БУКВАРЬ За болгарски-те училища

Среща се това и в по-късни книги, среща се смесено (ту слято, ту с чертичка) дори и в писмата на Каравелов: „Сега ти обаждаме, че обстоятелства-та извыкуват без друго кораж и подиганiе на револющя; причините, кои-то и ти може да познаваш... " и т.н. (с това фатално писмо до Левс­ки ще се запознаем по-нататък).

Определителният член не е случайно и досадно украше­ние, той конкретизира понятията.

В руския език например е Человек бежал по улице: случаен човек ли е бягал, или човекът, за когото сме го­ворили; по някаква улица ли е бягал, или по улицата, за която става дума? - в руския това става ясно само от контекста.

Горният пример ни изправя и пред друга неяснота: чо­векът бягаше по улицата (аз го виждах, че бягаше), или: човекът бягал по улицата (чух, казаха ми, че бягал)!

В българския език е пределно ясно: ако съм свидетел, казвам бягаше, ако не съм свидетел, казвам бягал - т.е. ми­налото време в българския език има две форми: минало свидетелско и минало несвидетелско време - нещо, кое­то не се среща в европейските езици.

В руския език (и в почти всички езици) глаголната фор­ма е една и съща: человек бежал по улице - дали съм го видял, че е бежал, или са ми разказали, че е бежал - е все едно.

Това особено обърква нещата в историческите четива - дали летописецът е свидетел на събитията, или не е? В сво­ите „Български хроники" често преминавам от едно време в друго: като ми трябва описаните събития да внушават по-голяма достоверност - употребявам минало свидетелско време (което у нас употребяват белетристите в разказите и романите).

Като стигнахме до глаголните форми на времената - хвана ме паниката, въпреки че съм българин, а за чужденци­те това е истински кошмар, защото те имат в езиците си по 4-5-6 глаголни времена, а в българския...

Понеже съм много слаб в дефинициите - кое време и коя форма как се нарича, а и за да не плаша читателя си, пред удивените му очи ще спрегна на екс любимия ни (надявам се) глагол пия (вода, скъпи деца) по следните 10-20 начина:

Де го този разкош в другите езици? А последният шедьо­вър „бил съм се бил напил" направо довежда всеки прево­дач до самоубийство - ще му трябват, горкия, две страници да обяснява за какво става дума... А, наздраве!

За какво всъщност ставаше дума? Ах, да - на какво се дължи това странно развитие на езика ни, защо граматиката му няма нищо общо с граматиките на другите славянски езици?

След като избил прабългарските 52 рода до девето коля­но, след като ослепил сина си Расате и възкачил на трона другия си син Симеон, през есента на 893 година княз Борис тържест­вено обявил, че от този ден нататък официален език и офици­ална писменост в държавата, в църквите и училищата ста­ват славянският език и новата славянска писменост.

Писмеността консервира езика и средновековните пис­мени паметници са донесли до нас официалния и задължите­лен славянски език.

А къде е отишъл езикът на древните наши българи?

Ако приемем, че прабългарите са били много по-малочислени от славяните, естествено е при смесването на населе­нието да надделее славянският език, но никак не е задължител­но прабългарският език да изчезне безследно.

И както в държавата, макар че населението е било, да речем, 90 % славянско, но 10-те процента българи, понеже били по-енергични и организирани, са наложили своята държавна структура -

така и в езика ни: 90 % от думите може да са били сла­вянски, но прабългарите са наложили в него структурата (гра­матиката) на своя по-енергичен език.

Консервираният книжовен език не се е променял или се е променял незначително и бавно и там се е запазила славянс­ката граматика; промените в говоримия език, наопаки - са били спонтанни и по-бързи.

Сигурно още тогава говоримият и книжовният език са се раздалечавали, но за нас това е неизвестно, понеже нямаме писмени свидетелства за говоримия наш език;

но когато падаме под турско робство, писмеността поч­ти изчезва, употребява се тя само в манастирите от полугра­мотните монаси

и те наистина са запазили оня официален славянски език и книжовната славянска граматика, макар и доста променени през вековете,

това е тъй нареченият черковнославянски език, който се пее още из нашите черкви (той е еднакъв с езика, който се пее и в руските църкви, защото е пренесен от България в Русия заедно с църковните книги), това е до известна степен и езикът на Паисий.

Но простолюдието, народът, който бил освободен от оковите на писмеността, дал свобода на езика си - той се е развивал свободно (да живее невежеството!),

граматическата генетика на прабългарския език все по-категорично налагала други отношения между славянските думи, друга структура на езика ни - структурата на прабългарския език.

Това е предположение, разбира се, но е много по-веро­ятно от твърденията, че измененията в езика ни са настъпили ей така, от само себе си, или поради влияния на други съседни езици.

И ако някога бъдат открити запазени текстове на прабъл­гарски език, няма да е никаква изненада, ако в него няма паде­жи, ако има определителен член, и то след думите, ако има минало свидетелско и минало несвидетелско време и много-много повече глаголни времена от тези, които споменах...

ГЛАВА V
Второто възкресение

Първи се събудили поповете, понеже те влачели два ярема.

