Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница17/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   25

1207-1218

ГЛАВА V
Зловещата марионетка


Цар Борил

В Търново побързали да извършат преврата преди да е пристигнал трупът на Калоян, защото и мъртъв - Калоян бил страшен.

Заговорът бил скалъпен още преди похода към Солун. Да се качи сам на престола - Манастьр не смеел. Това открито узурпаторство на куманина би възбудило яростта на българските боляри, а и българският народ (той, казват, не бил като сегашния) сигурно щял да се разбунтува.

Затова трябвало да се пипа по-хитро - за маскировка на трона да се постави българин, който хем да има някакви закон­ни наследствени права, т.е. да е от рода на Асеневци, хем да става за марионетка.

Кой можел да бъде той?

Петър нямал деца. Калоян имал дъщеря, но тя засега не влизала в сметката. Синовете на стария Асен - Иван и Алек­сандър - били малолетни, но като истински наследници на тро­на те трудно щели да се подчинят на чужда воля, на тях по им отивало да бъдат удушени на бърза ръка.

Тримата братя имали две сестри, едната от тях имала един син - Алексий Слав, другата - двама: Стрез и Борил. Слав и Стрез били прочути с храбростта си бабаити, до смърт вер­ни на Калоян, с тях сговор не можело да има.

Оставал по-малкият брат на Стрез - белязаният от Бога, гърбавият Борил.

И преди да тръгнат към Солун, Манастьр подшушнал на сестра си - жената на Калоян, да прелъсти този гърбушко, дето не жена - крава не го поглеждала и докато Калоян превземал „Ираклея, Панион, Хариопол, Траянопол, Макри, Клавдиопол, Мосинопол, Перитерион и много други, които не е нужно да изброяваме...", куманката го примамила в царското ложе и след като го зашеметила с дивата си скитска страст, на сутринта му рекла:

- Ако Калоян научи, а в двореца, както знаеш, тайни няма, ще убие и мен, и теб. Избирай: да бъдеш мъртвец или цар?

Капанът щракнал. Манастър, както видяхме, изиграл ролята на свети Димитър край Солун, след което препуснал към Търново „така бързо, сякаш някакви северни вихри го го­нели", тутакси венчал Борил за вуйна му и тържествено го провъзгласил за цар - хем българин е на българския престол, хем ще си го ко­мандват куманите, както щат, защото от всички наследници на трона Борил имал най-малко право да седне на него и нямало начин срещу му да не въстанат другите наследници -

Борилчо нямало да има на кого да се опре, освен на ку­маните. Е, как няма да слуша?

Манастър предвидил всичко много точно: пръв срещу Борил въстанал брат му Стрез, а след него и братовчед му Алексий Слав.

Като добър пълководец, куманинът предпочитал да из­преварва действията на противника, затова още същата нощ обкръжил заговорниците в дома на Стрез и устроил там едно класическо нощно куманско клане, но за голямо негово съжа­ление Стрез успял да избяга.

Вбесеният куманин тутакси се промъкнал в покоите на Асеневите деца, но за негова още по-неприятна изненада Иван и Александър били изчезнали - още преди да падне нощта, хора, верни на Калоян, били извели децата от двореца и вече препус­кали отвъд Дунава към далечните руски степи.

Стрез потърсил убежище при сръбския жупан Стефан Първовенчани, Борил ту подкупвал жупана, ту го заплашвал:

- Предай ми брат ми - да изгоря на огън тялото му или да го разсека на четири части и да украся с тях градските стъгди!1

Жупанът обаче на инат се побратимил със Стреза и му помогнал да завладее цялата област от Охрид до Струма, обя­вявайки я за независимо българско княжество; а Слав, който бил назначен още от Калоян за управител на Родопска област, се провъзгласил за независим владетел на независимо деспотство - и тутакси обявил война на Борил; през това време, научавайки за смъртта на Калоян, мад­жарите завзели Браничевската и Белградската област, сърби­те пък - областта около Ниш, от север куманската държава Кумания бавно премества­ла границите си на юг към Дунава, а от юг настъпвал латинският император Хенрих, който решил най-сетне да отмъсти за брата си Балдуина и да ликви­дира България окончателно.

При това положение на Борил не му оставало нищо дру­го, освен да се направи на храбър. Гърбав, не гърбав, яхнал бял кон и повел войската си, прехвърлил Стара планина и още отда­лече съзрял долу в полето край Пловдив проблясващите ризни­ци на рицарите и червената палатка на императора Хенрих.

Денят бе хубав и ясен, а полето така равно, че неприя­телите се виждаха съвсем наблизо, по дължината на една обрасла поляна. И Борил, който бе сред тях, бе подредил в боен ред своите военни части и те започнаха да се прибли­жават. Тропотът и цвиленето на конете бяха толкова сил­ни, че не би се чуло дори ако Бог бе гърмял...

Какво повече може да се каже? Ето - латинците сли­зат от парадните си коне и се качват на бойните. Двете войски яздят в добър ред и се приближават една към друга толкова близо, че се различава лицето на всеки войник.

Като се има предвид безбройния брой на Бориловите войници, днес, както ще видите, битката ще бъде ужасна и жестока. Както чухте, денят е хубав, българите надуват своите тръби...

Всеки наш войник с наведено пред себе си копие пришпорва коня си, споменавайки Божия гроб с голямо смире­ние. И сблъскват се с българите и с куманите и всеки много яростно събаря своя противник.

И знайте, че там, при това сражение, паднаха много убити и ранени. А за тези, които бяха паднали, нямаше вече никаква възможност да станат, защото докато едни ги съба­ряха, други ги убиваха...

Какво повече да кажа? Преследването на Борил и не­говите войници беше много голямо. Те бягаха като хора, кои­то не смееха да се спрат; нашите пък ги преследваха, дока­то имаше следа от тях.

Тук Бог извърши едно доказано чудо: Борил ни нападна с 33 000 души, образуващи 36 отряда по 900 войника, а ние имахме само 15 отряда и три от прости гърци, като във всеки наш отряд имаше само по 20 рицаря, освен отряда на императора, дето бяха 50.

При това положение битката щеше да е неравна, ако не ни помогна Бог, но той го стори, защото нашите хора са праведни, а хората на Борил - дяволи.

Е, то бива, бива, но тука хронистът Анри дьо Валансиен2 прекалява! Излиза, че 33-хилядната армия на Борил е била разгромена след „безкрайно избиване" от 350 рицари (15 отряда по 20 рицари прави 300, плюс 50 от отряда на Хенрих), дори всеки рицар да е имал по 10 оръженосеца - какъвто и да е Бо­рил, но чак пък толкова...

Както и да е. След като разгромил Борила и придобил от царството му „земя на 15 деня път", сиреч цяла Тракия от Чер­но море до Струма, Хенрих решил да се справи и с родопското деспотство на Слав, но Слав го преварил.

Слав влезе в палатката и падна на колене пред импера­тора, който седеше, заобиколен от своите най-велики баро­ни, целуна краката му, след това ръката му и каза:

- Господарю, казаха ми, че имате дъщеря, моля ви, ако желаете, да ми я дадете за жена. Аз съм човек доста богат със земя и съкровища от злато и сребро и в моята страна ме


почитат доста за благородник. И тъй, аз ви моля, ако обича­те, да ми я дадете...


И всички благородници, които бяха там, посъветваха императора да му я даде, за да му служи българинът на дра­го сърце и с удоволствие. Тогава императорът каза:

- Добре. Слав, аз ви давам дъщеря си, а заедно с нея и цялото завоевание, което направихме тук, при условие, че ще бъдете мой човек и ще ми служите. Освен това ви обещавам да ви направя господар на иглата Голяма Влахия.1

Дали императорът обещал на Слав да го направи цар на България, след като с общи усилия свалят Борил от трона, или под Голяма Влахия се разбирала местността Северна Тесалия, не е много ясно, но е без значение, защото тъй или ина­че обещанието на Хенрих било толкова истинско, колкото и дъщеря му -

Слав много късно разбрал, че развратният латинец му пробутал една от многото си незаконни дъщери и по този на­чин го купил, така да се каже, с фалшива банкнота.

И тъй, врагове обградили Борила отвсякъде, след война­та следвала война, след поражението - поражение и съседите ни като гладни кучета късали живи меса от снагата на майка България, както би се изразил един мой колега - поет свръхпатриот.

Но без майтап, две трети от територията на България била разграбена.

Това не стигало, но и както винаги, щом над отечеството надвиснели черните облаци на бедите, така и сега богомилите нахлупили черните качулки над очите си, зашетали из обруле­ната ни държава, зашепнали опасните си слова и като някакви свирепи вълци започнали безпощадно да разхищават Христовото стадо - както не по-малко поетич­но се изразява един от тогавашните български придворни ле­тописци2.

Малцина от нашите царе са имали летописци, било им е, изглежда, все едно какво ще пишат за тях писарите. Борил оба­че, поради това, че бил гърбав и не ставал ни за воин, ни за мъж, преди да стане цар бил загърбен от всички и от самота се отдал на четене, четял за подвизите на наши и чужди велики царе, за Алек­сандър Велики и за нашия Симеон Велики, възхищавал им се, но веднъж си задал въпроса: а всъщност наистина ли са били велики те - или всичко зависи от написаното?

Защото може да си бил велик, но ако не е било написано, че си велик - откъде ще знаят потомците, че си бил велик?

Оттук гърбавият му ум стигнал и до обратното заключе­ние: че щом всичко зависи от написаното, може да не си бил велик, но ако се напише, че си велик, потомците ще вярват на написаното (къде ще идат, като няма други източници?).

Повикал тогава Борил своя писар и му заповядал навсякъ­де, където се споменава името му, да пише пред него великият, мъдрият, благочестивият и т.н., който повярва - повярва...

Колегата писар се престарал, нямало как иначе: след предателския сговор на Борил с убиеца на чичо си, след кръво­смешението с родната си стринка, след посегателството да убие престолонаследниците - децата на Стария Асен, след узурпирането на трона - благочестив било най-абсурдното, което можело да се каже за този подлец и мръсник, затова писарят, за по-голяма достоверност, преувеличил епитета и писал:

Благочестивейшият наш цар Борил се разпали от бо­жествено желание, изпрати да съберат богомилите по ця­лото негово царство подобно на някакви плевели в снопи и повели да се събере събор.

Когато прочее се събраха всички епископи, свещени­ци и иноци, а също така и всички боляри и голямо множе­ство избран народ, и когато царят узна, че всички те са се събрали, веднага излезе със светла багреница, седна в една от тогавашните големи църкви, а съборът насяда оттук и от­там. Той заповяда да доведат сеятелите на безчестието, но не ги отрече изведнъж, а ги улови с голяма хитрина...1

Борил явно бил вече чел съчинението на Анна Комнина, в което тя описвала как баща й Алексий I Комнин подмамил преди 100 години Василий Врач да изкаже учението си (виж Притурката към Глава I) и решил да разиграе същата сценка:

- Почтени отци - рекъл той на богомилите, - аз се удив­лявам на вашата добродетел и искам да позная проповядвано­то от ваша почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел...

Богомилите си рекли: „Абе този може да е като вуйчов­ците си Петър, Асен и Калоян, може и той да иска да му помог­нем, както и на тях помагахме" - и един през друг се надпреварвали да спечелят царя за свещената кауза, излагайки най-подробно тайното си учение.

След като били изслушани сред гробно мълчание, пос­ледвали гръмове и мълнии - започнало такова свирепо разоб­личаване, че богомилите стояли якоже риби безгласни, а преблагочестивият цар Борил радости изплъни ся и тържествуващо присъдил на всекиго различна смърт, жигосване или изгнание.

Случило се това 11 февруари 1211 година.

И започнало жестоко гонение из цялото царство, клади­те били в разгара си и съперничели на кладите, които разпал­вал по същото време в Южна Франция зловещият папа Инокентий III, който, както видяхме, горял по 500 еретика на ден - по колко богомили на ден е горял Борил, нямаме сведения, но горите наоколо били изсечени, баирите оголели...

Това като вятър раздухало огъня на ереста. Колкото по­вече преследвали богомилите, колкото повече ги избивали, вместо да намаляват, те ставали все повече и повече, превръщали се в герои, мъченици и светци, и дори ония, които били пре­ди това против тях, тръгнали подире им.

Случило се обаче нещо още по-страшно: вдигнел ли ня­кой глас против Борил - обявявали го за богомил! След всеки, който говорел, пускали двама, които слушат, след тях пускали подслушвачи, които подслушвали подслушвачите, след тях пък - подслушвачи, които да подслушват подслушвачите на подслушвачите и т.н.

Промърморел ли някой нещо, кажел ли нещо против, бил обявяван за еретик - и хайде на кладата! Покрай еретиците Борил изтрепал и прочието свои противници.

Настанал страх и терор. Борил изградил първата поли­цейска и доносническа държава в нашата история, портретът му би трябвало да виси в кабинетите на всяка по-сетнешна наша Държавна сигурност...

Но това не помогнало.

Отгоре на всичко откъм север все по-дръзко напирали куманите, от северозапад - маджарите, от запад - сърбите, от юг - латинците и Алексий Слав, от югозапад - Стрез, отгоре на всичко други някакви „четирима родственици" вдигнали въстание във Видин и стигнали до Огоста.

Положението на Хенрих не било по-розово. Той сам се оплаквал на папата:



Знайте от нас, ваша светлост, че досега срещу наша­та империя имаше четири най-могъщи врагове. От тях най-големият бе Ласкарис, който владееше цялата земя отвъд ръкава свети Георги [Босфора] чак до Турция и ни нападаше многократно от тази страна; от другата пък страна Борил ни мореше с много наше­ствия; от трета страна в солунското кралство безчинстваше Михаил Комнин, най-големият предател, от четвърта - Стрез, внукът на Йоаница, някогашният опустошител на империята.

Накрая в писмото си Хенрих лъже мъжки папата, че и четиримата споменати врагове, именно Борил и Ласкарис, Михаил и Стрез, бяха напълно разгромени, но себе си не можел да излъже:

Теодор Ласкарис, никейският император, жънел победа след победа и вече обсаждал откъм морето Константинопол, Михаил Комнин разширявал най-нахално територията на сво­ята Епирска държавица и протягал ръка към Солун, сърбите нападали откъм Ниш, Алексий Слав никому от околните нему владетели не се подчинявал1 и чакал само да падне Борил, за да се нахвърли срещу свата си Хенриха;

Стрез пък бил готов дори да прости на брат си Борил, ако нападнат заедно латинците. Годините на латинската импе­рия били преброени.

Кой от двамата е бил по-изплашен - Хенрих или Борил, не се знае, но общият страх хвърлил смъртните врагове в брат­ска прегръдка. Немският летописец Е. Герланд в историята си на латинските императори твърди, че пръв Борил бил предло­жил дъщеря си на Хенриха, но ний, водени от неугасващия си патриотизъм, ще предпочетем, разбира се, разказа на бедния френски рицар Роберт дьо Клари:

Император Хенрих направи съвещание с бароните как­во би могъл да направи с тези българи, с тези власи и с тези кумани, които толкова често нападаха империята и които бяха причинили смъртта на неговия брат Балдуин.

Тогава бароните го посъветваха да изпрати пратеник при Борил, който имал много красива дъщеря, и да поиска да му я даде за жена. Императорът отговори:

- Аз никога не ще взема жена от толкова долен произ­ход!

Но бароните казаха:

- Господарю, съветваме ви да направите така, защо­то те са най-силният народ и са най-опасни за империята.

Тогава императорът изпрати двама рицари, знатни мъже, като ги накара да се стъкмят хубаво. Те отидоха с голям страх в тази дива страна и като стигнаха там, онези искаха да ги убият. Но пратениците говориха толкова мно­го на този Борил, че той им отговори:

- На драго сърце ще изпратя дъщеря си на императора.

И тогава Борил накара да стъкмят дъщеря му като много богато и като много знатно момиче и я изпрати на императора заедно с шестдесет коня, натоварени с богат­ство, злато и сребро, с копринени платове и разкошни на­кити; нямаше кон, който да не беше покрит с червен копри­нен плат, който беше толкова дълъг, че се влачеше седем или осем стъпки зад всеки кон.

И макар че пътуваха през кал и по лоши пътища, никой от копринените платове не беше скъсан - всичко бе запазено в изящество и благородство.

Когато императорът узна, че княгинята пристига, отиде да я посрещне заедно с бароните си, устрои голямо тържество на нея и на нейните хора и след това се венча за нея.

Горкият Хенрих, той не подозирал, че се венчавал за смъртта!

Тази венчавка била не само последното предателство на Борил спрямо делото на Калоян, но това било и отмъстител­ната му гавра с кръвта на великия наш цар, защото въпросната дъщеря не била никаква Борилова дъщеря, а била дъщеря на Калоян - и тя, както ще видим след малко, довършила делото на баща си...

Борил решил да заздрави още повече съюза си с латин­ците чрез двойно сродяване - още същата година зарязал вуй­на си куманката и се оженил за дъщерята на сестрата на Хен­рих, и двамата двойни роднини се прегърнали и тръгнали друж­но да воюват срещу сърбите и прочието свои общи врагове.

За тези войни аз няма да разказвам, защото за поражения говорих достатъчно. А истинските летописци патриоти описват само победите на своя народ и пораженията на враговете си. Вярно, не вярно - след време в историята остава написаното, ненаписаното се забравя. Затова аз ще отмина с мълчание по-нататъшните поражения на Борил (какъвто ще да е, наш си е!) и потапям перото си в мастилото на възторга, за да изпиша с тържествени букви следващите наши победи.

На 11 юни 1216 година се случило нещо неочаквано и страшно: дъщерята на Калоян, императрицата на Латинската империя, отровила мъжа си - императора Хенрих Фландърски, брата на Балдуин I, който пък бе погубен от татко й.

Гърбицата на Борил се изправила от ужас.


1218-1241

ГЛАВА VI
Завоевателят на души


Цар Иван Асен II

Когато слухът, че дъщерята на Калоян отровила мъжа си - императора на Латинската империя Хенрих Фландърски, стигнал до руските степи на север - там вече веели снежни виелици.

Иван, синът на стария Асен, който преди десет години бе избягал тук заедно с брата си Александър, за да се спасят от меча на Борил, изпаднал в неудържима радост: благочестивейшият мръсник, кръвосмесителят, узурпа­торът Борил загубил единствения си съюзник!

Събрал Иван Асен още през зимата 1000 волни славян­ски мъже от кол и въже и през ранната пролет на 1217 година се явил на бял кон в Северна България, придружаван от брат си Александър; посрещнали го с радостни викове като освободител (на нашия народ му дай да посреща освободители!), окичвали го с венци от цветя и върбови клонки и напредвал той към Търново безпрепятствено и победоносно.

А Борил, изоставен от всички, дори от куманите, които не му простили, че зарязал царицата им - куманката, се затво­рил в непристъпната крепост на Царевец, както погнатият звяр се завира в хралупата си; треперил там седем дни и седем нощи, които му се сто­рили седем години, на осмата нощ собствената му стража от­ворила вратата на крепостта;

Борил успял да се преоблече в женски дрехи и се опитал да се измъкне като плъх от капана, но стражниците го разпоз­нали, хванали го и го завели при Иван Асен ІІ.

Борил паднал пред него на колене, залазил към краката му и започнал да му целува червените ботуши:

- Милост, братовчеде!

Иван Асен гнусливо го подритнал:


  • Стани, не искам да виждам позора ти.

  • И аз не искам да го виждам! - извикал Борил.

  • Добре, така да е - рекъл Иван Асен ІІ.

И заповядал да избодат очите на Борил - за да не вижда позора си...

Станало това през пролетта на 1218 година. Не било оба­че голяма радост да станеш цар след цар Борил.

България била загубила повече от половината си тери­тория: както казахме, Белградска и Браничевска област били заграбени от маджарите, сърбите завзели Нишка област, Епирската държава на Теодор Комнин завзела цяла днешна Маке­дония, Албанон, Солунското кралство и Западна Тракия, Ла­тинската империя владеела Пловдивска област, Одрин, Димотика - цялата Източна Тракия.

България кажи-речи се побирала между Стара планина и Дунава, от Черно море докъм реката Искър.

Първото нещо, което научаваме за Иван Асен ІІ, е от архидякона Тома, който пише в своята "История", че като се връщал от светите места след плачевния си кръстоносен поход унгарският крал Андрей ІІ, като преминал границите на Гърция, достигнал България, гдето бил задържан от царя на българите Асен, който не му позволил да премине дотога­ва, докато напълно и със сигурност не му се заклел, че ще му даде за жена своята дъщеря.

Гледай го ти, женкаря му с женкар! - би рекъл някой, особено ако знае, че Иван Асен II вече бил женен (за рускинята Анна, която той пратил в манастир), но работата дори не е чисто женкарска, ами е и сметкаджийска: като зестра той поискал от маджарския крал да върне на България Белградска и Браничевска област. Което и станало.

След което Иван Асен II се заел с вътрешните дела на държавата си.

Какво е било положението на държавата му, какъв е бил халът на народа - може само да се досещаме. За съжаление, ние нямаме свои летописи от онова време, ние съдим за своята история по летописите на чужденци, чиито държави са воюва­ли с България, от тях - от враговете си узнаваме за сражения­та на бойното поле и понякога трябва да четем техните хрони­ки, както дяволът чете Евангелието, т.е. наопаки: където пише „поражение" - да четем „победа", и обрат­ното, понеже на въпросните летописци им се е налагало твърде често патриотично да лъжат, но, дето се казва, мерси и за това; какво е ставало вътре в България, как е живеел нашият народ - това тях не ги интересувало, а не са и знаели, затова и ние не знаем нищо.

Прави му чест на Отец Паисий като пише, че сме имали били летописни книги, които са били пространно напи­сани за нашия народ и за българските царе и че когато турците заели българската земя ненадейно... в това люто време загинали ония царски истории, но дали това е вярно, дали въобще сме имали свои лето­писци, или - както казва Блазиус Клайнер: Този извънредно войнствен народ е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.

Един приятел ми пошушна, че причината да не са дос­тигнали до нас почти никакви летописи може да е съвсем друга и странна: нашите царе може би са имали нетърпимост към истина­та (затова са нямали и шутове, виж притурката!) и ако някой летописец се осмелял да напише нещо обективно, не дай боже и критично, царете или царските цензури са викали (както и сега някои ще викат): това не е патриотично, това не е опти­мистично, това ли ще завещаем на поколенията? - и като имаме предвид, че тогава книгите са се писали на ръка в един екземпляр, унищожаването им е било лесно.

И наистина, за почуда, до нас са достигнали само похва­ли и възхвали: похвала на великия между царете Симеон, всемогъщи­ят повелител и владетел1, похвала на Божия угодник, благоверният и достопочтим цар Петър, възвестител на благочестието2, възхвала на благочестивейшия цар Бо­рил3, възхвала на цар Иван Асен II (виж на стр. 372 надписа, издълбан върху една от колоните на църквата „Св. четири­десет мъченици" в Търново), а към края на тази книга мили­ят ми читател ще бъде шашардисан от главозамайващата „Възхвала на цар Иван Александър "!

Изглежда, похвалите и възхвалите огън не ги гори, меч не ги сече, червей не ги яде...

(Така че, колеги, ако искате нещо да остане след вас - сещате се какво трябва да пишете?)

Паисий не назовава нито един друг източник за своята история, освен „една кратка история за българските царе от някой си Маврубир " (става дума за Мавро Орбини), ма­кар че използва и „Аналите" на Цезар Бароний (оттам е взето предисловието „Ползата от историята", чийто автор всъщност е полският преводач П. Скарга) и фактите в „Ис­тория славянобългарска" не надвишават фактите, описани в посочените две съчинения, с изключение на няколко дреб­ни подробности, почерпани вероятно от грамоти за даре­ния от наши царе на светогорските манастири.

Има един друг по-автентичен свидетел, че може би наи­стина сме имали „царски истории" - това е цар Калоян. В писмо до папа Инокентий Ш (1213 или 1214 г.) той пише:

Издирих в писанията и книгите на нашите предци, блаженопочившите царе на българите и наши предшест­веници, прародителите мои Симеон, Петър и Самуил, и като изследвахме грижливо, намерихме в техните писа­ния отде те са получили българско царство и царско утвърждение, корона за главите си и патриаршеско благо­словение.

Калоян не би могъл да знае подобни подробности за Симе­он, Петър и Самуил - минали са 2-3 века! - ако не е прочел някъде за тях. Остава, разбира се, подлото съмнение, че може би е чел за тях не в „книгите на нашите предци", а в достигна­лите и до нас византийски хроники, които е могъл да намери в библиотеките на Цариград, докато е бил заложник там...

Както и да е. Имали ли сме летописи, нямали ли сме - до нас не е достигнало нищо, почти нищо.

1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница