Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница6/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   25

721-802

ГЛАВА V


Превратни времена

Хановете Кормесий, Севар,

Кормисош, Винех, Телец, Сабин, Умор, Токту, Паган,

Телериг и Кардам

Не знам дали си представяш, скъпи читателю, какво би станало, ако арабите бяха превзели Константинопол през 718 година - щеше да се случи най-малко това, което се случи след седем века, когато го превзеха турците.

Има и по-скептични прогнози - английският историк Едуард Гибън бил казал, че ако арабите бяха успели да съединят силите си от изток със силите си на запад, днес в Кембридж и Оксфорд студентите щели да сричат корана, а от кулата в центъра на Лондон вместо звъна на големия часовник щял да се чува гласът на ходжата.

Тъй или иначе, Тервел отложи - поне за нас - историята със 7 века. Вечна му памет - и да продължим нататък.

Напомних ти, читателю, повторно тези хубави неща, за да подкрепя духа ти, понеже сега навлизаме в епоха тъмна и неизвестна - и много подобна на днешното ни положение.

През следващите 50 години след Тервел на българския трон в Плиска се изреждат 10 хана, много от тях ханували по година-две, а един - цели 40 дни!

Първият е хан Кормесий, или Крумесис. Името му не е споменато в „Именника на българските ханове", отбелязано е само, че някой си е ханувал 28 години и че е от рода Дуло. Византийските хронисти също мълчат.

Той тъй би си останал без име в нашата история, ако не се беше сетил да издълбае десетина думи върху скалата под конника на (може би) баща си Тервел. Ето думите, които вековете не са успели да изтрият:

...злато. Той даде 18... злато владетелят... войници... един владетел... гърците... каквото ти дадох аз ще ти давам всяка година и императорът изпрати на владетеля... и помоли владетеля Крумесис... владетелят... като разпредели златото... започнал... той дал от... владетелят Крумесис даде... това море... ти вършеше... владетеля... война скъсали договорите... война... тогава... име..."

Както се вижда, става дума преди всичко за злато и за война. Кой взема, кой дава - не е много ясно. От единственото почти изцяло запазено изречение личи, че императорът (Теодосий III) казал на нашия човек, че каквото му бил давал досега (като данък според договора от 716 г.), ще му го дава всяка година и не стига, че му го изпратил, ами го и помолил нещо.

За какво Теодосий III е молил Кормесий, не се знае, но явно му е изпратил злато, защото владетелят Крумесис „разпределил златото", неизвестно между кого.

После се казва, че Крумесис е дал (отстъпил, сигурно на византийците) някакво море, вероятно езеро. И накрая, както си му е редът, скъсали договорите и, разбира се, започнала война. За такава война обаче във византийските хроники не се споменава.

Кормесий (Крумесис) ще да е бил с голямо самочувствие (или пък обратното?), защото 7 пъти повтаря за себе си „владетелят... владетелят..." (Тервел - само веднъж.)

Според днешните историци хан Кормесий ханувал от 721 до 738 година, сиреч 17 години. Къде му се губят 11 години (според „Именника" е ханувал 28), не е известно. Може би 11 години е бил съвладетел на Тервел, защото Теофан Изповедник споменава, че договорът между Теодосий III и Тервел през 716 година е бил подписан от човек, носещ име подобно на Кормесий.

На Кормесий все пак му провървяло: сам си издълбал името върху Мадарската скала, а и в хрониките го споменуват. Горкият хан Севар, името му е споменато само един-единствен път - в „Именника на българските ханове". Добавено е там още, че е от рода Дуло и че ханувал бил 15 години. Нататък - пълно мълчание.

Не е знаел сигурно човекът, че за да те споменат в историята, трябва да извършиш нещо лошо - я война да водиш, или поне да убиеш някого...

Което май се е случило с него. Защото следващият хан Кормисош не е от рода Дуло, а от рода Вокил. „Този пък княз [хан] измени рода Дулов" - пише в „Именника на българските ханове".

Нашите историци и лингвисти тълкуват думата измени различно: смени рода Дулов, промени рода Дулов, или измени на рода Дулов.



Смени рода Дулов дава някакви плахи и красиви надежди, че това е станало по мирен начин - да речем, хан Севар нямал син, ни брат, останал без наследници, сиреч рода Дулов се свършил (което е малко вероятно) и боилите избрали за хан човек от друг род.

Промени рода Дулов е вариант на предния случай: ако хан Севар е нямал мъжки наследници, а Кормисош му е бил зет, наследявайки го (както по-късно неговият зет го наследява), той променил рода.

Тази хипотеза се подкрепя от една малка подробност: в „Именника" пише, че хан Кормисош е управлявал 17 години, а фактически, според историческите източници, той е бил хан само три години, следователно през останалите 14 години той ще да е бил съвладетел на Севар (както Кормесий е бил съвла­детел на Тервел).



Измени на рода Дулов е най-лошият вариант за Севар: ще рече, че Кормисош му е бил близък (не кръвно) и чрез измяна е взел властта, т.е. чрез преврат, и този преврат, както знаем от византийската и от по-нататъшната наша история, ще да е бил съпроводен или с убийството, или с ослепяването, или със скопяването и пр. на хан Севар.

Тъй или иначе, хан Севар е последният представител на рода Дуло. С неговия край, какъвто и да е той, династията Дуло слиза от историческата сцена - династията, която води началото си от хан Кубрат и хан Аспарух, от легендарните царе на Балхара, от митичния хан Тимоти, който сразил китайците на 22 октомври 2137 година преди новата ера...

Красиви са преданията и колкото са по-невероятни - толкова са по-привлекателни, но колкото по им вярваме - толкова по-голямо е разочарованието ни от техния реален край.

Тук трябва да спрем за малко и да си изясним някои неща, за да не се объркаме съвсем в тези превратни времена (наистина оттук нататък започват преврат след преврата!).

В „Именника на българските ханове" е отбелязано, че Кормисош е от рода Вокил. Там са споменати още два хана от рода Укил или Оукил: Винех и Умор. Ако приемем, че Оукил или Укил са различни транскрипции на Вокил, ще се окаже, че трима хана са от един род, към тях като прибавим и Сабин, който е зет на Кормисош, стават четирима.

За Сабин се твърди, че е славянин, дали родът Вокил е славянски род, е съмнително, но както ще видим по-нататък, политиката на тези ханове е славянска, сиреч - съобразявайки се с преобладаващото множество на славянското население в държавата, те били за участие на славяните в управлението, на което прабългарските боили яростно се противопоставяли, защото разбирали, че допуснат ли веднъж славяните до трона, трудно ще възстановят първенството си в държавата поради своята малочисленост.

Всъщност, ако трябва да се изразим на съвременен език: битката за престола се водела между прабългарската партия и славянската партия, на което се и дължат следващите един след друг преврати.

Ако това е така, превратът на Кормисош, който сменил прабългарския род Дулов, става по-разбираем.

Външната политика на тези партии също така била твърде различна, дори противоположна: славяните били за мир с Византия, като разчитали, че в края на краищата Византийската империя ще се примири с присъствието на българската държава; прабългарите наопаки - били за война до окончателна победа, до пълен разгром на империята и всеки повик за мир считали за предателство (което в много случаи се оказало вярно).

Но да продължим напред. На Кормисош не му провървяло. За зла негова участ, когато той се качва на българския престол през 753 година, на императорския трон в Константинопол вече седял синът на Лъв III - Константин V, наречен неслучайно Копроним (което, пардон, ще рече Лайнозвани или направо Лайняния, не само защото се посрал като го кръщавали, а защото, според Симеон Логотет, той бил от семе на змия усойница, занимаващ се с магии и безсрамия, козлословия, дяволски нарицания и чревовещания).

Минала година, минали две, Кормисош чака Копроним да си плати данъка, както е според договора от 716 година, но Копроним не плаща нищо.

Тогава Кормисош изпратил пратеник да му напомни деликатно тая работа, но византиецът, понеже въобще нямал намерение да плаща данък на България, както правел баща му, накарал да набият хубаво пратеника и теглил една християнска псувня по адрес на езичника Кормисош.

Нашият човек се ядосал, а понеже трябвало и да доказва, че не пада по-долу от онези от рода Дулов, веднага повел войската си към Константинопол, българите (за кой ли път?) стигнали чак до Дългата стена и предприели нападение срещу столицата, като направили големи опустошения, отвели много пленници и се завърнали невредими в земите си.1

Константин V Копроним решил веднъж завинаги да се разправи с варварска България и през същата 756 година предприел първия от деветте си похода срещу българите.

500 кораба, натоварени с по 12 конника, поели към устието на Дунава и стоварили в Малка Скития 6-хилядна конна армия, която палела по пътя си всичко.

През това време императорът прекосил с 50-хилядна армия Тракия и навлязъл в областта Загория, която Юстиниан Носоотрязания бил харизал на Тервел.

Битката се състояла край крепостта Маркели (днешен Карнобат), българите били разбити и позорно побягнали назад към Стара планина. За Копроним било достатъчно, че си върнал областта Загория и че наплашил българите - превземането на Северна България отложил за по-нататък.

Дали Кормисош е паднал с чест на полесражението, или после е бил убит, или пък е продължил да живее позорно - не се знае, но мирът с Константин V Копроним трябвало да сключи хан Винех, от съшия род Вокил, вероятно син Кормисошев, като бил принуден да даде на Копроним собствените си деца за заложници.

Управлявал хан Винех 7 години. И той, нещастният, е споменат само в нашия „Именник на българските ханове", византийците хронисти не са го удостоили с нито една дума. И може би не случайно.

Защото едва били минали три години в мир и през 760 година Константин V Копроним решил да довърши България. Но, както пестеливо пише Теофан Изповедник:



Императорът се опълчи против България и когато стигна до клисурата Верегава, българите излезнаха насреща му и много от хората му избиха, между които и Лъв, патриций и стратег тракийски1, и другия Лъв, логотет на дрома2, и много народ, и им взеха оръжието. И така императорът безславно се върна назад.

Би помислил човек, че тази победа ще закрепи здраво хан Винех на трона. Случило се обаче обратното. Именно защото тази победа закрепявала положението на хан Винех и на славяните около него, прабългарските боили били особено разтревожени и побързали да го свалят от трона.

Бил извършен преврат. Българите - пише Теофан Изповедник, а патриарх Никифор уточнява: уно-българите (сиреч: прабългарите) въстанали и избили тия, които по наследство имали властта над тях и поставили някого си Телец, мъж злонравен, на 30 години, който още от младини показвал смелост.

Името Телец може да подведе, че е славянско, но и да е бил славянин, хан Телец не само изтребил до девето коляно рода Вокилов, но и предприел жестоко гонение на другите славянски родове.

И наистина, според Никифор, 208 хиляди славяни начело с князете си избягали от България и се предали на византийците, Копроним ги посрещнал тържествено, натоварил ги на кораби и ги поселил в Мала Азия, чак във Витания.

А хан Телец, верен на войнствената политика на прабългарските боили, веднага нападнал ромейските крепости в Тракия. Копроним нямал нужда от подобно предизвикателство, той отдавна се бил приготвил за третия си поход срещу България.



На 16 юни 763 година императорът излезе срещу Тракия, като изпрати и по Черно море флота от 800 кораба, всеки носещ по 12 коня.

А Телец, като чул за похода по суша и по море против него, взел като съюзници 20 хиляди от съседните племена, поставил ги в укрепленията и се обезопасил.

Императорът като дошъл, разположил се на стан в Анхиалското поле. На 30 юни, ден пети от седмицата, се явил Телец. Той дошъл с множество племена и започнали сражение.

Те дълго се избивали помежду си. Телец бил обърнат в бяг. Сражението продължило от 5 часа до късно и голямо количество българи били погубени, мнозина пък били пленени, други преминали към ромеите.

А императорът, възгордян от тази победа, отпразнува я с триумф в Константинопол, като влезе въоръжен с войската, прославян от гражданите.

Той влачеше в дървени окови пленените българи, които заповяда да бъдат избити от гражданите извън Златната врата.

Българите, като видели злощастието му, въстанали и убили Телец заедно с неговите воеводи и поставили на пре­стола Сабин, който бил зет на техния някогашен господар Кормисош.3

Дето се казва, няма какво да добавя към казаното. Копроним това и чакал - веднага организирал четвъртия си поход срещу България.

Този път изпратил по море към Анхиало 2600 кораба с войници, а той начело на многохилядна армия потеглил през Тракия и спрял да чака морското си подкрепление при Верегавския проход.

Когато хан Сабин научил за неизброимите византийски войски, разбрал, че краят на България е дошъл и пратил пратеници при Копроним да молят за мир, но надменният византиец се изсмял в лицето им.

Ала тук се намесило провидението, на което му дожаляло за България и пратило силен северен вятър, който потопил пред Анхиало цялата византийска флота, всички войници се издавили и отчаяният император заповядал да хвърлят мрежи, за да събират удавените като умрели моруни, а самият той се завърнал в столицата си безславно.

Въпреки тази катастрофа, хан Сабин изпратил отново пратеници в Константинопол да просят мир. Това преляло чашата. Нататък историята на този хан е кратка и ясна, описана в две изречения от същия Теофан:



Когато Сабин изпратил отново пратеници при императора и поискал да сключи мир, българите свикали събор, в който участвал целият въоръжен народ, и се противопоставили твърдо на Сабин, казвайки:

- Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите!

Станал бунт, Сабин избягал в крепостта Месемврия и оттам дойде при императора.

Преди да избяга в Константинопол през юли 766 година, хан Сабин предал короната на свой човек от рода Вокил, някой си Умор, който управлявал всичко на всичко 40 дена. Убит ли е бил, не е ли, не се знае, но през август на същата 766 година прабългарите поставили на трона хан Токту, мъж българин, както уточнява патриарх Никифор, с което намеква, че не е славянин като предишния, имайки предвид Сабин (Умор не го е броял никой).

Но и този „мъж българин" Токту се задържал на трона по-кратко от година - пак избухнал бунт, този път въстанали привържениците на славянската партия,

Токту побягнал не на юг към Византия, а на север, към земите на древното отечество, но бил настигнат и бил убит някъде из горите край Дунава, може би някъде из днешното Лудогорие.

И ето че на трона в Плиска се качил нов хан - хан Паган, несъмнено представител на славянската партия, което проличава от първото му действие: веднага пратил пратеници при византийския император да моли да се види лично с него. Императорът се съгласил веднага и Паган заминал за Константинопол заедно с болярите си.

Императорът ги приел, до него седял ексханът Сабин. И докато бащински и най-лицемерно ги укорявал за безредиците в България и за омразата им към любимия му Сабин, този подъл и лайнян Константин V извършил нещо нечувано, за което аз нямам думи, затова давам думата на Теофан Изповедника, като моля слабосърдечните да не четат следващия пасаж:



И сключили престорен мир. А през това време императорът, като бил изпратил тайно хора в България, заловил княза на северите Славун, който бил направил много злини в Тракия.

Заловен бил и Християн, отстъпник от християнството и главатар на самарите, комуто отрязал ръцете и краката в пристройката при храма на се. Тома.

След това го занесли на лекарите, които го разпорили, макар все още жив, от гърлото до срамните части, за да узнаят как е устроено човешкото тяло отвътре. Накрая го хвърлили в огъня.

Това не му стигало на подлия и жесток император. Убивайки Славун, княза на северите, които отбранявали проходите на Източна Стара планина, той си отварял пътя към Плиска и още недочакал наивният хан Паган да излезе от вратите на Константинопол, Копроним за шести път нахлул в пределите на България и понеже наистина намерил клисурите без стража поради лъжовния мир, навлязъл в България чак до Чика [Камчия] и като хвърлил огън в аулите, които намерил, със страх се завърнал, без да направи нищо доблестно.1

Наивният Паган побягнал към Варна, но преди да стигне до пристанището, бил убит (о, срамна участ!) от собствените си слуги. Ако парафразираме Христос, трябва да кажем: който прави преврат, от преврат умира.