Тук, драги читателю, колкото да ни е неприятно и неже­лателно, ще трябва да направим едно малко отклоненийце и да се върнем назад през мрака на историята в оня ужасен ден,

когато младият и образован султан Мехмед ІІ, владеещ свободно латински, гръцки, арабски, персийски и български език, превзел Константинопол и след като влязъл на бял кон в църквата „Света София" и я обърнал на джамия,

пратил да му доведат Константинополския патриарх Генадий Схоларий, който се бил сврял в мазето на манастира „Пантократор" и чакал да му отсекат главата като на импера­тора Константин XI;

хванали го турците за брадата и го завели при султана, но вместо да му отреже главата, султанът станал, посрещнал го, наметнал го с червена царска мантия, подал му сребърен жезъл, окачил на врата му златен нагръден кръст и му рекъл:

- Бъди патриарх с добра сполука, бъди сигурен в наше­то приятелство и имай всички привилегии, които патриар­сите преди тебе са притежавали!¹

Ако си християнин, читателю мой, и въпреки това не си прескочил глава ІІ, където става дума за Мохамед и за исляма, то няма да се учудиш никак от постъпката на султана, защото ще си научил, че мюсюлманите почитат неверниците, имащи Книга, т.е. Божие послание,

и че Мохамед е казал: Най-близки в обичта си към по­вярвалите в Аллах, са онези, които казват: „Ние сме христи­яни".

Отгоре на всичко, както вече казахме, султанът бил об­разован човек, нищо чудно да е бил и умен, а умният държав­ник предпочита да печели враговете си, а не да си печели врагове;

за Мехмед II населението на Османската империя се де­ляло на две: на мюсюлмани и на християни, а от каква народ­ност са били тези християни - българи ли, гърци ли, албанци ли, сърби ли, - това му било все едно.

Все едно му било и на султан Махмуд II след 4 века. Поискал той да му намерят момче, което освен турски и гръцки да знае и френски, че да го вземе за секретар. Про­водили му завършилия френския колеж в Букурещ Василаки Великов от село Върбица, известен като Турко Василаки, по-късно станал турски пълномощен министър в Рим.

• 
  Какъв си, откъде си? - попитал го султанът.
  
• 
  Българин съм, от Върбица - отговорило момчето.
  
• 
  А, Върбица я знам - рекъл султанът, - а какво е туй българин? Език имате ли?
  
• 
  Имаме.
  
• 
  Че кажи нещо по български.
  

Този султан Махмуд II бил странна птица. Подражавай­ки на руския цар Петър Велики, той решил да поевропейчи Османската империя и започнал от себе си:

навръх Рамазана се появил по цариградските улици на бял кон, облечен в небесносини панталони и червен хусар­ски мундир със сърмени еполети, наметнат със златна пе­лерина, украсена с диаманти, а на главата му - о, ужас за правоверните и смях за неверниците! - вместо свещената чалма се клател някакъв червен пресечен конус с пискюл!

Това бил мюсюлманският цилиндър или известният нам фес.

Смехът траял кратко, а ужасът продължил - фесът ста­нал задължителна шапка за мюсюлманите, а със султански указ били определени не само дължината и формата на бра­дите, но и кройката на мъжките, че и на дамските дрехи ала франга:

мъжете вместо потури се задължавали да носят тесни панталони, а жените вместо шалвари - кринолини;

вместо ятагани мъжете въртели в ръцете си бастунчета, жените носели чадърчета; внимание! - бил въведен часов­никът: градските часовници биели на всеки час от високите кули, напомняйки на ленивите азиатци, че времето лети, и отброявали сякаш последните минути на старото време,

а всеки мъж носел в жилетката си джобен часовник със сребърен ланец и час по час го сверявал с новото време...

Но най-важното: Махмуд II започнал създаването на ар­мия по европейски образец, със съвременно въоръжение и униформи, наел пруски офицери да обучават войниците.

Всичко това обаче Махмуд II не би могъл да извърши в присъствието на еничарския корпус, който бил опората на всичко старо, вечно и ретроградно: опитал ли се някой сул­тан да проведе каквато и да е реформичка - еничарите го сваляли от трона или направо го убивали.

Това се опитали да направят и сега: събрали се от цяла­та империя в Истанбул, барикадирали се в еничарските ка­зарми, обявили въстание и пратили до Махмуд пратеници с ултиматум: ако не спре реформите (особено военните), още днес ще го убият!

Махмуд заповядал да съсекат пратениците, оградил ка­зармите с артилерия и на 15 юни 1826 година за няколко часа намиращите се там 20 000 еничари били направени от снарядите на кайма, а които се опитали да избягат, били заловени веднага, удушили ги на място и хвърлили трупо­вете им в Мраморно море.

Това не стигало: Махмуд II издал заповед - във всички джамии еничарите да бъдат прокълнати, изтребването им било обявено за богоугодно дело, а споменаването на ду­мата еничарин са наказвало със смърт!

Това бил краят на петвековното славно еничарство. Еничарският корпус бил заменен с редовна армия по европейс­ки образец, обучавана от пруски офицери.

Ще спомена ей така, не от патриотизъм, а за почуда на читателя си, че пръв съветник на този странен султан ре­форматор бил българинът християнин Стойко Цонков Стойков от Котел, известен като Стефан Богориди, на ко­гото Махмуд II дал княжеска титла и му подарил остров Самос...

Махмуд II обаче прекалил с реформите - нарушил дори шериата: започнал открито да употребява алкохол и за да даде пример и кураж на поданиците си, пиел непрекъснато, накрая се пропил и умрял...

Но да оставим засега Махмуд II и да се върнем при Мех­мед ІІ. За да бъде рахат, той, както вече видяхме, назначил на­чалник на християните, сиреч патриарх, който да му е подръка в столицата и чрез него да управлява неверниците.

В случая този началник на християните - на всички по­робени християни - бил грък.

За гърците това било дюшеш на съдбата: сбъднал се най-сетне старият им мерак - да гушнат под своето расо всичките народи на Балканите и да възкресят по този начин призрака на погребаната Византийска империя.

В ония времена символите имали голямо значение, за­това хитрият патриарх, веднъж наметнат от султана с цар­ска мантия, изровил короната на последния византийски им­ператор, която била заровена в подземието на манастира „Пантократор", лъснал я и при следващия Великден, кога­то трябвало да излезе от олтара и да извика, „Христос возкресе!", той излязъл с императорската корона на главата -

богомолците занемели: призракът на мъртвата Визан­тия възкръснал пред очите им!

Примерът на патриарха бил последван от владиците - при тържествени служби и те започнали да се явяват с им­ператорски корони на главите, гъделичкайки по този начин заспиващата носталгия по залязлото византийско величие.

Това продължава и до днес. И у нас. И нашият патриарх и нашите владици се правят на царе и императори. Ако това е имало някакво значение тогава - какъв е смисълът днес? Твърде конфузно е сравнението: Исус с трънен венец на главата, служителите му - с императорски корони...

Когато турците завзели и поробили България - пише Паисий, - тогава цариградските патриарси с турска помощ и насилие отново завладели Търновската патриаршия под своя власт и за пакост и поради злобата, която имали към българите, още от началото не назначават на българите епис­копи от български род, но все от гръцки род.

И не се грижат никак за българските училища и учение, но обръщат всичко на гръцки език. Затова българите са ос­танали прости и много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за своя език.

Тая вина на българите произхожда от гръцката духов­на власт, от гръцките владици, които с турска сила причи­няват на българите голяма обида и насилие...

По-ясно не може да се каже. Това, което българите бяха си извоювали преди 6 века¹ - да разговарят с Бога на своя език, бе загубено: богослужението във всички църкви започнало да се извършва на гръцки език.

Тъй като тогава училищата били под егидата на църквата - и в тях се преподавало на гръцки език.

Както казва Паисий: гърците обръщали всичко на гръцки език.

Днешният нормален българин, който ден през ден пре­скача до Гърция и сладко-сладко си пие узото с гърците в со­лунските таверни, има да се чуди откъде и защо е била тази омраза на гърците към българите и обратно.

Паисий предполагал, че понеже Симеон имал жестока и непрестанна война с гръцките царе и всякога ги побежда­вал, от това време между гърците и българите останала голяма вражда - и до днес.

Трагично е, че заради своята взаимна омраза двата наро­да паднали под робство, чудовищно е, че и след като били по­робени, враждата между тях продължила, просташко ще е, ако продължи и днес.

Всъщност, ако трябва да сме обективни, гърците проявили завидна далновидност: под робство народите най-лесно се обез­личават, без свои държавни институции етносът бавно губи чувството си за народностна или държавна принадлежност,

от друга страна, понеже поробителят е друговерец - мю­сюлманин, еднаквата вяра - християнството - сближава различ­ните християнски етноси, уеднаквява ги, църквата се превръща в могъща сила за влияние върху унизената личност на роба,

единственото, което продължавало да напомня на човека за неговата народност, бил родният му език - затова трябвало да бъде подменен с гръцки;

така, докато трае робството, викали си гърците, под ята­гана на полумесеца и с помощта на кръста ще погърчим ти­хомълком всички християнски народи наоколо - няма да има ни българи, ни сърби, ни албанци, а само гърци,

и тъй като всичко на този свят си има край, ще има край и робството и един прекрасен ден слънцето ще изгрее над Бал­каните и ще съгледа долу на полуострова една-единствена държава - Велика Гърция!

И хитро, и умно. Спасило ни само това, че гърците пре­калили - както пише Паисий: гръцката духовна власт причи­нявала на българите голяма обида и насилие,

а насилието върху духа ражда по-яростна съпротива, отколкото физическото насилие.

Че България е била изолирана от света, драги мой читате­лю, била е, но и в зандан да си заключен, слухът за събитията по света се промъква през ключалките. А за българите, живеещи в Цариград, ключалки нямало¹, тъй или иначе, в този световен град нищо не можело да се скрие и никак не е случайно, че първи се пробудили и надигнали глави българите в Цариград.

Нека сега да се огледаме и да се ослушаме - да видим какво се е случвало тогава по света и в Европа, какво е стигало до ушите на тези наши българи:

27 години след като Паисий написал своята „История" - на 14 юли 1789 година, парижките тълпи превзели Басти­лията и започнала Великата френска революция, възвестя­вайки на света девиза на всички времена „Братство, ра­венство и свобода";

през същата година бил избран първият президент на Съединените американски щати - Джордж Вашингтон;

в началото на XIX век се взривила цяла Южна Америка, обявили своята независимост Мексико, Венесуела, Пара­гвай, Уругвай, Чили и Бразилия;

през 1804 година Наполеон се самопровъзгласил за им­ператор на Франция, за 8 години завладял цяла Западна и Централна Европа, през 1812-а нахлул в Русия и претърпял там поражение, а през 1815-а последвал окончателният му разгром при Ватерлоо;

същата година избухнало националноосвободително въстание в Сърбия;

през 1821 година въстанали Влашко и Молдова, започнало и гръцкото национално въстание, тъй наречената Завера, след 9-годишни сражения и след намесата на Русия, Франция и Англия през 1830 година Турция признала неза­висимостта на Гърция,

по същото време получили автономия Сърбия, Влашко и Молдова;

през 1848 година из цяла Европа пламнали едно след друго въстания против абсолютистките режими във Фран­ция, Германия и Австрия;

през февруари 1849 година Мацини и Гарибалди провъзгласили Римската република, през юли французите я смазали, но...

Да спрем дотук.

Както виждаш, драги читателю, наоколо кипяло от въста­ния, ехтяло от гърмежи - ще си речеш: и умрял да си, ще се събудиш.

Уви. В България било мирно и тихо. Напук на всички разбунтували се наоколо народи българите спели своя блажен робски сън, понякога се стресвали от нечий предсмъртен вик, теглели наум по някоя псувня, стискали юмруци в джобовете си и героически мълчели...

Пръв нарушил вековното мълчание Неофит, споменати­ят вече ученик на Софроний Врачански, но понеже не бил хри­сим и кротък като учителя си, а буен и дързък, нарекли го Бозвели, което ще рече „луд, непокорен поп" -

и наистина, той извършил нещо дотогава нечувано: за­почнал да говори!

Било лето Господне 1841-во.

Гръцкият патриарх обаче не си поплювал, наковладил Неофита пред турците, че е бунтовник, арестували го и го за­точили в Света гора,

ама Неофит избягал, върнал се пак в Цариград, с това не кандисал, ами взел, че написал меморандум до Високата порта -

искал по българските земи да се назначават български архиереи и попове и навсякъде из Българско да се отварят български училища;

и още по-разпалено започнал да говори, това не стигало - сега зовял и другите да не мълчат:

Дерзайте и говорете -

от никого се не бойте!

Родените в нашето демократично време, когато всеки е свободен да казва и да вика каквото си ще, ще се почудят какво чак толкова страшно е имало в говоренето, та го правим на въпрос, но живелите в по-миналите времена, ко­гато говоренето се считаше за опасно нещо, ще разберат какво са означавали тези думи на Бозвели и никак няма да се учудят на това, което последвало:

През 1845 година Бозвели бил пак арестуван и пак го заточили в Света гора, но този път го подложили на строг ре­жим до смърт: да пие гола вода и да спи върху тръне.

Въпреки това, изпосталял и целият в гноясали рани, той пишел стихове и зовял като от оня свят:

В онези години, когато отечеството и родината са били понятия мътни, защото сме нямали ни държава, ни цар, нито други някакви държавни институции, нито граници, нито своя църква - затова човек наричал своя родина или отечество род­ното си село;

поради това че общували на български език, хората се наричали българи, но понятието България било безплътно като призрак;

в тези именно тъмни времена Неофит Бозвели сътворил най-мащабната метафора в нашата литература: той одицетворил абстрактното понятие България в жена, плачеща край мътните води на Янтра в очакване на своите блудни синове -

това е Мати Болгария.

Така живият и мил, близък и понятен всекиму лик на род­ната му майка, тъгуваща по загубените си синове, прераснал в образа на майката на всички българи - родината.

Този образ се запечатал трайно в паметта на българите, така са рисували те родината си България по щампите, така я ваят по-късно по паметниците;

О, майко моя, родино клета, защо тъй жално, тъй милно плачеш? - възкликва и Ботев, оплаквайки Левски;

майко нарича България и Вазов, майко я наричат всички поети и всички българи до ден днешен.

Така Мати Болгария събудила онова, което дълго дре­мело в помътеното съзнание на българите: че те са Народ, че са имали и имат родина!

От тук - до мисълта, че трябва да освободят тази своя клета, поробена родина, имало само още няколко крачки...

И тъй, най-сетне, век след като Паисий написал в Хилендарския манастир: О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш Българин и не четеш и не говориш на своя език?

и 10 години след като Неофит Бозвели издъхнал в същия този Хилендарски манастир върху ложето си от тръне, шеп­тейки: Но вие дерзайте, говорете! -

о, Боже, най-сетне:

в края на 1859 година, в пловдивската черква „Света Бо­городица" по време на богослужението, което, разбира се, се водело на гръцки, най-неочаквано един незнаен ученик започ­нал да чете Евангелието на български!

Българите се ококорили - българското слово внезапно възкресило в тях умрялата им гордост,

гърците се възмутили от кощунството и запсували,

българите извадили от джобовете си юмруците.

И започнал бой.

Хванали се за косите и брадите, пуснали в ход юмруци­те и ритниците. И църквата от място за молитва и благо­честие се превърнала в бойно поле.

Нищо от свещените атрибути не било пожалено, всич­ко се превърнало в подръчно и грозно оръжие.

Свещници, църковни книги, икони, хоругви, жезли, всич­ко било пуснато в действие и настанала вакханалия.

Така описва тези събития Тончо Жечев в прекрасната си книга „Българският Великден".

Това било началото. След няколко месеца, в събота през нощта срещу 3 април 1860 година, навръх Великден в дърве­ната цариградска църквичка „Св. Стефан", подарена на бълга­рите от споменатия вече български княз на турска служба Сте­фан Богориди¹, приличаща по-скоро на плевня,

от всички страни се стичал невиждан народ, към полу­нощ и дворът бил препълнен - всички чакали часа на възкресе­нието.

Започнала литургията, дяконът запял великденското „Елици во Христа хрестистися" и когато стигнал до задъл­жителното молебствие за патриарха и още не изрекъл: „Святейшаму Кирилу...", в храма се разнесли дрезгави викове:

- Стой! Стой!

Дяконът се престорил на много учуден и занемял на­сред дума.

Театрото било предварително подготвено на едно тайно събрание, организирано от Иларион Макариополски, епископ без епархия, с права на приходски свещеник в Цариград,

присъствали там братята Христо и Никола Тъпчилеща, д-р Христо Стамболски и д-р Стоян Чомаков, Тодор Бурмов и поетът Петко Рачов Славейков.

Интелигентният мой читател подразбира, че борбата за църковна независимост като всяка една борба не се е водела от двама-трима души, но се надявам да ми бъде простено, че не изреждам тука всичките, защото многото е като нищо­то, както казваше покойният Никола Русев.

Споменавам тук не случайно двамата братя търговци Тъпчилещови не само заради екзотичното им име, а и защо­то са сред малцината глупави богати българи, които си пра­хосвали парите на вятъра, т.е. за народните дела;

важни хора са били и д-р Христо Стамболски, който бил тогава професор в медицинския факултет в Истанбул, и То­дор Бурмов, който след Освобождението ни станал дори министър-председател на България, макар за няколко месеца, а поетът Петко Рачов Славейков е известен на всички;

най-тъмна фигура обаче сред най-светлите борци за църковна независимост е д-р Стоян Чомаков и ако премълчавах дотук името му, то е нарочно, защото именно за човек като него се отнасят думите, че по-добре е да не влизаш в историята, ако ще излезеш с позор от нея...

Но нека не развалям сега разказа си, за този доктор ще стане дума по-нататьк.

- Доста се молихме - рекъл Иларион на тайното събра­ние. - Аз се връщам от Кукуш и научих там един нов урок: патриаршията отстъпва само пред пряка заплаха¹. Не щеш ли един владика, изхвърли името му из черквата си, не щеш ли патрика (патриарха), същото направи.

Замисленото театро много прилича на театрото, разиг­рано от братята Петър и Асен в търновския храм „Св. Димитър" преди 7 века, сякаш цариградските наши автори са присъствали там на 26 октомври 1185 година (недоверчивият читател може да свери, като погледне на с. 311 в Книга втора).

И тъй, след като дяконът спрял насред дума, хор от предварително определени хора извикал дружно:

- Не щем гръцкия патриарх! Не щем гръцкия патриарх!

Към хора се присъединили всички черкуващи се:

- Не щем го! Не щем го!

Хорът имал своите подготвени корифеи.

• 
  Съгласни ли сми всинца? - попитал първият корифей.
  
• 
  Съгласни сми! Съгласни сми! - отвърнал храмът.
  

• 
  И всякое епископство православних!
  

„И всякое епископство православних!" - това, недоумяващий мой читателю, е сакраментална фраза, ний с теб не я знаем, но на тогавашните набожни българи тя била добре известна: произнасял я само свещенослужител, които нямал над себе си друг архиерей -

сиреч: Иларион отхвърлял от себе си върховната власт на гръцкия патриарх и се обявявал за независима глава на са­мостоятелната българска църква.

Дъските на дървения храм „Св. Стефан" се разковали от ликуващите възгласи на богомолците, а хорът от свещеници запял:

И навсякъде из България, във всички църкви изхвърляли името на гръцкия патриарх, гонели гръцките владици и под българското небе ехтяло:

- Всесветейшему нашему отцу и свещеноначалнику Илариону, многая лееетаааааа!

Не бързай да се радваш, читателю. Да, вярно е, че това се е случило, че това бил Българският Великден, че това е духов­ното възкресение на българския народ,

но това възкресение се оказало не така бързо като Хрис­товото, а дълго и мъчително - цели 10 години се провлачила борбата ни за църковна независимост;

(а може би всичко щеше да се уреди бързо и веднага, ако беше жив имперският съветник княз Стефан Богориди, който, както казва Раковски, качвал и свалял патриарси, но, уви, князът беше предал Богу дух преди една година);

няма да те отегчавам да ти разказвам сега сложните и скучни дипломатически, политически и всякакви дребни и ко­варни битки,

как съперничеството между Изтока и Запада стигнало дотам, че всички велики сили се надпреварвали да бъдат про­тив нашата църковна, сиреч духовна и културна, независи­мост:

Русия не давала да се отделим от патриаршията, защото това нарушавало всехристиянското православно единство на Балканите, чрез което тя прокарвала там своето влияние;

Франция, за да попречи на това руско влияние, била го­това да признае църковната ни независимост, ако обаче при­знаем върховенството на папата;

Англия пък, за да попречи и на Франция, и на Русия, пред­лагала да приемем протестантството и тъй нататък;

върхът на парадокса бил, че само Турция била готова с радост да ни даде църковна независимост не поради някаква си платонична любов към нас, разбира се,

а защото, скарат ли се българите с Русия, опасното рус­ко влияние на Балканите ще отслабне, едновременно с това нашата църковна независимост нанасяла смъртоносен удар на „голямата идея" на гърците за възстановяването на Византий­ската империя.

- Вероизповедният въпрос е днес за нас най-голямото дело, което трябва да занимава всекиго българина - зовял Раковски. - Борбата пак започва, борба, която ще реши побе­дата, борба, от която зависи смъртта или животът на българската народност!

Шеметен е животът на Раковски, драги читателю, цяла книга няма да стигне да бъде описан, тук само во кратце ще спомена, че се е родил през 1821 година в Котел, бил по­томък на Софроний Врачански, родственик на капитан Ге­орги Мамарчов и на княз Стефан Богориди, истинското му име било Съби Стойков Събев Поповия;

след като завършил килийното училище в родния си Ко­тел и училището на Райно Попович в Карлово, отишъл да учи в знаменитото училище Куручешме в Цариград под пок­ровителството на Стефан Богориди, поради което се прек­ръстил на Сава Стефанидис;

учил там философия, реторика, поетика, математика, физика, химия, астрономия, география, латински, гръцки и френски език;

срещнал се там с Иларион и понеже и двамата били луди глави и лудо обичали отечеството си, първата им работа била да организират Тайното македонско дружество, чиято цел била да вдигне въстание в България и Крит, Сава Стефанидис се прекръстил на Сава Македон;

въстанието обаче нещо се забавило и понеже откъм Влашко се чуло, че в Браила се готви едновременен бунт на гърци и българи, Сава Македон се прекръстил на Георги Македон (в чест на вуйчо си Георги Мамарчов) и влязъл в тайното Тесало-епирско дружество,

румънската полиция обаче разкрила бунта, заловила ръководителя му Георги Македон и на 14 юли 1842 година бил осъден на смърт, но понеже наш Георги бил гръцки поданик, изпратили го в Гърция за изпълнение на присъда­та, гръцкият посланик в Цариград обаче вместо на бесило­то го качил на един параход и го изпратил във Франция;

живял Георги, или Сава, или Съби в Марсилия немил-недраг година и половина, преименувал се най-сетне на Ге­орги Раковски (от Раково - родното село на майка му) и през декември 1844 година се завърнал тайно в Котел, кри­во ли, право ли - обвинили го, че и там готви бунт:

„Ефендим - писали котелските чорбаджии, - Стойко има едно момче, на име Сава, ходил по Европа, а сега дошъл, ефендим, тук ат да язди, калъч върти и псува тур­ците, рода и вярата им. Тъй като градът не може да поръчителствува за тези хора, ние не искаме да ги имаме помежду си. Отървете ни от тях!"¹;

оковали го пак във вериги и го подкарали към Цариград, осъдили го този път само на 7 години строг тъмничен затвор;

през 1848 г. го освободили, предрешил се той на адво­кат, завъртял търговия, в съдружие с един грък взел на от­куп приходите на Узунджовския панаир, после за 800 000 гроша взел на откуп Пловдивския интизап (таксите за по-купко-продажби), но в края на 1850 година, наклеветен от своя съдружник Мустафа бей, влиза в затвора за неизплате­ни дългове;

запознал се по това време с поляка Михаил Чайковски, който бил приел исляма и се бил прекръстил на Садък паша¹, а Раковски взел, че си обръснал главата, преоблякъл се и влязъл в ордена на дервишите бекташии (това било нещо като масонска ложа), заселил се в дервишкото теке, кроей­ки пъклени планове против Османската империя:

тъй като основателят на ордена Хаджи Бекташ Вели, съратник на султан Мурад I, бил измислил и благословил еничарската организация, орденът на дервишите бекташии имал извънредно голямо влияние сред правителствените кръгове, та Раковски мислел да се промъкне сред тях и да извърши държавен преврат;

с преврата не станало нищо, но щом започнала Кримс­ката война през 1853 година, Раковски успял да проникне в турската главна квартира в Шумен като преводач, създал Тайно общество, чиято цел била да събира секретни воен­ни сведения за турската армия и да ги изпраща на руското командване,

турците обаче го разкрили, арестували го и го повели към Цариград да го съдят за шпионство, чакала го пак смъртна присъда, но в Одрин конвоят бил пресрещнат от стария му съдружник Мустафа бей, който успял да го осво­боди, и Раковски се скрил в дома му в Цариград;

и тъй като шило в торба не стои - през юни 1854 избягал от дома на Мустафа бей и организирал набързо чета от 12 души, тръгнал за Стара планина да се присъедини към рус­ките войски, но те междувременно напуснали България, понеже Русия загубила войната, войводата разпуснал без­славно четата и се скрил този път при татко си в Котел;

тишината в Котел го потискала и скоро след това Раков­ски избягал в Румъния, било 1855 година, този път решил да продължи борбата „с пресата и сабята", отишъл в Нови Сад, започнал там да пише поемата си „Горски пътник" и да издава вестник „Българска дневници",

но публикувал в него такива бунтовни статии, че турс­кото правителство подскочило и изпратило свирепа нота до австрийското правителство - и през 1858 година Раков­ски бил изгонен от Австрия,

избягал в Одеса, пазарил се там за надзирател в духовна­та семинария и докато денем учел семинаристите на смире­ние и кротост, нощем съчинявал своя първи План за осво­бождението на България:

Този път къде-къде - приютил се в братска Сърбия (тя нали била вече свободна) и през 1860 година започнал да издава в Белград вестник „Дунавски лебед".

Пътищата на Раковски и Иларион видимо се разделили, но духом те били все заедно, единият станал, както сега казваме, патриарх на българската революция, другият - аха-аха да стане патриарх на българската църква...

Междувременно положението в Цариград ставало не­удържимо. На 24 февруари 1861 година Вселенският патри­арх Йоаким свикал църковен събор, в който участвали 6 бив­ши и настоящи константинополски патриарси, всички митро­полити и епископи.

Съборът низвергнал от сомна на епископите Илариона Макариополски, а след него Авксентия Велешки и Паисия Пловдивски, „последвали отвратителния Иларион", лишени били от сан и били изгонени от свещения двор.

И тогаз в трескавата глава на Раковски се родила главозамайваща идея:

Нашият свещеноначалник Иларион не размислял дълго, а веднага решил да действа. В познатата ни дървена църквичка „Св. Стефан" било свикано българско народно събрание, кое­то решило да се отвърне на удара с удар:

още на другия ден да бъдат анатемосани патриархът и всичките гръцки митрополити и епископи!

(И наистина анатеми прогърмели из цяла България: в Търново, Ловеч, Сливен, Силистра, Самоков, София, Кюстен­дил, Пловдив и пр.)

Това още нищо не било. Второто решение на народното събрание проехтяло над Цариград като гръм от ясно небе:

Иларион провъзгласил основаването на Нова Българ­ска Народна Християнска Църква, която не принадлежи към никое от известните вероизповедания;

тя обявявала мир на всички други църкви, призна­вайки и тях за богоспасителни;

но най-важното: за глава на тази църква се призна­вал само нейният основател Исус Христос.

Ура, няма папа, няма вселенски патриарх, над нашия Иларион е само Исус Христос!

Зад въодушевените възгласи на тълпата не било трудно да се дочуе богомилският шепот за връщане към ранното хрис­тиянство...

Раковски познал, че „това ще произведе шум в Европа и ще се заговори за нас", но сгрешил, като се надявал, че „Евро­па ще ни защити".

Напротив. Турците аха-аха да узаконят Новата Българс­ка Народна Християнска Църква, но католици, православни, протестанти и всякакви други християни от цяла Европа в един глас надали такъв вой,

че турските власти били принудени да арестуват Илари­она, след него арестували Авксентия и Паисия и тримата били изпратени на заточение.

По същото това време Драган Цанков, дали искрено, или блъфирайки Цариградската патриаршия, както цар Калоян навремето, се обърнал към папата с молба да приеме българ­ския народ в лоното на Римската апостолическа църква,

папа Пий IX това и чакал, приел делегацията на униатите в Рим и провъзгласил за български патриарх изкуфелия дядо Йосиф Соколски, бивш хайдутин (в двата смисъла на дума­та), който преди време се бил покаял за многото си грехове, замонашил се и основал Соколския манастир край Габрово.

Когато в края на април нашите арестувани владици Иларион, Авксентий и Паисий, охранявани от заптиета и съпро­вождани (както едно време патриарх Евтимий!) от ридания­та на осиротелите българи, вървели смирено към Златния рог, където ги чакал царският параход „Калъдъс Али", за да ги отведе в пустините на Анадола,

в същия този ден в Цариград се завърнал дядо Йосиф Соколски, ухилен до уши, посрещан с почести, дължими на патриарх, в бляскави одежди и голяма свита, между която и правителствена войска¹.

Турското правителство признало свещеноначалника на българската независима униатска църква, всичко уж било наред, но само месец след това се случило нещо мистериоз­но: в началото на юни дядо Йосиф Соколски изчезнал без­следно.

Европа се разтревожила: избягал ли е, или е отвлечен? Френският вестник „Курие д'0риан" съобщава на 11 юни: „Българският патриарх Н. П. Йосиф се загуби от пет дни насам", а „Журнал дьо Константинопол" пише: „Из­чезна като разбойник".

Какво всъщност се било случило? Поетът Петко Рачов Славейков, стар приятел на дядо Йосиф, отишъл при него в резиденцията му, пили по една-две-три върли хайдушки ракии и скоро след това ги видели клатуш-клатуш да се качват двамата в една лодка, лодката, и тя клатуш-клатуш, ги откарала до резиденцията на руския посланик, дядо Йосиф паднал пред посланика на колене, как­то скоро преди това бил коленичил пред папата, и проплакал:

- Светлий княже, голям грях сторих, спаси ме от йезуи­тите!

И посланикът го спасил: след час дядо Йосиф бил нато­варен на един руски параход, който го откарал в Одеса, рус­кият император му дал твърде тлъста пожизнена пенсия (предателството, драги читателю, както много пъти вече видяхме, винаги се заплаща скъпо);

до края на живота си дядо Йосиф прекарал като златен затворник в Киевско-Печорската лавра и често, изпадайки в хайдушки делириум, се явявал бос, по бели дрехи, озлобен срещу целия свят и показвал на минаващите край него монаси неприлични места от тялото си, а още по-често плачел².

Това бил безславният трагикомичен край на българска­та уния.

След като новата българска религия („от нас измисле­ната малка ерес религиозна") претърпяла неуспех, Раковски загубил интерес към църковната борба:

В Европа и всякъде се готвят големи работи, а ние бълга­ри, бедни българи, сме се заловили за религиозни работи. Поз­дравете тези наши българи и кажете им да погледнат още малко по-надалеч! - написал той до своя приятел масона Дайнелов,

загърбил кръста и се хванал за сабята, седнал и разрабо­тил нов „План за освобождението на България":

И без много да се бави, народният войвода пламенно призовал:

Разпечатал той този позив, връчил го на десетина апос­толи и ги пратил да го разнасят из Българско.

Било лятото на 1862 година. Зовът на Раковски не се ока­зал глас в пустиня - само след месец през турските засади от Българско към Белград започнали да се промъкват младежи, готови да пролеят кръвта си за свободата:

сред тях били Васил Иванов Кунчев (кръстен тук Лъвский), приятелят му от детинство и до смърт Иван Арабаджията от Царацово, авантюристът Димитър Косовац (Общи), драматургът Васил Друмев (същият митрополит Климент и два пъти министър-председател на България), учителят Петър Бонев (по-сетне ръководител на Априлското въстание в Перущица, заги­нал в бой), легендарният Ильо войвода, още по-легендарният Стефан Караджа, съвсем легендарният Отец Матей Преображенски Миткалото, който бил адютантин на Раковски...

Този Матей Преображенски, наречен Миткалото, бил странна птица. Ако погледнеш снимката му, читателю, ще изтръпнеш: целият загърнат в черно расо, с черна качулка, надвесена над черните му като цеви очи, гледащи в упор, изпито лице, заключена уста - същ богомил!

Яхнал дръглив кон, с провесени от двете страни кожени дисаги, пълни с книги, той ги разнасял по села и градове (може би това е била първата в света подвижна книжарни­ца?): „Камък падна от небето", „Сънищата на Света Бого­родица" и прочие, а в тайното отделение на дисагите си криел „Горски пътник" и „Няколко речи о Асеню Първому" на Раковски, по-сетне „Наредата" на Левски и Устава на БРЦК, а тъй също вестник „Свобода" на Каравелов и Ботевата „Дума"...

Кръстосвал той не само бедното си отечество, скитал се и по белия свят: бил е в Света гора, в Цариград, в Йеруса­лим, в Русия, в Букурещ, в Зайчарския затвор, хайдутувал из Балкана, записал се и в легията на Раковски.

Тук се сприятелил с Васил Левски и цял живот го съпро­вождал навсякъде като сянка.

Но имал Отец Матей Миткалото една друга странност, с която надскочил вековете. Като бил в Хилендарския манас­тир, построил на Бяло море воденица „перипетомобиле", да се движи сама и безкрайно, аха да се завърти, братята го надушили, закрещели: „Сатанинско дело!", изпотрошили „перипетомобилето" и прогонили Отца Матея с камъни;

върнал се той в Българско, отишъл в Батошевския мана­стир и там построил пясъчна мелница, понеже море нямало, сипвал пясък в колелото и аха да се завърти „перипетомоби­лето" - и от там го прогонили: сатанинско дело било!

- Защо да е сатанинско дело? - викал Отец Матей. - Я вижте небесния свод: небесните сфери се въртят сами и без­крайно и пеят... Щом Бог е създал това огромно „перипето­мобиле", защо и човек да не може?

Нататък пак ще се срещнем с Миткалото, читателю. Сега да видим какво прави войводата Георги Раковски.

Облякъл Раковски войводска униформа, наложил на глава­та си калпак със златно лъвче, препасал остра сабя и повел дру­жината си, известна в историята като Първа българска легия,

сражавали се момчетата рамо до рамо с братята сърби против турците, но скоро Сърбия се одобрила с Турция, леги­ята била разтурена и от благодарност братята сърби прогони­ли нашите герои посред зима...

Тогава Раковски съблякъл войводската униформа, сва­лил калпака с лъвчето, облякъл фрак, наложил на главата си цилиндър, вместо сабя грабнал сребърно бастунче, качил се на лъскав файтон и препуснал към Цетина, после към Атина,

тук 40-годишният Раковски се влюбил в хаджи Христо­вата Фроса, мома благовъзпитана и солидно образована, склю­чил с нея официален годеж, но понеже бил отдавна женен за България, зарязал горката Фроса и след месец-два тя умряла от мъка по нашия герой,

а той през това време препускал към Букурещ и тук, как­то и в другите балкански столици, сякаш бил български княз или министьр-председател, срещал се на висока нога с тамош­ните държавници

и навсякъде проповядвал образуването на могъща Бал­канска федерация - християнски съюз на балканските държа­ви против Турската империя.

Всички били съгласни, но нищо не се получило, защото, както винаги, на Балканите съгласието било съгласие само на думи.

Тогава Раковски отново се върнал към старата си идея, че нашата свобода от нас зависи, събрал през декември 1866 година в един чифлик край Букурещ нашите баш харамии: Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Христо Македонски, и „подир едно дълго и зряло раз­мишление" създали Върховно народно българско тайно граж­данско началство (нещо като нелегално правителство на по­робена България), състоящо се от председател, подпредседа­тел и от пет върховни съветници (познай, читателю, кой ще да е бил председателят?);

жълтата гостенка си харесала нашия мечтател безумен, промъкнала се в дробовете му, загризала ги тихо и безмилост­но; кашляйки и храчейки кръв, Раковски успял да напише и Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето:

Народните горски чети имат да се предвождат и управ­ляват всяка една от едного предводителя под името войвода;

всички войводи са длъжни да следват направленията и наставленията, които ще им дава Главний войвода¹;

Главний войвода е длъжен да държи непрекъснати пре­писки с Върховното народно началство и да дава отчет за сичките си движения и дела в похода си.

Нещо повече:

С това Раковски искал да сложи край на самодейните хай­душки чети, да централизира хайдушкото движение, превръщай­ки го в революционна армия - тази идея след десет години ще припламне и в главата на Стамболов, но за съжаление и двама­та не ще успеят да я реализират.

През есента на 1867 година председателят на Върховно­то народно началство - народният войвода, вестникар и поет Георги Раковски, изоставен и забравен, издъхнал с изгризани от туберкулозата дробове в една срутена колиба сред лозята край Букурещ...

Но и костите на този шеметен човек нямали покой по­вече от век.

През 1885 година Филип Тотю войвода (за когото стана дума преди малко), някой си артист касотрошител Жоржеско² и Коста Паница (с когото ще се срещнем по-нататьк), за да набавят пари за македонските чети, убили и ограбили един богат чокоин в Букурещ, изровили костите на Раковски, купили луксозен ковчег и до костите положили откраднати­те от чокоина брилянти и ценни книжа,

по този начин ги пренесли в България, посрещането на ковчега било много вълнуващо, навсякъде по пътя се събирали хиляди хора, наивният народ се кланял както на скъпи­те кости, така и на скъпото съкровище;

в София в храма „Света Неделя" била отслужена тър­жествена панихида от митрополит Климент Търновски (бив­шия драмописец Васил Друмев и бивш участник в легията на Раковски), след което нашите герои прибрали скъпоцен­ностите и захвърлили ковчега с костите на тавана на храма;

там престояли те 40 години - до 1925-а, когато, както е известно на просветените читатели, болшевиките взривили тавана на храма, ковчегът бил потрошен, но костите на Ра­ковски оцелели,

събирали те прах в тъмното кьоше на тавана още 17 години, открили ги чак през 1942 година и ги пренесли в родния му град Котел,

там пролежали още 39 години в църквата „Св. Петър и Павел" и най-накрая намерили вечен (дай Боже!) покой в специално изградения Мавзолей „Георги Раковски".

А осиротелите българи - спомняш ли си ги, читателю? -

дето бяха коленичили на брега край Златния рог и лееха горещи сълзи, махайки с бели кърпички след изчезналия в мъгла­та на търпението царски кораб, който откарваше бунтовните техни владици Илариона и прочия в пустините на Анадола -

за да ги забаламоса, великият везир Аали паша обещал най-сърдечно на ридаещите наши братя българи, че църковни­ят наш въпрос ще бъде решен веднага „след байрама",

този байрам обаче продължил цели 9 години (това е един от бляскавите примери за ориенталската бързина):

точно 9 години след току-що описаните събития, на 28 февруари 1870 година, същият велик везир Аали паша про­чел във Високата порта фермана на султан Абдул Азис за правото на българите да имат своя църква, независима от пат­риаршията.

Но както ще напише Ботев: „Черковният въпрос е за нас вече анахронизъм".

Наместо сълзи - народът леел вече куршуми.

1862-1873

ГЛАВА VI
Българският Исус