-721 ГЛАВА IV Спасителят на Европа Кесарят хан Тервел

ГЛАВА IV
Спасителят на Европа

Тежко е да си син на велик баща, на хан, чийто земен път е постлан само с победи.

Макар че по зла ирония на съдбата последната битка на Аспарух - войната му с хазарите - завърши с поражение. Но Аспарух загина в тази битка, той не доживя поражението си, не го видя, значи то не е негово - мъртвият не може да бъде победен; това поражение щеше да се пише на сина му, на Тервел, защото Тервел остана жив и видя поражението - значи той е победеният...

Тервел препускаше на юг, след него препускаше опозорената орда.

Няма по-нещастна гледка от победени мъже, които съжаляват, че са оцелели, но няма и нищо по-отмъстително - Тервел усещаше как очите им се забиваха като отровни стрели в гърба му и не смееше да се обърне.

Да бе убит, да бе потънал вдън земя!..

Вдън земя или другаде - не знам, но цели четири години за хан Тервел не се споменава нито дума в старите хроники, все едно, че го е нямало - и него, и България.

В края на миналия разказ стана дума за Мадарския конник - конника, издялан върху отвесна скала край село Мадара на 23 метра височина.

Населението наоколо - и българи, и турци - смятали този конник за свети Георги (той е на почит и при мюсюлманите) и всяка година на Гергьовден под конника се устройвали веселби и угощения.

Преди два века, през 1792 година, оттук минал някакъв арменски пътешественик, Хугас Инджеджиян, видял той конника и се шашардисал: света бил обиколил, но такова чудо нийде не бил виждал! И писал арменецът:

Кой е казал това на арменеца, не е ясно, но сбъркал човекът само с един век. Защото след дълги препирни между учените най-сетне се оказало, че конникът е изваян върху скалата по времето именно на нашия хан Тервел.

Защото около конника има няколко надписа, издълбани в скалата по различно време и единият надпис, най-старият, който е пред главата на коня и между предните му крака, гласи следното:

Юстиниан императорът... при българите и при Тервел дойде. На носоотрязания император моите чичовци от Солун не повярваха и си отидоха в Кисиниите... Владетелят Тервел чрез договор даде на императора... 5 хиляди... Императорът заедно с мене победи добре.

Един поет казваше, че поетите трябва да се учат да пишат върху камък (трудничко се дялкат върху камък думите), за да се научат с малко думи да казват много. Като този надпис.

За какво всъщност става дума?

След поредния дворцов преврат в Константинопол през 695 година на император Юстиниан II, известен с коварството си и с разгулния си живот, му отрязали носа (затова е известен в историята като Юстиниан Ринотмет, сиреч Носоот­рязания), той обаче успял да избяга чак в Крим, при хазарите в град Херсон, и там - с нос, без нос - подмамил дъщерята на хагана и се оженил за нея, после се скрил във Фанагория, в старата българска столица, а оттам по море, след дълги приключения през есента на 704 година доплавал до устието на Дунава и веднага изпратил някой си Стефан да помоли владетеля на българите хан Тервел да го приеме за таен някакъв разговор.

Тервел, както се вижда от надписа пред конника, повикал в Плиска своите чичовци от Солун. Кои са другите чичовци не е известно, но единият от тях явно е бил Кубер, брата на Аспарух, дето се заселил с ордата си в земите, където е днес Маке­дония¹, но този Кубер познавал добре коварството на Юстиниан - именно него беше нападнал Носоотрязания преди 16 години край Солун и по най-подъл начин беше откарал в Мала Азия 30 хиляди славяни пленници да се бият с арабите, обаче на връщане бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да избяга, като голяма част от войниците му били избити - както пише Теофан Изповедник, та Кубер, както пише Тервел на скалата, на носоотряза­ния император не повярвал, напопържал го и си отишъл в Кисиниите².

Тервел не бил мощен на ръст като баща си, нито пък храбър в битките, затова ги избягвал старателно, бил дребничък, дори хилав, но бил храбър в мислите си, сиреч хитър, затова си рекъл, че тази работа не е току-така, че не всеки ден византийски император ти чука на вратата и те моли да го приемеш, и че сигурно няма да си приказват за лов или за жени, и въпреки съветите на чичовците си от Солун, отвърнал на пратеника, че вратите на българската столицата Плиска са отворени за бившия византийски император.

И Тервел приел Юстиниана с големи почести, строил войската си пред южната порта на Плиска, воините приветствали с ура (или с ууу, не било много ясно) бившия си враг, защото не друг, а именно Юстиниан II нарушил мирния договор, сключен между баща му Константин и Аспаруха, и веднага щом се качил на престола нападнал вероломно България, но миналото си е минало, Тервел дори го прегърнал, като внимавал да не се одраска на изкуствения му железен нос, който бил на мястото на отрязания.

Както и предполагал хитрият наш хан, Юстиниан Носоотрязания бил намислил да се върне на престола и му рекъл:

- Помогни ми да завладея царството на прадедите си, в замяна ще ти дам премного дарове и собствената си дъщеря за жена!³

Тервел обаче си спомнил думите на чича си Кубера за коварството на Носоотрязания, затова решил на голи думи да не вярва, ами поискал да сключат черно на бяло договор: срещу помощта на Тервел да го върне на византийския престол, Юстиниан Носоотрязания се задължавал:

да даде дъщеря си за жена на Тервел, както бил обещал,

да го провъзгласи публично за кесар,

да отстъпи за вечни времена на България ромейската област Загория

и накрая, да му даде, разбира се, премного дарове от злато и сребро, кожи, пурпур и коприна.

Този договор бил скрепен със странна тържествена клетва: Тервел се клел по християнски, Юстиниан - по български (по същия начин се заклели след 110 години Омуртаг и Лъв V, сключвайки 30-годишния мирен договор; как точно е ставало това - нетърпеливият читател може да прочете на 146 страница).

През пролетта на 705 година Тервел и Юстиниан Носо­отрязания застанали начело на 15-хилядна армия от българи и славяни и потеглили към Константинопол.

Явяването им пред вратите на града било неочаквано, войници и граждани се струпали върху стените.

Като видели проблясващия на слънцето железен нос на Юстиниана, от стените полетели псувни, плюнки и камъни.

Това продължило три дни и три нощи.

В подобни случаи обаче винаги се намира предател, такъв се явил и пред Юстиниан на третия ден и през нощта предателят и Носоотрязания се качили в акведукта и пълзешком, целите в тиня и вода, влезли в Константинопол, там ги чакали стотина привърженици на Юстиниан, с тях той нахлул в двореца.

Тервел не взел участие в кървавата вакханалия, чакал с войската си пред вратите на Константинопол за всеки случай.

След като Юстиниан изклал до крак всичките си противници (за тая работа му били нужни 3 месеца), през есента на 705 година той излязъл извън портите на Константинопол, придружаван от голям отряд войска и пълководците им, и дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел пурпурна царска хламида, заповядал да издигнат две едно до друго възвишения, на които възседнали двамата господари, а войската била длъжна по заповед на императора да им се покланя - тъй пише пък патриарх Никифор. Друг летопис² довършва картинката:

Тервел турил възнак щита си, който носел на война, и камшика си, който употребявал по време на езда, а императорът заповядал да ги затрупат със златни пари, докато единият и другият се покрили; после Тервел забил копието си в земята - на височината и до края върху него натрупали много копринени дрехи; напълнили също две ковчежета със златни и сребърни монети и Тервел ги раздавал на войниците си, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата - сребро.

След тази церемония пред стените на Константинопол двамата владетели се отправили към града и влезли през широкоотворените врати на непревземаемата крепост.

Тервел едва сдържал белия си кон, който танцувал под него, пурпурната хламида се веела на раменете му, под нея проблясвала сребърната броня, той гледал изпод нахлупения златен шлем изплашените граждани на византийската столица, които били изкарали на улиците силом, за да го приветстват.

На десет крачки след него яздел конният отряд на българите в пълно бойно въоръжение: отляво на седлото висял кръгъл шит, от дясната страна на седлото стърчало дълго копие, всички били облечени в плетени железни ризници, на главите им бляскали метални шлемове, в десниците си държали дълги криви ножове (както арабски летописец, присъстващ на триумфа, нарича известните нам по-късно саби и ятагани); след конницата пешком вървели снажните славяни, брадати и дългокоси, те не носели ризници, нито шлемове, всеки държал в лявата си ръка малък щит, в дясната - къс меч, през рамото бил преметнат лък, на гърба - колчан с отровни стрели, в широките им колани били затъкнати по две къси копия, брадва и остър нож.

Омърлушените ромеи гледали с ужас това шествие - за пръв път в Константинопол влизала войска на варвари!

Това било първото и последно триумфално влизане на български владетел в столицата на Византия (виж, като бегълци и предатели са идвали тук доста, както ще видим по-нататък).

С това обаче работата не свършила. Юстиниан Носоотрязания повел българския владетел хан Тервел към базиликата със златен покрив¹, както я наричат летописците от онова време (а може би това е била църквата „Света София" - най-величавият и най-прославен храм на християнската древност, построен преди два века от другия Юстиниан - Юстиниан I, който, между нас да си остане, бил славянин по род и славянското му име било Управда?); пред входа на църквата патриархът Калиник посрещнал двамата владетели, те свалили шлемовете си и влезли след него в храма; вляво, в южната страна на храма, безмълвно стърчали византийските царедворци и пълководците, а в северната страна се били подредили 60-те свещеника, 100-те дякона, 40-те дякониси, 90-те иподякони, 110-те четци, 25-тимата певци и 100-те привратници - всичките 525 клирици, служещи в този огромен храм; патриархът и двамата владетели преминали бавно между занемялото множество и спрели пред царските двери, там имало масичка, а върху масичката две корони - императорска с кръст на темето и със златни верижки отстрани, кесарската корона била същата, но нямала кръст и верижки; патриархът отслужил дълга молитва над короните, внасяйки ги една след друга в олтара на светия престол, като свършил молитвата, взел императорската корона, вдигнал я високо над главата си, Юстиниан коленичил пред него и патриархът положил короната върху главата му; сетне взел другата корона и я подал на императора, давайки знак на Тервел да коленичи пред Юстиниан, след известно колебание Тервел коленичил, Юстиниан Носоотрязания вдигнал короната над главата си и в мъртвата тишина възвестил с громък глас:

- Аз, Юстиниан, по Божия воля император на Византия, провъзгласявам владетеля на България великия хан Тервел за кесар!

След което положил короната върху главата на Тервел, върху дългите му смолисточерни коси.

Гръм да беше паднал и да беше разцепил златния покрив на базиликата, нямаше така да порази присъстващите, както тези думи на Юстиниан.

Защото във византийската държавна йерархия титлата кесар е носело лицето, на което принадлежало първото място след императора, обикновено тя се давала на престолонаследника или на брата на императора, или в краен случай на императорски роднина (никак не е случайно, че в договора, диктуван от Тервел, е влизала и женитбата му за дъщерята на Юстиниан) и дотогава, а и след това, няма случай в 12-вековната история на Византия за кесар да е провъзгласяван чужд, особено варварски владетел; обикновено императорът, когато искал да окаже особено благоволение към чужд владетел или да привлече на своя страна някой варварин, давал му най-много титлата патриций (както била дадена на хан Кубрат от император Ираклий преди два века), но тази титла била на седмо или осмо място в йерархическата стълбица.

Патриархът вдигнал кръста над главата си и викнал:

- Аксиос!

Щат не щат, всички присъстващи - царедворци, пълководци и духовният клир повторили трикратно възгласа:

- Аксиос! Аксиос! Аксиос!

Това бил древногръцкият възглас, с който поздравявали победителите, което значи „Достоен си! Достоен си!", после царедворците, пълководците и прочието граждани се поклонили ниско пред кесаря Тервел, а през това време 60-те свещеника, 100-те дякона, 40-те дякониси, 90-те иподякони, 110-те четци, 25-тимата певци и 100-те привратници - всичките 525 клирици пеели „На многая лета" (на гръцки, разбира се); прославата за българския хан - за езичника Тервел - дълго ехтяла под огромния купол на християнския храм...

Седял той на трона, в сърцето на Константинопол, наметнат с пурпурна хламида и със златен венец на главата, редом с императора на могъщата Византийска империя и в главата му, омагьосана от богатствата и великолепието на този вечен град, чиито граждани днес му се кланят, се блъскала дивата мисъл, че един ден всичко това може да принадлежи нему и че той един ден може да седне на мястото на тогова същия, който го провъзгласява сега за кесар¹, и в тези кратки върховни мигове Тервел чертаел тайно в ума си плана за завладяването на Византия...

Тази подлудяваща душата мисъл, уви, не умряла заедно с него, а прелетяла през вековете, като черен лъжепророкуващ гарван прелетяла от неговата глава в главите на по-сетнешните ни владетели - всичките наши ханове и царе след Тервел, включително и Фердинанд Сакскобургготски през XX век, живеели и умирали с очи, вторачени в блясъка и славата на Константинопол, сънували се седнали на византийския трон, подмамвали и народа след себе си и, както справедливо отсъжда един наш летописец: за осъществяването на тази заветна мечта се изхабили жизнените сили на българския народ през епохата на средните векове.²

Сватбата засега се отложила, понеже дъщерята на Юстиниан била 4-годишна и се намирала в Херсон при дядо си, при хазарския хаган Глиаван, но другото, което обещал Юстиниан - всъщност най-важното, - го изпълнил: отстъпил на България ромейската област Загория, която се намирала на юг от Източна Стара планина, между днешните градове Сливен, Ямбол, Айтос и Несебър.

По този начин българската държава - без бой и без кръв - стъпвала отвъд Стара планина, в Тракия.

И тъй, император Юстиниан изпратил кесаря Тервел до Дългата стена, благодарил му там още веднъж за помощта да завладее царството на прадедите си, прегърнали се и Тервел повел дружините си към България.

Славата и позорът имат еднакво бързи криле - като чули, че българският вожд е признат за истински цар от самия византийски император и че от него - от Тервел, зависят съдбините на самата Византийска империя, навсякъде по пътя му славяните излизали от горските си скривалища и го приветствали, а много от тях се присъединявали към войската му.

Тервел тръгнал към Константинопол с 15 000 войника, а се завърнал в Плиска с повече от 100 000, увенчан с венеца на най-голямата безкръвна победа в българската история.

Тогава Тервел наредил да изваят образа му на Мадарската скала - той е оня триумфиращ конник с развята дълга коса, който пробожда с копието си лъва, сиреч Византия, а след него тича вярното му куче, сиреч славянският народ.

И написал под опашката на лъва: Императорът заедно с мене победи добре.

Не минали обаче две години и императорът, който заедно с Тервел победил добре, решил да си върне всичко, което му бил дал в изблик на неприсъща за византийската му душа благодарност.

Било годината 708-ма. Тервел бил изненадан от вероломството на византиеца (спомнил си сигурно думите на чичовците си от Солун), за няколко часа успял с хиляда конника да стигне от Плиска до южните склонове на планината, видял оттам огромната византийска армия и се отдръпнал назад - не му оставало нищо друго, освен да се отбранява, доколкото може, в планинските проходи.

Но тук се случило нещо, което изповедникът Теофан разказва твърде живописно:

Като пристигна в Анхиало, Юстиниан накара флотата да пусне котва пред крепостта, а на конните отряди заповяда да се разположат на стан непредпазливо и без всякакво опасение в намиращите се по-горе полета.

А когато войската се разпръсна като овце по поляната, за да събира фураж, съгледвачите на българите видели от планините глупавите разпоредби на ромеите.

И като се струпали, неочаквано се нахвърлиха като зверове и унищожиха ромейското стадо, като взеха много пленници, коне и оръжие, освен убитите.

А Юстиниан избяга в крепостта с оцелелите и за три дни затвори вратата. И като видя настойчивостта на българите, той пръв преряза жилите на коня си и заповяда на всички да направят същото. След това счупи копието си в стената, качи се през нощта на корабите, отплава тайно и пристигна в столицата със срам.

Много ще да е бил ядосан нашият Тервел, защото, както продължава Теофан:

Не ми се злорадства, но зле свършил Юстиниан, този вероломен и коварен, но безспорно артистичен авантюрист. Собствените му войници въстанали, избрали своя военачалник Филипик Вардан за император,

Юстиниан пак се обърнал отчаяно за помощ към Тервел, но било вече късно - Филипик отрязал този път не носа, а главата на Юстиниан.

Но и Филипик не се задържал дълго на престола - след две години бил свален от трона и ослепен. Дошлият на неговото място Анастасий II бил също така свален и го пратили в манастир, а войниците качили на трона насила един скромен данъчен чиновник Теодосий.

Този император бирник Теодосий III сключил с Тервел през 716 година един твърде необичаен мирен договор. Наред с това, че южната граница на България се отмествала още по на юг, до северните предгория на Сакар планина, и че византийците се задължавали да дават на Тервел копринени дрехи и червени кожи на стойност 30 литри¹ злато, двете държави се задължавали да си предават взаимно политическите емигранти, сиреч предателите, и четвъртата точка, която можел да измисли само Теодосий, понеже преди да стане император бил данъчен чиновник: търговците и в двете страни трябвало да представят своите стоки с пломби и печати, сиреч да плащат мито.

Както насила бил качен, така също насила бил свален след една година този Теодосий III и бил пратен в манастир като хамлетовата Офелия...

Най-накрая през пролетта на 717 година върху разклатения трон на Византия седнал Лъв III.

И тук, читателю, моля за повишено внимание.

Не бил минал век, откак Мохамед започнал да проповядва исляма и арабите мюсюлмани превзели цяла Мала Азия - Мека и Медина, Дамаск, Сирия, Йерусалим, Анатолия, Александрия и цял Египет, нахлули в Персия, Афганистан и Армения, превзели и цялото северно крайбрежие на Африка -Кипър, Родос, Триполи и Картаген, а през 711 година се прехвърлили на европейския континент - маврите превзели Испания, през 716 година превзели Лисабон и се отправили на изток към Франция; по същото време арабският владетел Маслама нахлул от Мала Азия в Тракия със силна войска и опустошил напълно цялата провинция, след това се насочил към град Константинопол и като се укрепил близо до градските стени, започнал пълна обсада на града откъм сушата; Сюлейман, командир на могъща флота от три хиляди кораба, навлязъл в Босфора и обсадил Константинопол откъм морето.

Целта била двете ислямски армии - от запад, откъм Испания, и от изток, откъм Константинопол - да нападнат едновременно от двете страни и вкопчвайки Европа в ислямски клещи, да я задушат и да я превземат.

Вече трета година арабите стягали безмилостно смъртния обръч около вечния град, птичка не можела да прехвръкне, било въпрос на месец-два да го превземат.

След дългата и нечувано студена зима в крепостта липсвал не само хляб, но и вода - арабите прекъснали акведукта (по който преди 13 години Юстиниан Носоотрязания влезе тайно в града), градът тънел в мръсотии, пламнали зарази, в столицата на Византийската империя царували жаждата, гладът и отчаянието.

И тъй, арабите дъвчели камъни край крепостните стени и чакали гнилият плод сам да падне в краката им.

Била ранната утрин на 15 август 718 година, черното нощно небе едва-едва просветлявало и звездите по него започнали да оредяват - най-сънният час, тогава над спящите араби се извило торнадо от отровни стрели, след стрелите върху тях връхлетял черният грохотен облак на конницата, мечовете бляскали като къси светкавици -

Тервел нападнал арабите изневиделица в гръб, откъдето никой нищо не очаквал и докато съмне, според пестеливите думи на любимия ни Теофан Изповедник: българите, както казват добре осведомените, избили 22 хиляди араби.

Според други летописци не били 22, а 32 хиляди.

Двайсет или трийсет хиляди - не знам, но погромът бил такъв, че арабите на Маслама побягнали в ужас, недокланите се издавили в Босфора, корабите на Сюлейман вдигнали платна и отплавали...

И дълго след това, векове наред, живо арабче не смеело да припари наоколо.

Дали Тервел е виждал толкова далече, за да предвиди, че опасността, която се задава от изток е по-страшна от коварствата на византийските императори, не знам, но той спасил не само Константинопол, спасил не само Византия - на 15 август 718 година владетелят на българите кесарят хан Тервел, мъж могъществен², без да е християнин, спасил християнска Европа.

Това за хронистите било толкова невероятно и необяснимо, че те „покръстили" Тервеля - повечето от тях, включително и нашият Паисий Хилендарски, пишат, че бил възприел християнската вяра в лето Господне 703¹ и че извършил този подвиг, подтикнат към отмъщение от християнски чувства².

Но след като чувствата му не били християнски - какви са били? Мечтаният Константинопол - безпомощен и отчаян - бил на колене пред него, бил в краката му, достатъчно е било да почука с меча си по Златната порта - защо не го е превзел?

Що за варварско благородство, непонятно нам?!³

Притурка към глава IV

Учителят на проф. Васил Златарски - петербургският проф. В. Василевски, казва, че българската държава не може да се изучава без знанието на византийската и много въпроси на византийската история не могат да бъдат разяснени без знанието на българската; дали са били вкопчени една друга за гушите или са се били прегърнали братски - но съдбите на двете държави са свързани от начало до край на живот и смърт.

Затова нека читателят ме извини, че ще го откъсна за малко от театъра на българската история, за да кажа няколко думи за Византия.

През 312 година Константин Велики, преди да стане велик, видял на небето над Понте Милвио светещ кръст и под кръста огнени букви: In hoc signo vinces! (С този знак ще побе­диш!) - той кръстосал два меча, тръгнал с тях срещу врага си тетрарха Максенций и наистина го победил, след което приел християнството; за да бъде по-близо до светите Христови места или по други някакви причини, през 324 г. император Константин преместил столицата на Римската империя от Рим в древния град Византион на брега на Босфора, между двата континента.

Демократичният тиранин на Мегара Бизиам загубил изборите за пети-шести мандат и ядосан, напуснал своя град, отишъл при Делфийския оракул и го попитал къде другаде да се засели, далеч от неблагодарните мегарци. Оракулът му казал да построи град, който „да може да се оглежда в своя образ". Търсил Бизиам, търсил и накрая открил едно такова чудно място между Черно и Мраморно море, между Азия и Европа: от която и страна да застанел - все се оглеждал в море. Построил той там град и понеже бил много скромен, нарекъл го на свое име: Бизантион (Византион). Константин Велики харесал древния Византион не за друго, а защото бил разположен като Рим на седем хълма, преместил столицата на империята там и понеже бил не по-малко скромен, прекръстил града на свое име - Константинопол.

Преди смъртта си през 395 г. император Теодосий разделил Римската империя между двамата си синове: Хонорий управлявал Западната империя, а Аркадий станал император на Източната империя със столица Константинопол.

През 476 година германският вожд Одоакьр сложил край на Западната римска империя, сваляйки от трона последния римски император Ромул Августул.

Източната римска империя, която наричаме Византия, продължила да съществува още 1000 години.

Три години след падането на Западната империя, през 479 година, император Зенон повикал на помощ прабългарите да спасяват Източната империя от нахлуването на остготите, които били стигнали до Константинопол.

Тогава именно римският поет Магнус Феликс Енодий написал: Сблъскаха се два народа - и готите, и българите бяха учудени, че се намират люде, подобни на тях, и че виждат всред човешкия род противник, равен на себе си.

(Читателят сигурно се пита: кой ли от тези два народа е победил, авторът защо си прави оглушки? - аз обаче ще приложа тук тъй наречения патриотичен реализъм: без да лъжеш, да не казваш истината - и продължавам гордо нататък.)

Изглежда, че още тогава прабългарите са си харесали тукашната земя, и след десетина години, през 493-та, нахлули в Тракия, но този път не като съюзници, а разбили на пух и прах византийците край Константинопол, върнали се назад, но след няколко години отново нахлули на Балканския полуостров, след тях нахлули славяните (за тях вече говорихме); в древните хроники през следващите два века са отбелязани 11 големи нахлувания на прабългарите, като 4 пъти те обсаждали Константинопол (оттогава сме му хвърлили око!); дванадесетото нахлуване било на Аспарух.

Какво се случва нататък - читателят знае и ще узнава все повече, ако продължи да чете тази книга.

И тъй, както виждаш, читателю, още от началните години на Византийската империя съдбите на нашите народи се преплитат - ту съюзници, ту врагове - и така ще бъде до края.

Византия наследила структурата и морала на старата Римска империя - тя била многонационална, всеки свободен човек, живеещ на нейната територия, се смятал за равноправен гражданин на империята и наричал себе си ромей, сиреч римлянин независимо от етническия си и от социалния си произход; всеки се издигал в йерархията според способностите си, император можел да стане всеки - арменец, грък, хазарин, сириец, славянин, трак, исавър и прочие, на императорския трон се качвали пълководци, селяни, коняри, евнуси, проститутки и бирници; императорът бил над всичко, държал в ръцете си всички земни и небесни власти - за разлика от Запада, където папата стоял над светската власт и той коронясвал кралете и императорите, императорът на Византия стоял над църквата, той назначавал и свалял патриарсите.

Освен това между Западната църква, наречена католическа, сиреч вселенска, и Източната, наречена православна, сиреч истинска, имало и друга една удивителна разлика: католическата църква счита, че Светият Дух изтича както от Отца, така и от Сина, а православната църква смята, че Светият Дух произлиза само от Отца; това разделило на живот и смърт двете църкви - и до днес; всяка счита другата за схизматична, сиреч отстъпническа, и от време на време взаимно се анатемосват.

Всички народи в пределите на Византия говорели на езиците си, официалният език в държавната администрация и в църквите в началото бил латинският, после станал гръцкият, защото още Александър Македонски го бил разнесъл из Азия и той се бил превърнал в нещо като есперанто за търговците от различните народи, а може би за да не обърка Бог двете църкви, те са решили да се молят на Бога на различни езици.

За тези и за други неща ще става дума пътьом и нататък.