееш, и, не дай Боже, решиш да се жениш, ще трябва да платиш ресм-и гердек - данък за правото на мъжете да се женят;

ако пък не щеш да се жениш, ще плащаш ергенски данък - ресм-и мюджеред;

ако все пак се зажениш, трябва да платиш сватбен данък бад-и хава, ако няма къде да живееш при мама и татко и трябва да си построиш къщурка, за да ти запуши коминът, ще трябва да плащаш данък димнина - ресм-и духащ

ако нямаш къщичка и хайманосваш насам-натам, ще пла­щаш данък ресм-и хаймане, а за кефа да бъдеш поданик на сул­тана цял живот плащаш гордия данък ресм-и райет.

Това били редовните данъци. Имало обаче и допълни­телни:

наред с държавния десятък, за да се радваш и на благо­денствието на господаря си спахията, предоставя ти се удо­волствието да плащаш допълнителен десятък саларлък;

не може обаче да гледаш как мизерства стоящият по-ви­соко над спахията управител, трябва и на него да платиш едно данъче ресм-и ниябет;

и накрая, за това, че са ти съдрали хубаво кожата, трябва да платиш данък и на събирачите на данък - адет-и гулямие!

Имало и извънредни данъци.

По време на война за покупка на пушки събирали от ра­ята два вида парични данъци - авариз и бедел-и нузул, а за из­хранване на войската събирали данък в натура - сюрсат; но тъй като войни се водели постоянно, тези данъци били събира­ни редовно.

Освен това султанът имал право да налага с декрет и дру­ги извънредни данъци, например текялиф-и йорфие, но поне­же султаните били хора разсеяни, забравяли да отменят декре­тите си и тези данъци също ставали редовни.

Отгоре на всичко неверната рая, т.е. немюсюлманите, плащали и други наказателни данъци:

всеки гяурин, навършил 15 години, заради правото да носи главата си на раменете плащал поголовен данък джизие;

след като навършел пълнолетие, гяуринът плащал още един данък - испендж;

ако гяуринът притежавал някакво парче земя, нивичка или градинка, плащал поземлен паричен данък харадж-и мувазаф;

освен този паричен данък гяуринът плащал и данък в на­тура харадж-и мукасеме, т.е. вземали му половината от про­изведеното жито, царевица и прочие;

освен това му вземали всяка десета крава, теле, гъска, кокошка, всяка десета лъжичка мед от пчеличките и т.н., този данък се наричал юшур.

Освен това гяуринът, воден от християнска любов към господарите си, трябвало да им помага братски да си построят сараите, да им прекопае градинките, да им преоре нивите и прочие - това е известната нам ангария; но имало и една по-унизителна и по-неизвестна нам тегоба, наречена хизмет - водени от ислямска любов към гяурките, господарите ги канели в сараите си да им слугуват с всички произтичащи от това ро­мантични сексуални последствия...

С азиатска изтънченост турците подлагали българите и на други унижения, днес бихме ги нарекли морална дискрими­нация. Ето какво пише немският учен Ханс Дерншвам, пъту­вал до Цариград през 1553-1555 година:

Да не излезе, че това са субективни впечатления на враго­ве на Османската империя, да дадем думата на самите султани.

Това е още нищо.

Да личи по всичко, дори по походката, че сме били през­рени и унижени;

да ни съдират кожата с безумни данъци (имало даже зъбен данък - като ти дойдели турци „на гости", ти не само си длъжен да ги нахраниш, но и трябва да им платиш за това, че са си изтъркали зъбите);

да ни влачат с железни вериги на врата и да ни продават като добитък по пазарите;

ако случайно се възпротивиш, Сюлейман I Законодателя заповядвал (1528 г.):

Да се издирят всички метежници и да не допуснете да се спасят, да се заловят и да се донесат до щастливия ми праг, незабавно едни да бъдат обесени, а други - набити на кол;

че тази заповед се е изпълнявала старателно, потвържда­ва в своите „Пътни бележки" (1596 г.) австрийският аптекар Фридрих фон Зайдел:

Дали всичко това, скръбни мой читателю, не е достатъч­но, за да признаем, скърцайки зъби, че сме били роби?

Всички онези данъци, унижения и кланета на метежници и прочие са били бели кахъри, скъпи читателю.

Имало един друг страшен данък, едно друго страшно унижение, едно друго убийство, по-масово и по-нечовешко от всички кланета -

това бил тъй нареченият кръвен данък (девширме), с който били облагани християните в Османската империя.

Въведен бил той от султан Мурад I, дето бе женен за на­шата Мара, хубавата българка, сестрата на последния наш цар Иван Шишман.

Истината е толкова невероятна, че съм принуден да при­зова пак живите свидетели, на първо място давам думата на познатия ни немски учен Ханс Дерншвам:

Турчинът има обичай в християнските земи редовно да взема през 3 години най-избраните, красиви, сръчни и строй­ни момчета навсякъде по градове и села. От евреите не взе­ма детски десятък, от турските и мохамеданските земи също не взема.

Тези момчета на около 8, 9, 10, 12 години се обличат в нови дрехи за сметка на султана, остригват ги и на всеки дават жълта островърха шапка, направена от плъст, от­карват ги като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където султанът има сараи, т. е. дворци, най-известните ме­ста са Цариград, Галата, Одрин и Бруса. Тук ги обрязват.

Настаняват ги в сараите, т.е. дворците на султана, и ги учат да пишат и говорят турски или пък - на военни игри. От тях султанът произвежда еничари. Наричат ги синове или деца на султана, на които никой никъде не може да на­прави каквото и да е.

Почти по същото време за същото свидетелства и Ан­тон Вранчич, австрийски дипломат, босненец по произход, минал по нашите земи през 1556 година:

Малко по-късно, през 1582 година, същото разказва и френският пътешественик Жан Палерн Форезиен:

Да видим какво казват по този въпрос пострадавшите. Руският монах Илия от Псков преразказва чутото от двама български монаси през 1539 лето Господне: