А събитие, което не е записано, все едно, че не се е случило

Или както казва Пиндар: Делата умират, думите оста­ват (което римлянинът уточнява: Verba volant, skripta manent, сиреч: Думите отлитат, написаното остава) - и кой знае колко наши дела са умрели и колко думи са отлетели, след като не са били записани; няма нито дума и за това, какво е правил цар Иван Асен II от 1218 до 1230 година, как за 12 години е възкресил нашата разсипана тогавашна държава - ако можехме някъде да го прочетем, може би щяхме да се поучим как да възкресим и днешната си разсипана държава.

Все пак имаме един косвен индикатор, по който може да съдим какво е било положението и настроението на народа - това е богомилството.

Тежко ли е положението - богомилското движение се раз­гаря, разгарят се и кладите - както е било при Борил; утихне ли богомилството, изгаснат ли кладите - значи народът е добре.

При Иван Асен II в България царял странен религиозен плурализъм - тихо и мирно си живеели православни, католи­ци и богомили.

Това дотолкова възмутило папа Григорий IX, свирепия гонител на катарите и албигойците, че той пише поредица от заплашителни писма до маджарския крал Бела IV - да пред­приеме кръстоносен поход срещу България:

„Страстно молим Твое Величество и настоятелно изис­кваме от теб, като те заклеваме в Отца, Сина и Светия Дух и в пролятата кръв на Разпятия - да се вдигнеш за унищожението на лошия и зъл народ, като предлагаме на теб и на другите католици да бъде зав­зета земята на споменатия Асен, който приема и защитава в земята си еретиците, от които, казват, била заразена и пълна цялата тази земя."

Но нито Бела IV посмял да нападне България, нито Иван Асен II се уплашил от папата.

Един ден царят се сетил за братовчеда си Борил, дето го ослепи преди време, дожаляло му, отворил тъмницата и му рекъл:

• 
  Искаш ли, братовчеде, да се поразходим из царството?
  
• 
  Искам, Иване - отвърнал Борил.
  

- Живей, царю честити! - викали.

Ослушвал се слепият Борил, ослушвал се, денят вече превалял, прохладният вечерник галел слепите му очи, ос­лушвал се, но отвсякъде чувал само тези радостни викове:

- Живей, царю честити!

Най-сетне не се стърпял, попитал:

- А къде са богомилите, Иване, не им чувам попръжните?

• 
  Няма вече богомили - отвърнал му цар Иван Асен ІІ.
  
• 
  В тъмница ли ги натика всичките, мамицата им мръсна?
  
• 
  Не - отвърнал царят.
  
• 
  Не? - почудил се Борил. - Прогонил си ги от Бълга­рия?
  

• 
  Не? Да не би църквата да ги е обърнала в правата вяра?
  
• 
  Църквата ли? - изсумтял Иван Асен ІІ. - Я не ми гово­ри за тези дембели...
  

-Не.

• 
  Има едно по-страшно оръжие против еретиците, бра­товчеде - рекъл цар Иван Асен ІІ.
  
• 
  Какво е това страшно оръжие, Иване?
  

- Свободата. Дадох им пълна свобода.

И тъй, с едното си око цар Иван Асен II наглеждал държа­вата си, с другото око гледал какво става около държавата му. А ставали твърде интересни неща.

На Балканския полуостров по това време имало „четири империи"¹: Латинската империя, Никейската империя, Епирската държава и България;

Латинската империя била на издъхване и владетелите на другите три държави се дебнели като чакали: кой ще захапе пръв спорната мърша - Константинопол.

Откъм изток, откъм Никея, дебнел императорът Йоан Батаци, превзел тихомълком приморските градове на Хелеспонт (Дарданелите), преминал даже отсам Хелеспонта и без да срещне никаква съпротива завзел Одрин.

През това време обаче епирският деспот Теодор Комнин се промъквал към Вечния град откъм запад, превземайки кре­пост след крепост; превзел Солун, провъзгласил се там за император, пос­ле завладял Серес, Мосинопол, Ксанти, Грациана и като стиг­нал до Марица, отправил се на север, Димотика сама се преда­ла, тук спрял за малко, огледал се, ослушал се и преди да тръгне към Одрин, решил да сключи договор с българския цар - да не би тоя да го удари в гръб - и оженил брата си Мануила за една от дъщерите на Иван Асен ІІ; после обсадил Одрин, завзет от никейците, успял да ги прогони чак отвъд Хелеспонта и стигнал до стените на завет­ната си цел: Константинопол; към заветната си цел обаче откъм морето се приближил и Йоан Батаци - корабите му навлезли в Босфора и Златния рог.

И двамата ромейски императори знаели, че който пръв успее да влезе в древния Византион, той ще седне върху трона на Византийската империя. Сблъсъкът между тях бил неизбе­жен.

По това време на трона в Константинопол седял послед­ният император на Латинската империя, 9-годишният Балдуин ІІ, треперел от страх и се оглеждал кой откъде ще му забие ножа.

Френските барони били обезпокоени, те се видели зао­биколени отвън от чужди владетели, отвътре от свои прин­цове, които жадно се стремели към престола на империята.

За да закрепят по някакъв начин разклатената импе­рия и да подкрепят невръстния император, бароните се ви­дели принудени да потърсят помощта на българския крал Йоан Асен, войнствен и силен владетел, като му предложи­ли брак между младия Балдуин и дъщеря му.

Българинът приел с много радост и задоволство това предложение.¹

Е, как няма да го приеме с радост! Това, за което мечтаел Тервел, за което проливали кръв Крум, Симеон и Калоян - съдбата му поднасяла на тепсия: ожени ли се Балдуин II за дъщеря му, стане ли той, Иван Асен ІІ, василеопатор (баща на императора) или съимператор на малолетния си зет, фактически става император на Ви­зантия.

И в този миг онази мисъл, онази същата подлудяваща душата мисъл, помниш ли я, читателю, която преди пет века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар, тази мисъл - да стане император на Византия - не умря­ла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през вековете от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели, тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум, по черепа на Симеон и по черепа на Калоян - същата тази мисъл сега кълвяла мозъка на Иван Асен ІІ: тронът на източните императори е твой, латинците сами ти го предлагат!

Договорът бил уточнен и подписан.

Като научил това, Теодор Комнин побеснял от ярост: на пътя му към трона на източните императори се изпречвал още един съперник: българинът!

И понеже Теодор Комнин бе дързък и се държеше свое­волно не само в царските, но и във всички държавни работи, престъпвайки постоянно клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъса договорите с Иван Асен и тръгна срещу бълга­рите, като събра голяма войска, съставена от ромеи и италийци.

Той мина край Адрианопол и вървеше по горното тече­ние на Еврос [Марица], търсейки сражение с българите. А всъщност търсеше собствената си гибел.

Защото той смяташе, че българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войска­та му.

Но българите не мислеха така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин, отколкото на войската си, взел малка по­мощ от скитите, която не наброяваше [дори] хиляди, и се понесе смело в сражението, като закачи като знаме на върха на копието си писмената клетва на Теодор. Вой­ските се сблъскаха някъде около едно място край река Еврос, което наричат Клокотница.

И за да ви изложа накратко всичко, Теодор бе съкруши­телно победен от българите. Бе пленен самият той и родни­ните му, висшите длъжностни лица и знатните...²

Тук спри, читателю, поеми си дъх, а госпожиците да из­вадят копринените си кърпички, за да избършат бликналите след миг сълзи на умиление, защото следва нещо, което не се било случвало дотогава в човешката история, а и, доколкото знам, не се е случило и след това:

Да освободиш ей така враговете си, нахлули в отечество­то ти с оръжие в ръка, рушейки, палейки, грабейки и избивай­ки безпощадно жени, деца и войници, без да им отмъстиш за всичко това като им отрежеш ушите или носовете, без да им извадиш очите, без да ги заровиш живи, без да ги заробиш или да ги преселиш в някоя пустош на дру­гия край на света, без да поискаш дори откуп за тях - наистина, това е било нещо невиждано и нечувано в оно­ва кръвожадно средновековие!

Достатъчно е да си припомним какво е правил не само Василий Българоубиец или пък великият наш цар Калоян Ромеоубиецът, не само Христовите кръстоносци, които били по-жестоки от варварите, но и светите отци папи и патриарси, които не се свенели срещу всеки свой противник да изрекат „анатема и смърт!", да не говорим какво е правил светецът наш княз Борис... - и ние не можем да не бъдем учудени и възторгнати като летописеца Георги Акрополит, който, макар и византиец, не може да премълчи добрите си думи за българския цар:

Той бе превъзходен човек не само за своите, но и за чуж­дите. Всички му се учудваха и го превъзнасяха, защото той никога не бе вдигнал меч срещу своите поданици и не се опетняваше с убийства на ромеи, както владетелите на България преди него.

Затова той бе обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.

С това той проявяваше може би човеколюбив, а може би търсеше да извлече и полза. В това успя напълно, защото когато потегли после срещу тях, всички му се подчиняваха без кръвопролития и под негова власт паднаха Адрианопол [Одрин], скоро след това Димотика, после целия Волерон, Серес, Пелагония [полето около Битоля] и Прилеп и земите около тях, и Велика Влахия [Северна Тесалия], и Албинон, и чак до Илирик.

Човеколюбиво постъпил Иван Асен и с пленения импе­ратор Теодор Комнин - не го оковал във вериги, не го натикал в тъмница, нито го ослепил, какъвто бил тогава обичаят, а го настанил заедно със семейството му в една богата търновска къща, както се казва днес - под домашен арест.

(Ще го ослепи по-късно - когато византиецът, видял се на воля, опитал да му организира превратче.)

Така той печелел по-благородна победа първом над ду­шите, а после над телата - казва по-късно съвременникът на Отец Паисий Блазиус Клайнер.

И наистина, само за няколко месеца без бой и без кръв Иван Асен II възвърнал на България всички територии, за кои­то Симеон Велики бе воювал в продължение на цели 14 кърва­ви години.

И справедлива е била гордостта му, когато заповядал да издълбаят върху една от колоните на църквата „Св. четириде­сет мъченици" в Търново следните негови думи:

В лято 6738 [1230] индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих ромейската войска, а самия цар кир Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка и още арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [франките], но и те се покоряваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дни­те си...

Възгорделият се цар Иван Асен II не подозирал през това време какъв номер му кроят франките.

Това, че Иван Асен II с един удар унищожил Епирската държава - най-свирепия враг на Латинската империя, било бла­га вест за бароните в Константинопол.

От друга страна, обаче, след тази победа Иван Асен II станал толкова могъщ, че бароните имали основание да се страхуват от него: под претекст, че иска да помогне на зет си Балдуин II, влезе ли веднъж в Константинопол, ще остане там господар завинаги¹, тогава те взели коварното решение, а именно: Балдуин II да не вземе дъщерята на българския цар Иван Асен за жена, макар че тя бе твърде красива, а дъщерята на господин Йоан дьо Бриен, тогава крал на Йерусалим. И така споменатият Йоан дьо Бриен бил венчан от същите тези барони за Цариг­радската империя.²

Така с помощта на коварните барони споменатият Йоан-Жан дьо Бриен измъкнал изпод носа на Иван Асен II короната на източните императори.

Добрият, кроткият, човеколюбивият, благородният Иван Асен II изпаднал в нокдаун след този коварен удар, причерня­ло му - птичката, която му чуруликала, че скоро ще седне на престола в Константинопол, млъкнала и отлетяла в гори гали­лейски, после царят наш избухнал в неудържим припадък на гняв и без да мисли много известил императора на Никея Йоана Батаци, че му предлага заедно да погубят Латинската империя, срещу което му дава 9-годишната си дъщеря Елена - съща­та, „твърде красива" годеница на Балдуин II - за жена на него­вия 11-годишен син Теодор.

Речено - сторено. През пролетта на 1235 година Йоан Асен ІІ, придружен от царица Анна-Мария и дъщеря си Елена, и Йоан Батаци, придружен от императрица Ирина и сина си Теодор, се срещнали в Калиопол, крепост на отсамния бряг на Дарданелите.

Тук дошли също източните патриарси Герман Цариград­ски (пребиваващ в Никея), Анастасий Йерусалимски, Симеон Антиохийски и Николай Александрийски, които провъзгласи­ли българския архиепископ Йоаким за патриарх, след което патриарх Герман венчал малолетните годе­ници, императрица Ирина заминала с младоженците в Никея, а двамата владетели адаши Йоан Асен II и Йоан Батаци седна­ли на брега на Мраморно море, начертали върху пясъка картата на Балканския полуост­ров, забили мечовете си в точката, наречена Константинопол, и като Сталин, Чърчил и Рузвелт през 1945 година в Ялта за­почнали да си делят земите, които предстояло да завоюват от третия си адаш Йоан дьо Бриен.

За Константинопол дума не станало - всеки мислел, че по право той се пада на него и затова другият си мълчи...

След това станали, отърсили пясъка от мантиите си, съе­динили войските си и ги повели към Константинопол - никейците се качили на корабите и заплавали към Босфора, българите спрели под стените на вечния град.

Зад стените на Константинопол настъпил безмълвен ужас. Йоан дьо Бриен се качи на стената, отиде към източната страна - корабите на никейците вече навлизаха в Босфора, отиде към западната страна - българските полкове прииждаха откъм север, никейските легиони прииждаха откъм юг, краят им се губеше зад линията на хоризонта, пред войските си, яхнали бели коне, развели червени пла­щове, яздеха Йоан Асен и Йоан Батаци; Йоан дьо Бриен следеше ту единия, ту другия, от време навреме пъхаше нервно ръка под ризницата си и опипваше скри­тата там бяла булчинска рокля на дъщеря си.

Долу към стените на крепостта вече се прокрадваха кос­тенурките със скритите под тях железни овни, които скоро щяха да започнат да разбиват основните камъни; приближаваха се бавно и високите бойни кули, чиито върхове стигаха до зъберите на стените, върху кулите се виж­даха триболите, тетраболите и прочието стрелометни, каменометни и огнеметни машини, които след малко ще забълват облаци от стрели, градушка от камъни и горящи мълнии...

Йоан дьо Бриен следеше всяко движение на импера­тор Йоан Батаци и на цар Иван Асен. Когато приближиха съвсем до стената, те препуснаха един срещу друг, прибли­жиха белите си коне и дълго време разговаряха за нещо по­между си.

Тихият вятър развяваше червените им мантии, златните им корони проблясваха на есенното слънце, многохилядните полкове бяха притихнали, главите на всички войници бяха обърнати към тях и чакаха знак за атака.

Удряше последният час на Константинопол, течаха пос­ледните часове на Латинската империя, камбаните на католи­ческите катедрали в цяла Европа биеха на умряло.

Йоан дьо Бриен измъкна бялата булчинска рокля на дъще­ря си изпод ризницата си, набучи я на копието си като бяло знаме - защо да се пролива излишна кръв, съпротивата срещу тези две огромни армии би била смешна, и тъкмо посегна да вдигне копието и да развее бялото знаме от крепостната стена, видя как долу под стената двамата владетели се разделиха и пришпорвайки белите си коне, еди­ният препусна на юг, другият - на север, войските им се засуетиха известно време, после подпа­лиха обсадните машини и тихо поеха подир владетелите си.

След час под стените на Константинопол нямаше никой. Димейки, догаряха обсадните машини.

Иван Асен се върна оклюмал в Търново. Няма по-лошо от това - човек сам да измами себе си. И той, и Йоан Батаци бяха твърде умни мъже и дори не се скараха - всеки от тях разбираше, че другият е прав: помогнеше ли Иван Асен на Йоан Батаци да завладее Константинопол - той му помагаше да възкреси могъщата Византийска империя, която рано или късно ще покори Бълга­рия; ако пък Йоан Батаци разреши на Иван Асен да влезе в Константинопол - българинът ще се провъзгласи за импера­тор на Българо-византийската империя и нищо не ще му попречи да унищожи Никейската империя, както преди 5 години унищожи Епирската държава; всеки един от двамата, помагайки на другия да превземе Константинопол, предаваше отечеството си.

Казусът бе неразрешим. Така Константинопол - ябълка­та на раздора - оцеля и този път. И този път заветната мечта на древните български царе повехна, този път - тихо, като препикано мушкато.

Повехна и Иван Асен.

Не щеш ли обаче през това време Йоан дьо Бриен взел, че предал Богу дух и подплашеният 18-годишен император на Византия Балдуин ІІ, нападнат от Йоан Батаци, отново изпра­тил свои хора да молят Иван Асен за помощ.

Отначало Иван Асен изръмжал и изпсувал, но онази Тервелова птичка отново кацнала на рамото му и запяла в ухото му старата съблазнителна песен за трона в Константинопол...

И без да му мисли много, Иван Асен II изпратил свой човек да каже на Йоан Батаци, че понеже били близо до Од­рин, той и съпругата му искали да видят малката си дъщеря и да я прегърнат родителски, след което щели веднага да я върнат при свекъра и съпруга й¹; дали е усетил хитрината или не, но Йоан Батаци изпра­тил снахичката си в Одрин, Иван Асен я метнал на коня си и препуснал към Търново, въпреки че детето проливало реки от сълзи по своя малък съпруг.

Още същата есен Иван Асен и Балдуин II нападнали Ватаци, обсадили го в крепостта Цурул, тогава Йоан Батаци окачил над крепостните стени вен­чалните венци на сина си Теодор и на Елена, Асеневата дъще­ря, както навремето Иван Асен бе окачил на копието си дого­вора на Теодор Комнин, това боднало съвестта на нашия цар, но той продължил обсадата.

Не щеш ли обаче на другия ден пристигнал вестоносец от Търново и му съобщил страшната вест: че царица Анна-Мария и новороденият му син починали скоропостижно от не­известна болест, същия ден същото постигнало и патриарха, който бил разтрогнал брака между Елена и Теодор Батаци.

Това вече било знак Божий - наказание за клетвопрестъпника!

Иван Асен заповядал да изгорят обсадните машини и повел тихомълком войската си обратно към Търново. После изпратил отново дъщеричката си при Йоан Батаци, молейки го за прошка. Оня му простил и отново между българи и ромеи настъпил мир¹.

Самотен и проклет от Бога, царят наш съвсем посърнал. А бил той в разцвета на възрастта си - едва 40-годишен.

И тогава една сутрин се случило чудото. Стражата му известила, че дъщерята на Теодор Комнин моли да го види. Когато преди 7 години разби епирския император при Клокотница, заедно с него той бе пленил и цялото му семейство, има­ше там едно 8-9-годишно момиченце...

Когато това момиченце, вече 16-годишна девойка, вляз­ла в тронната зала, Иван Асен занемял, той не чул какво му казала тя, чувал само сърцето си, което запяло Соломоновата „Песен на песните":

Изглежда, Ирина му е отвърнала като Суламит:

Дали са осъмнали в лозята върху ложето от зелени лис­та под уханието на магнолията или в царската спалня - не е известно, но още на другия ден Иван Асен II се венчал за Ири­на Комнина.

Любовта му била толкова голяма, че се разчуло не само из цялото царство, но из целия Балкански полуостров и по целия свят.

Всички хронисти по онова време, и дълго след това, пов­тарят възторжено думите на Георги Акрополит:

Дали това сравнение е било тайнствен намек за по-на­татъшната съдба на Иван Асен II - че и той като Антоний е заплатил с живота си тази своя голяма любов - не знам, но само четири години след щастливата венчавка с кра­сивата Ирина Иван Асен II умира безмълвно - в никаква хро­ника не се споменава какво е причинило смъртта на този 45-годишен могъщ мъж.

Дали Ирина не е отмъстила за победения си и ослепей баща (както Калояновата дъщеря Мария отмъсти за баща си на Хенрих Фландърски), остава въпрос открит, особено ако си припомним съдбата на предишните Асеневци (убити са всичките) и ако проследим внимателно по-на­татъшните събития...

Притурка към глава VI

Образованият български читател знае от съчиненията на Шекспир, Юго и други чужди автори, че кралете едно време в ония държави са имали шутове (обикновено хора недъгави, гър­бави, джуджета и пр., със звънчета по шапката и по обувките), които са разсмивали краля и придворните.

Но ако ролята им е била само тази - да разсмиват царя и царедворците, въобще нямаше да се занимавам с тях. Работа­та е много по-сериозна.

Кралете едно време, за наша изненада, не били чак тол­кова глупави и някои от тях далече преди Паскал стигнали до прозрението, че колкото по-високо се издига един човек в йе­рархията, толкова повече се отдалечава от истината, или каза­но направо: царят най-малко знае какво става в царството му.

Царските съветници казват на царя само това, което му е приятно да чуе, защото казването на истината е полезно за човека, на когото я казват, но е неизгодно за хората, които я казват, понеже стават омразни,¹ а царедворците гледат повече личното си благо, откол­кото благото на царя. (Все още не е учреден орден за казване на истината.)

Казано по-просто: царедворците нямат сметка да казват на царя истината и те си го лъжат най-съзнателно и користно.

Умните крале навремето, като разбрали, че не могат да разчитат да научат истината от своите царедворци, решили да си назначат шутове - хора, които нямат перспектива да се издигнат по-високо от поста на шут и чието най-важно задълже­ние е било да говорят на краля голата истина: кой крои заговор срещу краля, кой краде от държавната хазна, кой спи с кралицата и пр., и пр. Не само това.

Шутът единствен в кралството имал право да каже в очите на краля: „Глупак! Как можа да направиш това?" - като по този начин предпазвал краля от погрешни стъпки.

За подобна дързост, кралят понякога отсичал главата на шута си, но веднага си назначавал друг шут - със същите пра­ва и задължения: да му говори истината, с риск за главата си.

Този риск все пак е бил по-малък: не каже ли истината, излъже ли - шутът непременно се наказвал със смърт!

Всичко това е известно на нашия читател, но едва ли той си е задавал въпроса: а защо българските царе са нямали шутове?

И то не само българските - в нито една славянска държа­ва кралете и царете не са имали шутове. Защо?

Само руският цар Петър Велики, като се върнал от Европа, подражавайки на европейските си колеги, си взел шут, но още на втория месец го пратил в Сибир да разсмива белите мечки...

Някаква генетична непоносимост ли е това на славяните към истината, към критиката? И същевременно - някаква не­преодолима и пагубна страст към ласкателствата и хвалебствията? Случайно ли в славянските държави тъй неудържимо избуяват култовете?

(Защо се чудим тогава, че сме нямали и летописци - нали те са длъжни да пишат истината!)

Не знам, но си мисля, че ако нашите царе бяха имали шутове, може би много грешни ходове в историята ни щяха да бъдат избегнати: ако Симеон имаше шут, сигурно щеше да чуе: „Симеоне, с меча си копаеш гроба на България!"; може би Калоян, ако имаше шут, щеше навреме да узнае за заговора на Манастьр и Борил и нямаше да бъде убит край Солун;

Ивайло също нямаше да бъде убит, ако имаше шут да му извика: „Свинарьо глупав, не отивай при Ногай!".

Въобще, ако имахме шутове, сигурно щяхме да отървем някой и друг век робство...

Било, каквото било, но днес, как мислиш, скъпи читате­лю - дали нашите демократични царчета нямат нужда от шу­тове?

(И, познай, след колко дена ще им отсекат главите?)