Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница5/18
Дата22.07.2016
Размер3.73 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

ислямският рай е земен рай - и в това е силата на него­вата масова съблазън.

!!!Странно съвпадение с вярванията на траките: Те не вярват, че умират - пише Херодот, те вярвали, че мъртви­те слизат в царството на подземния свят, там боговете ги поканват да седнат, поднасят им празничен пир и ги оставят да пируват вечно, увенчани с венци. (По-подробно, читателю, виж, на с. 54 в Книга първа.)

Тази съблазън подклаждала самоотвержената войнственост на мюсюлманите през вековете, подклажда я и днес: да умреш за вярата си, не е въпрос само на доблест и храброст -

ако наистина вярваш, че смъртта е само праг, зад който прекрачваш млад и жив в оня осезаем рай - обясними стават самоубийствените атентати, които ни удивяват и ужасяват, оставайки непостижими за нормалното човешко рацио.

Мохамед, както вече бе казано, бил човек смъртен и по­неже бил пророк, предчувствал смъртта си. Затова отишъл на прощално поклонение до Каабата в Мека и държал там последната си реч от планината Арафат пред 40 000 поклонници:

- Днес завърших своята религия за вас - казал той. - Моята воля е ислямът да стане световна религия. Аз изпълних посланичеството си. Оставям ви книгата на Аллаха с ясни заповеди и ако ги пазите, никога не ще се заблудите.

След което се завърнал в Медина, втресла го силна трес­ка и бълнувайки, че се възнася на седмото небе, посрещнат от ангелите, издъхнал кротко в обятията на любимата си жена Айше, за която се бе оженил, когато тя навърши 10 години.

Било по пладне на 8 юни 632 година. (Същата година хан Кубрат застанал начело на Велика България.)

Но битката за Бога продължила. И продължава. Кървава безбожна битка.

Притурка към глава II


Защо Юда е предал Исуса?

През 2006 година светът бе развълнуван от неочаквана сензация: на бял свят се появи още едно апокрифно Еванге­лие - Евангелието от Юда. Папирусът бил изровен от селя­ни в една пещера нейде в Среден Египет през 70-те години на миналия век, но 30 години е бил пазен в пълна тайна, защото съдържанието му е шокиращо: Юда е предал Исуса по негова заповед!

Без да подозира съществуването на това Евангелие, през 1994 година моя милост написа една театрална мис­терия - „Тайното евангелие на Йоан" (премиерата се състоя на 14 април 1995 година в Русе). Анализирайки внимателно текстовете на каноничните евангелия, аз стигнах до същия извод и финалът на мистерията ми е знаме­нателен: изпращайки го да извърши позорния си подвиг, Исус целува Юда.

За да подкрепя откритието си и за радост на нашите ар­хиереи, през същата 1995 година публикувах в тогавашния в. „Континент" серия от есета под общо заглавие „Велика­та мистерия Исус", същите есета са публикувани през 1996 г. и в книгата ми „Убийците са между нас".

Тук ти предлагам, любопитний мой читателю, есето, в което става дума за това, че Юда е предал Исуса по негова заповед.

Ти знаеш, читателю, че за да извърши каквото и да било престъпление, човек трябва да има някаква причина, която го предизвиква към това - което в юриспруденцията се нарича мотив на престъплението.

Какъв е мотивът на Юда да предаде Исуса?

Едва ли може да се приеме сериозно всеприетото обви­нение, че Юда предава Исуса от алчност, заради трийсет сре­бърника.

30 сребърника са равни на 120 динария, а това не са били толкова много пари, щом (както знаем от Евангелието от Йо­ан) мирото, с което Мария Магдалина помазва Исуса, струва 300 динария. За разлика от повечето апостоли Юда е бил инте­лигентен човек и едва ли би се поддал на подобни груби и евти­ни страсти. Освен това той е бил касиер на апостоловото братс­тво и преспокойно е могъл да задигне в сгоден момент много повече пари от касата и да офейка, без да се опозорява с такова гнусно предателство срещу нищожна сума.

Не, читателю, колкото повече евангелистите (или по-сет­нешните преписвачи) ни убеждават, че Юда е предал Исуса за тези жалки пари, толкова по-очевидно е, че те се мъчат да прик­рият истинската причина за предателството.

Такава причина би могла да бъде сериозното разногла­сие във възгледите, идеите или начина на тяхното разпростра­нение; или някаква постъпка на Исус, която е възмутила Юда и го е тласнала към отмъщение.

Учените библисти допускат такова разногласие. В Еван­гелията обаче никъде не става дума за това. Напротив, Исус „гълчи" по различен повод повечето от дванайсеттях апостоли - и Петра, и Тома, и самия Йоан, и брат му Йаков, - но към Юда никъде в Евангелията Исус не отправя лоша дума.

Но дори Юда да е предал Исуса поради разногласия между тях - това подменя мотива, но не променя смисъла на предателството като гнусен акт и аз не бих търсил оправ­дание за Юда, ако в Евангелията не се намеква за нещо съв­сем друго.

Исус седем пъти предсказва на учениците си, че ще бъде предаден, като последния път на Тайната вечеря той уточнява: „Един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде".

Нека се спрем на този момент и да го разгледаме внима­телно и непредубедено.

Малко преди това Исус казва:

- Аз зная кои съм избрал. Но да се сбъдне Писанието: „който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си".

Зная кои съм избрал? Случайно ли всеки от апостолите „един след друг почнаха да Го питат: да не съм аз, Господи?".

Пита и Юда.

И когато накрая Йоан, припадайки на гърдите Исусови, му задава пряко въпроса: „Господи, кой е?" -



Исус отговори: онзи е, комуто аз натопя залък и по­дам. И като натопи залъка, подаде го на Юда Симонов Искариот.

И тогава, подир залъка сатаната влезе в него.

Значи - не по-рано влиза сатаната в Юда, сиреч решени­ето Юда да предаде Исуса е взето не по-рано, а именно „тога­ва, подир залъка"!

И Исус твърде повелително добавя:

- Каквото ще вършиш, върши го по-скоро.

Защо Исус, който казва: „Не съм дошъл да призова пра­ведници, а грешници към покаяние" (Марко, 2:17), който на всеки опростен от него грешник, казва: „Недей вече греши" (Йоан, 8:11) - защо не възпира от грях ученика си Юда, как­то е възпирал всички досега, а направо го тласка към този грях?

Много пъти, когато е в опасност, Исус се крие (Йоан, 8:59); този път обаче не се крие, въпреки че не само знае, че ще бъде предаден (казва го седем пъти), но и фактически сам изпраща Юда да го предаде (Каквото ще вършиш, върши го по-скоро).

Което Юда покорно прави:

И като взе залъка, излезе тутакси; а беше нощ.

Има още една подробност, която потвърждава, че Юда не взема сам решението да предаде Исуса, а изпълнява предс­казанията, в случая предсказанието на Захария, че Господ ще бъде предаден за трийсет сребърника (Захарий, 11:12) - точно за толкова Юда предава Исуса;

ако беше само това, би могло да бъде случайно съвпаде­ние, но Юда изпълнява и другото предсказание на Захария: „Хвърли ги... в дома Господен за грънчаря" (Захарий, 11:13).

Юда наистина хвърля сребърниците в храма (Матей, 27:5), а първосвещениците купуват с тях грънчаревата нива (Матей, 27:7).

Не говори ли всичко това, че Юда предава Исуса не от корист, а изпълнявайки предсказанията на пророците и волята на самия Исус, навличайки покорно вечен позор върху себе си, „за да се прослави Син Человеческий" (Йоан, 13:31)?

И може би не грехът, а този позор кара Юда да се обеси.

Всъщност колкото и да е грешно да се каже, и двамата - Исус и Юда - не са ли се жертвали за една и съща кауза?

Да се оправдава грешник, сигурно е грях, но по-страшен грях е да набедиш невинен, че е грешник.

Това не ми дава покой, читателю, защото в живота си се нагледах на набедени грешници...

1454-1690

ГЛАВА ІІІ


Блянове за свобода
Войводата Радич, хайдутите, Теодор Балина,

цар Шишман Ш, Петър Богдан, Петър Парчевич,

княз Ростислав Стратимирович, крал генерал Карпош

Говорихме достатъчно за богове и за пророци - да видим сега какво правят нашите поробени братя българи.

Ще се наложи, мили мой читателю, да навлезем в треса­вището на една много болна за нашата неизчерпаема гордост тема:

дали сме се съпротивлявали против робството, как сме се съпротивлявали и колко сме се съпротивлявали?

В един от учебниците по история срещнах едно остро­умно откритие: че първоначалната и основна наша съпротива против робството била икономическата съпротива:

от ангария сме бягали, не сме си плащали данъците, кри­ели сме чувалите с жито в саплъците слама, ракията сме зара­вяли в стомни под ябълките в градината, брояли сме кокошки­те пет за четири и т.н., т.е. всякак сме се мъчили да измамим държавата (турската) -

тази съпротива продължава и до наши дни, разликата е само в това, че сега мамим българската държава.

Друга форма на съпротива били непрекъснатите оплак­вания и молби до висшестоящите органи - така хем сме раз­валяли рахатлъка на бейовете, хем сме изпросвали понякога някоя милост -

и тази форма на съпротива продължава, само че днес е без резултат, понеже българин на българина вяра не хваща...

По-видима истинска съпротива било пребиването на ня­кой събирач на данъци - такива случки се случвали особено често в Битолско.

Незнайната ръка на сръбски поп е написала върху оръ­фаните страници на едно Евангелие първата блага вест за наша въоръжена съпротива, защитил е незнайният отец нашата чест с 10 думи:



1454. В тази година Мехмед цар плени Радич, българс­ки войвода в София.

Толкоз. Какъв е бил този Радич, какво е направил - не е известно, но след като знаем, че София бе превзета от султан Мурад I още през 1382 година -

значи този български войвода Радич ще да е бил завладял отново София, прогонвайки от там турците, и войската му ще да е била силна и многочислена и ще да е била голяма заплаха за Турската империя, щом срещу него не е бил пратен някой келяв паша с башибозука си,

а се е вдигнал срещу му начело на турската армия сами­ят султан Мехмед II Завоевателя, който предната година пре­взе Константинопол!

74 години по-късно, през 1528, Сюлейман I Великолеп­ния издава следната заповед:

В казата1 Ново Бърдо, а понастоящем - в санджаците Кюстендил, Вълчитрън, Призрен, Аладжа Хисар (Крушевац), в кадийските околии Юскуб (Скопие), София, Йени Пазар (Нови пазар в Косово), се събират и се явяват разбойници и харамии.

Те се групират на едно място, нападат през нощта селата, избиват хора, ограбват имущества, нахвърлят се из пътищата, избиват керваните и изобщо вършат различни такива метежи и злини.

Заповядвам следното. Щом пристигне със свещената ми заповед моят роб, образецът между прославените и бла­городните - Ахмед, да се увеличи славата му, без да се бави­те нито миг и час, тръгнете и като се прикривате със спо­менатия мой роб, с голямо внимание и усърдие разследвайте случая с разбойниците и харамиите.

Разбойници и харамии, ятаци и другари на разбойници и харамии, които ги подпомагат, изобщо такива, които са се разчули с престъпление, разбойничество и харамийство, изобщо каквито и да са -

да се заловят всички разбойници и хайдути (к.м.), неза­бавно едни да бъдат обесени, а други - набити на кол.

Не си поплювал Сюлейман Великолепния, да се увеличи великолепието му...

37 години по-късно, през 1565-1566, той пише друга за­повед:

Ти, който си кадия, преди известно време си изпратил писмо, в което съобщаваш:

Раите Димитър Стале от село Сатока, поп Димитър от село Градешница, Матъо Никола от село Белище, Стоян Пейо и поп Яко от село Старавина (Прилепско) са разбойни­ци и под тяхно подстрекателство раите са въстанали (к.м.) и са отказали да се подчиняват на шериата.

По-рано беше изпратена свещена заповед и беше наре­дено да се заловят, но те не се предали и избягали.

Ако този път не бъдат наказани, сред неверниците няма да се въведе ред и мир.

Заповядвам, когато пристигне моята свещена заповед, да заловиш споменатите раи и съобразно с издадената по-рано моя свещена заповед да накажеш които заслужават със смърт, а другите да изпратиш до моята Висока Порта, за да бъдат поставени в галери1.

От тези две султански заповеди, скъпи читателю, науча­ваме две неща: че след като минал век, век и половина от на­шето поробване, из нашето отечество се явили хайдутите и не само грабели и убивали (кого?), но и под тяхно подстрекател­ство раите въставали (ясно срещу кого!).

За съжаление отново изпадаме в конфузното положение да съдим за себе си по онова, което са писали другите за нас (в случая това са султански заповеди и протоколи от турските съдилища), и да тълкуваме тези писания, както дяволът чете Евангелието,

но какво да правим, след като няма никъде ни една дума, записана от наш човек, от българин, а както вече казахме: ко­ето не е записано, все едно че не се е случило,

и ако не бяха пак чуждите писмени източници, нямаше да знаем през първите три века на робството живи ли сме били или умрели.

Е, прав съм наполовина - народът е възпял хайдутите в песните си, възпял е войводите и байрактарите им, кътал е в паметта си спомена и легендите за тях цели векове, предавал ги от уста на ухо -

устният хайдушки епос е най-гордото наше словесно богатство и ако си говорим честно - това е единствената ис­тинска съпротива, наследена от богомилите: съпротивата чрез слово.

И така, в песните2 са възпети 132 войводи: Мармаруш, Йерушим, Добрю, Димо, Стоян, Калин, пак Стоян, пак Димо, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Кара Георги, трети Стоян, Стоил, Чавдар, Йорги, Индже, Кара Колю, Богдан, Милош, Страшил, Диман, Петър, Минчо, Стойко и Стефан, Велко, Драган и Стефан, Стратил, Диман, Страхил, Лозан, четвърти Стоян,

Татунчо, Радул, друг Велко, Ненчо, Манол, Никола и Милан, пети Стоян, Дамян, Чакър Неделчо, Ралчо, Вълчан, Наню, Димитър Калъкчията, Златан, Кара Събе, Алтьнлъ Стоян, Кара Танас, Кара Андрея, Трифон и Доб­ре, Ангел, Дончо, Панайот, Ильо, Делю, Петко, Страти, друг Вълчан, Бабаджан Филип, седми Стоян, Драгия, осми Стоян,

Гълъб, Владин, Даскал Иванчо, Панайот Хитов, пак Сте­фан, девети Стоян, трети Вълчан, друг Радул, Чолак Недел­чо, друг Дамян, Лалчо, Нягол, Бальо, Радослав, Куман, Никола, Сребрьо, Косер, Михаил, Мануш, Богоя, Тодор, Семо, десети Стоян,

Войно, пак Богдан, Георги, Йорго, трети Стефан, Ма­нуш, Първан, пак Михаил, Бою, Сирхатлия, единайсети Сто­ян, Бойчо, Марко, Юван, Дамянчо, Киро, трети Богдан, Вълко, Бан байрактар, Кара Мустафа, дванайсети Стоян, Марин, Либен, Геро, Нейко;

възпети са и 17 жени войводки: Еленка, Рада, Димка Безимка, Сирма, Бояна, Бойна, Пена, Гроздена, Розданка, Грозда, Еленка Дервентджийка, Енка или Янка, Стояна, Бог­дана, Драганка, Ирина, Маламка (жена да води дружина от мъже - странна носталгия по матриархата!).

Според чужди източници освен споменатите в султан­ската заповед Димитър Стале, поп Димитър, Матьо Нико­ла, Стоян Пейо и поп Яко, които върлували край Кюстен­дил, Вълчитрън, Призрен, Алажда Хисар (Крушевац), Сатока, Градешница, Белище, Старавина и из цяло Прилепско,

край Пуста река, Априльово, Крушево, Белушино, Дивяци и Отлуккьой вилнеели Райко Драгомела, Недко Досен и Неделко Нико, а Петко Ильо - край Пасарел и Пейо Ива­нов - около Кремиковци;

попът на Черна река водел дружина край Видин, Лом и Орехово, саби препасали и монасите от Търновския манас­тир, от манастирите „Св. Яким Осоговски" и „Св. Гавраил Лесновски";

прочутият Чавдар войвода хайдутувал из Кожух плани­на, Страхил войвода из Пловдивско и Пазарджишко, Карпош из Доспат;

войводата Лошан водел дружина из Битолско, байрактарят Тале от село Чарли - из планината Куновица между Ниш и Пирот, Чокан шетал из Видинско, а дружините на Балчо и Алагьоз - из Скопско и Косово;

със свои дружини излезли Петре Дундар от село Беранци, Емануил Христов от Бер, Марко от село Боища, Белче, Илия и Митре от с. Гявато, Папазоглу от с. Оре­хово;

разни пътешественици, минали през българските земи през ХV, XVI и XVII век, пишат в пътеписите си, че срещали хайдути край Видин, Свърлиг, Ниш и Пирот, край Скопие, Велес, Щип, Радовиш, Струмица и Петрич, край Прилеп, Охрид, Лерин, Костур и Воден, край Брод, Цер и Магарево, край Дупница, Кюстендил, Самоков и София, край Хаско­во, Харманли, Лозенград, Бунар Хисар и Одрин, край Неврокоп, Мелник, Драма и Сяр, край Габрово, Търново, Шу­мен, Плевен и Русе;

из Тетовско, Струмишко, Тиквешко, Вранско и Прищинско, из Леринско, Прилепско, Велешко и Костурско, край Скопие и Битоля;

хайдути причаквали керваните в Качанишкия проход и Траянови врата, из планините около Виза, из Делиормана и старопланинските проходи -

списъкът е безкраен.

Дойдел ли Гергьовден - който носел мъжко сърце и българско име, затъквал пищовите и ножовете в пояса, изли­зал от селото, отивал на хайдушкото сборище - някоя закъта­на полянка в близката планина,

там дружината си избирала войвода и байрактар, закле­вала се да слуша войводата, да мъсти на турците и да защитава сиромасите - и хващала гората,

когото трябвало да убият - убивали го, когото трябвало да ограбят - ограбвали го, опекат някое и друго агънце и дойдел ли Димитровден,

дружината се разпръсвала и по различни пътеки, скрили пищовите и ножовете, мъжете се завръщали по селата си ни лук яли, ни лук мирисали - до другата пролет.

Думата „хайдутин" е странен пример за метаморфози­те на думите в различни времена и как една дума може да побере в себе си различни и съвсем противоположни съдържания. Хайдутин буквално значи крадец, разбойник - и точно това било значението за турците; за българите по онова време обаче тази дума означавала бунтовник, борец за свобода, защитник на народа, крило на сиромасите.

Днес из България също шетат хайдути, също препасали пищови, и водят дружини подире си, но никой не смее да ги нарече крадци или разбойници, макар че е трудно да се каже, че са борци за свобода, че са народни защитници, че са кри­ло на сиромасите. Остава да видим дали народът ще ги възпее, не ми се вярва, но кой знае...

Имало „в ония дни мрачни, що робство се викат" и една друга съпротива, за която не съм чел да се споменава някъде - това е съпротивата чрез красота. Тази съпротива се водела преди всичко от жените. Читателят сигурно си спомня какво беше ядосало султан Мурад IV през 1631 година:

От известно време насам кяфирите почнали да се раз­хождат из улиците, яздейки коне надянали самурени кожуси и облечени в скъпи и луксозни дрехи.

Що се отнася пък до жените им, те не слизали от кал­дъръма, за да отстъпят място на срещналите ги на пазара мюсюлмански жени.

Въобще както мъжете, така и жените им, се носят по-великолепно от мюсюлманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени.

Да извезеш пъстри и красиви шевици, да изтъчеш краси­ви платна и черги, да си ушиеш красив елек, украсен със сърма, да украсиш шията си със златни пендари, а кръста си - с красива сребърна пафта, да наденеш самурен кожух, дори чора­пите си да изплетеш шарени и красиви - да се облечеш по-красиво от турците и туркините;

да си построиш къща, по-красива от турските къщи, да украсиш таваните й с красива слънчева дърворезба, каруца да си купиш, по-красива от турските талиги, да съградиш черква, по-красива от джамиите, да изпишеш там красиви икони, как­вито няма в джамиите -

това не е било просто суета, това наистина е било духов­на съпротива срещу унижението да си презрян безличен роб -

от възраждането на това самочувствие, от отказа да сле­зеш от калдъръма до грабването на сабята - е било въпрос само на време.

За съжаление този стремеж към красота у нас отдавна е атрофирал: дрехите с красивите шевици висят върху мане­кени в етнографските музеи, възрожденската ни архитекту­ра се пази в градските махали резервати, а ние примирено живеем в днешните си грозни панелни жилища, обличаме се в скучна конфекция, което, скъпи читателю, май показва, че се смятаме за презрени и унижени.

Трябвало обаче да минат цели два века, за да прекипи инстинктът за мъст и да се избистри в блян за свобода - чак в края на XVI век започнали кроежите за първото въстание.

205 години след като Баязид превзел Търново - столица­та на бивша България въстанала. Организаторите на въстани­ето били международна команда: дубровчанинът Павел Джорджич, Търновският архиепископ гъркът Дионисий Рали и бълга­ринът от Никопол Теодор Балина, пръв благородник в никополския санджак, с много голямо влияние сред християните от тая страна поради благородния си произход и своето достойнство,



който зарад християнския свет и за освобождението на своето отечество е оставил жена, синове, дъщери, братя и роднини и това никак не е сторил за своя нужда или необходимост, защото, ако се касае за почести, той ги имаше в отечеството си, колкото искаше: беят и кадията на Нико­пол толкова го обичаха, щото гледаха чрез неговите очи; а що се отнася до охолността в поминъка - той има предос­татъчно и за себе си, и за да поддържа други;

г-н Теодор се отправи за Търново при Преосвещения архиепископ Дионисий Рали и след като мислили и обсъждали, взели решение, за слава на Господа Бога, за спасението на християнския свят и на тяхното отечество, да прегърнат работата с истинска преданост и искрена вяра.

При това се заели да наложат същото това мнение на четирима други владици, сиреч: първият - Преосвещения Иеремия - русенски владика, вторият - Спиридон - шуменски владика, третият - ловчанският - наречен Теофан, и четвърти­ят - от Романия (вероятно пловдивският), назован Методий,

и дванадесет търновски свещеници и осемдесет миря­ни от първенците и видните хора на тоя град, които всички, заедно с архиепископа, отишли в черква, дето с голямо благоволение положили клетва пред Евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тая работа и че ще се стараят да я изкарат на добър край.

След това господин Теодор Балина като човек, почи­тан и уважаван от всички българи, обиколи лично цяла Бълга­рия в продължение на двайсет и един дена, като в това вре­ме не остави християнско село непосетено и без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено ония села, ко­ито са в подножието на Стара планина, заселени с хора храб­ри, мнозина от които имат пушки - всички тия предложили да завземат проходите на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин.

Като свършил това, Теодор се върнал в Никопол у дома си, където положил клетва за същото нещо заедно с дваде­сет и трима свещеници и с четиридесет други първенци ми­ряни от същия град.

И така, делото за завладяването на Българското цар­ство е толкова назряло, че не може да се желае повече.

Така пише Павел Джорджич до австрийския ерцхерцог Максимилиан в края на 1597 година. В началото на 1598 годи­на австрийски емисар рапортува на императора на Свещената Римска империя Рудолф ІІ:



Влязохме във връзка с Търновския архиепископ, гърка митрополит Дионисий, до който по-рано бяхме изпратили писмо на гръцки език, та цяла Македония и Гърция да от­хвърлят игото на тиранина -

щом като бъдат съгледани отвъд Дунава в България знамената на Ваше неприкосновено величие, водени от воеводата Михаил или от някой друг;

същото това те сами по своя воля замислят, обещават честно и заявяват, че в продължение на малко дни ще ста­нат 200 хиляди и дори сами ще могат да изгонят тиранина.

Друг австрийски емисар по същото време уверява импе­ратора:



Ако влашкият воевода Михаил премине Дунава с 15 или 20 хиляди войници, всички онези народи чак до Цариград, ко­ито не могат вече да понасят турското робство, изведнъж ще се вдигнат - именно българи, сърби, албанци, расци - и ще отхвърлят турската власт.

Към есента на 1598 година влашкият воевода Михаил Храбри наистина преминал Дунава и ето каква работа свършил според собственоръчното му писмо до императора:



При Никопол се срещнахме с 13 000 турци заедно с два­ма паши и 12 санджак-бея и се сражавахме с тях; най-после с Божия помощ ги разбихме, така че много от тях останаха в рова, а пашите успяха да избягат. След това изгорихме град Никопол, в който имаше 6000 къщи, а жителите му (колко­то се намираха в града) всички убихме.

След това тръгнахме към Видин. Тъй като отново срещ­нахме два бея с 1000 турци, те многократно бяха бити от нас, а знамената им отнехме и взехме в плен знатни турци. Скоро след това в деня на битката подпалихме град Видин, в който имаше 12 000 къщи.

Освен това такива известни градове, като Плевен, Враца, Флорентин и Оряхово, всички бяха изгорени и жите­лите им турци избити.

Що се отнася до областта от Трансалпина чак до Со­фия, ние изгорихме 2000 села, а жителите им, които се на­мираха там, християни или българи, бяха доведени заедно с нас през Дунава, мало и големо, по моя сметка над 16 000 души заедно с имуществото им.

И оставихме областта напълно обезлюдена и опусто­шена.

Никъде в това писмо обаче не се споменават онези „200 хиляди", които „обещавали честно" да се вдигнат, щом „съгле­дат отвъд Дунава в България знамената, водени от воеводата Михаил".

(Че на какво отгоре да се вдигнат, като Михаил им изго­рил и опустошил градовете и селата - аман от такива освобо­дители!)

Все пак вдигнали се 1000. Докато Михаил Храбри опустошавал храбро земята от Дунава до София, въстанали търновци, обявили някого си за цар, уж бил потомък на Иван Шишман, нарекли го Шишман III,

как точно са се развили събитията обаче, какво е станало с този наш цар Шишман III - не е известно, но ето какъв е краят:

С мои верни слуги - пише архиепископ Дионисий Рали - събрах лично 1000 християни, обаче наследственият враг, турчинът, връхлетя с голяма сила, разгроми моята войска, отне ми епископството и аз трябваше да избягам.

Успял ли е да избяга и Теодор Балина, този предшестве­ник на Васил Левски, който обикалял цяла България и заклевал съзаклятниците пред Евангелието, или е загинал - не се знае,

все пак не е лошо да запомним името му - Теодор Бали­на е предтеча на нашите възрожденци, ония чисти души, които зарад едната свобода жертваха имот и живот;

не се знае и какво е станало с другите въстаници, но като имаме предвид, че тогава султан е бил Мехмед III, оня, безми­лостният, дето удуши 19-те си братчета - да не би да му отне­мат трона, можем да си представим какво е направил с непо­корните българчета, дето се вдигнали против империята му...

Като научил за погрома на въстанието, папа Климент VIII си спомнил за далечния български народ, станал ябълката на раздора между Източноправославната и Римокатолическата църква,

разгърнал аналите на Ватикана и с ужас прочел1 как преди 7 века проклетият гръцки патриарх Фотий подмамил души­те на българите и ги покръстил в гнусното православие,

как после великият папа Николай I изтръгнал бурените на заблудата от наивните и чисти български сърца и върнал българския народ в светлото лоно на единствено святата Рим­ска църква

и как после четирижди анатемосаният еретик Фотий из­вършил сатанинското дело, като отново върнал българите в блатото на прегнусното православие -

и си рекъл светият отец, че точно сега е времето: когато този народ е много зле - да бъде върнат в правата католическа вяра, и решил отново да покръсти българите:

веднага, още през 1599 година, изпратил в поробеното ни отечество францискански мисионери, водени от босненеца Петър Солинат.



Солинат основал францискански манастири в Чипровец и Железна, заел се с изграждането на черкви в тези селища, учел децата на вероучение, подстригал някои младежи за мо­наси и сетне някои от тях изпратил да се учат в Италия.

Особено внимание Солинат обърнал на павликяните, потомци на богомилите и на арменските павликяни, избяга­ли от Пловдив - те били разпръснати в десетина села по планинските редути край Чипровец и край Дунава, главно в Свищовско и Никополско.

По това време павликяните пазели още своите религи­озни обичаи и обреди, не почитали кръста и иконите, като считали това за идолопоклонство. Те извършвали кръщение­то не с вода, а „с огън" - техен свещенослужител допирал запалена свещ до челото на кръщелника. Черкви нямали, съби­рали се в обикновени къщи и там пеели, свирели, хранели се на дълги трапези. Павликяните говорели български език и се наричали българи.

Те обаче пазели омразата си към православната църква, някои от тях приемали мохамеданството, други от ненавист към православието симпатизирали на Римската църква2.

Фра Пиетро Солинат покръсти приблизително 10 000 павликяни - пише папският визитатор Пиетро Мазарекио в доклада си до папа Григорий XV през 1624 година.

Следващите папи продължили мисионерското дело. След смъртта на Солинат за епископ в България бил назначен Илия Маринов, който бил родом от Чипровец и бил завършил ко­леж и право в Рим;

през 1637 година била основана архиепископия в София, за неин архиепископ през 1642 година бил помазан Петър Бог­дан, също от Чипровец и също изучен в Рим;

по-късно, през 1644 година, била създадена и Марцианополската (Преславската) архиепископия, оглавена от Петър Парчевич, също от Чипровец и също изучен в Рим,

а немного по-късно била основана Никополската епис­копия, начело на която застанал бившият богомил Филип Ста­ниславов, не от Чипровец, но също изучен в Рим;

през 1647 година била учредена Охридската архиепис­копия, оглавена от Франческо Соимирович, също от Чипровец и също изучен в Рим;

през 1656 година възникнала Скопската архиепископия, оглавена от Андрей Богдан, вероятно потомък на Петър Бог­дан и вероятно също изучен в Рим.

И започнало четвъртото покръстване на българите.

Споменатите по-горе мъже били все мъже интелигентни и учени, все завършили различни университети в Италия, все знаещи много езици, занимавали се не само с религиозна про­паганда, но и с просветна дейност -

дотогава в двувековния безпросветен мрак блещукали тук-там из манастирските килийки плахи свещички и под тех­ния светлик монасите учели децата да сричат и да преписват църковните книги (това, което ние сега твърде рисковано на­ричаме килийни училища),

католическите мисионери основали първите светски училища в България: в началните класове учели децата на че­тене, писане, граматика, латински език, смятане и вероучение (преподавало се на „илирийски език": смесица между хърватс­ки, босненски и български),

а в тъй наречения семинариум в манастира край Чипро­вец завършилите начално училище изучавали философия, ло­гика и теология, най-будните били изпращани да учат в коле­жите и университетите на Италия.

И странно е, че всички тези мъже, учили в чужбина, ви­дели много свят, не загубвали в сърцата си своето отече­ство (дай Боже, и нашите деца, дето учат и скитат сега по чужбина, да не загубят отечеството си!) -

те всички гордо заявявали, че са българи (дай Боже, и нашите деца!);

изглежда, че и тогава, и сега интелигентният човек не се отрича от отечеството си - погърчват се, порусначват се, поамериканчват се посредствените и убогите.

Тези мъже разбирали, че единственият начин да се спаси българският народ от страдания е освобождението му от турс­кото иго,

и понеже те били католици - тръгнали да агитират запад­ните католически държави да помогнат на България.

През 1640 година Петър Богдан обиколил българските земи и написал подробно описание на поробеното си отечество:



Зная много добре, че има цели книги за царство Бълга­рия - лъже патриотично той, - но на мен ми се струва добре да засегна първо накратко докъде се простира днес Бълга­рия, за да дам на четците да разберат големината на цар­ството.

България сега се нарича всичко онова, което по-рано се е наричало Горна Мизия и Долна Мизия, цяла Тракия, по-голя­мата част от Македония, цяла Морава до Охрида, до грани­ците на Албания, на Турция и на Сърбия, а към изток се про­стира до Черно море, на север Дунав я дели от Влашко и Молдова и прочее.

И казват, че българското царство е по-голямо от цяла Сърбия, Босна, Далмация, Хърватия и Унгария (взети заедно) и има толкова градове, области, паланки и села, че не могат да се преброят. В тях има милиони души...

Това царство България е прекрасно и е украсено с ши­роки поля, високи планини, хълмове и приятни гори и дъбра­ви, напоено от различни реки и извори. В това царство има обилно от всякакъв вид житни храни, вина, овце, биволи, крави и волове, добри коне, злато, сребро, мед, стомана, желязо и олово; има риба, която се лови от Дунава и от другите реки; произвежда различни плодове, треви за добитъка, всякакви цветя;

изобщо мога да кажа, че ако това царство би имало един господар християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа...

Дотук добре. Но нататък следва една характеристика на нашего брата, която пробожда патриотичните ни сърца:



Българите, бидейки хора прости и невежи, вярват във всичко онова, което намерят писано. Те не посещават църкви­те и ако отиват там понякога, не разбират нищо, отиват само да ядат и пият, напиват се като животни - в това се състои цялата им набожност. Монасите и свещениците са най-големите пияници от всички...

Споменатият Пиетро Мазарекио е по-милостив:



Отдадени са твърде много на пиянство, но това е без вреда - оправдава ни той, - тъй като не скандализира ближ­ния, понеже това е нещо обикновено в тези земи.

Хайде да не продължаваме нататък...

След като сложил точка на патриотичния си труд, Петър Богдан посетил Варшава, Виена, Рим, Анкона и прочие, като навсякъде разнасял своето „Описание на България" и зовял за помощ;

във Виена бил приет лично от императора на Свещената Римска империя Негово неприкосновено величие Леополд I, който, разплакан от състрадание към нещастния братски сла­вянски български народ, обещал да го освободи в най-близко бъдеще, но засега подарил на Петър Богдан 1000 златни флорини, с които да помогне на своите бедни съотечественици.

По-късно, в края на живота си, около 1672 година - цял век преди Паисий! - Петър Богдан написал първата „Исто­рия на България";

дали е била отпечатана - не е известно, част от ръкописа (предговорът и първите три глави) наскоро бе открита във Ватиканската библиотека;

написана на латински, тя съдържала 10 или 20 глави, за­почвала с идването на българите на Балканския полуостров през V век и свършвала вероятно с падането на България под турско робство;

за разлика от „История славяноболгарская" на Паисий Богдановата „История на България" не оказала никакво въздей­ствие върху българския народ, защото не стигнала нито до очите му, нито до сърцето му, не драснала никаква следа в на­родната памет;

дори да бъде намерен сега някой отпечатан екземпляр или целият ръкопис, дори да се окаже, че „Историята" на Бог­дан е много по-богата и по-стойностна от „Историята" на Па­исий - тя за съжаление ще си остане мъртъв литературен факт.

Все пак знаменателни са неговите думи в предговора на тази „История":



Мене ме роди българската земя и сега, почти грохнал от старост, същата родина ме крепи като разпадаща се лодка след дълги пътешествия.

Често се спори какви са критериите за стойността на литературата. Ако не смятаме, че литературата е празно занимание за романтични селски момчета или също толко­ва празно забавление за госпожици и сноби;

ако приемем, че литературата е не само мъртво огледа­ло на действителността, но и оръжие за промяна на съще­ствуващата действителност - то стойността на това оръ­жие трябва да се оценява според победите му в своето вре­ме -

както стои въпросът и с меча на хан Крум: той е парче ръждясало желязо и днес едва ли би ни свършил някаква работа, но ако го ценим, ценим го заради това, което е свършил на времето си.

Археологическите надежди в литературата - че някой ще изрови гениалното ти съчинение след 100 или 1000 го­дини и ще ахне!, - тези надежди са утешение за провинциал­ните маниаци.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница