Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница21/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25

1323-1331

ГЛАВА Х
Последните илюзии


Цар Михаил ІІІ Шишман Асен,

цар Иван Стефан

Като научил за смъртта на Георги Тертер II и че тронът в Търново останал празен - Войсил, най-малкият брат на цар Смилец, който живеел във Византия, поискал от Андроник II войска и потеглил срещу България; между Войсил и Андроник II бил подписан договор, спо­ред който Войсил поставял себе си, войската си и областите, които ще превземе, под византийска власт, а Андроник II удостоявал Войсил с титлата деспот на България, което ще рече, че патриотът Войсил нямал дори амбици­ята да стане цар на България, а тръгнал да завладее отечество­то си, за да го превърне - ей тъй, за единия позор - във византийска провинция.

Тук, драги читателю, докато в Търново болярите се чу­дят какво да правят, искам да ти обърна внимание на една психологическа подробност, която по-късно ще се окаже съдбоносна за България.

Като чули, че българският цар е умрял и че византийска армия е тръгнала към България, всичките градове-крепости на юг от Стара планина - Ахтопол, Аполония, Пиргос (Бургас), Анхиало, Месемврия, Аетос, Маркели, Лардея, Русокастро, Девелт, Ктения, Диампол, Пиргицион, Сотир, Сливен, Мокрен, Ичера, Диавена, Верея, Мъглиж, Крън, Копсис и прочие, и прочие, с изключение само на Пловдив, където гарнизонът, оставен там от Георги Тертер II, геро­ично се сражавал - всички други градове отворили широко вратите на крепостите си и се предали доброволно на ви­зантийците.

Преди да произнесем обаче думичката „предателство", нека се върнем шест странички назад и там ще прочетем, че когато Светослав Тертер през пролетта на 1304 година заедно с чича си Елтимира нападнали Византийската империя откъм север, нахлули в Тракия и градовете Копсис, Крън, Мъглиж, Верея, Диавена, Ичера, Мокрен, Сливен, Сотир, Пиргицион, Диампол, Ктения, Девелт, Русокастро, Лардея, Маркели, Аетос, Месемврия, Анхиало, Пиргос, Аполония и Ахтопол сами отваряли вратите на крепостите си - същи­те градове-крепости, само че в обратен ред!

В по-минали времена там се водели кървави сражения - като започнем от битката между Тервел и Юстиниан II край Анхиало, на Телец с Константин V край същото Анхиало, битката между Кардам и Константин VI край Маркели, боят при Версиникия между Крум и Михаил Рангаве, битката край Ахелой между Симеон и Зоя, битката на Калоян с латините край Одрин, битката на Иван Асен II с Теодор Комнин край Клокотница; само по времето на Георги и Светослав Тертер тези земи 10 пъти се превръщали в полесражения, хората по тези земи били освобождавани-завладявани, завладявани-освобожда-вани ту от българите, ту от византийците, ту от латините, ту от татарите, ту от каталаните (колко пъти, например, Месемврия е минавала от едни ръце в други - може ли някой да изчисли, това е тема, дос­тойна за дисертация!); и при всяко освобождаване и при всяко завладяване гра­довете били разрушавани, населението избивано или от­веждано в плен.

Накрая на народа му писнало, станало му все едно кой ще го завладява, кой ще го освобождава, защото и при осво­бождението и при завладяването резултатът за народа бил един и същ: смърт и разорение; и тъй, полека-лека народът стигнал до житейската мъдрост, че по-добре е да се предава, а не да се сражава - и щом видели на хоризонта да се задава някаква войска, не питали чия е: българска ли е, византийска ли, латинска ли, каталонска ли, куманска ли, татарска ли - веднага отва­ряли вратите на крепостта и се предавали доброволно, оце­лявайки.

Така ще постъпят те, скъпи мой читателю, и когато на хоризонта се зададе турският аскер.

И може би затова сме оцелели. Не е героично, но е прак­тично.

За ужас на Войсил не били минали два месеца на безцарствие и болярите избрали за цар на България деспота на Ви­динското княжество Михаил Шишман. Избрали го те за цар, понеже бил кръвно свързан с два царски рода, а се забавили с избора, защото два месеца им били нужни да изследват родос­ловието на Михаил.

Моля читателя за търпение, на нас, да се надяваме, това ще ни отнеме по-малко време.

И тъй, както вече бе казано, Иван Асен II имал от Ирина Комнина две дъщери: Мария, която стана жена на Мицо и май­ка на Иван Асен III, и Теодора-Анна, чиято безименна дъщеря се омъжила за владетеля на Видин куманина Шишман, така че майката на Михаил Шишман била внучка на Иван Асен ІІ, а Михаил се явявал правнук на същия велик наш цар.

От друга страна, ако читателят си спомня, Георги Тертер, като заряза първата си жена, се ожени за сестрата на Иван Асен III, която също се явява внучка на Иван Асен ІІ, а дъщеря­та на тази внучка от Тертер - Анна Тертер, се пада, значи, правнучка на Иван Асен ІІ.

Обаче, както видяхме, и Михаил Шишман е правнук на Иван Асен II, следователно се пада братовчед на Анна Тертер, а тъй като тя е сестра на Светослав, макар от друга майка - то и Михаил, и Светослав минавали за братовчеди.

Така Михаил Шишман се оказал кръвно свързан и с два­та български царски рода - с Асеневците и с Тертерите. (Макар че мен ако ме питат, връзката му с Тертерите няма що да се доказва - всички кумани са братовчеди...)

Отгоре на всичко Михаил Шишман бил свързан и с тре­ти царски род - женен бил за Анна-Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан Милутин.



След като българските велможи извикаха и обявиха за свой цар Михаил и му предадоха Търново, където бяха техни­те дворци и цялата останала власт - пише в своята „Исто­рия" споменатият вече Йоан Кантакузин, който след 14 години ще стане император на Византия -

Михаил събра своята войска и немалко съюзна войска от угровласи, като взе и скитска войска, и потегли срещу градовете, които след смъртта на Тертер минаха на стра­ната на ромеите (оп-па, за кой път?).

Михаил подчини по споразумение обсадените градове (сиреч, пак са се предали доброволно!), понеже те не получи­ха подкрепа от императора на ромеите...

След това Михаил, царят на българите, изпрати войс­ка срещу Войсил и като го обсади здраво, притисна го в Копсис и в четирите други крепости, които владееше.

След като видя, че подчинените му проявяват симпа­тии към Михаил, Войсил ги изостави и дойде при императо­ра, а те заедно с крепостите се предадоха на Михаил.

След като завладя и тези градове, Михаил с цялата си войска се втурна в ромейската земя и оплячкоса всички по-горни области на Тракия чак до Вира, като ги преброди най-много за двадесет дни.

Младият император Андроник ІІІ, който се намираше в Димотика, не се противопостави на българите, понеже ня­маше достатъчно събрана боеспособна войска. Обхвана го голяма мъка.

Удряйки с крак в земята, обхванат от гняв и като си облече ризницата, съобщи на Михаила:

- Ти събра подвластната си войска, нахлу в нашата земя и я опустоши, колкото можа. Понеже аз не мога да се сра­жавам сега с тебе в редовен бой, предлагам ти да се сража­ваме в единоборство.

А Михаил отговори:

- Няма ум ковачът, който може да вземе нажежено­то желязо с клещи, а го хваща с гола ръка. Така и аз ще стана за смях, ако не се бия с цялата си войска, а рискувам собственото си тяло.

Императорът заплака от гняв, понеже Михаил го беше надхитрил в играта.

- А след време ние с теб ще станем приятели и ще се сражаваме заедно срещу друг неприятел - добави Михаил и се върна в Мизия.

Така и станало. Михаил прогонил съпругата си Анна-Неда, сестрата на сръбския крал Стефан Дечански, заедно със сина си от нея - престолонаследника Иван Стефан, и се оже­нил за увяхващата вече вдовица на Светослав Тертер - Теодо­ра, която, ако си спомняте, беше дъщеря на Михаил IX, сиреч - внучка на Андроник Стари и сестра на Андроник Млади.

И двамата Андрониковци се зарадвали, без да подозират, че това е първото действие от гениалния сценарий на цар Михаил III Шишман Асен за превземането на Константино­пол.

Защото онази подлудяваща душата мисъл, помниш ли я, читателю, която преди пет века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента, когато Юстиниан Носотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар, тази мисъл - да стане император на Византия - не умряла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през векове­те от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владе­тели, тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум, по черепа на Симеон и по черепа на Калоян, тя бе кълвала и бла­городния мозък на Иван Асен II - сега бе забила клюн в главата на неговия далечен пра­внук Михаил III Шишман Асен и пиеше мозъка му: не с оръ­жие, с хитрост ще превзема Константинопол!

И последвало второ действие: Андроник Млади и май­ка му се срещнали с Михаил Шишман и жена му Теодора в Черномен, Теодора не била виждала майка си 23 години, то били прегръдки и сълзи, сълзи и прегръдки, после осем дни яли, пили и се веселили, и уж между другото Андроник Млади и Михаил сключили договор:

Михаил да помогне на Андроник да свали дядо си от пре­стола, а Андроник да помогне на Михаил да превземе Сърбия.



Трето действие: Михаил Шишман изпратил тайно при Андроник Стари свой верен човек, чрез който предложил на стария император да му изпрати войска, с чиято помощ да раз­бие внука си, който вече се приближавал към Константино­пол, и най-важното - ще му изпрати вярна стража да го охра­нява в двореца.

Старият император, било от омраза към своя внук, било от страх да не би ромеите, подкупени от него, да му устро­ят заговор1, си рекъл, че това е дар небесен2 и се съгласил да приеме в дворците си българска стража, смятайки, че като чужденци-съюзници ще му бъдат по-верни3.

Четвърто действие: Михаил скрил 12-хилядната своя войска из горичките около Ямбол и 3000 татарски наемници около Русокастро, уж, ако стане нужда, да помогнат на Андро­ник Млади да превземе Константинопол, а тайно изпратил Иван Русина с малък отряд към византийската столица.

Пето действие: През уречената нощ на 23 срещу 24 май стражата на Константинопол щяла да остави вратите на кре­постта открехнати, през които да влезе отрядът на Иван Русина, уж да охранява стария император, а щом влезел в Константинопол и намерел столицата без достатъчно войска и измъчена от глад4, да превземе дво­реца5 и да убие императора Андроник Стари6", след това и сам Михаил Шишман щял да пристигне с цялата си войска, щял да си подчини Константинопол и така да завладее цялата власт над ромеите1, ставайки владетел на една държава от Византион до Истър2.

За това свидетелстват, както виждате, в един глас и два­мата византийски летописци - Йоан Кантакузин, който бил приятел и съучастник на Андроник Млади, а Никифор Григора пък бил писар в двореца при Андроник Стари.

Всичко било замислено гениално, но както винаги и сега се намерил предател, който препуснал към Андроник Млади и му съобщил какво е намислил зет му Михаил Шишман и че около три хиляди конници, предвождани от Иван Русина, вече приближавали към Константинопол. Това сму­ти не малко младия император - пише присъстващият там Йоан Кантакузин - и макар че вече падала нощта, Андроник Млади веднага се метнал на коня си и препуснал към Константинопол.

През същото това време наистина от север към стените на византийската столица тихо се промъквал отрядът на Иван Русина.

Било въпрос на минути - кой ще стигне пръв до вратите на крепостта.

Както било уречено, щом паднала нощта, стражата от­крехнала портите на крепостта, но в полунощ през тях вместо Иван Русина връхлетял Андроник Млади, следван от желязна­та си гвардия, втурнал се в двореца, свалил дяда си от трона и го пратил в манастир.



Епилог: А на наш Михал не му оставало нищо друго, освен да гони Михаля.

Умряла за шести път химерата да завладеем Константи­нопол и български цар да седне върху трона на източните им­ператори. Този път цар Михаил Шишман поне не воювал, не дал напразни жертви.

Повърлувал той след това от яд из Тракия, освободил отново онези градове и крепости (виж на стр. 432), които пъшкали под византийско иго, и си заминал на север в Тър­ново.

След няколко дни Андроник Млади освободил въпросни­те градове и крепости, които пъшкали под българско иго.

След два месеца Михаил отново нахлул в Тракия и пак освободил въпросните градове и крепости.

След всички тези освобождения из Тракия не се мяркал жив човек...

Като оплакал и погребал илюзията си за превземането на Константинопол, цар Михаил III Шишман Асен решил да си отмъсти - на кого, на кого... на сърбите, разбира се.

Сърбия по това време ставала все по-мощна, бавно и полека завладявала българските западни територии - от Браничево и Белград до Ниш и Скопие.

Замисълът на Михаил бил - ни по-малко, ни повече - да ликвидира веднъж завинаги Сръбската държава. За тази работа му бил необходим не само мир с Андроник Млади, но и пот­върждаване на договора от Черномен - да нападнат заедно Сърбия, затова двамата се срещнали в крепостта Кримни край Аполония (Созопол) и договорът бил подновен.

Освен това Михаил си осигурил подкрепата на своя брат - видинския деспот Белаур, и на племенника си - ловешкия деспот Иван Александър; това не стигало - той сключил договори за съвместно нападение с влашкия воевода Иванко Бесараб, с Черна Татария и с Яшкото (Молдовското) княжество - както се хвалят сърбите: българският цар тръгнал срещу тях с помощта на още четирима царе.

Андроник потеглил на запад и разположил войските си в Битолското поле. Михаил се запътил към Видин, за да се съе­дини там с войските на брат си и с наемните отряди на власи­те, татарите и ясите, после се спуснал на юг, минал през Сер­дика и привечер на 27 юли 1330 година стигнал до околности­те на древния град Велбъжд, днешния Кюстендил.

Там, отвъд реката Каменча, на високото, откъдето се виж­дала цялата равнина, се били разположили сръбските войски. Според византийците Михаил водел 12 000 българи и 3000 наемници власи, татари и яси, но понеже на страха очите са големи, на сърбите им се привидели повече от 80 000.

Сръбският крал Стефан Дечански наистина се уплашил -той разполагал с 15 000 свои войници и 1000 каталани, онези страшни испански рицари, целите в желязо, дето опустошиха Византия - и проводил пратеници при цар Михаил да моли за мир, на което нашият цар отвърнал:

- Ако вашият крал не дойде тук до утре сутринта, когато слънцето се появи, и не падне пред мен на колене, за да стъпя на врата му с краката на нашата непобедима държава, ще изпратя да го доведат позорно свързан, а аз ще поставя престола си сред сръбската земя!

Не мога да си спомня какво беше казал един народ - куманският ли, българският ли - за големия залък и за голямата дума... но сръбският крал помолил за един ден отсрочка. Михаил се съгласил - войниците му били уморени от дългия по­ход, провизиите били на свършване, разгеле ще си починат и ще съберат храна от околните села.

И тъй, битката била насрочена за 29 юли, утрешният 28 юли бил обявен за почивен ден. Не се учудвай, драги читате­лю, войната е древна мъжка игра и в ония по-честни времена битките са били насрочвани и регламентирани, както сега се насрочват футболните мачове, имало си правила, които джен­тълменски се спазвали.

Е, да, но не винаги. Имало например свещено правило, че през Страстната седмица и на Великден боеве не се водели, кръв не се проливала. Но ако си спомняте, християнинът Калоян нападна крепостта Варна през 1201 година навръх Ве­ликден и не се побоя от Христа да изколи ромеите, докато ония пеели „Христос возкресе".

Но така си е - когато ние нарушаваме правилата, се възхищаваме от хитростта си, а когато други ги нарушават, се възмущаваме от подлостта им.

Така - хитро или подло? - постъпил и сръбският крал Стефан Дечански. Сутринта на другия ден, обявен за прими­рие, повикал сина си Стефан, наречен после Душан (ще видим защо), и му казал:

- Седи до мене, сине, и казуй ми ща видиш доле код бугара?

Стефан Дечански бил полусляп, виждал само тъмно ли е, светло ли е. По едно време синът му рекъл:


Минало, що минало време, към обяд кралят попитал:

  • А ща ради бугарски цар?

  • Спава изпод великог дуба, оче.

  • То е добро, нека спава... А колико люди има око нега?

  • Има само стотинак татара, оче.

  • Нападай, сине! - рекъл слепият крал.

  • Ами договора бе, тате, нали утре?

  • Майната му на договора, нападай веднага!

Сражение всъщност нямало. Цар Михаил не смогнал да си облече дори ризницата, не успял да построи в боен ред и стотината татари, които били останали около него. Започнало клане.

Каталаните се заели с татарите. Другите, дето тръгнали да плячкосват из околните села, били без оръжие - изклали ги като пилета. Река Струма течала кървава чак до Бяло море. Цар Михаил бил ранен и пленен, завели го при крал Стефан Дечански.

- А сега падни ти пред мене да стъпя на врата ти с крака­та на нашата непобедима държава! - казал сръбският крал.

Михаил едва се държал на краката си, кръвта изтичала от прободения му корем, но отказал да падне на колене.

- Тогаз на Михаила, царя български, с меч му отсякох главата1 - хвали се по-късно синът на краля, бъдещият велик цар на Сърбия Стефан Душан, който бе наполовина българин, защото майка му е Теодора, дъщерята на цар Смилец.

Някакво проклятие тегне над Второто българско цар­ство - разрови ли някой историята на тогавашните царе, те си отмъщават като мумиите на египетските пирамиди: ве­ликият наш историк Васил Златарски успя да стигне до Ивайло и умря заедно с него; Петър Мутафчиев стигна до смъртта на Георги Тертер II, написа заглавието на следва­щата глава „МИХАИЛ ШИШМАН", но успя да запише само: „ Тъй ефимерни се оказаха през тази епоха постижения­та на българи и византийци... " - и умря, недописал изре­чението.

Е, аз прекрачих Михаил Шишман и продължавам на­татък, дано да стигна до края.

Сгромолясването на България бе страховито. Българи­те не помнеха друг такъв случай - царят им да загине на бой­ното поле, ако не смятаме Аспарух, но неговата смърт край Днестьр бе далечна, легендарна, митическа; убийства на царе в нашата история - дал Бог, но, дето се казва, ние сами сме си ги убивали или са падали от предателска ръка, а в смъртта на цар Михаил Шишман нямаше нищо героическо, за утеха нямаше и предателство - гибелта му бе съпроводена с позорен погром.

Не знам дали е вярно, че брат му Белаур с още няколко боляри отишли при сръбския крал2, целунали му били боту­шите и му предложили да стане крал и на България, срещу дребния реванш - да си запазят те владенийцата; не се учудвам, че сръбският крал бил отказал - наисти­на, няма ум ковачът, който може да вземе нажеженото желязо с клещи, а го хваща с гола ръка - и той, вместо да рискува своя задник, курдисал върху нажежения български трон сина на своя­та сестра Анна-Неда, може би най-безличният, най-мижитурестият, не знам дали да го нарека цар и то български, когото византийските хронисти не са удостоили дори с честта да му споменат името, но ние, няма как, ще го споменем: казвал се той Иван Стефан. (Язък за хубавото име!)

Царувал той цели осем месеца - толкова издържали търновските боляри, но и те не го ослепили, както се полагало в такива случаи, нито го удостоили със смърт (това било сигу­рен знак, че ще умре завинаги), а една ранна сутрин през пролетта на 1331 година пази­телят на държавното съкровище - великият болярин Раксин, влязъл при него и му рекъл:

- Иванчо, хайде, мойто момче, слез от трона, пред дво­реца два коня са впрегнати в една каручка, вземи милата си майчица, качете се в каручката, ей ви по пет жълтици за из път и носи много здраве на вуйча си Стефан Дечански!

И, друс-друс, поел цар Иванчо с каручката по каменис­тия път към другата си родина - Сърбия. Какво е станало с него по-нататьк - никой не знае...



1331-1371

ГЛАВА XI
Към пропаст


Цар Иван Александър, Момчил

Прав е бил изглежда византийският лепописец Михаил Псел като писал преди 3 века: Българите открай време имали обичай да повикват начело на народа си само лица от царс­ки род.

Така постъпили и сега. Избрали за цар ловешкия деспот Иван Александър.

В нашата история само Ивайло прави изключение, но него никой не го е избирал, той сам си станал цар. Ние и след осво­бождението си от турско не посмяхме да сложим начело на държавата си някой свестен българин, ами тръгнахме да търсим из европейските бардаци някоя изостанала чуждест­ранна отрепка от царски род и си опропастихме отечеството...

Но затова ще говорим като стигнем до там, дай боже...

Иван Александър от всички посоки е от царско потекло. Първо, бил племенник на цар Михаил Шишман, тъй като май­ка му Кера Петрица е сестра на Михаил Шишман, а тъй като Михаил Шишман се явява правнук на нашия велик цар Иван Асен II, то значи и Кера Петрица е била правнучка на нашия велик цар Иван Асен ІІ, следователно синът й Иван Александър се падал праправнук на нашия велик цар Иван Асен ІІ.

Колкото и да е разредена у него Асеневата кръв, той си прикачил името - наричал се Иван Александър Асен.

От друга страна, ако читателят си спомня, Михаил Шиш­ман се падаше втори братовчед на Анна Тертер (виж стр. 433), която се явяваше правнучка на Иван Асен ІІ, следователно и Кера Петрица като сестра на Михаил Шишман се пада втора братовчедка на Анна Тертер, и разбира се - втора братовчедка и на брат й Светослав Тертер, от което излиза, че Иван Александър се пада племенник и на цар Светослав Тертер.

Това не стига, ами той се явявал далечен потомък и на цар Иван-Владислав, племенника на цар Самуил; имал родстве­ни връзки с византийските императори Йоан VI Кантакузин и с Йоан V Палеолог, да не говорим, че бил зет на влашкия воевода Иванко Бесараб, а след малко ще се сроди и с великия сръбски цар Стефан Душан. Абе всички царе на Балканите са били роднини...

Пазителят на държавното съкровище, великият болярин Раксин, отишъл в Ловеч, свил едно коляно пред Иван Алек­сандър и рекъл:

- За добро или за лошо, за радост или печал короната на българските царе избра твоята глава.

Първата работа на новия цар бе да се прочуе с някоя бит­ка, иначе какъв цар ще бъде? И понеже Андроник Млади, съюз­никът на Михаил Шишман, като видял, че Стефан Душан му отсякъл главата, да не си помисли наивният ми читател, че ви­зантиецът се е втурнал да отмъщава на сърбите и да помага на българите - напротив, дал заден ход към Константинопол и пътьом си рекъл: българите останаха без цар, я да взема да завзема в суматохата каквото мога - и кои градове, мислите, завзел?

Пак онези нещастни Анхиало, Месемврия, Аетос, Ктения, Русокастро, Диампол (Ямбол) и тъй нататък. Това не било никак трудно, защото тези градове, както вече писахме, отдав­на прилагали тактиката на отворените врати: който почука - отварят вратите и се предават. Предали се и този път.

Та Иван Александър решил пак да ги освободи. Щом ви­дели българската войска, въпросните градове се предали без бой. За да не помисли читателят, че си правя майтап с това доброволно предаване, ще разгърна сега старата „История" на Йоан Кантакузин (който между другото съвсем скоро ще ста­не император на Византия), да видим какво пише този не само съвременник, но и участник в тези събития:



Щом заел властта, Александър взел колкото имал вой­ска и се отправил срещу доброволно предалите се преди това на императора градове. И освен Месемврия, другите му се предали доброволно.

Императорът, като научи това, нареди да се събира войска, вдигна се от Цариград и отново доброволно си под­чини градовете, които преди това притежаваше.

Както виждаш, няма майтап, читателю. Но да видим как­во става нататък:



Александър, като узнал това, бързо се притекъл с цяла­та си войска и се разположил на лагер край Аетос, отстоящ недалече от императора, който се бе разположил край Русокастро.

Като узна това, императорът заповяда войската да се въоръжи. Като се въоръжи, той я пое наредена за сраже­ние, дойде близо до прохода, който се пазеше от Александър, и го подканяше към сражение.

Като прекара деня там в бойна готовност, понеже ни­кой не излезе срещу него, върна се, като уплаши варварите със смелостта си. И много дни след това отново пристига­ше с въоръжената си войска да се срази, но българите не се осмелиха да излязат да се сражават с императора.

През това време Александър мислеше. Битката при Велбъжд не излизаше от главата му. Вярно, той закъсня, защо­то трябваше да пристигне на другия ден, за когато беше насро­чена битката, но се чудеше: възможно ли е човек да е толкова наивен като чичо му Михаил Шишман, или толкова подъл като сърбина Стефан Дечански?

И реши да опита:

Александър проводи пратеничество да преговаря за мир. Императорът прие пратеничеството и договорите станаха при тия условия: ромеи и българи да сключат мир и никога да не се онеправдават взаимно.

Беше 17 юли 1331 година. На следващия ден, на 18 юли, двамата владетели трябвало да се срещнат и да положат клет­ва. Вместо това, рано сутринта на 18 юли, преди да изгрее слънцето, Александър изненадващо повел войската си срещу ромеите.



Макар да бил уплашен от идването на българите, им­ператорът не загубил самообладание. Затова свикал на едно място всичките си хора и им заговорил така1:

- Ето сега, братя мои непобедими войници, налага ни се да се бием на чужда земя. (Признавал, значи, че е чужда!) И понеже се намираме далеч от родината, не можем да се надяваме на каквато и да е помощ. Затова нека се сражава­ме така, като че ли следва веднага да умрем и да залезем като това слънце; нека очите на онези врагове, които ще останат живи след нас, да свидетелстват за нашата храб­рост.

Предавам блестящата реч на Андроник Млади със съкра­щения, защото нямаме време - българите бързо напредват, надавайки викове и надувайки тръби:



Варварите (това сме ние, читателю) нападнаха тила, който след малка съпротива бе обърнат в бягство и бе пре­следван чак до Русокастро. Императорът с предните шест отреди ни най-малко не отстъпи, но веднага потегли срещу българите и се сблъскаха малцина с мнозина.

Когато сражението стана твърде тежко и продължи­телно и ромеите показаха голяма храброст и мъжество, накрая те бяха надвити от българите и, изпаднали в тежко положение, като се пръснаха кой както можа, отстъпиха. Повечето или всички бяха пленени или погинаха.

Около обяд същия ден Александър, царят на българите, изпрати Иван, един от своите знатни, като пратеник при императора и помоли сключените предния ден договори да останат нерушими и за по-голямо приятелство и сигурност на договорите да сгоди дъщеря си за неговия син.

Императорът отговори, че сключените договори харес­вали и нему и мирът бе сключен не по принуда, но заради изгода.

На следния ден, като се събраха на същото място, царе­те положиха клетва, ядоха заедно и разговаряха през целия ден за случилото се предния ден по време на сражението.1

Сигурно Александър е разказал на Андроник, че му е приложил хватката на сръбския крал.



  • Не е честно! - рекъл Андроник.

  • Не е честно, но те победих - засмял се Александър.

  • После иди, че се прави на честен! - засмял се и Андроник.

И двамата се смели, ама много се смели! Ами, че то вой­ната си е един голям майтап, ха-ха-ха...

За какво всъщност е била тази война - е трудно да се каже, тъй като Александър забравил да превземе градовете, за които бил тръгнал да се бие; единствената полза от войната била сгодяването на престолонаследника Михаил Асен за дъще­рята на Андроник III.

(А може би Иван Александър също като Симеон Велики, който искаше навремето да ожени дъщеря си за престолонас­ледника на Византия, е имал същата тайна мисъл: да се докопа по този начин до престола на източните императори?)

Тъй или иначе, още на другия ден Александър си зами­нал отвъд Стара планина, защото чичо му Белаур въстанал срещу него и като му отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната.2

Как се е справил Александър с Белаур, историята мълчи, но ехо от тези събития е останало в една песен за Александър:
И той завзе много укрепени градове...

така също и Бдин, и цялото Подунавие,

даже и до Морава...3
Там именно върлувал Белаур. Какво е станало нататък с него - няма и помен...

През това време Стефан, синът на крал Стефан Дечански, въстанал против баща си и го свалил от трона. Стефан Дечански, както видяхме, бил полусляп, понеже и той навре­мето вдигнал бунт против баща си крал Стефан Милутин и баща му го ослепил.

Синът на Дечански обаче не си играел на сляпа баба, а за по-сигурно удушил баща си, откъдето му произлязло и проз­вището Душан - великият сръбски цар Стефан Душан.

Както виждаш, читателю, велик не се става лесно...

Иван Александър побързал да се срещне с новия крал на Сърбия и му предложил сестра си Елена за жена. Елена стана­ла достойна кралица на Сърбия, а цар Иван Александър, след като се оградил от всички страни с роднини, решил да си жи­вее в мир.

Траело това почти десет години - до 1341 година, когато умрял император Андроник III Палеолог. Ако си забелязал, скъпи мой читателю, умре ли царят на някоя държава, съседи­те клекват по границите да дебнат като чакали около мърша.

Отгоре на всичко във Византия започнала пак граждан­ска война. Регентите на малолетния Йоан V Палеолог - Йоан Кантакузин, най-верният приятел на покойния му баща, и май­ката на Йоанчо - Анна Савойска, се скарали кой да управлява Византия. Войната между тях прераснала във всенародно въста­ние, обхванало то цяла Тракия и Македония (областта около Одрин), въстанали и големите градове Солун, Одрин и Серес.

Цялото население се раздели на две части - пише Никифор Григора - на едната страна бяха мъдрите, на друга­та - безразсъдните, на едната страна - тези, които се отличаваха с богатство и известност, на другата - онези, ко­ито нямаха нищо.

Бедният наивен народ застанал на страната на онеправ­дания малолетен Йоан V Палеолог и майка му Анна Савойс­ка срещу узурпатора Кантакузин и богатите феодали, които искали да отнемат короната на бедното малолетно императорче.

Кантакузин бил принуден да бяга от столицата и се укре­пил в Димотика, обявил се там за император на Византия и тогава именно този император Йоан VI Кантакузин повикал на помощ турците, които отдавна клечали и чакали отвъд Босфора, викнали те „юруш!" и за пръв път стъпили на Балкан­ския полуостров (било 1345 година), огледали се - харесало им: машала!

Анна Савойска повикала на помощ срещу Кантакузин зетя си Иван Александър, като обещала срещу това да му по­дари девет града: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник.

Цар Иван Александър обаче не бил от царете, които оби­чали да се сражават с меч в ръка. Като изключим онова негово не много рицарско сражение с Андроник Млади, той още 6 пъти тръгвал на война, но и шестте пъти, като видел врага, се връщал, без да влезе в сражение.

За разлика от чичо си Михаил Шишман, бил враг на сме­лите и решителни постъпки1, бил предпазлив до страхливост и пресметлив до нечестност.

Така постъпил той и сега: завзел градовете, които му подарила Анна Савойска, но на помощ не й се притекъл - уго­ворката беше, рекъл, да се бия срещу Кантакузин, а не срещу турците, така че ще дойда, когато те си отидат.

Турците обаче не си отишли.

С тяхна помощ през нощта на 8 февруари 1347 година Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол и за втори път се коронясал за василевс.

От гражданските войни Византия била докарана до просешка тояга и коронацията на Кантакузин била твърде печал­на - вместо златна диадема и пурпурни дрехи, украсени със скъпоценни камъни, както било обичайно, новият император бил облечен в дрехи от проста кожа, на главата си носел фал­шива корона, а на угощението, вместо от златни и сребърни бокали, пиели от калаени и глинени чаши.

Необичайна била и постъпката му - той не убил, нито ослепил младия император Йоан V Палеолог, както бил тогава обичаят, а му измислил по-страшно наказание: оженил го за дъщеря си.

Казал Кантакузин благодаря и сбогом на турците, но те не му отвърнали нито благодаря (понеже нямал пари да им плати), нито сбогом, ами плъзнали из цяла Тракия, грабели и палели, сеели ужас и смърт без да подбират ромеи ли колят, сърби ли, българи ли...

Европа се стреснала, стреснал се и Кантакузин.

Изпрати тогава Кантакузин пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне. Българите обаче като чуха, надсмяха се и поругаха пратениците, като не само ги оби­диха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни.

Когато чу това, Кантакузин се нажали много и прати пратеници при сръбските господари цар Урош, деспот Углеша и крал Вълкашин да му помогнат. И тези като чуха това, се надсмяха и поругаха пратениците, като не само ги обиди­ха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни.

Когато чу това, Кантакузин се нажали и недоумяваше що да стори. Тогава отиде Кантакузин при българските царе и при сръбските господари и рече им:

- Не пожелахте да ми помогнете, обаче после ще се каете.

Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи, а отговориха:

- Оправяй се сам. Когато турците дойдат против нас, ние ще се браним от тях.1

В Европа се опитали да създадат антитурска коалиция с участието на Венеция, Генуа, Византия, България, Сърбия, Трапезунд и Кипър, но нищо не излязло, Европа била нападната от черната смърт - чумата, а нашите хора тук на Балканите още си разчиствали сметките: сръбският цар Стефан Душан бързал в суматохата да заграби земите на днешна Македония, Епир и Тесалия, присвоявайки си през 1346 година титлата цар на всички сърби и гърци и на земите български2; във Византия отново пламнала гражданска война - този път младият Йоан V Палеолог въстанал срещу опекуна си Йоан Кантакузин и го изгонил от Константинопол, Кантакузин отишъл в манастир, загърнал се в черно расо и по цели нощи се молел с горчиви сълзи на Христос да му прости, че докарал неверниците на Балканския полуостров, а денем пишел своята „История", в която пишел обратното...

По това време на Балканите се прочул Момчил юнак. Повел той своята дружина от бедняци и тръгнали да обират богатите. Като го погнали в България, минал във Византия и постъпил в армията на императора, но изглежда че пак е разбойничел, защото и там го погнали и той избягал при сръбския крал Стефан Душан; като избухнала гражданската война във Византия, той се присъединил към Кантакузин, после го напуснал и ми­нал към императрицата Анна Савойска, но зарязал и нея; макар че бил българин, Момчил само с българския цар ня­мал нищо общо.

Омръзнало му на Момчил да служи на тоя и на оня, оттеглил се в Родопите с дружината си от 2000 души и ос­новал там свое княжество.

И оттук нататък започва легендата, която живее в на­родната памет и до днес. Може да се каже, че Момчил бил първият български хайдутин, крило за сираци и сиромаси. Но това е малко.

Момчил бил първият човек на Балканите, а може би и в цяла Европа, който осъзнал каква напаст са турците и пръв тръгнал да воюва срещу тях.

Унищожил турския флот край Абдера, избивал турски­те банди, които върлували из Тракия, разгромил и турския авер Кантакузин. Не му простили това нито турците, нито византийците, които ги използвали като наемници - нападнали го дружно край беломорската крепост Перитеорион, разбили дружината му и го убили на 7 юли 1345 година.

А нашият цар Иван Александър по това време взел, че се влюбил, ама страшно се влюбил човекът - видял на пазара една красива еврейка Сара и огламавял, изгонил старата си сприхава жена влахинята Теодора, покръстил набързо Сара в християнската вяра, като я кръстил пак Теодора - Теодора ІІ, оженил се за нея и дигнал сватба за чудо и приказ, със свирни и богати трапези; и като си легнал вечерта нашият 50 и кусур годишен цар на царското ложе със знойно красивата 16-годишна еврейка (дай, Боже, всекиму - и мен не ме забравяй! - както каз­ва в такива случаи, прекръствайки се, моят приятел д-р Камен Плочев) - хич не му било в този момент на Александър ни до сърби („Халал да им е Прилеп и Скопие!"), ни до византийци („Да си се трепят там за престола в Цариград!”), ни до турци („Аз тур­ци не виждам наоколо!").

Стреснал се за малко царят наш, когато му съобщили, че Мурад, сина Орханов, премина с турците и се отправиха към Средец, българските войски се събраха под началството на Михаил, сина на Александър, но и него убиха турците като плениха много народ и го отведоха през Галиполи1 - и от мъка се хвърлил пак в обятията на чаровната Сара...

Така казано, звучи даже весело. Но всъщност тази сватба бе проклятието, което вкара България в пропастта: имал цар Иван Александър от старата Теодора трима сина: Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен (за дъщерите сега няма да говорим); цар Иван Александър бил щедър човек - на всичките си синове дал титлата цар; когато младата Теодора, сиреч Сара, му родила първия свой син Иван Шишман, а след него още един, когото после нарекли Иван Асен, царят и на тях дал титлата цар; една нощ обаче Сара поставила ребром въпроса: кой от тези петима царе ще е престолонаследникът?

Бог помогнал на Сара - обявеният преди нея за престо­лонаследник Михаил Асен, както видяхме, загинал в бой сре­щу турците. Не щеш ли, незнайна смърт покосила и другия син на старата Теодора - Иван Асен. Голяма скръб покосила царския дом.

Тогава се понесла страшната мълва:



За да осигури на синовете си българския трон, майка им Теодора II ловко уредила да бъде отровен един от двама­та й заварени синове.

Като видял това баща му Александър, понеже не мо­жел да знае със сигурност дали тя е причина за неговата смърт, за да запази Срацимира, брата на отровения, изпра­тил го заедно с майка му Теодора I във Видин, като му дал да управлява този град.

Още щом взел управлението на тази земя, Срацимир се показал непокорен към баща си, който изпитвал към него най-нежна обич и затова никога не тръгнал срещу него, а го оставил да прави каквото иска, дори да се нарича импе­ратор.2

На оплакването на отровения Иван Асен най-много пла­кала Сара и в негова памет нарекла малкия си син Иван Асен, но като стихнал плачът, Сара пак задала на Александър въпро­са: кой ще е престолонаследникът - Иван Срацимир или ней­ният Иван Шишман?

Най-сетне покрусеният от скръб и влюбен до безумие цар Иван Александър провъзгласил сина си от Сара Иван Шиш­ман за багрянороден (роден под царска багреница, сиреч - ко­гато Александър е бил вече цар), Срацимир бил роден преди това и отпаднал от играта, по този начин Иван Шишман станал законният престолонаследник.

Изпълнен с омраза към Сара и към синчето й, Срацимир се обявил за независим владетел на Видинското княжество, което означавало официално отцепване от Търновското царство и до смъртта си не подал ръка ни на баща си, ни на брат си Иван Шишман.

Така приживе цар Иван Александър извършил непрости­мото: сам разделил България на две.

Това не стигало - куманинът Балик се обявил пък за не­зависим владетел на Добруджанското княжество, което обхва­щало земите от Варна на север до делтата на Дунава.

И тъй, като минал из нашите земи по онова време, нем­ският рицар Ханс Шилтбергер3 бил много удивен и писал: Минах през три страни - и трите се казваха България.

Разделението било не само външно. Женитбата на цар Иван Александър за еврейката Сара била посрещната от бо­лярите и от народа като светотатство, като проклятие, като прокоба.

Не трябва да забравяме за кой век става дума и какво е било влиянието на религията по онова време. Римският гражданин Савел, прекръстил се после на Павел, заложил в основата на християнството смъртната вина на евреите: те са предали, те са съдили и те са убили Христос, пред тях римлянинът Пилат Понтийски е светец невинен.

След като през 70 година след разпятието на Христа Йерусалим бил разрушен и от Соломоновия храм остана­ла само „Стената на плача" (какъв трагичен символ!), евре­ите били разгонени по света, тяхното гонение продължило през цялото Средновековие; те били „прокълнатата причина за всички бедствия": зе­метресения, суши и наводнения, пожари и болести, скакал­ци и плъхове, слънчеви и лунни затъмнения... а когато „черната смърт" - чумата - прекрачила през 1343 година границите на Европа и за по-малко от 10 години плам­нал целият континент - от Москва до Англия (в Англия чер­ната смърт покосила една трета от населението) - започнали масови погроми и гонения на евреите („те заразявали кладенците"): във Франция били задължени да носят на гърдите и на гърба си червени кръгове, в които всеки можел да се цели, по-късно ги прогонили поголовно, от Англия били изселени повече от 100 000 евреи, гонели ги от Германия, през 1391 г. всички евреи били изгонени и от Испания - намирали убежище в Полша и Русия...

(Между другото, тъй като земята се е считала за свещена, владеели са я само благородниците и църквата, на евреите не разрешавали да притежават земя, затова евреин селянин няма; на тях предоставили най-позорното, най-презряното, най-гнусното, най-греховното занятие - лихварството, поради което банките по света днес са в ръцете на евреите.)

Въпреки прословутата българска верска и етническа то­лерантност, антиеврейската психоза през XIV век обхвана­ла и България - тук „прокълнатата причина за всички бед­ствия" седяла на трона, от дясната страна на царя!

В любовното си заслепение Александър не знаел милост - всеки, който кажел дума против Сара, бил хвърлян от Лобната скала - това още повече разпалвало омразата. Старият болярин Раксин, който прогонил Иван Стефан и дал короната на Александър, преди да полети от Лобната скала, му извикал:

- Александре, знай, че пропастта, в която ще ида аз, не е тъй дълбока, както пропастта, в която ти тласкаш България!1

Последвало нещо още по-страшно. Според обичайното (че и гражданско) еврейско право при смесен брак за евреин се счита роденият от майка еврейка, бащата няма значение, следователно синът на Сара и Александър - Иван Шишман, бъдещият цар на България, е бил считан за евреин и е нямало как българите християни да не се отнасят към него като към прокълнат цар - това е скъсало и последната нишка между народ и власт и не е никак случайно, че когато турците обсаждали Търново, цар Шишман се скитал немил-недраг, изоставен от народа, а може би е бил прокуден от Търново, затова защитата на българската столица срещу „невер­ниците", ще ръководи, както ще видим след малко, не царят евреин, а патриархът на християните Евтимий.

Но за това по-нататък.

В старанието си да покажат, че и двамата са примерни християни, Теодора, благочестивата царица на великия цар Иван Александър, която бе от еврейски произход, приела след това светото кръщение и запазила цяла благочестивата си вяра, обновила много църкви и въздигнала различни манастири2, а по заръка на благоверния, христолюбивия, превисокия и боговенчания самодържец цар Иван Александър3 краснописци преписвали Евангелията и старите хроники на Манасий, а живописци ги украсявали с шарени миниатюри, изобразява­щи бойни сцени и ликове на светци и на царе - та вечер, уморени от любовната игра, да си четат със Сара Божиите слова и да се любуват на изрисуваните сред свет­ците свои ликове...

Александър искал поколенията да запомнят неговото царуване като втори Златен век - по-бляскав от Златния век на Симеон Велики.

Уви, това било само златна сянка!

Византия по онова време наистина е била държавата с най-бляскава култура на света и това неизбежно привлича­ло образованите хора и блазнело властващите. Но докато при Симеон Велики това привличане е подбуждало към над­превара, към съперничество: да създадеш нещо по-голямо, ново, по-различно, по-хубаво - то при Иван Александър възхищението от византийска­та култура не надминавало буквалното подражание: дрехи­те, книгите, песнопението, рисуването - копирало се е всич­ко, нашата култура при Александър е златна сянка на визан­тийската.

Дори в държавната администрация всички прабългар­ски и славянски названия на длъжностите били заменени с гръцки: няма вече кавхан и воевода, няма велик и малък болярин, няма ковчежник, столник или чашник - има се­васт, примикюр, кефалия, стратор, кодморек, перпирак, катепан, аподолазор, прахтор и т.н,

(Най-ревностна в подражанието била нашата църква и като удивително консервативна е запазила до ден днешен не само тогавашния ни език, запазила е непокътнати и визан­тийските одежди - златошитите мантии и златните тиари, обсипани със скъпоценни камъни, чийто средновековен блясък е в абсурден асинхрон с днешното време и с днешна­та наша бедност - това допълнително отдалечава народа от църквата днес, както го е отдалечавало и по онова време.)

Всичко това не ни е нещо далечно и непознато. Заменя­ли сме си ние думичките и дрешките с турски, после с рус­ки, а сега с американски. Ако някой утре слезе от небето и тръгне по градските ни, че и по селските ни улици, ще си помисли, че е попаднал в американска или английска про­винция - всички витрини (с нищожни изключения) са напи­сани на английски език.

Подражанието е следствие на политическа зависимост и е свидетелство за ниска култура. Колкото по-ниска е кул­турата на един човек, толкова повече той подражава на ня­кой друг. Но най-страшното е, че подражанието говори за липсата на национална гордост, а липсата на национална гордост е прелюдия към самопредателство и доброволно робство. За това ще стане дума след малко.

За да се покаже още по-благоверен и още по-христолюбив, Иван Александър погнал еретиците.

Никога ересите не са били подлагани на такова гонение; Борил проведе един събор, Александър провел два, че май и три антиеретични църковни събора, на които осъдил на бичуване и жигосване, на анатема и на смърт както богомилите, така и адамитите, варлаамитите и, забележете, жидовствуващите.

(Ако читателят е много любопитен, може да се запознае набързо с тези учения в Притурката към тази глава.)

И през това време, докато от Лобната скала хвърляли еретиците или режели хулните им езици, или непослушните им уши, или жигосвали лицата им с нажежени железа, докато унгарците превземали Видин и отвеждали в плен цар Иван Срацимир, докато тръгналият уж да се бие с турците савойски граф Амадей VI превземал прословутите ония наши градове Ахто­пол, Аполония, Анхиало, Месемврия и Емона, и те, по стара традиция, сами му се предавали (само някакво си там Колокастро не се предало, а се сра­жавало, тогава графът завзел крепостта с пристъп и нарязал на парчета жителите й1); докато Тоган бей сочел на север към Търново и викал на аскера си: Върви, нападай, коли, разрушавай, пали и разграб­вай, а жените и децата зароби!2 - през същото това време в това същото Търново, откъм новоиздигнатия от царя Александър палат3 (царството му рухвало, той нов палат си издигнал!) се чувало нежно пеене, като че ли пеели ангели небесни, и към палата бавно и тържествено пристъпяли хора, облечени в пищни златотъкани одежди, по които проблясвали разноцветни скъпоцен­ни камъчета - а в тронната зала на новоиздигнатия палат, седнал върху златен трон ги чакал цар Иван Александър със златна корона на главата, в обшита с бисери мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасан на бед­рото златен меч, в дясната си ръка стискал скиптъра на цар­ството, а с лявата си ръка държал нежната ръка на царицата, чуд­но красивата Сара, и тя седяла върху златен трон, и тя в обшита с бисери мантия и на главата със златна диадема, прилича­ща на лотос, от двете им страни върху златни трончета седели двамата малки Иванчовци - Иван Шишман и Иван Асен, и те със златни коронки на главичките и с малки жезълчета в ръчичките; от двете страни на щастливото царско семейство били наредени 77 пет-шестгодишни дечица, облечени в бяло - като ангелчета, и като ангелчета пеели:



Пристъпете, патриарси и светители,

монаси и иноци, съдии и боляри,

прости роби и свободни велможи,

целият църковен притч и цялото войнство –

погледнете сега, малки и големи,

победоносния български цар!
Нека с истинна песен прославим Бога,

който ни е дал велик воевода

и цар на царете - великия Иван Александър,

най-прославения между всички,

любезен и благоприветлив, и мощен в битки,

румен, доброзрачен и красив на вид -

със свити колена или правоходец,

гледащ сладко с очи на всички,

неизречения праведен съдия

за сироти и вдовици.
Никой от първите ни царе не ни се струва

такъв като този велик цар Иван Александър,

по своята военна мощ той ни изглежда

на втори древен Александър Велики,

а по вяра и благочестие

той е втори свети Константин;

той хвана така всички свои врагове,

подложи ги под коленете си и установи

крепка тишина във Вселената.
Кой, прочее, като е видял царя,

ще се върне скръбен в своя дом?
А ние пък, като му изплитаме

венци от радост, казваме:

Радвай се, български царю!

Радвай се, царю на царете!

Радвай се, от Бога избраний!

Радвай се, милостивий!

Радвай се, от Бога венчаний!

Радвай се, вишний!

Радвай се, от Бога пазений!

Радвай се, войноводче!

Радвай се, застъпнико на верните!

Радвай се, българска славо и похвало!

Радвай се, царю Александре!

Радвай се, Иване!

Радвай се, граде Търнове!

Радвайте се негови градове и земи,

радвайте се и пак се сърадвайте,

тъй като имате такъв цар! 1

А нейде далеч от новопостроения златен палат, далеч от бляскавия Търновград, отвъд навъсения Балкан, в порутена някаква Божа обител, монах един незнаен, наречен Исая, над плаха свещичка наведен, от студ и от страх треперейки, скри­буцал с пачето перо върху белите полета на Евангелието:



Никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички ни.

Турците полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлече­ни е плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настава никога вече.

Които пък се спасиха от тая напаст, те биваха изпояждани от вълци. Дене и ноще те нападаха и разкъсваха хо­рата.

Уви! Какво прескръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, из­чезна добитък и плодове.

Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси.

И наистина живите облажаваха по-рано умрелите.2

Какво повече мога да кажа?


Притурка към глава XI


Как да постигнем единение с Бога

Ересите през XIV век

Богомилството, както вече знаем, е най-прекият инди­катор на народното недоволство, а по времето на цар Иван Александър народът ни е имал от какво да бъде недоволен и черните сенки на богомилите зашетали из цялата държава, ти­хият им шепот като тиха вода подкопавал и без това разклате­ните основи на царството.

По времето на Иван Александър обаче се появили и дру­ги, съвсем нови ереси, затова той бил принуден да свика два църковни антиеретични събора: през 1350 и през 1360 година.

Ересите се появяват обикновено като реакция на офици­алните религии. През XIV век в православните църкви, у нас и във Византия, властвал исихазмът.

Зародило се било това религиозно-философско учение още през XI век във Византия, негов основател бил някой си Дионисий Ареопагит, негов последовател бил Симеон Нови, но разпространител на исихазма през XIII век бил Григорий Синаит, негов български последовател бил Теодосий Търнов­ски, а патриарх Евтимий бил пък ученик на Теодосий.

Исихастите се стремели към единение с Бога чрез възста­новяването на Адамовото първобитно съвършенство - това се постигало чрез праксис и теория.

Въздържане, постене, смирение, усмиряване на плътта, пълно отричане от всичко земно - в това се състоял праксисът. Теорията се постигала чрез пълно откъсване от хората, пустинно уединение и пълно безмълвие в течение на месеци и години, съпроводено със самовглъбяване, докато съзерцание­то премине в екстаз - тогава съвършените исихасти виждали божествената таворска светлина, която били видели апостолите при възнасянето на Исус от планината Тавор - чрез тази светлина се осъ­ществявало единението с Бога.

Като реакция срещу исихазма се появило варлаамитството на Варлаам, който проповядвал, че единението с Бога може да се постигне не чрез самовглъбяване, а чрез опознаване на Бога, а опознаването може да се постигне чрез силогизмите на Аристотел, на Питагор и Платон, тъй като само чрез фи­лософията на древните гърци може да се постигне истината и ако Бог е истина, то незнанието на истината е незнание и на Бога.

Постигането на Бога чрез философията на древните гърци намирисвало на езичество и особено дразнело исихастите, по­неже те считали невежеството за райско състояние на човека и за по-пряк път към Бога, тъй като именно знанието е накарало Адам да съгреши.

В Константинопол бил свикан църковен събор, между исихастите и варлаамитите се развихрил свиреп диспут, за малко да победят варлаамитите и да обявят исихазма за ерес, но победили исихастите и анатемосали варлаамитите.

Появило се обаче едно още по-радикално учение - адамитството. Според адамитите най-лесно е да се постигне единение с Бога, ако се върнем към първичното си състояние на райско блаженство и заживеем както са живели Адам и Ева - без всякакви дрехи и без всякакви задръжки.

Адамитите ходели голи по улиците, скандализирайки средновековното общество, събирали се на потайни места и го ударили на такъв сладък райски живот, на такъв групов секс, че цар Иван Александър ги погнал не заради друго, ами защо­то им завидял старият сластолюбец, понеже той можел да адамитства само със Сара...

Друга опасна ерес била ереста на жидовствуващите. Тя се появила след като Иван Александър се оженил за еврей­ката Сара. Тогава евреите, които живеели в махалата под са­мия Царевец, си рекли, че щом царицата е тяхна, могат откри­то да изразят своето отношение към Исус Христос, който за тях не е никакъв Бог, а шарлатанин и копеле на някоя си Ма­рия, която не е никаква девица, а прелюбодейка.



Те тъпчеха иконата на пречистата Богородица, нападаха с различни хули архиереите и иноците, оскверниха све­щените църкви и животворящия кръст1.

Тази ерес била особено опасна за светото царско семей­ство, защото хвърляла камъни в царската спалня и Иван Алек­сандър свикал втория църковен събор през 1360 година, за да бъде осъдена на него именно тази ерес и да докаже, че люби­мата му Сара няма нищо общо с жидовствуващите.



Прочее по царска заповед съборът се събра. Тогава ца­рят зае първо място заедно със синовете си, казвам - със Шишман и Асен, в новоиздигнатия от него палат...

Съгласно закона, благоверният цар Иван Александър разследва гореказаните хулители евреи и след като намери виновните, заповяда да ги предадат на смърт.

Ала поради своето човеколюбие той отмени смъртна­та присъда и отсъди да бъдат наказани с мъчение.

Като се стече с голям вик, народът преби единия и така той изригна мръсната си душа; а другият бе отведен, отрязаха му хулния език и лъжли­вите му устни, а освен това и ушите, които не са се вслуш­вали добре в Божия закон.2

Не се шегувал Иван Александър. Но колкото по-силен е вятърът, толкова по-силно се разгаря огънят - така е и с ереси­те. Иван Александър се пишел потомък на Иван Асен ІІ, но изглежда не знаел за неговото страшно оръжие против ереси­те.

Ако тази книга попадне случайно в ръцете на някой държавник, което е малко вероятно, и ако по негово време се появят опасни ереси и иска да се справи с тях, както се е спра­вял Иван Асен II - нека разгърне книгата на страница 367-368.

1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница