Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница19/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   ...   25

1241-1277

ГЛАВА VII


Многоцарствие
Цар Коломан Асен, цар Михаил II Асен, царица Ирина,

rex Bulgarirae Бела IV, цар Калоян II Асен,

imperator Bulgarorum Ростислав Михайлович,

цар Константин Асен Тих, цар Мицо Асен,

imperator Bulgariae Яков Светослав, княз Дърман

и княз Куделин, цар Михаил III, царица Мария

Тези 4-5 години, докато Иван Асен II се любел с Ирина върху ложето от зелени листа под сянката на магнолията и на бял свят едно след друго се появили три нови деца - Михаил, Мария и Теодора-Анна, тези 4-5 години били най-щастливите не само за влюбе­ния Иван Асен II - щастливи са били те и за българския народ, били са може би най-щастливите му години през цялата ни хилядолетна история. (Ех, защо държавниците ни не се влюб­ват по-често!)

Както вече споменахме, мирно и дружно си живеели в държавата наша православни, католици, богомили, павликя­ни, мохамедани, евреи и всякакви поклонници на всякакви други богове; мирно и тихо битували край границите ни куманите, печенегите, маджарите, сърбите, хърватите, епирците, латинците и никейците, а обичните и всеверни гости от Дубровнишката република шетали със стоките си из цяла България - от Бъдин, Браничево и Белград до Търново и Преслав и по цялото Загорие, из Карвунската [днешна Балчишка] об­ласт до Крънската [Казанлъшката] и до Боруйската [Старозагорската], до Одрин и Димотика, из Скопската област, из Прилепската и в Деволската, по Арбанашката [Албанската] земя и в Солун1; строели се църкви и дворци, издигали се крепости и гра­дове, цъфтели ябълките в градините, златеели житата по ниви­те, пишели се може би и книги...

Въобще положението било от добро по-добро и всеки читател може спокойно да си донарисува картинката на ония времена от красива по-красива - никой не би могъл да опровергае нашата фантазия, поне­же, както вече казахме, писмени свидетелства за живота на нашия народ по онова време нямаме...

Но това прекалено добро не било за добро.

След ранната и неясна смърт на цар Иван Асен II на тро­на се качил 7-годишният му син Коломан Асен - от маджарка­та Анна-Мария и кръстен на нейния брат Коломан.

На тоя Коломанчо не му било съдено да царува дълго - след 4-5 години той бил отровен от мащехата си Ирина и на престола тя качила своя 9-годишен син Михаил Асен и заца­рувала заедно с него.

На този Мишо му провървяло повече - той бил заклан след 10 години от братовчед си Калоян, син на Александър, брата на Иван Асен ІІ.

Този пък Калоян II дали е царувал въобще - не е ясно, защото бил убит незнайно от кого месец след като убил бра­товчеда си.

Обикновено древните хронисти споменават анонимно този наш мимолетен цар, наричайки го братовчед на Михаил Асен, което значи, че е бил наистина син на Александър, брата на Иван Асен II, или пък го назовават колебливо ту Коломан, ту Каломан или Калиман, но както пише и професор Златарски - ако Иван Асен от любов към жена си маджарката Анна-Мария е кръстил сина си на името на брат й Коломан, то Александър е нямал никакви основания да кръсти и своя син на името на брата на жената на брат си, по-логично е да го е нарекъл на името на великия си чичо Калоян, а хронистите при транскрипцията от българ­ски на гръцки да са объркали името му поради близките по звучене Калиман, Каломан или Коломан с Калоян (това обърква и Отец Паисий - той твърди, че великият ни цар Калоян се казвал Калиман).

Но това всъщност не си заслужава спора, поради ни­щожната роля на този Коломан, Каломан, Калиман или Ка­лоян II в историята ни...

През първите 5 години сянката на Иван Асен II все още като щит пазела България, но щом се чуло, че синът му Коло­ман е убит, че в България започват цареубийства и метежи, пръв маджарският крал Бела IV, засегнат от убийството на племенника си Коломан, нападнал България, завзел Браничевско и Белградско и започнал да се титулува rex Bulgariae; сърбите не останали назад - и те отхапали тихомълком парчета от пограничните западни земи; по същото време Йоан Батаци нахлул в южна Тракия и без усилие превзел Серес, Мелник, Станимака, Цепина и цялата Родопска област до Марица, после и цяла днешна Македония с крепостите Стоб, Хотов, Велес, Прилеп, Во­ден, Острово, Костур, Охрид, Битоля, Прилеп, Просек и Велбъжд, цяла Албания, а също и цялото Беломорие от Со­лун до Одрин - за два месеца България загубила три четвърти от тери­торията си.

Това не стигало. Севастократор Калоян, братовчед на бъде­щия цар Константин Тих, се провъзгласил за независим владетел на Средецка област, окопавайки се в крепостта Бояна, а Константин Тих отцепил от България областта около Скопие; избягалият от Русия княз Ростислав Михайлович пък си основал държавица върху българските земи между реките Сава и Дрина, а след като се оженил за дъщерята на Бела IV, получил като зестра Браничево и Белград - на този руски княз, както ще видим по-нататък, rex му било малко, титулувал се той imperator Bulgarorum; друг беглец от Русия, княз Яков Светослав, който още през 1240 година бил назначен от Иван Асен II за управител на областта между Скопие и Западна Стара планина, сега, след убийството на Коломан, се обявил за независим деспот.

Така останалата жалка четвъртинка от България се раз­делила на пет части. Но и това било малко.

Откъм изток се задал страшният облак на монголските орди - те именно прогонили от Русия този Яков Светослав и онзи Ростислав Михайлович.

Монголите, или както ги наричаме още татарите, излазили из тъмната утроба на Азия в началото на XIII век и водени от легендарния Чингиз хан нападнали Китай, пре­взели Пекин през 1214 година и само за десетина години завладели почти цяла Азия, Близкия Изток, Багдад, Персия, Самарканд, а през 1222 година нахлули в Русия, на следващата го­дина нападнали Волжка България, там Чингиз хан претърпял първото си поражение и скоро след това умрял от яд, после цели 13 години били необходими на непобедими­те му монголски орди да разгромят съпротивата на Сребър­на България, направили столицата Велики Болгар своя сто­лица, след което продължили на запад; през 1241 година се срещнали с тевтонските рицари при Лигниц в Силезия и тук се случило нещо страшно: монголите насочили срещу рицарите бамбукови пръчки и из цевите им с гръм и огън полетели оловни топчета, кои­то с трясък пробивали тенекиените брони, рицарите помислили, че Бог ги наказва с нов Содом и Гомор и побяг­нали.

Освен огнестрелното оръжие, което откраднали от ки­тайците, монголите донесли със себе си в Европа още едно наказание Божие - черните плъхове. И наред с човешката война започнала подземната световна война между черните азиатски плъхове и европейските им сиви събратя.

Тази война между плъховете, както и войната между чо­веците, продължава до ден днешен - не знам кой на кого подражава...

След като опустошили западна Европа, на връщане към Азия монголските орди, предвождани от внука на Чингиз хан - Бату, нахлули в Северна България през 1242 година, ограби­ли, каквото сварили и заставили детето цар Коломан да плаща ежегоден данък на Златната орда, която се настанила за дълго в южноруските степи край Долна Волга - там, където някога била Велика България на хан Кубрат.

От тази година насетне татарите започнали да дърпат юздите на българските царе.

Плащал данък на Златната орда и малолетният цар Ми­хаил Асен, тоест майка му - царица Ирина, която всъщност управлявала България.

Като поотраснал, като станал 17-18-годишен, Михаил решил да се направи на храбър като баща си и да възвърне на България поне някои от земите, завладени от Йоан Батаци.

Разгеле по това време Батаци умрял и на трона в Никея се качил синът му Теодор Ласкарис. Този Теодор е онова 11-годишно момче, дето се ожени преди 20 години за 9-годишната дъщеря на Иван Асен II - хубавата Елена, сиреч за родната сестра на Михаил Асен.

Теодор бил вече 30-годишен мъж, но за негово нещас­тие (и за щастие на Михаил Асен) бил болнав човек, страдал от черна меланхолия и чести епилептични припадъци, това вдъхнало кураж на нашия цар и той повел войските си на юг.

(Какво нещо са царските съдби, а, простосмъртний мой читателю - тръгвайки на война срещу Никея, българският цар Михаил Асен всъщност тръгвал срещу родната си сестра, никейската императрица, изправяли се, значи, брат срещу сест­ра - ц-ц-ц, каква трагедия!)

Прехвърлил Михаил Стара планина и като прекосил Еврос [Марица], за кратко време подчинил под своя власт обширни земи и завзел много градове без никакъв труд, поне­же жителите им бяха българи и на драго сърце преминавали на страната на своите съплеменници, отървавайки се от ярема на чуждоплеменнщите.1

Като научил това, император Теодор Ласкарис - болен, не болен - прекосил Хелеспонта и тръгнал да търси из Тракия българите. Тук ги търси, там ги търси - няма ги, но една тъмна нощ предните му отряди без да щат, блуж­даейки из мрака, навлезли в лагера на Михаил Асен; настанала страшна паника, всички българи, начело с царя им, някои без горните си дрехи, се хвърлили на конете и препуснали да бягат в мрака, лицата им били разкървавени от голите клончета на дърветата, които ги драскали при бягането през гората - и сам владетелят им бил с надраскано лице.



На сутринта императорът пристигнал на мястото и като видял, че българската войска е избягала, много се на­скърбил.2

Какво е станало по-нататьк - няма да те наскърбявам с повече печални подробности, читателю, като истински патри­от ще премълча.

Ще кажа само, че болнавият български зет (не го е срам!) превзел не само Одрин, превзел Верея (Стара Загора), превзел Родопите, Станимака, Перущица, Кричим, превзел Серес и Мел­ник, преминал Вардар, ударил крепостите Воден, Прилеп и Велес... абе върнал си всичко византиецът.

На българския цар не му оставало нищо друго, освен да моли за мир. При сключването на този мир без бой на никейците били харизани скопската област и областта на Враня (и двете, впрочем, били владение на Константин Тих), а също така и непревзетите от Теодор крепости в Родопите.

Отвъд Стара планина в територията на България остава­ли само Средец и Пловдив.

Такова унижение България не била преживявала от Самуилово време, робството отново чукало на вратата. Това ре­шило съдбата на Михаил Асен.

Братовчед му Калоян, синът на Александър, го причакал извън Търново, предложил му миром да слезе от трона, скара­ли се, сбили се и Калоян наръгал с меча си Михаила.

За да узакони възцаряването си, по примера на чичо си Борил, Калоян II побързал да се венчае за вдовицата на Миха­ил, която била дъщеря на руския княз Ростислав Михайлович.

Тя не ще да е приела с възторг втория си сватбен венец, защото немедленно позовала на помощ своя отец и той спеш­но се явил с голямо войнство под стените на Търново, провъзгласявайки се за imperator Bulgarorum.

Царица Ирина, майката на Михаил, избягала в Месемврия при дъщеря си Мария, която била омъжена за управителя на този град, някой си Мицо, мъж ленив и изнежен1, и го подкокоросала, като зет на Иван Асен ІІ, да се провъзгласи за цар на България.

Болярите пък се събрали в Царевец и избрали за цар вла­детеля на Скопска област Константин Тих, който по произ­ход бил наполовина сърбин2, но надминавал другите по дълбо­кото си благоразумие и телесната си сила.3

Така България осъмнала с четирима царе, а ако си при­помним, че и маджарският крал се наричал rex Bulgarirae - ста­ват петима, дебнели се те като чакали около оглозганата мърша на България.

Пръв паднал от коня Калоян II - бягал той, крил се, но убийците, изпратени от Ирина, го настигнали някъде извън Търново и го съсекли на парчета; така Мицо останал единствен законен претендент за пре­стола по женска линия. Но не за дълго.

Константин Тих изпратил сватовници в Никея, които поискали от император Теодор Ласкарис и императрица Еле­на да дадат дъщеря си Ирина за жена на българския цар;

Теодор и Ирина се съгласили на драго сърце, Констан­тин Тих се венчал за тази Ирина, която се падала внучка на Иван Асен II и той взел фамилното й име - нарекъл се Кон­стантин Асен, сиреч и той станал законен наследник на Асеневци.

При това положение на руския княз Ростислав Михайлович не му останало нищо друго, освен да пие една студена вода от Янтра, да прибере дъщеря си - двойната вдовица, и да се върне назад, като пътьом за утеха присъединил към държави­цата си и град Видин.

Мицо се опитал на няколко пъти да вдигне бунт против Константин Асеня и да му задигне короната, но въобще не ус­пял да влезе в Търново и поне за ден да седне върху трона, за да може да разказва някой ден на внуците си, че е бил цар, обаче за заблуда на историците и наивните поколения отсякъл монета със своя образ - с корона и на кон, на монета­та написал Цар Мицо Асен, който повярва - повярва... след което изиграл сполучливо ролята на троянски кон - отворил отвътре портите на крепостта Месемврия, никейският император влязъл победоносно в крепостта и възнаградил пре­дателството му с едно именийце нейде край древния град Троя, където до края на живота си наш Мицо сричал „Илиадата"...

Междувременно никейският император - българският зет Теодор Ласкарис, се поболял съвсем и през август на 1258 го­дина починал, като оставил на трона 8-годишния си син Йоан IV Ласкарис; пълководецът Михаил Комнин Палеолог му станал на­стойник и съимператор, като се заклел пред Бога и пред наро­да, че като порасне Йоан, ще му отстъпи напълно трона, но след 3 години, през август 1261 година, когато най-сетне (след 57-годишни усилия на предшествениците си) ус­пял да превземе с измама Константинопол и докато в църквата „Света София" тържествено го коронясвали за император на Византия и камбаните на всички църкви звънели радостно над Балканския полуостров, 11-годишният Йоан IV, затворен в крепостта Дикивица, плачел с кървави сълзи - наистина кървави, защото изпрате­ните от Михаил Палеолог палачи изболи с нажежени мечове очите му...

Това взривило отношенията между България и новата Византия, защото Йоан IV Ласкарис бил роден брат на нашата царица Ирина и тя насъсквала мъжа си Константин Асен Тих да отмъсти на Михаил Палеолог за брат й.

На Константин не му било до мъст - маджарите нахлули отново в Северна България и стигнали до стените на Търново, добре че баджанакът му руският княз Яков Светослав (той меж­дувременно се бил оженил за сестрата на нашата царица Ири­на) ги ударил в гръб, та те побягнали обратно.

Тогава Константин вдигнал войската си и прескочил Бал­кана, нахлул в източна Тракия, но хитрият Михаил Палеолог, знаейки силата на братската омраза, изпратил срещу него не друг някой свой пълководец, а българинът на византийска служ­ба Михаил Глава, който, въодушевен от неудържими патриотични чувства, разгромил българските войски и превзел всички градове и земи на юг от Стара планина, цялото Загорие, Созопол и всички черноморски градове, а след това и Пловдив.

Като видял накъде отиват нещата, Яков Светослав пре­взел с помощта на маджарите земите чак до към Плевен (при­своил навярно и земите на починалия Ростислав Михайлович) и се обявил за imperator Bulgariae не на шега - като зет на Иван Асен II той имал наравно с Константин еднакви права над българския престол.

Подплашеният Константин сключил съюз с татарите и ги повикал на помощ - заедно да нападнат Византия.

Татарите втора покана не чакали, яхнали конете, преплували върху надути мехове Дунава, прекосили Северна Бълга­рия и присвитите им татарски очички оглеждали любопитно богатите села и тучните ниви, прехвърлили Балкана и се спус­нали като черна лавина в Тракия.

Тъй като по време на лов, преследвайки една сърна, Кон­стантин паднал от коня и си счупил крака в бедрото и не можел вече ни да ходи, ни да язди, понесли го на ръце, качили го на бой­ната му колесница и той препуснал подир татарските орди, те бързо обхванали цялата страна подобно свирепствуващ огън1;

Палеолог се връщал с малък отряд откъм Солун - да се сражава с татарите и българите било немислимо и той побяг­нал, изоставяйки отряда си; криел се денем из храсталаците, а нощем се промъквал към морето, качил се на една рибарска лодка и без всякакви императорски регалии - без корона, без скиптър и прочее, като опърпан просяк се завърнал в Константинопол.

Би си помислил човек, че Константин ще да си е отвоювал всичко загубено - не бързай да се радваш, читателю.

Татарите, като оплячкосали, каквото могли да мъкнат, подгонили на север стада от пленници и добитък и се върнали отвъд Дунава, зарязвайки нашия цар насред пътя и той, останал самичък и безпомощен с няколко хиляди клети български войничета, нямало какво друго да прави - върнал се с празни ръце обратно в Търново.

Не бих разказвал за тази безсмислена война, драги чита­телю, ако тя не беше начало на нещо страшно: поканените от Константин татари, както на идване, така и на връщане захласнато гледали този богат край, който за разлика от северните земи дълго време не бил опустошаван от войни и нашествия, с още по-голяма почуда видели татарчетата, че тези бо­гатства не се охраняват от никого - това било все едно да поканиш на гости крадци, да им покажеш къде са ти скрити парите и да им кажеш, че не си заключваш вратите...

И татарите започнали често-често да преминават отсам Дунава и да грабят до насита.

По това време българската царица Ирина, смъртният враг на Михаил Палеолог, починала и византийският император решил да използва момента - предложил на овдовелия Кон­стантин да се ожени за неговата племенница Мария, също вдо­вица - по този начин хем си осигурявал мир (от България пове­че нямало какво да се граби), хем набутвал свой човек в сърце­то на Българското царство, чрез който ще може да дърпа кон­ците на сакатия и безпомощен български цар.

Като зестра обещал да върне на България крепостите Месемврия и Анхиало, но, както откровено пише неговият сек­ретар Пахимер, това беше открита подигравка, той нямаше намерение да даде дори сянката на някоя крепост.

Обаче напук на поговорката, че гарван гарвану око не вади, византийката Мария, като се видяла българска царица и като родила набързо наследник на българския престол, вирна­ла нос и се опълчила срещу византийския си вуйчо император, заплашвайки го с нова война.

Тогава Михаил Палеолог изпратил на татарския хан Ногай, главатаря на Златната орда, жив армаган - незаконоро­дената си дъщеря Ефросина, жена с невиждано бяла и неот­разимо еротична плът, владееща до съвършенство тънкости­те на любовното изкуство, съпроводена с 15 центенария зла­то1 - срещу дребната услуга: да напада по-честичко България и да я ограбва на воля, без притеснение. И хан Ногай с еднаква стръв връхлитал върху бялото тяло на Ефросина и върху зеле­ните полета на България...

Този тъй наречен хан Ногай ще играе голяма роля в по­нататъшната наша история, затова трябва да кажем някол­ко думи за него. Той не бил никакъв хан, в него не течала синя татарска кръв, бил прост, но храбър воин, израснал до главен хански военачалник и след като умрял Чингиз хан и неговите синове и внуци се изпокарали кой да води бащина­та дружина, Ногай чрез коварства и интриги ги насъсквал един срещу друг, отстранявал ги един подир друг, убивал ги един подир друг; обединявайки около себе си татарските орди, могъще­ството на Ногай растяло неудържимо, а след сродяването си с византийския император той нямал равен по сила и станал фактическият владетел на татарите, затова всички чужди вла­детели го смятали за истинския хан на Златната орда.

От рода на Чингиз хан оцелял само един - хан Токту, но той засега се крие из азиатските степи...

А България продължавала да се разпада. Освен imperator Bulgariae Яков Светослав, нейде на запад край Браничево и Видин двама братя кумани Дърман и Куделин основали ново българско княжество и България се сдобила с още двама царе - и те, и Яков само чакали Константин да предаде Богу дух, за да се втурнат към престола в Търново.

В Търново пък болярите вече открито заговорничели да свалят преждевременно от трона болния Константин и да про­гонят Мария и синчето й от България.

Не познавали те обаче ромейката. Извикала тя патриар­ха, облякла багренородния си тригодишен син Михаил в пур­пур и злато и в църквата „Св. 40 мъченици" най-тържествено го коронясала за цар, все едно, че Константин бил вече умрял, а тя като регентка на невръстния си син поела официално власт­та в ръцете си.

И започнала кървава разправа. Първо трябвало да отстра­ни от хоризонта Яков Светослав, законния претендент за пре­стола, чиято царска титла била призната и от унгарците, и от византийците.



Тя проводила пратеници и с клетви, че не злоумишлява против него, убедила Светослава да дойде при нея. А той, уповавайки се на клетвите й, дошъл в Търново и макар че бил в напреднала възраст, бил тържествено осиновен в църква­та от Мария.

След молитвите на йерея, при светлината на свещите тя разтворила пурпурната си мантия и загърнала от двете си страни двамата - сина си Михаила и Светослава.

Наречен син на владетелката на българите, той си отишъл радостно у дома. Не изминали обаче и два дни и Све­тослав умрял, понеже коварно бил отровен от мнимата си майка.2

Освен отрова, срещу разбунените боляри царица Ма­рия използвала друго едно оръжие, чиито последствия били по-опасни от смъртта: подкупвала ги. Който устоявал на под­купите - отравяла го.

През това време татарите свободно шетали из цяла Бълга­рия - убивали, палели, грабели. Предсмъртни викове и плач безнадежден огласяли опожарените села и отеквали над пус­тите полета.

Народът се притаил - от нийде не виждал защита, нито спасение. Сакатият цар се заключил в покоите си и треперел Мария да не отрови и него. Болярите залостили вратите на своите крепости и през зъберите на стените наблюдавали безчинствата на татарските орди.

Като призраци из опустошената страна бродели черните сенки на богомилите и тихият им шепот раздухвал в опустяла­та душа на народа въглените на негодуванието.

Народът мълчал. Няма нищо по-страшно от мълчанието на един народ. То е като нож, скрит в пазва. Мария усещаше с кожата си острието на този невидим нож. Но тя нямаше толко­ва злато да подкупи цял един народ. И отровата й нямаше да стигне...

А народът чакаше само знак, чакаше само някой да го позове.


1277-1280

ГЛАВА VIII


Великият плебей
Цар Ивайло, цар Иван Асен ІІІ, цар Георги Тертер, Льжеивайловците

Всичко започнало като приказка:



Имало там нейде един селянин, който пасял свине сре­щу заплащане, наречен Бърдоква, или на гръцки Лахана1. Той се грижел за свинете повече, отколкото за себе си, не мислел нито за храна, нито за дрехи, а се хранел с един само хляб, с диви плодове и зеленчуци, въобще живеел скромно и бедно.

Но в разговора си с други такива пак бедняци той гово­рел за странни свои мечти, на които те се надсмивали. Като се въодушевявал от някакви си не зная откъде взели се блянове, той все повече се съсредоточавал в себе си и започнал да се моли на Бога навсякъде.

Откъде обаче той е знаел божествените слова наизуст, след като бил прост и живеел постоянно сред същите таки­ва диви хора, каквито са били и пасените от него свине?

Като се опивал от подобни мисли, той наистина си втълпил в главата, че промисълът го е избрал за някаква си власт, говорел все по-често за това на селяните и свинепасите, като твърдял, че му се явявали светии и го подбужда­ли да вдигне народа на бунт.

И понеже той продължавал да говори тези неща, на­края хората започнали да му вярват и другояче започнали да гледат на него, защото „близко е, казвал им той, определеното време за бунта ".

И така един ден съобщил, че е получил дългоочаквания знак за действие и подканил своите слушатели да му съдей­стват, и те го послушали, опиянени сякаш от надеждата, че ще извършат нещо велико.

И ето, те тръгват из страната и навсякъде разгласят името на свинепаса, твърдейки, че Бог му е повелил да пове­де народа и да стане негов цар.

Техните думи произвеждали силно впечатление и все­ки ден към тях прииждали все повече хора.

А Бърдоква се пременил, облякъл тънки дрехи, препасал меч, възседнал кон и смело ги повел.

И тъй като татарите извършвали в страната набези и грабежи всеки ден, Лахана се сблъскал с една татарска фаланга, нападнал я заедно с хората си и я изтребил. На следния ден победил друга фаланга и така за кратко време се прославил.

И понеже не минавал ден да не извърши нещо по-голямо от предишния ден, той бил все по-гръмко прославян навсякъде и цели области започнали да се присъединяват към него.

Изглеждаше сякаш самата вселена и земята са в дви­жение. Тези, които не разбираха нищо друго, освен от земе­делие, копан или само знаеха да карат волове, хора овчари и селяни, напускаха селата и нивите си и, въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно - войници без оръжие, те образуваха безпорядъчни дру­жини, за които само името на Лахана бе достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят.

Така в късо време около него се събраха несметно число войници, те като че ли не отиваха на война, а на веселба...

Така пише летописецът Георги Пахимер, съвременник на тези събития. Той, като византиец, естествено, не би могъл да се възхищава от Ивайло, но все пак прави му чест, че не облепва името му с ругателства, както правят другите хронис­ти (Мануил Фил, Никифор Григора, Блазиус Клайнер, Мавро Орбини, Константин Иречек), наричайки го сатрап, хайдук, узурпатор, тиран, авантю­рист, хитрец, разбойник, нищо и никакъв незначителен човек, без добро име между българите, варварин, събрал равни на себе си другари - мръсни роби и престъпни люде, сдружил се с крад­ци и други пропаднали хора, с които се отдал на грабеж, човек склонен към всякакво зло, причиняващ злини на България...

И само французинът Шарл Дюканж1, предшественикът на Волтер, казва за Ивайло, че макар да бил от долен произ­ход, компенсирал недостатъка на произхода си с величието на своя дух.

Ние тъй и нямаше да знаем как се е казвал всъщност този Лахана, този цар с име Маруля, тази изключителна лич­ност, която преобръща историята на България, защото го няма споменат нито в допълненията към Синодика на цар Борил - и това е ясно, „тъй като не се позволявало името му да се произнася в неделята на православието наред с имената на ония, които са били праведни и са умрели със заслуги към църквата"; странното е, че народът ни не е съхранил името на своя герой в нито една своя песен, нито в едно свое предание - и това ще си остане вечна загадка, която ще хвърля смут в нашите съвести; тъй тази велика личност щеше да си остане навеки бези­менна, ако случайно наш един учен не бе попаднал в биб­лиотеката на Сръбската академия на науките и не бе разлис­тил случайно тъй нареченото Свърлижко евангелие и не бе забелялязал в белите полета на евангелието една приписка, където пишело:



Аз, раб Божий Константин четец, назован Войсил Гра­матик, написах тази книга е дните на цар Ивайло в 6787 [1278/9] година, когато гърците обсаждаха Търново.

Преди да продължим нататък, скъпи читателю, нека обърнем внимание на единствената въпросителна фраза в гор­ния разказ на Пахимер: Откъде обаче той е знаел божестве­ните слова наизуст, след като бил прост и живеел постоян­но сред същите такива диви хора, каквито са били и пасени­те от него свине?

Отглас на това недоумение е незнайно откъде промъкна­лото се в „Историята" на Паисий, че Ивайло е бил барон на Константин, който после въстанал срещу него.

Същият феномен занимава и биографите на Жанна д'Арк - тази неграмотна девойка, която не можела ни да чете, ни да пише, откъде е знаела тънкостите на теологията, правото и философията, та в диспутите на процеса спори и оборва уче­ните теолози, магистри и бакалаври от Сорбоната?

Първото сравнение, което може да хрумне на всекиго, разбира се, е сравнението на Ивайло с Жанна д'Арк. Само че Жанна д'Арк я знае целият свят, светът знае и Вилхелм Тел, и Робин Худ, и Ян Жижка, и Стенка Разин, и Дракула дори знае светът, но за Ивайло не е чувал.

Просто Ивайло е сбъркал къде да се роди.

Ако беше се родил във Франция - щеше да е станал на­ционален герой и светия още преди седем века, името му щеше да влезе във всички световни истории, поетите от цял свят щяха да се надпреварват да пишат за него - както за Жанна д'Арк.

Какво е всъщност еднаквото и какво е различното между Жанна д'Арк и Ивайло?

Глас небесен призовава Жанна да спаси Франция, тя препасва меч и яхва коня, разбива в няколко битки англичаните, прогонва ги от Орлеан, от Южна Франция...

Ивайло, както видяхме, също е призован от небесен глас да спаси България, също препасва меч и яхва коня, разбива в няколко битки татарите, прогонва ги отвъд Дунава...

Дотук е същото. А нататък?

Жанна коронясва дофина Карл VII, опитва се да превзе­ме столицата Париж, не успява, раняват я, залавят я, след го­дина я изгарят. Толкоз.

Нататък Ивайло извършва нещо, което никой вожд на народно въстание по света не е извършвал.

С всеки изминал ден Лахана ставаше все по-силен и все по-прославян, все повече хора се присъединяваха към него и той нападаше все по-смело; вече здраво държеше в ръцете си цялата страна, зав­ладяваше градове и не преставаше да ги превзема, като на­всякъде бе провъзгласяван за цар.

Това неочаквано появило се зло, за което никой никога не бе помислял, твърде много изплашило Константина.

Близките му хора били унищожени от лукавата Мария [и Светослав бил вече мъртъв], а колкото били останали живи, заговорничели против него - останал сам, той се отправил на поход срещу Лахана.

Наредил войската и тръгнал с колесница. Лахана също тръгнал срещу него и още щом се появил, веднага го напад­нал, победил го и го заклал като жертвено животно.

След като убил цар Константин Асен Тих, Ивайло повел армията си към Търново и обсадил българската столица.



Император Михаил бе силно опечален от това неочак­вано събитие - заключава съчувствено Пахимер.

А Никифор Григора добавя: Той [императорът] се боеше не само за настоящето, но и за бъдещето и казваше: малко по малко той [Ивайло] ще достигне такава голяма сила, че на самите ромеи ще бъде мъчно да го надвият. Трябва още сега от корен да се изтръгне растението, което току-що начева да расте, а не да се чака, докато стане голямо.

И Михаил Палеолог не чакал, продължава Пахимер, а се опитал да направи тези неща безопасни за себе си, възнаме­рявайки да направи Лахана свой зет като го ожени за дъще­ря си.

И проводил пратеници в Търново мирно да убедят бълга­рите да му предадат Мария, за да не би тя да осуети наме­ренията на императора; търновци охотно биха му я преда­ли, тъй като злините й спрямо тях не бяха така малки, та да ги забравят...

Но тук се случило нещо неочаквано:



Мария, като разбрала, че се намира между две злини: от една страна новопоявилото се зло Лахана, който обсаж­дал вече Търново, а от друга страна войските на императо­ра, които приближавали - решила да се помири с единия от двамата.

Тя искала да запази властта за себе си и за сина си Ми­хаил, а тъй като императорът и насън не би поискал това - би било безсмислено да го моли да сключат мир, защо­то невъзможно е този, който се стреми към властта, да сключи мир с тази, която държи същата власт.

И така тя решила да пренебрегне законното си задъл­жение да не влиза в общение с убиеца на мъжа си и да не обръща внимание на хорското негодувание, а да се предаде на онзи Лахана, да се предостави напълно на свинепаса, да му отвори вратата на престолния град и да се омъжи за него, стига да запази властта за себе си и за сина си и да продължи да живее като царица с цар.

И тя веднага изпратила пратеници при варварина.

Лахана казал, че не ще подарък това, което може да спечели с меча си.

Все пак накрая той приел предложението за брак, ма­кар доста трудно и неохотно, като казвал, че приема пред­ложението заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособни войни - и че той в случая дава милост, а не получава подаяние.

След като от двете страни били дадени клетвени обе­щания, Мария му отворила вратите, приела го в покоите си и се омъжила за него, като двамата заедно взели знаците на царското достойнство.

Било пролетта на 1278 година - година след като Ивай­ло вдигнал народа на бунт.

Никое друго народно въстание през средните векове - а и по-рано, че и по-късно - не се е овенчавало с възцаряването на въстаническия вожд: нито Жанна д'Арк, нито Томас Мюнцер, нито Вилхелм Тел, нито Ян Жижка, нито Стенка Разин, нито Пугачов - никой.

Ние, разбира се, като вечни рицари на отрицанието, не забравихме да наречем този нечуван подвиг подлост, да обви­ним Ивайло скрито или открито, че, ставайки цар, той е изменил на народа.

А какво друго трябваше да направи? Да обяви република в ония времена? Да короняса някой аристократ за цар - както прави Жанна? По-добра ли щеше да бъде тогава съдбата на България, повече ли щеше това да зарадва народа?

Но ако ние дори днес, в началото на XXI век, се подма­михме от илюзията, че някой си цар, макар и чужд нам по кръв и по нрав, ще ни спаси от бедите, какво може да се каже за хората от ония времена, когато царят - лош или добър - е бил олицетворение на Бога и на съдбата и в случая народът е тържествувал, че царят е човек от неговата черга и е вярвал, че с това за него настъпват щастли­ви времена.

Ама защо Ивайло се оженил за подлата византийка, при­емайки трона като подарък, а не го завоювал с меча си? -възкликват други наши революционери.

На тях ще отговоря с думите на Ивайло, повторени от Пахимер: Той приел предложението за брак, макар доста трудно и неохотно, като казвал, че приема предложението заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособни войни - и че в случая той дава милост, а не получава подаяние.

Тези горди и благородни думи са достойни и за днешни­те времена, те ще да са направили още по-поразяващо впечат­ление на Пахимер в оня далечен кръвожаден XIII век, иначе византиецът не би украсил с тях челото на презирания от него плебей Лахана.

Че се е оженил за Мария не от съблазън по царствена плът, свидетелства тогавашната жълта преса: той намразил нежностите на жена си, карал се с нея и я биел.

Но ще излъжем твърде пуритански, ако твърдим, че само я е биел, защото много скоро коремът на царица Мария се издул, а той не се издува от бой...

Но още преди да се издуе коремът на Мария, цялата тази история вбесила императора на Византия - съобщава Пахи­мер и продължава:



Той събра приближените си на съвет и предложи вмес­то Лахана, да направи свой зет Йоан, сина на Мицо (на оня Мицо, дето побягна от България и срещу преда­телството си бе възнаграден с едно именийце нейде край древ­ния град Троя).

И той извика при себе си този Йоан от троянските владения край реката Скамандър, провъзгласи го за зет и цар на българите, даде му името на дядо му Иван Асен, повика онези от българите, които бяха склонни да се присъединят към него, облагодетелства ги веднага, а други­те, които се колебаеха, привличаше към себе си с подаръци, надежди и демагогия.

Сватбата на дъщеря му Ирина с провъзгласения българ­ски цар Иван Асен III бе отпразнувана твърде тържествено. Беше сключено споразумение този Иван Асен III да влезе в Търново заедно с войските на императора.

Той го изпращаше с голяма войска - добавя Никифор Григора, - за да освободи българското царство от тирания­та на Лахана.

Е, тука не мога да се въздържа да не извикам: аман от освободители! Тръгне ли една държава да завладява друга държава, тя непременно обявява, че отива да я освобождава.

Така Александър Велики освободи почти целия свят, рим­ляните освободиха траките така, че помен от тях не остана, Наполеон освободи цяла Европа, Хитлер тръгна да осво­бождава Съветския съюз от комунизма, Сталин пък осво­боди Германия от фашизма, византийците ни освободиха от руснаците през 971 го­дина и два века влачихме ярема на тази свобода, руснаците пък ни освободиха незнайно от кого през 1944 година и то така хубаво ни освободиха, че едвам се освободихме от сво­бодата им...

Напоследък пък американците тръгнаха да освобожда­ват света - освободиха Виетнам, съвсем наскоро - в края на миналия век - освободиха Югославия и тя, горката, още не може да се съвземе от това освобождение; сега освобожда­ват Ирак, горко му!...

Въобще, прав се оказва Дяконът Левски като казва: „Кой­то ни освободи, ще ни пороби, казвам ви!" - тези думи ние, българите, дето все чакаме някой да ни освободи, трябва да си ги запишем с нож на челото...

Затова - тръгне ли някой да те освобождава, народе мой, грабвай оръжието и се защитавай до последна капка кръв!

Нещо подобно ще да е рекъл Ивайло на българския народ...

Михаил Палеолог вдигнал на крак цялата войска на Ви­зантийската империя - трябвало да изтръгне из корен опасно­то растение, наречено Лахана (сиреч маруля)!

И тъй, Иван Асен III тръгнал с 50 000 тежко въоръжени конника по суша през Одрин към Верея (Стара Загора), а дру­ги 30 000 конника били натоварени на 2600 кораба и отплава­ли към Варна, за да ударят въстаниците в гръб.

Да не би обаче някой да си помисли, че Византия се на­месва във вътрешните работи на България, Михаил Палеолог назначил за протостратор, сиреч главнокомандващ сухопътните войски, покръстения татарин Касим бег, а корабите предвож­дал пълководецът от български произход Михаил Глава; самият Михаил Палеолог останал в Одрин, качил се на една висока крепостна кула и оттам направлявал сраженията. Нашият Михаил Глава си имал свой частен песнопоец -придворният поет Мануил Фил, който го възпял в поемата си „За военните подвизи на чутовния пълководец":

Тъй като острието на меча му

бе рожба на отмъщението,

той колеше и сечеше злодеите,

тези ненавистни и зли метежници,

разбойници и разрушители на държавата,

плъзнали и отдали се на битки,

подобни на някакви дракони,

излезли от глъбините на земята,

когато настане лятната жега -

узнаха те какво е страдание,

когато благородният наш зареносец

подобно на мълния ги срази,

къпейки меча си в кръвта на българите.

След този лиричен изблик поетът прилежно описва под­визите на Михаил Глава: направил той десант край Галата, пре­взел Проват (Провадия) и крайморските крепости Вича и Еми­не, завладял равнината южно от устието на Голяма Камчия, след което навлязъл навътре в страната, срещайки там съпротивата на Ивайловите воеводи Куман, Кънчо, Момчил, Стан и Дамян; после ударил крепостите Овчата на Луда Камчия, Козяк близо до Котел, Диавена край Котленския проход, Грамени и Ичера - южно от Котел, Гологлед и Тича при горно­то течение на Голяма Камчия, Белград западно от Преслав, Сту­дена и Пиргицион между Сливен и Карнобат, където Глава се е сражавал с Ивайло, после превзел крепостта Камена край Сливен, превзел и Айтос, навлязъл в долината на горна Тунджа, дошъл до Твърди­ца, после превзел крепостта Мъглиж и Крън край Казанлък, оттам се спуснал към Верея (Стара Загора) - тук трябвало да се срещне с войската, която водел Ка­сим бег и минавайки през разчистените проходи, да заведат безпрепятствено Иван Асен III до Търново.



...И щеше да го превземе

бързият наш великан зареносец,

ако не бе го нападнала тежка

болест подобно на облак от буря

и го принуди да се завърне във Византида.

Неумолимата буря от насрещни облаци

завлече веднага войската на запад.

Понеже отсъстваше стратегът-слънце,

друг стратег-звезда поведе войските —

поведе ги в бездната на погрома,

изведнъж войската се парализира

и отстъпи градовете на враговете...

Колкото и непреодолима любов да е изпитвал поетът Мануил Фил към българите, не е могъл да премълчи истината - че са разгромили византийската войска; колкото и да го е било яд, не премълчава истината и Пахимер:



Нападан всекидневно отвън, Лахана беше принуден да се сражава по неволя, защото, макар и варварин, той знае­ше, че който не воюва, когато може, ще бъде заставен да воюва, когато не желае.

Поради това смелите му битки излизаха сполучливи и тия, които се противопоставяха на неговия безреден уст­рем, не бяха в състояние да го удържат, така че и добрите войници се страхуваха да се срещнат с него, защото знае­ха, че да попаднеш в ръцете на Лахана жив беше равносил­но на смърт поради жестокостта му, защото никой не бе видял сърцето му да се смекчи и да пожали някого.

Затова смелостта на нашите войници често се изпа­ряваше от представата за ужасите, които ги очакват.

Цялото лято на 1278 година преминало в безмилостни сражения, но да си пробие път до Търново патриотът Иван Асен III не успял. Не можал да му помогне, както видяхме, и други­ят наш патриот - стратегът-слънце Михаил Глава.

Като разбрал, че византийската армия не ще се справи с Ивайло, Михаил Палеолог позовал на помощ зетя си хан Ногай. И този път не случайни орди, не някакъв башибозук, жа­ден за грабеж, а редовна татарска войска, водена от най-добри­те си пълководци, преминала в началото на декември по зале­дения Дунав и нахлула в Северна България.

Ивайло се втурнал натам. Дива виелица върлувала из Добруджа. Войниците му замръзвали, но мълчали и препуска­ли след него.

Като видели, че никой не охранява проходите, византий­ците преминали Стара планина, част от полковете обсадили Търново, другите тръгнали по снежните дири на Лахана.

Някъде край Дръстър Ивайло пресрещнал татарите, за­почнало страшно сражение, снегът почервенял от кръв, тата­рите вече дърпали юздите на конете си да се връщат назад, но в този момент Ивайло чул зад гърба си звук на бойни тръби, обърнал се - като железен мравуняк по белия сняг търчели към него византийските легиони; като видели легионите, татарите с нова сила се нахвърлили върху българите.

Притиснат като в менгеме, Ивайло нямал друг изход - побягнал към Дръстър и се затворил с войската си в крепостта.

Там останал през трите зимни месеца, обсаден от тата­рите, от византийците и от снежните виелици.

През снежните полета препуснал на юг самотен конник, било януари на 1279 година; прехвърлил конникът заледените хребети на Стара планина и с посиняло лице и измръзнали крайници се довлякъл някак си до Одрин, паднал ничком пред императора и му съобщил, че Лахана е затворен в крепостта на Дръстър.


  • Жив ли? - попитал императорът.

  • Жив - отговорил вестоносецът.

  • Отрежете езика му! - заповядал императорът и стражата изтръгнала езика на клетия вестоносец.

Михаил Палеолог изпратил към Търново друг вестоно­сец - да извести на всички, че Ивайло е паднал убит в сражени­ето край Дръстър.

Византийците, които обсаждали Търново, посрещнали с радостни викове вестта за смъртта на страшния Лахана. Като повей на чума тази вест покосила стражниците, охраняващи крепостните стени. Ужас обхванал Мария - не я чакало нищо друго, освен позорен плен.

Само болярите заподскачали от радост - нямало го вече царят свинар; който ще да идва на трона, само не този омразен свинар!

И тези наши патриоти отворили широко вратите на Търновската крепост и на 12 февруари 1279 година византий­ските войски влезли победоносно в Царевец, следвани от Иван Асен III, който се возел на колесница, но преди да го качат на трона, трябвало да свалят оттам царица Мария;

Касим бег я арестувал и я изпратил на императора в Од­рин заедно със сина й Михаил от Константин Тих и с детето й от Ивайло, дето било още в корема й; императорът я заключил веднага в тъмница - както казват древните: след големите ра­дости често следват големи скърби1.

(Какво е станало с това дете на Ивайло - историята мълчи, а и ние не сме я питали...)

А болярите посрещнали Иван Асеня III тържествено, с викове ура и с голяма радост, понесли го на ръце и го курдисали върху трона. Най-много се радвал един от болярите, куманин, наричали го Георги Тертер.

Като научил за тая небивала радост на Тертер, импе­ратор Михаил Палеолог си спомнил как и той се бе радвал по същия начин като коронясвали за император на Визан­тия безпомощния 8-годишен Йоан IV Ласкарис и как после със същата радост заповядал да му избодат очите и заел тро­на му, та за да не стане и тук същото, наредил на зетя си Иван Асен III да ожени Тертер за своята сестра - хем да го обвърже роднински, хем да изпрати сегашната жена на Тертер и сина му Светослав във Византия като заложници (в случай на измя­на заложниците бивали екзекутирани).

Тертер не пожалил ни жена, ни син - оженил се ведна­га за сестрата на цар Иван Асен III, за грозната като чума Кера-Мария, само и само да стане протостратор, сиреч глав­нокомандващ (какви жертви не прави човек в името на влас­тта!), а бившият протостратор Касим бег бил разжалван и той така се обидил, че избягал и отишъл при Ивайло.

С негова помощ Ивайло разкъсал обсадата на Дръстър, събрал из Добруджа нова войска, разбил ромейските войски и в началото на 1280 година неочаквано се явил под стените на Търново.

Иван Асен III, да ме извини читателят, се насрал от страх. Михаил Палеолог побързал да изпрати към Търново нова 10-хилядна армия начело с пълководеца Мурин, но Ивайло причакал византийците в Котленския проход и ги унищожил до крак, убивайки и пълководеца Мурин.

Михаил Палеолог изпратил друг пълководец - Априн - начело на 5-хилядна армия, но и тя била унищожена, загинал и пълководецът Априн, посечен лично от меча на Ивайло.

Тогава Иван Асен III слязъл в подземието на двореца, където била царската хазна, там се пазели всички съкровища още от времето на цар Асен Стария, натъпкал каквото можал в две бохчи, преоблякъл се в женски дрехи и през нощта, да ме извини пак читателят, се изнизал като пръдня от Царевец, стигнал на бегом до Месемврия, там се качил на един византийски кораб и отплавал към Цариград.

Михаил Палеолог отказал да приеме страхливеца, но прибрал съкровището...

А в Търново протостраторът Георги Тертер това и чакал - обявил се за цар.

Така България осъмнала с трима царе.

Не знам дали читателят си дава сметка за изминалото време. Като сравнявахме Ивайло с Жанна д'Арк, трябва да на­помним, че Жанна е действала точно една година: откакто препасва меча и яхва коня - докато я пленяват край Париж; а откакто Ивайло вдигна въстанието в началото на 1277 година - до началото на 1280, когато се яви за втори път под стените на Търново, изминаха цели три години. И до края на 1280 година той ще продължава да воюва - този път с войски­те на Георги Тертер.

Цели четири години този велик плебей воювал срещу три противника: срещу татари, византийци и предатели. Византий­ците и татарите той победи, предателите - не можа.

Въстаниците, онези овчари и селяни, които бяха напус­нали селата и нивите си и въоръжени само с криваци, за ко­ито само името на Лахана бе достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят, вече не само се бяха уморили да воюват четири безкрай­ни години - имаше нещо по-страшно: сега те, българите, тряб­ваше да воюват срещу българи.

Братоубийството е спонтанно и жестоко, но то не може да трае дълго - кръвта проговаря, заглушавайки яростта.

А и земята ги викаше - тези овчари и селяни, ръцете им искаха да въртят сърп, а не меч...

И редиците на въстаниците започнали да оредяват, осо­бено нощем - изчезвали като сенки в тъмното...

Една заран Ивайло се събуди сред равната като празна синия Добруджа, под короната на прегърбен от северните вет­рове дъб, огледа се - бе същото онова място, където преди четири години получи от небето дългоочаквания знак, че е дошло оп­ределеното време за бунта.

И както тогава - беше сам. Но небето мълчеше - не му даваше никакъв знак.

Погледна нагоре - сред клоните на дъба видя Касим бег: присвил татарските си очички, той оглеждаше равнината око­ловръст.

- Няма никой - рече, - всички избягаха през нощта.

Ивайло не каза нищо, метна се на коня си и препусна на север, след него препусна и Касим бег.

Бе късна есен, нямаше живо листо, нямаше птиче, всич­ко бе пусто и черно, само северният вятър гонеше тръне из мъртвото поле.

Двамата самотни конника препускаха срещу северния вятър...

Когато известиха хан Ногай за нечаканите гости - не повярва на ушите си. Не повярва и на очите си, когато видя Ивайло. И се зарадва - за изненада на самия себе си той наи­стина се зарадва. Протегна ръце към Ивайло и го прегърна.

В него той видя себе си - защото и той бе тръгнал от най-мизерните низини и бе стигнал до трона. Е, не с меч в ръка като Ивайло, а с кама в пазвата, но това няма значение...

И започна пир.

Но Ефросина, незаконородената дъщеря на Михаил Палеолог, жената с невиждано бяла и неотразимо еротична плът, владееща до съвършенство тънкостите на любовното изкуство, не бе възторгната като Ногай.

Жените в ония времена бяха употребявани като размен­ни монети в дипломацията; едни плачеха, други убиваха, тре­ти се самоубиваха, но на византийките ние не можем да отре­чем самоотверженото чувство за дълг към империята -

Ефросина помнеше, че бе изпратена в харема на Ногай, за да го настьрви срещу Ивайло - и тя трябваше да довърши мисията на своето унижение.

И, докато Ногай пирувал с Ивайло, бърз конник препус­нал към Херсон, а от Херсон бърз кораб се понесъл по вълни­те на Черно море на юг, към Константинопол; корабът носел писмо на Ефросина до татко й Михаил Палеолог.

След седмица корабът се върнал с писмо на Палеолог до хан Ногай. Според източник, пожелал анонимност, в писмото пишело:

Как е владателят на Златната орда великият хан Но­гай, синът на от Бога поставения император на Византия? Как е владетелката на сърцето му Ефросина - любимата дъщеря на твоя баща1 императора?

Любими мой сине, нашите два велики народа винаги са живели в мир и разбирателство. Аз, от Бога поставения император на Ви­зантия, бих се радвал, ако това продължи и занапред и нашите отношения не бъдат помрачени заради някакъв си вар­варин Лахана, който, според добре осведомени източници, е потърсил при Вас убежище и иска от Вас военна помощ, за да превземе отново Търново, което ще рече да воювате заедно с него про­тив Византия, тъй като България, както е известно на Ваше Вели­чество, винаги е била част от Византийската империя с из­ключение на последните няколко века.

Настойчиво Ви моля, Ваше Величество, направете си съответните изводи, които за улеснение ще Ви подскажа: убийте българина Лахана!

Желая Ви приятно хануване и щастливи любовни миго­ве с моята любима дъщеря Ефросина!

На другия ден на разсъмване бързият конник препуснал към Херсон, оттам бързият кораб се понесъл по вълните на Черно море на юг към Константинопол; корабът носел писмо от хан Ногай до императора. Според същия източник, в писмо­то пишело:



Как е богоувенчаният император, как е моят баща от Бога поставеният владетел на Византия?

Ваше Величество, въпреки своето уважение към Вас, аз не мога да посрещна Вашето послание иначе, освен като груба намеса във вътрешните работи на Златната орда. Много съжалявам, че ще Ви огорча, но Ивайло, когото наричате Ла­хана, ми е симпатичен.

Желая Ви приятно императруване и весело прекарване на коледните празници!

След седмица корабът се върнал с писмо на Палеолог до хан Ногай, в писмото пишело:



Мой сине,

Ние бяхме изненадани от твоя отговор. Знаеш ли ти кой е Лахана, когото наричаш Ивайло? Един бунтовник, кой­то смее да вдигне ръка срещу от Бога поставените монарси и от Бога установения ред на земята,

Лахана е мой враг и твой враг, не се заслепявай от лич­ните му качества - утре той ще вдигне меч и срещу тебе!

Прочее, ако не го убиеш, ние ще те считаме за негов съучастник и ще бъдем принудени да вземем крути мерки сре­щу теб, за да защитим собствената си безопасност!

Изпращам ти моя зет и твой баджанак, истинския цар на България Иван Асен III, на когото настоявам да окажеш военна помощ, за да си върне трона в Търново.

На другия ден на разсъмване бързият конник препуснал към Херсон, оттам бързият кораб се понесъл по вълните на Черно море на юг към Константинопол; корабът носел писмо на хан Ногай до императора, в писмото пишело:



Мили тате, много се радвам, че ми изпращаш още един български цар, но още повече щях да се зарадвам, ако ми го изпратиш заедно със съкровището, което той задигна като бягаше от Търново.

Иначе Ивайло ще продължи да ми е все така симпати­чен.

След седмица корабът се върнал с писмо на Палеолог до хан Ногай; в писмото пишело: Изпращам ти половината съкро­вище.

Последвала размяна на кратки писма.

Ногай до Палеолог: Цялото съкровище и Търново.

Палеолог до Ногай: Без Търново.

Ногай до Палеолог: С Търново!

Палеолог до Ногай: Без!

Ногай до Палеолог: Със! Иначе: да живей Ивайло!

Едномесечно мълчание. След което Ногай получил от Палеолог следното писмо:

Никакво Търново, негодяй, никакво съкровище! Ако до седмица не получа главата на Лахана, следното писмо ще отпътува, докъдето е адресирано:

До законния наследник на Златната орда хан Токту.



Скъпи Токту, ние, от Бога поставеният император на Византия, с прискърбие следяхме през последните 30 години как чрез хит­рости и коварство Вашият враг Ногай узурпира трона на Златната орда, избивайки потомците на великия Чингиз хан, а Вас - последния законен наследник, прогони далеч от роди­ната.

Колко години още ще гледаме как този узурпатор и ти­ранин възсяда нещастния татарски народ и докато бедният татарски народ тъне в мизерия, този развратен тиранин пирува с развратни жени и бандити от рода на българския бунтовник Лахана - докога прочее?

Не е ли време да освободим братския татарски народ от този сатрап и вие да заемете от Бога отредения Ви пре­стол?

Изпращам Ви като знак на братство безценното съкро­вище на търновските царе и заедно с него уверението си, че при първия звън на Вашия меч ще Ви изпратя 60-хилядна елит­на византийска армия, за да сразите с нейна помощ узурпа­тора Ногай."

Още същата нощ, в разгара на поредния пир, сочейки към Ивайло, Ногай извикал:

- Този човек е враг на моя баща, императора на Визан­тия, и е достоен не да живее, а да бъде заклан!

И стражниците се нахвърлили върху Ивайло, извили му назад ръцете и всеки забил ножа си в гърлото на Ивайло.1

Щях да напиша: „Така свършил животът на Ивайло" - щеше да е вярно, но нямаше да е истина. Не става дума за ба­налната метафора, че „той е жив до днес" в паметта ни и т.н. - т.е. не е легенда, съчинена от историците в по-сетнешни­те времена, за да събудят в апатичните поколения гордост или, недай боже, патриотични чувства; не е и лицемерен лозунг на политиците - не, става дума за реална слава в реално време.

Феноменът Ивайло ще да е бил толкова необичаен, из­вършеното от него ще да е било толкова смайващо, обаянието на неговата личност ще да е било толкова поразяващо, величието на неговия дух - толкова неотразимо, че в ония времена, когато е нямало ни вестници, ни теле­визия, ни други средства за бърза и масова информация, слухът за Ивайло, носен от уста на ухо, от уста на ухо, преодолявал пространствата и времето, призракът на Ивайло бродел из земите на двата конти­нента и не давал покой ни на царе, ни на роби; и не след година-две, не някъде наблизо - а 20 години по-късно в далечна Анадола се появил някакъв човек, който твърдял, че е живият Ивайло, този Лъжеивайло отишъл при императора на Византия и му казал, че може да прогони турците, които вече наближавали Константинопол, императорът извикал бившата наша царица Мария, тя казала, че това не е нейният мъж цар Ивайло, а измамник, императорът хвърлил измамника в тъмницата, но слухът, че Ивайло е жив вдигнал на бунт гражданите на Константино­пол и императорът бил принуден да го пусне - и тогава, както пише Пахимер: изглеждаше сякаш сама­та вселена и земята са в движение, тези, които не разбираха нищо друго, освен от земеде­лие, копан или само знаеха да карат волове, хора овчари и селяни, напускаха селата и нивите си и въоръжени само с кри­ваци, се стичаха самоволно, несметно число войници без оръ­жие, те като че ли не отиваха на война, а на веселба и само името на Лахана бе достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят - това изплашило турците и те побягнали, но още повече се подплашил императорът - спомнил си той какво се било случило преди време в България, този нов Ивайло можел да поведе тази страшна армия срещу него; и повикал той опасния Лъжеивайло уж да го награди за подвизите му, а го хвърлил отново в тъмницата, където още същата нощ бил удушен.

Но не минали пет години и в Мала Азия се явил нов Лъже­ивайло, бивш свинар като истинския; императорът подмамил и него, хвърлил го в тъмницата, но той успял да избяга и отново изглеждаше сякаш са­мата вселена и земята са в движение, хора овчари и селяни напускаха селата и нивите си и въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно, несметно число войници без оръжие като че ли не оти­ваха на война, а на веселба и само името на Ивайло бе достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят - и наистина този Лъжеивайло разбил в няколко битки тур­ците, но като освобождавал някакъв град край река Скамандър бил пленен, турците поискали от града откуп, но на освободе­ните граждани им досвидяло да платят откупа за своя освобо­дител и турците го заклали пред портите на града...

Не минало обаче много време и някъде далече в Епир, или в Тесалия, или в Албанон се явил нов Лъжеивайло и отно­во изглеждаше сякаш самата вселена и земята са в дви­жение, несметно число войници без оръжие се стичаха са­моволно и като че ли не отиваха на война, а на веселба и само името на Ивайло бе достатъчно...

И така век след век, ту наблизо, ту надалеч, щом се явял някой, който казвал, че е Ивайло - несметно число войници без оръжие се стичали само­волно и само името на Ивайло било достатъчно...

И днес народът наш се ослушва - няма ли да се яви отно­во някъде някой Ивайло, но уви...



1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница