-1014 ГЛАВА XIII Героическата агония Цар Роман, цар Самуил

ГЛАВА XIII

От високите крепости на Преспа братята Давид, Мой­сей, Арон и Самуил гледали с известно злорадство рухването на Преслав.

Баща им комит Никола, син на Симеоновия брат Гаврил, недоволствал от подмазваческата политика на братовчед си цар Петър и подкрепил навремето, макар и не явно, въстанието на неговия брат Михаил. Оттогава между братовчедите настана­ло ледено мълчание.

Синовете на комит Никола наследили от баща си това ледено мълчание.

Косвено доказателство за родството на Самуил със Си­меон и Петър е писмото на Калоян до папа Инокентий III, в което той казва: „моите предшественици, царете Симе­он, Петър и Самуил, прародители мои" - ако това е вярно, разбира се.

Но тъй или иначе, са го считали за вярно, щом папа Ино­кентий III в писмо до унгарския крал пише „Двамата бра­тя Петър и Йоаниций [Калоян], произхождащи от рода (а не от родовете!) на предишните царе" - т.е. родът на Симеон, Петър и Самуил е един.

В комитопулите течала и арменска кръв, на която може би се дължал горещият темперамент на братята. Майка им се казва Рипсимия - Хрипсиме е чисто арменска светица.

Тази Рипсимия би могла да бъде от арменците, които византийските императори масово преселвали в Тракия, а и доста от тези императори, както вече споменахме, са ар­менци; арменка е и жената на цар Петър Мария-Ирина - внучка на арменеца Роман Лакапин.

Царица Мария-Ирина довела от Константинопол в Пре­слав многоброен антураж от прислуга и придворни дами, повечето от които вероятно са били арменки - посещавайки Преслав, комит Никола може да си е харесал някоя от тях.

Арменците, както знаем, първи приели християнството за официална религия - още през 301 г., били много набож­ни и затова вероятно Рипсимия е дала на четиримата си сина библейските имена Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

Самуил пък кръстил сина си на името на своя дядо Гав­рил, брата на цар Симеон, а Иван-Владислав кръстил един от синовете си на прапрадядо си - хан Пресиян.

След внезапната смърт на цар Петър престолът в Пре­слав останал празен (синовете му Борис и Роман били още в Константинопол като заложници) и четиримата братя се уст­ремили към Преслав, но византийският император Никифор Фока, както видях­ме, ги изпреварил - изпратил бързо Борис и Роман „да вземат бащиното си царство и да спрат устрема на комитопулите".

И братята се спрели и се върнали обратно - въпреки всичко те не можели да вдигнат меч срещу българската динас­тия, на тази лоялност ще станем свидетели и по-късно.

Но след като Цимисхий детронирал цар Борис II и оку­пирал Североизточна България, те укрепили границите на вла­денията си, които се простирали на запад от Искър и Ихти­манските възвишения - в тях влизали градовете-крепости Видин, Средец, Скопие, Охрид, Преспа, Струмица, Воден, Битоля, Девол и прочее - и се приготвили да отбраняват не­зависимостта си.

Йоан Цимисхий, който заклал Никифор Фока, бил на свой ред отровен - в разгара на новогодишната нощ новият любов­ник на фаталната Теофанò, преоблечен като виночерпец, сипал отрова в чашата на императора, той вдигнал наздравица за новата 976 година и радостно изпил смъртта.

Във Византия започнала борба за короната. По право възцарен бил синът на Роман II - Василий ІІ, но срещу 18-годишното арменче се надигнали неколцина претенденти и цели 10 години борба и още повече коварство му били нужни на Василий II, за да се закрепи върху разклатения трон на Византия.

Това е същият оня Василий, който щеше да се жени за една от онези две български девойки от царски род, които бе поискал любовникът на майка му Теофанò - Никифор Фока, но сватбата тъй и не се състояла, защото Василий предпочи­тал любовта на мъже.

Но да оставим историческите клюки и да видим какво е ставало в България през това време.

Я, как сладко пишат старите летописци - все едно приказка. Не е лошо да се учим от тях, а не да вкарваме живите съби­тия в прокрустовите калъпи² на псевдонаучната терминология.

Все пак да уточним нещата во кратце.

И така, вероятно подстрекавани от комитопулите, след смъртта на Цимисхий българите в Северна и Североизточна България отказали да признаят византийската власт, „отметнали се от Византия", както пишат хронистите, изгонили византийските управители и прочието византийски началници и признали властта на четиримата братя.

България отново се простряла от делтата на Дунава до Ад­риатическо море. Под византийска власт останала само Тракия между Стара планина и Родопите до Ихтиманските височини.

Византия не реагирала - била заета с вътрешните си пре­врати. Братята решили да се възползват от това и да разширят териториите на юг.

Мойсей обсадил Серес, но камък, хвърлен от крепостна­та стена, го убил на място. При загадъчни обстоятелства заги­нал и Давид - заклали го някакви странници край Преспа в местността „Хубавите дъбове". (Загадката е: кой е платил на тези странници да го убият?)

Самуил се спуснал на юг в Тесалия. Народът български, който бил побеснял против ромейската власт и нападал ця­лата тесалийска и долопска земя, станал виновник за много тревоги на ромейския император¹.

Само Арон бездействал в Средец.

Точно тогава избягали от Константинопол братята Бо­рис и Роман. След като Борис бил убит от глухонемия, завели Роман при Самуил и Самуил го провъзгласил за цар на Бълга­рия, оставил го да царува в крепостта Воден заедно с избяга­лия от Преслав патриарх Дамян и отново се спуснал на юг, превзел Лариса и продължил към Епир.

А през това време Василий II изпратил свой човек при брат му Арон в Средец - Василий предлагал на Арон да се сродят, сестрата на Василий да се ожени за сина на Арон, Арон се съгла­сил, но вместо сестра си хитрият Василий му изпратил една кра­сива проститутка, придружена от митрополит не знам кой си, измамата обаче била разкрита и Арон изпратил на Васи­лий в кошница отрязаната глава на митрополита с кратка бе­лежка: „Чакам те да заместиш проститутката".

Този сексуален намек вбесил Василий - както пише и достопочтеният Лъв Дякон:

Случило се това на 17 август 986 година. Константинопол бил потресен - както при разгрома на Никифор Геник от хан Крум през 811 година. Поетите, както винаги, най-точно изразяват чувствата на народа - вижте какво е написал поетът Йоан Геометър:

„Стрелите на скитите" били стрелите на Самуиловите войници. Като разбрал, че Средец е обсаден, той се притекъл на помощ на брат си и причакал византийската армия в дълга­та и тясна клисура при тъй наречените Траянови врата.

За разлика от Никифор Геник, обаче, Василий останал жив - бягайки край руините на стар римски кастел (руините на тази крепост и досега са там), случайно видял в храсталака отвора на иззидан с червени тухли тунел, пъхнал се в него и тунелът го извел от другата страна на смъртоносната клисура;

Василий никога не простил на българите този свой по­зор - мъстта диктувала всички негови по-нататъшни действия, отмъщението станало негова религия: да унищожи България била единствена негова цел в живота и цели 32 години от жи­вота си той преследвал тази цел, целия свой по-нататъшен живот посветил на това отмъщение.

Тук следва нещо, което бих искал да не се е случило.

Самуил още разчиствал труповете край Траяновите вра­та, когато откъм Средец се задали двама конника. Стражата ги спряла - отивали в Константинопол. Като ги претърсили, наме­рили в тях писмо. Било писмо от брата на Самуил, от Арон - до императора на Византия Василий II.

Какво точно е пишело в писмото - не ни е съдено да зна­ем, но след като го прочел, тъмен облак паднал в душата на Самуил. Пъхнал писмото в пазвата си, яхнал коня и препуснал с гвардията си към реката Джерман, където в местността Разметаница се намирала лятната резиденция на Арон, там бил на гости при чичо си и синът на Самуил - Гаврил.

Стражата на Арон го пуснала, разбира се, да влезе. Арон бил с цялата си челяд на софрата. И там последвало онова, за което кратко съобщават старите летописци¹, сигурно и те са се бояли да го опишат с повече думи:

Дали от ревност към отечеството, или за да запази власт­та за себе си - може да се каже и едното, и другото - Самуил извършил най-стария и най-страшния грях: братоубийството.

Тъй или иначе, Самуил останал самовластен господар. Е, да, Роман скопецът поне за пред хората се наричал цар на България, но съдбините й били в ръцете на Самуил.

Човек по-лесно прощава предателството на чужд човек, най боли предателството на близък, тази болка е подсилила яростта на Самуил и му е дала сила да вдигне меч срещу брат си - и сигурно го е убил особено жестоко, както не би убил и най-свирепия си враг.

Но като всеки жесток човек, Самуил бил сантимента­лен. След като убил брат си и целия му род, което не би могъл да извърши човек с меко сърце, той се трогва от юно­шеските сълзи на сина си - че ще се самоубие, ако убие братовчед му Иван-Владислав, понеже го обичал повече от брат - и Самуил пожалил братовия си син, който по-късно, както ще видим, убива спасителя си; дъщеря му Мирослава се влюбва в пленения византиец Ашот, Самуил се трогва от сълзите й - щяла и тя да се само­убие от любов, пуска врага си от тъмницата и ги оженва, не стига това - назначил Ашот за комендант на Драч и този Ашот заедно с дъщерята на Самуил предават Драч на византийците. Няма на света добро, казват евреите, което да не е наказано.

Възможно е Самуил да е извършил братоубийството от властолюбив, властта е способна да направи от човека чу­довище. Но това противоречи на един друг странен факт: верността на Самуил към старата българска династия е уди­вителна, стигаща до мистика.

Той провъзгласява за цар скопеното полувизантийче Ро­ман и когато след 14-годишно „царуване" при някаква битка през 991 година Роман бил пленен от византийците и живял в Константинополската тъмница още 6 години - и през тези 6 години Самуил продължавал да го счита за цар на България, и чак след смъртта му през 997 година провъзгласява себе си за цар - значи цели 20 години е сдържал в себе си властолюбието, а не е могъл да го овладее при заплахата, че не някой друг, а брат му ще присвои за себе си властта?

След като убил брат си, Самуил подновил войната с Ви­зантия с още по-голямо настървение. Нападнал Солун. Тук именно, под стените на Солун пленил Ашот - сина на солунс­кия стратег лука Григорий Таронит, когото убил.

Понеже нямал стенобойни машини, Самуил оставил на мира крепостта и се спуснал отново на юг в Тесалия, нахлул в Беотия и Атика, минал през Коринтския провлак, навлязъл в Пелопонес и се отправил към Спарта.

За какво му е било на Самуил да завладява нови земи чак в Пелопонес, да разтяга територията на България от делтата на Дунава до Олимпия, правейки я всъщност незащитима, вместо да затвърди властта си в старите български земи отвъд Хемус - в Търново и Дръстър, в Голям и Малък Пре­слав (които след малко ще видим как Василий ще превземе победоносно) - това ще възбужда дълго възторга на патриотите, че сме стигнали до Олимпия, но ще си остане загадъчна нелепост в историята ни.

След смъртта на стратега Таронит, бащата на бъдещия Самуилов зет, Василий изпратил друг пълководец да преслед­ва Самуила. Казвал се той Никифор Уран.

Тръгнал Уран по петите на Самуил, а Самуил, като на­учил това, се върнал обратно от Пелопонес и двете войски се срещнали от двете страни на малката рекичка Сперхей, край град Ламия.

Но понеже били паднали поройни дъждове, реката при­дошла и се разляла, било невъзможно да се премине, затова двете армии се гледали зверски от двата бряга и водели престрелка повече с псувни, защото стрелите не стигали до от­срещния бряг.

Самуил казал на уморените си войници да лягат и да спят спокойно, реката е непроходима, самият той легнал и заспал, до него заспал и синът му Гаврил-Радомир.

Хитрият Никифор Уран обаче не спял, а ходел надолу-нагоре край реката и видял едно място, което ставало за брод.

През нощта - съобщава византиецът Скилица, - като вдигнал войската си, той преминал реката и нападнал спя­щите безгрижно Самуилови войници. Много голям брой от тях били избити, без никой да помисли за защита.

Ранени били и самият Самуил и синът му, като получи­ли тежки рани, и щели да бъдат пленени, ако не се били сме­сили с труповете и лежели като мъртви.

А когато настъпила пак нощ, тайно избягали към Етолийските планини и оттам през върховете на тези планини преминали Пинд и се спасили в България.

А магистър Никифор Уран съблякъл падналите бълга­ри, ограбил неприятелския лагер и...

...донесъл в Константинопол хиляда глави и 20 000 плен­ници — добавя арабинът ибн-Яхъя Антиохийски.

Византия помислила, че след това поражение със Саму­ил е свършено, но станало нещо необикновено: Самуил сякаш възкръснал от мъртвите трижди по-могъщ.

Случило се така, че именно тогава в Константинопол­ската тъмница починал цар Роман и българският архиепископ, изпълняващ ролята на патриарх, коронясал Самуила в Охрид.

Веднага след това, през 998 година, воден от братска любов, Самуил превзел Сърбия, като пленил нейния украсен с мъдрост и святост княз Владимир и го хвърлил в тъмницата на Преспа.

Според летописа на незнаен сръбски свещеник, известен като Дуклянския презвитер¹, тук се разиграла друга романтич­на история:

Един ден цар Самуиловата дъщеря на име Косара отишла при баща си и поискала от него да слезе със слуги­ните си и да умие главата и нозете на затворниците. Това й било позволено от баща й.

И тъй, тя слязла и извършила добро. Между това, като забелязала Владимира, окован във вериги, и видяла, че той бил на вид хубав, смирен и кротък, тя се спряла и загово­рила с него; неговата реч й се показала по-сладка от мед.

Тогава тя не от плътска страст, а защото почувства­ла състрадание и защото чула, че той е княз, полюбила го и като го приветствувала, излязла. След това тя отишла при царя и като се хвърлила в нозете му, казала така:

- Татко мой и господарю! Аз зная, че ти имаш намере­ние да ме дадеш на мъж, както е обичай; тогава, ако е угодно на твоето величество, или ми дай княз Владимир за мъж, или знай, че ще умра!

Като чува това царят, понеже много обичал дъщеря си, съгласил се да изпълни просбата й, изпратил веднага за Владимира и след като бил изкъпан и облечен в княжес­ки дрехи, разцелувал го в присъствието на болярите от царството си и предал му дъщеря си за жена, върнал му земята и княжеството на отците му.

Докато се разигравала тази трогателна сцена, която оли­цетворява непреходната братска обич между българи и сърби, навръх 1000-та година подлият Василий II изпратил силна войска срещу българските крепости оттатък Хемус и ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав, както Плиска и Дръстър и се върнала невредима и победоносна - пише тържествуващо Скилица.

През следващите години Василий II си възвърнал и пре­взетите от Самуил крепости в Тесалия, превзел чрез обсада и Видинската крепост, крепостта Перник обаче не успял да превземе - неин защитник бил Кракра, мъж отличен във военното дело, императорът престоял там немалко време и в обсада­та изгубил немалко брой войска, и като разбрал, че крепостта не се поддава на обсада и че Кракра не отстъпвал ни на ласкателства, нито на други обещания и предложения¹ (за­помни това, читателю!!!),

Василий II се спуснал към Скопие и тук Самуил повто­рил грешката си при Сперхей:

Точно по това време зетят на Самуил и дъщеря му Ми­рослава предали Драч на византийците и побягнали в Констан­тинопол, където ги посрещнал лично Василий II и почел Ашот със сана магистър, а любимата Самуилова щерка станала при­дворна дама в двореца на византийския император - това предателство било отровна стрела в сърцето на Са­муил.

Наближавала трагичната 1014 година.

Скилица продължава:

Самуил не можел да се противопостави на открито поле, затова решил да прегради с ровове и огради пътя на императора към България. И понеже знаел, че императорът обикновено навлиза през така наречената Кимва Лонг и Клидион [днешното село Ключ], той издигнал в тази теснина много широка стена, по­ставил на нея сигурни постове и зачакал императора. Когато той дошъл и се опитал да навлезе в теснината, за­щитниците оказали смела съпротива: стреляли от височи­ната на стените и така ранявали и избивали напиращите неприятели.

Гледани отдолу, хората върху стената били сякаш в облаците и се виждали като птици.

Императорът бил вече загубил надежда за преминава­не, когато Никифор Ксифий, стратегът на Филипопол, го склонил да остане там и непрекъснато да продължава пристъпите срещу преградата, а самият той казал, че ще оти­де да потърси дали някъде не може да направи нещо спаси­телно.

И тъй, като взел своите войници, върнал се и заобико­лил намиращата се на юг от Клидион твърде висока плани­на, наречена Беласица, и като минал през стръмни и недостъпни места на 29 юни 1014 година внезапно с викове и шум се показал от височината зад гърба на българите.

Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. А императорът разрушил изоставената стена и започ­нал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой били пленени.

Самуил едва успял да се спаси от гибел с помощта на сина си, който смело отблъсквал нападащите, метнал баща си на своя кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп.

Битката обаче не била загубена. Василий се опитал да превземе Струмица, но българите го отблъснали, той отстъпил назад и тръгнал да се връща към Солун, като изпратил воена­чалника си Теофилакт Вотаниат да разчисти пътя през клису­рите.

Гаврил-Радомир обаче събрал остатъка от разбитата българска войска, устроил засада в една дълга планинска тес­нина и като навлязъл в нея, Теофилакт, заобиколен отвред и обсипан отгоре с камъни и стрели, паднал убит, като Радо­мир го изтърбушил с копието си "¹.

При тази вест Василий II изпаднал в умопомрачение - Теофилакт бил любимият любовник на императора, любов­ната му мъка избухнала в яростна мъст и заповядал да бъде извършено нещо нечувано в дотогавашната човешка исто­рия:

Арменецът знаел как да порази арменското сърце.

Така нелепо и страшно завършила най-трагичната епо­пея в нашата средновековна история. Не мога и не искам да прибавя нито дума. След нея, както след всяка велика траге­дия, следват позорни пародии.

За тях няма да говоря сега, за да не наскърбявам още повече търпеливия си читател.

А на император Василий II след този подвиг дали проз­вището Българоубиец. Не мислете, че ние сме му дали това име като израз на омраза - не, дали са му го византийците като израз на благодарност и гордост.

И днес, 1000 години след това зверство, което по масова и перверзна жестокост няма равно на себе си в жестоката човешка история, един от булевардите в Солун и друг буле­вард в Атина се наричат „Василий Българоубиец"- и гърци­те гордо се разхождат по тях...

Това е един от тъжните примери как историята може да служи за подклаждане на патриотично злорадство в поко­ленията.

След 2 века не друг някой, а един грък ще проплаче, че в старо време победителите от чувство за хуманност и от нежелание да запазят спомен за враждата навеки, издигали са победни паметници от дърво или от неголе­ми камъни, щото те, като престоят няколко време, да изчезнат, понеже са свидетелства и залози не за приятел­ство, а на вражда и кръвопролитие - но тогава ние пък ще отвърнем с надменност. И така до безкрай.