Тук нашият ненадминат историк Васил Златарски в началото на XX век прави едно заключение в своята ,,История на българската държава през средните векове" и това негово заключение аз не бих могъл, макар и век по-късно, да премълча:

Надали ще трябва да се съмняваме, че това ненавременно убийство на хана е било дело на българските боили. Враждуващите тогава в България политически партии дори в най-критичния момент за държавата не се отказвали да се възползуват за премахване на противника си. "

Заменете „враждуващите тогава" с „враждуващите сега" - и ще получите пълната картинка на днешна България...


Но да продължим нататък. Кой се е качил на българския престол веднага след убийството на хан Паган, не е много ясно.

Император Константин V Лайняния решил да се възползва от слабостта на разединеното ни от вътрешни разпри отечество. През май на 774 година той се качил на червения императорски кораб и повел за седми път византийската флота, състояща се от 2000 кораба, към българските брегове, а 50-хилядна конница напредвала на север към Стара планина.

Не знам дали любознателният читател е забелязал в своя делничен живот, че прекалено войнствените хора са суеверни и много страхливи. Такъв, изглежда, ще да е бил и този император Копроним.

Като слезли на брега и като навлезли в гъстите гори, пълни с призраци, и като видял над главата му да се вият ята от черни птици и да грачат злокобно, той сметнал това за смъртна поличба, душата му била обзета от смут, или, казано по-просто, уплашил се, напълнил пак гащите и побягнал назад към червения си кораб.

А българските съгледвачи, като видели от върховете на Стара планина многохилядната конница долу в равнината, и съгледвачите от брега, като съзрели хилядите кораби да приближават към Варна, и като съобщили това на новия хан Телериг, той също се уплашил и решил, че смъртната присъда на нещастното му отечество е прочетена, и не му оставало нищо друго, освен да го удари на молба.

Тъкмо бягащият Копроним да се качи на червения си кораб, пратениците на българския хан го пресрещнали и той радостно се съгласил да подпише договора за мир: нито българите да нападат Византия, нито императорът да навлиза занапред в България.

Телериг бил опитен пълководец и никак не вярвал на Копроним, понеже познавал коварния му характер.

И наистина, още през октомври същата година императорът предприел осмия си поход срещу България с 80-хилядна армия и нападнал българите ненадейно, без звън на тръби, и ги разбил, но не посмял да прекрачи Стара планина и се върнал в Константинопол триумфално.

Макар да бил качен на престола от прабългарските бои­ли, Телериг бил достатъчно умен, за да разбере, че силата на държавата се крепи на славянското множество и побързал да си оправи отношенията със славяните.

Каквото и да предприемел обаче - веднага стигало до ушите на Копроним. Решил да изпрати пратеници при Куберовите българи около Скопие - Копроним ги пресрещнал край Средец и ги пленил. Изпратил хора при славяните около Солун да преговарят за присъединяването им към България - Копроним и тях изловил.

Охо! - рекъл си Телериг и написал до императора тайно писмо, в което пишело:

Мисля да побягна оттука и да дойда при теб, за да покориш чрез мене цялата българска земя. Но изпрати ми честната си дума, че няма да пострадам и ми съобщи кои приятели имаме тук, за да им се доверя да ми помогнат да избягам."1

Копроним взел, че му повярвал, пратил му цял списък на своите хора в Плиска, Телериг ги изловил всичките и заповядал едни да посекат, други да разчекнат.

Като чул това, Константин изскубал много от побелелите си коси - пише съчувствено нашият Теофан Изповедник, а според Симеон Логотет той си оскубал и брадата - и веднага се вдигнал на нов поход срещу България, но този девети поход за него се оказал последен, защото още по пътя Константин V Лайнозвани умрял - умрял не от друго, а от мъка, че някой го надминал по хитрост.

Но човек да не каже нещо, дори на шега (виж писмото на Телериг малко по-горе!) - след три години същият този наш хан Телериг яхнал посреднощ коня си, сам-самин минал през Верегавската клисура и вечерта на следния ден почукал на Златната порта на Константинопол; като му отворили, захвърлил меча си на земята и се предал на следващия византийски император Лъв IV, който го посрещнал с голяма радост и щедро го наградил за предателството, удостоявайки го с титлата патриций2, (предателството, както винаги, щедро било възнаградено),

Телериг кротко приел християнството, прекръстил се на Теофилакт, след което императрицата Ирина го оженила за една застаряваща своя братовчедка.

Тъй бившият български хан станал член на византийската императорска фамилия. Неведоми са, Господи, пътищата към предателството!

И доживял, казват, този Телериг до дълбока старост, запазен е даже печатът му, на който пише: „ + Христе, помагай на патриция Телериг-Теофилакт".

Мир на праха му!

А ние да видим какво прави през това време следващият български хан - хан Кардам, вече стар мъж с улегнал характер.

Дали боилите прабългари най-сетне проумели, че ежби­те им ще доведат до унищожението на България и няма да има какво да управляват, или пък новият хан е успял със сила да наложи волята си над тях, опирайки се все повече на славянското множество, не е известно, но по негово време в столицата Плиска настанало затишие.

Хан Кардам продължил започнатото от Телериг сближение със славянските племена и успял изпод носа на византийците да присъедини към България славяните, живеещи в земите, където е днес Македония.

Междувременно кроткият Лъв IV умрял и на трона в Константинопол се качил малолетният му син Константин VI, но докато порасне, управлявала майка му - атинянката Ирина; успял синът да прогони майка си от трона чак след десет години и веднага решил да последва дядовия си пример - повел византийската войска срещу България.

Хан Кардам го причакал край крепостта Проват - някъде около днешния Одрин и го прогонил най-позорно.

На следващата 792 година младият Константин VI отново се отправил на поход срещу България и вярвайки на предсказателя си Панкратий, който му вещаел по звездите, че победата ще бъде негова, излязъл срещу Кардам, но Кардам го пресрещнал при крепостта Маркели и го съкрушил отново, пленявайки целия му обоз, дори и императорската шатра, цялата екипировка на императора, вещи, пари, коне и украси; в боя загинали, освен хилядите войници и първите му благородници, между които магистърът3 Михаил Лаханодракон, патрицият Варда, протоспатарият4 Стефан Хамей, стратезите5 Никита и Теогност, и немалко други царски хора, освен това - лъжепророкът и астрономът Панкратий1, а самото императорче едва си спасило кожата с позорно бягство.

Според мирния договор, сключен след това поражение, Византия се задължавала да плаща ежегодно на България 12 коли злато.

Минала обаче година, минали две, минали три - Константинчо, също като дядо си, не ще да плаща никакъв данък. Тогава Кардам му писал:

Или ми внеси данъка според договора, или ще дойда до Златната врата и ще опустоша Тракия!"

Надменното императорче му отвърнало:

Ти си стар и аз не желая да се трудиш да идваш чак дотука; но аз ще дойда до Маркели и ти излез, та каквото отсъди Бог."

И вместо жълтици му изпратил 12 каруци конски фъшкии с думите „Пращам ти данъка, който ти подобава, дивако!".

Тогава иначе старият и спокоен Кардам побеснял, метнал се на коня и повел подире си българите и славяните, които се радвали на гордия си и храбър хан, нападнал изневиделица крепостта Маркели, където се бил разположил и гуляел императорът, сринал стените, избил безмилостно почти цялата византийска армия, строил оцелелите византийски войници в една редица, срещу тях строил своите воини и, както свидетелства неназован източник, накарал пленения византийски император, вързан с каишка за шията като куче, да лази на четири крака между редиците и пред очите на всички да му лиже подметките на ботушите; това не му стигнало на нашия велик хан, ами взел, че си събул гащите, дивакът му с дивак, навел се и (да ми простят дамите) накарал аристократичния византиец да му целува задните космати части, пърдейки гръмовно в лицето му; после го съблякъл дибидюс гол и пратил два конника да го гонят с камшици до Константинопол - тъй император Константин VI се завърнал в столицата си като Адам.

Ромеите не му простили този позор, не му простила и милата му майчица...2

С това не много пристойно, но гордо предание завършва полувековната превратна и тъмна епоха на заговори, преврати и убийства в българската столица Плиска.

В зората на следващия IX век на българския хоризонт изгряла страшната звезда на хан Крум.

Притурка към глава V
Иконоборството

Докато в България се развихряли гореописаните превратни събития, по същото това време във Византия се извършвали не по-маловажни преврати, които тогава не засягали нашия езически народ, но като бъдещи християни, струва ми се, би трябвало да ги знаем.

За просветения ми читател ще е обидно да спомена, че християнството е било жестоко преследвано в Римската империя, дори децата знаят, че християните са били хвърляни на лъвовете за забавление на римските граждани - това продължило до 312 година, когато, както видяхме и ние, император Константин Велики видял на небето над Понте Милвио светещия кръст и огнения надпис: In hoc signo vinces! - и след като победил врага си, издал едикт, с който давал равноправие на всички религии в Римската империя, а през 325 година свикал в Никея Първия Вселенски събор, в който участвали 318 отци на християнството.

Преследвани до вчера, те станали законодатели на държавната религия и превърнали християнството от религия на бедните и онеправданите в религия на богатите и властващите.

На този събор бил приет символа на вярата - триединството на Отца, Сина и Светаго Духа, а Арий, който смятал, че синът Исус не може да бъде равен на Бог-Отец, бил анатемосан, а после за по-сигурно бил убит, като му одрали на живо кожата с мидени черупки.

(Все пак в православието останало нещо от сянката на Арий: щом Светият Дух произлиза само от Отца, но не и от Сина - ще рече, че Исус не е равен на Отца?)

Не се изминал дори половин век от видението над Понте Милвио и ролите били разменени: през 356 година бил издаден едикт - да се наказват със смърт всички, които почитат езическите богове, а преследваните, нищите и дрипавите довчера християни били обсипани с дарове и богатства, появили се монасите, след тях манастирите и цялата бляскава, облечена в коприна и злато църковна йерархия, която започнала да съперничи на светската власт.

Всичко това било съпътствано с нещо непознато за ранното християнство: появили се иконите - изображения на Бога, на Исус и на светците. За довчерашните езичници, свикнали да се кланят на идоли, това било добре дошло.

С времето производството на икони се превърнало в печеливша индустрия, появили се и уж неръкотворни икони, чудотворни мощи и реликви - парчета от кръста Господен, парчета плат от покрова на Богородица и прочие, започнала безсрамна търговия с икони, мощи и реликви - всичко това смущавало душите на искрено вярващите.

А увеличаващото се богатство на монасите и на църквата не смущавало, а плашело императорите и пълководците: само след век църквата владеела две трети от цялата земя на империята, а монасите наброявали над 100 000!

Появата на исляма напомнила за ранното християнство, което също забранявало човешки изображения в храмовете.

Колкото и да е странно, гоненията срещу иконите започ­нали в Арабския халифат - там през 723 година по нареждане на халифа Иезид били свалени и унищожени иконите в хрис­тиянските храмове.

Три години по-късно император Лъв III заповядал да бъде свалена иконата на Христос от главния портик на Константинопол.

И започнала страшната битка - започнало иконоборството.

Лъв ІІІ не само заповядал да се свалят иконите в храмовете, той отнел земята на църквата, превърнал манастирите в казарми, монасите били принудени да захвърлят расата и да станат войници.

Наследникът му, познатият нам Константин V Копроним, бил още по-краен - той отричал култа към Исус и Богородица и издевателствал над монасите, венчавайки ги масово на хиподрума за проститутки, а невестите Христови - монахините, били на същото място публично изнасилвани.



Много от монасите погуби чрез побой с камшик, други с меч, а на безброй много извади очите - пише Теофан Изповедник - На някои намазваше брадите с мехлем от восък и масло и го запалваше, като изгаряше по този начин лицата и главите им.

Това продължило и при сина на Константин - Лъв IV Хазареца, но жена му Ирина тайно заговорничела зад гърба му с поклонниците на иконите и случайно или не - Лъв починал неочаквано и скоропостижно.

На трона бил възцарен малолетният му десетгодишен син Константин VI, а всъщност, както вече бе казано, управлявала майка му Ирина. Тя се заобиколила с монаси и евнуси и през 786 година свикала нов събор в Никея, където култът към иконите бил обявен за свещен.

Имотите на църквите били върнати, манастирите били възстановени, монасите облекли пак расата си, но войската в Армения и от цяла Мала Азия, подбуждана от сина й Константин, се вдигнала на бунт и прогонила Ирина; тогава Константин VI, останал сам на трона, подновил иконоборството, а заедно с него и войните против България, но много скоро, както видяхме, след последното сражение с Кардам се завърнал в Константинопол гол като Адам.

Ромеите не му простили този позор, не му простила и милата му майчица, не му простила тя иконоборството - ослепила го в същата стая, в която го била родила преди 27 години, и се възцарила, този път сама, на Константинополския трон, ставайки първата византийска императрица.

И започнало страшното гонение на иконоборците.

Битката между иконоборците и иконопоклонниците продължила 120 години - до окончателното възстановяване на култа към иконите през 843 година.

802-814

ГЛАВА VI
Любимецът на Тангра


Хан Крум
Българинът, като се напие и набере храброст, умело скривана цели векове в душата му, или като е смачкан от обиди и му се доплаче, или като види колко са ни изпреварили другите народи и от това изпадне в патриотична ярост - тогава българинът непременно си спомня за хан Крум, за Крум Страшни, който минал през историята ни като фъртуна и пиел наздравица от Никифоровата кратуна... и тогава пази се да не излезеш срещу българина, докато е в кръчмата!..

Като кажем „хан Крум", в паметта ни изникват спомените от четива за безконечни войни (разбира се - победоносни!), за опустошения и кланета (разбира се - справедливи!), за свирепи закони (разбира се - необходими!), но всичко това, драги читателю, е само едната страна на медала.

В предишните разкази стана дума за Кубер, брата на Аспарух, който след смъртта на хан Кубрат повел ордата си на запад, прехвърлил Карпатите и се спуснал в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария, и там понечил да основе поредната българска държава, но не успял, защото въпросната Панония влизала във владенията на Аварската империя и след няколко сражения с аварите Кубер бил победен и побягнал с част от дружината си на юг.

Поради разсеяност или поради липса на система в изложението си, аз пропуснах да запозная овреме доверчивия си читател с тази империя, а това е непростим пропуск, който ще се помъча тутакси да поправя.

Защото ако ние не съпоставяме своята история с историята на другите народи, ако не сравняваме събитията в своето отечество със събитията по света, рискуваме провинциалният наш патриотизъм да ни доведе до глупави преувеличения или пък поради национален (пак провинциален) нихилизъм, обидно да се подценяваме.

Аварите, погнати от тюрките, се явили откъм изток, от Азия, през 558 година, били племе сродно на хуните; 20 хиляди диви конника, въоръжени с меч, копие и стрели, помели по пътя си сабирите, залите, утигурите, тарниахите, коцагирите, забендерите, антите, дулебите, гепидите, лангобардите и прочие племена, или ги покорили, и само за десетина години, към края на VI век, заели почти всичките земи, които преди век влизали в империята на Атила - от Азовско море до Алпите.

Начело на тази номадска империя, на тази сбирщина от различни народи и племена, от езичници, християни, мюсюлмани и юдеи, наречена Аварски хаганат, стоял хаган с неограничена власт, яздел той върху златно седло, а в каруца след него возели трон от чисто злато - слезе ли от коня, на друго хаганът аварски не сядал.

Честно казано, българите заемали почетно място в този хаганат, а и славяните също. (Били сме си и ние варварчета първа категория, но тури му пепел...)

Както е известно от историята, през 626 година авари, българи и славяни заедно атакували Константинопол и само чудодейната намеса на света Богородица спасила християнската столица да не падне в хищните ръце на варварската сган, след което през 631 година в царството на аварите възникнали ожесточени разпри, един от аварите и един от българите спорели за властта, кому от двамата се пада да я наследи; и като събрали хората си, двамата почнали да воюват помежду си, най-сетне аварите надвили българите, а като били победени, девет хиляди българи, заедно с жените и децата си, изгонени от Панония, отишли при Дагоберт и го помолили да останат в земята на франките - пише на развален латински език съвременникът на тези събития Фредегарий1. Както казах по-преди, и Кубер се заселил 20-30 години по-късно със своите българи в Панония, но също бил принуден да избяга с част от ордата си на юг.

Аварите безчинствали из цяла Европа до края на VIII век и ни византийците на изток, ни франките на запад можели да ги спрат.

След като Карл Велики, кралят на франките, завзел Сак­сония и Бавария, през есента на 800 година влязъл с войските си в Рим и там папа Лъв III от немай къде го коронясал навръх Коледа за Imperator Romanorum, сиреч за римски император, с което уж се възраждала Римската империя, по-късно наречена Свещена, та с новата императорска корона на главата още през пролетта на следващата година Карл решил да се справи веднъж завинаги с аварите, които, както вече казахме, безчинствали из Европа, нападнал ги и успял да ги изтласка на изток, отвъд реката Тиса.

Тогава именно Крум, вождът на онази част от Куберовите българи, останали под аварска власт, въстанал и същите тези българи унищожили напълно аварите2, след което Крум се отправил към Българското царство и присъединил към неговите владения всичките земи на аварите източно от реката Тиса до Днестър, сиреч цяла Трансилвания или тъй нареченото Седмиградско.

Кой тогава - след смъртта на хан Кардам през 796 година - е бил начело на България, не е известно, но след явяването на този мъж храбър3, който присъединявал към България два пъти по-голяма територия от тази, която тя владеела дотогава, и след като се разбрало, че той е потомък на Кубер, синът на Кубрат и братът на Аспарух - дали престолът на Плиска му бил отстъпен доброволно, или пък той насилствено го е превзел, предявявайки претенциите си като наследник на древната династия Дуло - не се знае, но хронистите свидетелстват, че през 802 година на престола в Плиска вече седял българският хан Крум.

След като унищожил Аварската империя, хан Крум за­питал аварските пленници1:

- От какво, мислите, че загина вашата държава?



А те отговорили:

- От това, че съдиите се съюзиха с престъпниците и крадците; от взаимните клевети, които погубиха по-храбрите и умните; освен това от подкупничеството - всички станаха рушветчии; също и от търговията, понеже всички станаха търговци и се мамеха помежду си; и още - от пиянството, тъй като виното се увеличаваше и всички станаха пияници. От всичко това произлезе нашата гибел.

Като се огледал, хан Крум открил в собствената си държава същите пет порока: клеветничество, съдебен произвол, пиянство, подкупничество и измами.

Крум наследявал държавата след полувековни междуособици, а както винаги безскрупулните борби за власт се съпътстват с падението на обществения морал.

При Крум клеветничеството съвсем се развихрило, защото всеки от боилите, за да спечели благоволението му, оклеветявал другите, че са негови врагове и че са опасни за властта и за държавата.

Подкупничеството и измамите (което днес наричаме корупция) не само подкопавали обществения морал, но рушели и основите на държавата.

Съдебният произвол, съюзяването на съдиите с престъпниците (което днес наричаме мафия) не само заплашвало да взриви основите на държавния ред, но обезсмисляло и доразрушавало морала в обществото.

И разбрал хан Крум, че ако не изкорени тези пороци, държавата му отива към гибел.

Скъпи читателю, да спрем за малко и да се вгледаме в нашата днешна държава - дали няма да открием същите пороци?

В битката си за власт политиците не се ли оклеветяват един друг, колко умни и смели мъже станаха жертва на клеветите? А лъжите - осъден ли е някой, задето лъже народа в очите и чрез тези лъжи се докопва до властта? Всеки ден у нас стават хиляди кражби, цялата ни държава е разграбена, всички виждат и всички знаят, по улиците стрелят и убиват, а няма нито един осъден - не означава ли това, че съдиите са се съюзили с крадците и престъпниците? А подкупничеството, корупцията - и то сред тези, които ни управляват - не е ли нещо най-делнично, най-обикновено, на което дори не обръщаме вече внимание? А търговците, които се мамят помежду си, а заедно мамят всички нас? За пиянството да не говорим...

Ако всичко това е така и ако не изкореним тези пороци - не осъзнаваме ли, че държавата ни с бързи крачки върви към своята гибел?

Тогава хан Крум като чул думите им [на аварските пленници] свикал всички българи и им заповядал, като издал след­ните закони...2

За да не отегчавам търпеливия читател с цитати от древните летописи, ще резюмирам тези Крумови закони: клеветничеството се наказвало със смърт, лъжата - също, кражбата - с отсичане на ръцете или на нозете; който се осмелял да даде храна на крадец (сиреч, който покровителствал престъпниците и крадците - това се отнасяло за съдиите) - отнемат му се имотите; на просяците да се дава малко, но достатъчно, за да не просят пак - който не постъпел така, веднага да се отнеме имотът му. Последният закон е явно социален, твърде странен и ранен за времето си, в него обаче има една тънкост, която може да не бъде забелязана от пръв поглед, а именно - неговата двойна насоченост: богатият, който не помага на бедните и не даде „малко, но достатъчно" - се наказва с отнемане на целия му имот, но и просякът, на когото е дадено „малко, но достатъчно" - няма право да проси пак. Т.е. законът е насочен както против липсата на състрадание, така и против безделието.

Нарочно премълчавам закона против пиянството - изкореняването на лозята, защото не искам читателят ми, ако е любител на божественото питие, да намрази хан Крум заради този закон. А и ако наистина е издал такъв закон, Крум едва ли го е спазвал, защото, както ще се увери по-нататък от историческите документи разтревоженият мой читател, византийският император Никифор, като превзел Плиска и влязъл в двореца на Крум, намерил в неговите изби толкова много вино, че раздавал на всички свои люде да пият до насита1. Така че спокойно, читателю, и наздраве!

Освен пряката полза от съдебното им приложение, законите на Крум имали едно много по-голямо, обединително значение: в тогавашната държава са битували няколко етнически общности - българи, славяни, траки и пр., всяка със своето обичайно племенно право, което, без съмнение, е пораждало конфликти, особено когато една от общностите е претендирала меродавно да бъде нейното обичайно право; въвеждането на общи закони за всички правело поданиците на държавата равноправни.

Това особено благоприятно засягало славяните, на които дотогава българите гледали като на подвластен народ. Издигайки славяните като равноправни граждани в българската държава, Крум им отварял и пътя към управлението наред с българите (както ще видим по-нататък), с което печелел на своя страна не само славяните, живеещи в пределите на България, но и славяните извън нея, които ден през ден се бунтували срещу игото на Византия и, естествено, България, където ще бъдат свободни и равноправни, ставала мечта за тях; а присъединяването на тези славяни била най-важната и скорошна цел на хан Крум. За да премахне външните различия между прабългари и славяни, той въвел като общо аварс­кото облекло.

Въвеждането на общо аварско облекло на пръв поглед изглежда нещо маловажно, но всъщност е било решителна и далновидна стъпка за премахването на различията между славяни и прабългари и можем да бъдем сигурни, че не е било прието без ропот и съпротива, защото облеклото е част от културата и вековните традиции на един народ.

Славяните били земеделци и пешеходци, обличали се в широки дрехи, само маншетите на ръкавите са тесни (както свидетелства арабинът евреин Ибрахим ибн-Якуб), те надявали на раменете си леки ленени или конопени роби, дълги до коленете и препасани с връв, на краката си обували плетени чорапи и също така леки и удобни за ходене цървули от свинска кожа (такива саморъчно направени цървули се носеха у нас до средата на XX век, носел съм ги и аз - миришат ужасно!), а прабългарите, номади и конници, носели тесни дрехи - стегнати панталони от кожа, удобни за езда, къса горна кожена дреха, препасана с широк колан, на който висяла ножницата на меча, а краката им били обути в къси кожени ботуши.

За да не даде предимство нито на прабългарите, нито на славяните, хан Крум накарал и двата народа да съблекат традиционните си дрехи, заменяйки ги с чуждо общо облекло: широки аварски шалвари, дълъг пояс, осеян с копчета от злато и сребро (според същия арабин) и тесен кафтан с широки ръкави.

Кумовият правнук княз Борис, който ще разбере, че премахването на външните различия не е достатъчно, ще се помъчи да заличи и вътрешните, сиреч духовните различия между славяни и прабългари, като ще замени бога на славяните Перун и бога на прабългарите Тангра с чуждия, но общ бог Исус Христос. Както ще видим по-нататък, това е предизвикало кървава съпротива...

Потомъкът на Кубер не случайно предприел първия си поход към „чичовците си от Солун"2.

Но пътя между тогавашна България и земите на днешна Македония преграждала мощната крепост Сердика - след Константинопол и Солун тя била третата по важност твърдина на Византия, там се пресичали пътищата от Дунав към Солун и от Константинопол към Венеция и Далмация, чрез тази крепост империята владеела центъра на Балканския полуостров.

Било пролетта на 809 година. Хан Крум обсадил крепостта с многобройна войска навръх Великден, нападнал я в разгара на светлите Христови празници.

Никой почтен християнин не можел да допусне дори мисълта, че някой ще дръзне да навлече на душата си такова безчестие - да пролива кръв в деня на светото възкресение Христово.

Но Крум имал друг бог - и крепостта Сердика била срината със земята, целият гарнизон бил избит до крак, а и много граждани. Цялата област паднала в български ръце, пътят към славяните около Солун бил открит.

Като съобщили това на бившия министър на финансите, сега император Никифор I, той изпаднал в паника. Такава загуба Византия не била претърпявала отдавна и всички разбирали, че след Сердика иде ред на Солун.

За да се спаси от гнева на ромеите, Никифор се скрил, после се появил и излъгал, че уж бил отпразнувал Великден в двореца на Крум. Тази лъжа още повече разгневила ромеите и разбунтувалите се войници едва не го убили.



Тогава Никифор събрал голяма войска, повече от 70 хиляди души, не само от Тракия, но и от Азия, и я повел към България.

Той бил възвисок мъж, широкоплещест, с голям корем, с гъста коса, бьрнест, с широко лице и много побеляла брада, много разсъдлив, лукав, малоречив и премного сребролюбив.

Този същият Никифор навлязъл в България, както си мислел, да я унищожи. Той взел със себе си своя син Ставракий, зетя си Михаил, назован и Рангове, всички патриции, военачалници, сановници, всички отряди и синовете на военачалниците - от петнадесет години нагоре.

Като навлязъл в клисурите, българите, като видели множеството войска, която водел и, разбира се, като не могли да му се противопоставят, избягали по планините.

Първенецът на България по име Крум помолил императора за мир, но Никифор отказал. Той срещнал някаква войска от отбрани въоръжени българи, завързал сражение с тях и всички ги избил.

Посрещнали го също така и други петдесет хиляди, с които влязъл в сражение и ги погубил всички.

И тъй прочее нещастникът се възгордял в ума и сърцето си и рекъл на онези, които били с него: „Ето, рекъл, що прави справедливостта".

И тъй, като влязъл в резиденцията на Крум, той преровил неговите съкровища и намерил твърде богата плячка. Той започнал да разпределя на войската си по списък мед, одежди и други различни неща.

Като разтворил и неговите изби с вино, той раздавал на всички свои люде да пият до насита.

Като се разхождал по улиците на резиденцията и по чардаците на къщите, радвал се и казвал: „Ето, Бог ми даде всичко това и аз искам да построя тук град на мое име, за да стана именит във всички бъдни поколения".

А Крум повторно се унизил, като се обърнал към него със следните думи: „Ето, ти победи. И тъй, вземи, каквото ти е угодно и си върви с мир".

Прочее, като все още не мислел да си излезе, Никифор прекарал няколко дни в резиденцията на безбожния Крум, след което я напуснал, опожарявайки всички жилища, заедно с оградата от забити един до друг колове.

Обладан от опиянението на надменността, станал като безумен, благоприятното щастие го ожесточило, диващината му стигнала дотам, че той заповядвал да докарат децата [на българите] и да ги прегазват с кремъчни дикани за вършеене; войската разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите още ниви, прерязвала жилите на воловете и одирала ремъци от слабините им (а животните мучели със силен глас и издъхвали), изколвала овцете и свинете и вършела непозволеното...

А пък българите, като наблюдавали от планините, че ромеите обикалят и се лутат, направили от големи дървета страшна и непроходима преграда, подобна на стена, и преградили клисурите на планината, наели авари и околните славянски племена, въоръжили по мъжки жените и на петнадесетия ден от нахлуването на ромеите, призори в събота, на двадесет и шести юли [811 година], ги нападнали, докато още спели.

Българите връхлетели като вихър върху императорския отряд и почнали да го избиват. Другите, като видели това, ударили в бягство. А император Никифор като луд почнал да се лута и като не знаел какво да прави, извикал: „И крила да имахме, никой да не се надява, че може да се спаси!".

А на това място течала много тинеста и мъчнопроходима река. Тъй като не намерили веднага брод, ромеите, преследвани от неприятелите, изпопадали в реката. Понеже те навлезли в реката заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигали отзад. Като падали един връз друг, реката така се напълнила от люде и коне, щото българите преминавали отгоре им невредими и преследвали останалите, които, естествено, мислели, че ще се спасят.

И тъй, там паднали всички патриции - патриций Теодосий Саливара, патриций Сисиний Трифил, патриций Еций Петър, патриций Епарх, управителят на левантинците, стратегът на източните войски патриций Роман, преторът на Тракия, много протоспатарии и спатарии, както и дворцовата гвардия и още 50 военачалници с безброй много хора.

Онези пък, които се надявали да избегнат гибелта в реката, стигнали до преградата, която българите били съградили и която била много яка и твърде мъчнопроходима. Тъй като не можели да я прекосяват с конете си, оставяли конете, покатервали се с ръце и крака и увисвали от другата страна на стената.

От външната страна обаче имало изкопан дълбок ров с набучени остри колове и когато скачали от височината, набучвали се на коловете или крайниците им се разкъсвали.

Едни от тях умирали веднага, други пък повървявали малко и като не можели да ходят, падали на земята и така загивали от глад и жажда.

На други места пък някои запалили преградата. Когато връзките изгорели и преградата паднала върху изкопа, бягащите непредпазливо се спускали и попадали с конете си в изкопания ров заедно с огъня. Това нещастие било по-лошо, отколкото опасността от реката.

Кой, като чуе това, не ще ридае? Кой не ще плаче? Погинали синовете на военачалниците, и на старите, и на младите, бидейки цяло множество, в самия разцвет на младостта, като имали прекрасни тела, които сияели със своята белота, със златисти коси и бради, с красив лик, някои от тях едва-що се били свързали с жени, които се отличавали по своето благородство и красота.

Всички загинали там: едни - погубени от меч, други - удавени в реката, трети паднали от преградата, а някои изгорели в огъня на изкопа. Загинала цялата християнска красота!

Спасили се само малцина, но и те, след като пристигнали по домовете си, почти всички измрели.

В същия ден, прочее, бил погубен и император Никифор в първото сражение, без никой да може да съобщи по какъв начин е погинал.

Някои казват, че ромеите го убили с камъни, след като той паднал, а от женоподобните му служители, с които той спял наедно, едни загинали в огъня на преградата, а други от мечове.

Ранен бил и синът му Ставракий, който бил получил смъртоносна рана в прешлените на гръбнака, от която и починал, след като царувал над ромеите само два месеца.

Така император Никифор поради своето безразсъдство и надменност погубил себе си и цялата ромейска мощ.

Бог да пази християните да не видят толкова позорни неща в такъв подобен ден, който надхвърля всякаква възможна жалост. Защото, като отсякъл главата на Никифор, Крум я забучил на кол за няколко дена в знак на победа, за показ на приходящите племена и за наш позор; после отсякъл шийната кост и като извадил гръкляна, направил от черепа чаша, обкована със злато, наливал вътре вино и с гордост пиел от нея заедно със своите боляри и със славянските князе.

Това е страшната картина, нарисувана от четиримата древни летописци: Scriptor incertus, Теофан Изповедник, Ми­хаил Сирийски и Павел Дякон1, и от двамата по-късни хронис­ти Мавро Орбини и Блазиус Клайнер. (В този колаж няма нито една моя дума.)

Да се прави от черепа на победения враг чаша и да се пие от нея било древен езически обичай: нашите прадеди вярвали, че в главата на човека е съсредоточена мистична сила и че тази сила може да премине от мъртвия в живия, ако той пие от черепа му.

Този обичай бил разпространен не само сред прабългарите, а и сред много други народи - и източни, и западни, в древността и чак до XIX век.

Чаши от черепи си правели и викингите - и днес в шведския език, случайно или не, наздраве (skal) и череп (skalle) се пишат и произнасят почти еднакво и според народната етимология skal произлиза от skalle, сиреч: наздраве - от череп; в началото на XIX век африканското племе ашанти пленило британския губернатор сър Чарлз Маккарти, обезглавили го и черепът му бил използван в Кумаси (Гана) като кралски бокал за пиене2, по същото това време в Лондон (точно 1000 години след хан Крум!) и лорд Байрон си направил позлатена чаша от череп и пиел от нея заедно със своите приятели.

Византия била парализирана от това поражение. Подобен погром Византийската империя не била преживявала никога дотогава - а и по-нататък.

Само слухът, че Крум бил прехвърлил Стара планина и е слязъл в Тракия, всявал такъв ужас във византийското население, че хората напускали градовете си и бягали накъдето им видят очите, без да бъдат преследвани от някого, обезлюдените крепости отваряли без бой вратите си - след Девелт се предали Анхиало и Верея, после Никея, Проват и Филипополис, дори жителите на далечния град Филипи (около днешна Драма) се разбягали - дотам чак бил стигнал страхът от Крум!

Най-странното е, че след всичко това Крум предложил на Византия мир. При това условията му били удивително скромни: той не искал нищо повече, освен да бъде възобновен договорът от 716 година, сключен между хан Тервел и император Теодосий III.

И пратил в Константинопол при новия император Михаил I Рангаве делегация начело със славянския княз Драгомир.

Тук искам да обърна отново внимание на любознателния си читател, че хан Крум все повече се ограждал със славяни - той не само пиел наздравица от черепа на Никифор „заедно със своите боляри и със славянските князе" (между другото, казват, че думата „здравица" или „наздра­ве" била първата славянска дума, изречена от устата на български хан), но, както виждате, тези славянски князе вече изпълнявали отговорни държавни мисии.

И тъй княз Драгомир предал в ръцете на императора препис от стария договор и му казал, че трябва да го подпише час по-скоро, като му предал думите на хан Крум:

- Ако не побързаш да утвърдиш мира, то поради твоето решение ще ударя Месемврия!

За всеобщо учудване византийският император, който едва се крепял на трона си, отказал да сключи този мирен договор. Причината за отказа не била някаква друга, а третата клауза на договора, включена преди век по искане на самите византийци:

Взаимно да се предават бежанците от едната и от другата страна, ако би те да се окажат зломишленици против властите.

Проблемът бил, че през последните десетилетия твърде много видни българи от прекален патриотизъм станали предатели и потърсили убежище в Константинопол, включително ексхановете Сабин и Телериг, всички те щедро били възнаградени за предателството си (предателството винаги е било скъпо ценен артикул), били обявени за патриции и приели християнството, а според духовните съветници на императора било против волята Божия християни да се предадат в ръцете на варварите.



И наистина, ако Крум и да се показвал филантроп и съчувстващ, то как тоя, който е изпаднал в някоя злочестина и се е отказал от отечеството си, от което, казват, няма по-сладко нещо, а така също от жена и деца, като е прибягнал към безопасния престол на ромейската държава - как такъв може да се предаде на жестоките скити, които с нищо не се различават от зверовете? - възкликва Теодор Дафнопат.

Човек не знае - да се смее ли, или да се възхищава?

Крум обаче изпълнил заплахата си - в началото на октомври обсадил Месемврия с машини и оръдия, дело на един арабин, много опитен в математиката, който преди това бил на служба при византийците, приел бил дори светото кръщение човекът, но, Бог да го прости, Никифор отказал да му плаща, все едно, че бил роб; арабинът взел да протестира, Никифор жестоко го набил и арабинът избягал при българите и ги научил на всяко изкуство за строене на бойни машини.

Отгоре на всичко на 4 ноември на небето се появила двойна комета във вид на две светещи луни, но по-малката луна се откъснала от по-голямата и кометата заприличала на човек с отсечена глава - и същия ден Месемврия, най-здравата византийска крепост на Черно море, се предала.

Това знамение, предвещаващо още по-страшни злополуки, изпълнило с ново униние жителите на Константинопол.

След превземането на Месемврия хан Крум за четвърти път предложил мир на Византия, но в отговор на това предложение Михаил I събрал войски от всички провинции и потеглил с тях против България.

Бил изпратен той тържествено от жителите на столицата и от жена си, отправил се бодро към Одрин, но не щеш ли, на 4 май станало слънчево затъмнение и това ново знамение вселило страх и ужас сред войниците.

Крум също потеглил към Адрианопол (Одрин) и в началото на месец юни 813 г. двете армии се разположили една срещу друга и макар че византийците били десет пъти повече от българите, щом хан Крум се появил на белия си кон върху хълма край Версиникия, изплашените византийци така силно побягнали, та Крум, изненадан, помислил, че това е някаква засада и възпрял за малко своите от преследване, но като видял, че те бягат неудържимо, започнал да ги преследва и избил голямо множество, а императорът, бягайки, се завърнал в Константинопол, като проклинал войските и военачалниците си и се кълнял, че се отказва от императорската власт - тъй пише моят събрат по перо летописецът Теофан Изповедник.

Не дочакали обаче Михаил I да се откаже от императорската власт - войниците веднага го свалили от трона и го изпратили в манастир.

За император коронясали един от пълководците си, арменец по произход, който, макар че също бягал от същата битка като заек, бил наречен Лъв V.

Понеже не срещал никаква съпротива по пътя си, Крум, не че искал да го превземе, но продължил към Константинопол.

Тук отново давам думата на Теофан Изповедник:



Шест дни след като Лъв V се възкачил на престола, Крум нападнал с пехота и конници столицата, обикалял пред стените от Влахерните до Златната врата1, показвайки своята мощ.

Като изпълнил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадата до Златната врата при морето, поискал от императора да забие копието си в самата Златна врата.

Смаян от градските стени, той се отчаял от замислената обсада и отново направил опит да влезе в преговори за мир (за пети път!).

А императорът, използвайки този повод, решил да му устрои засада. Но заради множеството наши грехове бил възпрян да доведе това докрай, поради несръчността на натоварените с този подвиг: те го наранили, но не му нанесли смъртоносна рана.

Теофане, Теофане, как може да наричаш подвиг тази подлост! Защото ето как твой анонимен византийски колега описва същите събития:



В дните на безбожния император Лъв V българите стигнали чак до вратите на столицата, без никой да излезе насреща им.

И Крум според обичая си принесъл жертва много хора и добитък вън от Златната врата. След това потопил нозете си във водата край брега на морето, умил се, поръсил войниците си и приветстван от тях, преминал между наложниците си (колко ли са били?!), които му се поклонили и го възхвалявали.

Всички гледали това от стените на града и никой не се осмелявал да му окаже съпротива или да хвърли стрела върху него.

След като изпълнил всичките си желания, той обсадил града, оплячкосал околностите и поискал данък - злато, голямо количество одежди и известен брой отбрани девойки. (Ух-хааа!...)

Тогава Лъв свикал първенците на съвет и известил на Крум: „Ела на брега с няколко души без оръжие и ние ще дойдем с лодка през морето невъоръжени, ще поговорим и ще изпълним всичко, което си поискал".

Те извели през нощта трима въоръжени мъже, скрили ги в някакви постройки и им дали заръка: „През време на нашия разговор с Крум ще ви дадем условен знак и вие, щом го забележите, излезте и го убийте ".

На другия ден Крум тръгнал към морето според условието с трима мъже: кавхана2 му, зетя му Константин и неговия син от сестрата на Крум. Четиримата, както било уговорено, отишли невъоръжени край брега на морето, без да подозират за засадата срещу тях.

Крум слязъл от коня си, предал го на Константиновия син да го държи оседлан и заюзден и седнал на приготвените места3.

Нататък събитията се развили светкавично. Още не започнали да преговарят, един от ромеите на име Хексавул дал условния знак като си свалил шапката.

В този миг засадниците изскочили от пристройката и се втурнали към Крум, а народът, който гледал от стените, започнал да вика: „Кръстът победи!",

Крум успял да скочи на коня си и побягнал, обсипали го със стрели и го ранили, но успял да избяга при войската си, кавханът му бил съсечен на място, а зетят му и неговият син били пленени.

Какво друго може да предизвика една подобна подлост, освен гняв и ярост?

А гневът и яростта на Крум били титанични.

Още същия ден той опустошил околностите на Константинопол, изгорил двореца Свети Мамант отвън градските стени, минал по цялото крайбрежие на Златния рог, спуснал се край Златната врата и стигнал до Регион, опожарявайки къщи, манастири, църкви, дворци - всичко.

Оттук българите се втурнали по северните брегове на Мраморно море, сривайки крепостите Атира, Силиврия, Даонис, Ираклея, Родосто, Панион, Апрос и много други крепости.

След това се спуснали по брега на Дарданелите, после се върнали назад към устието на Марица и тръгнали нагоре по тази река, рушейки всичко по пътя си и така стигнали до Адрианопол (Одрин). И тази непревземаема византийска крепост се предала, после паднали още крепостите Бурдизо, Димотика, Теодорополис, Теодосполис, Гариалас, Аркадиополис, Виза, Созопол, Вукелон, Скутарион - и още 9 крепости, чиито имена не могат да се разчетат върху триумфалните колони, донесени от Крум в Плиска.

Били избити стотици хиляди хора, още повече били пленените. Както вървял между тях един ден, към него се затичало едно тригодишно момче и сграбчило меча му, Крум се спрял и го попитал:



  • Как се казваш, момче?

Момчето отвърнало:

- Василий се казвам.

- А откъде си?

- Арменче съм от Македония1 - рекло момчето.

- Що щеш в България бе, арменче от Македония? - засмял се Крум, дал му една чудно голяма ябълка и го пуснал да си ходи по живо, по здраво заедно с баща си и майка си, а този Василий след време станал коняр на императора в Константинопол, но една нощ го убил и се качил на престола под името Василий I Македонец, с когото ще се срещнем по-нататък...

Всички тези пленници били откарани в България отвъд Дунава. През зимата на същата година Крум отново нахлул в Тракия, превзел непревзетите още крепости, разрушил, каквото не било разрушено, опустошил, каквото не било опустошено, стигнал до Аркадиопол (Люле Бургас) и отвел оттам нови 50 хиляди пленници.

На всичко това Константинопол гледал изплашено и безмълвно. Но истинското отмъщение все още предстояло.

От всички тези градове и крепости, които Крум превземал, задигал не само златото и хората - той натоварвал на коли всички статуи и мраморни стълбове и ги откарвал в столицата си. От тези стълбове (на брой 26) построил в Плиска пред ханския дворец триумфална колонада - на всяка колона било издълбано името на местността, където е станала победоносна битка, или името на превзетата крепост: Битката при Сяр, Битката при Тича, Битката при Версиникия... Крепост Димотика, Крепост Родосто, Крепост Месемврия, Крепост Адрианополис, Крепост Сердика...

В дъното на колонадата стърчала огромна мраморна колона без надпис, но майсторът-каменоделец вече дълбаел върху нея буквите на следващия град, който Крум щял да превземе през пролетта на същата година: Константинопол.

Подготовката започнала още през зимата. Освен че събрал безбройна войска от аварите и околните Славинии, облечена цялата в желязо,

Крум приготвил с помощта на оня същия арабин, изго­нен от Никифор, различни градопревземащи машини, преогромни метателни машини, триболи и тетраболи, куританки или костенурки, високи стълби, шарове, лостове и капачки, овни и подставки, огнеметни и каменометни оръдия, скорпиони за изхвърляне на стрели и прашки и всякакви съоръжения срещу зъберите на стените, докарал от Индия 10 хиляди бивола, за да пренесе всичките споменати съоръжения, като ги натовари на обкованите с желязо коли на брой 5 хиляди - тъй пише неизвестният летописец.1

(Това е пример как написаното живее по-дълго и независимо от този, който го е написал.)

И така, стените на Константинопол треперели от страх. В началото на април император Лъв V изпратил делегация до Людовик Благочестиви, който току-що бил наследил Карл Велики, починал само преди два месеца, в края на януари - императорът на Византия молел владетеля на Свещената Римска империя за помощ срещу Крум, вожда на българите.

И тук внезапно се случило страшното:



Преди да започне пролетта, както разправят някои избягали от България пленници, в деня на великия четвъртък пред Великден, първенецът на България, прочутият Крум, който имал намерение да превземе столицата Константинопол, внезапно завършил живота си, заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв.

Така в злини завършил той живота си.2

Било 14 април 814 година.


Притурка към глава VI


Обсадните машини

Бойните кули, изнамерени още от Деметрий Полиоркет, синът на Антигон, един от знаменитите пълководци на Александър Македонски, се изработвали от дърво, височината им била според височината на крепостните стени, обикновено били високи от 28 до 55 метра и имали от 10 до 20 етажа. В най-долния етаж се намирал таранът (овенът), а в по-горните етажи се разполагали по-малките метателни оръдия и стрелците. Най-отгоре се намирал мост, който се спущал върху стената и по него войниците се прехвърляли в крепостта.

Таранът (овенът) е много дебела и тежка греда, която се прикрепяла да виси на верига между две изправени греди, из­дърпвала се назад и се пускала напред да удари силно стената. На предния й край се поставял железен накрайник във вид на овнешка глава, а отзад - за усилване на удара - към гредата се окачвала голяма тежест.

Куританките или костенурките били дървени навеси на колела, под които се криел овенът (таранът) и войници, които се прокрадвали, предпазени от навеса, до стените на крепостта и с тарана, а и с лостове и кирки подкопавали крепостните стени.

Метателните машини били няколко вида:



стрелометните машини изхвърляли наведнъж множество стрели с различен размер, стрела дълга 90 см летяла на разстояние повече от 350 метра; и могла да пробие дървена преграда дебела от 3 до 5 см;

каменометните машини хвърляли камъни до 100 кг на разстояние не повече от 330 метра; каменна топка от 15 кг можела да пробие дъска дебела 12 см;

огнеметните машини изхвърляли стрели, чийто връх се намазвал с горяща смола, сяра или масло и лесно подпалвали горните етажи на сградите, които в онова време обикновено били дървени;

скорпионът, наричан още диво магаре, е също метателна машина, изхвърляща прашка, пълна с множество дребни камъни, нещо като шрапнел;

триболите и тетраболите били огромни метателни машини катапулти, с които се хвърляли огромни каменни блокове за разтърсване и разбиване на крепостните стени.

814-852


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница