-927 ГЛАВА XI Кървавият век Симеон - цар на българи и ромеи

ГЛАВА XI
Кървавият век

Една нощ в полунощ Симеон се събудил от някакъв тре­вожен сън, излязъл на чердака на двореца, взрял се в безкрай­ното звездно небе и също като Йоан Екзарх си помислил:

- Къде ли е вместен умът, с който мисля, и как, като излезе от тялото, мисълта преминава през покрива на стаята, преминава въздуха, минава през облаците, слънцето и месеца, и през всички пояси и звезди, и тутакси пак се завръща в тялото - на чии крила излетя, по кой път прилетя?

И мисълта прилетяла, онази същата, подлудяваща душа­та мисъл, която преди два века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар, тази мисъл, уви, не умряла заедно с Тервел, а прелетяла през вековете, като черен лъжепророкуващ гарван прелетяла от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели - и сега тази хищна птица кацнала върху главата на Симеон и кълвяла черепа му: след като България вече е по-могъща от Византия, защо той, владетелят на България, ще бъде считан за по-долен от владетеля на Византия?

Защо оня страхлив звездоброец ще се нарича император, а той, непобедимият Симеон, ще продължава да носи простата титла княз?

Не е ли време да присъедини най-после Византия към България, да направи Константинопол столица на една нова и нямаща равна на себе си Българо-византийска империя и да седне - по сила и по право - върху трона на източните императори, провъзгласявайки се за цар на българи и на ромеи?

Между другото, докато в Преслав и Девол скрибуцали перата на писатели и преписвачи, докато зодчиите издигали дворци и църкви, а живописците ги украсявали,

Симеон тихомълком изместил граничните камъни отвъд Странджа, приближавайки българската граница към стените на Константинопол.

Когато арабите пък превзели Солун през 904 година и отвели в плен цялото му население, Симеон померил също така тихомълком да завземе изпразнения град, но в Преслав пристигнал познатият ни Лъв Магистър и с неотразимото си красноречие успял да убеди Симеон да не прави това, като в замяна Византия отстъпила на България огромни територии, населени със славяни - в пределите на България вече влизала цяла Албания с Адриатическото крайбрежие, без Драч, и цяла Македония със Егейското крайбрежие, без Солун и без Халкидическия полуостров (границата минавала на 20 километра северно от Солун).

Така че България, владеейки вече по-голямата част от Балканския полуостров, почти била изтласкала от Европа съсипаната от войни и интриги Византийска империя - колко му е да я довърши с един удар, като превземе Константинопол?

Постоял Симеон, постоял, почудил се на мисълта си, отишъл да си легне, но повече не можал да заспи - хищната птица продължавала да кълве мозъка му:

- Трябва да превзема Константинопол!

Тази мисъл оттук насетне не излязла от главата на Симеон и направлявала всички негови действия до сетния му ден:

- Трябва да превзема Константинопол!

И той само дебнел причина, за да се нахвърли върху омаломощената Византийска империя. Който търси - намира, пише в Евангелието. И Симеон скоро намерил причината.

На 11 май 912 година император Лъв VI Философ внезапно умрял и на високия престол на Източната империя едва се покатерил седемгодишният му син Константин VII Багрянородни - наричал се така, защото когато се родил, баща му го обвил в императорската си багреница.

Това добре, но Багрянородният бил незаконороден - църквата не признавала брака на Лъв VI с майка му - четвъртата жена на императора Зоя Чернооката, при това роден бил преди брака.

Регент на малолетния император станал братът на Лъв VI Философ - Александър, той пък бил безнадежден пияница и развратник, посегнал на братовата си незаконна жена Зоя Чернооката, като успял да свали дрехата от тялото й, тя обаче, макар да била не по-малко прославена поклонничка на порока, не му се отдала, тогава той я прогонил съвсем гола от двореца.

Симеон изпроводил при него пратеници - да подновят, както се полагало в такива случаи, мирния договор от 896 година - пияният Александър изгонил пратениците на Симеон, отправяйки един нецензурен поздрав към Симеоновата майка.

Симеон побеснял (казано честно - това и чакал), събрал бързо армията си и потеглил към Константинопол.

В столицата на Византия настанала паника.

Отгоре на всичко някъде в Мала Азия друг някакъв Константин, наречен Дука, се обявил за император и се явил с многобройна войска в Константинопол, започнали граждански размирици.

Междувременно от преяждане и препиване някаква вена на Александър се пукнала и той умрял. Регент на малолетния Константин Багрянородни станал патриарх Николай Мистик, някогашен изповедник на замонашилия се в Константинопол Симеон.

Като нямало с какво друго, този патриарх Николай, нали си е Мистик, решил да спре Симеон със слово и му писал:

„Знай, сине мой, че това писмо е написано не с мастило, а със сълзи, понеже ни известиха, че ти, благоразумният, най-разсъдителният, най-истинският християнин, предприемаш ужасен и ненавистен за Бога поход, като желаеш тиранически да нападнеш детето сираче и царски син, което с нищо не те е оскърбило, без да помислиш, че тиранията и пред Бога и пред хората се счита за гнусно дело."

Симеон обаче не се трогнал от думите на светия отец и през август 913 година прегазил Тракия, спрял пред стените на Константинопол с категоричното искане, че ще сключи мир, ако бъде коронован от патриарх Николай Мистик за василевс (цар), с което се изравнявал по ранг с византийския император; освен това поискал малолетният Константин Багряно­родни да се ожени за една от дъщерите му - целта била повече от прозрачна: като се обяви за василеопатор (баща на императора) или съимператор на малолетния си зет, да стане фактически император на Византия.

Симеон, както знаем, десетина години учил в Константинопол, но изглежда малко бил научил - византийците му изиграли такова византийско театро, че той дълго време не могъл да се освести.

Патриарх Николай Мистик и другите регенти настойници взели малолетния император със себе си, отворили Влахернските порти на крепостта и излезли да посрещнат Симеон, придружен от двамата си сина Михаил и Петър, поклонили му се и го въвели във Влахернския дворец, влезли в придворната църква, където патриархът трябвало да извърши коронацията на Симеон, но, както пишат летописците:

Че Симеон не е бил коронован за василевс (цар), съдейки по мизерната сцена, е безпощадно ясно, но никак не е сигурно дали е бил въведен поне, дори формално, в месарско достойнство.

Сватбата на Константин Багренородни с дъщеря му също била отложена - „докато пораснат". И никак не е случайно, както пише Симеон Логотет, че Симеон и синовете му, като бяха почетени с безчислени дарове, се завърнаха в своята земя, бидейки несъгласни относно мира.

Че е бил изигран Симеон, изигран е бил. Не стигало това, ами малолетният Константин Багрянородни започнал да плаче за майка си и регентите били принудени да върнат в двореца Зоя Чернооката.

Първата й работа била, естествено, да прогони регенти­те, начело с патриарха Николай Мистик, който не признавал брака й с Лъв VI Философ, обградила се със свои любимци и в Константинополския дворец започнал весел живот.

Втората работа на чернооката Зоя била да анулира склю­чения договор с българите, като по този начин убила и втората мирна надежда на Симеон да се качи на византийския престол чрез брака на дъщеря си с Константин Багрянородни.

Симеон вече нямал друг изход, освен да постигне целта си, както казвал: „чрез кръвопролитие".

Златният век на България бавно залязвал, изгрявал кърва­вият век.

И Симеон започнал нескончаеми нападения из Тракия и Македония, край Одрин, край Солун и край Драч, срутвайки крепост след крепост, опустошавайки град подир град.

Патриарх Николай Мистик напразно му пишел сърцераздирателни писма (цели 26 дълги писма!), Зоя пък му изпращала нещо по-съществено - многобройни скъпи подаръци.

Но нападенията не спирали, българският цар Симеон отново опленяваше Тракия и Македония, и царицата и боля­рите бяха загрижени как да утолят неговото свирепство -пише Симеон Логотет.

Симеон предизвиквал Византия да излезе срещу него на открит двубой. И успял.

Срещата на двете войски станала в равното поле край рекичката Ахелой до Анхиало (днешното Поморие). Симеон наблюдавал сражението от една височина.

След около час централните редици на българите се огъ­нали, започнали да отстъпват, после побягнали назад; подма­мени от лесната победа, византийците се втурнали да ги преследват, тогава Симеон яхнал белия си кон и препуснал към полесражението - това било знак за конницата да нападне по фланговете, ограждайки ромеите от всички страни и в гръб, затваряйки ги в кръг, по този начин възможност да се бият имали само тези по ръба на кръга, а те били по-малко от една десета, тях българи­те убивали бързо със стрели, копия и мечове, другите ромеи вътре в кръга били толкова нагъсто, че не можели да размахват мечовете си и чакали да им дойде редът да бъдат убити - това е знаменитата примка на Ханибал, за която Симеон бе учил в Магнаурската академия.

Като видяха внезапното настъпление на българите - продължава Скилица - ромеите, забравили храброст, вкупом обърнаха гръб и удариха на страхотно бягство, като едни се изтъпкаха помежду си, а други бяха избивани от противници­те. Доместикът магистър Лъв Фока се спаси с бягство в кре­постта Месемврия. Паднаха много люде, не само обикновени войници, но и твърде голям брой стратези и тагматарси.

А летописецът Лъв Дякон¹, който минал край Анхиало 70 години по-късно, отбелязал тъжно в хрониката си:

Конят на Симеон бил убит в този бой. Тихият монах се оказал добър стратег и храбър воин. Той погребал коня си на хълма и плакал, а докато плачел, войската му преследвала и доизбивала ромеите.

Побягналият като заек Лъв Фока се опитал да събере ос­татъците от разгромената си войска и да спре българите, но те го нападнали неочаквано през нощта край селцето Катасирти и Лъв Фока за втори път трябвало да се спасява с позорно бяг­ство.

Пътят към Константинопол бил открит.

Но Симеон не бързал. Той познавал много добре непревземаемите крепостни стени на византийската столица, освен това знаел, че всяка обсада на града само откъм сушата е полуобсада и е обречена на провал.

Странно е, но мощната тогавашна българска държава, която имала излаз на три морета и през която течала най-голямата река на Европа, нямала никаква флота, никакви кораби. А и по-късно.

На какво се дължи тази наша сухоземност, не е ясно. Но тъй или иначе, нямаме нито една народна песен за морето. Да кажеш, че нямало от кого да се учим, имало е - заобиколени сме били от морски държави: Византия, Дубровник, Венеция; Киевският княз Игор напада по море Константи­нопол с „многобройни кораби", арабите са били прочути мореплаватели...

Да е от страх, не е - славяните повече от всички хора били опитни в преминаването на реките, а при опасност се потапяли дълбоко под водата, дишайки през дълги тръстики², а когато обсаждали Солун в края на VI век, на­падали го откъм морето с безброй много плавателни съдо­ве, издълбани от едно дърво³, тъй наречените лодки еднодръвки. Сега изглежда и еднодръвки сме нямали.

Затова Симеон потърсил съюзник, който има флота - изпратил пратеници в Александрия при халифа на африканс­ките араби Убайдалах ал-Махди.

Докато чакал отговора, той нахлул в Източна Тракия, из­требил всичко до самите стени на Констатинопол, сринал всич­ки градове, превзел и Одрин, после се спуснал надолу през Тесалия, Фокида, Беотия, Епир и Атика и стигнал до Коринт и Пелопонес.

През това време в Константинопол неочаквано бил из­вършен преврат: арменецът адмирал Роман Лакапин прогонил Зоя Чернооката от двореца, пратил я в манастир, оженил сина й Константин Багрянородни за дъщеря си Елена и се обявил за василеопатор - баща на императора или съимператор на ма­лолетния си зет, а фактически станал император - направил точно това, което кроял да направи Симеон.

Това за него бил неочакван удар. Последвал и втори удар: Роман Лакапин заловил пратениците на халиф ал-Махди, кои­то пътували към Преслав, за да сключат със Симеон договора за съвместната обсада на Константинопол; като разбрал от тях за кроежите на Симеон, хитрият ар­менец не ги убил, нито ги хвърлил в тъмница, както би напра­вил всеки прост човек, а ги върнал обратно в Александрия с цял кораб, натоварен със злато, скъпоценни камъни и разни други подаръци, като им казал да кажат на халифа: така ромейските императори се отплащат на враговете си - халифът, разбира се, приел всичко с радост и се отметнал от Симеон.

На Симеон не му оставало друго, освен отмъщението. Той вилнеел из Тракия и сривал градовете наравно със земята, избивал жителите им, изпепелявал къщите, изсичал дърветата, но това не му стигало - заповядал земята да бъде разорана, за да няма следа от ромеите.

Напразно патриарх Николай Мистик го молел сърцераз­дирателно:

- Разсъди, сине мой, ти, който извършваш дела, дос­тойни за великия ти разум, помисли за кръвопролитията меж­ду ромеи и българи, които оскверниха земята! Аз няма да пре­стана ту с думи да те умолявам, ту да ти целувам главата, очите, милото лице и ръцете, ту да обгръщам коленете ти и даже краката ти дотогава, докато не постигна желаното - оня блажен мир, за който ти говореше...¹

На което Симеон му отвърнал:

- Отче, ти си оглупял!

Роман Лакапин му предлагал злато, сребро и драгоценни одежди, дори му отстъпвал част от завзетите вече територии, предложил му накрая и брачен съюз - да ожени дъщеря си за негов син или сина си за негова дъщеря, но Симеон гордо от­казвал с думите:

- Аз, като древния Мойсей, по внушение и послание Божие идвам да избавя империята от похитителя, като с това довършвам подвизите на отците ми и праотците ми!

След като изтласкал Византия от целия Балкански полу­остров, вече нищо не можело да спре Симеон да се провъзгла­си за василевс. Но в тази работа си има правила - трябва да си „от Бога поставен", сиреч: трябва да те коренова представи­тел на Бога, а това е патриархът.

Тъй като византийският патриарх Николай Мистик отка­зал да стори това, Симеон провъзгласил българския епископ Леонтий за патриарх, а патриарх Леонтий провъзгласил княз Симеон за цар, и то не какъв да е, а цар на всички българи и ромеи.

За да прекрати войната и да сключи мир, Симеон искал от Византия ни повече, ни по-малко от следното: узурпаторът Роман Лакапин да бъде отстранен от трона, а на него - на Си­меон, царя на всички българи и ромеи, да бъде устроено три­умфално влизане в Константинопол.

На това обаче арменецът Роман Лакапин му отвърнал подигравателно :

- Цар на кои ромеи се наричаш ти? На избитите от тебе, или на пленените и продадени в робство? Ако желаеш да се наричаш цар на ромеите, нищо не ти пречи да се провъзгласиш, ако искаш, и за господар на цялата земя, ако щеш, наричай се и амермумн на сарацините, за да се правиш на по-страшен. Но знай, ние вече няма да ти дадем нито педя земя, нито една крепост, нито пък друг някой имот или подаръци.¹

Внезапното високомерие на Роман не било случайно. Докато Симеон върлувал из Балканския полуостров, като па­лел жилища и изсичал овошките², византийците успели да сключат съюз с хърватите и подкокоросали сърбите, които били подвластни на българите, да въстанат срещу Симеон; заедно със сърбите въстанали и много българи, намрази­ли войнолюбивия устрем³ на Симеон, или казано по-просто: на народа му дошло до гуша от непрестанните 14-годишни войни.

Симеон изпратил пълководците си Сигрица и Мармаис срещу сърбите, като мислел, че както много пъти преди, и сега ще се справи с тях лесно и бързо; за бързото познал: българс­ката войска била разбита светкавично и до крак избита от въста­налите сърби, воеводите Сигрица и Мармаис били пленени и заклани, а главите им били изпратени като трофеи на визан­тийския император.

Това бил третият тежък удар върху Симеон. Но стари­ят вече, нервен и силно раздразнителен, а заедно с това нетърпелив и славолюбив⁴ български цар нямал намерение да се предава. Вярно, че участието на българи в сръбското въста­ние го жегнало дълбоко в сърцето, още повече бил стреснат от бунта на няколко хиляди българи в Долна Мизия⁵, но той нямал намерение да позволи на няколко хиляди родоотстъпници и предатели да попречат на великата му ми­сия: да превземе Константинопол! - и заповядал да избият тия българи до крак и до девето коляно, както някога баща му Бо­рис изклал родовете на разбунтувалите се 52-ма боили.

И тогава, същата нощ след клането, Борис-Михаил му се явил насън и като теглел с двете си ръце космите на побеля­лата си глава и брада, с ридание извикал:

- Защо разрушаваш, сине мой, това, което аз с помощ Божия създадох и което е станало похвала и за мене, и за тебе, и за целия наш народ? Защо моите трудове, за които цялото чове­чество в бъдеще ще облажава мене и нашия род, ти съсипваш,

Дали това видение е разколебало Симеон и оня блажен мир с ромеите е съблазнил отново душата му, или просто му е трябвало време, а време се печели най-лесно чрез лицемерие - ако съдим по следната сцена, той добре ще да е усвоил тази тънка наука в Магнаурската академия:

Така описаната от Симеон Логотет сцена съвсем прилича на съвременните срещи на държавници: и те се прегръщат и се целуват, а какво ще последва след целувките - и дяволът не знае.

Летописецът описва накрая и едно знамение: докато двамата царе разговаряли, два орела прелетели над тях, извикали, сблъскали се и се разделили, единият полетял към Константи­нопол, другият - на север към Тракия: това било поличба, че и двамата господари са се разотишли, без да се разберат за мира.

Симеон не мислел за мир. Той бил обсебен от мисълта да превземе Константинопол - и нищо вече не можело да го спаси от тази мисъл.

Той сънувал този град всяка нощ, и насън и наяве виждал златните куполи на църквите, златните залези над Златния рог, хиподрума с издигащия се до небето каменен обелиск, форума Августеон, форума на Аркадий и Теодосий, спираловидната триумфална колона, мраморните статуи на хълма Ксиролоф, събирани от императорите в разни времена и от разни части на империята, и оная статуя под арката, която странно приличала на него, призрачното отражение на императорския дворец в си­ните води на Босфора (ах, аз ще вляза в този дворец!) - и като някакъв луд ловец на миражи той настървено пре­следвал този свой мираж и колкото миражът по се отдалеча­вал, колкото по-отчаяно залязвал зад хоризонта на земните му дни, толкова той по се настървявал и все по-свирепо го пре­следвал, нищо вече не можело да го спре - никакви крепостни сте­ни, никакви бедствия, никакви молби и стенания.

Само смъртта.

А какво щеше да стане, ако Симеон беше превзел Кон­стантинопол?

България можеше да победи Византия с меч, но Визан­тия имаше едно по-опасно оръжие: културата си.

За разлика от средновековен Рим и целия латински За­пад, където властвала църковната схоластика и светската наука се преследвала като ерес, Византия спокойно насле­дила езическата култура на античността и светските науки се изучавали от началото на V век до турското нашествие във Византия през XIV век, когато избягалите от Константинопол учени и худож­ници „откриват" за Запада античното изкуство и предизвик­ват там Ренесанса.

(През 923 година Константинополският патриарх Ни­колай Мистик пише на Симеон: „Зная, че и ти любозна­телно препрочитваш книгите на древните", значи ги препрочитвал и самият патриарх - а по същото време римска­та църква е считала това за ерес; Джордано Бруно е изгорен на кладата през 1600 година заради астрономическите му занимания, а 7 века преди това византийският император Лъв VI Философ сам изчислил не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае слънчевото затъмнение¹ през 893 година!)

Както свидетелства църковното житие на Константин-Кирил Философ, в Магнаурската академия (основана през 425 година) той изучил до съвършенство Омира и геомет­рията, диалектиката и всички философски науки, а освен тях реторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства, а кремонският епископ Лиудпранд, когото германският император Ото Велики изпратил с мисия в Константинопол през 968 година, на­учил там с удивление, че българският цар Симеон бил изу­чавал в същата Магнаурска академия реториката на Демостен и силогизмите на Аристотел.

Симеон е бил в плен на византийската култура, най-го­лемият враг на Византия през целия си живот подражавал на тази същата Византия: построил Преслав като един малък Константинопол, Златната църква била като малка „Света София", въвел византийските дворцови церемониали и византийското облекло, черноризците превеждали византий­ските книги - качеше ли се на византийския трон, той щеше да стане византийски император, а България щеше да стане провинция на Византия (което ще направят по-късно Йоан Цимисхий и Василий Българоубиец) - звучи жестоко и парадоксално, но е неизбежно.

Когато се сблъскат две държави, дори победена, победи­тел излиза държавата с по-висока култура - тя поглъща в себе си другата държава, асимилирайки с културата си на­рода й. Поробеният народ се съпротивлява и оцелява, асимилираният изчезва - това е чакало българския народ, ако Симеон бе превзел Константинопол.

Знам, че не звучи патриотично, но трябва да се знае, че съдбите на държавите в голямата история в края на краищата се решават не от оръжията, а от културите - и България щеше да има наистина велика своя съдба, ако Симеон бе продължил Златния век, ако не бе го превърнал в Кървав век.

След като избил разбунтувалите се българи, трябвало час по-скоро да отмъсти и на сърбите (както знаем, братската ом­раза е безсмъртна) - и Симеон изпратил голяма войска към Сърбия начело с пълководците си Книн, Имник и Ицвоклий. За да не се наслаждаваме на братоубийството, ще го кажа с без­лични думи: след като била превърната в пустиня, Сърбия била присъединена към българското царство.

Оцелелите сърби обаче избягали в Хърватско, при крал Томислав, и много българи също избягали при него. Този крал Томислав бил подлога на Византия и чакал сгоден случай по неин знак да удари нашия Симеон в гръб.

Симеон нямал намерение да чака подобни коварни изне­нади - и заповядал на воеводата си Алогоботур да застане начело на цялата намираща се в Сърбия българска войска, да нахлуе в Хърватското кралство и да го унищожи, както бе уни­щожена Сърбия.

Но прав се оказал патриарх Николай Мистик, като му казвал навремето: Сине мой Симеоне, изходът на войната е неизвестен и везните се накланят ту на едната, ту на дру­гата страна - българската войска била разбита от хърватите и доизбита до последния човек от братята сърби из проходите на не­пристъпните планини.

Ако си мислиш читателю, че това е съкрушило войнстве­ния дух на Симеон - много се лъжеш. Това само разпалило още по-силно в душата му гнева и чувството за мъст.

И цар Симеон, както хан Крум преди един век, започнал подготовка за страшен и окончателен поход срещу Констан­тинопол.

Но първо трябвало да отмъсти на хърватите за пораже­нието.

И тук се случило нещо съвсем неочаквано. Преди да пове­де войските си към Хърватско, в Преслав пристигнали двама легати на римския папа Йоан Х - епископ Мадалберт и кумският дук Иван. Те носели до Симеон следното послание от папата: кралят на хърватите Томислав се бил обърнал с молба до Светия престол да склони българския цар да сключи мир с Хърват­ско, срещу което Томислав скъсвал съюза си с Византия.

Кой и защо бил скроил този странен мир, не е важно, но той бил добре дошъл за Симеон, защото развързвал ръцете му за борба с Византия.

Обаче той не забравил да поиска от Рим две неща, които Константинопол му отказвал досега и щял да му отказва вовеки: папата да признае царското достойство на Симеон, като му изпрати царски венец и скиптър, и да прогласи българската църква за автокефална, като изпрати на българския патриарх палиум и благословение.

Папата се съгласил на драго сърце с тайната надежда, че по този начин тихомълком ще се осъществи изгубената преди половин век мечта на Рим: българската държава отново да се върне в лоното на католическата църква.

За Константинопол това бил неочакван удар: не само че Византия губела влиянието си върху българската църква, гу­бела и Хърватско - това били бели кахъри; но преминавайки към Рим, Симеон печелел мощен съюз­ник: Свещената римска империя - вечният съперник на Визан­тия, а и всички други католически държави в Европа, които били под влиянието на папата, заставали автоматично зад гърба на българския цар.

Симеон бил окрилен - в случайността видял Божия про­мисъл и докато чакал да получи от Рим царския венец и скип­търа, започнал подготовка за последния си смъртоносен удар срещу Византия - превземането на Константинопол: прехвърлил всичките си войски от Северна България в Тракия, съсредоточавал ги около стените на вечния град, ук­репвал разрушените наоколо крепости, настанявайки там свои гарнизони, превзел Галиполския полуостров и Дарданелите, пресичайки по този начин излаза на Константинопол към Егейско море, междувременно разбунтувал македонските славяни око­ло Солун - те нападали непрекъснато крепостта и опустошавали всичко наоколо, създавайки у ромеите психозата, че го­лямата война вече започва.

Византия изпаднала в отчаяние: отвсякъде била заобико­лена от врагове, помощ от нийде не се виждала. Само преди година император Роман Лакапин писал надменно на Симеон: „ние няма да ти дадем нито педя земя, нито една крепост, нито пък друг някой имот или подаръци", а сега, в началото на 927 година, му изпратил съвсем дру­го писмо, в което хленчел:

Аз няма да замълча, ще тропам и ще моля за мир, дока­то сърцето ти не се разтвори за състрадание, няма да по­жаля нито злато, нито сребро, нито драгоценни одежди, нито друго някое необходимо нещо и ако Симеон склонял да сключат мир, Роман щял да види небесата разтворени и ангели Божии да се качват и да слизат, и да се сърадват на мира и съгласието между българи и ромеи...

На 27 май 927 година някой си астролог, наречен Йоан, срещнал император Роман пред хиподрума и му рекъл:

- Господарю, статуята, която стои в арката на Ксиролоф и гледа на запад, е придобила образа на Симеон; ако ти отсе­чеш главата й, в същия час Симеон ще умре.

Храбрият стар адмирал и хитър арменец трябва да е бил съвсем оглупял от страх и отчаяние, за да повярва на този шар­латанин. Привечер се запътил към форума на Аркадий и Теодосий, изкачил се на хълма Ксиролоф, заобиколил спирало­видната триумфална колона, минал бавно край многото ста­туи, събирани от императорите в разни времена и от разни части на империята, и като стигнал до арката, видял там една статуя, гледаща на запад - тя наистина съвсем приличала на омразния му българс­ки цар.

Роман се огледал да не го види някой, извадил меча си, замахнал и отсякъл главата на статуята.

И в същия този час, в същия ден - било е 27 май 927 година, в далечния Преслав, в тронната зала на двореца, върху златния трон седял цар Симеон със златен венец на главата, в обшита с бисери мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасан на бед­рото златен меч, а от двете му страни седели болярите, и те в златни огър­лици, пояси и гривни - обсъждали предстоящата обсада на Константинопол, и в същия този час, когато Роман отсякъл главата на ста­туята, остра болка прорязала гърдите и стомаха на цар Симе­он, той се надигнал от трона, свлякъл се бавно на колене, после паднал по лице върху мраморните плочи и издъхнал.

Който иска - нека вярва, който не ще - да не вярва, но случилото се не може да не се е случило.

И заедно със Симеон умряла и мечтата за величието на България.

И тъй, затвори книгата, читателю, легни си, заспи и съну­вай светли сънища, тържества и победи, събери духовни сили и кураж, понеже оттук нататък ни чакат кървави погроми и тъмни робства.