Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница16/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   25

1197-1207

ГЛАВА IV
Страшният добър Иван


Император Калоян

В оня далечен септемврийски ден на 1197 година, като чу, че и брат му Петър е убит, Калоян знаеше, че убийците ще дойдат да убият и него - и не се излъга.

Кръвта още изтичаше от раните на цар Петър, който ле­жеше бездиханен под големия дъб в градината на Царевец, къде­то го настигна смъртта, и убийците му се втурнаха към двореца, обикаляха стая след стая, но търсената жертва я нямаше. Когато блъснаха вратата на тронната зала, те се втрещиха на прага:

На трона седеше Иваница, най-малкият от братята, кой­то след убийството на Асен избяга от Констатинопол и се завърна в Търново; малцина го бяха виждали: бе мъж огромен на ръст, с лице продълговато и скулесто, изсечено сякаш от резбар; седеше на златния трон целият в разкошно царско одея­ние, със златен венец на главата, в обшита с бисери мантия, под която се подаваха върховете на червените ботуши, със злат­на огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасана на бедрото златна ножница, но мечът не беше в нож­ницата -

Иваница държеше тежките си ръце върху дръжката на голия меч, забит пред коленете му; от двете му страни стояха прави, също в царски одежди, с малки коронки на главите и с малки мечове в ръцете, двете деца на стария Асен - 5-годишния Иван и 3-годишния Александър.

Калоян гледаше неподвижно пред себе си с черните си като нощ очи и мълчеше, а съзаклятниците стояха като закова­ни на прага, сякаш омагьосани от неочакваната гледка, и оголените мечове не трепваха в ръцете им.

Калоян също бе изненадан: той мислеше, че съзаклятни­ците на Иванко са българи, подкупени от византийците - с тях щеше да се справи лесно.

Но пред него с оголени мечове стояха вождовете на куманите. Братята му бяха повикали тези кумани, за да освобо­дят с тяхна помощ отечеството си, с годините те станаха част от това отечество - и вече посягаха към короната.

Калоян гледаше неподвижно пред себе си и съобразява­ше със скоростта на светкавица: ако убиеше куманските вождове (а можеше - зад кадифяната завеса стражата чакаше знак) - разярените кумански орди щяха да опустошат България, Византия като лешояд това и чакаше - за два дни щеше да завладее отново току-що възкръсналото му отечество.

Калоян мълча дълго, прекалено дълго, докато един след друг съзаклятниците започнаха да подвиват колене под тежкия му поглед и свеждаха глави, очаквайки върху вратовете им да се стовари мечът на Калоян.

Вместо това, те чуха Калоян да казва:

- Добре дошъл, Манастре. Ще ми дадеш ли сестра си за жена?

Да бяха чули свистенето на меча, който след миг ще от­дели главите им от раменете, убийците на Петър не биха били така ужасени.

Луд ли бе този човек?

Но това не беше всичко. След седмица като лисица в Търново се промъкна и друга коварна вест: Калоян се бил по­братимил с Иванко - с убиеца на другия си брат Асен!

Продължител на делото на братята си ли бе Калоян - или предател?

Иванко бил посрещнат в Константинопол с почести, им­ператорът Алексий III го дарил не само с ценни имоти, но ре­шил да го ожени за своята четиригодишна внучка Теодора, на което нашият дивак, като гледал засуканата майка на невеста­та си, рекъл:

- Защо ми е яре, което още суче, когато козелът се нуж­дае от напращялата коза...

Какво е правил козелът с козата, не е записано в аналите, но императорът побързал да отдалечи Иванко от столицата - направил го управител на град Пловдив и ръководен от древ­ната максима, че няма по-ревностен враг на родината си от предателя, го назначил за главнокомандващ на всички войски, които трябвало да действат против България.

По това време именно Калоян пратил при него свой чо­век да му напомни, че е българин и че било, каквото било, про­тяга му ръка в името на отечеството.

Иванко не посмял обаче да поеме ръката, защото се стра­хувал от мъстта на Калоян, но все пак българското сърце в него проплакало и той се отметнал от Византия - обявил се за независим владетел. Това за Калоян било достатъчно.

Същото направил и Добромир Хриз. Този Добромир Хриз се отмятал поне пет пъти. Той бил изпратен навремето от Асен и Петър с отряд от 500 души да овладее Струмската област, овладял я, но се отметнал от България и се обявил за независим деспот, после се подчинил на Византия, но се отметнал и от Ви­зантия, пак й се подчинил, после пак се отметнал и се съюзил с България, после се отметнал от България и т.н.

По това време въстанал и управителят на Смолянска област Йоан Спиридонаки, така че на юг от Балкана, подкокоросвани от Калоян, възникнали три независими княжества.

Докато Византия воювала срещу тях с оръжие или с хит­рост...

Толкова ли са били хитри тези византийци или нашите хора са били толкова прости, та по един и същ начин са били изловени: след като не могъл да победи с оръжие Иванко, импера­торът се заклел най-тържествено, че го признава за незави­сим и велик владетел на Пловдивска област и пратил при него един свещеник със Светото и Божествено Евангелие като гаранция за светостта на своята клетва и поканил глу­павия Иванко да дойде в Константинопол, за да благосло­вял женитбата му със своята внучка, но щом Иванко дошъл, подлият Алексий III заповядал да го оковат пред очите му, след което го хвърлил в цариград­ския дранголник и повече от Иванко ни вест, ни кост; тази своя внучка Алексий изглежда използвал като стръв - след като хванал Иванко, предложил я на Хриз, сватосали се уж, след което принудил към робство този змей, който не остави подире си никакви дири1 и т.н.

...през това време Калоян обсадил крепостта Варна, коя­то единствено в Северна България все още била в ръцете на византийците, и без да се побои и засрами нито от светостта на деня - това бе на страстната събота [1201], нито от Христовото име, което този варварин произнасял с устата си, но подстрекаван от кръвожадните демони, всички взе­ти в плен погребал живи в рова, като го изравнил със земя­та, после разрушил стените на града и ознаменувал най-царствения ден на годината Великден с кървави помани и адски жертвоприношения - пише ужасен колегата Никита Хониат; след това Калоян се отправил на запад и прогонил мад­жарите от Моравско, Браничево, Белград и Ниш, които те ти­хомълком били завладели.

През 1202 година откъм запад се задали легионите на Четвъртия кръстоносен поход.

Императорът на Византия Алексий III бил обхванат от лоши предчувствия, особено след като синът на ослепения от него негов роден брат Исак II Ангел побягнал при кръстонос­ците и ги водел насам, та Алексий предложил на Калояна мир, признавайки щедро за български територии земите на днешна Македония, на Косово с Прищина и Призрен и част от Северна Тракия, обаче отказал да признае царското достойнство на Калояна.

Читателят може би се пита: защо нашите царе така упори­то са напирали да ги признаят за царе, след като са били царе?

Това не е било въпрос само на суета, било е въпрос с много важно международно значение: ако не е признато царското достойнство на българския владетел от някоя ве­лика тогавашна сила, или от Римската, или от Цариградска­та църква, всеки съседен владетел считал владенията на този наш непризнат цар за незаконни и можел всеки момент без­наказано да ги присвои.

Симеон Велики не бил признат от никого - той, както знаем, сам се самопровъзгласил за цар, но великите изглежда нямат нужда от чуждо признание. Това се отнася не само за царете...

На папския престол в Рим по това време седял зловещи­ят Инокентий III, страшният гонител на богомилите, основа­телят на Светата инквизиция.

Този Инокентий III организирал Четвъртия кръстоно­сен поход с тайната мисъл да сложи най-сетне ръка върху източните територии на Старата Римска империя и за да не би „разярените българи" пак да избият голяма част от кръсто­носците, пратил писмо „до благородния мъж Йоаниций", с което искал „да укрепи предаността му към апостолическия престол".

И започнал няколкогодишен пазарлък, който в учебни­ците по история се нарича сключване на уния, сиреч присъеди­няване на православната ни църква към католическата и при­знаването на папската власт. Че Калоян малко се е вълнувал от църковните въпроси, а повече от нещо друго, става ясно от кореспонденцията му с папа Инокентий III.

Още в първото си писмо „до уважавания и пресвети отец" през 1202 година Калоян поставя въпроса ребром:

Аз, Калоян, император на българите и власите, като любим син искам от нашата майка Римската църква царска корона и достойнство, както са ги имали нашите стари императори.

През следващата 1203 година Калоян изпраща до папата още две писма - дали блъфира в тях, или казва истината, е трудно да се каже, но условията му стават категорични:



Откак аз веднъж, дважди и трижди изпращах прате­ници при вас и след като гърците узнаха, изпратиха ми пат­риарха си, на когото императорът казал да ми каже:

Дойди при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти да­дем патриарх", но аз не пожелах, а напротив - аз моля твоя велика светлост да изпълни желанието на моето царство, съгласно обичая на моите предшествени­ци, царете Симеон, Петър и Самуил, прародителите мои, да изпратиш пастирски жезъл, който е обичайно да притежава патриархът и да проводиш кардинали при мое­то царство, като им дадеш корона и скиптър и привилегиум, подпечатан със злато.

След този твърд намек, че ако не му изпрати корона и скиптър, Калоян ще ги получи от Цариград, Инокентий III от­говаря бързо:

Ние, желаейки да се грижим с отеческа грижа за ду­ховните и земни работи на народите българи и власи, които от много време са били откъснати от гърдите на своята майка Римската църква, поставяме те за цар над тях и ти изпращаме царски скиптър и царска диадема, която ще ти бъде възложена, след като дадеш клетвено уверение, че ще останеш предан на Рим­ската църква...

И наистина, това станало, както свидетелства сам Калоян:



Нека бъде известно на ваша светлост, господине папа, че господин Лъв, посланик на апостолическия престол, при­стигна при моето царство и ми донесе корона, и като я благослови, постави я на главата на моето царство и в моите ръце ми даде скиптър и знаме и благослови пресветия патри­арх на моето царство и на цяла България.

Тук трябва да се признае нещо, скъпи читателю, за да не бъдем упрекнати в невежество. В тези писма, при превода от български на гръцки, от гръцки на латински и обратно, понятията губели своята точност, а и всеки влагал в тях каквото му се искало съдържание, така че не е много ясно каква точно корона е получил Калоян: според папа Инокентий III това е кралска диадема, а Калоян я обявява за царска корона, та дори за корона импе­раторска (той, и преди да получи короната, както видяхме, се нарича Аз, Калоян, император на българите).

В монархическата йерархия отдолу нагоре титлите се подреждат: княз, крал, цар, император (василевс). Цар е българско съкращение на ц[ез]ар, което уж било равно на император и василевс, но май не е, защото кесар, което е гръцко прочитане също на caesar, е била във Византия тит­ла по-ниска от император, а и Инокентий казва, че титлата император може да носи само владетелят на Свещената Римска империя. Цар пре­минава по-късно от нас в Русия, където наистина се употре­бява равностойно с император.

Подобна мъгла витае и около главата на българската църква: Инокентий III посвещава първосвещеника ни в примас (което ще рече първи епископ), а Калоян му благода­ри, че е благословил „пресветия патриарх на цяла Бълга­рия".

Докато вървял този пазарлък между Калоян и папата, кръстоносците пък във Венеция се пазарели с великия дож Енрико Дандоло да ги превози по море до свещените евангелски брегове, дожът им поискал огромна сума и тъй като те нямали толкова пари, за компенсация ги принудил да нападнат Ви­зантия, съблазнявайки ги като същински Луцифер с огром­ната плячка, която щели били да награбят от златния Византион; същевременно във Венеция се явил и синът на ослепения Исак II Ангел, който успял да избяга от затвора, отишъл той при водача на кръстоносците Бонифаций маркиз дьо Монфера и му обещал половината от императорското съкро­вище на Константинопол, ако го върне на бащиния му пре­стол - и така, вместо към Гроба Господен, безкористните Хри­стови воини поели срещу Константинопол.

Когато корабите им навлезли в Босфора, изплашеният Алексий III пратил патриарха си при българския цар Калоян да моли за помощ.

(Тогаз именно той кандисал да даде на Калоян и царска корона, и патриарх, но било късно.)

Калоян отказал и в суматохата отишъл, та завзел тери­ториите на юг от Средец до Тесалия - градовете Скопие, Призрен, Охрид...

През това време кръстоносците се прехвърлили на евро­пейския бряг и започнали да обсаждат Константинопол и откъм сушата, тогава Алексий III ограбил императорското съкровище, измъкнал се някак си посред нощ от столицата си и побягнал към Пловдив, жителите на Пловдив обаче го прогонили и той се скрил зад стените на Солун.

Кръстоносците влезли в Константинопол и провъзгла­сили сина на Исака II Ангел за император на Византия, но тъй като хазната била ограбена от чичо му Алексий III, той - новият император на Византия Алексий IV - нямал с какво да плати на кръстоносците и те започнали да оплячкосват древния град.

Тогава патриотът Алексий Дука Мурзуфл удушил пре­дателя Алексий IV, провъзгласил се за император под името Алексий V и прогонил кръстоносците от столицата.

Кръстоносците обаче се ядосали, обсадили отново Кон­стантинопол и на 13 април 1204 година превзели столицата на източните императори, слагайки край на Византийската импе­рия.

И започнала в Константинопол страшна сеч и още по-страшен грабеж.

От векове не е виждано да се вземе толкова голяма плячка в един град! - възкликнал удивено рицарят Жофроа дьо Вилардуен1.

Божиите воини не се посвенили да оплячкосат и Божия храм „Света София", а дожът Енрико Дандоло задигнал злат­ните коне на древногръцкия ваятел Лизип, които Константин Велики донесъл от Рим да украсяват хиподрума в Константи­нопол, сега Дандало ги отнесъл да украсяват катедралата „Сан Марко" във Венеция.

Вечният град бил обявен за столица на Латинската импе­рия. Пръв неин император станал Балдуин I Фландърски.

Византийската империя била разфасована: император Балдуин получил една трета от империята, а другите две трети били поделени по равно между кръстоносците и Венеция.

На маркиза Бонифаций дьо Монфера се паднал град Со­лун, основал си той там своя държава, наречена Солунско крал­ство.

Калоян, след като бил, както видяхме, в приятелски от­ношения с римския папа Инокентий III, си мислел, че такова ще бъде към него и отношението на кръстоносците му, затова изпратил при колегата си император Балдуин посланици с предложение за мир и дружба.

Обаче надменният Балдуин, граф Фландърски, му отго­ворил следното:

- Кой си ти, че си позволяваш да ми говориш като равен с равен, като император с император, а не като роб с госпо­дар? Веднага свали от мръсната си глава короната, хвърли меча си и ми предай мизерното си царство, в противен случай още утре ще вдигна войската си срещу тебе, ще превърна в пепел царството ти, а ти ще имаш честта да те направя роб, какъвто си бил и преди това!

Тези думи събудили у Калояна звяра.

При него по това време пристигнали пратеници от всички ромейски градове в Тракия. Зверствата на кръстоносците били толкова големи и невиждани (те не щадяха никого, насичаха всички с мечовете си и напоиха земята с кръв - пише Никита Хониат, насила отвличаха стадата и чардите на българите - свидетелства и роденият в Йерусалим Вилхелм Тирски, избиваха тези, които се съпротивляваха или ги бесеха по клоните на дърветата от двете страни на пътя, а цяла­та войска грабеше безнаказано, държейки се към българите и към гърците като към безбожници - признава и баварският епископ Ото Фрайзингски), че това накарало ромеите да отидат при цар Калоян, ко­гото до вчера наричали презрян роб и Кучеиван, и да му се молят да ги спаси от франките, като му казали:

- Ще те направим император и ще ти се закълнем да ти се подчиняваме като на господар, ако и ти се закълнеш да се отнасяш към нас като към свои.

Заклели се. И в този миг онази мисъл, онази същата под­лудяваща душата мисъл, помниш ли я, читателю, която преди пет века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константино­пол с короната на кесар, тази мисъл - да стане император на Византия - не умря­ла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през вековете от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели, тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум и на Симеон - същата тази мисъл сега кълвяла мозъка на Калоян: про­гониш ли Балдуин от Константинопол, тронът на източните императори е твой, ромеите сами ти го предлагат!

И Калоян веднага наредил на ромейските пратеници да се върнат по градовете си и по даден от него знак да въстанат, а той ще нахлуе с войските си от север.

Въстанала първо Димотика. Жителите й нападнали кръстоносците и ги избили, малцина успели да избягат в Од­рин; но Одрин също се разбунтувал и венецианците, в чието владение бил, панически побягнали към Аркадиопол, но като чули, че натам идвали български и кумански войски, побягна­ли към Цурул, но и оттам били прогонени и търтили към Кон­стантинопол; въстанал и Пловдив, въстанала цяла Тракия.

Страх обхванал Константинопол.

Балдуин събрал цялото си рицарско войнство, последвал го граф Луи дьо Блуа, а след него и великият дож на Венеция Енрико Дандоло, всеки със своите полкове, и потеглили на се­вер, колейки всичко с меч по пътя си (както бе казал вече Ни­кита Хониат), и така приближили до Адрианопол, сиреч до Одрин.



Върху стените и върху кулите видяхме бойните знаме­на на Йоанис, краля на България - пише участникът в тези събития граф Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания. - Градът бе твърде укрепен и твърде богат, и препълнен с хора. Кръстоносците го обсадиха. Бе вторник след Връбни­ца. Така останахме три дни пред града.

Докато кръстоносците обсаждат Одрин, ще прекъсна за малко разказа на граф Жофроа дьо Вилардуен, за да обърна внимание на любопитния си читател върху „бойните зна­мена на Йоанис".

Още от читанките знаем, че бойното знаме на прабълга­рите е било конска опашка, окачена върху копие - така пише и папа Николай I до княз Борис: „Вие заявявате, че когато сте влизали в сражение, досега сте носили като военно знаме конска опашка ".

Дали папа Николай I е дал друго знаме на княз Борис и какво е било то - не е известно, но след покръстването едва ли конската опашка е била знаме на нашата държава. Какво ни е било знамето при Борис и Симеон - също не знам, но какви са били „бойните знамена на Йоанис" може да разбе­рем от едно писмо на папа Инокентий III „до светлия цар на българи и власи":



За да се прославиш заедно с апостола в кръста на нашия Господ Исус Христос и за да приписваш своите бъдещи победи не на себе си, а на този, пред когото се скланя всяко коляно, който научава ръката за война и движи пръстите в битка, и за да чувстваш, че си защитаван от застъпничеството на този, комуто Господ е дал ключовете на небес­ното царство и властта да връзва и да развързва, ние решихме да ти изпратим освен знаците на царско достойнство още и знаме - то представлява знака на кръста и двоен ключ, единият за разграничаване, другият за власт, та когато разграничаваш доброто от лошото, светлината от тъмнината, а също така светото от без­божното, да си послужиш с поверения ти материален меч.

(В свое писмо до папата, което цитирахме по-горе, цар Калоян потвърждава, че господин Лъв, посланик на апостолическия престол, ми даде скиптър и знаме.)

След като на 28 октомври 312 година Константин Вели­ки видял на небето над Понте Милвио светещия кръст с огнените букви: In hoc signo vinces! (С този знак ще побе­диш!), кръстът станал знаме на почти всички средновековни християнски крале, а и до ден днешен кръстът в различни цветове и модифи­кации е знаме на Финландия, Швеция, Норвегия, Дания, Ис­ландия, Великобритания, Швейцария, Малта, Гърция - подобно ще да е било и нашето знаме по времето на Калоян, а вероятно и след това.

Докато всеки си размишлява смутено наум - а на кого ще подари победата Исус Христос, „който научава ръката за война и движи пръстите в битка", когато се срещнат две армии, носещи с еднакво упование знака на неговия кръст? - нека видим какво ще стане след малко край Одрин:



Тогава дойде новината, че Йоанис, кралят на България, идваше, за да подпомогне обсадения град, водейки голяма войс­ка от българи и власи и четиринадесет хиляди кумани.

Така стояхме до срядата на Великденските празници. А Йоанис бе толкова близо, бе се настанил на пет левги от нас.

И той прати своите кумани да препускат пред лагера, и се дава тревожният сигнал и кръстоносците излизат в безредие и твърде безразсъдно се впускат да преследват куманите...

Това стана в четвъртък след Великден - пише друг френ­ски неизвестен автор1, - когато граф Луи дьо Блуа беше сед­нал да обядва и ядеше. Както си ядяха, дойдоха българите и куманите, крещейки откъм оградата. Когато граф Луи ги чу, беше много разгневен и ядосан и каза:

- Кълна се в Бога, Сина и Светия Дух! Тези простаци няма да ни оставят да ядем на мира. Иди - каза той на един рицар - и ми доведи коня.

Поиска ризница, постави я на гърба си, качи се на своя кон и излезе отвън оградата, и неговите рицари излязоха след него. Когато българите и куманите видяха, че те излязоха навън и че се отправят срещу тях, побягнаха, а графът ги последва.

Да дадем сега думата на нашия бивш неприятел и от немай-къде сегашен приятел Никита Хониат:



Щом латинците видели скитите [куманите], въодуше­вили се за нападение, грабнали копията си и яхнали конете. Те се нахвърлили върху скитите с всичките си сили, а после скитите отстъпили назад, като хвърляли стрели зад гърба си срещу неприятелите, без да забравят да бягат напред.

Латинците ги преследвали и гонели. А Йоан се бил раз­положил с войските си в недостъпни места и долини, скрил се между хълмовете и гледал враговете му да не го забеле­жат.

Понеже скитите били лековъоръжени и бързо бягали назад върху дребните си коне, то латинците не забелязали колко надалеч отишли в преследването и достигнали до местата, дето били устроени засади, примки и измами.

Впрочем самите латинци били изтощени от усиленото преследване и когато и конете им били уморени, като гъст черен облак скитите ги нападнали от всички страни, обгради­ли ги като в кръг, като не им давали възможност нито да разгънат конницата, нито да избягат, били сваляни от коне­те с примки и избивани с коси или удуишвани с примките.

Загинала най-добрата част от латинската войска. За­гинал и граф Луи дьо Блуа. А Балдуин бил пленен и изпратен в Търново, където го затворили в тъмница, окован в окови до шията.

Маршалът на Шампания, граф Жофроа дьо Вилардуен, допълва тъжния списък:



Там бяха погубени още епископът Пиер дьо Бетлеем и Етиен дю Перш, моя брат, и Рево дьо Монмирай, брат на граф дьо Невер, и Матийо дьо Валикур, и Роберт дьо Ронсуа, Жан дьо Фриез, Готие дьо Нъойи, Фери д 'Иер, брат му Жан, Йосташ дьо Йомон, брат му Жан, Бодуен дьо Ньовил и много други, които книгата ми не може да побере.

А другите, които можаха да се спасят, побягнаха. Хо­рата бяха много изплашени и никак не бе чудно, защото те бяха загубили всичката земя извън Цариград, а цялата земя - и градовете, и замъците - я държеше Йоанис, кралят на България, и правеше всичко по своя воля на земята.

След този разгром на латинците Калоян напуснал Тра­кия (и това било голямата му грешка!), втурнал се на запад - към Солун, пътьом превзел крепостта на Серес и, както пише маршалът на Шампания: бедните и незначителни хорица, които не стрували нищо, той пуснал да си ходят в Унгария, а другите, които стрували нещо, накарал да им отрежат главите; когато стигнал до Солун, оказало се, че градът вече е превзет от българина Чъсмен, владетел на Просек, Калоян от­минал нататък и започнал да превзема един след друг всички градове и крепости в земите на днешна Македония...

През това време Хенрих Фландърски, който заместил на престола пленения си брат Балдуин, понеже бил по-умен от него, проумял, че Латинската империя може да оцелее само ако успее да разруши съюза между българи и ромеи, затова набързо сключил мир с Теодор Ласкарис, оста­вяйки на спокойствие основаната от него в Мала Азия тъй на­речена Никейска византийска империя, а с прехвърлените от Мала Азия войски се отправил сре­щу България, като започнал щедро да възнаграждава с пожизнени имения присъединилите се към него византийски арис­тократи, а сурово наказвал съюзниците на българите.

Като мина край Аркадиопол [Люлебургаз] - пише на­шият Никита, - където бе останал да живее един само вятър, той навлезе в Айри, изтребвайки безпощадно жителите му като стадо овце или волове, а не като християнско обще­ство, понеже те бяха минали на страната на българите.

Пръв се отметнал Пловдив. Ромеите в града избрали за властелин на града Алексий Аспиет, този Алексий Аспиет бил пленен навремето от цар Асен като превземал крепостта на Серес, как после е избягал от България, не е ясно, но надъхан със стара омраза против българите, той обя­вил гласно, че не признавал Калояна за император, погнал та­мошните павликяни и богомилите, те се оплакали на българс­кия цар и само като чул името на Алексий Аспиет, Калоян по­беснял и се устремил с войската си към предателския Плов­див. Градът се предал без бой.



Той накара да убият най-напред архиепископа на гра­да - пише маршалът на Шампания граф Жофроа дьо Виларду­ен, - а благородниците заповяда някои да одерат живи, а на други да отрежат главите, а града заповяда целия да сри­нат - и кулите, и стените, а високите дворци и богатите къщи да опожарят.

Така бе разрушен благородният град Пловдив, който бе един от трите най-хубави града на Византийската империя...

А Никита допълва саркастично:



Над обширното поле от развалини само едно нещо ве­селеше очите на пътниците: висока греда, на която с глава­та надолу висеше Аспиет, обесен за краката с въже, прекарано през мускулите на прасеца.

А маршалът продължава:



Когато ромеите, които бяха във войската на Йоа­нис, краля на българите, видели това и че той им събаряше кулите и градовете, те се счетоха за погубени и измаме­ни, и говореха помежду си като казваха, че той ще по­стъпи също така и с Одрин, и с Димотика, и Романия ще загине завинаги.

Тогава те си избраха пратеници и тайно ги изпратиха в Цариград, като молеха милост от Хенриха, брата на им­ператора Балдуин, и от венецианците, и ако Хенрих сключел мир с тях, те щели да му предадат Одрин и Димотика и всички ромеи щели да преминат на негова страна.

По тоя начин бе сключен договорът между ромеи и франки.

Не стигало, че ромеите му изменили, от Търново доле­тяла вест, че там кроят заговор против него и Калоян веднага препуснал натам, наказал изменниците със страшни наказа­ния и с нови начини на убиване - съобщава ни всезнаещият Никита, - и гневен, жесток и безмилостен, решил да започне война с ромеите, казвайки, че не бил вече в състояние да по­нася тяхното коварство, вероломство и непостоянство.

В заговора вероятно са участвали и ромеи заедно с пле­нените латинци, откарани в Търново с Балдуин, а може би и самият Балдуин, към когото дотогава Калоян се отнасял „с подобаваща почтителност", и сигурно не без причина точно когато потушавал заговора, разпалвайки се в злобата си все повече и повече, той стигнал най-после почти до лудост и в такова състояние заповядал да изведат Балдуина от тъмницата, накарал палача да отсече със секира нозете му до коле­ната и ръцете му от китката до рамената, след което го захвърлили надолу с главата в една помийна яма за храна на птиците небесни...

Има и друга версия, която разказва абат Алберик от манастира „Три извора" край Шалон на Марна:



За смъртта на Балдуина не може да се каже нищо друго положително, освен това, което се разправя прос­тичко от един фландърски свещеник, който пътувал за Цариград през Търново за отечеството си, а именно: докато Калоян бил зает с други работи, жена му пра­тила на Балдуин в тъмницата любовно писмо, в което му казвала, че ако той я вземе за жена и я отведе със себе си в Цариград, тя веднага ще го освободи от тъмницата.

Когато императорът отхвърлил и презрял тия обеща­ния, тя се оплакала на съпруга си, казвайки, че императорът й обещал да я заведе със себе си в Цариград и да я короняса за императрица, ако тя го освободи от пленството.

И тъй, когато веднъж бил пиян, Калоян заповядал да доведат Балдуина и в негово присъствие да го убият. И тъй, по негова заповед императорът бил съсечен със секи­ра и хвърлен на псетата.

Над Царевец и до днес витае тази мълва - и песен дори се пее: „Балдуине, ти презря ми любовта"...

Това е много наивно, но не е невъзможно, ако имаме предвид бъдещата любовна авантюра на въпросната куманка и ако си спомним, че два века преди това и двете почтени дъщери на цар Самуил се влюбили по подобен начин в плен­ници и то толкова фатално, че благородният Самуил осво­бодил пленниците от тъмницата и омъжил дъщерите си за тях.

Е, Калоян е нямало как да прояви подобно благород­ство...



Обхванат от гняв, той изпратил в Тракия рояци от скитски войски, които били по-бързи от мълвата и по брой съперничели на пролетните цветя - дописва Никита с поетическото си перо.

А Жофроа, маршалът на Шампания, продължава прозаически:



Тогава Йоанис призова по цялата своя земя всички хора, които могат да носят оръжие и с голяма войска влезе в Романия. И повечето от градовете минаха на негова страна и всички замъци.

Когато венецианците чуха да се говори, че той идва, изоставиха Аркадиопол и побягнаха.

А Йоанис язди, докато стигна града Напл, накара да атакуват града и го превзе със сила...

На 12 левги път оттам бе градът Родосто, разполо­жен на морето, твърде богат и укрепен и с многоброен вене­циански гарнизон и още две хиляди конници.

Когато се чу, че Йоанис е превзел Напл със сила и бе заповядал да избият хората, настъпи такъв ужас, че вене­цианците скочиха на корабите си, кой от кой по-напред и кой от кой по-бързо, така че се давеха един друг.

А конниците, които бяха от Франция и Фландрия и от други земи, побягнаха по суша...

Там наблизо имаше друг един град, който се наричаше Панедор, който му се предаде; после той язди към Арлекуа, нападна го, превзе го със сила и накара да го сринат като другите; оттам язди към града Даин, жителите му не по­смяха да се отбраняват, той накара да сринат и него; после язди към града Чорлу, който също му се предаде, той заповяда и него да го сринат... После Йоанис язди към града Димотика, превзе го със сила и го разруши и срина стените му до земята...

Тогава куманите и власите се понесоха до пред вратите на Цариград, плениха земните блага и мъжете, и жените, и децата, и срутиха градовете и замъците, и направиха такова голямо опустошение, за каквото никой човек не бе чувал...

После нападнаха един град на 12 левги от Цариград, който се казваше Натура, там стана едно такова голямо клане на хора, каквото не бе имало в никой град...

На пет дни от Цариград не остана нищо за опустоша­ване.

Паднали съвършено духом, при такъв успех на неприя­телите, латинците се наврели в Цариград като в някоя пе­щера - апострофира язвително поетът Никита и добавя:

А куманите си тръгнали назад към своята страна като карали пред себе си пленници на цели стада като някакви животни, а коне и друг добитък в такова безбройно множество, както са безбройни и звездите небесни.

По това време Бонифаций Монфератски и Хенрих Фландърски тайно се срещнали в крепостта Кипсела край река Ма­рица и се договорили заедно да нападнат и да завладеят най-сетне тази дива България. Обаче на връщане към Солун



Бонифаций маркиз дьо Монфера направи един конен на­бег в мосинополската планина [край днешна Гюмюрджина] и когато той бе в тази местност и се готвеше да си тръгва, българите, като го видели, нападнаха го от всички страни.

Там маркиз Бонифаций дьо Монфера бе смъртно ранен в плешката под рамото, загуби много кръв и почна да агони­зира, и когато хората му видяха, че няма да имат никаква помощ от него, се уплашиха и го изоставиха, а онези, които останаха с него, бяха избити.

И отрязаха главата на маркиз Бонифаций дьо Монфе­ра. И изпратиха главата му на Йоанис, краля на България; и това бе една от най-големите радости, които той някога бе имал...

Дали свидетелят на това събитие - рицарят хронист, мар­шалът на Шампания граф Жофроа дьо Вилардуен - е бил сред тези, които изоставили ранения маркиз и побягнали, или сред онези, които останали с маркиза и били убити, не става ясно, но случило се това на 4 септември 1207 година.



И тъй, Калоян сринал до основите му не само Филипопол и Родосто, но и всички други градове: Ираклия, Панион, Хариопол, Траянопол, Мокри, Клавдиопол, Мосинопол, Перитеорион и много други, които не е нужно да изброяваме... - пише византийският летописец Георги Акрополит и вне­запно ни съобщава нещо много важно за Калоян:

Той отмъщавал, прочее, както казвал, за злините, кои­то император Василий II извършил спрямо българите; и като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назова­вал Ромеоубиец...

И тъй, той дошъл чак до самия Солун.

И тъй, Калоян, „по-бърз от мълвата", се приближавал неудържимо към своята заветна цел, към мечтата на древните велики царе на България.

Византийската империя била разсипана от братята му и доунищожена от латинците, Латинската империя била разси­пана от него и била пред сгромолясване:

изпратил бил вече на оня свят и двамата водачи на кръсто­носците - Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски, мъртъв бил и дожът на Венеция Енрико Дандоло (умрял той с отекли полови органи, поради многото парасанги1, които преминал на кон през време на бягството си от Одрин до Родосто - както ни съобщава поетът Никита Хониат); да превземе Солун след смъртта на краля му маркиз Бонифаций Монфератски, за Калоян било детска игра, а след Солун лесно щял да падне и Константинонол...



Но не бързай да се радваш, читателю.

И тъй, било 1207 година, залязвал 26-ят ден на месец октомврий. Тогава владетелят на българите Йоан, известен повече с името Йоаница или Калоян, с неудържим устрем се отправил срещу Солун като водел войнство по-многочислено от морския пясък: българи, кумани, татари, хазари, гърци, алани, руси - потомци на всички родове, които е откърмила северната страна, подобно на многогласна хидра, както би казал ня­кой, или стоглав тифон, сторък исполин или някакви други свирепи зверове.

Там имало стрелци, копиеносци, шлемоносци, щитоносци, прашкари и всички други видове войници.

Пред Йоаница вървял воеводата на неговите войски Манастър, човек твърде опитен във военното дело.

И така, стекли се войски отвсякъде и заградили този велик град Солун, околностите му се изпълнили с полкове, хълмовете се изравнили, земята долу се тресяла от въоръже­ните конници, а горе въздухът ечал от цвиленето на конете.

И след като владетелят на това безчислено войнство пристигнал откъм по-северните високи хълмове, отдето му се разкривал целият град, той почнал да го разглежда от височината и с голяма бързина изпратил съгледвачи около целия град, преброил всички кули и всички разстояния между кулите по стените и всички зъбери.

След това военачалниците му се събрали на съвет и съветът решил как да се води войната: към всяка крепостна кула да настъпи по един полк, все­ки полк да донесе по две стълби, та цялото войнство да об­кръжи града едновременно и да го нападне вкупом...

След като подготвил от вечерта войската си и всички бойни съоръжения и обсадни машини1, та на другия ден още с настъпването на утрото, при изгрев слънце, да щурмува града, българският цар Йоан си легнал да спи.

И през нощта той не си представял и не сънувал нищо друго, освен как неговите полкове обсаждат града, как с по­мощта на стълбите се възкачват по стените, виждал кръво­пролития, слушал викове и се виждал как влиза в града с го­ляма гордост.

Това траяло чак до полунощ, а след това той се пробу­дил. В нощната тъмнина мъждукали свещите в палатката, а вън пред нея според обичая бдели на стража млади войници.

Тогава именно в дълбоката нощ се появил пред българ­ския цар конник, яхнал бял кон, и в миг нанесъл с копието си смъртна рана на нещастника.

А той изведнъж изохкал и започнал да вика, че това бил върховният му военачалник Манастър, че го видял да влиза в шатрата, яхнал чистокръвния си бял кон и забил в сърцето му копието, което носел.

И пак отново, и много пъти викал, че това е Манастър, та самият Манастър, стреснат от виковете, защото него­вата шатра била наблизо, дотичал в шатрата и видял и чул наяве:

- Ти преди малко влезе тук на белия си кон и ме прониза с копието си!

А Манастър се уплашил и казал:

- Не, царю, помилуй и пощади ме, не съм аз, не съм! Видение ти се е явило, не съм аз!

А царят, ранен дълбоко със смъртна рана, страшно се превивал, викал и стенел, защото бил прободен направо в ут­робата и потекла чиста алена кръв под него.

Виждайки това, върховният военачалник на неговата войска Манастър го положил възнак и побягнал презглава, търсейки спасение, така заминал тайно и с най-голяма бързина, а след него се оттеглило и цялото онова многохилядно войнство – така бързо, сякаш някакви северни вихри, както се казва, ги гонели.

А Калоян не живял дълго след това, но още същия ден към залез слънце умрял.

Верните му воеводи не искали да оставят своя цар на поругание и за ядене на зверове и птици, а като показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му и като извадиха всичките му вътрешности, осолиха тя­лото му и го отнесоха в своята страна.

Така е описано убийството на Калоян в „Деянията на све­ти Димитър Солунски" и в „Житието на свети Сава".

Според житиеписците белият конник, който пронизал с копието си Калояна, не бил никой друг, а самият свети Ди­митър Солунски, от което излиза, че солунският свети Димитър хич не бил избягал от Солун, както лъжел цар Асен преди 22 години, ами си пазел светецът града1.

Към Търново препускал другият - куманският свети Ди­митър...


Притурка към глава IV


Победните паметници
Четиво за таен размисъл

Ще си позволя, скъпи мой читателю, да препиша тук ня­кой друг откъс от стари хроники, които не смея да коменти­рам, понеже утробният патриотизъм ни кара да считаме сво­ите царе за велики, дори да са злодеи, а чуждите, ако са вели­ки, считаме за злодеи. Така че това е четиво за домашен и по възможност таен размисъл, защото твърде често публично ние се гордеем с онова, от което, останали насаме, се сра­муваме...



Никога окото не е виждало, ухото не е чувало и нико­га не е дохождало до човешкото сърце това, което извърши­ха куманите и българите през времето на тия свои нашест­вия.

Обширните, знаменити и многолюдни дотогава градо­ве, красивите около градовете села, обработените полета и ливади, цветущите градини, които изобилстваха с плодородие от напоението на непресъхващи рекички, високите дворци, великолепните живописно иззидани и разписани с разноцветни багри палати, баните с всички удобства, обвисналите с гроздове лозя, обилните с жетва нивя и хиляди други неща, които произвеждат различните времена, които радват земята и правят нашия живот на нея приятен, сладък и многожелан - всичко това, след изтребването на населението, ста­на живелище на едните само таралешеци и диви животни.

Ако да можеше някой да хвърли само един поглед върху това, то той, обхванат, разбира се, от най-голяма скръб и удряйки се в гърдите, със сълзи на очи би казал, че вижда раз­рушението на вселената или поне възобновението на онова състояние на света, когато Бог заповядал да израстат из недрата на земята зе­ленина, трева и всякакви растения, които посяват от своя род и по подобие, а човекът не съществуваше още, за да се ползва от всичко това.

Де ще намеря за своя език такова богатство от изрази, които да бъдат достатъчни за подробно и пълно изброяване на толкова много злини? Или отде да взема достатъчно силен и висок глас, за да бъда чут от далечните потомци?

Колко е нещастен писателят, който, подобно на мене, е принуден да говори за толкова безбройни злополуки и да препълни речта си с описания на своите и на съотечествени­ците си страдания!

В състояние ли е някой с пълно равнодушие да гледа по­бедни паметници, подобни на тия, които са въздигнали на­шите неприятели?

В старо време победителите от чувство за хуман­ност и от нежелание да запазят спомен за враждата наве­ки, издигали са победни паметници от дърво или от неголе­ми камъни, щото те, като престоят няколко време, да из­чезнат, понеже са свидетелства и залози не за приятел­ство, а на вражда и кръвопролитие.

А варварите, на които сега Бог ни е предал за наказа­ние, оставиха като дири на победите си над нас развалини на градове и навсякъдешно запустение.

Но кой има толкова сили за скръб и ридание, за да може достатъчно да оплаче всичко това и да го измие със сълзи?

Това е плачът на ромееца Никита Хониат. Може да си речем, че е пресилен, лицемерен плач, че това са крокодил­ски сълзи - но няма да е съвсем вярно. Може да кажем, че тези жестокости са ги извършвали варварите, сиреч куманите - но това не е оправдание, защото те са били наши наемници; а това, че кръстоносците „далеч ги надминавали по жестокост", както казва друг хронист, не е утеха.

Има една друга хипотеза, която иска да оправдае жесто­костта на Калоян. Когато през 1972 година разкопали църквата „Св. 40 мъченици" в Търново, намерен бил там гробът на Калоян, скелетът бил дълъг 188 сантиметра, зна­чи Калоян е бил двуметров исполин! В тилната част на черепа му имало следа от стара рана, нанесена от меч или брадва, след зарастването на раната от вътрешната страна на черепа се образувала остра издутина, която е притискала мозъка, причинявайки силни болки, които вероятно поня­кога са предизвиквали у Калояна умопомрачителни при­падъци на ярост и агресия.

Тъй твърдят учените антрополози, хирурзи и психоло­зи1. Че Калоян е бил личност с рязко противоречиви каче­ства, се е отразило и на имената му: той по рождение е Йоан, но го наричали галено Йоаница, после го нарекли Калойоан, съкратено Калоян - „добрият Йоан", а ромеите субективно, но сигурно не без основание, преиначили име­то му на Скилойоан - „Кучеиван"...

Но едва ли е честно да се оправдаваме само с Калоян. В главата ми отеква един друг, много по-отдавнашен вопъл на един арменец, Аристакес Ластиверци2:

А пък той [Василий II Българоубиец] чрез измама събрал българските войски на едно място, преструвайки се, че ще ги възнагради, а след това заповядал да ги изпратят на Изток по пътища, от които няма връщане.

Те дошли тук, в Армения, и разорили цялата страна. О, какво бедствие бе тяхното идване на Изток, колко нещаст­ни са местата, през които те минаха! Както казва пророкът Иоил: „Земята бе като райска градина пред тях, а подир тях - пустиня пуста ".

Що за злобен и безжалостен народ, жестокосърдечен и склонен към насилие!

Но достатъчно за това.

Дано да е достатъчно.

1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница