Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница8/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
#166
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   25
ГЛАВА IX
В началото бе словото
Константин-Кирил Философ,

Методий, Климент и Наум

Княз Борис унищожил враговете си вътре в държавата, но едно от техните обвинения се оказало пророческо - външните врагове възтържествували: византийските свещеници, които покръствали народа, се разпореждали в България като във васална държава и към Борис - „духовния син на императора" - се отнасяли като към васал.

Скърцайки зъби, Борис за трети път се обърнал към патриарх Фотий с въпроса: какво става с обещаната му независима българска църква и с българския патриарх?

Вместо отговор получил от Фотий едно предълго писмо, което започвало така:

Колкото пъти получим въжделените и обични писма от духовния син на нашия свят император - поставения от Бога владетел на България, всякога се възпламеняваме духом и се възбуждаме да прославяме Всеблагия Бог и Спасителя наш не само защото приемаме писма от твърде обичан и въжделен син и се научаваме от тях за богодаруваното му здраве, ако и това да е достатъчно, за да изпълни с радост и веселие една любеща Бога и добродетелна душа, но и затова, че във всяко писмо виждаме да се забелязва преуспяване в добродетел, напредване в благочестие, грижа за душевно спасение, изпросване на молитви, разположение, насочено към отвъдния свят, човек, какъвто десницата на Владиката и Създателя от самото начало е създала и каквото се проявява в настоящия живот, но дано Бог, който те е украсил с тия подвизи и те подкрепя досега в тях, да те поддържа и съхранява до края на живота ти в същите и по-големи добродетели, за да бъдеш и за управлявания от богохранимата ти власт народ добър и незабравим пример за поука, на всички други народи - повод за спасение, обръщение и изправление, а за нас, смирените, вечна похвала.

По-нататьк Фотий давал наставления на Борис как да управлява България. (Любопитният читател може да прочете тези съвети на Фотий в притурката към тази глава.) Накрая питал:

- Как е поставената от Бога владетелка на България? Как са дъщерите и синовете на духовния син на императора? Как са канартикинът1 и вулиатарканът2? Как са шестимата велики боляри? Как са останалите вътрешни и външни боляри? Как е обикновеният народ?

За обещаната независима българска църква и за български патриарх нямало нито дума.

Духовният син на императора не издържал, писнало му византийците да го правят на глупак и през август 866 година изпратил пратеници до папата в Рим.

Папа Николай I само това и чакал. Устроил той голямо тържествено богослужение и възкликнал пред събралия се в базиликата римски народ:

- Когато отвсякъде ни измъчваха безпокойства, ето изведнъж ни известяват, че са пристигнали пратеници от българския крал. Де е оня, който би могъл да опише с каква радост и с какво ликуване сме изпълнени поради това, че узнахме за тяхното спасително и чудно покръстване и задето научихме, че те, макар телом да се намират далеч, но по вяра искат да са заедно с нас.

Българските пратеници предали на папата 106 въпроса от Борис, от въпросите ставало ясно, че българският владетел се отказва от цариградската църква и пита папата как да организира самостоятелната си българска църква и как може да се сдобие с патриарх.

Папата дал по-голяма надежда на Борис:

- За вас - отговорил той - сега е по-прилично да искате не патриарх, а епископ или архиепископ и той да не се назначава от никого другиго, освен от първосвещеника на престола на блажения Петър.

И папата веднага изпратил мисионери в България, чиято първа работа била да изгонят византийските свещеници и да изтръгнат бурените на заблудата, присадени от гърците в наивните и чисти български сърца, обявявайки, че покръстването е недействително, понеже е извършено от свещеници, ръкоположени от анатемосания Фотий.

Като разбрал това, Фотий изригнал:

- О, помисъл и деяние, пълни с лукавство, завист и безбожие! Нямаше още две години, откак тоя народ бе захванал да почита християнската вяра, когато мъже злочестиви и отвратителни, мъже из мрака пръкнали [сиреч: дошли от запад], те като светкавица или трус, или силна градушка, или, за да се изразя по-добре, като някой вампир се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестие и новоустановен народ и с нозе и зъби, т.е. с примери от срамно поведение и с изопачени догмати, изпоядоха и изпотъпкаха възлюбения и новонасаден господен виноград. Защото те се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догмати и от непорочната вяра.

И Фотий свикал в Константинопол църковен събор, на който свирепо анатемосал папа Николай I.

Било лятото на 867 година. Двамата владици обаче не успели да довършат двубоя си, защото няколко месеца след анатемата папата взел, че предал Богу дух - на 13 ноември, а само след десет дни, на 23 ноември, Фотий пък бил низвергнат от патриаршеския престол.

За всеки случай новият папа Адриан II анатемосал още веднъж Фотия...

Така в средата на IX век България станала ябълката на раздора между Източно православната и Римокатолическата църква. Но най-лошото все още предстояло...

Читателят сигурно с право се пита: а кой низвергна Фо­тия?

Не знам дали си спомняш, читателю, онова 3-годишно дете арменче от Македония, дето хан Крум го видя сред пленниците и му даде една чудно голяма ябълка - това момче на име Василий пораснало и станало мъж силен и огромен на ръст; запленена от селската му простота и наслаждавайки се на чрезмерната му мъжественост, богатата пелопонеска аристократка Данилеида го въвела в императорския двор и Василий успял да се издигне до честта да стане коняр на василевса; младият и луд по конете император Михаил III се сприятелил със своя чаровен коняр и успял да измести от сърцето му Данилеида, но тъй като не можел вече да търпи морализаторските упреци на майка си Теодора и безпрекословното опекунство на вуйчо си пълководеца Варда, изпратил майка си в манастир, а приятеля си Василий помолил да убие Варда.

Василий свършил тази работа и в знак на благодарност Михаил го направил свой съимператор.

Какво се е случило между тях една нощ в спалнята на императора, не мога да знам, но Василий заклал своя любим Михаил и сутринта на 24 септември 867 година се провъзгласил за император на Византия под името Василий I Македонец.

Разпрата между Фотий и папата била омръзнала на император Василий, затова той низвергнал Фотия, върнал на престола предишния патриарх - престарелия старец Игнатий, и потърсил помирение с Рим.

Новият пък папа Адриан II в продължение на цели две години все отлагал назначаването на архиепископ в България, все не одобрявал ту тоз, ту онзи кардинал, които Борис харесвал, най-накрая за подигравка изпратил в България един иподякон, някой си Силвестър, който какъв архиепископ щял да става, като нямал право дори да води самостоятелна църковна служба, и Борис го върнал скорострелно назад заедно с едно твърде неучтиво и дръзко писмо, което стреснало папата: когото пожелаеш, благочестивий княже, писал той на Борис, него ще ти назнача за архиепископ1 - обаче вече било късно. Благочестивият княз бил намислил друго театро, което скоро щяло да се разиграе в Константинопол.

През месец октомври на 869 година след Христа в Константинопол бил свикан VIII вселенски църковен събор, открит бил той от самия император Василий I Македонец; на този събор двамата легати на римския папа и патриарсите на Константинопол, Йерусалим, Антиохия и Александрия дружно анатемосали Фотия (за трети път!) и тъкмо да се прегърнат и да се разцелуват в края на последния ден на събора, когато изненадващо там се явили български пратеници и рекли:

- Българският княз, господин Михаил, като чу, че сте се събрали за ползата на светата Божия църква от разни страни на света по волята апостолска, много се зарадва и реши да попита: на коя църква трябва да се подчиняваме?

Папските легати били изненадани, че въобще се поставя такъв въпрос и отвърнали:

- На светата римска църква, разбира се, и на никоя друга трябва да се подчинявате, тъй като самият ваш господар Михаил се предаде на блажения княз на апостолите Петър заеднос цялото царство на своя народ.

Тук обаче православните патриарси задали един уж съвсем случаен въпрос на българите:

- Когато вие завзехте отечеството си, кажете: на чия власт беше подчинена тази земя, латински или гръцки свещеници там имаше?

- Ние завоювахме отечеството си с оръжие от властта на гърците - отговорили нашите - и там намерихме не латински, а гръцки свещеници.

Тогава патриарсите възкликнали уж изненадано:

- Ами щом сте намерили там не латински, а гръцки свещеници, значи земята ви е била под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, следователно не латинските, а гръцките свещеници ще трябва да продължат да бъдат там, поради това ние отсъждаме отечеството ви отново да се върне към светата цариградска църква.1

Папските легати се развикали, че тая няма да я бъде, патриарсите пък се провикнали, че ще я бъде, и накрая, за да не се скарат окончателно, приели примирително решение: българската църква да бъде автономна с временно присъствие на византийски свещеници.

Няма съмнение, че тази сцена е била предварително замислена и режисирана от княз Борис и Василий I Македонец.

Но княз Борис надхитрил императора: независимостта на българската църква била призната едновременно от Рим и от Константинопол, а тяхното съперничество гарантирало, че никоя от двете страни няма да може да наруши тази независимост.

И така, византийските свещеници дошли отново в България и първата им работа била да изгонят „с голям позор и безчестие" латинските свещеници и да изтръгнат бурените на заблудата, присадени от тях в наивните и чисти български сърца - и покръстили за трети път нещастните българи, а за архиепископ български бил посветен цариградският епископ Йосиф.

Папата толкова много се ядосал и от яд, или поради друга някаква Божия причина, взел, че скоро след това се поминал, на негово място дошъл сърдитият папа Йоан VIII, който веднага отправил ултиматум до константинополския патриарх Игнатий:

Ако в течение на 30 дена ти не изведеш от пределите на българската държава всички, които ти или твоите епископи сте посветили в някой духовен сан, и ако не се откажеш сам от всяко църковно право над България, ще бъдеш лишен от святото тяло и драгоценната кръв на Господа наш Исуса Христа!" - сиреч: анатема!

От страх или поради друга някаква Божия причина патриарх Игнатий взел, че се поминал, и на негово място - кого, кого - императорът Василий I Македонец взел, че върнал на патриаршеския престол отново Фотия, нямало друг от него по-достоен.

Разгневеният папа Йоан VIII изпратил в Константинопол свой епископ, който връчил на Фотий и на императора ултиматум, в който ги заплашвал с анатема, ако не решат българския въпрос в полза на римската църква, но Фотий хич не се уплашил (трижди анатемосаният се бои от анатема, колкото мокрият от дъжд) и кротко посъветвал императора да арестува папския пратеник, което било веднага сторено.

Това окончателно вбесило светия отец и в 881-во лето Господне, навръх неделния ден на Христовото възкресение, от амвона на храма „Свети Петър" в Рим пред смълчания многохиляден народ римският папа Йоан VIII изрекъл гръмка и безвъзвратна анатема над Константинополския патриарх Фотий (горкият Фо­тий, това била четвъртата му анатема!), а заедно с него отлъчил от светото тяло на Христа цялото византийско църковно войнство - това трагическо разделение на вселенската християнска църква продължава и до наши дни. И цялата тази разпра станала заради България. Човек не знае да се гордее ли, да плаче ли?

След като анатемосал Фотия, папата написал на княз Борис следното писмо:

Драги сине, кой ви прелъсти, та не се покорявате ономува, комуто сте преклонили врат? Моля ви, прочее, без бавене с разумна любов да върнете себе си и своя народ в лоното на светата ваша майка римската църква. Ако вие приемете каквито и да било тайнства от ония, които ние счетохме за отлъчени, явно ще е, че вие само привидно сте напуснали идолопоклонството не за да бъдете католици, а за да станете схизматици."

Дали папата е отлъчил и княз Борис - не е известно, но заплахата е повече от ясна: схизматика (сиреч отстъпника) го чака анатема.

Сега, след 12 века, може дълго да се разсъждава и да се спори - правилно ли е постъпил княз Борис и нямаше ли да е по-добре за България, ако се беше върнала в лоното на римската църква, нямаше ли тогава да имаме съвсем друга историческа съдба?

А каква съдба щяхме да имаме, ако бяхме запазили езическата си вяра - нямаше ли, вместо да подражаваме на Византия, да създадем уникална култура, уникална за света цивилизация?

Защото всяко езичество е различно и оригинално, а християнството унифицира културите на европейските народи - католицизмът по един калъп, православието по друг - цели 15 века навсякъде едно и също!

И трябваше да дойде Ренесансът - който не е нищо друго освен бунт срещу християнската унификация, подтикнат от спомена за умъртвената Античност, сиреч от спомена за езичеството; Ренесансът не е нищо друго освен връщане към свободомислието на езичеството - и чак тогава ще се родят Леонардо и Микеланджело, Сервантес и Шекспир, Вивалди и Бах.

А може би ние щяхме да избегнем тази пагубна унификация? Защото, както ще видим след малко, за последвалите 5 века след покръстването ние не сме създали нищо значимо, нищо оригинално - нито в литературата, нито в архитектурата, живописта и музиката, или ако сме създали нещо ценно, то се губи под дебелата сянка на Константинопол...

Крив или прав - за себе си обаче Борис е постъпил правилно, защото бързо е разбрал, че ако България остане езическа, той ще трябва да преклони глава пред прабългарската аристокрация, ако се върне в лоното на светата майка римската църква - ще трябва да преклони врат пред папата, както всички други европейски монарси; наопаки: православната църква била подчинена на светската власт и освещавала неограничената власт на монарха като дадена му от Бога - а княз Борис това искал. И го постигнал.

След като избил голяма част от прабългарската аристокрация, която надигнала глава против него, въвеждайки християнството като задължителна вяра за всички, той нанесъл втори удар върху българското болярство, а третият окончателен удар предстоял: обявяването на славянския език за официален език в държавата.

Така само името й останало българско.

Княз Борис бил слаб на бойното поле, но храбър в полето на мисълта и проумявал, че независимостта на църквата, а и на държавата му, ще бъде формална, докато в църквите словото Божие се проповядва на гръцки език, а в държавата му се чете и пише на същия този гръцки език.

(Фактически официалният език в езическа България бил гръцкият - всички надписи по колони, печати и пръстени, като се почне от надписите край Мадарския конник и се стигне до Омуртаговата колона в Търново с онова чудно „човек и добре да живее - умира", а и всички договори и документи са писани на гръцки.)

Провидението му дошло на помощ.

Сега ще трябва да се върнем половин век назад.

През 827 година се родил най-малкият от седемте сина на солунския военачалник Лъв, нарекли го Константин; 14-годишен Константин отишъл да учи в Константинополския университет, в тъй наречената Магнаурска академия.

Константинополският университет, наричан в началото Теодосиево висше училище, а по-късно Магнаурска школа или академия, бил основан през 425 година по времето на император Теодосий II от жена му Атенаида - жена с антично образование, почитаща еднакво както езическите богове, така и Христа, която с еднакъв плам пишела светски стихове и религиозни псалми.

При основаването на университета там преподавали 10 гръцки и 10 латински професори по граматика, 5-ма гръцки и 3-ма латински професори - по реторика, 1 гръцки професор по философия и 2-ма латински - по право.

По-късно, наред с богословие и философия, в Магнаурската академия се изучавали астрономия, геометрия, аритметика, музика, филология и литература, там преподавали знаменитият изобретател на механични съоръжения Лъв Математик и бъдещият патриарх - философът Фотий.

В Константинополския университет е учил българският хан Кубрат в края на VI век, по-късно там учи и бъдещият български цар Симеон Велики - от 878 до 887.

Университетът в Константинопол обаче не бил единствен. Имало висша школа в Александрия, където се четели лекции по математика, астрономия и медицина, Антиохия била прочута с висшата си школа по реторика, Атина - с висшата си школа по граматика и философия, а школата в Бейрут - с преподаването на юридически науки; освен в тези градове, висши школи имало в Ефес, в Кесария, Газа, в Кизик и Анкира.

Още по-удивително е, че в почти всички градове и дори в някои села имало двустепенни училища: на седем години децата постъпвали в първоначалния отдел, където се учели да четат и да пишат, да смятат и да пеят, той траел три години; после постъпвали в по-горния отдел, където за 4 години получавали светско образование - изучавали граматика, реторика и философия; в курса по граматика се запознавали със старите гръцки поети и историци, четели „Илиадата" и „Одисеята", Пиндар, Хезиод, Есхил, Еврипид, Херодот, Тукидид и Ксенофонт; изучавайки реториката - изкуството да се говори красиво, четели Демостен и Либаний; под философия тогава се разбирало изучаването не само на древните философи Аристотел, Платон, Прокъл, Амоний и др., а и изучаването на аритметика, геометрия, музика, астрономия, география, естествознание и история - тук се четели Евклид, Никомах, Питагор, Птоломей и прочие; наред с всички тези древни елински изкуства се изучавали и теософските догми на християнството, но това не замъглявало умовете, напротив - изостряло мисълта.

А в същото това време Западна Европа тънела в средновековния мрак на пълна безпросветност, благославяна от великия папа Григорий I (590-604), който твърдял, че „невежеството е майка на благочестието". Същият папа заплашвал с отлъчване галския епископ Дезидерий, пишейки му възмутено:

До нас стигна известие, за което не можем да не си спомняме със срам, а именно, че ти си обучавал някого си по граматика! Известието за тази постъпка - че се занимавате с глупави светски науки, към които ние чувстваме голямо презрение, произведе върху нас много тежко впечатление и изпълни душата ни с мъка и печал."

Първият университет в Западна Европа ще бъде основан след повече от 6 века - през далечната 1058 година в Болоня, в Оксфорд - през 1168 година, в Кеймбридж през 1209, в Париж през 1215, в Прага през 1348, в Хайделберг през 1386, в Лайпциг - след 10 века, през 1409 година.

Константин изучил до съвършенство Омира и геометрията, диалектиката и всички философски науки, а освен тях реторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства1; след като завършил университета, започнал да преподава там философия и макар още много млад, 25-26 годишен, бил прочут като мъж изключително ерудиран и умен, полиглот, владеещ неизвестно колко езика (за три месеца в Херсон научил арамейски, на който говорел Исус), бил блестящ познавач на античните философи, поради което го наричали Константин Философ, и - което се ценяло навремето извънредно много - бил ненадминат полемист и оратор.

Прескачам тук неговите мисии в страната на сарацини­те, на хазарите и на аланите и неговите прочути диспути с ислямските и с юдейските проповедници, за да съсредоточим вниманието си върху друга една мисия, която решава нашата по-нататъшна съдба.

След завръщането си от страната на сарацините за всеобща почуда прочутият Константин Философ, на когото вещаели блестяща държавна кариера, напуска суетата на светския живот, замонашва се и се усамотява в манастира „Свети Полихрон", някъде край Мраморно море, из пущинаците на Мала Азия, където се намирал и брат му Методий.

Там, според свидетелството на Черноризец Храбър, през 855 година двамата братя успели да съставят славянската азбука - глаголицата, и започнали да превеждат Светото писание; тогава - преди 1150 години - за пръв път те изрекли и написали на славянски език „В началото бе словото" - и тези думи се оказаха пророчески за нашата по-нататъшна история.

Когато през 862 година Ростислав, князът на Великоморавия, писал до императора на Византия:

Ние се отказахме от езичеството и приехме християнството, но нямаме такъв учител, който да ни обясни на наш език истинската християнска вяра, затова, господарю, изпрати ни такъв учител!" - тогавашният император Михаил III (когото Василий Македонец, както знаем, вече закла в спалнята му) извикал двамата братя и рекъл на Константин, който му бил учител по философия в Магнаурската академия:

- Философе, зная, че си уморен, но ти трябва да отидеш там, освен тебе никой не може да свърши тази работа.

А Фотий, който пък бил учител на Константин в Магна­урската академия, но вече бил станал патриарх, добавил:

- Вие с Методий сте солунци, а всички в Солун говорят чисто славянски, така че вземайте си азбуката и заминавайте за Моравия.

Няма нищо безкористно на тоя свят. Славянската азбука била плод на парадоксален компромис:

Византийската империя била обградена от славяни и императорът далновидно поръчал на Кирил и Методий да създадат азбука за славяните, за да може чрез нея Византия по-бързо да разпространи сред тях християнството, а заедно с него и своето духовно, а и политическо влияние и постепенно да ги асимилира.

(Друг е въпросът, че княз Борис превърнал същата тази азбука в оръжие срещу византийското влияние, в щит на националната ни независимост, но това ще го видим по-нататък.)

Изпращайки самите създатели на славянската азбука в Моравия, Михаил III имал конкретна цел: да привлече на своя страна Ростислав и да откъсне Великоморавия от влиянието на римската църква.

Че това е било така - най-добре разбрал римският папа. Ростислав посрещнал с почести солунските братя и веднага изгонил от Моравия католическото духовенство, а то тутакси обвинило братята в ерес, понеже проповядвайки на славянски, те нарушавали свещеното триезичие - според тогавашния канон словото Божие можело да се проповядва само на три езика: на латински, на гръцки и на еврейски.

През есента на 867 година противниците на славянския език призовали братята на публичен диспут във Венеция, но Константин Философ ги сразил, като им рекъл:



- Не пада ли еднакво дъжд за всички? Слънцето също не грее ли за всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бог за безсилен, та не може да даде на всеки народ език, достоен за Божиите уши, или го смятате за завистлив, та не иска да го даде?1

В онези години кой би посмял да каже, че Бог е безсилен или завистлив?

От Венеция Константин и Методий се запътили към Константинопол - дали са били решили да си ходят или отивали там да се съветват с императора Михаил III и с патриарх Фотий какво да правят по-нататък, не ни е известно, но на тях безспорно им станало известно, че Михаил III бил заклан в спалнята си и че Фотий е низвергнат от патриаршеския престол.

Ако за Константин и Методий тази новина била повече от тревожна и те справедливо си помислили: дали не е прекален риск да се връщат в Константинопол? - то вестта за низвержението на Фотий прозвучала като ангелска песен в ушите на папата и той веднага проводил пратеници да поканят прочутия ученик на Фотий - Константин Философ - да отиде при него в Рим.

За братята това била благоприятна покана. Те пристигнали във вечния град в началото на 868 година и - о, чудо: папата не само ги посрещнал тържествено пред входа на катедралния храм, не само че не обвинил братята за „еретическото нарушение на триезичното", но той благослови тяхното учение, като положи славянските книги върху олтара на храма „Се. апостол Петър" и посвети Методия в духовен сан.

Имаше обаче мнозина други, които хулеха славянските книги, като казваха, че никой народ не може да има своя писменост освен евреите, гърците и латинците - понеже на тези три езика бил надписът на Пилат, поставен над кръста Господен: ТОЗИ Е ИСУС, ЦАРЯТ ЮДЕЙСКИ.

Но папата ги прокле, като ги нарече триезични пилатовци!, след което отслужиха на славянски език служба в черквата на светия апостол Петър, на другия ден служиха в черквата на се. Петронила, на третия ден в черквата на се. Андрея, а оттам пък - в черквата на великия вселенски учител апостол Павел, и цяла нощ служиха, славословейки на славянски2 - и така в продължение на пет дни из римските църкви звучала славянска реч, а камбаните из цяла Европа известявали на света, че един нов народ е извоювал правото си да разговаря с Бога на своя език.

Ехото на тези камбани ще пробуди народите на Западна Европа чак след 7 века - чак през XVI век там ще започне Реформацията и битката на Лутер, Калвин и Мюнцер за национална църква, чак тогава там ще започнат да превеждат Библията и чак тогава там народите ще започнат да се борят за правото си да водят богослуженията не на латински, а на своя роден език - след 7 века!

Междувременно, изтощен от словесни битки, Константин се поболял, приел монашески чин и името Кирил, скоро след това починал - било 14 февруари 869 година - и бил погребан с необикновени почести в църквата „Сан Клементе", където е гробът му и досега.

Папата задържал при себе си Методия още цели две години, защото през това време в Константинопол се провеждал оня Вселенски събор, на който неочаквано се явили българските пратеници и лицемерно попитали на коя църква трябвало да се подчиняват, след което латинските свещеници били изгонени от България „с голям позор и безчестие".

Тогава папата решил да действа по византийски: за да бъде верен на римската църква и да провежда нейната политика, той лично ръкоположил Методия за епископ и го пратил в Панония, която се оглеждала към Константинопол...

Оттук нататък започват патилата на горкия Методий. Тъкмо въвел в Панония славянско богослужение, немските епископи издебнали момента, когато папа Адриан II умрял, обвинили Методия в посегателство върху техните енории, на бърза ръка го осъдили и го натикали в затвора.

Следващият папа Йоан VIII научил за тая работа чак след две години и написал до епископ Хермерих такова писмо, от което ти настръхват косите:

Ние вярваме, че само извор на сълзи може да бъде достатъчен, за да оплаче твоето безобразие. Наистина, чия жестокост, да не кажем на епископ, но на какъвто и да било светски човек, а дори и на тиранин, или чия зверска свирепост не надхвърли и не надмина със своята дързост, като подложи нашия брат и съепископ Методий на затворнически наказания, като най-сурово и безчовечно го осъди да стои продължително време под открито небе на зимен студ и дъждове, като го отдели от повереното му ръководство на църквата и като достигна до безумието да го довлекат на епископски събор и да го биеш с конски бич?"

Битият с конски бич на епископския събор епископ Методий бил освободен от затвора и папата го повишил в сан архиепископ, този път на Моравия.

Но странно: само след година, тъкмо успял да научи на славянска писменост своите стотина-двеста ученика и с тяхна помощ довършил превода на Библията, Методий получил от същия папа строго писмо:

Чуваме, че служиш литургиите си на варварски, т.е. на славянски език, поради което с наше писмо, изпратено до теб чрез анконския епископ Павел, ти забранихме да отслужваш божествените служби на този език, а на латински или на гръцки, както служи божията църква, проникнала из целия свят."

Методи обаче явно и след това писмо се направил на ударен и продължил да служи на славянски, защото след 5 години следващият папа Стефан V пише гневно до Светополк, наследника на Ростислав:

Литургиите и свещените служби, които този Методий беше почнал да отслужва на славянски език, ако и да беше дал клетва по времето на моя предшественик, че не ще ги отслужва повече на славянски език, а продължава да ги отслужва, затова с цялата си апостолическа власт напълно забранявам да се отслужват литургиите и свещените служби по какъвто и да е начин на този език!"

Това не стигало, но немските епископи успели да внушат на Светополк, че Методий и неговите ученици готвели заговор против него.

Методий имал щастието да умре (на 6 април 885 година) няколко дни преди писмото на папата да стигне до Светополк и целият гняв на младия моравски владетел се стоварил върху учениците му: те били изловени като престъпници и продадени в робство на търговци евреи.

Ако отидеш, читателю, в Словакия, където е било Мо­равското княжество, влез в която срещнеш църква и с удивление ще видиш на централно място голяма икона на светите братя Кирил и Методий. Минали са оттогава десетки векове, азбуката им отдавна е забравена, православната религия е сменена с католическа, но въпреки това споменът за братята, особено за Методий, не умира.

Успели да избягат петима: Горазд, Наум, Климент, Ангеларий и Сава. Сковали си саморъчен сал от греди и дъски и през нощта се пуснали с него надолу по мътните води на Дунава.

Денем се криели из храсталаците край брега, нощем плавали надолу, надолу... докато стигнали до Белград, днешната столица на Сърбия - тогава това било крепост във вътрешността на България. Българският началник на крепостта ги изслушал внимателно и веднага ги изпратил на княз Борис.

Ето това бил дарът на провидението, за което стана дума. Изминали били цели 15 години, откакто в България шетали византийски свещеници и проповядвали на народа словото божие на непонятния и омразен гръцки език, 15 години княз Борис се чудел как да замени византийците с български свещеници, да замени гръцкия език със славянски - само така българската църква щяла да стане наистина българска, но славянският език нямал своя писменост, нямало славянски книги, нямало грамотни хора, които да проповядват на славянски език, затова бил изпратил 14-годишния си син Симеон да учи в Константинополския университет, в Магнаурската академия, където той междувременно се замонашил, та като се върне, да оглави българската църква, но дотогава имало много време, а и една лястовица пролет не прави...

И изведнъж - като паднали от небето - се явили учениците на Методий!

Борис ги посрещнал с невъздържана радост и ликуване, по цели нощи беседвал с тях - те носели със себе си новата славянска писменост и били готови, не - те жадували още на другия ден да започнат да превеждат светите книги и да проповядват в българските църкви на славянобългарски език.

Петима души, разбира се, доникъде не стигали - първо трябвало да се открият славянски училища.

Наум и Ангеларий основали своята славянобългарска школа в манастира „Св. Пантелеймон" край река Тича срещу Преслав, в нея се занимавали преди всичко с превод на Светите писания и други църковни книги, Ангеларий обаче скоро починал;

Горазд и Сава отишли в най-отдалечения край на Бълга­рия - в днешна Албания, на самия бряг на Адриатическо море, за тяхната по-нататъшна съдба се знае малко; Климент заминал в родния си край - в земите на днешна Македония, и основал славянобългарско училище в град Девол.

Това училище имало два отдела: за деца и за възрастни. Децата се учели на четмо и писмо, а възрастните се готвели да станат народни учители или свещеници, или и двете неща едновременно.

Климент едновременно преподавал и пишел книги. Той, понеже „пишел не само денем, но и нощем", пръв, изглежда, е изпитал на свой гръб колко трудно се изписват сложните букви на глаголицата, и решил да опрости буквите - така, казват, „изобретил други форми на буквите" и в чест на своя учител Константин-Кирил Философ нарекъл новата азбука кирилица.

Напоследък обаче археолозите откриха край Плиска и село Равна надписи, които показват, че на кирилица тук са писали много преди Климент в Девол, така че по-вероятно е кирилицата да е била създадена в Преславската школа - от Наум или от някой друг от учениците му.

(На свети Наум не му върви - той е все в сянката на приятеля си Климент, всичко велико се приписва на Климент, Климент, както ще видим, става даже епископ, а Наум цял живот си остава прост презвитер - ефрейтор в армията Хри­стова...)

Но както и да е, важното е, че на тази азбука пишем и до ден днешен.

Мнозина ще се запитат: щом Климент (или Наум, или някой друг) е създал азбуката, която е жива и до днес, на която пишем не само ние, но и още 300 милиона души по света, защо считаме Константин-Кирил Философ за създател на славянската азбука, след като неговата глаголица е мъртва и почти не е използвана?

Тогавашният наш славянобългарски език е имал щастието да бъде един от най-богатите, най-многозвучни езици на света (сега има нещастието да е един от най-бедните). Съдейки по глаголицата и по кирилицата, той е имал 26 съгласни (почти колкото в арабския) и 18 гласни (5 е-та, 5 о-та, 4 и-та), всичко 42-44 звука.

За сравнение - гръцкият език има само 7 гласни и 17 съгласни (и гласните, и съгласните са с по десет по-малко!), толкова има и латинският.

Всичките тези звуци на тогавашния наш език не са могли да се изпишат нито с гръцките, нито с латинските букви - в тях нямало букви за 20 славянски звука! (Затова не са и правени такива опити - до 885 година надписите по мраморните колони и край Мадарския конник са писани на гръцки език с гръцки букви.)

Да чуеш многозвучието на езика, да различиш един звук от друг, да го дефинираш точно - освен съвършено познаване на езика, за тази работа е нужна и гениалност. Точно това е свършил Константин-Кирил Философ. Да изобретиш буквени знаци на звуците е много по-лесна и формална работа.

Климент (или Наум, или някой друг) само е заменил буквените знаци на глаголицата с други буквени знаци, ако си говорим честно, половината са взети направо от гръцката азбука, но това е без особено значение, важното е, че са били запазени всичките звуци на славянобългарския език, „чути" от Кирил.

Днес българският език има 30 буквени знака, изхвърлени са 14, десет (10) от които - гласни. Няма ги - просто сме ги изяли. Аз не знам друг народ така канибалски да се е отнесъл към своя език.

Много ни помогнаха и учените езиковеди със своите реформи. Намеренията им вероятно са били благородни - да опростят правописа (изхвърляйки една след друга „излишните" букви или буквите, изразяващи приблизително близки звукове), да направят писмеността по-демократична, общодостъпна и лесна, без да подозират, че по този начин опростяват самия език. Защото писмеността постепенно започва да диктува изговора.

И какъв е резултатът?

Как да произнасяме четат - четАт или четЪт? Вървят - вървЯт или вървЙЪт? А депутатите в Народното събрание спЯт, спЪт, спАт или спЙЪт?

Едно време ни казваха, че учителите щели да ни научат кое как се произнася, макар че се пише другояче. Сега вече няма кой да научи учителите. Пълен хаос!

Междувременно някакви си византийски търговци видели на тържището във Венеция оковани във вериги няколко интелигентни момчета, продавали ги като роби, оказало се, че те били онези ученици на Методий, които не успели да избягат от Моравия, византийците ги откупили от евреите роботърговци и ги завели в Константинопол; като разбрал що за хора са, император Василий I Македонец веднага ги изпратил като дар на княз Борис (не бил забравил Василий ябълката, която му подарил преди 70 години българският хан Крум!),

Борис посрещнал и тях най-тържествено и ги проводил на Наум в Преславския манастир - да превеждат там светите книги.

През същата 886 година извикал и сина си Симеон от Константинопол, Симеон се завърнал, облякъл расото и заминал при Наум, за да се включи във великото дело: България се нуждаела от книги на своя език!

Неочаквано през 889 година княз Борис свалил короната и царската мантия, предал ги на първородния си син Расате-Владимир, подстригал се за монах, наметнал черното расо и отишъл в Преславския манастир при Наум.

Притурка към глава IX


Съветите на Фотий
Четиво забранено за днешни държавници –

иначе, горко им, могат да станат свестни

Патриарх Фотий написал в едно писмо до княз Борис наставления как да управлява България. Съблазнявам се да препиша накратко тук някои от тях, та ако съвсем случайно някой наш държавник пренебрегне забраната и разгърне тази книга - тези съвети да са му от полза, макар че това е малко вероятно, защото нашите държавници не си губят времето да четат и сигурно трудът ми ще отиде на вятъра, но нейсе.

Ето ги съветите:

Колкото и за умен да се мислиш, не избягвай беседите с хора по-умни от теб;

управлявай, уповавайки се не на тиранство, а на благосклонността на поданиците си - това е по-здрава опора на властта, отколкото страхът;

прави разлика между обич и страх: които обичат, не се боят, а които се страхуват - не обичат;

служи си с жива реч, тя често притъпява острието на копието;

обкръжавай се с хора добри, а не развратни, за да не мислят, че и ти си такъв;

не бъди бърз в свързването с приятели и подбирай такива, които казват неща истински, а не само приятни и ласкателни;

хвали приятелите си в тяхно отсъствие, за да не изпаднеш в ласкателство;

назначавай за началници хора справедливи и богати с добродетели, но само след като узнаеш дали са такива и в частния си живот - и чак тогава ги прави съучастници във властта;

пази се от прибързани и обидни думи, а също от подигравки - те нанасят сърдечна рана на осеяните и ги излагат на презрение;

помни добрините, които си получил, забравяй добрините, които си сторил;

награждавай бързо достойните за награда и се радвай, а наказвай виновните бавно и скърбейки;

бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на общото, а състрадателен към ония, които грешат спрямо тебе лично;

не наказвай в гнева си, той е сляп и не прави разлика между добро и зло;

своите злополуки понасяй доблестно, чуждите - със скръб;

не злоупотребявай с властта като простираш ръка към чуждото;

не се предавай на пиянство и разкош, защото те са гибел за държавата;

избягвай завистта като тежка за всяка душа болест;

не си служи с измама, тя е самопризнание за слабост;

отбягвай да се вглеждаш във всяка жена като от остра и смъртоносна за душата стрела;

пази се от предателство, това е най-голямото злодеяние;

пази се от прекалени обещания, те не вдъхват доверие;

не бъди надменен, но и не говори позорно и низко в угода на множеството;

не върши нищо беззаконно в угода дори на приятелите си;

не очаквай отплата за направени добрини, но не отлагай благодеянията си и отбягвай благодеяния, наполовина сторени;

не натяквай за сторени от тебе благодеяния или за сторени на теб злочестини;

не се възгордявай в дни на благополучие, но и не унивай в дни на злополука - и двете неща са срамотии;

ако паднеш - нека падането ти послужи за урок да не падаш.

889-912





Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   25




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница