Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница3/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   25

Книга първа
668-700

ГЛАВА I
Белият конник


Хан Аспарух

Аспарух, Исперих или Испор - Белият конник, третият син на хан Кубрат, яздеше пред 10 000 въоръжени мъже на коне и гледаше опашатата звезда, която разсичаше небето като огнен меч и сякаш му сочеше пътя на юг.

Всеки мъж, който го следваше, водеше след себе си по два резервни бойни коня и по две жени, жените - по 5-10 деца, ордата от 150-200 000 души и мъкнещите се след тях стада от овце се спускаше като огромна прашна лавина надолу покрай Черно море.

Аспарух яздеше след звездата. Главата на това детище, носено в кошница 3 години (както свидетелства апокрифен наш летописец от ония времена), не беше бръсната като на предците му, дългите му коси се развяваха върху мощните рамене...

По обяд ордата спря. Пътя им пресичаше голяма река. Беше великата река Дунав.

Белият кон на хан Аспарух бе вдигнал високо глава и тръпнещите му ноздри душеха неизвестното отвъд реката.

Отвъд реката бе могъщата Византийска империя.

Аспарух беше слушал от баща си за Византия и за Константинопол, за мраморния дворец на императора, където Куб­рат бе живял още като дете, за високите крепостни стени, ограждащи този огромен град, за златните храмове на византийския бог Христос и за страшната византийска армия.

Отвъд този велик град сега бушуваха ордите на арабите - ислямът на Мохамед заливаше Азия и Африка, една след друга падаха крепостите на Мека и Медина, на Йерусалим и Александрия, на Антиохия и Дамаск, полумесецът изгря и над Сирия, над Персия и Ликия, над Афганистан, Армения и Египет, Анатолия, Кипър и Родос, Триполи и Картаген, навсякъде християнските храмове се превръщаха в джамии - идеше редът на Константинопол.

Аллах се изправяше срещу Христос.

Аспарух не харесваше Христос. Не можеше човек да бъде бог. И то един слаб и хленчещ мъж, който меч не е хващал. Никой от синовете на Кубрат не прие византийската му вяра, и петимата останаха верни на стария български бог Тангра, богът Небе, създателят на света, владетелят на природните стихии и на човешките съдби. Той беше над Христос и над Аллах.

Аспарух пришпори коня си, конят навлезе в мътната река и заплува към отсрещния бряг. След него тръгнаха десетте хиляди конника.

Беше пролетта на 680 година. Аспарух прекрачваше границата на Византия. Лудост ли бе това?

Императорът Константин, като научи, че мръсен и нечист народ напада владяната от християните земя, много се огорчи и заповяда всичката пехотна войска да премине в боен ред през Тракия, въоръжи флота и потегли към реката Дунав по суша и по море.

Българите, като видяха тези гъсти многобройни редици, се отчаяха за спасението си и избягаха сред блатата.

След като в продължение на четири дни те не се осмеляваха да излязат оттам, а ромеите не завързаха сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзе и стана по-смел.

Понеже императорът, обзет от подагра, страдаше от силни болки в крака, остави стратезите и войската със заповед да водят схватки, а той с пет кораба и с приближените си се върна в Месемврия, за да прави бани.

Конниците обаче, като го видели, разпространили слуха, че императорът бяга и обзети от страх, се отдали също на бягство. Българите, като видели това, излезли от блатата и започнали да ги преследват стремително, колкото войници улавяли, убивали ги и така повечето погубили с меч.

И като ги преследвали отвъд Дунава, дошли до тъй наречената земя Варна, близо до Одесос, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които бяха под ромейска власт.

Принуден от това, императорът сключи мир с тях, като се съгласи да им плаща годишен данък за срам на ромеите!

Защото чудно бе за близки и далечни народи да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички - на изток и на запад, на север и на юг - да бъде победен от този мръсен новопоявил се народ.

Така пише, изпълнен с любов към българите, византиецът Теофан Изповедник в своята "Хронография"1.

Споменатата битка и бягството на императора ще да са станали през лятото на 680, а мирът бил сключен през есента на следващата 681 година.

Човек наистина може да се диви защо приемаме за начало на българската държава точно тази година - годината на сключения с Византия мирен договор?

Ами ако Византия не беше сключила с нас този договор - колко века още щяхме да чакаме някой да благоволи да признае държавата ни?

Когато преблагочестивият Константин, презвитер на светата Божия църква в Апамея2, се изправил пред Вселенския събор в Цариград на 9 август 681 година и казал:

- Ако бях изслушан [да стане мир]3 нямаше да претърпим това, което претърпяхме във войната с България! - той не говорел за злополучно сражение с някаква орда на българите, а за поражение, „което претърпяхме във войната с България" -

България означава име на държава и щом презвитерът говорел в минало време - съществувала е значи тази държава България преди 681 година, за което свидетелства и летописецът в „Именника на българските ханове":



Тези 5 князе [хановете от Авитохол до Безмер-Баян] управляваха княжеството [ханството] на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде отсам Дунава Исперих княз [хан]. Същото е и досега.

„Княжество" (или ханство) не означава друго освен държава, тази държава е Старата Велика България и след като Аспарух е назован като поредния хан (княз) на тази държава, значи тя не е преставала да съществува, а продължава да съществува „и досега" (само границите й се изместват по на юг).

А началото на тази държава, наречена България, е 165 година.

Историческа загадка е защо ние не признаваме тази Стара Велика България, защо зачеркваме пет века от своята история?

Читателят - любител на исторически четива, сигурно отдавна е забелязал, че едни автори наричат прабългарските ни владетели ханове, а други - канове.

Прабългарите са били индоевропейски народ от източноиранската група и в нашия език са останали много общи думи с източните езици - с персийския, с хинди и прочие; както справедливо забеляза унгарският професор в предишния разказ, в съвременния ни език общи думи с хинди са: уча, чета, будя, баща, татко и пр. (според лингвистите те са повече от 1000); в хинди и в други източни езици често се среща, особено в началото на думите, един звук между к и х, но тъй като той не съществува в славянския говор, ние нямаме буква за този звук и го изписваме с кх (индийските храмове Кхаджурахо, град Кхулна в Бангладеш, кхмерите в Камбоджа); вероятно и началният звук на прабългарската титла е бил кх - кхан, но тъй като този междинен звук за нас е труднопроизносим, едни автори избират к-то и пишат кан, дру­ги х-то и пишат хан.

Аз предпочетох хан, тъй като и други думи, започващи с кх в хинди: кхал, кхарч, кхана (къща, ядене), на български се произнасят с х: хал, харч, хан (гостилница, странноприемница).

Има и нови теории (Петко Добрев), според които българските владетели никога не са били назовавали с титлата хан или кан - в каменните надписи пред имената им са изсечени думите кана сюбиги, което ще рече от бога (поставен) владетел.

Тук е мястото да отбележа и нещо по-важно. Понятието прабългари не съществува в историята, то е въведено чак през XVIII век от Ломоносов, иначе във всички стари хроники (както и в току-що цитирания Теофан Изповедник от VIII век и цитирания в самото начало на книгата Магнус Феликс Енодий от V век) българите навсякъде са наричани българи.

Ако в тези хроники аз използвам условно понятието прабългари, то е, за да различаваме старите чисти българи от по-сетнешната смесица на българи, славяни, траки и други племена - каквито сме и днешните българи.

Но да оставим тези спорове и да видим какво прави хан Аспарух, след като император Константин побягна от бойното поле при делтата на Дунава и българите стигнаха до Варна.

Той сигурно не е и подозирал, че създава главоболия не само на византийците, но и на нашите историографи.

Първата му работа била да си осигури гърба, затова заповядал да се изкопае презид - сиреч вал, ров или окоп - от Дунава до Черно море.

Този вал, дълъг около 100 километра, може да се види и сега (от Черна вода до Констанца), широчината на рова е 15 метра, на височина достига до 4 метра, изкопаната пръст е била натрупана от южната страна още толкова висока, така че прииждащите от север хазарски племена ще трябвало първо да скочат в дълбокия ров, на чието дъно били забити заострени колове, и ако не загинат там, набучени на коловете, трябвало да изкатерят 8 метровата отвесна стена.

Докато войниците копаеха защитния презид, Аспарух обикаляше наоколо и тъмна тревога се утаяваше в душата му.

Цялото поле, докъдето виждаха очите му, беше равно и пусто, нямаше жива душа.

Някъде далече надолу в небето над Дунава се виеше огромно ято черни птици.

Аспарух препусна коня си натам и след час пред очите му се изправи призракът на огромна крепост. Беше крепостта Дръстьр. Кулите й бяха срутени, стените - съборени.

Колкото по се приближаваше до крепостта, толкова повече ставаха разпръснатите из полето човешки скелети, а вътре в крепостта имаше купища от бели кости и озъбени черепи.

Битка беше вилняла тук, но кой е бил победителят?

Аспарух се върна назад, препускаше пряко през полето. Когато минаваше край една горичка насред равнинната пустош, чу човешки гласове.

Аспарух дръпна юздите на коня, положи длан между ушите му и той притихна, запристъпя безшумно, като че на пръсти. Когато приближи съвсем до горичката, Аспарух различи славянски думи.

Също тъй тихо той дръпна коня си назад, препусна пак през полето и се върна при своите, не каза никому ни дума и през есента, когато президът беше готов, поведе ордата си надолу към сърцето на Малка Скития. Крайморските крепости също бяха разрушени - и Карвуна, и Бизоне, и градът Одесос, а селцата из цялата земя, наречена Варна, бяха опожарени.

Всичко бе в руини. Пустош и пепелища. И навсякъде изпод бурените белееха човешки скелети, отвсякъде гледаха озъбени черепи.

Теофан Изповедник лъжеше, като пишеше, че българите се възгордели и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт.

Нямаше какво да се напада, нямаше какво да се поробва - навсякъде властваше смъртта.

Аспарух превземаше една мъртва земя.

Много народи бяха кръстосвали тази земя, много народи бяха оставили тук своите кости и своето семе.

Най-стародавният народ, за който витаеше спомен от незнайни времена, бе народът на траките. По-късно от север придошли илирите. Няколко века след тях от юг се появили племената на гърците. От северозапад нахлули ордите на кел­тите.

И започнали вечни войни (оттогава до днес) на тази прокълната земя: траки се биели с келти, гърци с илири, илири с траки... Тогава от запад се задали легионите на Рим и превърнали Балканския полуостров в глуха Римска провинция.

Не след дълго лавината на готите, прииждаща от север, преминала по заледения Дунава и опустошила Мизия и Тракия. След тях на хоризонта от изток се явили хуните на Атила, каквото не било разрушено - разрушили го, каквото не било убито - убили го, каквото не било запалено - изгорили го и отминали на запад да громят Западната Римска империя.

Прабългарите, яхнали дивите си коне, прегазили Дунава (било през 493 година) и препуснали из пепелищата на юг - да громят Източната римска империя, след тях пешком се юрнали многобройните племена на славяните, армията на император Анастасий била разгромена, славяните обсадили Солун, а прабългарите се отправили към Константинопол.

За да спаси поне столицата на Византийската империя - по примера на китайците, които едно време построили Великата китайска стена, за да спасят империята си от предците на същите прабългари - Анастасий издигнал на 60 километра пред Константинопол Дългата стена от Черно до Мраморно море.

И ето, два века по-късно прабългарите стъпили отново на мъртвата земя, наречена Балкански полуостров.

Било лятото на 680 година. Хан Аспарух слязъл от белия си кон и забил меча си в мъртвата земя:

- Ето тук ще бъде България!

Аспарух е съзнавал, че победата му е временна и че сам със своите 10 000 конника не ще може да устои срещу могъщата Византийска империя.

За разлика от прабългарите, които се оттеглили от опустошената земя, славяните, които бяха дошли тука подир тях преди два века, не я напуснали, те живеели скрити из непроходимите гори и щъкали като мравуняк из целия полуостров, от Карпатите до Пелопонес.

Да превърне тези славяни в свои врагове - би било глупаво. Византийците му стигали...

И Аспарух разпратил пратеници във всички посоки - да търсят славянските племена и да доведат вождовете им.

Аспарух познавал добре славяните не само защото те обитавали степите на север от Стара Велика България.

Ако се вгледаме по-добре в „Именника на българските ханове" ще видим, че наместникът (опекунът, регентът) на малолетния Кубрат се е казвал Гостун - име славянско, и тъй като този Гостун е от друг род - Ерми, а не от бащиния му род Дуло, а наместниците обикновено са били роднини, Гостун ще да е бил родственик на Кубрат по майчина линия, най-вероятно ще да е бил брат на майка му, което значи, че и тя е била славянка.

Предположението, че Кубрат е бил полуславянин, се подкрепя и от това, че първородният му син носи две имена: Баян и славянското име Безмер.

Това ще рече, че и в Аспарух е течала и славянска кръв, а вероятно е знаел и славянски език - това може да дообясни бързото му сближаване със славяните отсам Дунава.

Но историята не се гради само върху добри чувства.

Съюзът с българите бил добре дошъл и за славяните. Те пребивавали в пределите на Византия нелегално и рано или късно византийците щели да ги прогонят, да ги избият или да ги покорят. Последното ги плашело най-много.

И те предпочели да се съюзят с българите срещу общия си враг. При това българите им предлагали равноправен съюз. Засега. (По-късно, по-късно ще избухнат битките за власт между двата народа...)

И наистина, за по-малко от година резултатът от този доброволен съюз между българите и славяните е удивителен: племето на северите, обитаващо Верегавската клисура в средна Стара планина (днешния Ришки проход), тихо и мирно се преместило на изток да охранява източните старопланински проходи и морската граница, а седемте славянски племена се пръснали по цялото протежение на Стара планина - да охраняват другите проходи, през които биха могли да нахлуят откъм юг византийците; в клисурите на планината били устроени засади - рече ли да мине през тях вража войска, лавина от камъни и дървета щяла да засипе войската и да запуши прохода; от пролома на реката Искър на север до Дунава бил прокопан дълбок защитен вал - като този между Дунава и Черно море, - за да спре евентуалното нашествие на аварите откъм запад; цялата новозавладяна територия била оградена отвсякъде с ровове, стени от забити колове или с купища от непроходими трънаци - това не се прави от номадска орда, която граби всичко по пътя си и отминава нататък, така се огражда народ, който има намерение да остане тук за дълго или за вечни времена.

За да не помисли читателят, че си измислям, ето каква картинка рисува арабският историк ал-Масуди1:



Страната на българите е обградена с дървена ограда, в която се намират отвори, подобни на дървени прозорци; тази ограда е подобна на стена край ров.

Конете, които употребяват във война, пасат постоянно свободни по ливадите и никой не ги язди, освен във време на война. И ако намерят човек, който в мирно време се качва на кон, убиват го.

Когато се отправят на поход, те се построяват в редици: стрелците с лък образуват авангард, а ариергардът се образува от жените и децата.

Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе наглава на 100 или 200 вражески конника.

А как се пазели границите? Пазели се те свирепо. Всякога пазачи бдели на границата и ако роб или свободен успеел да избяга по някакъв начин, то незабавно вместо него се избивали пазачите?1 (Е, как няма да пазиш!)

След като укрепил границите, хан Аспарух започнал да гради столицата на новата си държава - в южните покрайнини на Малка Скития (така наричали тогава Добруджа), посред равнината, за да вижда отдалече приближаващия се враг - там, където преди година бе забил меча си и казал:

- Ето тук ще бъде България!

(На българите им дай да основават държави - тази, както вече споменахме, щяла да бъде най-малкото дванадесетата!)

Още когато населявали далечна Азия, прабългарите се славели като строители на градове. Балх, столицата на древна Балхара, била наричана от арабите шахастан - царственият град; големи и благоустроени градове там били и Балгар, Варну, Шуман и Мадар; с богатство и блясък се славели градовете Биляр и Болгар във Волжка България (Болгар е имал 10 000 каменни къщи, мраморни палати, огромни магазини и бани), в тази България е имало още 200 града; удивително красив крайморски град е бил и Фанагория - столицата на Велика България.

Всички тези български градове били строени по една и съща сакрална схема: укрепленията представляват три концентрично вписани правоъгълника (издължени в пропорциите на златното сечение 1 : 1,65), с култово ядро в центъра - това, според древните българи, било земна проекция на космическия планетарен или галактически модел: концентрични елипсовидни орбити около космическо ядро (Слънце или галактически център).

Навсякъде, откъдето са минали българите - в подножието на Памир, Хиндукуш и Алтай, край езерата Балхаш и Севан, край Аралско, Каспийско, Азовско и Черно море, край реките Амударя и Сърдаря, Тигър и Ефрат, Дон, Волга и Днепър, на север и на юг от Дунава, в развалините на градовете Балх и Балгар, Варну, Шуман и Мадар, Биляр и Болгар, Мадара, Шумен и Варна, Казан и Самара, Киев, Новгород и стария Рязан, Плиска и Охрид - навсякъде изпод развалините наднича един и същ знак, изсечен върху камък, тухла или керемида (археолозите го наричат „игра на дама" или „вавилон"), и върху надгробната плоча на чъргубиля2 Мостич - строителят на древен Преслав, вместо християнския кръст е изсечен същият знак:

ългарски

хроники


Кръстът, който свързва концентричните правоъгълни­ци, се пресича мислено в точката на Създателя и сочи мястото на култовия център (в Плиска това е храмът на Тангра, в Преслав - Кръглата църква).

Новата столица на България Плиска не бивало да отстъпва по блясък и сакралност на старите български столици. Тя била построена по същия модел.

Но първата грижа на Аспарух била да направи този град непристъпен.

Плиска била обградена от ров широк 12 метра, с дълбочина също 12 метра (20 крачки), на дъното на рова били набити къси заострени колове, а изровената пръст била насипана на вътрешната страна - насипът бил висок също 20 крачки, значи общата височина на вала е била 24 метра - китайска стена!

Отгоре върху стената били набити високи колове - втора стена с тесни пролуки, през които защитниците на града да изстрелват като през амбразури стрелите си.

Този вал описвал външния издължен правоъгълник, имал обща дължина 20 километра и обграждал огромно пространство от 25 квадратни километра (25 000 декара). В това укрепление в случай на нашествие са могли да се укрият повече от 200 000 души заедно с добитъка си.

Вторият концентричен правоъгълник се описвал от каменни стени, дебели 2 и половина метра, високи до 10 метра, с кули и порти на изток и запад, на север и юг.

Зад тези стени се намирал вътрешният град - там е бил Големият дворец с тронната зала и други административни сгради, а също така къщите на боилите, грънчарските и железарските работилници, тържищата и магазините.

Между стените на вътрешния град и външния отбранителен вал се ширел външният град, където били кръчмите и колибите на простолюдието, там са се приютявали и пришълците в случай на нашествие.

Третият концентричен правоъгълник ограждал дворцовия център - цитаделата, в средата на която се намирала свещената точка: капището на Тангра - храм, състоящ се също от два концентрични квадрата и в центъра на вътрешния квадрат стояла свръхточката: кръглата жертвена колона; до него се издигало жилището на върховния жрец: кръглият дворец на хана - земна проекция на сферичната вселена, в чийто център стоял Аспарух.

В дворцовия център се намирало и най-жизненоважното - водохранилището.

В устройството на Плиска е имало нещо удивително за ония времена.

Известно е, че кралят Слънце Луи XIV в залеза на XVII век е изхвърлял сутрин нощното си гърне през прозореца, понеже нямал тоалетна, любовниците му пък се обливали с парфюми, за да прикрият миризмата на некъпаните си тела, а 10 века преди това - в края на VII век - в столицата на хан Аспарух е имало канализация - за чиста вода и отходен канал от оловни тръби за мръсотиите, имало е басейни и бани.

Когато през зимата завеели страшните северни ветрове - в специални пещи извън двореца до бяло се нагрявали обли речни камъни, горещият въздух от пещите се отправял по керамични тръби към двореца, стените му били двойни, топлият въздух нахлувал в процепа между двете стени, камъните на вътрешната стена имали дупки и през тези дупки топлият въздух влизал в тронната зала.

Основите на дворците и на крепостните стени са запазени и до днес. Градени били те от камък и гранит и безмълвно са се извисявали сред пустата равнина до средата на XIX век, когато турците, от далновидност или за подигравка с нашата история, натрошили камък по камък гранитните дворци и с този праисторически чакъл постлали пътя на първата железница на Балканския полуостров - от Русе до Варна.

И днес, ако пътувате по тази стара железница, особено нощем, може да чуете как, подплашени от тракането на черното желязно чудовище, бездомните духове на древните ни царе пищят под траверсите, сенките им се разбягват из крайпътния царевичак и после пак се завръщат и точат ръждясалите си мечове върху горещите релси.

А пътниците спят и не подозират, че пътуват върху гроба на своята история.

1234 г. пр. Хр. - 106 г. сл. Хр.

ГЛАВА II
Подземната цивилизация
Траките

Те не вярват, че умират.

Херодот1

Не стига, че завладели Велика България на Батбаян, хазарите започнали да нападат и Аспаруховата България.

На хан Аспарух тази работа му омръзнала и през пролетта на 700 година се дигнал на поход срещу хазарите - не само да ги прогони надалеч, но и с тайната мисъл да освободи старото си отечество и да го присъедини към новото.

Преследвал той хазарите до делтата на Дунава и отвъд делтата, отвъд Днестър и Днепър, чак до Азовско море, целунал земята на Старата Велика България и там, в степта на север от морето, се завързало голямо сражение. Старият хан, както винаги, се биел начело на войската си, съсякъл мнозина хазари с меча си, но тежко копие пронизало ризницата му. Случило се това недалече от гроба на баща му хан Кубрат.

Синът му Тервел го погребал набързо в степта край Днепър и с оцелелите войници се изтеглил на юг към Дунава - към България.

Всъщност, за този хан Тервел в старите хроники се споменава чак през 704 година, така че докато сянката му броди безмълвно из мъглата на вековете, да видим какво правят племената и народите, които Аспарух завари на Балканския полуостров.

Аспарух заварил тук два големи народа: тракийския и славянския. Тракийският народ си отивал, славянският току-що бил дошъл.

Бащата на историята, Херодот, пише:



Тракийският народ, след индийския, е най-голям от всички народи на света. Ако беше обединен, той би бил непобедим и най-могъщ. Но той е неспособен за такова обединение и поради това е слаб народ.

Дали този многоброен народ се е зародил тук, на полуострова, или е дошъл отнякъде - не се знае. Някои предполагат, че и траките - като прабългарите - са пришълци откъм Тибет и че те са донесли оттам имената на Мадара, Тунджа и Шипка.

През 1972 година край Варна беше направено сензационно откритие: беше разкопан енеолитен златен некропол от началото на IV хилядолетие (3800 година) преди Хрис­та; в няколко от гробовете, наред с многото златни накити - златни гривни и стотици златни мъниста от нанизи, са намерени златни диадеми и скиптри, което говори за съществувала преди 6000 години държавност по нашите земи; открити са и два празни гроба със символично погребение: вместо починалите са поставени погребални глинени маски със златни украшения - това са първите погребални маски в човешката история.

Отначало се смяташе, че това е пратракийски некропол, но се оказа, че това е некропол от неизвестна цивилизация - най-старата в Европа, появила се край Черно море едновременно с цивилизациите край Нил и Месопотамия, изпреварвайки с две хиляди години следващите цивилизации на европейския континент. Тази загадъчна цивилизация край Варна също така загадъчно изчезнала през същото IV хилядолетие преди новата ера.


Тъй или иначе, в края на IV хилядолетие преди новата ера по нашите земи - между Карпатите и Егейско море - вече шетали 77 тракийски племена: мизи, тризи, теризи, кробизи, одриси, гети, денталети, койлалети, кикони, пеони, мигдони, дерони, едони, бистони, ситони, крестони, тини, витини, медовитини, абанти, одаманти, бисалти, даки, дий, сатри-беси, травси, трали, сири, сери, серди, саи, дерсаи, пайти, панеи, сапеи, нипсеи, дерсеи, тилатеи, пикти, долонки, тимахи, меди, димензи, ордесензи, уздицензи, апиарензи, оболензи, ойтензи, пиценси, трери, пиери, дигери, меландити, троглодити, апули, транипси, мелинофаги, бени, скирмиади, дрои, скайбои, бриги, фриги, бебрики, бастарни, асти, апсинти, агриани, роксолани, кайни, кени, кебрени, мадуатени, корпили, корели, корали, трибали... и всяко тракийско племе враждувало с другите тракийски племена - по-жестоко, отколкото с чуждите; освен това те владеели до съвършенство изкуството да пият вино и да устройват пиршества - както твърди пак бащата на историята: да се стои без работа смятали за чудесно, да се обработва земята - за унизително, да се живее от война и грабеж - за най-добро. (Защо се чудим на кого сме се метнали?)

О, те обичали музиката и поезията, неслучайно сред тях тук, в Родопите, 5 века преди Омир1, по времето на Мойсей2 се родил най-великият певец на всички времена Орфей, който можел да разплаче с песните си камъните, под звуците на лирата му зверовете танцували, а дърветата му пригласяли с шепота на листата си като щрайх на оркестър...

Върховното божество на траките била Великата богиня-майка, олицетворяваща Земята и Космоса, богиня на вечния кръговрат - на зачатието, на умирането и на възраждането; тя е многолика и многоименна: Бендида, Зеринтия, Хипта, Миза; за гърците е Хера, Артемида, Атина, Хестия, Хеката; за римляните - Кибела; многоименна означава, че е безименна, защото истинското й име е сакрална тайна (както е табу и името на християнския Бог-Отец); след самозачатието си тя ражда Слънцето, с което след това се съвъкуплява многократно; името на бога Слънце също е табу, макар че и той има много прозвища: Збелсурд, Залмоксис, Загрей, Сабазий; гърците го наричат Дионис.

В Източните Родопи, недалече от град Кърджали, край село Женда има една пещера, наречена Утроба, тя е била храм на Великата богиня-майка - там зримо се осъществявал половият акт на Богинята-майка със Слънцето.

Отворът на пещерата, гледащ на юг, прилича на зейнал женски полов орган, а дълбоката 22 метра пещера е увеличен модел на влагалище и матка, по тъмнозелените мъхове се стича вечна слузеста влага, а в самия край е издълбана полукръглата ниша на свещения олтар.

Точно в 12 часа през тесен процеп слънцето прониква в тъмната утроба, снопът слънчеви лъчи прилича на огромен светлинен фалос, с приближаването на нощта, когато слънцето слиза все по-ниско над хоризонта, фалосът прониква все по-дълбоко, все по-дълбоко във влагалището, а в деня на зимното слънцестоене - на 22 декември в 12 часа по обяд слънчевият фалос стига до дъното на матката - до свещения олтар и, казват, в този миг околността се огласяла от мощния стон на божествения оргазъм.

Пак в Източните Родопи, недалеч от Момчилград, съвсем наскоро бе открит мавзолеят на Орфей, издигнат върху огромна скала; предполага се, че там, на върха на скалата, под голото небе е бил гробът на митичния певец и прорицател.

Царят жрец Орфей казвал, че е син на Слънцето и на Земята, затова гробът му неслучайно бил изсечен горе, над бездънната пропаст, на самия връх на скалата, олицетворяваща Великата богиня-майка - колкото се може най-високо до бога Слънце.


За разлика от други религии, траките считали душата и тялото за неразделни, грижите за душата и за тялото при тях били еднакви, те казвали, както свидетелства Платон3:

Очите не могат да бъдат излекувани, ако не се излекува главата, нито пък главата, ако не се излекува тялото, но и тялото на свой ред не може да се излекува освен заедно с душата; те не вярвали в прераждането на душата в друг образ (в друг човек или в друго животно - като будистите), нито пък, че душата напуска тялото (както е при християните) - те вярвали във възраждането на душата и на тялото в същия образ.

Те не вярват, че умират - пише Херодот, те вярвали, че мъртвите не умират, а че слизат в царството на подземния свят, там боговете ги поканват да седнат, поднасят им празничен пир и ги оставят да пируват вечно, увенчани с венци.

Земният живот за тях е бил ако не наказание, то скучен и кратък епизод от живота им, преддверие към другия, към вечния живот, затова те пропилявали земния си живот в удоволствия, веселби и войни, смъртта за тях е била врата към оня свят, където ще отидат обаче не само душите им, те не допускали такава абстрактност, те вярвали, че ще преминат отвъд целите - телом и духом - и че там започвал вечният пир; това обяснява тяхната безумна храброст, те са загивали ако не с радост, поне без жал.



Възраждането се постигало чрез усъвършенстване, крайната цел на усъвършенстването било обезсмъртяването.

Но това не е пасивната надежда за задгробното безсмъртие на душата, напуснала тялото - Орфическите или Дионисиевите мистерии са всъщност обреди, чрез които траките приживе постигали обезсмъртяване на душата и на тялото едновременно чрез сливането си с бога.

Пътищата за сливането с бога били два: таен и явен, царски и плебейски.

По тайния път човекът достигал бога, по явния път богът се вселявал в хората. Тайният обред се упражнявал от посветените индивидуално, явният обред бил масов - за непосветените.

Посветените в тайното учение на Орфей достигали бога чрез самоусъвършенстване, достигали го сами.

Как точно е ставало това, какъв мистериален обред са изпълнявали, ще си остане вечна тайна, тъй като посветеният е давал смъртен обет да мълчи.

Вероятно това е ставало с помощта на музиката и поези­ята. Нека не забравяме, че Орфей е омагьосвал с песните си не само хората, но и животните и най-важното: одушевявал е неодушевената природа - растенията му пригласяли, камъните плачели.

В нас, съвременните хора, сетивата до голяма степен са атрофирали, в думите чуваме само смисъла им, но известно е, че думите въздействат и извън смисъла си, въздействат не само на този, който разбира смисъла им.

Това може да усетите, ако слушате пеене на неразбираем за вас език или ако слушате стихове в изпълнение на добър актьор - увлича ви звученето, забравяте да следите смисъла.

Това извънсмислово ирационално въздействие на изкуството още по-добре личи при музикантите - наблюдавайте някой цигулар по време на концерт: при върховите моменти на изпълнението си той не е на себе си, той е извън себе си, той е другаде, извън реалността, в този момент за него реалността не съществува, музиката го извежда извън и над реалността.

Нещо подобно е ставало с упражняващите индивидуално орфическите мистерии. Не е случайност, че основателят на мистериите в Елевсин е бил Евмолп (което буквално значи „хубаво пеещ"), който според легендите е внук на Орфей.

Късен отглас на индивидуалната мистерия може би е стигналият до наши дни нестинарски танц върху огън. Жената, която ще танцува върху огъня вечерта, започва подготовката си от сутринта - тя бавно се самовглъбява, самохипнотизира, използвайки молитви или ритмизирани, често лишени от всякакъв смисъл думи, и когато излезе на мегдана пред огъня - тя вече не е на себе си и спокойно влиза в жарта.

Тук не става дума да постигнеш анестезия, обезболяване чрез изключване на нервната си система, за да не усещаш огъня, нестинарката се изключва не само духом, но и телом - краката на нестинарката нямат следа от докосване до жарта, защото тя не е там.

Кръгът от жарава е проекция на Слънцето върху Земята, върху тялото на Великата богиня-майка, и танцуващият върху Слънцето, пречиствайки се чрез огъня на смъртта, потъва в тъмната утроба на Богинята-майка, откъдето ще се възроди отново - но вече бог.

Ако нестинарският танц върху огън е отглас от мистерията на посветените в орфическия култ към Слънцето и Великата богиня-майка, то кукерите са сигурно ехо на прочутите дионисиеви мистерии, в които са участвали непосветените, но вярващи; маските при всички магически ритуали са задължителни, защото маската те освобождава от твоята същност, ти не си ти, маската отприщва духа ти, задушаван от земни съображения и комплекси, улеснява освобождаването на духа от материята; в масовите мистерии е бил необходим водач (шаманът при прабългарите, белият кукер при днешните кукери?), който се довеждал до състояние на свръхконцентрация - както лупата събира слънчевите лъчи, превръщайки ги в изгаряща точка, той съсредоточавал в себе си всички свои и чужди духовни енергии и вдъхвал дух в мъртвите думи (обикновено думи, лишени от смисъл: тогавашното „ Сабой! Сабой!" или днешните „хоп-па!" и „ и-ху!" - вероятно това са ключови думи, отключващи подсъзнанието); повтаряйки неистово тези думи, шаманът, предрешен като Дионис - скрил човешкото си лице зад животинска маска й покрил човешкото си тяло с животински кожи, повеждал след себе си непосветените, танцувайки под неудържимо ускоряващия се ритъм на тъпаните и звънците - както го описва Еврипид1:
Дионис, който с тирсове,

обгърнат в кожи на кози,

в горите на Парнас,

подскачайки, танцува.
(Маската в древногръцката драма се подразбира, а щом кожите са на кози, тя ще да е била с рога - цялото това описание сякаш е направено на нашите кукери, особено на белия кукер в Странджа.)

Не е тайна, че за да улеснят екзалтацията си, участващите в дионисиевите мистерии пиели питиета, пораждащи халюцинации (или си пиели чисто вино), дишали опияняващи миризми, нахлузвали и те животински маски върху лицата си и животински кожи върху телата си - за да се освободят от себе си! - и танцувайки под лудия ритъм на тъпаните и на звънците, викайки след шамана „Сабой! Сабой!" (дали са викали името на бога Сабазий, или името му е произлязло от този вик?), те изпадали в екстаз и в разгара на опиянението, във върховата точка на масовия транс космическото тяло на бога се вселявало във всеки от тях - и така, обладани от бога, те политали над реалността.

Това, поради неразбиране, гърците наричали осъдително дионисиеви оргии.

Подобно единение с Бога се мъчат да постигнат будистите и християните чрез аскетизъм и съзерцание.

(Тъй наречените исихасти чрез пълно мълчание и съсредоточаване „виждат" таворската светлина - светлината, излъчвана от Исус при възнесението му от планината Тавор - и чрез тази светлина осъществяват контакт с Бога.)

Траките практикували по-веселия и жизнен вариант.

Затова напъните да се изкара Орфей мрачен пророк като Мойсей или аскетичен предтеча на Исус, сигурно са благородни, но са грешни.

Впрочем и самият Исус не е бил аскет, както сам казва: „Мене ме упрекват, че ям и пия с митари и грешници. Йоан Кръстител нито хляб яде, нито вино пие, а казват: бяс има. Син человеческий яде и пие, а казват: ето човек многоядец и винопиец ".

С това може би Исус се приближава до Орфей, а не Орфей до Исуса - такъв, какъвто го измисля по-късно Па­вел.

По-делничен и по-масов отглас на дионисиевите оргии е днешният празник на лозарите, тъй нареченият Трифон Заре­зан, празнуван на 1/14 февруари - мъжете отиват да зарежат лозите, поливат с червено вино земята (червеното вино е течно слънце, което опложда Великата богиня-майка), окичват главите си с венци от лозови пръчки, след което се отдават на весело пиянско буйство.

(Нашата църква, мъчейки се да прикрие езическите празници, ги прекръщава, но в случая неизвестно защо този весел празник е нарекла на свети Трифон - човекът си е мъченик, бит до смърт заради вярата си по времето на император Деций Траян, отгоре на всичко глътка вино не е кусвал.)

Любим бог на траките бил не случайно богът на виното Сабазий, наречен после Дионис.

Неговото главно светилище, известно в целия древен свят, се е намирало в Родопите, недалеч от Кърджали, гдето сега са руините на открития неотдавна свещен град Перперикон - тук, на самия връх на голите канари, се издигал храмът на Дионис.

Това светилище е съществувало още през XVIII век пре­ди новата ера, а през XI век (пак преди новата ера) се превръща в средище на тракийския орфически култ.



В това прорицалшце на Дионис - пише Херодот - жрица дава предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно.

Имало обаче нещо различно и различното било, че в светилището на Дионис се гадаело по пламъка на виното.

В центъра на кръглата зала без покрив, върху огромния кръгъл каменен олтар, който се извисява на 3 метра над пода, горял вечен огън, жрицата се изкачвала по каменните стъпала до олтара, плисвала върху жарта вино и по височината на лумналия към откритото небе огън и по формата на пламъците гадаела съдбата на питащия.

(С доста силен градус ще да е било тракийското вино, щом не угася огъня, а избухва в пламъци!)

Тук, по дългия проход, изсечен сред скалите, по издяланите в канарата стъпала, през 334 година преди Христа, на път с войските си за Азия, към върха, където се намирало прорицалището, бавно се изкачвал Александър Велики; когато стигнал до кръглата зала с олтара, той паднал на колене пред жрицата и я запитал за съдбата си; тя плиснала виното върху огъня, горящ върху олтара, огънят изсъскал, вместо пламъци избухнал дим и се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето, затъмнявайки слънцето; пророчицата дълго гледала дима и рекла:

- Ще завладееш целия свят, Александре, но ще умреш самотен като куче.

Което и станало.

Траките били едри и червенокоси, със сини очи; ако не загинели на бойното поле, живеели по сто години - нещо изключително рядко в ония времена.

Пръв Омир споменава за тях в „Илиадата”:
Там накрая са и новодошлите траки..

Между тях е царят им Рез, синът на Ейоней..

Видях аз конете му много красиви и едри:

по-бели от сняг и от вихър по-бързи.

Колесницата му е със злато и сребро украсена.

Той самият е в огромни блестящи от злато доспехи,

прекрасни за гледане. Не подхожда на

смъртни мъже такива доспехи да носят.

Достойни за тях са само боговете безсмъртни.

(„Илиада", песен Х)


Било е това през XIII век преди новата ера. Траките участвали в Троянската война на страната на Троя не случайно - троянците са трако-фриги, преселили се векове преди това в Мала Азия; на бойното поле пристигнал не само Резос с племето си, пристигнали още племената на Акамант, Пейрой и Пирехъм, тракийският вожд Астеропей се сражавал не с кого да е, а с Ахил, а царят жрец на киконите Марон нападнал Одисей при завръщането му към Итака.

Макар че, ако вярваме на митовете и на старите историци, Одисей бил син на тракиец - Лаерт, а Ахил е син на тракиеца Пелей, Лаерт и Пелей са сред аргонавтите, тръгнали да търсят Златното руно заедно с Орфей.

Тъй наречените ахейци, воюващи срещу Троя, са потомци на пелазгите, които основали Микена - а пелазгите са предци и на траките; въобще излиза, че и Троянската война си е била война на траки срещу траки.

Гърците по онова време ги няма, те се явяват 3 века след Троянската война, някъде около Х век преди новата ера и наследяват от тракийците, живеещи в Елада, митологията и боговете им; светилището в Делфи е било тракийско светилище, орфическите мистерии в Елевсин край Атина, както вече казахме, са основани от Евмолп, син на Музей, който пък бил син на Орфей - както пише бащата на географията Страбон1: Атиняните приели тракийските свещенодействия, но, разбира се, прекръстили боговете: богът на виното Сабазий станал Дионис, Великата богиня-майка станала Хера, богът на гръмотевиците Збелсурд станал Зевс, богинята на лова Бендида станала Артемида...

По-късно римляните пък прекръстват Зевс на Юпитер, Афродита на Венера, Арес на Марс, Посейдон на Нептун, Ар­темида на Диана и т.н.

Цялата тъй наречена древногръцка и цялата римска митология са модификации на тракийската митология, траките завещават своя пантеон на следващите дохристиянски европейски цивилизации.

И тук се изправяме пред неразгадаемата загадка - траките не са оставили нито дума за себе си!

Може би от мързел или от безгрижие, или поради непрекъснатите войни и веселби не им е останало време да си измислят азбука?

Една толкова високо развита цивилизация, с толкова сложна, персонифицирана и сюжетна митология е нямала писменост?

(Подминавам мълчаливо слуховете, че гърците са присвоили азбуката си от траките, както и боговете им...)

Нека обаче отново си спомним парадоксалния ритуал на траките: когато се раждал човек - посрещали го с плач, когато умирал - изпращали го с веселие.

И при други народи е съществувал обичаят заедно с мъжа да погребват и любимата му жена, но това бил трагичен дълг, а при траките жените на мъртвеца се биели коя да бъде погребана заедно с него!

Това не е било само от любов - а възможност по-скоро да се отиде на оня свят.

Ако траките са правели нещо трайно, нещо красиво, то не е било предназначено да остане след тях тук, на тоя свят - то е било предназначено да замине заедно с тях на оня свят, затова най-съвършените техни произведения на изкуството намираме не другаде, а в техните гробници, всичките тези златни съдове и украшения са били предназначени за безконечния подземен пир - тук, на земята, траките създавали своята подземна цивилизация.


Само върху територията на днешна България има над 20 000 тракийски надгробни могили, стърчащи сред полетата „ като гърди на огромни жени, легнали по гръб в езерата на залезите ".

Повечето от гробниците са ограбени отдавна, продължават да ги ограбват и сега, разбиват ги с кирки и лопати, с булдозери и фадроми.

През 1944 година археолози стигат случайно до вратата на една такава гробница край Казанлък, отварят я, запалват вестници вместо факли и занемяват: из полумрака от стените и купола на гробницата прогледнали прочутите днес по цял свят стенописи на Казанлъшката гробница - лудо препускащи колесници, сражаващи се воини, сластни флейтистки, пируващи мъже и жени...

След това започва поредица от открития на гробници и съкровища - гробницата при Свещари, тракийският култов център при Старосел с храма на цар Ситалк, Александровската гробница храм, чиито стенописи съперничат на Казанлъшката гробница; съкровището от Вълчитрън, Панагюрското съкровище, съкровището от Рогозен...

Където и да копнеш по нашата земя, ще изкопаеш златни чаши, фиали и ритони, монети и пръстени, златни човешки глави и глави на елени (неслучайно митичният владетел на траките цар Мидас превръщал в злато всичко, до което се докоснел), шлемове и мечове, великолепно изрисувани вази и амфори...

Светът бе удивен от блясъка на една непозната цивилизация - подземната цивилизация на траките.

За траките словото било сакрално - връзка с боговете: уста в ухо; словото е табу - то не бивало да се записва, да се материализира - боговете не пишат!

Затова Орфей не е записал песните си, а и песните на Омир някой друг е записал след това; и Сократ не е записвал беседите си, Исус също не е записал нито една своя дума.

Записаната дума е мъртво отражение на живата дума, записаната дума няма магическо въздействие, записаната дума е като препарираната птица - не лети.

Нищо чудно тогава, че заедно с всички други свои съкровища, предназначени за отвъдния свят, траките са отнесли със себе си и най-скъпоценното си - отнесли са своето слово в подземното царство, а тук на земята оставили презрителното си мълчание...

(Че траките не са искали да пишат подсказва и фактът, че сред безбройните други археологически находки в техните гробници са намерени само няколко кратки надписа на гръцки или с гръцки букви.)

Траките се опитали да създадат държави, но това били държавици на отделни племена и съществуването им било мимолетно.

Най-могъща държава успял да създаде царят на одрисите Терес през 480 година преди новата ера; синовете му Спарадок и Ситалк подчинили бесите, пеоните и други тракийски племена и разширили границите на Од­риската държава от Егея до Дунава и от Босфора до Сердика; редуват се Севт I, Амадок I и Севт II, след тях за кратко Хебризелм, свален чрез преврат през 383 от силния цар Котис I, но след като и той е убит от заговорници през 359 г. преди новата ера одриската държава се разцепва на три и става лесна плячка на Филип Македонски.

След смъртта на Александър Македонски Севт ІІІ възстановява одриската държава, основава нова столица, на която дава своето име - Севтополис - това е град с двуетажни къщи, прави улици, със здрави крепостни стени, цитадела и дворец храм (този град сега е на дъното на язовир Копринка);

Севт III сече монети със своя образ, увенчан с лавров венец; през 323 година преди новата ера той се опълчва срещу Лизимах, наследника на Александър в Тракия, след което образът му изчезва в мъглата на вековете.

Но не съвсем.

През 2004 година под могилата Голямата Косматка край град Казанлък бе разкопан монументален тракийски храм, който впоследствие бил превърнат в гробница. Около могилата бе намерена великолепна бронзова глава на красив, волеви и интелигентен мъж с къдрава коса, брада и мустаци, очите му са от полублагороден зелен камък - изработена е тази глава с фидиевско съвършенство; главата е отчупена от статуя, вероятно посмъртно, и според орфическия ритуал за разчленяването е погребана отделно пред входа на храма; в преддверието на храма е пренесен в жертва кон, а в третото помещение се намира саркофаг, вдълбан в монолитен гранитен блок, тежащ повече от 60 тона - там е било извършено символичното погребение на тракийски цар.

Ритуалното ложе е било застлано със златотъкана постеля, върху постелята е сложен златен венец с дъбови листа и желъди, а също така конска сбруя, наколенници и кожена ризница с изтъкана от златни нишки яка нагръдник, железни върхове на копия, златна дръжка на жезъл, позлатен шлем от бронз, голям и тежък меч; в камерата се намират още 20 златни предмета: прекрасна златна чаша за пиене - киликс, фиала за възлияния, сребърни и бронзови канички, край ложето - три големи керамични амфори, които са били пълни с гъсто тракийско вино.

(В тракийските гробници засега не са намерени сърпове и чукове, рала и лопати - явно траките не са се канели да работят на оня свят.)

Върху челото на шлема и върху два от сребърните съдове е изписано: „На Севт".

Малко преди това, почти редом, в могилата Светицата бе намерен саркофаг, в който е бил погребан друг тракийски владетел.

И тук в саркофага е било положено всичко нужно за задгробния живот на владетеля: мечове, бронзова броня, върхове на копия и стрели, а също така масивна златна фи­ала с изображение на човешко лице и всякакви съдове за ядене и пиене от сребро и бронз, необходими за подземния пир; но най-важното е златната маска, тежаща 673 грама -маската е на жив човек с властно и жестоко лице.

Ако е вярно, че това е маската на цар Терес - значи ние имаме пред себе си лицата на първия и на последния владетел на Одриското царство: на Терес I и на Севт III.

Просъществувала тази най-могъща тракийска държава около век и половина - всяко племе се борело за независимост и тази независимост им струвала свободата.

Когато на Балканския полуостров стъпва ботушът на Римската империя, свободолюбивите траки започват отчаяна съпротива, но въпреки че предусещат своя окончателен край, те не успяват да се обединят в обща тракийска държава, сражават се поединично, героично и, разбира се, трагично.

Първи срещу римляните през 88 г. преди Христа се опълчват медите, но Корнелий Сула ги разбива и пленява вожда им Спартак - великият гладиатор, любимецът на римските тълпи, блянът на римските матрони, който 15 години по-късно, през 73 година преди Христа, вдига най-голямото робско въстание в историята на човечеството и едва не слага край на Римската империя.

(О, богове, дано в нашата кръв тече поне капчица от бунтовната кръв на Спартак, та да не търпим никакво робство над себе си - ни от чужди, ни от свои!); през 55 г. Буребиста основава държавата на гетите и тръгва срещу римляните, предизвиква на двубой Юлий Цезар, но преди да тръгне срещу траките, Юлий Цезар е убит, в същото време умира и Буребиста и държавата му се разпада без всякакъв бой; през 29 г. племето на бастарните, предвождано от царя си Делдо, вдига бунт срещу римляните, но Лициний Крас разбива въстаниците и лично убива Делдо; през 15 г. жрецът на Дионис Вологез повежда отчаяното въстание на бесите, въстанието продължава цели 4 години, но погромът му е такъв, че повече името на бесите не се чува в историята; по-късно, в първите години на новата ера, вечните врагове на бесите - одрисите - правят нещо нечувано: обединяват се с племената на диите и койлалетите и вдигат заедно въстание срещу римляните - и по същото време, когато край Йерусалим Исус извикал от кръста: „Татко мой, татко мой, защо ме изоставяш?" - въстанието било удавено в кръв и Тракия била превърната в глуха римска провинция.

И нямало кой на кого да извика...

Чак след 60 години Децебал, владетелят на даките отвъд Дунава, успял да обедини севернотракийските племена и през зимата на 86 година преминава с мощната си армия по замръзналата река, нахлува в пределите на Римската империя и в продължение на 20 години римските легиони търпят позорни поражения, империята е в опасност; най-сетне начело на легионите застава император Траян, сражението отвъд Дунава е безмилостно, равнината чак до Карпатите е покрита с трупове, траките са победени, отчаяният Децебал сам прерязва гърлото си с меча - и това е финалният трагичен акорд на най-големия от всички народи на света и погребението на най-великата антична цивилизация. Годината е 106 след рождението на Хрис­та.

Когато Аспарух след 580 години прекрачва Дунава и навлиза в Тракия - от траките като че ли няма и помен.

Няма никакъв документ за съприкосновение на българите с тях - нито вражда, нито приятелство, нищо.

Траките изчезват от картата на света също така загадъчно и незнайно къде, както загадъчно и незнайно откъде са се появили; само надгробните им могили (в България те са над 20 000!) напомнят за тях. Останалото е мълчание.

И когато днес някоя Касандра вземе мрачно да пророкува, че поради демографския срив и неспиращата емиграция след 50 години България може да изчезне от картата на света, не се усмихвайте иронично, не мислете, че това е невъзможно - както виждате, изчезвали са и стократно по-големи народи.

Ние и надгробни могили няма да оставим...

Въпреки всичко, както е известно, на този свят нищо не се губи.

Последните изследвания на останки от хора, живели преди векове по нашите земи, сравнени с изследванията на днешните българи, показват, че в нашите жили тече и тракийска кръв - гените на една четвърт от българите са сходни с гените на траките. Харесва ли ни, не ни ли харесва, но ние сме наследници на траките - не само на тяхната музикалност и поетичност, но и на техния самоубийствен анархизъм и на божественото им пиянство.

Дано се научим и да се обезсмъртяваме като тях.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница