Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница9/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
#166
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   25
ГЛАВА Х
Златният век
Княз Расате-Владимир,

цар Симеон Велики

Да се откаже някой сам и доброволно от властта - това е първият и единствен случай в нашата хилядолетна история. Много са тълкуванията - защо княз Борис-Михаил слиза от трона, навлича черното расо и отива в манастир - и то в апогея на своята сила и слава?

Поради старост? Да, бил е над 60-годишен, почетна възраст, особено за ония времена, но от световната история знаем, че старците са най-лакоми за власт и само смъртта може да изтръгне жезъла на властта от ръцете им.

Поради болест? Но той живее още 18 години и живее не като болен и стар човек, живее живо и страстно и успява през това време да извърши, както ще видим след малко, най-решителните си и най-страшните си дела.

Поради угризения на съвестта? Възможно е. И най-стоманената съвест не би могла да остане спокойна след безмислостните убийства и е възможно да е отишъл в манастирската обител да търси там покаяние и опрощение от Бога, заради когото е извършил тези убийства.

Спомнете си какво пише неговият съвременник, германският игумен Регинон: денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба монашеска власеница, влизал тайно в базиликата (там, дето бил изклал непокорните боили и невинните младенци) и прострян върху пода на храма, прекарвал нощта в молитви, сълзи и ридания.

А може би е счел - нещо невероятно за държавник! - че духовните дела са по-важни от държавните и е отишъл неслучайно в манастира „Св. Пантелеймон" край Преслав, където Наум и учениците му пишели първите български книги?

Тъй или иначе, покаяник или болник, изкуфял старец или ясновидец, княз Борис продължил да преследва безмилостно своята главна цел: създаването на независима българска църква, на българска книжнина, на българска култура - само това можело да осигури независимостта и по-нататъшния напредък на държавата, само това можело да я измъкне изпод сянката на Византия, само това можело да я направи съперник на другите държави в Европа и по света. (Де да можеха да проумеят това и днешните наши държавници!)

Денем Борис се въртял радостно около скрибуцащите пера на Наумовите ученици, които преписвали славянските книги, а вечер влизал в манастирската църква, просвал се върху каменния под пред иконата на Исус и прекарвал нощта, както пише Регинон, „в молитви, сълзи и ридания". През една такава нощ в храма тихо влязъл монахът Симеон, коленичил до баща си и му пошепнал:

- Брат ми княз Владимир е поругал базиликата в Плиска.

Борис примрял, но останал да лежи неподвижен върху пода.

До Симеон отдавна стигали слухове за деянията на брат му - за това, че събрал в тронната зала великите боили и на всеослушание се отрекъл от християнското си име Владимир и заповядал да го назовават с езическото му име хан Расате, че заповядал да рушат християнските храмове, че е подложил на гонение свещениците, а архиепископа Йосиф е хвърлил в тъмница...

Трудно се изкоренявала вярата в старите богове, особено когато се изкоренява с меч. Расате бил свидетел на заколенията в преддверието на базиликата в Плиска и това събудило в младото му сърце не обич, а омраза към Бога, заради когото се проливала кръвта дори на младенците и за да се подиграе с този Бог, повтарял издевателски Исусовите думи, че който не е с мене - е против мен и милост за такъв няма да има!

Страх витаеше из отечеството, обикаляше като вълчица около стените на Преславската обител, от страх, от страх младият поет Константин Преславски1 призоваваше към храброст:



Да славим Бога, без да се боим от княза,

без да се страхуваме от велможите,

дори да ни заплашват с гонение,

дори да ни подложат на изтезания,

ние пак без страх ще славим Бога!

Слухът за тези събития бе прелетял като черен гарван и отвъд пределите на отечеството, бе стигнал чак до ушите на немския крал Арнулф и неговият летописец Регинон бе записал в своите хроники, че поставеният от баща си за български княз Владимир прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства е започнал да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди.

Само Борис оставаше глух за тези слухове. Много пъти се бе опитвал Симеон да каже всичко това на баща си, но той бе сляп в любовта си към първородния свой син - нали заради него преди години, когато Расате бе пленен от сърбите, бе рискувал честта си и живота си, като бе отишъл сам при княз Мутимир и на колене го бе молил да освободи сина му; за да повярва, старецът трябваше да бъде улучен в сърце­то, а сърцето му е в базиликата, където бе извършил покръстването на народа си - хладнокръвно разсъждавал Симеон, уче­никът на Фотий, и забил стрелата още по-дълбоко в сърцето на баща си, като рекъл:

- Превърнал е твоята базилика в конюшня.

Борис лежал все така неподвижен и притихнал. Симеон забил стрелата още по-надълбоко:

- В олтара държал своя кон.

Тогава монахът Борис-Михаил отлепил чело от каменния под и през трепкащия от свещите мрак диво се взрял в лицето на Симеон:

- Лъжеш!


- Иди и виж - отвърнал спокойно Симеон и се прекръс­тил. - Ако лъжа, отсечи ми главата.

Като чул това - пише игуменът Регинон, - баща му, възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс и меча, облякъл царските одежди и като взел със себе си верните на Бога, опълчил се срещу сина си, заловил го, избол му очите и го хвърлил в тъмницата.

Още не измил кръвта от ръцете си, княз Борис свикал в Преслав събор от цялото си царство - великите и малките боляри, целия духовен клир, представители на всички съсловия от всички области на държавата - такива народни събори се свиквали рядко, когато трябвало да се вземат особено важни за съдбата на държавата решения, съборът имал по-голяма власт от властта на монарха, такъв събор не бил свикван от времето на хан Сабин през 766 година, когато народът прогонил хана си с пумите: „ Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите!"; на сегашния събор народът трябвало да реши това, което Борис вече бил решил: че сваля от престола сина си Расате-Владимир и че възкачва на него по-малкия си син - монаха Симеон („Ако отстъпиш от Христа - извикал той в лицето му, - и теб те чака същото!”1); че пренася столицата на България от езическа Плиска в християнския Преслав и, което било най-важното: старият княз тържествено обявил, че от този ден нататък официален език и официална писменост в държавата, в църквите и училищата стават славянският език и новата славянска писменост.

По този начин България официално нарушила властващото в Европа триезичие и българският народ пръв сред дру­гите народи си извоювал правото да разговаря с Бога на своя собствен език, а давайки на целия словенски род славянобългарската азбука (четвъртата по разпространение в света след латинската, китайската и арабската), на която след време ще пишат половин милиард души по планетата, с това България положила началото на една нова световна цивилизация - славянската цивилизация.

Случило се това през есента на 893 година.



Кирилица за чужденеца не значи нищо, в повечето случаи я смятат за руска азбука. За да стане ясно на света, че тази азбука е създадена от българи в България (за глаголицата може да има спор, но кирилицата е чисто българско дело) и на нея са написани първом българските книги още през IX век и че векове по-късно от нас са я взели руснаците и другите славянски народи, от тях пък други народи - нашите държавници трябва да изискват във всички европейски документи (оттам - в медиите) нашата азбука да се нарича българска азбука - както гръцката се нарича гръцка. Ние имаме право да се гордеем повече от гърците: на гръцки пишат само гърците - 10 милиона души, а с български букви пишат повече от 40 народа по света...

Не го ли направим, нищо чудно утре да ни кажат, че пишем с руски букви — като монголците, киргизите, буря­тите и прочие...

Княз Борис-Михаил свалил отново короната и царските одежди, разпасал меча, наметнал пак монашеското расо и се запътил бавно към Преславската обител.

Когато приведената му фигура се загубила зад завоя на пътя, Симеон извикал пазача на тъмницата и изрекъл една-единствена дума:

- Расате.

Пазачът го погледнал неразбиращо. Симеон не казал нито дума повече, само бавно повдигнал ръце към врата си.

- Разбрах - казал пазачът и същата нощ удушил Расате.

После Симеон повикал при себе си светителя Климент, уважаван дори от враговете, и като получил освещение от самата му външност, предложил го за епископ - пръв епископ на български език1, след което полека-лека, един подир друг, без много шум, но безвъзвратно гръцките свещеници били прогонени от българските църкви.

Това никак не се харесало на новия император Лъв VI, наречен (може би на майтап) Философ или Мъдрия, а по-справедливо би било да се нарече Безумния, защото, за да няма съперник по мъдрост, той низвергнал знаменития патриарх Фотий и го изпратил в заточение (горкият Фотий - два пъти низвергнат и четири пъти анатемосан - не може да се оплаче, че е живял скучно), а на негово място издигнал за патриарх 16-годишния си брат Стефан!

Този Лъв VI Философ по нищо не приличал на баща си Василий I Македонец - нито по осанка, нито по храброст, нито по благородство, бил дребнав, слабоволев, затова и надменен.

Като нямал куража открито да се противопостави на Симеон за изгонването на гръцките свещеници, той взел, че преместил българското тържище от Цариград в Солун, което ощетявало българските търговци, понеже не само ги отдалечавало от центъра на империята - от сърцето на търговията, но стоките им трябвало да пътуват двойно по-далече до Солун, а отгоре на всичко, там ги облагали с двойно по-голямо мито.

Симеон изпратил ултиматум на Лъв VI - да върне тържището в Константинопол, но той не го удостоил с никакъв отговор, тогава Симеон се разгневил и вдигнал оръжие против ромеите - пише Продължителят на Теофан2, а някои наши летописци пък пишат, че това била първата търговска война в средновековна Европа (няма как - все сме първи!).

Изплашеният Лъв VI събрал набързо оттук-оттам войска, поставил начело своята гвардия от наемници хазари и ги изпратил да възпрат българите, но Симеон разбил напълно тази сбирщина, като взел 120 000 пленници от войската и от околното население, а на най-храбрите от хазарите, които бидоха заловени, Симеон отсече ръцете и носовете и ги изпрати в Константинопол за срам на ромеите - пише друг летописец, Симеон Логотет, и продължава: Когато василевсът ги видя и се разгневи, изпрати Никита, наречен Склир, с ладия на река Дунав да даде дарове на главатаря на маджарите Арпад и да го подигне на война против Симеон.

Но понеже маджарите се страхували от водите на великата река, от Константинопол изпратили десетина кораба, които прехвърлили маджарите през реката, те връхлетели като кървава вихрушка в България, плячкосвали, палили и убивали,

Симеон веднага се втурнал към Дунава, но бил разбит от маджарите и едва успял да се укрие в крепостта Дръстър (днешна Силистра), маджарите заобиколили крепостта и разорявайки цяла Северна България, стигнали чак до Преслав, опожарили Преславската обител, но крепостта не могли да превземат и се върнали назад, отмъквайки хиляди пленници (които после продали на византийците); през това време византийската конница, начело с прочутия пълководец Никифор Фока, тръгнала към южната българска граница.

Не му провървяло на Симеон в началото, както и на баща му Борис - принуден бил да моли за мир.

Лъв VI Философ посрещнал тази молба с радост, защото арабите пък в този момент нападнали Византия откъм изток и пратил в Преслав патриция Лъв Магистър да преговаря със Симеон; този Лъв Магистър бил прочут със своите дипломатически мисии при двора на багдадския халифат, при татарския емир и при други арабски владетели, той поставил на Симеон едно единствено условие: да върне онези 120 000 византийски пленници.

Симеон не го удостоил дори с една дума, а заповядал веднага да го затворят в крепостта Мундрага над старото Мадар­ско капище и след седмица му изпратил там следното писмо, достойно за ученик на Фотий:

По-миналата година твоят василевс се показа премного достоен за уважение, като ни съобщи за слънчевото затъмнение и времето му: той посочи не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае това затъмнение. Казват, че той знае и много други неща за хода и движението на небесните тела. Ако това е истина, разбира се, той знае и за пленниците; и понеже знае, той би могъл да ти каже дали ние ще ги пуснем, или ще ги задържим. И тъй, нека ни обади едно от двете и ако познае нашата скрита мисъл, то като награда за предсказанието, Бог ми е свидетел, ще получиш пленниците. Здравей!"

Последвало още по-главозамайващо писмо, с което Симеон надминал учителя си Фотий:

Никак не позна, о, магистре, бъдещето и тайната, като ни написа това, що си написал. А и твоят василевс, прочее, който се занимава с небесните движения, никак не знае бъдещето. Наистина имах наум, имах - Бог ми е свидетел! - да върна пленниците. Обаче няма да ги върна, тъй като ти не позна бъдещето и лъжливо помисли, че няма да ги върна. Здравей!"

Симеон просто печелел време. Защото истинската му скрита мисъл - още от времето, когато треперел, обсаден в крепостта Дръстър - била да убеди печенегите заедно с българите да нападнат маджарите.

Подаръците и в ония времена са били убедителни аргументи, а Симеон не жалел златото - и през пролетта на 896 година печенегите от североизток и българите от юг връхлетели върху маджарските станове в Бесарабия, настанало страшно клане, ударът бил толкова съдбоносен, че малцината останали живи маджари побягнали на запад и повече не се върнали насам, опустошили Моравия и Панония и се заселили в техните земи край Среден Дунав и Тиса, където са и досега.

Мъстта на Симеон била задоволена. Завърнал се той в Преслав горд с победата си и тържествуващ1, отишъл в крепостта при Лъв Магистър, пуснал го да си ходи, като му рекъл:

- Предай на своя василевс, че няма да подпиша никакъв мир, ако не получа всичките български пленници, които откупихте от маджарите!

Лъв VI Философ веднага се съгласил. Пленниците били разменени, сключено било примирие. Но това май не зарадвало Симеон. Той изведнъж заявил, че византийците не са му върнали всичките български пленници (прав или крив - не се знае) и без повече обяснения нахлул с цялата си войска във Византия.

Изненаданият Лъв VI Философ пренесъл с кораби източните си войски през Босфора и ги хвърлил срещу българите. Битката се развихрила край позорния за нас Булгарофигон (Българското бягство) - така бе прекръстен, ако си спомняш, читателю, град Бурдизо през 814 година, след като Лъв V обърна в бягство войските на хан Омуртаг, този път Симеон върнал честта на българите - както пише кратко и ясно ромеят Симеон Логотет: Ромеите бяха победени и всички погинаха, но въпреки това името на града си останало Булгарофи­гон още цели 5 века, което ни подсказва, че позорът е по-траен от славата.

И така, след тази главоломна победа Симеон се отправил към Константинопол, който хипнотично привличал българските владетели в продължение на цели 1200 години.

Ромеите избягали в града - разправя арабският хронист ал-Табари1 - и затворили портите. Лъв VI Философ се качил на крепостната стена и го ударил на молба:

- Вашата религия е също като нашата - извикал той на Симеон. - Защо взаимно да се избиваме?

На което нашият човек отвърнал:

- Тази страна (Византия?) е царство на моите бащи (браво бе, Симеоне!) и аз не ще се изтегля оттук, докато един от двама ни не победи другия!

Тогава Лъв VI Философ бил осенен от спасителна мисъл: отишъл на хиподрума, където били затворени хиляди арабски пленници, раздал им оръжие, като им рекъл:

- Ако прогоните българите, ще ви даря свободата!

За свободата си човек прави чудеса - и арабите мюсюлмани, както изглежда, са прогонили българите, след което на двамата победени противници - Лъв VI Философ и Симеон I Велики - не оставало нищо друго, освен тихомълком да сключат мир.

Този мир траял до края на Лъвовото царуване - цели 17 години. Един наш съвременен историк пише по този повод твърде остроумно:



Известията за времето между 896 и 913 са твърде оскъдни, поради спазването на мира.2 Сиреч: искаш ли да пишат за тебе - недей спазва мира, а прави войни!

И то си е така. Както казваше навремето лудият римски император Калигула:



- Над моето управление е надвиснала опасност от забрава, понеже не се случи никакво забележително всеобщо бедствие - нито глад или чума, нито пожари и земетресения, нито пък военни поражения - с какво да ме запомни историята?3

В случая обаче историята била изненадана. Защото точно тези скучни за летописците, тези оскъдни на известия 17 години влезли в страниците на българската история като най-бляскавата културна епоха на цялото ни средновековие - наричат тези години Златният век на България.

Симеон се върнал в Преслав и първата му работа била да възстанови разрушената от маджарите Преславска обител, където се помещавала първата славянобългарска школа на Наум.

Разширил манастирските постройки, построил работилници за живописците и пещи за печене на керамиката, превърнал монашеските килии в цивилизовани стаи за живеене и за писане, като нов Птолемей събрал всички божествени книги, с които палатите свои изпълнил4, повикал учениците на Наум и онези ученици на Методий, които били продадени в робство от Светополк, оградил се и с други учени хора и решил да направи в Преслав средище на изкуствата - като Магнаурската академия в Константинопол.

И столицата си Велики Преслав решил да направи съперник на Константинопол. Ето как я описва през 910 година съвременникът на Симеон Йоан Екзарх5:

Когато някой беден човек, при това чужденец, идвайки отдалече, стигне до портите на царския двор, още щом го зърне, диви се и изпълнен с възхита пристъпва към вратите и моли да го пуснат.

А като влезе в самия дворец и види високите палати и църкви, украсени изобилно с камък, дърво и багри, вътре пък - с мрамор и мед, сребро и злато, толкова, че не знае с що да ги сравни, защото в своята страна не е виждал друго, освен сламени колиби - бедният, като че ще си изгуби ума, така се чуди!

Но ако му се случи пък да види царя, седнал в обшита с бисери мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасан на бедрото златен меч, а от двете му страни седят боляри в златни огърлици и пояси и гривни, и ако, когато се върне, някой го попита, като рече: Какво видя там? - ще отговори:

- Не знам как да ви разкажа това, само вашите собствени очи биха могли да ви опишат тази красота.

Какво е останало от тази красота?

Няма нищо по-отчайващо от нашите исторически развалини. Сред тревясалите, едва показващи се изпод земята руини, стърчат жалките останки на Кръглата църква - някога тя била украсена отвътре и отвън със стенописи и скулптури, с рисувана керамика и стъкло, бронз и сребро, и много злато (затова я наричали Златната църква) - по блясък тя съперничела на Юстинияновата „Света София" в Константинопол. Но това е най-малкото.

Кръглата църква е уникална, никъде по света няма християнски храм с подобна архитектурна кръгова композиция. Космическите познания на прабългарите не били още забравени, строителната им традиция още не била умряла - Кръглата църква била земна проекция на видимата кръгла Вселена, 12-те колони в централното кръгло храмово помещение са проекции на 12-те зодиакални съзвездия, върху които се крепял полусферичният купол - проекция на полусферичния небосвод, а точно в центъра се издигал кръглият амвон - проекция на мистичната свръхточка, от която се изпращат посланията до Бога.

Църквите, дворците и всички други сгради в древен Преслав били построени от бял мрамор, от мрамора обаче се получавала много хубава вар, та след време, като запустял градът, съборили хората сградите, натрошили мраморните колони и фронтови, мраморните статуи и фризове, разните там лъвове и орли, светци и книжници, коне, бухали, лалета и лилии, древни ханове и князе, грифони и всичко, що било от мрамор - изкуството, историята превърнали в проста вар! -варосвали си с нея потомците къщите и дуварите, а сега археолозите се ровят край старите варници и събират парченца изрисувана керамика, която не се е разтопила в пещите - това е, което е останало...

Можем само да фантазираме по натрошените парчета които археолозите старателно събират из руините, какво е представлявала Преславската рисувана керамика, тайната за нейната изработка са донесли прабългарите от своите стари азиатски отечества - вгледайте се в очите на св. Теодор от полузапазената керамична икона, помислете си за минута: а какво е представлявала една цяла църква или един дворец, украсен изцяло с такива образи? - и може спокойно да си поплачете... Можем да плачем и за унищожената каменна пластика - тук-там изравяме по някой лотосов цвят, някой олющен капител или някоя тъжна лъвска глава...

Понеже Златният век съвпада по време с появата на новата славянобългарска писменост, обикновено той се свързва с разцвета преди всичко на българската книжнина, на литературата. Но точно тук са големите съмнения.

Константин Преславски е прав, като казва:



Голи са без книги всички народи,

мъртва е безкнижната душа,

ненапоявана от божия дъжд на буквите.

Какво представляват обаче книгите, които се пишат по време на Златния век? Това са все преводи, подражания или компилации на византийски черковни книги, в които, както казва Пенчо Славейков, няма нищо българско, освен азбуката.

Проблясват тук-там оригинални редове в „Шестоднева" на Йоан Екзарх, в полемичния трактат на Черноризец Храбър „За буквите" и в гневната „Беседа против богомилите" на презвитер Козма, но без да се грижат за новите потреби на своето време, писателите ревностно повтарят по-предишни християнски и езически мисли, усвояват техните книжовни похвати и заключват духа си в едно неподвижно черчеве - пише безмилостно и Александър Теодоров-Балан.

Тази уж духовна литература е лишена от дух, тя била чужда на българския народ, той не виждал в нея своята съдба, тя не докосвала душата му, не събуждала въображението му и може би това обяснява пълното отсъствие на поезия в нашата средновековна литература.

Христо Ботев е още по-жесток, като казва, че приемането на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия не даде на нашия народ да развие своят национален характер, а аристокрацията му бе заразена от византийската разточителност и развратност.

Можем да бъдем и още по-безмилостни към себе си, ако си спомним, че само преди 4-5 века, не някъде надалеч, а в амфитеатъра на Филипопол са се играли трагедиите на Софокъл и комедиите на Аристофан; че 8 века преди Христа малко по на юг от нас Омир е написал „Илиадата" и „Одисеята", че още по-преди в Индия са написани епическите поеми „Махабхарата" и „Рамаяна", а в Китай още, още по-рано поетите са кръстосвали изящни рими; ако сравним, че когато у нас пише презвитер Козма - малко по на изток пишат Фирдоуси, Омар Хаям и Авицена... - можем наистина да стигнем до отчаяние.

Утешава ни обаче Европа - там положението е още по-лошо.

У нас наред с преведените евангелия, псалтири, молитвеници и жития на светци се превеждат и страници от древногръцката литература, проникват изучаваните в Магнаурската академия философски и природни науки, астрономия, история и други елински изкуства - има четива за човешкото тяло и за небесните тела, за слънчевите и лунните затъмнения (Йоан Екзарх дори си позволява да напише: „както казват някои, Слънцето е по-голямо от Земята, докато нашите църковни отци смятат, че то е равно на Земята"), има разкази за Соломон и за разните животни - за лъва, за слона, за елена и вълка, за таралежа и змията, за вола и пауна и т.н., преведен е дори трактатът на Георги Хоровоск за поетическите фигури - що е алегория, метафора, синекдоха, плеоназъм, хипербола, парабола, алюзия... - а в Европа по това време няма и помен от подобни светски неща - само евангелия, псалтири, молитвеници и жития на светци, жития на светци, молитвеници, псалтири и евангелия...

Наистина, с настъпването на новата ера в Европа настава литературна пустош.

След „Метаморфозите" на Овидий (7 г. след Христа), след Сенека и Петроний в средата на I век (по същото време се появяват Евангелията и посланията на Павел), след Тацит, Ювенал, Плутарх и Светоний в началото на II век - колкото по-нататък отиваме, толкова по-безнадеждно опустява литературната нива; след обявяването на християнството за официална религия на Никейския събор през 325 година освен епизодичните светски съчинения на Клавдиан, Боеций, Прокопий и Касиодор през V и VI век - няма нищо, над Европа ехтят само религиозните речи на свети Августин; до появата на Данте, Петрарка и Бокачо (през XIV век) има цели 10 века, цели 10 века литературна пустош!

Слава Богу, по стара римска традиция във Византия продължава казионната хронография (всеки император си е имал свой летописец), на което, тъй или иначе, дължим сведенията за своята история от онова време.

Християнската църква не само вандалски е унищожила изкуството на Античността - съборени са всички езически храмове, изпотрошени са статуите на богове, на философи, на поети и атлети (нашият Мадарски конник е оцелял само защото са го сметнали за свети Георги); когато през 391 година пламва библиотеката в Александрия, съхраняваща милиони ръкописи, папируси и книги - мъдростта и поезията на цялото дотогавашно човечество, византийският император, християнинът Теодосий I, не извикал „Гасете пожара!", а казал:

- Нека изгорят всички нехристиянски книги!

В библиотеката нямало нито една християнска книга.

Християнската църква, както стана дума и в предишния разказ, в продължение на 15 века безмилостно е унифицирала и цензурирала навсякъде не само литературата, но и всички други изкуства, не само науката, но и всяка мисъл, дръзнала да се отклони от невежествените догмата на църквата, и макар Христос да е богът, единствен сред боговете, дал на човека свободата на избор, църквата, която се нарича Христова, предоставяла на свободомислещите свободата да избират между мълчанието и кладата.

Върху кладите на Светата инквизиция са изгорени повече от 4 милиона „еретици, алхимици, вещици, блудници и про­чие", сред които и Джордано Бруно, понеже казал (през 1600 година!!!), че Земята се върти около Слънцето - нещо, което прабългарите езичници са знаели хиляди години преди раждането на Христа.

Аз моля добрия читател да ми прости тези хулни думи - те не са отправени срещу религията на Христос, а против онези, които са изопачили тази религия.

По-правилно ще е това християнство да се нарече павлиянство, защото именно Павел, прекръстилият се римски гражданин Савел, най-свирепият гонител на живия Христос, когото Иаков, братът на Исус, нарича „бълващия лъжи", именно той изопачава учението на Христа и от бог на бедните и онеправданите го прави бог на богатите и на тираните.



Всеки человек да се покорява на властите, що са над него - провиква се той към римляните1, - защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има на света, всичките са от Бога отредени; който се противи на властта, противи се на Божията наредба!

В Западна Европа и езикът е бил унифициран - всички народи там били длъжни да пишат на латински. Ние сме имали поне малката радост - че сме пишели на своя си език.

Имаме обаче и друга - голяма радост: сред тази средновековна литературна Сахара неочаквано разцъфтяват дивите кактуси на апокрифите!

За тях ще говорим по-нататък.

Тъй или иначе, оригинална или подражателна, духовна или лишена от дух, чужда или близка на народа - официалната българска литература има един неоспорим и велик принос към човечеството – тя прекрачила границите на България, преминала в пределите на всички славянски народи, пренесла и там славянската писменост, разнесла и там светлината на просветата и, както вече казахме, положила началото на славянската цивилизация, дала по-късно на света велики мислители и гениални писатели - така Златният век на България прекрачил от IX век в следващите векове на човечеството.

И до днес.

Само това да е - то е достатъчно.

На кого прочее от двамата повече дължим този Златен век - на княз Борис или на цар Симеон? - трудно е да се каже.

Престарелият монарх монах Борис-Михаил, който докарал в България учениците на Кирил и Методий, бдял над техния денонощен труд, докато свещичката му тихо угаснала в килийката на Преславската обител и си отишъл от този свят заедно със залязващото слънце в тихата съботна вечер на 2 май 907 година.

А цар Симеон, когато нямал кого да надвива - пишел книги, за да си почива2 - цели 17 години от живота си и от властта си посветил на книжовността и другите изкуства.

Но и двамата не биха могли да направят нищо, ако я нямаше създадената от Кирил и Методий славянска азбука.

Така че най-справедливо ще бъде, ако кажем: сътворен бе Златният век на България от светата наша троица: отеца Борис, сина Симеон и светия дух на буквите. Амин!




Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   25




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница