Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница10/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   25

912-927

ГЛАВА XI
Кървавият век


Симеон - цар на българи и ромеи

Една нощ в полунощ Симеон се събудил от някакъв тре­вожен сън, излязъл на чердака на двореца, взрял се в безкрай­ното звездно небе и също като Йоан Екзарх си помислил:

- Къде ли е вместен умът, с който мисля, и как, като излезе от тялото, мисълта преминава през покрива на стаята, преминава въздуха, минава през облаците, слънцето и месеца, и през всички пояси и звезди, и тутакси пак се завръща в тялото - на чии крила излетя, по кой път прилетя?

И мисълта прилетяла, онази същата, подлудяваща душа­та мисъл, която преди два века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар, тази мисъл, уви, не умряла заедно с Тервел, а прелетяла през вековете, като черен лъжепророкуващ гарван прелетяла от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели - и сега тази хищна птица кацнала върху главата на Симеон и кълвяла черепа му: след като България вече е по-могъща от Византия, защо той, владетелят на България, ще бъде считан за по-долен от владетеля на Византия?

Защо оня страхлив звездоброец ще се нарича император, а той, непобедимият Симеон, ще продължава да носи простата титла княз?

Не е ли време да присъедини най-после Византия към България, да направи Константинопол столица на една нова и нямаща равна на себе си Българо-византийска империя и да седне - по сила и по право - върху трона на източните императори, провъзгласявайки се за цар на българи и на ромеи?

Между другото, докато в Преслав и Девол скрибуцали перата на писатели и преписвачи, докато зодчиите издигали дворци и църкви, а живописците ги украсявали,

Симеон тихомълком изместил граничните камъни отвъд Странджа, приближавайки българската граница към стените на Константинопол.

Когато арабите пък превзели Солун през 904 година и отвели в плен цялото му население, Симеон померил също така тихомълком да завземе изпразнения град, но в Преслав пристигнал познатият ни Лъв Магистър и с неотразимото си красноречие успял да убеди Симеон да не прави това, като в замяна Византия отстъпила на България огромни територии, населени със славяни - в пределите на България вече влизала цяла Албания с Адриатическото крайбрежие, без Драч, и цяла Македония със Егейското крайбрежие, без Солун и без Халкидическия полуостров (границата минавала на 20 километра северно от Солун).

Така че България, владеейки вече по-голямата част от Балканския полуостров, почти била изтласкала от Европа съсипаната от войни и интриги Византийска империя - колко му е да я довърши с един удар, като превземе Константинопол?

Постоял Симеон, постоял, почудил се на мисълта си, отишъл да си легне, но повече не можал да заспи - хищната птица продължавала да кълве мозъка му:

- Трябва да превзема Константинопол!

Тази мисъл оттук насетне не излязла от главата на Симеон и направлявала всички негови действия до сетния му ден:

- Трябва да превзема Константинопол!

И той само дебнел причина, за да се нахвърли върху омаломощената Византийска империя. Който търси - намира, пише в Евангелието. И Симеон скоро намерил причината.

На 11 май 912 година император Лъв VI Философ внезапно умрял и на високия престол на Източната империя едва се покатерил седемгодишният му син Константин VII Багрянородни - наричал се така, защото когато се родил, баща му го обвил в императорската си багреница.

Това добре, но Багрянородният бил незаконороден - църквата не признавала брака на Лъв VI с майка му - четвъртата жена на императора Зоя Чернооката, при това роден бил преди брака.

Регент на малолетния император станал братът на Лъв VI Философ - Александър, той пък бил безнадежден пияница и развратник, посегнал на братовата си незаконна жена Зоя Чернооката, като успял да свали дрехата от тялото й, тя обаче, макар да била не по-малко прославена поклонничка на порока, не му се отдала, тогава той я прогонил съвсем гола от двореца.

Симеон изпроводил при него пратеници - да подновят, както се полагало в такива случаи, мирния договор от 896 година - пияният Александър изгонил пратениците на Симеон, отправяйки един нецензурен поздрав към Симеоновата майка.

Симеон побеснял (казано честно - това и чакал), събрал бързо армията си и потеглил към Константинопол.

В столицата на Византия настанала паника.

Отгоре на всичко някъде в Мала Азия друг някакъв Константин, наречен Дука, се обявил за император и се явил с многобройна войска в Константинопол, започнали граждански размирици.

Междувременно от преяждане и препиване някаква вена на Александър се пукнала и той умрял. Регент на малолетния Константин Багрянородни станал патриарх Николай Мистик, някогашен изповедник на замонашилия се в Константинопол Симеон.

Като нямало с какво друго, този патриарх Николай, нали си е Мистик, решил да спре Симеон със слово и му писал:

Знай, сине мой, че това писмо е написано не с мастило, а със сълзи, понеже ни известиха, че ти, благоразумният, най-разсъдителният, най-истинският християнин, предприемаш ужасен и ненавистен за Бога поход, като желаеш тиранически да нападнеш детето сираче и царски син, което с нищо не те е оскърбило, без да помислиш, че тиранията и пред Бога и пред хората се счита за гнусно дело."

Симеон обаче не се трогнал от думите на светия отец и през август 913 година прегазил Тракия, спрял пред стените на Константинопол с категоричното искане, че ще сключи мир, ако бъде коронован от патриарх Николай Мистик за василевс (цар), с което се изравнявал по ранг с византийския император; освен това поискал малолетният Константин Багряно­родни да се ожени за една от дъщерите му - целта била повече от прозрачна: като се обяви за василеопатор (баща на императора) или съимператор на малолетния си зет, да стане фактически император на Византия.

Симеон, както знаем, десетина години учил в Константинопол, но изглежда малко бил научил - византийците му изиграли такова византийско театро, че той дълго време не могъл да се освести.

Патриарх Николай Мистик и другите регенти настойници взели малолетния император със себе си, отворили Влахернските порти на крепостта и излезли да посрещнат Симеон, придружен от двамата си сина Михаил и Петър, поклонили му се и го въвели във Влахернския дворец, влезли в придворната църква, където патриархът трябвало да извърши коронацията на Симеон, но, както пишат летописците:



Симеон склонил глава пред патриарха, патриархът прочее, след като прочел молитвата, поставил на главата му вместо корона - собствения си епириптарий.1

Епириптарий или панакамилавка е черният или бял плат, златовезан с лика на Христос или на Богородица, който православните владици носят над калите си; възлагането на епириптария върху главата на някого се счита за голямо благоволение и благословия, но едва ли може да мине за венчаване с царска корона. Читателят сигурно си спомня с каква тържественост и величие бе венчан с кесарска корона хан Тервел през 705 година (ако не си спомняте, вижте на с. 91-92).

Че Симеон не е бил коронован за василевс (цар), съдейки по мизерната сцена, е безпощадно ясно, но никак не е сигурно дали е бил въведен поне, дори формално, в месарско достойнство.

Сватбата на Константин Багренородни с дъщеря му също била отложена - „докато пораснат". И никак не е случайно, както пише Симеон Логотет, че Симеон и синовете му, като бяха почетени с безчислени дарове, се завърнаха в своята земя, бидейки несъгласни относно мира.

Че е бил изигран Симеон, изигран е бил. Не стигало това, ами малолетният Константин Багрянородни започнал да плаче за майка си и регентите били принудени да върнат в двореца Зоя Чернооката.

Първата й работа била, естествено, да прогони регенти­те, начело с патриарха Николай Мистик, който не признавал брака й с Лъв VI Философ, обградила се със свои любимци и в Константинополския дворец започнал весел живот.

Втората работа на чернооката Зоя била да анулира склю­чения договор с българите, като по този начин убила и втората мирна надежда на Симеон да се качи на византийския престол чрез брака на дъщеря си с Константин Багрянородни.

