-1207 ГЛАВА IV Страшният добър Иван Император Калоян

ГЛАВА IV
Страшният добър Иван

В оня далечен септемврийски ден на 1197 година, като чу, че и брат му Петър е убит, Калоян знаеше, че убийците ще дойдат да убият и него - и не се излъга.

Кръвта още изтичаше от раните на цар Петър, който ле­жеше бездиханен под големия дъб в градината на Царевец, къде­то го настигна смъртта, и убийците му се втурнаха към двореца, обикаляха стая след стая, но търсената жертва я нямаше. Когато блъснаха вратата на тронната зала, те се втрещиха на прага:

На трона седеше Иваница, най-малкият от братята, кой­то след убийството на Асен избяга от Констатинопол и се завърна в Търново; малцина го бяха виждали: бе мъж огромен на ръст, с лице продълговато и скулесто, изсечено сякаш от резбар; седеше на златния трон целият в разкошно царско одея­ние, със златен венец на главата, в обшита с бисери мантия, под която се подаваха върховете на червените ботуши, със злат­на огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасана на бедрото златна ножница, но мечът не беше в нож­ницата -

Иваница държеше тежките си ръце върху дръжката на голия меч, забит пред коленете му; от двете му страни стояха прави, също в царски одежди, с малки коронки на главите и с малки мечове в ръцете, двете деца на стария Асен - 5-годишния Иван и 3-годишния Александър.

Калоян гледаше неподвижно пред себе си с черните си като нощ очи и мълчеше, а съзаклятниците стояха като закова­ни на прага, сякаш омагьосани от неочакваната гледка, и оголените мечове не трепваха в ръцете им.

Калоян също бе изненадан: той мислеше, че съзаклятни­ците на Иванко са българи, подкупени от византийците - с тях щеше да се справи лесно.

Но пред него с оголени мечове стояха вождовете на куманите. Братята му бяха повикали тези кумани, за да освобо­дят с тяхна помощ отечеството си, с годините те станаха част от това отечество - и вече посягаха към короната.

Калоян гледаше неподвижно пред себе си и съобразява­ше със скоростта на светкавица: ако убиеше куманските вождове (а можеше - зад кадифяната завеса стражата чакаше знак) - разярените кумански орди щяха да опустошат България, Византия като лешояд това и чакаше - за два дни щеше да завладее отново току-що възкръсналото му отечество.

Калоян мълча дълго, прекалено дълго, докато един след друг съзаклятниците започнаха да подвиват колене под тежкия му поглед и свеждаха глави, очаквайки върху вратовете им да се стовари мечът на Калоян.

Вместо това, те чуха Калоян да казва:

- Добре дошъл, Манастре. Ще ми дадеш ли сестра си за жена?

Да бяха чули свистенето на меча, който след миг ще от­дели главите им от раменете, убийците на Петър не биха били така ужасени.

Луд ли бе този човек?

Но това не беше всичко. След седмица като лисица в Търново се промъкна и друга коварна вест: Калоян се бил по­братимил с Иванко - с убиеца на другия си брат Асен!

Продължител на делото на братята си ли бе Калоян - или предател?

Иванко бил посрещнат в Константинопол с почести, им­ператорът Алексий III го дарил не само с ценни имоти, но ре­шил да го ожени за своята четиригодишна внучка Теодора, на което нашият дивак, като гледал засуканата майка на невеста­та си, рекъл:

- Защо ми е яре, което още суче, когато козелът се нуж­дае от напращялата коза...

Какво е правил козелът с козата, не е записано в аналите, но императорът побързал да отдалечи Иванко от столицата - направил го управител на град Пловдив и ръководен от древ­ната максима, че няма по-ревностен враг на родината си от предателя, го назначил за главнокомандващ на всички войски, които трябвало да действат против България.

По това време именно Калоян пратил при него свой чо­век да му напомни, че е българин и че било, каквото било, про­тяга му ръка в името на отечеството.

Иванко не посмял обаче да поеме ръката, защото се стра­хувал от мъстта на Калоян, но все пак българското сърце в него проплакало и той се отметнал от Византия - обявил се за независим владетел. Това за Калоян било достатъчно.

Същото направил и Добромир Хриз. Този Добромир Хриз се отмятал поне пет пъти. Той бил изпратен навремето от Асен и Петър с отряд от 500 души да овладее Струмската област, овладял я, но се отметнал от България и се обявил за независим деспот, после се подчинил на Византия, но се отметнал и от Ви­зантия, пак й се подчинил, после пак се отметнал и се съюзил с България, после се отметнал от България и т.н.

По това време въстанал и управителят на Смолянска област Йоан Спиридонаки, така че на юг от Балкана, подкокоросвани от Калоян, възникнали три независими княжества.

Докато Византия воювала срещу тях с оръжие или с хит­рост...

Толкова ли са били хитри тези византийци или нашите хора са били толкова прости, та по един и същ начин са били изловени: след като не могъл да победи с оръжие Иванко, импера­торът се заклел най-тържествено, че го признава за незави­сим и велик владетел на Пловдивска област и пратил при него един свещеник със Светото и Божествено Евангелие като гаранция за светостта на своята клетва и поканил глу­павия Иванко да дойде в Константинопол, за да благосло­вял женитбата му със своята внучка, но щом Иванко дошъл, подлият Алексий III заповядал да го оковат пред очите му, след което го хвърлил в цариград­ския дранголник и повече от Иванко ни вест, ни кост; тази своя внучка Алексий изглежда използвал като стръв - след като хванал Иванко, предложил я на Хриз, сватосали се уж, след което принудил към робство този змей, който не остави подире си никакви дири¹ и т.н.

...през това време Калоян обсадил крепостта Варна, коя­то единствено в Северна България все още била в ръцете на византийците, и без да се побои и засрами нито от светостта на деня - това бе на страстната събота [1201], нито от Христовото име, което този варварин произнасял с устата си, но подстрекаван от кръвожадните демони, всички взе­ти в плен погребал живи в рова, като го изравнил със земя­та, после разрушил стените на града и ознаменувал най-царствения ден на годината Великден с кървави помани и адски жертвоприношения - пише ужасен колегата Никита Хониат; след това Калоян се отправил на запад и прогонил мад­жарите от Моравско, Браничево, Белград и Ниш, които те ти­хомълком били завладели.

През 1202 година откъм запад се задали легионите на Четвъртия кръстоносен поход.

Императорът на Византия Алексий III бил обхванат от лоши предчувствия, особено след като синът на ослепения от него негов роден брат Исак II Ангел побягнал при кръстонос­ците и ги водел насам, та Алексий предложил на Калояна мир, признавайки щедро за български територии земите на днешна Македония, на Косово с Прищина и Призрен и част от Северна Тракия, обаче отказал да признае царското достойнство на Калояна.

Читателят може би се пита: защо нашите царе така упори­то са напирали да ги признаят за царе, след като са били царе?

Това не е било въпрос само на суета, било е въпрос с много важно международно значение: ако не е признато царското достойнство на българския владетел от някоя ве­лика тогавашна сила, или от Римската, или от Цариградска­та църква, всеки съседен владетел считал владенията на този наш непризнат цар за незаконни и можел всеки момент без­наказано да ги присвои.

Симеон Велики не бил признат от никого - той, както знаем, сам се самопровъзгласил за цар, но великите изглежда нямат нужда от чуждо признание. Това се отнася не само за царете...

На папския престол в Рим по това време седял зловещи­ят Инокентий III, страшният гонител на богомилите, основа­телят на Светата инквизиция.

Този Инокентий III организирал Четвъртия кръстоно­сен поход с тайната мисъл да сложи най-сетне ръка върху източните територии на Старата Римска империя и за да не би „разярените българи" пак да избият голяма част от кръсто­носците, пратил писмо „до благородния мъж Йоаниций", с което искал „да укрепи предаността му към апостолическия престол".

И започнал няколкогодишен пазарлък, който в учебни­ците по история се нарича сключване на уния, сиреч присъеди­няване на православната ни църква към католическата и при­знаването на папската власт. Че Калоян малко се е вълнувал от църковните въпроси, а повече от нещо друго, става ясно от кореспонденцията му с папа Инокентий III.

Още в първото си писмо „до уважавания и пресвети отец" през 1202 година Калоян поставя въпроса ребром:

Аз, Калоян, император на българите и власите, като любим син искам от нашата майка Римската църква царска корона и достойнство, както са ги имали нашите стари императори.

През следващата 1203 година Калоян изпраща до папата още две писма - дали блъфира в тях, или казва истината, е трудно да се каже, но условията му стават категорични:

„Дойди при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти да­дем патриарх", но аз не пожелах, а напротив - аз моля твоя велика светлост да изпълни желанието на моето царство, съгласно обичая на моите предшествени­ци, царете Симеон, Петър и Самуил, прародителите мои, да изпратиш пастирски жезъл, който е обичайно да притежава патриархът и да проводиш кардинали при мое­то царство, като им дадеш корона и скиптър и привилегиум, подпечатан със злато.

След този твърд намек, че ако не му изпрати корона и скиптър, Калоян ще ги получи от Цариград, Инокентий III от­говаря бързо:

Ние, желаейки да се грижим с отеческа грижа за ду­ховните и земни работи на народите българи и власи, които от много време са били откъснати от гърдите на своята майка Римската църква, поставяме те за цар над тях и ти изпращаме царски скиптър и царска диадема, която ще ти бъде възложена, след като дадеш клетвено уверение, че ще останеш предан на Рим­ската църква...

И наистина, това станало, както свидетелства сам Калоян:

Тук трябва да се признае нещо, скъпи читателю, за да не бъдем упрекнати в невежество. В тези писма, при превода от български на гръцки, от гръцки на латински и обратно, понятията губели своята точност, а и всеки влагал в тях каквото му се искало съдържание, така че не е много ясно каква точно корона е получил Калоян: според папа Инокентий III това е кралска диадема, а Калоян я обявява за царска корона, та дори за корона импе­раторска (той, и преди да получи короната, както видяхме, се нарича Аз, Калоян, император на българите).

В монархическата йерархия отдолу нагоре титлите се подреждат: княз, крал, цар, император (василевс). Цар е българско съкращение на ц[ез]ар, което уж било равно на император и василевс, но май не е, защото кесар, което е гръцко прочитане също на caesar, е била във Византия тит­ла по-ниска от император, а и Инокентий казва, че титлата император може да носи само владетелят на Свещената Римска империя. Цар пре­минава по-късно от нас в Русия, където наистина се употре­бява равностойно с император.

Подобна мъгла витае и около главата на българската църква: Инокентий III посвещава първосвещеника ни в примас (което ще рече първи епископ), а Калоян му благода­ри, че е благословил „пресветия патриарх на цяла Бълга­рия".

Докато вървял този пазарлък между Калоян и папата, кръстоносците пък във Венеция се пазарели с великия дож Енрико Дандоло да ги превози по море до свещените евангелски брегове, дожът им поискал огромна сума и тъй като те нямали толкова пари, за компенсация ги принудил да нападнат Ви­зантия, съблазнявайки ги като същински Луцифер с огром­ната плячка, която щели били да награбят от златния Византион; същевременно във Венеция се явил и синът на ослепения Исак II Ангел, който успял да избяга от затвора, отишъл той при водача на кръстоносците Бонифаций маркиз дьо Монфера и му обещал половината от императорското съкро­вище на Константинопол, ако го върне на бащиния му пре­стол - и така, вместо към Гроба Господен, безкористните Хри­стови воини поели срещу Константинопол.

Когато корабите им навлезли в Босфора, изплашеният Алексий III пратил патриарха си при българския цар Калоян да моли за помощ.

(Тогаз именно той кандисал да даде на Калоян и царска корона, и патриарх, но било късно.)

Калоян отказал и в суматохата отишъл, та завзел тери­ториите на юг от Средец до Тесалия - градовете Скопие, Призрен, Охрид...

През това време кръстоносците се прехвърлили на евро­пейския бряг и започнали да обсаждат Константинопол и откъм сушата, тогава Алексий III ограбил императорското съкровище, измъкнал се някак си посред нощ от столицата си и побягнал към Пловдив, жителите на Пловдив обаче го прогонили и той се скрил зад стените на Солун.

Кръстоносците влезли в Константинопол и провъзгла­сили сина на Исака II Ангел за император на Византия, но тъй като хазната била ограбена от чичо му Алексий III, той - новият император на Византия Алексий IV - нямал с какво да плати на кръстоносците и те започнали да оплячкосват древния град.

Тогава патриотът Алексий Дука Мурзуфл удушил пре­дателя Алексий IV, провъзгласил се за император под името Алексий V и прогонил кръстоносците от столицата.

Кръстоносците обаче се ядосали, обсадили отново Кон­стантинопол и на 13 април 1204 година превзели столицата на източните императори, слагайки край на Византийската импе­рия.

И започнала в Константинопол страшна сеч и още по-страшен грабеж.

От векове не е виждано да се вземе толкова голяма плячка в един град! - възкликнал удивено рицарят Жофроа дьо Вилардуен¹.

Божиите воини не се посвенили да оплячкосат и Божия храм „Света София", а дожът Енрико Дандоло задигнал злат­ните коне на древногръцкия ваятел Лизип, които Константин Велики донесъл от Рим да украсяват хиподрума в Константи­нопол, сега Дандало ги отнесъл да украсяват катедралата „Сан Марко" във Венеция.

Вечният град бил обявен за столица на Латинската импе­рия. Пръв неин император станал Балдуин I Фландърски.

Византийската империя била разфасована: император Балдуин получил една трета от империята, а другите две трети били поделени по равно между кръстоносците и Венеция.

На маркиза Бонифаций дьо Монфера се паднал град Со­лун, основал си той там своя държава, наречена Солунско крал­ство.

Калоян, след като бил, както видяхме, в приятелски от­ношения с римския папа Инокентий III, си мислел, че такова ще бъде към него и отношението на кръстоносците му, затова изпратил при колегата си император Балдуин посланици с предложение за мир и дружба.

Обаче надменният Балдуин, граф Фландърски, му отго­ворил следното:

- Кой си ти, че си позволяваш да ми говориш като равен с равен, като император с император, а не като роб с госпо­дар? Веднага свали от мръсната си глава короната, хвърли меча си и ми предай мизерното си царство, в противен случай още утре ще вдигна войската си срещу тебе, ще превърна в пепел царството ти, а ти ще имаш честта да те направя роб, какъвто си бил и преди това!

Тези думи събудили у Калояна звяра.

При него по това време пристигнали пратеници от всички ромейски градове в Тракия. Зверствата на кръстоносците били толкова големи и невиждани (те не щадяха никого, насичаха всички с мечовете си и напоиха земята с кръв - пише Никита Хониат, насила отвличаха стадата и чардите на българите - свидетелства и роденият в Йерусалим Вилхелм Тирски, избиваха тези, които се съпротивляваха или ги бесеха по клоните на дърветата от двете страни на пътя, а цяла­та войска грабеше безнаказано, държейки се към българите и към гърците като към безбожници - признава и баварският епископ Ото Фрайзингски), че това накарало ромеите да отидат при цар Калоян, ко­гото до вчера наричали презрян роб и Кучеиван, и да му се молят да ги спаси от франките, като му казали:

- Ще те направим император и ще ти се закълнем да ти се подчиняваме като на господар, ако и ти се закълнеш да се отнасяш към нас като към свои.

Заклели се. И в този миг онази мисъл, онази същата под­лудяваща душата мисъл, помниш ли я, читателю, която преди пет века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константино­пол с короната на кесар, тази мисъл - да стане император на Византия - не умря­ла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през вековете от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели, тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум и на Симеон - същата тази мисъл сега кълвяла мозъка на Калоян: про­гониш ли Балдуин от Константинопол, тронът на източните императори е твой, ромеите сами ти го предлагат!

И Калоян веднага наредил на ромейските пратеници да се върнат по градовете си и по даден от него знак да въстанат, а той ще нахлуе с войските си от север.

Въстанала първо Димотика. Жителите й нападнали кръстоносците и ги избили, малцина успели да избягат в Од­рин; но Одрин също се разбунтувал и венецианците, в чието владение бил, панически побягнали към Аркадиопол, но като чули, че натам идвали български и кумански войски, побягна­ли към Цурул, но и оттам били прогонени и търтили към Кон­стантинопол; въстанал и Пловдив, въстанала цяла Тракия.

Страх обхванал Константинопол.

Балдуин събрал цялото си рицарско войнство, последвал го граф Луи дьо Блуа, а след него и великият дож на Венеция Енрико Дандоло, всеки със своите полкове, и потеглили на се­вер, колейки всичко с меч по пътя си (както бе казал вече Ни­кита Хониат), и така приближили до Адрианопол, сиреч до Одрин.

Докато кръстоносците обсаждат Одрин, ще прекъсна за малко разказа на граф Жофроа дьо Вилардуен, за да обърна внимание на любопитния си читател върху „бойните зна­мена на Йоанис".

Още от читанките знаем, че бойното знаме на прабълга­рите е било конска опашка, окачена върху копие - така пише и папа Николай I до княз Борис: „Вие заявявате, че когато сте влизали в сражение, досега сте носили като военно знаме конска опашка ".

Дали папа Николай I е дал друго знаме на княз Борис и какво е било то - не е известно, но след покръстването едва ли конската опашка е била знаме на нашата държава. Какво ни е било знамето при Борис и Симеон - също не знам, но какви са били „бойните знамена на Йоанис" може да разбе­рем от едно писмо на папа Инокентий III „до светлия цар на българи и власи":

(В свое писмо до папата, което цитирахме по-горе, цар Калоян потвърждава, че господин Лъв, посланик на апостолическия престол, ми даде скиптър и знаме.)

След като на 28 октомври 312 година Константин Вели­ки видял на небето над Понте Милвио светещия кръст с огнените букви: In hoc signo vinces! (С този знак ще побе­диш!), кръстът станал знаме на почти всички средновековни християнски крале, а и до ден днешен кръстът в различни цветове и модифи­кации е знаме на Финландия, Швеция, Норвегия, Дания, Ис­ландия, Великобритания, Швейцария, Малта, Гърция - подобно ще да е било и нашето знаме по времето на Калоян, а вероятно и след това.

Докато всеки си размишлява смутено наум - а на кого ще подари победата Исус Христос, „който научава ръката за война и движи пръстите в битка", когато се срещнат две армии, носещи с еднакво упование знака на неговия кръст? - нека видим какво ще стане след малко край Одрин:

Да дадем сега думата на нашия бивш неприятел и от немай-къде сегашен приятел Никита Хониат:

Маршалът на Шампания, граф Жофроа дьо Вилардуен, допълва тъжния списък:

След този разгром на латинците Калоян напуснал Тра­кия (и това било голямата му грешка!), втурнал се на запад - към Солун, пътьом превзел крепостта на Серес и, както пише маршалът на Шампания: бедните и незначителни хорица, които не стрували нищо, той пуснал да си ходят в Унгария, а другите, които стрували нещо, накарал да им отрежат главите; когато стигнал до Солун, оказало се, че градът вече е превзет от българина Чъсмен, владетел на Просек, Калоян от­минал нататък и започнал да превзема един след друг всички градове и крепости в земите на днешна Македония...

През това време Хенрих Фландърски, който заместил на престола пленения си брат Балдуин, понеже бил по-умен от него, проумял, че Латинската империя може да оцелее само ако успее да разруши съюза между българи и ромеи, затова набързо сключил мир с Теодор Ласкарис, оста­вяйки на спокойствие основаната от него в Мала Азия тъй на­речена Никейска византийска империя, а с прехвърлените от Мала Азия войски се отправил сре­щу България, като започнал щедро да възнаграждава с пожизнени имения присъединилите се към него византийски арис­тократи, а сурово наказвал съюзниците на българите.

Като мина край Аркадиопол [Люлебургаз] - пише на­шият Никита, - където бе останал да живее един само вятър, той навлезе в Айри, изтребвайки безпощадно жителите му като стадо овце или волове, а не като християнско обще­ство, понеже те бяха минали на страната на българите.

Пръв се отметнал Пловдив. Ромеите в града избрали за властелин на града Алексий Аспиет, този Алексий Аспиет бил пленен навремето от цар Асен като превземал крепостта на Серес, как после е избягал от България, не е ясно, но надъхан със стара омраза против българите, той обя­вил гласно, че не признавал Калояна за император, погнал та­мошните павликяни и богомилите, те се оплакали на българс­кия цар и само като чул името на Алексий Аспиет, Калоян по­беснял и се устремил с войската си към предателския Плов­див. Градът се предал без бой.

А Никита допълва саркастично:

А маршалът продължава:

Не стигало, че ромеите му изменили, от Търново доле­тяла вест, че там кроят заговор против него и Калоян веднага препуснал натам, наказал изменниците със страшни наказа­ния и с нови начини на убиване - съобщава ни всезнаещият Никита, - и гневен, жесток и безмилостен, решил да започне война с ромеите, казвайки, че не бил вече в състояние да по­нася тяхното коварство, вероломство и непостоянство.

В заговора вероятно са участвали и ромеи заедно с пле­нените латинци, откарани в Търново с Балдуин, а може би и самият Балдуин, към когото дотогава Калоян се отнасял „с подобаваща почтителност", и сигурно не без причина точно когато потушавал заговора, разпалвайки се в злобата си все повече и повече, той стигнал най-после почти до лудост и в такова състояние заповядал да изведат Балдуина от тъмницата, накарал палача да отсече със секира нозете му до коле­ната и ръцете му от китката до рамената, след което го захвърлили надолу с главата в една помийна яма за храна на птиците небесни...

Има и друга версия, която разказва абат Алберик от манастира „Три извора" край Шалон на Марна:

Над Царевец и до днес витае тази мълва - и песен дори се пее: „Балдуине, ти презря ми любовта"...

Това е много наивно, но не е невъзможно, ако имаме предвид бъдещата любовна авантюра на въпросната куманка и ако си спомним, че два века преди това и двете почтени дъщери на цар Самуил се влюбили по подобен начин в плен­ници и то толкова фатално, че благородният Самуил осво­бодил пленниците от тъмницата и омъжил дъщерите си за тях.

Е, Калоян е нямало как да прояви подобно благород­ство...

А Жофроа, маршалът на Шампания, продължава прозаически:

По това време Бонифаций Монфератски и Хенрих Фландърски тайно се срещнали в крепостта Кипсела край река Ма­рица и се договорили заедно да нападнат и да завладеят най-сетне тази дива България. Обаче на връщане към Солун

Дали свидетелят на това събитие - рицарят хронист, мар­шалът на Шампания граф Жофроа дьо Вилардуен - е бил сред тези, които изоставили ранения маркиз и побягнали, или сред онези, които останали с маркиза и били убити, не става ясно, но случило се това на 4 септември 1207 година.

И тъй, Калоян, „по-бърз от мълвата", се приближавал неудържимо към своята заветна цел, към мечтата на древните велики царе на България.

Византийската империя била разсипана от братята му и доунищожена от латинците, Латинската империя била разси­пана от него и била пред сгромолясване:

изпратил бил вече на оня свят и двамата водачи на кръсто­носците - Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски, мъртъв бил и дожът на Венеция Енрико Дандоло (умрял той с отекли полови органи, поради многото парасанги¹, които преминал на кон през време на бягството си от Одрин до Родосто - както ни съобщава поетът Никита Хониат); да превземе Солун след смъртта на краля му маркиз Бонифаций Монфератски, за Калоян било детска игра, а след Солун лесно щял да падне и Константинонол...

Така е описано убийството на Калоян в „Деянията на све­ти Димитър Солунски" и в „Житието на свети Сава".

Според житиеписците белият конник, който пронизал с копието си Калояна, не бил никой друг, а самият свети Ди­митър Солунски, от което излиза, че солунският свети Димитър хич не бил избягал от Солун, както лъжел цар Асен преди 22 години, ами си пазел светецът града¹.

Към Търново препускал другият - куманският свети Ди­митър...

Притурка към глава IV

Ще си позволя, скъпи мой читателю, да препиша тук ня­кой друг откъс от стари хроники, които не смея да коменти­рам, понеже утробният патриотизъм ни кара да считаме сво­ите царе за велики, дори да са злодеи, а чуждите, ако са вели­ки, считаме за злодеи. Така че това е четиво за домашен и по възможност таен размисъл, защото твърде често публично ние се гордеем с онова, от което, останали насаме, се сра­муваме...

Това е плачът на ромееца Никита Хониат. Може да си речем, че е пресилен, лицемерен плач, че това са крокодил­ски сълзи - но няма да е съвсем вярно. Може да кажем, че тези жестокости са ги извършвали варварите, сиреч куманите - но това не е оправдание, защото те са били наши наемници; а това, че кръстоносците „далеч ги надминавали по жестокост", както казва друг хронист, не е утеха.

Има една друга хипотеза, която иска да оправдае жесто­костта на Калоян. Когато през 1972 година разкопали църквата „Св. 40 мъченици" в Търново, намерен бил там гробът на Калоян, скелетът бил дълъг 188 сантиметра, зна­чи Калоян е бил двуметров исполин! В тилната част на черепа му имало следа от стара рана, нанесена от меч или брадва, след зарастването на раната от вътрешната страна на черепа се образувала остра издутина, която е притискала мозъка, причинявайки силни болки, които вероятно поня­кога са предизвиквали у Калояна умопомрачителни при­падъци на ярост и агресия.

Тъй твърдят учените антрополози, хирурзи и психоло­зи¹. Че Калоян е бил личност с рязко противоречиви каче­ства, се е отразило и на имената му: той по рождение е Йоан, но го наричали галено Йоаница, после го нарекли Калойоан, съкратено Калоян - „добрият Йоан", а ромеите субективно, но сигурно не без основание, преиначили име­то му на Скилойоан - „Кучеиван"...

Но едва ли е честно да се оправдаваме само с Калоян. В главата ми отеква един друг, много по-отдавнашен вопъл на един арменец, Аристакес Ластиверци²:

А пък той [Василий II Българоубиец] чрез измама събрал българските войски на едно място, преструвайки се, че ще ги възнагради, а след това заповядал да ги изпратят на Изток по пътища, от които няма връщане.

Те дошли тук, в Армения, и разорили цялата страна. О, какво бедствие бе тяхното идване на Изток, колко нещаст­ни са местата, през които те минаха! Както казва пророкът Иоил: „Земята бе като райска градина пред тях, а подир тях - пустиня пуста ".

Що за злобен и безжалостен народ, жестокосърдечен и склонен към насилие!

Но достатъчно за това.

Дано да е достатъчно.