-971 ГЛАВА XII Грехът на светеца Цар Петър І, цар Борис II

ГЛАВА XII

Петър не искаше да наложи короната на Симеон. Намет­нат с багреницата на баща си, препасан с неговия златен меч, държейки тежкия му скиптър - той се чувстваше смешен и жалък.

И когато патриархът се надигна на пръсти, за да положи короната върху главата му - той се дръпна назад.

Предпочиташе да се размени с по-големия си брат Ми­хаил, когото Симеон насила подстрига за монах и го изпрати в манастир някъде далече около Солун; би отстъпил с радост тази проклета корона и на по-мал­кия си брат Иван, който го наблюдаваше със свирепа завист - обаче кавханът Георги Сурсувул взе короната от ръцете на патриарха и я нахлупи на главата му така яко, че тя се вряза до кръв в челото му, Петър изохка, но патриарх Леонтий заглуши стона му като запя хрипло „На многая лета", хорът поде тържествената песен и всички пречупиха кръстове в дълбок поклон пред новия цар на България.

През това време някакъв еднорък монах се приближи до Сурсувул, пошепна нещо на ухото му и му подаде малък свитък, после се извърна към новия цар на България и пречупи кръст като всички.

Само най-малкият брат на Петър не се поклони, стърче­ше прав пред него и го гледаше подигравателно. Този царски изтърсак Вениамин продължаваше да носи широки аварски шалвари, дълъг пояс, осеян с копчета от злато, и тесен кафтан напук на византийските мантии, които всички носеха по запо­вед на Симеон; народът наричаше Вениамина любовно Боян Мага - той наистина се занимаваше с магии, заради което много пъти бе ял бой от баща си, но въпреки боя той изучи магиите дотам, че, както свидетелства един очевидец¹: от човек ставал вълк и какъвто щеш звяр -

Петър го гледаше и си мислеше: дали да не помоли братчето си да го превърне ей сега в мишле, та царят на България да се скрие в първата миша дупка?

Това странно желание щеше да преследва Петър през ця­лото му дълго 43-годишно царуване. Само след няколко мину­ти, като излезе от базиликата, за да приеме акламациите на народа, строените на площада воини вдигнаха мечове и извикаха:

- Царю, води ни към Константинопол!

Петър не беше вдигал меч, опита се да извади златния меч от ножницата, но не успя. Кавханът отговори на поздрава вместо него. Симеон затова бе назначил за настойник на безволевия си син брата на жена си Георги Сурсувул - той беше войнствен мъж и нямаше да остави делото му недовършено.

Георги обаче познаваше положението по-добре от Си­меон. България бе достигнала гигантски размери: простираше се от Карпатите до Пелопонес и от Черно море до Адриатика.

Вторачен в своята химера - Константинопол, Симеон не виждаше или не искаше да види, че грамадната му държава се пука по шевовете от национални раздори, не чуваше или не искаше да чуе стенанията на поробените от него народи и ропота на собствения му народ - нескончаемите победоносни войни съсипваха и чужди, и свои.

Симеон потуши въстанието на сърбите, още по-жестоко потуши бунтовете на българите, но недоволството не можа да потуши. То растеше. Из страната тръгнаха черните сенки на богомилите и еретическият им шепот разяждаше и без това крехката вяра на народа, това не стигаше - богомилите вече сееха в душата му семето на негодуванието:
Редят се години

победни, победни!

И ставаме ние

по-бедни, по-бедни...
Ако княз Борис превръщаше пораженията си в победи, то победите на цар Симеон се превърнаха в тотално пораже­ние. Сватбарските войни с Византия изкопаха гроба на Бълга­рия - ще каже след 10 века Христо Ботев.

Докато беше жив Симеон, всичко това се криеше под мощ­ната му сянка, но като умря и като се разсея сянката му - свет­наха белите кости на истината.

България трябваше да се спасява.

За да приспи вниманието на войнствените боляри, Сур­сувул изпрати няколко дружини да повилнеят из византийска Тракия (уж войната, подготвена от Симеон, всеки момент ще започне), а вечерта се затвориха двамата с младия цар в царската канцелария, Сурсувул диктуваше шепнешком, а Петър пише­ше с червено мастило, пишеше уплашено, макар да се радва­ше на това, което пишеше.

После извикаха едноръкия монах, оня същия, дето сут­ринта пошепна нещо на Сурсувул в църквата, дадоха му запе­чатания свитък и монахът препусна през нощта към Констан­тинопол, откъдето бе дошъл миналата нощ.

Императорът с голяма радост приел тоя монах, по род също арменец. Съдържанието на хрисувула гласяло, че Петър и Георги приемат мира с ромеите и не само са готови да сключат такъв мир, но ако ромеите желаят, да сключат и брачен договор.

Императорът веднага изпратил монаха Теодосий Ав-ка и царския свещеник Константин Родий, за да преговарят в Месемврия с българите за мир. После те се върнали в сто­лицата заедно с българина Стефан, след тях пристигнал и Георги Сурсувул, Симеон калутеркан и усампсис, Симеон - шурей на българския владетел, а заедно с тях неговият сродник Стефан, а също така Маготин, Крон и Миник били из­пратени при император Роман.

Когато видели дъщерята на император Христофор [син на Роман Лакапин] Мария и я харесали много, те сключили първом споразумение за мир и тогава писали на Петър бързо да пристигне. Магистър Никита, сват на императора Ро­ман, бил изпратен да доведе Петър до столицата.

Когато българинът Петър пристигнал, император Ро­ман се качил на триера и отишъл във Влахерните. Там по­срещнал пристигналия при него Петър и го приветствал.

На 8 октомври отишъл патриарх Стефан заедно с Ма­рия, дъщерята на император Христофор, и целия сенат в храма на пресвета Богородица при Извора. Там благословил Петър и Мария (в чест на мира наречена с ново име Ирина), поставил на главите им брачните венци, като кумували протовестиарият Теофан и Георги Сурсувул.

Сложена била бляскава и пищна трапеза и всички сват­бени обичаи били изящно изпълнени.

На третия ден от сватбата император Роман устро­ил бляскаво угощение на скелето при Изворите, като го ук­расил с копринени тъкани. При самото скеле стоял импера­торският дромон, в който пиршествувал Роман заедно с българина Петър...¹

Това било веселото погребение на цар Симеон.

И наистина - според мирния договор българите се отказ­вали от всички византийски земи, завзети от Симеон.

За утеха император Роман Лакапин признал на българ­ския си зет титлата василевс (цар). Но византиецът не го на­правил от широко сърце - царската титла вече била призната на българския владетел от римския папа, както и автокефалността на българската църква -

Роман искал да неутрализира признанието на папата и да осуети евентуално сближение на България с Рим, затова побързал да признае и самостоятелността на българската църква.

Е, и като бонификация за унижението Византия щяла да продължи да изпраща „обичайните ежегодни подаръци", сиреч данък на България, съгласно договора, сключен през 896 година след като Симеон разбил ромеите при Българофигон.

Реакцията в България срещу васалната политика на цар Петър не закъсняла. Срещу него пръв се вдигнал брат му Иван заедно със „Симеоновите велможи", както ги нарича летописецът, което ще рече: болярите, които искали войните на Си­меон против Византия да продължат.

Заговорът бил разкрит и Сурсувул го потушил безмилост­но, всички бунтовници били обезглавени, но по молба на милозливия Петър брат му Иван не бил убит, бил бит публич­но и затворен в тъмница, където го подстригали за монах.

Нататък с тоя Иван се случва една прелюбопитна историйка. Император Роман, като научил за Ивановата неволя, изпратил един монах Йоан да отиде в Преслав уж да урежда размяна на пленници, а този потаен монах по някакъв си таен начин измъкнал Иван от тъмницата, отвел го тайно до Месемврия и оттам с кораб го завел в Цариград.

Императорът го посрещнал радостно, дал му разкошен дом, множество имоти и го оженил за знатна арменка, не­гова роднина, устроил пищна сватба в дома на кесаря, като кумувал - познайте кой? - самият кесар Христофор, баща­та на цар Петровата жена!

Тази странна история се тълкува по няколко начина: че император Роман е приютил Иван, за да има под ръка съпер­ник на Петър и по този начин да държи българския цар в шах: ще те сменя с Иван, ако не слушаш!

Според други, хитрият Георги Сурсувул нарочно уре­дил бягството на Иван, за да го компрометира в очите на неговите хора: уж се бори за каузата на баща си, а избяга при най-големия му враг - значи е предател!

Какво е станало по-нататък с Иван - историята мълчи.

Не заглъхнал още бунтът на Иван, другият брат на цар Петър, най-големият син на Симеон - Михаил, който имал за­конни претенции за короната, съблякъл монашеското расо и вдигнал въстание в Струмска област.

Сближил се бил там с куберовите българи, които също били недоволни от васалната политика на цар Петър и тръгна­ли след Михаил.

Казват, че и комит Никола, братовчедът на Петър (той бил, казват, син на Симеоновия брат Гавраил), подкрепял тай­но бунтовниците.

Въстанието се разширило, обхванало цялата област около Вардар и Солун, но когато въстаниците поели пътя към Пре­слав, внезапно Михаил умрял от незнайна болест, по-вероят­но някой му е помогнал да отиде на оня свят.

Въстанието угаснало бързо, както бързо било избухна­ло, но искрата на бунта против цар Петър останала да тлее край Вардар и Солун и както ще видим по-нататък, скоро пламнала отново.

Но преди това избухнало въстание в Сърбия. Ако чита­телят си спомня - преди 5-6 години Симеон опустоши Сърбия и я присъедини към българското царство. Сродяването с българ­ския цар никак не успокоявало Роман Лакапин - България си оставала най-страшната заплаха за Византия, затова той търсел съюзници, готови да забият нож в гърба на българите.

Сърбите имали всички основания да забият този нож и на драго сърце приели ножа от ръцете на Роман. (Коварно нещо е историята: за нас това въстание е нож в гърба, сиреч подлост, „сигнал за разпадане на българската държава", а за сърбите е героично освобождаване от българското робство, сиреч подвиг!)

Маджарите, които цар Симеон бе разгромил през 896 година и ги прогони чак в Панония, в продължение на 40 годи­ни не смееха да се вестнат насам, но като научили за смъртта на страшния български цар, яхнали дивите си коне и нахлули в пределите на България, плячкосвали нашир и надлъж из Ми­зия и Тракия, стигнали чак до Константинопол.

Цар Петър дори не се опитал да ги спре. Той бил набо­жен човек, мразел войните и кръвопролитията, грижел се, както казва един наш летописец¹, за небесното царство повече, отколкото за земното си царство.

И така в продължение на двайсет-трийсет години, мине­ла, не минела година, маджарите нахлували в България, грабе­ли на воля, палели, убивали и си отивали по живо, по здраво. За разнообразие, сегиз-тогиз в нашите земи нахлували и ста­рите ни приятели печенегите. Но и това й било малко на клета България - от север се задали русите...

Цар Петър хладнокръвно понасял тези нападения, за него те били бял кахър - вътре в държавата си той имал по-страшен враг: богомилите.

За богомилите - що за ерес е била, в какво са вярвали, в какво не са вярвали - имай търпение, скъпи читателю, ще си поговорим на воля по-нататьк. Засега само ще кажа, че хри­симият цар Петър си мислел, както и мнозина наши съвре­менници, че причина за рухването на държавата му са тези страшни еретици, „които като хищни вълци разхищавали христовото стадо".²

И като не знаел какво да прави с тях - обърнал се за съвет към цариградския патриарх Теофилакт. Теофилакт му отговорил „с ясно слово, излагайки голите неща чрез прости букви" - а именно: Божията църква ги подлага на проклятие, гражданските закони на християните определят за тях смърт.

И веднага след това, през 940 година, в Преслав бил свикан църковен събор и в присъствието на цар Петър пат­риархът обявил богомилството за ерес и го анатемосал.

За да подкрепи църквата в борбата й с богомилите, цар Петър започнал да й раздава земи, да й строи манастири, да й дарява злато и сребро - и духовенството така укрепнало, така разбогатяло и го ударило на такъв сладък живот, че недостойният презвитер Козма, най-свирепият гонител на богомилите, не издържал и се провикнал:

- О, пастири на Божиите словесни овце, които взима­те мляко и стрижете вълната от стадото, а не се гри­жите за овцете! Че откъде идат тези вълци, злите псета - еретиците, не е ли от леността и невежеството на пастирите? Макар че четат книги за закона, сами вършат дела противозаконни. И кой ще разкаже за наси­лията, които извършват над немощните? Мислят себе си, че са велики и свети, че всички хора са по-долни от тях. А за храната, за пиянствата им, за веселбите им и за подобни тям неща невъзможно е да се говори - отдават се на волята си, гоейки се в килиите си като свине в кочи­на, вдигат врява и ту се обиждат, ту се сприятеляват, но в името на виното, а не на Бога...

Такива духовници, естествено, не се харесвали на народа, покрай тях народът намразил и царя, който ги угоявал - и пропастта между народ и държава зинвала още по-страшна.

Междувременно Роман Лакапин бил свален от трона и то не от кого да е, а от двамата си родни сина, пратили го те в манастир, но за по-сигурно след това го отровили; уж ядосаният Константин Багрянородни заповядал да ги арестуват, сполетяла ги вероятно същата участ - най-после ученият император се отървал от опекунството на арменците и управлявал сам империята още 15 години; през това време отношенията му с България били криво-ляво добри, но синът му Роман взел, че срещнал в един вертеп фаталната красавица Теофанò и решил да се ожени за нея, Константин бил против, но скоро след това внезапно умрял, гово­рело се, че бил отровен от Теофано; след смъртта му на престола се качил Роман, но жена му Теофано отровила и него, за да се ожени за любовника си - надменния пълководец Никифор Фока.

И започнали униженията на цар Петър.

За да бъде гарантиран мирът между двете държави, Тео­фано поискала от нашия цар Петър да изпрати като заложници в Константинопол и двамата си сина - престолонаследниците Борис и Роман. Нашия цар приел това унижение.

Унижението не свършило дотук. Нашият цар Петър, като чул, че Никифор Фока се оженил за Теофано и станал импера­тор, взел че проводил при него пратеници - да го поздравят и между другото...

Тук спирам насред изречението и давам думата на очеви­деца Лъв Дякон:

Докато императорът бе зает с това¹, пристигнаха при него български пратеници и казаха, че техният господар иска обичайния данък. Императорът пламна от гняв противно на навика си (защото той като човек с твърд характер не се гневеше лесно) и като се ядоса прекомерно, извика с по-висок от обикновения си глас:

- Позорно е за ромеите, ако те, които победиха с оръ­жие всичките свои врагове, трябва да плащат данък като най-долни роби на един беден и при това мръсен скитски народ!

И като се обърна към родителя си Барда, в недоумение попита:

- Нима ти, без да знаеш, си ме родил роб? И аз, боже­ственият византийски василевс, трябва да бъда подвластен, плащайки данък на най-бедния и мръсен народ?

Да спрем за малко тук, мили читателю, да си поемем дъх, защото ни чака братско робство. Ако читателят си спом­ня, още в началните редове бях споменал, че нашата исто­рия е била многократно пренаписвана - всяка властваща политическа сила я нагаждала към своите интереси; така по времето на социализма следващите събития бяха представяни като първа проява на вечната българо-руска дружба. За да не бъда обвинен и аз в пренагаждане, дума няма да кажа - ще цитирам старите летописци, а читателят сам да си прави заключенията.

И така, съвременникът на тези събития Лъв Дякон про­дължава:

Щом Светослав преплувал Истър и вече се готвел да слезе на брега, българите разбрали какво става, събрали войс­ка от около 30 000 души и се опълчили срещу него. Обаче ру­сите стремително се спуснали от лодките си и с издадени напред щитове и с извадени мечове започнали от всички стра­ни да избиват българите.

А българите, като не могли да понесат дори и първия напор, се обърнали в бягство и безславно се затворили в Доростол (яка българска крепост).

Казват, че в това време вождът на българите Петър, боголюбив и достопочтен мъж, опечален от неочакваното бягство, паднал от апоплектичен удар и като преживял още малко време след това, напуснал този свят.

За да не помислите, че византийците клеветят братята руси, нека разтворим стария руски летопис „Повесть временных лет"⁵ и да видим какво пише там по въпроса:

Преславец не е Преслав, успокой се засега, читателю. Преславец, или Малък Преслав, се намирал на брега на Дуна­ва, около днешния румънски град Черна вода и наистина бил цветущ български търговски град.

Като го обявил, както видяхме, за център на своята земя, Светослав щял бил да тръгне към Велики Преслав, но болният цар Петър изпроводил свои пратеници при печенегите, които имали зъб на Светослав, и без много труд и с малко злато ус­пял да ги убеди да нападнат русите, братята печенеги нахлули в руските земи и обсадили Киев. Като чул тази вест, Светослав препуснал с войската си на север да спасява столицата си.

Обаче след няколко месеца ще се върне, за да завладее и Велики Преслав.

През това време Божият угодник, благоверният и достопочтен цар Петър, възвестител на благочестието и учител на православието, твърд камък на вярата Христова, след като приел монашество се поминал на 30 януари 969 година в манастира край Велики Преслав, където мощите му лежа­ли нетленни подир смъртта му¹ - и българската църква го обявила за светец.

Имал светецът един мъничък грях: осигурил за себе си рая, а за народа си - ада на робството...

И тъй, цар Петър умрял щастлив, понеже не доживял да види какво става след смъртта му.

Император Никифор Фока скоро разбрал, че викайки руския княз да нападне България, сам си е наврял таралеж в гащите. Намеренията на Светослав били повече от ясни - той искал да завладее България.

Вместо кроткия и богобоязлив български цар Петър, съсед щял да му стане храбрият и вероломен руски княз. Отго­ре на всичко заедно с него насам идел патрицият Калокир, кой­то открито размахвал меч към престола в Константинопол.

Това не стигало, ами след смъртта на цар Петър комитопулите - синовете на комит Никола - братята Давид, Мой­сей, Арон и Самуил, владеещи западната половина на България, въстанали, размахвайки мечове срещу Византия и се уст­ремили към Преслав - тронът там останал празен (нали синовете на цар Петър били заложници в Константинопол).

Никифор Фока бързо съобразил, че ако комитопулите зав­ладеят престола в Преслав, срещу Византия отново ще се изпра­ви една непримирима България. Трябвало да се действа бързо.

Никифор Фока освободил от заложничество синовете на цар Петър - Борис и Роман, и ги изпратил в България да взе­мат бащиното си царство и да спрат устрема на комитопулите².

Коронясаният за цар на българите Борис II бил едва 18-годишен, 6 години бил живял сред дворцовите евнуси в Константинопол, където бил възпитан в дух на раболепие към императора на Византия (нали майка му била императорска внучка и той си бил полувизантийче), така че Борис не бил заплаха за Византия, но Никифор Фока за всеки случай изпратил пратеничество при своите едноверци българите, като поискал девойки от царски род, за да ги ожени за синовете на император Роман и Теофанò³, та чрез това родство да се укрепи неразривно разбирател­ство и приятелство между ромеи и българи.

Българите - продължава разказа си Лъв Дякон - с ра­дост посрещнали пратениците на императора, качили на коли девойки от царска кръв, изпратили ги при император Никифор и го умолявали настойчиво да ги защити колкото може по-скоро от надвисналата над вратовете им секира на русите.

Император Никифор Фока обаче не успял да чуе молбите на двете български девойки от царска кръв, защото, както раз­казва същия Лъв Дякон, когато вече настъпила нощта, императрицата Теофанò, както обикновено, влязла при императора и почнала да му разправя за пристигналите от България невести.

- Аз отивам да се разпоредя за тяхното настаняване, пос­ле пак ще дойда при тебе, но нека спалнята бъде отворена, не я заключвай сега, защото, като се върна аз, ще я заключа.

Това като казала, тя излязла оттам.

Когато часовникът отброил дванайсет удара в полунощ, през незаключената врата на императорската спалня влязъл братовчедът на Никифор, романтичният любовник на жена му Теофано - пълководецът Йоан Цимисхий, заклал той спящия василевс и рано сутринта императрицата Теофано го провъзгла­сила за император - върху трона на Византия се качил четвър­тият поред арменец.

Фаталната Теофано обаче този път била жестоко излъга­на. Още същия ден новият император Йоан Цимисхий я обвинил, че е организирала убийството на Никифор Фока (което си било истина) и по милост я изпратил в манастир.

Арменецът се страхувал, че същата съдба ще сполети и него - и, както ще видим по-нататък, не се излъгал...

През това време Светослав пристигнал в своята земя, ударил в гръб печенегите, които обсаждали столицата му Киев, прогонил ги далече на изток и започнал да се подготвя за вто­рия си поход срещу България.

Войниците, които участвали в първия поход, разказвали легенди за богатствата на тази далечна страна; вдъхновени и настървени от разказите им, около Светослав се стичали доброволци и наемници от всички страни, звънели с оръжията си и надавали бойни викове - час по-скоро да тръгват към краси­вата и богата България.

Само майката на Светослав, старата и болна княгиня Олга, която била християнка и българка по произход (от другата България, край Волга, ако читателят си спом­ня за нея, защото странно е, но ние все забравяме, че по също­то това време и чак до края на XIII век едновременно с нашето отечество далече на север съществувала и друга силна и голя­ма България - и по същото това време, за което говорим сега, когато ние сме били пред пропаст, тя била в разцвета си), та княгиня Олга молела сина си да не тръгва срещу на­шата България:

- Почакай да умра и тогава ходи, където щеш - му вика­ла тя.

Светослав почакал няколко месеца, княгиня Олга преда­ла Богу дух, той я погребал и на другия ден повел ордите си към Дунава.

В края на август Светослав се появил в делтата на вели­ката река, навлязъл в Малка Скития, превземал крепост след крепост, град след град и към края на годината стигнал пред стените на Велики Преслав.

Отначало българите се затворили в крепостта, но пос­ле излезли на бой срещу Светослав, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини:

- Тук ние трябва да погинем или да победим. Хайде, бра­тя, дружно и мъжествено!

Тъй разказват руските летописци. А византийският ле­тописец Скилица добавя:

(Тази братска любов ни е известна и от по-късни време­на...)

Калокир продължил да подкокоросва Светослава - по-скоро да превземат Константинопол, като му обещавал, че като стане император, не само ще му остави България, но ще го обсипе с несметни богатства - и през пролетта на 970 година Светослав прехвърлил Стара планина, като оставил в Преслав своя воевода Свенкела да пази българските съкровища и пленените князе, особено българското царче Борис; достигнал до Пловдив, но жителите му отказали да се предадат, сражавали се храбро, Светослав го превзел след тежък бой и заповядал жестоко и безчовечно да набият на кол 20 000 души от уловените в града и чрез това застрашил всяка съпротива - съобщава Лъв Дякон.

Новият император на Византия Йоан Цимисхий се опи­тал да влезе в преговори с русите, като увещавал Светослава да напусне България, „понеже тя принадлежи на ромеите от старо време", и да се върне в Киев, на което Светослав му от­върнал надменно:

- Аз няма да напусна тази благословена страна. По-скоро ромеите трябва да се махнат от Европа като непринадлежаща тям и да се преселят в Азия. Ако ли не - ние скоро ще разпънем шатрите си пред вратите на Константнопол и ще ви покажем, че сме мъже на кървите.

Според Лъв Дякон (който бил дворцов дякон и придру­жавал императора в походите), Светослав бил тъжен и сви­реп на вид, имал умерен ръст, гъсти вежди и сини очи, твърде гъсти и спуснати надолу мустаци, главата му била съвсем обръсната, само от едната й страна висял перчем, на едно­то му ухо висяла златна обеца, украсена с два маргарита и вставен между тях рубин, облеклото му било бяло и не се отличавало от другите с нищо друго, освен с чистотата си. Той дълго бушувал из Тракия, имал няколко дребни сражения с ромеите, но решаващата битка предстояла.

Каква странна фраза: българите се биеха заедно с руси­те, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на русите в страната им! Какъв парадокс! Да се съюзиш с поробителя си и да се биеш срещу оня, който е докарал този поробител? (Оставям настрана перверзията, че това някога се даваше като пример за нача­ло на „вечната българо-руска бойна дружба".)

А може би презрението към коварството е било по-сил­но от болката на поробването? И българите са постъпили правилно и естествено, но това не означава, че са обичали поробителя си - по-ниската степен на омраза не може да се нарече любов.

Случило се това навръх Велики петък, на 12 април 971 година, навръх Разпятие Христово (колко знаменателно!).

Тук ще прекъсна за малко Лъв Дякон, за да обърна внима­ние на читателя какво бил казал Йоан Цимисхий на нещастния наш цар Борис ІІ след като го пленил: че не е дошъл за нещо друго, а да отмъсти за злините, които българите претърпели от русите, сиреч - идвал човекът като наш освободител!

Отпразнувал освободителят наш Великден в българска­та столица, след което с цялата си войска се отправил към Дръстър, където се бил укрепил Светослав. Пътьом Цимисхий превзел Плиска, превземал една след друга крепостите без бой - те сами отваряли вратите си, като чули, че императорът идва да ги освободи от русите.

Гражданите на Дръстър се канели да направят същото, като разбрал това, Светослав се разярил, събрал цялото насе­ление на града, избрал 300 видни българи боляри и военачал­ници и заповядал да им отсекат главите пред очите на всички, а други 20 000 хвърлил в тъмницата.

След тримесечна обсада киевският княз се предал, при условие, че Цимисхий го пусне да си ходи, Цимисхий се съгла­сил (страхувал се през това време някой да не седне на трона му в Константинопол), срещнали се двамата на брега на Дуна­ва, поздравили се взаимно с бойните подвизи и Светослав „по бяла риза" се отправил на север с жалкия остатък от войската си, зимата го посрещнала някъде около усти­ето на Днепър, една утрин иззад облака на виелицата се появили печенегите и връхлетели на дребните си коне като рояк оси, печенежкият княз Куря собственоръчно убил Светослава, отсякъл му главата и от черепа му си направил чаша, и вечерта, на пира по случай победата, пиел от кървавата чаша червено вино...

Тъй загинало това полубългарче, което, може би водено от неосъзнатия повик на кръвта, бе тръгнало да завладее Бълга­рия. (Полубългарче, мили читателю, ще завладее България и след 4 века.)

Без Светослава Йоан Цимисхий се почувствал цар на положението, минал на връщане през Велики Преслав, пре­кръстил го на свое име Йоанопол, заповядал на българския цар Борис II и на брат му Роман да тръгнат с него и се отправил обратно към Константинопол.

Давам думата пак на очевидеца Лъв Дякон:

А пък император Йоан, който се бори с руската войска в продължение на цели четири месеца, върна България на ро­меите.

После, като остави там достатъчно войска, с големи тро­феи се запъти към Константинопол. Пред крепостните стени на столицата го посрещнаха гражданите, които му поднесоха венци и скиптри, направени от злато и скъпоценни камъни.

Те докараха и златообкована колесница, теглена от бели коне, и го помолиха да седне в нея и да поведе триумфално­то шествие. Той прие венците и скиптрите, но не прие да се качи на колесницата, а постави на златния й трон взетата от България ико­на на Божията майка, която държеше в обятията си богочовека Слово, като сложи под нея пурпурните одежди и короните на българите.

Самият той, яхнал бързоног кон, следваше отзад, увен­чан с диадема и носейки в ръцете си венци.

Като заповяда на Борис, царя на българите, и на брат му Роман да вървят пеша след него, поведе триумфа през средата на столицата, украсена навред с пурпури и килими и окичена като брачна стая с лаврови клонки и златовезани постилки.

После влезе в големия храм на Божията мъдрост „Све­та София" и като въздаде благодарствена молитва, възло­жи великолепната корона на българите в дар на Бога, като пръв плод от победата.

След това излезе на форума Августеон, където на до­ведения там български цар Борис II заповяда да свали от себе си пред очите на гражданите знаковете на българската цар­ска власт.

Те бяха следните: тиара, обвита в пурпур и извезана със злато и бисери, багреница и червени ботуши.

Било месец септември на 971 година. За утеха или за подигравка, Йоан Цимисхий удостоил развенчания Борис със сан магистър, а Роман бил скопен.

Но това не е краят, мили читателю. Агонията на нашето отечество продължила още 47 години. Героическа агония.

Прочее, да свършваме по-бързо.