Симеон вече нямал друг изход, освен да постигне целта си, както казвал: „чрез кръвопролитие".

Златният век на България бавно залязвал, изгрявал кърва­вият век.

И Симеон започнал нескончаеми нападения из Тракия и Македония, край Одрин, край Солун и край Драч, срутвайки крепост след крепост, опустошавайки град подир град.

Патриарх Николай Мистик напразно му пишел сърцераздирателни писма (цели 26 дълги писма!), Зоя пък му изпращала нещо по-съществено - многобройни скъпи подаръци.

Но нападенията не спирали, българският цар Симеон отново опленяваше Тракия и Македония, и царицата и боля­рите бяха загрижени как да утолят неговото свирепство -пише Симеон Логотет.

Симеон предизвиквал Византия да излезе срещу него на открит двубой. И успял.



Империатрица Зоя, понеже не понасяше честите Си­меонови нападения, реши заедно със Сената, че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на запад цялата източна войска, та, като се обединят източните и западни войски, да започне война с българите и съвсем да ги унищо­жи - пише друг летописец Йоан Скилица и продължава:

Когато всички теми и отряди бяха събрани при Диабазис (голяма равнина, удобна да побере много войска), изпра­тен бе с честния кръст дворцовият протопоп, който нака­рал всички да се закълнат, че ще умрат един за друг. След полагане на клетвата цялата войска, предвождана от доместика магистър Лъв Фока, се втурнала срещу българите.

Срещата на двете войски станала в равното поле край рекичката Ахелой до Анхиало (днешното Поморие). Симеон наблюдавал сражението от една височина.

След около час централните редици на българите се огъ­нали, започнали да отстъпват, после побягнали назад; подма­мени от лесната победа, византийците се втурнали да ги преследват, тогава Симеон яхнал белия си кон и препуснал към полесражението - това било знак за конницата да нападне по фланговете, ограждайки ромеите от всички страни и в гръб, затваряйки ги в кръг, по този начин възможност да се бият имали само тези по ръба на кръга, а те били по-малко от една десета, тях българи­те убивали бързо със стрели, копия и мечове, другите ромеи вътре в кръга били толкова нагъсто, че не можели да размахват мечовете си и чакали да им дойде редът да бъдат убити - това е знаменитата примка на Ханибал, за която Симеон бе учил в Магнаурската академия.

Като видяха внезапното настъпление на българите - продължава Скилица - ромеите, забравили храброст, вкупом обърнаха гръб и удариха на страхотно бягство, като едни се изтъпкаха помежду си, а други бяха избивани от противници­те. Доместикът магистър Лъв Фока се спаси с бягство в кре­постта Месемврия. Паднаха много люде, не само обикновени войници, но и твърде голям брой стратези и тагматарси.

А летописецът Лъв Дякон1, който минал край Анхиало 70 години по-късно, отбелязал тъжно в хрониката си:



И днес може да се видят край Анхиало купища от кос­ти на позорно изкланата тогава бягаща ромейска войска.

Конят на Симеон бил убит в този бой. Тихият монах се оказал добър стратег и храбър воин. Той погребал коня си на хълма и плакал, а докато плачел, войската му преследвала и доизбивала ромеите.

Побягналият като заек Лъв Фока се опитал да събере ос­татъците от разгромената си войска и да спре българите, но те го нападнали неочаквано през нощта край селцето Катасирти и Лъв Фока за втори път трябвало да се спасява с позорно бяг­ство.

Пътят към Константинопол бил открит.

Но Симеон не бързал. Той познавал много добре непревземаемите крепостни стени на византийската столица, освен това знаел, че всяка обсада на града само откъм сушата е полуобсада и е обречена на провал.

Странно е, но мощната тогавашна българска държава, която имала излаз на три морета и през която течала най-голямата река на Европа, нямала никаква флота, никакви кораби. А и по-късно.

На какво се дължи тази наша сухоземност, не е ясно. Но тъй или иначе, нямаме нито една народна песен за морето. Да кажеш, че нямало от кого да се учим, имало е - заобиколени сме били от морски държави: Византия, Дубровник, Венеция; Киевският княз Игор напада по море Константи­нопол с „многобройни кораби", арабите са били прочути мореплаватели...

Да е от страх, не е - славяните повече от всички хора били опитни в преминаването на реките, а при опасност се потапяли дълбоко под водата, дишайки през дълги тръстики2, а когато обсаждали Солун в края на VI век, на­падали го откъм морето с безброй много плавателни съдо­ве, издълбани от едно дърво3, тъй наречените лодки еднодръвки. Сега изглежда и еднодръвки сме нямали.

Затова Симеон потърсил съюзник, който има флота - изпратил пратеници в Александрия при халифа на африканс­ките араби Убайдалах ал-Махди.

Докато чакал отговора, той нахлул в Източна Тракия, из­требил всичко до самите стени на Констатинопол, сринал всич­ки градове, превзел и Одрин, после се спуснал надолу през Тесалия, Фокида, Беотия, Епир и Атика и стигнал до Коринт и Пелопонес.

През това време в Константинопол неочаквано бил из­вършен преврат: арменецът адмирал Роман Лакапин прогонил Зоя Чернооката от двореца, пратил я в манастир, оженил сина й Константин Багрянородни за дъщеря си Елена и се обявил за василеопатор - баща на императора или съимператор на ма­лолетния си зет, а фактически станал император - направил точно това, което кроял да направи Симеон.

Това за него бил неочакван удар. Последвал и втори удар: Роман Лакапин заловил пратениците на халиф ал-Махди, кои­то пътували към Преслав, за да сключат със Симеон договора за съвместната обсада на Константинопол; като разбрал от тях за кроежите на Симеон, хитрият ар­менец не ги убил, нито ги хвърлил в тъмница, както би напра­вил всеки прост човек, а ги върнал обратно в Александрия с цял кораб, натоварен със злато, скъпоценни камъни и разни други подаръци, като им казал да кажат на халифа: така ромейските императори се отплащат на враговете си - халифът, разбира се, приел всичко с радост и се отметнал от Симеон.

На Симеон не му оставало друго, освен отмъщението. Той вилнеел из Тракия и сривал градовете наравно със земята, избивал жителите им, изпепелявал къщите, изсичал дърветата, но това не му стигало - заповядал земята да бъде разорана, за да няма следа от ромеите.

Напразно патриарх Николай Мистик го молел сърцераз­дирателно:

- Разсъди, сине мой, ти, който извършваш дела, дос­тойни за великия ти разум, помисли за кръвопролитията меж­ду ромеи и българи, които оскверниха земята! Аз няма да пре­стана ту с думи да те умолявам, ту да ти целувам главата, очите, милото лице и ръцете, ту да обгръщам коленете ти и даже краката ти дотогава, докато не постигна желаното - оня блажен мир, за който ти говореше...1

На което Симеон му отвърнал:

- Отче, ти си оглупял!

Роман Лакапин му предлагал злато, сребро и драгоценни одежди, дори му отстъпвал част от завзетите вече територии, предложил му накрая и брачен съюз - да ожени дъщеря си за негов син или сина си за негова дъщеря, но Симеон гордо от­казвал с думите:

- Аз, като древния Мойсей, по внушение и послание Божие идвам да избавя империята от похитителя, като с това довършвам подвизите на отците ми и праотците ми!

След като изтласкал Византия от целия Балкански полу­остров, вече нищо не можело да спре Симеон да се провъзгла­си за василевс. Но в тази работа си има правила - трябва да си „от Бога поставен", сиреч: трябва да те коренова представи­тел на Бога, а това е патриархът.

Тъй като византийският патриарх Николай Мистик отка­зал да стори това, Симеон провъзгласил българския епископ Леонтий за патриарх, а патриарх Леонтий провъзгласил княз Симеон за цар, и то не какъв да е, а цар на всички българи и ромеи.

За да прекрати войната и да сключи мир, Симеон искал от Византия ни повече, ни по-малко от следното: узурпаторът Роман Лакапин да бъде отстранен от трона, а на него - на Си­меон, царя на всички българи и ромеи, да бъде устроено три­умфално влизане в Константинопол.

На това обаче арменецът Роман Лакапин му отвърнал подигравателно :

- Цар на кои ромеи се наричаш ти? На избитите от тебе, или на пленените и продадени в робство? Ако желаеш да се наричаш цар на ромеите, нищо не ти пречи да се провъзгласиш, ако искаш, и за господар на цялата земя, ако щеш, наричай се и амермумн на сарацините, за да се правиш на по-страшен. Но знай, ние вече няма да ти дадем нито педя земя, нито една крепост, нито пък друг някой имот или подаръци.1

Внезапното високомерие на Роман не било случайно. Докато Симеон върлувал из Балканския полуостров, като па­лел жилища и изсичал овошките2, византийците успели да сключат съюз с хърватите и подкокоросали сърбите, които били подвластни на българите, да въстанат срещу Симеон; заедно със сърбите въстанали и много българи, намрази­ли войнолюбивия устрем3 на Симеон, или казано по-просто: на народа му дошло до гуша от непрестанните 14-годишни войни.

Симеон изпратил пълководците си Сигрица и Мармаис срещу сърбите, като мислел, че както много пъти преди, и сега ще се справи с тях лесно и бързо; за бързото познал: българс­ката войска била разбита светкавично и до крак избита от въста­налите сърби, воеводите Сигрица и Мармаис били пленени и заклани, а главите им били изпратени като трофеи на визан­тийския император.

Това бил третият тежък удар върху Симеон. Но стари­ят вече, нервен и силно раздразнителен, а заедно с това нетърпелив и славолюбив4 български цар нямал намерение да се предава. Вярно, че участието на българи в сръбското въста­ние го жегнало дълбоко в сърцето, още повече бил стреснат от бунта на няколко хиляди българи в Долна Мизия5, но той нямал намерение да позволи на няколко хиляди родоотстъпници и предатели да попречат на великата му ми­сия: да превземе Константинопол! - и заповядал да избият тия българи до крак и до девето коляно, както някога баща му Бо­рис изклал родовете на разбунтувалите се 52-ма боили.

И тогава, същата нощ след клането, Борис-Михаил му се явил насън и като теглел с двете си ръце космите на побеля­лата си глава и брада, с ридание извикал:

- Защо разрушаваш, сине мой, това, което аз с помощ Божия създадох и което е станало похвала и за мене, и за тебе, и за целия наш народ? Защо моите трудове, за които цялото чове­чество в бъдеще ще облажава мене и нашия род, ти съсипваш,


като причиняваш на себе си и на народа си неизменима загуба?

Дали това видение е разколебало Симеон и оня блажен мир с ромеите е съблазнил отново душата му, или просто му е трябвало време, а време се печели най-лесно чрез лицемерие - ако съдим по следната сцена, той добре ще да е усвоил тази тънка наука в Магнаурската академия:



- Аз излязох от земята си при тебе - рече му Симеон, - за да почна преговори за славно и важно дело: за мира.

После излезе патрицият Михаил и мистикът Йоан. И те говориха със Симеон за мира. Той ги отпрати и искаше да види самия император Роман. Императорът много се зарад­ва, защото желаеше мира и да престанат всекидневните кръвопролития.

И отиде император Роман заедно с патриарха Нико­лай в църквата на Влахернската св. Богородица и влезе в църквицата „Светата Ракла", която е до олтара с ризница­та, падна на колене с вдигнати към небето ръце, обливайки със сълзи свещения под, молеше светата и пречиста Богоро­дица да смекчи неумолимото и жестоко сърце на високомер­ния Симеон и да го убеди да сключи мир.

След това император Роман извади от „Светата Рак­ла" свещения пояс на Богородица и се опаса с него като с несъкрушима броня и тръгна към уреченото място, за да се срещне със Симеон.

На четвъртия час от деня [10 часа сутринта]6 дойде Симеон, водейки безчислено множество войска, разделено на много полкове, едни със златни щитове и със златни копия, други с всякакви оръжия, украсени и всички облечени в желя­зо. Те, като мина помежду им Симеон, прославяха го като император на ромейски език.

Всички сенатори стояха на стените и гледаха това, което ставаше. След като взеха заложници от двете стра­ни и българите прегледаха добре изхода - да няма някаква измама или примка, слезе Симеон от коня си и се изкачи при царя.

След като се целунаха един другиго, наченаха да гово­рят за мира. И като се целунаха един другиго, разделиха се.

Така описаната от Симеон Логотет сцена съвсем прилича на съвременните срещи на държавници: и те се прегръщат и се целуват, а какво ще последва след целувките - и дяволът не знае.

Летописецът описва накрая и едно знамение: докато двамата царе разговаряли, два орела прелетели над тях, извикали, сблъскали се и се разделили, единият полетял към Константи­нопол, другият - на север към Тракия: това било поличба, че и двамата господари са се разотишли, без да се разберат за мира.

Симеон не мислел за мир. Той бил обсебен от мисълта да превземе Константинопол - и нищо вече не можело да го спаси от тази мисъл.

Той сънувал този град всяка нощ, и насън и наяве виждал златните куполи на църквите, златните залези над Златния рог, хиподрума с издигащия се до небето каменен обелиск, форума Августеон, форума на Аркадий и Теодосий, спираловидната триумфална колона, мраморните статуи на хълма Ксиролоф, събирани от императорите в разни времена и от разни части на империята, и оная статуя под арката, която странно приличала на него, призрачното отражение на императорския дворец в си­ните води на Босфора (ах, аз ще вляза в този дворец!) - и като някакъв луд ловец на миражи той настървено пре­следвал този свой мираж и колкото миражът по се отдалеча­вал, колкото по-отчаяно залязвал зад хоризонта на земните му дни, толкова той по се настървявал и все по-свирепо го пре­следвал, нищо вече не можело да го спре - никакви крепостни сте­ни, никакви бедствия, никакви молби и стенания.

Само смъртта.

А какво щеше да стане, ако Симеон беше превзел Кон­стантинопол?

България можеше да победи Византия с меч, но Визан­тия имаше едно по-опасно оръжие: културата си.

За разлика от средновековен Рим и целия латински За­пад, където властвала църковната схоластика и светската наука се преследвала като ерес, Византия спокойно насле­дила езическата култура на античността и светските науки се изучавали от началото на V век до турското нашествие във Византия през XIV век, когато избягалите от Константинопол учени и худож­ници „откриват" за Запада античното изкуство и предизвик­ват там Ренесанса.

(През 923 година Константинополският патриарх Ни­колай Мистик пише на Симеон: „Зная, че и ти любозна­телно препрочитваш книгите на древните", значи ги препрочитвал и самият патриарх - а по същото време римска­та църква е считала това за ерес; Джордано Бруно е изгорен на кладата през 1600 година заради астрономическите му занимания, а 7 века преди това византийският император Лъв VI Философ сам изчислил не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае слънчевото затъмнение1 през 893 година!)

Както свидетелства църковното житие на Константин-Кирил Философ, в Магнаурската академия (основана през 425 година) той изучил до съвършенство Омира и геомет­рията, диалектиката и всички философски науки, а освен тях реторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства, а кремонският епископ Лиудпранд, когото германският император Ото Велики изпратил с мисия в Константинопол през 968 година, на­учил там с удивление, че българският цар Симеон бил изу­чавал в същата Магнаурска академия реториката на Демостен и силогизмите на Аристотел.

Симеон е бил в плен на византийската култура, най-го­лемият враг на Византия през целия си живот подражавал на тази същата Византия: построил Преслав като един малък Константинопол, Златната църква била като малка „Света София", въвел византийските дворцови церемониали и византийското облекло, черноризците превеждали византий­ските книги - качеше ли се на византийския трон, той щеше да стане византийски император, а България щеше да стане провинция на Византия (което ще направят по-късно Йоан Цимисхий и Василий Българоубиец) - звучи жестоко и парадоксално, но е неизбежно.



Кой седи върху трона, няма значение - има значение тронът. Нали по времето на Симеон върху трона на Визан­тия седи арменецът Роман Лакапин, и Василий I преди него бе арменец (че и патриархът Фотий бе арменец), и Лъв V преди Василий бе арменец, и Никифор Фока след Лакапин е арменец, и Василий II Българоубиец е арменец - арменска­та (тъй наречена Македонска) династия седи на Константинополския трон 2 века (867-1056) - стана ли Византия Ар­менска империя?

Когато се сблъскат две държави, дори победена, победи­тел излиза държавата с по-висока култура - тя поглъща в себе си другата държава, асимилирайки с културата си на­рода й. Поробеният народ се съпротивлява и оцелява, асимилираният изчезва - това е чакало българския народ, ако Симеон бе превзел Константинопол.

Знам, че не звучи патриотично, но трябва да се знае, че съдбите на държавите в голямата история в края на краищата се решават не от оръжията, а от културите - и България щеше да има наистина велика своя съдба, ако Симеон бе продължил Златния век, ако не бе го превърнал в Кървав век.

След като избил разбунтувалите се българи, трябвало час по-скоро да отмъсти и на сърбите (както знаем, братската ом­раза е безсмъртна) - и Симеон изпратил голяма войска към Сърбия начело с пълководците си Книн, Имник и Ицвоклий. За да не се наслаждаваме на братоубийството, ще го кажа с без­лични думи: след като била превърната в пустиня, Сърбия била присъединена към българското царство.

Оцелелите сърби обаче избягали в Хърватско, при крал Томислав, и много българи също избягали при него. Този крал Томислав бил подлога на Византия и чакал сгоден случай по неин знак да удари нашия Симеон в гръб.

Симеон нямал намерение да чака подобни коварни изне­нади - и заповядал на воеводата си Алогоботур да застане начело на цялата намираща се в Сърбия българска войска, да нахлуе в Хърватското кралство и да го унищожи, както бе уни­щожена Сърбия.

Но прав се оказал патриарх Николай Мистик, като му казвал навремето: Сине мой Симеоне, изходът на войната е неизвестен и везните се накланят ту на едната, ту на дру­гата страна - българската войска била разбита от хърватите и доизбита до последния човек от братята сърби из проходите на не­пристъпните планини.

Ако си мислиш читателю, че това е съкрушило войнстве­ния дух на Симеон - много се лъжеш. Това само разпалило още по-силно в душата му гнева и чувството за мъст.

И цар Симеон, както хан Крум преди един век, започнал подготовка за страшен и окончателен поход срещу Констан­тинопол.

Но първо трябвало да отмъсти на хърватите за пораже­нието.

И тук се случило нещо съвсем неочаквано. Преди да пове­де войските си към Хърватско, в Преслав пристигнали двама легати на римския папа Йоан Х - епископ Мадалберт и кумският дук Иван. Те носели до Симеон следното послание от папата: кралят на хърватите Томислав се бил обърнал с молба до Светия престол да склони българския цар да сключи мир с Хърват­ско, срещу което Томислав скъсвал съюза си с Византия.

Кой и защо бил скроил този странен мир, не е важно, но той бил добре дошъл за Симеон, защото развързвал ръцете му за борба с Византия.

Обаче той не забравил да поиска от Рим две неща, които Константинопол му отказвал досега и щял да му отказва вовеки: папата да признае царското достойство на Симеон, като му изпрати царски венец и скиптър, и да прогласи българската църква за автокефална, като изпрати на българския патриарх палиум и благословение.

Папата се съгласил на драго сърце с тайната надежда, че по този начин тихомълком ще се осъществи изгубената преди половин век мечта на Рим: българската държава отново да се върне в лоното на католическата църква.

За Константинопол това бил неочакван удар: не само че Византия губела влиянието си върху българската църква, гу­бела и Хърватско - това били бели кахъри; но преминавайки към Рим, Симеон печелел мощен съюз­ник: Свещената римска империя - вечният съперник на Визан­тия, а и всички други католически държави в Европа, които били под влиянието на папата, заставали автоматично зад гърба на българския цар.

Симеон бил окрилен - в случайността видял Божия про­мисъл и докато чакал да получи от Рим царския венец и скип­търа, започнал подготовка за последния си смъртоносен удар срещу Византия - превземането на Константинопол: прехвърлил всичките си войски от Северна България в Тракия, съсредоточавал ги около стените на вечния град, ук­репвал разрушените наоколо крепости, настанявайки там свои гарнизони, превзел Галиполския полуостров и Дарданелите, пресичайки по този начин излаза на Константинопол към Егейско море, междувременно разбунтувал македонските славяни око­ло Солун - те нападали непрекъснато крепостта и опустошавали всичко наоколо, създавайки у ромеите психозата, че го­лямата война вече започва.

Византия изпаднала в отчаяние: отвсякъде била заобико­лена от врагове, помощ от нийде не се виждала. Само преди година император Роман Лакапин писал надменно на Симеон: „ние няма да ти дадем нито педя земя, нито една крепост, нито пък друг някой имот или подаръци", а сега, в началото на 927 година, му изпратил съвсем дру­го писмо, в което хленчел:

Аз няма да замълча, ще тропам и ще моля за мир, дока­то сърцето ти не се разтвори за състрадание, няма да по­жаля нито злато, нито сребро, нито драгоценни одежди, нито друго някое необходимо нещо и ако Симеон склонял да сключат мир, Роман щял да види небесата разтворени и ангели Божии да се качват и да слизат, и да се сърадват на мира и съгласието между българи и ромеи...

На 27 май 927 година някой си астролог, наречен Йоан, срещнал император Роман пред хиподрума и му рекъл:

- Господарю, статуята, която стои в арката на Ксиролоф и гледа на запад, е придобила образа на Симеон; ако ти отсе­чеш главата й, в същия час Симеон ще умре.

Храбрият стар адмирал и хитър арменец трябва да е бил съвсем оглупял от страх и отчаяние, за да повярва на този шар­латанин. Привечер се запътил към форума на Аркадий и Теодосий, изкачил се на хълма Ксиролоф, заобиколил спирало­видната триумфална колона, минал бавно край многото ста­туи, събирани от императорите в разни времена и от разни части на империята, и като стигнал до арката, видял там една статуя, гледаща на запад - тя наистина съвсем приличала на омразния му българс­ки цар.

Роман се огледал да не го види някой, извадил меча си, замахнал и отсякъл главата на статуята.

И в същия този час, в същия ден - било е 27 май 927 година, в далечния Преслав, в тронната зала на двореца, върху златния трон седял цар Симеон със златен венец на главата, в обшита с бисери мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасан на бед­рото златен меч, а от двете му страни седели болярите, и те в златни огър­лици, пояси и гривни - обсъждали предстоящата обсада на Константинопол, и в същия този час, когато Роман отсякъл главата на ста­туята, остра болка прорязала гърдите и стомаха на цар Симе­он, той се надигнал от трона, свлякъл се бавно на колене, после паднал по лице върху мраморните плочи и издъхнал.

Който иска - нека вярва, който не ще - да не вярва, но случилото се не може да не се е случило.

И заедно със Симеон умряла и мечтата за величието на България.

И тъй, затвори книгата, читателю, легни си, заспи и съну­вай светли сънища, тържества и победи, събери духовни сили и кураж, понеже оттук нататък ни чакат кървави погроми и тъмни робства.

1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница