Стълбата на светлината

/ откъс /

и им се раждаха дъщери,

6:2 Божиите синове, като гледаха, че човешките дъщери бяха красиви,

вземаха си за жени от всички, които избираха.

6:4 В ония дни се намираха исполините на земята;

а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери,

и те им раждаха синове,

тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже.

6:10 И Ной роди три сина: Сима, Хама и Яфета.

11:10 Ето Симовото потомство: Сим беше на сто години,

а роди Арфаксада две години след потопа;

11:11 а откак роди Арфаксада, Сим живя петстотин години,

и роди синове и дъщери.
Библия, Битие

От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа.

Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са:

Елам, от който са еламците;

Зиези, от който са българите.

Открит е препис от 354 г., съхраняван днес във Ватикана,

а кога и от кого е създаден оригиналът е неизвестно.

Улицата на процесиите завърши пред огромна врата, вградена между две квадратни кули във висока тухлена стена. Оказа се, че тази стена огражда резиденцията на владетеля, състояща се от голям брой различни по големина, етажност, представителност и предназначение сгради, пръснати в разкошен парк. С влизането в района поеха по тясна алея, оградена от високи и тъжни кипариси, и малко по-късно кочияшът отведе колесницата пред малък и елегантен павилион, сгушен под сенките на няколко кичести клена, групирани в един ъгъл на парка. Кога и къде изчезнаха другите колесници, така и не стана ясно. Със спирането Сумукан се обърна към височайшия си гост и с ръка на сърцето и нисък поклон, тихо каза:

- Великият лугал Мескаламдуг ми заповяда да те доведа първо тук, господарю. Научихме, че идваш от дълъг път и се реши, че първо ще имаш нужда от почивка и храна. Вътре те очакват пет робини, които ще отговорят на всички твои желания, малък басейн и благовонни масла за тялото, най-доброто, което ражда нашата земя за храна и прохладно легло. Срещата с господаря ще се състои утре след закуската в тронната зала в двореца. Аз ще бъда наблизо и ако нещо ти е нужно или не ти хареса, трябва само да наредиш да ме извикат.

- Сигурен съм, че си се постарал добре и нищо няма да ми липсва, Сумукан. – усмихнат отговори мъдрецът. – Искам само да попитам дали в тази красива сграда ще се намери нещо за обличане, докато робините изперат дрехите ми за утре. Сам разбираш, че не мога да се явя пред твоя господар с мръсни и прашни дрехи. А ако намериш от някъде и нови сандали, че моите вече за нищо не стават, ще ти бъда много благодарен.

- Всичко ще бъде осигурено, господарю. С излизането ти от басейна новите дрехи и сандали ще те чакат край него и с тях можеш да се явиш утре пред Великия лугал Мескаламдуг. Но ако твоето желание е да бъдеш в своите дрехи, то ще бъде изпълнено и те ще бъдат най-старателно изпрани и готови за утре, господарю.

- Предпочитам моите. – отвърна старият мъж, изправи се от стола и бавно слезе от колесницата, подпирайки се на своя жезъл.

В този момент от вратата на павилиона излязоха пет красиви и невинни като зората девойки. Бяха облечени само с парче плат, стегнато увито около ханша, боси и с разпуснати черни дълги коси, свенливо покриващи мургавите малки гърди. Строиха се в редица и като скръстиха молитвено ръце пред гърдите си, всички се поклониха дълбоко пред стария мъж. Гостът ги изгледа внимателно и усмихвайки се, се обърна към Сумукан:

- Благодаря ти за доверието, но на моите години желанията вече са съвсем други.

- Нямаше как да знам, господарю, но ако наредиш, веднага мога да ги сменя с момчета. – отговори веднага невъзмутимо Сумукан и без да трепне и един мускул по лицето му.

- Но, моля те! – засмя се най-искрено и с разперени ръце старият мъж. – Как ще ме лишиш от такава красота! Друго имах предвид, но това няма значение. Как да се обръщам към тях?

- Имената на робините са без значение, господарю. Никоя от тях няма право да те гледа в очите, но са добре обучени. Те ще следят всеки твой жест и дума и, както вече казах, готови са да изпълнят всяко твое желание. На робите е забранено да произнасят и звук дори пред господаря си и ще ти отговарят единствено с поклон и мигновено изпълнение на заповяданото от теб.

Мъдрецът кимна с глава разбиращо и се отправи към входа, но сетил се нещо, спря непосредствено пред стълбите и се обърна назад:

- Последен въпрос. Можеш ли да дойдеш да вечеряме заедно?

Сумукан се изненада от въпроса и просто не знаеше какво да отговори. Смутено наведе глава и се чудеше как да се измъкне от ситуацията, защото нямаше никаква представа какво означава поканата и как ще реагира на нея Мескаламдуг. Усетил колебанието му, старият мъж допълни:

- Ако това не е прието и нарушавам реда в двореца – не идвай. Поканих те просто за да има с кого да си говоря по време на вечерята. Пък си мислех и да ми разкажеш какво ме чака утре, да не взема да объркам нещо пред вашия владетел. Ако е необходимо – кажи му за моята покана и ела с негово разрешение.

Сумукан въздъхна с облекчение:

- Да, господарю, така ще е най-добре. Благодаря за високата чест, господарю. – и като се поклони по войнишки стегнато, допълни: - Ще дойда малко преди залез слънце.

Началникът на охраната на двореца пристигна в павилиона, както беше обещал. Дали беше искал разрешение от своя господар, не каза, но очевидно бе, че идването му на вечерята с чужденеца е с височайша санкция. Масата бе сложена на моравата пред стълбището и с оглед на настъпващата вечер по клоните на околните дървета от робините бяха закачени множество факли и глинени лампи.

Когато Сумукан се качи на колесницата си, луната отдавна бе поела по своя път и призрачната й светлина заливаше земята, а из сенките на парка се криеха невидими птици и любовните им трели огласяха нощта. Той беше добър войн и администратор, мъж, здраво стъпил на краката си, но многочасовата беседа с мъжа в бяло внесе смут в душата му. Кой беше, той така и не разбра, но фактът, че този човек имаше убедителен отговор на всеки негов въпрос, го потресе. Магаретата кротко вървяха по алеята на парка към неговия дом, а Сумукан, отпуснал юздите, се чудеше как така безропотно отговаряше на всички въпроси на чужденеца. Разказа му за Мескаламдуг и възхода му от обикновен десетник в дворцовата охрана до лугал, за развратната му съпруга Шамала, проправила му пътя към властта и публично известната й връзка с жреца на върховния бог Ану Синликеуни, за разглезения им син Месанепада – хлапак, от който бе пропищял всеки в двореца. Но най-дълго говори за главната жрица Шамхат, за дълбоката й вражда със Синликеуни и безспорното й влияние в двореца, което засенчваше даже властта на евнуха Арада.

По изричното нареждане на Мескаламдуг разказа подробно на госта и как ще протече церемонията по неговото посрещане утре, какво се очаква от него, а сега се чудеше как да предаде на своя господар категоричното послание на чужденеца: ”Аз съм пратеник на Великите Учители от Шамбала. Не съм падал на колене никога и пред никой човек, освен пред тях, това няма да се случи и утре. Предай това на Мескаламдуг и ако е съгласен, утре ще се видим, ако не – продължавам по своя път и никой и нищо не е в състояние да ме спре. Ще те чакам да ме вземеш до обяд, след това вече няма да ме намериш тук.”

Спомняйки се, че той не падна на колене и пред Шамхат, а тя стоеше пред него като омагьосана и дори го въведе в храма на бог Нанна, което до сега бе правила единствено и само за Мескаламдуг при възкачването му на трона, началникът на охраната на двореца се чудеше как да съобщи това на своя господар. Не знаеше кои са тези Велики Учители, нямаше никаква представа какво е това Шамбала и къде се намира, но този човек излъчваше такава сила и увереност, такова благородство и величие, че просто не можеше да си представи как ще го накара утре да коленичи пред Мескаламдуг.

Но как да го каже това на своя господар? Какво да го посъветва? Какво означава скритата заплаха в думите му, че никой не може да го спре и може и да не го завари там, където го остави сега? Какво се струпа на главата му? Как и въобще може ли да се измъкне от този капан?

Когато добичетата спряха сами пред неговия дом, главата на Сумукан гореше от въпроси и нямаше отговор на нито един. Смъкна се с натежали крака от колесницата и без да обръща никакво внимание на роба с лампата, чакащ го пред стълбището, се отправи към прохладната си спалня с пълното съзнание, че едва ли ще може да заспи и за миг през тази нощ.

С изгрева на слънцето Сумукан вече бе пред личните покои на Мескаламдуг. Арада, евнух и административен управител на двореца, с интерес се вгледа в подпухналите очи и уморената физиономия на началника на охраната, но нямаше никакво намерение да го пита каквото и да е. Знаеше отлично, че рано или късно ще научи всичко от робите, затова само кимна разбиращо и тих като сянка влезе в спалнята на владетеля. За негова изненада Мескаламдуг нареди Сумукан веднага да бъде въведен, Арада да затвори добре врата зад гърба си и да стои в края на коридора в готовност да бъде извикан за обличането му. От дългогодишната си служба в двореца евнухът отлично знаеше, че господарят му приема в спалнята си само многобройните наложници от женското крило и за първи път мъж щеше да го види в спалната му роба. Това изостри до крайност любопитството му, но реши да не рискува с подслушване на вратата и чинно застана далече в ъгъла на коридора. Мина повече от час и вместо нареждане за обличане, Арада получи заповед по най-бързия начин лично да доведе Синликеуни, което направо го втрещи.

Жрецът на върховния бог Ану не беше свикнал да го вдигат толкова неприлично рано от леглото, но като разбра, че в двореца викат само него, а не и главната жрица Шамхат, интересът му пламна.

Намериха владетеля и началника на охраната седнали да закусват на малка маса под вековен габър в парка. Скърцайки със зъби от яд, че не знае какво става и не е допуснат до разговора, Арада се поклони стегнато и се оттегли към сградата, където вече бяха изгонени и робите. Синликеуни поздрави с поклон владетеля и след неговото разрешение придърпа един стол и седна. Мескаламдуг просто махна с ръка към Сумукан:

• 
  Разкажи му всичко.
  

• 
  Казвай сега какво да правим. – промърмори Мескаламдуг. – Беше на съвета и бе един от първите, които предложиха да го поканим в двореца.
  

- Ти си бил и си разговарял с него дълго време. – обърна се той към Сумукан. – Според теб той човек ли е, или бог? Вече знаем, че на лодкарите е казал, че е човек като тях, но ти какво мислиш?

• 
  Не зная, не съм сигурен. Пред мен се държеше като най-обикновен човек през цялото време, но погледът му ... На моменти имах чувството, че знае всичко за мен още от най-ранно детство, и не само за мен, а и за всички в двореца. Видял съм какво ли не, но пред него се чувствам като хлапак, хванат да краде ябълки в чужда градина. И не само аз – с очите си видях как се разтрепера Шамхат, като му поднасяше чашата със свещеното питие. Пък после направо като омагьосана го поведе и въведе в храма.
  

• 
  Това, в което съм сигурен е, че той наистина не се бои от нищо и не може да бъде спрян, ако реши да си тръгне сам. Но дали е човек? Ами спомнете си историята с лъвиците – това може ли да бъде направено от човек? Аз мисля, че не. Има и още нещо – каза, че бил пратеник на Великите Учители и идвал от Шамбала, но аз нямам никаква представа какво е това. Всички му викат Учителю – той така бил казал да се обръщат към него. Не зная какво може да означава това, но той просто е различен – чертите на лицето, цвета на кожата, ако щете и цвета на косата и брадата му. Бели са като мляко. Такъв човек не съм срещал никога. Да ви кажа и друго – след като го оставих да почива, нарочно отидох до брега на реката, изчаках да пристигнат лодките на Гадорам и разговарях с него. Та лодкарят каза, че и той не е сигурен в каквото и да било, но спасението на децата и жените е видял с очите си и го определи като истинско чудо. Каза и нещо много интересно – този човек не притежава нищо, освен своите дрехи. Абсолютно нищо! В Ур и най-големите бедняци все имат я дом, я някакви животни или каруца, или каквото и да било друго, а той – не, но това не му пречи да върви по света като негов господар и всички да го приемат именно като такъв. Говорих и с Наму, търговеца. Мъдрецът се присъединил към неговия керван някъде между Шушен и Аншан, в земите на еламитите. Пътувал след слънцето, но не казал откъде идва. Най-интересното, което каза Наму, бе, че той говорил езика на хатите като свой роден. С някакви диваци в междуречието разговорял на техния език, а с Гадорам, с мен и другите говори свободно на нашия език. Мислите ли, че всичко, което ви казах, е нормално за човек? Аз – не!
  

• 
  Дали е бог? Дали е пратеник на боговете? Не знам. – разпери ръце той, като се облегна на стола си. – Но съм сигурен, че не е човек, или пък е най-необикновеният човек, който е живял на тази земя и никой не знае откъде идва и закъде пътува. Това е, което мога да кажа.
  

• 
  Сега вече съм напълно сигурен, че трябва да го приемем и ще обясня защо, но ще почна по-отдалече. Баща ми ме даде в храма на върховния бог Ану за послушник още като хлапе. Тогава върховен жрец беше великият Менлуани и малко преди кончината си лично той ме обяви за санга на бога. Като младши жрец вече имах достъп до архивите на храма и най-старите истории на нашата земя. Част от тях ми разказаха старите жреци, други прочетох по-късно от глинените таблици, а има и такива, които дори и аз не мога да прочета. Така разбрах, че Ур е бил основан още преди потопа, но първият град на земята е бил Ериду, основан от Алулим. Наследил го е Алалгар. Един от синовете му, понеже не желаел да дели властта с брат си по-късно, се отделил и основал Ур. В тези време се появили и Великите Учители. Те са ни дали законите, по които живеем и до днес. Научили са ни да обработваме земята и как да строим градовете, да тъчем дрехите си, как да палим огън и как да се лекуваме при болести. Научили са ни на всичко необходимо, а някои си харесали жените ни и от тях имали синове. В някои от таблиците пишеше, че техни синове са били ония велики първи наши управители – Алулим и Алалгар, Ен-Менлуан, Ен-Менгалан, Ен-Сибзаан и Убар-Туту, та чак до Нибру. Властта им е била дарена от небето и Ериду е бил неговият престол. По волята на Великите Учители през определено време престолът е бил местен – след Ериду е бил в Баб–Тибира, после в Ларак, в Сипар, а накрая – в Шурупак.
  
• 
  Чакай малко. – прекъсна го Мескаламдуг. – Откъде знаеш всичко това и с такива подробности?
  

• 
  Освен всичко друго, Великите Учители са ни оставили и знаците, с които днес записваме всичко на глинените си таблици, господарю. Запазило се е името на Божествения Нисаба, който ни е дал знаците, а Божественият Нинкаши ни е показал как да си варим бирата, други имена на Великите Учители аз не зная. Та според таблиците, с времето хората се възгордели и постепенно изоставили законите на Великите Учители, забравили техните завети и те ни наказали, като пратили потопа. Кога точно се е случило никой не знае, но при всички положения е било след управлението на Зиусудра в Шурупак. От водата безкрайно много хора са загинали, унищожени били по-голямата част и от таблиците, но нещо е оцеляло и до наши дни.
  

- Накрая предлагам да организирам среща на госта с най-старите ни жреци и да го изпитаме. Чак тогава ще разберем какво всъщност знае, кой наистина го праща и дали има право да се нарича Учител. Оттук и дали заслужава уважението, което му се оказва. Ако отговорът е положителен – ще получи цялото признание, което му се полага, а ако се окаже измамник – ще го предадем в ръцете ти, господарю.