След 77 г. ГЛАВА III Прегръдка по-опасна от меча Славяните

ГЛАВА III

Славяните са другият голям народ, който Аспарух заварва на Балканския полуостров.

Ако любезният читател е чел внимателно предишните разкази, сигурно ще си спомни, че когато конницата на прабългарите преминава Дунава през 493 година, подир тях в Тракия пешком нахлуват многобройни славянски племена; след като разбили армията на византийския император Анастасий и опустошили земите от Дунава до Егейско море, българите се опитали да превземат Константинопол, но не успели и се оттеглили на север, славяните обаче не напуснали опустошената земя, а останали да живеят скрити из горите и щъкали като мравуняк из целия полуостров, от Карпатите до Пелопонес.

Къде е прародината на славяните, е трудно да се каже. На историческата сцена те се появяват доста късно. За тях пръв споменава Плиний Стари¹ през I век, след него Тацит² и Птолемей³ през II век след Христа.

Може да прозвучи странно и нагласено - затова дълго се рових из старите книги, но никъде не намерих сведение за война между славяните и българите. Напротив, изобилстват съобщения, че те често са действали заедно.

Още в началото на VI век Йорданес⁴ пише в своята „Римска история" за бедите, които Римската държава (сиреч Визан­тия) понасяла от всекидневните нападения на българи, анти и славини; малко по-късно Прокопий Кесарийски⁵ уточнява в своята „Тайна история": Българи, славини и анти почти всяка година откак Юстиниан I поел властта над ромеите [527 г.], нападали Илирик и цяла Тракия... и при всяко нападение броят на убитите и заробените ромеи надминавал двеста хиляди души; през 622 година Солун е обсаден от безброй войска от всички славяни и множество българи⁶.

Славяните били високи и силни мъже, носели дълги коси и бради, всички те били свободни и равни помежду си; жените им били белокожи и нежни.

Интересно е, че, говорейки за славяните, древните авто­ри не забравят да кажат нещо - и то добро - за славянките. Явно жените са играели важна роля в тогавашното славянско общество. А и досега. (Няма друга литература в света, където така да се възпява жената.)

Или както по-образно го описва ал-Масуди:

А Псевдомаврикий добавя: Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат поробени или управлявани.

Известни са гордите думи на Даврита, вождът на дакийските славяни:

Кой е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други да владеят над нас¹.

Те са многобройни и издръжливи - продължава Псевдо­маврикий, - понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и глад. Опитни са повече от всички хора в преминаването на реките, при опасност се потапят дълбоко под водата, лежат по гръб на дъното и дишат през дълги тръстики, стигащи до повърхността, така издържат много часове.

Дотук хубаво. Но този Псевдомаврикий е забелязал нещо много странно, което смущава и днес нашите сънища:

Както се казва - загадъчна е славянската душа. Опасната мечта за демокрация (за която пише византийският летописец) и варварският нагон за равенство (за което по-късно ще пише български летописец) донесоха много беди не само на славянските народи - те родиха еретически и бунтовни учения, които предизвикаха през следващите векове световни катаклизми...

За разлика от българите, които били конен народ, славяните били пешеходци. Конница и пехота - те изглежда добре се допълвали при общите си нападения срещу Византия.

През 540 година прабългарите отново нахлули в Балканския полуостров и отново се опитали да превземат Константинопол, но не успели и препуснали на юг, прекосили цяла Атика и стигнали до Коринт. Славяните, както и преди, ги следвали по петите.

Набезите на конните народи били бързи, но краткотрайни, целта им била грабеж, а не завоюване на територии, плячкосвали каквото могат и бегом назад - на север, отвъд Дунава, където са оставили жените си, децата си, с две думи: връщали се в отечеството си.

Славяните, както казахме, били пешеходци. Те напредвали бавно, крачка по крачка, превземали земята педя по педя и както проницателно отбелязва анонимният солунски хронист: водеха със себе си и челядта си заедно с покъщнината и смятаха, като превземат града, да ги настанят там.²

За доброволно връщане назад и дума не става.

Не го казвам като хвалба, но славяните не строяли каменни къщи, крепости, дворци и дълговечни градове, както прабългарите, всички те живеят в бедни колиби и често променят своите селища - пише Прокопий Кесарийски, сиреч - славяните постоянно били в движение, нямало за какво да жалят зад гърба си, срещу неприятелите тръгват пешком, въоръжени с малки щитове и копия, ризници не навличат, някои пък нямат нито риза, нито горна дреха - и така, бавно и безвъзвратно те превземали земята на Византия - както водата при наводнение, запълвали всички празни пространства.

Славяните като траките се делели на много племена:

антите заемали степите между Днестър и Днепър (те били стари съседи на Стара Велика България), славините живеели между Карпатите и Дунав, венетите обитавали земята на северозапад от Карпатите до Балтийско море, абодритите се подвизавали в Банат, моравянците и тимочаните - край Морава и Тимок, браничевците - зад Тимок и устието на Морава,

седемте славянски племена се спуснали на юг и заели огромното пространство от двете страни на Среден Дунав, северите се разположили на север от Източна Стара планина,

смоляните прехвърлили Стара планина и се заселили в Родопите, стримонците - край Струма, драговитите - край Вардар, сагудатите отишли отвъд Вардар, берзитите - край Битоля и Охрид,

ваюнитите - в Южна Албания и Епир, ринхините - в Халкидика, велегезите стигнали до Тесалия, а милингите и езерците - чак в Пелопонес.

В края на VI век славяните, макар и нелегално, фактически владеели целия Балкански полуостров, както свидетелства гневно сирийският писател Йоан Ефески¹ в своята „Църковна история":

Ако за българите идея фикс - от 493-та, та чак до 1912 година - е било превземането на Константинопол, за славяните идея фикс е било превземането на Солун.

От 586 до 647 година славяните организирали 6 продължителни обсади на града, но техните мераци, както и българските, уви, не се сбъднали.

Но по-важното за нас е внушителната картина на обсадите, която ни рисува анонимният солунски хронист²:

Чакайте, чакайте! Това ли са „грубите люде, които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха какво е това оръжие"?

Това ли са славяните, въоръжени „с по две малки копия и дървени лъкове"?

Това ли са познатите ни отпреди 20-30 години славяни, които „ризници не навличат, някои пък нямат нито риза, нито горна дреха", а сега „целите са обковани в желязо"?

Откъде „проклетите славяни" са взели тези оръжия, „които никой от нашето поколение не е нито чувал, нито видял" (това го казва гражданин на Римската империя!) - тези огненосни и стенобойни машини, последна дума на тогавашната бойна техника?

И кой ги е научил „да воюват по-добре от ромеите"?

Това действително е украшение, защото в тези стари летописи е скрита не само неподправена истина, но там се срещат и самородни поетически бисери.

Ето ви един пример из „Истории" на Теофилакт Симоката¹, живял и писал през шестотин и някоя година:

Войската попадна в безводна местност и положението се влоши. След няколко дни ромеите стигнаха до вода. Едни от тях коленичиха и гълтаха жадно с уста водата, други се навеждаха и гребяха водата с шепи.

Но на отсрещния бряг на реката имаше гъста гора и в нея скрити варвари славяни. Те започнаха да хвърлят стрели и копия по тия, които пиеха вода.

И така изневиделица бяха избити мнозина. Прочее налагаше се да изберат едно от двете: да се откажат да пият вода и да умрат от жажда — или заедно с водата да изпият и смъртта.

В предишния разказ стана дума, че когато Аспарух през 680 година прекрачва Дунава и навлиза в Тракия - от траките като че ли няма и помен. Няма никакъв документ за съприкосновение на българите с тях - нито вражда, нито приятелство, нищо.

Това за българите може би е вярно. Но едва ли е вярно за славяните. Има едно нежно доказателство, че те са общували с траките.

Като дошли на Балканския полуостров, славяните заварили реките и градовете с по две имена - едното им било дадено преди векове от траките, другото - по-късно от гърците или от римляните:

Пулпудева-Филипополис, Марис-Хеброс, Данувиус-Иструс, Берое-Августа Траяна, Мармара-Пропонтида и т.н.

В повечето случаи славяните не възприели римските и гръцки названия, предпочели тракийските, славянизирайки ги: Пулпудева станал Пловдив, Марис станала Марица, Данувиус - Дунав, Берое - Боруй (средновековното име на Стара Загора), Мармара - Мраморно море.

Това свидетелства, че те са общували с траките (иначе откъде ще знаят тези названия?) и което е по-важно: предпочитайки названията на траките пред названията на враговете си - на гърците и римляните (човек трудно приема нещо от враговете си), не означава ли това, че отношенията между славяните и траките са били добри, а може би и приятелски?

Ако това е така, отговорът на въпроса: откъде славяните са взели оръжията, последна дума на тогавашната бойна техника, и кой ги е научил да воюват по-добре от ромеите - не е труден.

Траките, както знаем, са били прочути с военното си изкуство, те са били търсени като наемници по целия тогавашен свят, авангардният ударен отряд на Александър Велики е бил от траки, на тях се възхищава, както видяхме, и Омир в „Илиадата".

За по-добри учители славяните не биха могли и да мечтаят.

Псевдомаврикий в своя „Стратегикон", където дава подробни съвети как да се воюва против славяните (не бива да се пленяват, защото те ще се съпротивляват, а да се избиват всички, които бъдат срещнати, и да се върви по-нататък), не сдържа удивлението си пред загадъчната славянска душа:

Те не държат в робство своите пленници, както правят другите народи, но ги оставят сами да решат дали искат да се върнат у дома си срещу откуп, или да останат сред тях като свободни хора и приятели.

Както виждате: две различни морални Вселени!

Прибислав ни помоли да отидем в неговия дом, прие ни там с голямо радушие и устрои разкошен пир - наредената пред нас трапеза бе отрупана с 20 ястия! Тук аз узнах от собствен опит това, което по-рано съм слушал от народната мълва, че няма народ по света, който да се слави с по-голямо гостоприемство от славяните. Всичко, което получават от обработването на земята, от лова и риболова, те изразходват за угощения и считат за най-доблестен оня, който е най-разточителен.

Ако славяните са предлагали на бившите си врагове - на пленниците - да останат да живеят при тях „като свободни хора и приятели" (утешавайки ги по гореописания начин) - какво, мислите, са предлагали те на траките, с които дори не са воювали?

От своя страна, траките най-после срещнали народ, който не иска да ги избива и да ги поробва - като римляните, а им предлага свобода и приятелство.

Мисля, че не е трудно да си представим какво се е случило нататък след някое и друго угощение - тук траките срещнали съвсем сродни души...

Когато два народа се смесят мирно, без бой и омраза - накрая се ражда един нов народ.

Траките в случая обаче не предвидили подлия парадокс: че прегръдката е по-опасна от меча, защото срещу врага си човек се съпротивлява до сетен дъх, а приятелството приспива инстинкта му за самосъхранение. (Това, което ще сполети по-късно и българите.)

И нещо друго, което може да не е приятно на мнозина - досега историята не знае случай някой да е асимилирал славяните.

Поробвани са ги, избивали са ги, но те никога не са изчезвали, възкръсвали са изпод пепелищата като птицата фе­никс и най-важното - никога не са загубвали езика си.

В езика на славяните се крие някаква загадъчна, първич­на и необяснима сила.

Както ще видим по-нататък, след век-два страшните за целия свят българи тихо и кротко проговорили на славянски, те, които никога не се съмняваха в победата си, били покорени - от нежното славянско слово.

Според някои от слово произлиза и първоначалното име словени (славяни сме го взели по-късно от русите).

И до днес, въпреки вековете и държавното разделение, няма по-близки родствени езици от славянските, няма славянин от който и да било славянски народ да не разбира езика на другите славянски народи.

Над половин милиард души по планетата говорят на славянски език.

Тъй или иначе, траките изчезнали. Изглежда, че народите остаряват и умират като хората.

Славяните били млад народ. Те бавно и безвъзвратно превземали Европа.

Погледнете и днес картата: две трети от територията й е заета от славянски държави - от Урал до Висла, от Ледовития океан до Средиземно море:

Русия, Беларус, Украйна, Полша, Чехия, Словакия, Словения, Хърватска, Черна Гора, Босна и Херцеговина, Сърбия, Македония и България - славяните са повече от всички други народи на Европа, взети заедно.

Както въздъхва отчаяно в средата на Х век византийският император Константин VII Багрянородни:

Цялата земя се пославянчи и стана варварска!

Този отдавнашен византийски вопъл „и стана варварска", а и Хитлеровото, че сме „славянски тор", а и много днешни възклицания, че не сме били европейци, ме карат да кажа нещо, което е малко известно: в онези времена - преди новата ера, в началото на новата ера, по времето на Юстиниан и по-късно по времето на въпросния багренороден император в понятието Европа се е съдържало не това, което разбираме сега.

Ето как описва местонахождението на Европа по онова време Прокопий Кесарийски, най-големият византийски историк, живял и писал по времето на Юстиниан I:

Сиреч Европа - това е Балканският полуостров. Много по-късно названието Европа се разпростряло на запад и на север. (Халал да им е!)

В тази именно Европа - тук, на Балканския полуостров - се раждат петте древни велики цивилизации: неизвестната цивилизация от енеолитния златен некропол край Варна, процъфтявала през IV хилядолетие преди новата ера, за която споменах в предишния си разказ; тракийската цивилизация от II и I хилядолетие преди новата ера; древногръцката цивилизация от VIII до II век преди Хри­ста, за която знаят всички; византийската цивилизация от IV до XV век след Христа и славяно-българската цивилизация от IX век след Хрис­та - и досега.

За тази цивилизация ще говорим по-нататък.

Досега говорихме за народите, сега да кажем няколко думи и за боговете.

Прабългарите носели навсякъде със себе си своя бог Тангра - бога Небе, създателя на света, владетеля на природните стихии и на човешките съдби - донесли го и тук, на Балканския полуостров; славяните довели своя бог гръмовержец Перун, придружен от богинята на смъртта Морана и от Лада - богинята на любовта; покрай тях гъмжал цял сонм от русалки и самодиви и глутници от тенци и върколаци, орисници и вещици; заварили те тука тракийския бог Слънце и Великата богиня-майка, из Родопските дъбрави упойващо свирел Орфей, а наоколо подскачал веселият бог на виното Дионис; на Олимп шумно пирувала компанията на Зевс, пред римските легиони бодро марширувал Юпитер - и всичките тези богове си живеели тук задружно, мирно и тихо, даже весело; отдалеч, някъде откъм юг, откъм Босфора, смътно долитали тъжните християнски песнопения и още по-отдалеч, отвъд Босфора, се чували протяжните викове на ходжите, но това още не нарушавало общия мир - на Балканите царял странен религиозен плурализъм и божествена демократичност.

Не обичам да се превземам, скептик съм, неверник съм, но колкото пъти дойда тук, ме обзема някакво мътно мистично чувство, някакви отвесни силови линии пресичат мозъка ми и цялото ми същество, започвам да усещам край себе си невидимото присъствие на отдавнашни мъртъвци, през съзнанието ми минават сенките на думи, които никога не съм чувал, но прозрачните гласове са ми добре познати; нещо в мен проговаря, без да ме пита.

Ако речеш да се качиш нагоре до скалния връх по 666-те стъпала, издълбани в надвесената скала, с всяка крачка нагоре хоризонтът около теб ще започне да се разширява, с всяка крачка започваш да олекваш, ставаш все по-безплътен и в душата ти се събужда заспалият спомен, че си бог, и същевременно всяка крачка ти напомня, че си нищожество и все по-силно започва да гъделичка слабините ти опасното желание да литнеш надолу в тъмната утроба на Великата богиня-майка...

Може би не случайно това място е било свърталище на боговете още от каменния век, цели 4 хилядолетия. Ако викнеш - от пещерите ще ти отвърнат веселите тракийски богове, танцуващи около светилището на Тюхе - тукашната Велика богиня-майка; тук е било капището на Тангра, до него е олтарът на Перун; нощем, в потайна доба, под месечината вият юдино хоро самодивите, из вировете се къпят голи русалки, в скалните процепи още витаят сенките на вампири и върколаци; тук, край жертвениците, е потупвал голия си корем римският Юпитер; тук по-късно първите християни издълбали в отвесните скали мрачните си килии и чакали Исус да слезе в сънищата им; и Аллах се навъртал наоколо; а Мадарският конник - бог ли е, цар ли е, човек ли е? - продължава да препуска между тях 1300 години...

И странно - нищо досега не се е срутило, боговете и до ден днешен си живеят тук дружно, мирно и тихо, даже весело, както преди 12 века са си живели по целия Балкански полуостров - дружно, мирно и тихо, даже весело...

Докато на полуострова не стъпил кракът на Христос.

И почнало великото гонение на боговете.

За тази драма ще стане дума по-нататък.

Ако траките са ни оставили в наследство повече от 20 000 надгробни могили, в които се крият несметните съкровища на тяхната подземна цивилизация и, мине не мине месец, ние учудваме света с нови зашеметяващи открития, славяните като че ли не са ни оставили нищо, освен езика си, нищо видимо, нищо материално и напразно ще копаем земята, за да търсим там скрити славянски съкровища - славяните са скрили съкровищата си вътре в нас и ние можем да ги открием, ако поразровим по-дълбоко в душите си.

Като умря майка ми и останахме да бдим през нощта край ковчега с баба Рада, тя занарежда шепнешком:

Тъй нареждаше цяла нощ таз баба Рада, набожна жена беше тя, православна християнка, но как всички тези дяволски дивотии, заселили се в душата й още през онези далечни векове, когато славяните са се криели из гъстите дъбрави на този дяволски полуостров, как съжителстваха тези езически духове с Бога в сегашната й християнската душа - това е загадката на целия наш християнски народ (по-нататък ще стане дума как сме станали християни). Останал си е езичник той в червата и в мозъка на костите, а само устата си е научил да вика: „Господи Исусе Христе!"

Исуса Христа, както и да е, сме го запазили долу-горе какъвто е в Евангелията, пожален е даже от Тайната книга на богомилите, но Оня - големият Господ, Богът Отец какъв е в съзнанието на народа ни?

Не пърха той горе под купола на църквата, какъвто е нарисуван там: обут в златни калеври, развял ослепително бяла сребърна мантия, сияещ със златен ореол около главата - нашият Господ ходи по прашната наша земя, надянал на бос крак продънени свински цървули, нахлупил продънена сламена шапка, наметнал опърпана антерийка, преметнал през рамо кирливи дисаги и подпирайки се на чепата тояга - куцук-куцук, ходи от село на село, от къща на къща - да види как живее бедният наш народ.

И този наш Господ не се сърди на бродниците, които смъкват месечината посреднощ сред житната нива и я доят като крава, не обръща гръб на русалките, които се къпят голи в дълбоките студени вирове, нито пък гони от лунните поляни самодивите, които вият там голото си юдино хоро - на Господа какво му е, той си е Господ и на всичко издържа, но ние, простосмъртните мъже, трябва много да внимаваме, особено със самодивите, а жените пък със змейовете, защото самодивите често си харесват някой простосмъртен мъж, подмамват го (де тоз късмет!) и го уморяват от луда любов, змейовете пък правят същото с простосмъртните жени, но както е казал българинът: че е страшно, страшно е, но дай боже всекиму, защото по-добре да е страшно, отколкото скучно...

Или както пише един наш дамаскинар през XVII век:

Но да спирам дотук - и дано ми прости Господ.