Стоян Буров (Велико Търново) от писàх през пѝсах и писàх до пѝсах. За историята на една акцентна норма abstract



страница1/2
Дата27.01.2017
Размер361.61 Kb.
#13626
  1   2
Стоян Буров

(Велико Търново)


ОТ ПИСÀХ ПРЕЗ ПЍСАХ И ПИСÀХ ДО ПЍСАХ. ЗА ИСТОРИЯТА НА ЕДНА АКЦЕНТНА НОРМА
Abstract: The article follows the process of change of a word-stress norm with the aorist verb forms and the aorist participle, which took place in the Bulgarian language in the course of a century. The study is based on data collected from Bulgarian spelling and pronunciation handbooks, grammar books and studies. It proves the fact that the change of stress is due not only to the rivalry between the west and the east language norms regarding word stress, but it is also the result of the loss of the Bulgarian infinitive, from which the aorist forms stemmed, and of the tendency to establish a fixed type of word stress in word formation.
Key words: word-stress norm, aorist verb forms, aorist participle, fixed and non-fixed word stress.
Историята на акцентното правило при аористните форми и аористното причастие на глаголите, които имат ударение в сегашно време на вътрешна сричка, е интересна с това, че свидетелства за пълната промяна в устройството на нормата в книжовната българска реч за около сто години. Трудно е да се проследи хронологията на промяната, тъй като за разлика от правописните правоговорните норми дълго време остават без особено внимание от страна на кодификаторите, поради което не са обобщени, обяснени и фиксирани в излизащите правописно-правоговорни справочници. Известно е, че за обема и спецификата на графическата система и за правописните правила и норми се води дълга и на моменти много остра борба още от Възраждането насам, която не стихва нито след Освобождението, нито по-късно. Едва след 1945 г., и то главно по политически причини, правописните въпроси малко по малко преминават в културни и доста вяли „научни” дискусии, без да довеждат до някакъв особен резултат към промяна на нормите поне по отношение на слабите места в съвременния български правопис. Би могло дори да се твърди, че предвид на консервативността на правописната система, което е предимство, а не неин недостатък, това е за доброто на българския език и на българите, а не обратно. Честата смяна на правописните норми, съпроводена с шумни скандали, хули и клевети, както и с немалко политическа партизанщина, пречи за установяване на правописно единство и континуитет, насажда нихилистично отношение към спазването на нормите и в крайна сметка не подпомага с нищо повишаването на писмената култура на българите.

Въпросите на книжовното произношение и правоговора започват да стават актуални едва във времето между двете световни войни (Пашов, Първев 1983: 9). Важна част от тези въпроси е и въпросът за ударението при аористните форми и при формите на аористното елово причастие, тъй като посочените форми се отличават с много голяма честотност в речта и защото на диалектно равнище картината е доста пъстра.

Известно е, че при разказ за минали събития основното разказвателно време е именно аористът, а аористното елово причастие участва като компонент в редица сложни по състав глаголни времена, в преизказните форми и т.н., а в отделни случаи се употребява и като прилагателно име. Що се отнася до акцентното разнообразие, което може да се регистрира в българските диалекти, трябва най-напред да бъде направена уговорката, че то е наследено още от диалектните различия в ударението на старата инфинитивна форма, от чиято основа се е образувал аористът, а пък от основата на аориста – еловото причастие. Беньо Цонев пише, че според мястото на ударението при формите на аориста, което следва мястото на ударението при „едновремешната” инфинитивна форма (по-специално – при глаголите с вокална а- и и-основа) дори след загубата на инфинитива, българските диалекти се обособяват в три групи: 1. Диалекти с крайно (старо) ударение - дигнах, задигнах, молих, помолих, характерно преди всичко за югозападните диалекти, вкл. софийските говори (с някои особености по отношение на ударението във 2 и 3 л. ед.ч., което се отмята върху представката при представъчните глаголи); 2. Диалекти с полуотметнато ударение - дигнах, но задигнах, молих, но помолих, свойствено на северозападните диалекти, както и на повечето югоизточни говори; 3. Диалекти с отметнато ударение - дигнах, задигнах, молих, помолих, характерно за североизточните диалекти, както и за някои от родопските говори (Цонев 1919/1940: 366-367). Почти същата констатация намираме и на друго място (Цонев 1937: 93). Авторът е на мнение, че в книжовния език си пробива път ударението от полуотметнат тип, т.е. каквото е то в северозападните и югоизточните говори.

Стефан Младенов отделя специално място на акцентните отношения при аориста и миналите деятелни причастия. Подобно на Б. Цонев той отбелязва, че старите акцентни отношения при инфинитива са доста точно запазени въпреки неговата загуба – чрез инфинитивните остатъци (т.е. при така нар. съкратен инфинитив) и особено чрез формите на аориста и на образуващото се от него минало причастие. Авторът смята, че новобългарските глаголи с аористна основа на -на, -а, -е (я), -и, наследници на старите инфинитивни основи на -н©ти, -ати, -эти, -ити, запазват ударението си върху основната гласна: дигнах, плаках, видях, лежах, гладих и т.н. Същевременно не е пропуснато да се отбележи, че в много от североизточните български говори последователно е прокарано коренното ударение (според ударението в сегашно време): дигнах, плаках, писах, ходих. Коренното ударение господства и в аористните форми при глаголите, съдържащи представка, не само в източните, но и в много западни диалекти, а също и в книжовния език. Ст. Младенов приема за „провинциални” форми като изпаднах, изписах, направих, запалих, измислих, очистих, поисках и др., т.е. с ударение не върху коренната, а върху основната гласна (Младенов 1929/1979: 182-184).

В друг свой труд Ст. Младенов обръща специално внимание, че по отношение на ударението при аористните форми и аористното причастие североизточните български говори се противопоставят на югозападните, докато югоизточните „вървят заедно” със северозападните. По такъв начин се наблюдава „истинско кръстосване на акцентните насоки” (Младенов 1935: 89-90). Авторът е на мнение, че тази двойственост не е недостатък на българския език, обратно – изобилието от форми би могло да се използва в стихотворната реч по метрически съображения. Посочват се примери из поетическата практика на Ив. Вазов, който „като средногорец”, както отбелязва Ст. Младенов, и в устната си реч е акцентувал „на края формите за минало свършено време на глаголи с коренно ударение в сегашно време”: така напр. в известното си стихотворение „Новото гробище над Сливница” той употребява безпредставъчните аористни форми с крайно ударение – паднахте, легнахте, казахте, а представъчните – с коренно ударение – вий братски се прегърнахте... (Младенов 1935: 90). Вазовият стихотворен размер е „бляскаво издържан”, смята Младенов, не могат да почувстват хубостта му само онези, които погрешно приемат, че „за български литературен език служело великотърновското наречие” (Младенов 1935: 90-91). Подобни примери от Вазов авторът привежда и преди това (Младенов 1929/1979: 183), а и по-късно (Младенов, Попвасилев 1939: 142). Интересно е, че Иван-Вазовите акцентувания продължават да служат като доказателство за една или друга теза и в по-ново време (вж. напр. у Пашов, Първев 1983: 100).

Според Стефан Младенов двоякият акцент от вида минах и минах, казах и казах, исках и исках е еднакво правилен и това е същинско богатство за литературния език, защото и едните, и другите облици са в еднаква мяра източнобългарски и западнобългарски. „Съвсем погрешно е да се твърди – пише Ст. Младенов, – че коренното ударение в тези облици било „източно”, а краесричното – „западно”: доста отдавна е посочено, че коренното ударение е толкоз източно, колкото и западно” (Младенов, Попвасилев 1939: 143). Нека не забравяме още, че позицията на Стефан Младенов е мотивирана и от твърдо отстояваното му гледище, че книжовната формация е само една фикция: “Всеки книжовен език е […] само функция на живия говорим език или, още по-добре, функция на индивидуалните или народните говори, които еднички реално съществуват, докле живеят съответните говорители” (Младенов, Попвасилев 1939: 3-4).

Тридялбата на българските диалекти по отношение на акцентуванията при аориста и аористното причастие е потвърдена от Стойко Стойков. Според автора в югозападните и рупските говори ударението винаги е върху последната сричка (молих и помолих, дигнах и задигнах), в северозападните говори ударението е върху последната сричка в основните глаголи, а при производните ударението се отмята върху корена (молих, но помолих, дигнах, но задигнах), в балканските говори ударението е винаги отметнато върху корена (молих и помолих, дигнах и задигнах) (Стойков 1962/1993: 223). Между Беньо Цонев, Стефан Младенов и Стойко Стойков има известни разминавания относно принадлежността на някои диалекти към всяка една от посочените три групи. Тридялбата обаче се потвърждава и от тримата.

По отношение на аористните ударения Петър Ст. Калканджиев се придържа към двудялба на диалектите по линията изток – запад. Според него източно от линията Свищов – Ловеч – Стара Загора – Чирпан, както и във всички родопски говори ударението се води по ударението в сегашно време (ближаблизах, питампитах); западно от тази линия основните глаголи имат крайно ударение, а производните представъчни отмятат ударението с една сричка назад (бягамбегах, но избягах, хапяхапах, но отхапах) (Калканджиев 1936: 124-125; Калканджиев 1938: 137-138). Според автора в книжовния език преобладава източнобългарският тип ударение (т.е. ударението в аорист остава на същата сричка както в сегашно време), но се допуска и „краесрично” ударение при безпредставъчните глаголи, които в сегашно време имат коренно ударение. Двоякото ударение – смята авторът, „прави езика тоново по-гъвък и засилва неговите средства за метрика и благозвучие” (Калканджиев 1936: 125). Предпочитанието към едната или другата форма е в зависимост от нуждите на ритъма и благозвучието или когато е необходимо аористните форми на глаголите от трето спрежение да се различат от формите за минало несвършено време (бабувах, давах, планирах, чуках – аорист, бабувах, давах, планирах, чуках – имперфект) (Калканджиев 1936: 126).

Въпреки погрешната двудялба на българските диалекти позицията на П. Калканджиев се отличава с няколко новости. На първо място, изоставя се търсенето на аналогии с ударението във вече изчезналия инфинитив, като аористните ударения се преценяват на подвижни/неподвижни спрямо ударенията не при някогашния инфинитив, а в сегашно време. Така напр. докато у Б. Цонев и Ст. Младенов акцентуванията от вида писах се преценяваха като „старинни” и съответстващи на начина на образуване на аориста от инфинитивната основа и се дефинираше, че при такъв тип акцентуване ударението е неподвижно, у П. Калканджиев същият тип акцентуване се определя като подвижен, защото се сравнява с мястото на ударението в сегашно време. Този нелишен от смисъл синхронен подход постепенно се налага в следващите граматики и правописно-правоговорни справочници. На второ място, П. Калканджиев обосновава диференциращата роля на ударението при омографи като слушах (аорист) и слушах (имперфект). Ще видим, че по-нататък се намират и други случаи, в които ударението може да има дистинктивна функция. На трето място, за разлика от Б. Цонев и Ст. Младенов П. Калканджиев успява да формулира акцентни правила, важещи за книжовния български език, т.е. той успява да се абстрахира от пъстротата в диалектните акцентувания и да погледне на книжовния език като на наддиалектна формация. Това, което авторът не успява да направи, но след него не успяват и много други български езиковеди, е да види, че устройството на акцентните норми при аориста и аористното причастие не протича по линията български изток – запад и че в този случай не става въпрос за противоборство по тази линия, нито пък за субективни предпочитания на езиковедите, които повече или по-малко са склонни да фаворизират особеностите на родните си диалекти. Загубата на инфинитива разклаща старата акцентна система и постепенно налага неподвижния тип ударение в книжовния език. Но за това ще говорим малко по-нататък.

Подобно на Ст. Младенов Никола Костов смята, че по принцип аористната форма е противоположна по ударение на сегашната: пиша, но писах, тека, но текох, викам, но виках, падна, но паднах, видя, но видях. Авторът е принуден обаче да признае, че това не е системно явление, срв. мълча и мълчах, редя и редях, търпя и търпях и др. Тези глаголи според Н. Костов не са много (Костов 1939: 142). Впрочем гледището на Ст. Младенов, последовател на което очевидно е Н. Костов, е основателно критикувано макар и под линия от П. Калканджиев (вж. Калканджиев 1938: 139). Любопитно в изложението на Н. Костов е това, че за мястото на ударението на аористното причастие е казано, че само теоретично това ударение се води по ударението в аорист, в книжовния език, пише авторът, „все повече и повече се утвърждава североизточното ударение за тези форми” (Костов 1939: 142), т.е. ударението в причастието е такова, каквото е то в сегашно време, а не в аорист: говорил, казал. Причудливата позиция на Н. Костов, който отбелязва като правилна формата говорих срещу говорил, не се среща у никой друг автор.

Ал. Теодоров-Балан последователно прокарва крайното ударение при безпредставъчните глаголи още в „Граматичен обзор на формите на имена и глаголи” – увод към започналия да излиза на свезки от 1927 г. Български тълковен речник с оглед към народните говори от Стефан Младенов и с „донегдешното” участие на Ал. Т.-Балан, чийто първи том (А – К) излиза като едно книжно тяло през 1951 г. (Младенов 1951). В речника изрично е посочено, че граматичният обзор е „току-речи” само дело на Балан. Липсват обяснения за това решение на Балан. Същото отново почти без мотивировка намираме и у (Балан 1940: 214-216) и (Балан 1958: 372-373): мажамазах, мазал, ходяходих, ходил, викамвиках, викал. Авторът специално отбелязва обаче, че производните представъчни глаголи „обикновено теглят назвука [ударението] назад”, срв. мазах, мазал, но измазах, измазал, ходих, ходил, но проходих, проходил, слушах, слушал, но послушах, послушал. Съвсем лаконично е посочено още, че заради „говорски навици на беседници” се среща както коренно ударение при безпредставъчните глаголи, напр. вм. писахписах, така и крайно ударение при представъчните глаголи, напр. вм. направихнаправих (Балан 1940: 216; Балан 1958: 372-373).

Д. Попов отдава предпочитание на североизточния тип ударение, т.е. на неподвижното аористно ударение спрямо ударението в сегашно време, но с уговорката, че книжовният език „използва и другото” (Попов 1941: 88). За автора акцентните варианти имат диалектна обосновка, а книжовната норма се оформя чрез предпочитанието на един диалектен акцентен тип пред другите.

У Балан, подобно на Ст. Младенов, също се прокрадва идеята, че между формите на сегашно време и аорист е налице акцентен контраст, срв. напр. опитът му този контраст да се припише като системна характеристика на съвременното формообразуване: ако в сегашно време, пише Балан, „назвукът” [ударението] е на коренна сричка, в повечето аористни разреди „той стои въз производната сричка”, обратно, ако в сегашно време ударението е върху производната [крайната] сричка, в аорист е върху коренната сричка (Балан 1940: 215). Така поне в това отношение се забелязва приближение в становищата на Стефан Младенов и Александър Теодоров-Балан, между които, както е известно, съществуват сериозни различия, кажи-речи, по всички по-важни въпроси на българския език. Въпросът за акцентния контраст между сегашно време и аорист, който според Ст. Младенов е наследен от действието на старинен акцентен закон, напр. той иска – сегашно време, той иска – аорист, и обратно той плете – сегашно време, той плете – аорист, е толкова принципно важен, че е изведен дори в увода на граматиката от 1939 г. под раздела „Полза от история на новобългарския писмен език и на новобългарските граматики” (Младенов, Попвасилев 1939: 17-18). Позицията на Ст. Младенов не е изненада, като се има предвид неговото твърдо убеждение, че граматиката на българския език трябва да има за основа сравнителната езикова история: „Вън от историческото и сравнително езикознание няма никаква истинска наука за езика, няма „граматика”. Всеки опит да се противопостави „граматиката” на езиковоисторическото и сравнително изследване и да се изгради върху някаква „функционална лингвистика” се изражда неминуемо в безнадежден напън да се възкръси мъртвата схоластична „граматика” (Младенов, Попвасилев 1939: 4-5). Опитът да се формулира съвременна акцентна норма върху основата на старинен, при това престанал да действа по обективни причини закон (загуба на инфинитива, изменения на квантитетно-интонационната специфика, прегрупиране в съществуващите спрежения, поява на ново спрежение) – съвсем явен и преднамерен у Стефан Младенов и по-умерен и ненатрапчив у Балан – води до това, че се търсят всевъзможни доказателства – опора в някои диалекти и неглижиране на практиката в други, подбор на примери от художествената литература, предимно от поезията, като в това отношение поетическата практика на Иван Вазов и Пенчо Славейков се оказва твърде представителна. Увлечението на Ст. Младенов стига своя връх с обяснението, че акцентувания, които в предишните си трудове оценява, както и тук се отбеляза по-горе, като „провинциални”, като напр. (той) заповеда, изповеда, продума, (те) извикаха, попитаха, представляват „разширение на известния акцентен закон” (Младенов, Попвасилев 1939: 17).

За да приключа с този въпрос, ще отбележа, че последен опит да се обоснове съвременната норма в книжовния език върху основата на старото акцентно противопоставяне между сегашно време и аорист намираме у Хр. Кодов. След като отчита „двойствеността” в акцентувания като казах и казах, паднах и паднах, виках и виках и уточнява, че не става дума за изолирани или частични диалектни особености и отклонения, а за определени системни тенденции към оформянето на две различни акцентни схеми, авторът заключава: „Днес тази двойственост е в такъв стадий на развитие, че в някои случаи се налага да признаем и на двете акцентни схеми еднакво право на гражданство в книжовната реч” (Кодов 1966: 77). Въпреки това заключение обаче по-нататък в изложението на акцентните схеми авторът, позовавайки се на акцентните закономерности и квантитетно-интонационните характеристики на праславянския и старобългарския език, отдава предпочитание на крайните, а не коренните ударения. Малко мъглява остава и обосновката, че „от гледище на общите акцентни принципи и на стремежа към единство в изисканата книжовна реч добре би било тези баритонни форми [викнах, бърсах и под.] да се избягват, а да се възприемат като нормални за книжовния език окситонните форми [викнах, бърсах...]” (Кодов 1966: 79). Едновременно с това обаче Хр. Кодов има много верни наблюдения, които по-нататък ще бъдат специално отбелязани.

Каква е практиката в правописните справочници, имащи нормативен характер до 1945 г.?

Както вече отбелязах, въпросите на правоговора, в това число акцентните въпроси от нормативна гледна точка, до 30-те години на 20 век остават силно подценени. Първият речник, в който последователно се посочва ударението на всички включени в словника думи и форми, е речникът на Стоян Романски от 1933 г. (Романски 1933). Още от уводните думи на автора става ясно, че този речник има амбицията да бъде нормативно правописно-правоговорно помагало, като по отношение на предлагания правопис речникът няма да отразява субективните виждания и решения на автора си, каквато твърде често е практиката в ония години, а ще се придържа изцяло към духа на решенията на правописната комисия и на последвалите ги упътване от 1923 и речник от 1925 г. Романски припомня какво е съдържанието на правописния речник от 1925 г., който до 1933 г. претърпява четири издания, последното от 1931, и обосновава нуждата от нов, пълен и по-модерен правописен речник: „Разбира се, неустановеността и колебанията в българския правопис съвсем не се свършват с изброяването на случаите, в които се пишат ѣ, ѫ и двата ера, както и на посочените представки [о- и у-, пре- и при-]. Под различни влияния, особено от страна на народните говори, неустановеност и колебания съществуват и в не малко случаи вън от употребата на споменатите букви. Още по-големи са те по отношение на ударението. В книжовния език обаче са се вече очертали тенденциите на едно в общи черти установено книжовно ударение, при все че говорителите все още се влияят твърде много от родните си говори” (Романски 1933: V-VІ).

Романски отстоява гледището, че правописният речник трябва да съдържа не само указания за правилното писане на думите, за произношението на ѣ като „я” или „е”, нещо което го има и в речника от 1925 г., но също за изговора на думите и формите с оглед на тяхното ударение. Така в този речник за първи път в речниковото дело в България се посочва ударението. Правилно се отбелязва, че ударението е особено важно при глаголните форми, които в речника по-специално при глаголите от първо и второ спрежение обхващат освен формите за първо и второ лице на сегашно време още и първите лица на миналото свършено и несвършено време, причастията и отглаголните съществителни. Практиката да се издават правописни речници, без да се посочват ударенията, продължава и след 1933 г. Пред мене е например такъв нелош като цяло правописен речник, съдържащ 17 хиляди думи, съставен от Д. П. Койчев със съдействието на Ст. Попвасилев, на корицата на който изрично е записано, че е одобрен от министерството на народното просвещение с окръжно № 1044 от 20 март 1936 г. (вж. Койчев 1936).

Без да се посочва каквато и да е мотивировка, нито дори без описание на застъпените акцентни принципи, една практика, продължаваща и по-късно, дори в изданията след правописната реформа през 1945 г., в речника последователно е прокарано становището, че аористни форми (и аористното причастие), образувани от глаголи с коренно ударение в сегашно време, приемат ударението на последната сричка (правѝх, седнах, седнал), докато в производните представъчни глаголи ударението остава неподвижно спрямо мястото му в сегашно време (напрàвих, приседнах, приседнал). Друг извод, който може да се направи, е, че Романски въвежда практиката, че ако с представката не се прибавя сричка, както значително по-късно това вече се формулира като принцип, ударението е крайно; и обратно – ако представката прибавя сричка към основния глагол, ударението остава коренно, срв.: метнаметнах, метнал; вметнавметнах, вметнал (представката в- не прибавя сричка); преметнапреметнах, преметнал (представката пре- прибавя сричка). Остава неясно към какви акцентни принципи се придържа Романски при глаголите от трето спрежение, защото в речниковите статии не се посочват техните аористни форми, в чийто правопис наистина няма нищо особено спрямо правописа на глагола в сегашно време. Би могло да се допусне, че принципът, прокаран по отношение на мястото на ударение при глаголите от първо и второ спрежение, остава валиден и за глаголите от трето спрежение.

Посочените акцентни принципи са прокарани без никаква промяна и в следващото издание на правописния речник, което е вече след правописната реформа от 1945 г., вж. Романски 1951.

Под псевдонима Ив. Г. Д. Славянов през 1938 и 1939 г. Ив. Г. Данчов издава правописен речник, препоръчан от министерството на народното просвещение, в който са посочени всички ударения. За съжаление нито от уводната част, нито пък от словника можем да разберем позицията му относно аористните ударения. По правило след заглавната дума, ако тя е глагол от първо или второ спрежение, се посочват само формите за имперфект и имперфектното причастие, но не и аористните форми (вж. Славянов 1938; Славянов 1939). Заедно с брат си Н. Г. Данчов, под псевдонима Братя Славянови, Ив. Г. Данчов успява още един път да издаде правописния речник. Това става непосредствено след правописната реформа от 1945 г. и почти едновременно с бързо приготвения и отпечатан по този повод Правописен и правоговорен наръчник, за който ще говорим след малко. Славяновият правописен речник, разрешен от министерството на информацията и изкуствата с № 11340 от 2 юли 1945 г., излиза същата година. Прави впечатление, че в словника на това издание вече редовно присъстват и аористните форми. За това, какви са принципите на Братя Славянови в представянето на акцента на аориста и аористното причастие, може да се разбере единствено от словника. Общо взето, те се придържат към принципите на Романски от 1933 г.: 1. Крайно ударение при безпредставъчни глаголи, които в сегашно време имат коренно ударение, срв. напр. бродябродих, бродил, бръсна – бръснах, бръснал, вардя – вардих, вардил, дебна – дебнах, дебнал, дъвча – дъвках, дъвкал и т.н. Допуснати са обаче отклонения, вероятно от невнимание, срв. друсна – друснах, а не друснах, грабна – грабнах, а не грабнах, седна – седнах, а не седнах, капя – капах, а не капах при къпя - къпах; 2. Неподвижно спрямо сегашно време ударение при производните представъчни глаголи, при които представката добавя сричка, и подвижно спрямо сегашно време ударение при производните представъчни глаголи, при които представката не прибавя сричка: мажа – мазах, мазал, но замажа – замазах, замазал; вникна – вникнах, сгъна – сгънах, сгърча - сгърчих. И тук се забелязват непоследователности: смажа – смазах, не смазах, вметна – вметнах, а не вметнах, скапя се – скапах се, а не скапах се при сдъвча – сдъвках. Особено непоследователно са представени глаголите, съдържащи суфикса (глаголи от първо спрежение, които в първо лице ед. ч. сег. вр. завършват на -на) (вж. Братя Славянови 1945).



След правописната реформа, влязла в сила от февруари 1945 г., нуждата от правописни и правоговорни помагала става изключително актуална. Така само през същата година излизат няколко подобни помагала, сред които се откроява Правописен и правоговорен наръчник, за който ще стане дума след малко. Както се спомена, през 1945 г. е отпечатан и правописният речник на Братя Славянови. Правописен речник подготвя и издава Любомир Андрейчин под заглавието Правописен речник Хемус на българския книжовен език. Най-сетне през същата година излиза и първото издание на Правописния речник на българския книжовен език, изрично номинирано като официално издание. Съставители на първото и второто издание на речника (от 1945 и 1948 г) са Иван Леков, Любомир Андрейчин и Владимир Георгиев. От третото преработено издание от 1954 г. към тримата съставители се включва и Стойко Стойков, като от това издание нататък съставителите са посочени в следния ред: Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Леков, Ст. Стойков. До петото издание вкл. (1960) речникът се издава от издателство „Народна просвета”, след това – от издателство „Наука и изкуство”. Четворката съставители диктува положението с правописните норми в продължение на близо 40 години, до 1983 г., когато най-после излиза голям академичен правописен речник, който впрочем е обещан на българското общество още през 50-те години. Последното, десето стереотипно издание, дори излиза в 1984 г., т.е. една година след отпечатването на академичния речник. Впрочем споменатият и многократно издаван речник е сравнително кратък по обем (І изд. 221 стр.), далече от богатствата, които съдържа речникът на Романски от 1933 г. като универсален справочник и далече от много по-подробния Правописен и правоговорен наръчник (400 стр.). През годините речникът е поправян, преработван, допълван, та обемът му се увеличава двойно при последните му издания в сравнение с посочения обем на изданието от 1945 г.

Правописен и правоговорен наръчник (издателство „Българска книга”, 1945) е подготвен от група членове на Дружеството на филолозите слависти в България – Иван Хаджов, Цветан Минков, Димитър Осинин, Стойко Стойков, Никола Костов, Любомир Андрейчин, Стефан Илчев, Димитър Маджаров и Кръстьо Генов. В наръчника за първи път въпросите на правоговора заемат равностойно място с правописните въпроси. Уводът съдържа раздел Правоизговор (стр. 48-50), където най-много място е отделено на акцентните въпроси. И тук за първи път се формулира акцентен принцип, който съставителите препоръчват относно произношението на аористните форми. За съжаление принципът нито е напълно коректен, нито достатъчно изчерпателен. Посочва се най-общо, че „глаголите в минало свършено време обикновено носят ударение върху окончанието”: ходих, носих, гледах. Буди интерес бележката, че в 1 и 2 лице ед. ч. и в трите лица в множ. ч. се срещат и форми с ударение върху корена, които също са допустими в книжовното произношение: ходих, носих, гледах. В 3 л. ед. ч. обаче „се предпочита крайното ударение (ходи, носи, гледа), за да се избегне съвпадане със сегашно време (ходи, носи, гледа)” (Правописен и правоговорен наръчник 1945: 49). На първо място, както е видно и от представянето на аористните форми в самия словник, съвсем не е вярно твърдението, че ударението в минало свършено време „обикновено” е върху крайната сричка. На второ място, допускането на различно ударение (двояко в посочените случаи и само крайно в 3 л. ед.ч.) в рамките на аористната парадигма при един и същ глагол е необичайно и необосновано, противоречи на нормалната акцентна схема на българските глаголи. Нищо не е казано за ударението при аористното причастие и за ударението при глаголите, производни от посочените основни глаголи, съдържащи в състава си една и повече представки, а тези глаголи, както е известно, са много повече от основни глаголи като ходя, нося и гледам.

Възприетата практика на представяне на формите в словника също има сериозни недостатъци, пропуски и противоречия. Очевидно за да се пести място, се използва един не особено коректен начин при посочване на акцентната дублетност, срв. напр. при кажаказах, -ал. В интерес на истината подобен начин се практикува и в други, по-нови издания. От така представеното не е ясно например дали причастието остава с двояко ударение, или само с ударение върху крайната гласна, както би могло да се помисли. Допускам, че това е технически пропуск. В словника широко е разпространена практиката производните представъчни глаголи да фигурират само като заглавна дума, а за техните форми да се препраща към съответния мотивиращ глагол, напр. представянето на разкажа е следното: разкажа (вж. кажа). Други такива примери: изгладя (препраща към гладя), опиша, разпиша (към пиша), отседна, възседна (към седна), обръсна (към бръсна), разходя се (към ходя), направя (към правя), пресрещна (към срещна), изкупя, откупя (към купя), изкъпя (към къпя), свърша, довърша (към върша), подгоня (към гоня), измамя (към мамя). Всички изброени тук глаголи, към които се препраща, са посочени с двояко ударение в аорист. Щом не е уговорено друго, логично е да се допусне това и за представъчните глаголи. Това обаче не е вярно и би могло да се проследи чрез внимателно анализиране на някои други случаи. С неподвижно аористно ударение спрямо ударението в сегашно време фигурират глаголи като притворя, оставя, изстина, настина, преваря, забягна, избърша, прегърна, прегракна, повторя, потретя и др., което означава, че по-скоро препратките са некоректни и заблуждаващи ползвателите. Не е ясно и какво е препоръчителното аористно ударение при глаголите от трето спрежение, защото тяхното представяне в словника е съвсем оскъдно на форми, посочва се само основната форма и отглаголното съществително на -не: срв. напр. при давам, гледам, рискувам, рисувам, смилам, отварям и т.н. Глаголите, съдържащи наставката -н(а), независимо от това, дали са от свършен, или от несвършен вид, по принцип се описват с двояко аористно ударение: вж. при ахна, пийна, чукна (св. в.), вехна (несв. в.), докато глаголите, образувани с наставката -ич(а), се описват само с коренно аористно ударение, вж. напр. при капризнича, съпернича, важнича, коленича.

Като цяло се налага изводът, че добрият замисъл да се формулира и прокара единна и непротиворечива, с ясни правила и изключения акцентна норма при аористните форми, е почти напълно компрометиран. Така въпросът остава отворен за още дълго време, тъй като, както ще се убедим, и следващите нормативни справочници не са по-ясни и последователни.

В издадения през същата година Правописен речник Хемус на българския книжовен език на Любомир Андрейчин (София: Хемус, 1945), разрешен за отпечатване от министерството на пропагандата с № ІІІ-2838 от 24 февруари 1945 г., т.е. буквално дни след утвърждаването на новия правопис, за съжаление аористните форми на глаголите по принцип липсват, поради което няма как да се ориентираме какво е становището на този автор на този етап. Нищо не е казано по въпроса и в иначе прегледния увод към словника (вж. Андрейчин 1945). Косвено можем да съдим за него от излязлата една година преди това негова Основна българска граматика (София: Хемус, 1944). Там авторът изрично отбелязва, че „когато ударението в сегашно време пада върху по-вътрешна сричка, то може в минало свършено време или да се задържи върху същата гласна, или да се премести върху последната гласна на основата” (Андрейчин 1944: 226). От посочените с двояко ударение примери може да се съди, че авторът разпростира тази норма не само върху основни глаголи като кажа, ходя, говоря, гледам, но и върху производни глаголи, стига те да са от несвършен вид, напр. пътувам, учителствувам, ядосвам, вкл. вторични несвършени глаголи, като показвам, преглеждам, проговарям. Ограничение на дублетността авторът налага само при производните глаголи от свършен вид, образувани с представки, като напр. покажа, прегледам, проговоря, при които акцентът не може да се премества върху крайната сричка. Изрично се отбелязва още, че в производните глаголи от свършен вид, образувани с представките в- и с-, които не прибавят сричка, ударението може да се мести: сложа – сложих и сложих, вмъкнавмъкнах и вмъкнах (Андрейчин 1944: 226).

Позицията, че глаголите, в чийто състав са налице представки, могат да имат или двояко ударение, ако са от несвършен вид, т.е. ако не са образувани с представка, и неподвижно коренно ударение само ако са от свършен вид, т.е. ако са образувани с представка, е нещо ново в акцентната хронология, не твърде практично, трудно за прилагане от хората с нефилологическо образование, поради което сам Андрейчин по-късно се отказва от нея. Нека да отбележа още, че тук за първи път е даден приоритет на неподвижния тип ударение, той е определен като книжовен във всички случаи. Случаите на подвижни ударения са факултативни, нямат задължителен характер. Това гледище Андрейчин ще отстоява и по-нататък, нещо повече – авторитетът му на изтъкнат специалист по български език и езикова култура ще повлияе при формулировката на правилата в нормативните справочници. В тази норма има нещо твърде интересно от социолингвистична и психолингвистична гледна точка: тъй като изключенията са често неясни, непълни, двусмислени, неразбираеми за широката публика, на помощ идва рефлексът, че щом неподвижният тип аористно ударение е възможен при всички глаголи, без изключение, ако говорещият иска да се придържа към книжовното произношение, за да не направи грешка, е по-добре във всички свои речеви прояви да акцентува аористните форми, без да променя мястото на ударението спрямо сегашно време. Такова експлицитно внушение, което поради този си характер изглежда доста манипулативно, правят по-късно напр. Пашов и Първев (вж. Пашов, Първев 1983: 100-101; Пашов 1999: 28-29; 146-147). Наред с други причини този фактор не трябва да се изключва като определящ по-късното постепенно отпадане на дублетността и третирането на крайните ударения, първо на някои от тях, а след това и на всички, не просто като некнижовни, а като просторечни явления. Дотогава обаче има още време, близо 40 години, историята на развитието на нормата продължава да бъде интригуваща, а практиката противоречива.

Ще отбележа още, че в една колективна граматика от 1947 г. Л. Андрейчин, общо взето, потвърждава позицията си относно случаите на допустима дублетност, позната ни от Основна българска граматика, но настоява, подобно на съставителите на Правописния и правоговорен наръчник, че в 3 л. ед. ч. крайното ударение е за предпочитане пред коренното, за да се различават аористните форми от формите за сегашно време: ходи, гледа – аорист, ходи, гледа – сегашно време (Андрейчин и др. 1947: 153). И по-късно Андрейчин се опитва да обоснове такъв един акцентен контраст във връзка с възможността да се постигне „известна синтеза между двата типа ударение в тези глаголи” (Андрейчин 1958/1980: 43). Както казахме, това напълно изкуствено правило, нямащо никаква опора нито на системно равнище, нито исторически, нито в диалектите, не успява да се наложи.

През всичките години на доминация на българския пазар като официален правописно-правоговорен справочник, чиито предписания и норми имат задължителен характер, Правописният речник на българския език (І изд. 1945, последно Х изд. 1984) никога не заема докрай принципна, последователна и ясна позиция относно акцентната норма при глаголите в аорист и при аористното причастие. В първите две издания от 1945 и 1948 г. аористните форми почти не присъстват в словника, поради което остава неясно какво ударение биха препоръчали съставителите. От крайно редките случаи, когато аористните форми все пак са посочени – било по недоглеждане, било поради някоя друга формална, а не акцентна особеност, може да се съди, че се отдава предпочитание на неподвижното коренно ударение, срв. напр. бърша – бърсах, бърсал, бъхтя – бъхтах, бъхтал, бъбря – бъбрах, бъбрал. От третото преработено издание (1954) в края на речника се появяват Обяснителни бележки към речника, където има нещо и за ударението на аористните форми, срв.: „Минало свършено време на глаголите се дава с ударение както в сегашно време (капя – капах), въпреки че в практиката е прието и ударение върху окончанието (капах). Представянето на аористните форми продължава да бъде крайно ограничено. От шестото преработено издание (1965), без изобщо да уговорят по някакъв начин това, в речниковите статии съставителите започват да представят аористните форми и формата на причастието, като при основните глаголи въвеждат като нормативна акцентната дублетност, срв. напр. при кажа – казах и казах, казал и казал, но разкажа – разказах, -ал, пиша – писах и писах, писал и писал, но препиша – преписах, -ал. Ако префиксът не добавя сричка, се допуска двояко ударение, срв. при впиша – вписах и вписах, вписал и вписал. Нещата остават непроменени до последното издание (1984), след което речникът престава да се печати, тъй като от 1983 г. започва да излиза нов нормативен, много по-пълен правописен речник.

През 1958 г. Л. Андрейчин публикува кратка езикова бележка, посветена специално на въпроса с ударенията в аорист и при аористното причастие, в която за първи път ясно за широката публика се дефинират случаите на допустима и недопустима дублетност, като се посочват и причините за това, дават се примери от практиката и препоръки относно книжовното произношение (Андрейчин 1958/1980: 42-43). В същината си становището е такова, каквото вече го знаем от Основна българска граматика. Не е трудно да се забележи, че това становище е в основата на възприетия в Правописния речник на българския език начин на отразяване на ударението от шестото му преработено издание (1965) насетне.

В следващите години, до излизането на академичния правописен речник в 1983 г., въпросът за мястото на ударението в аористните форми и при аористното причастие нееднократно се поставя на по-общо или по-детайлно разглеждане, като все повече се налага единодушие относно книжовността във всички възможни случаи на коренното ударение и за допустимостта на акцентна дублетност във вече известните ни разреди глаголи. Ще направя бърз преглед на някои от граматиките и речниците, ще се спра и на два труда, специално посветени на ударението в българския език.

Стоян Стоянов формулира няколко правила, които най-после внасят яснота относно някои колебливи моменти: 1. Ударението в рамките на аористната парадигма е неподвижно; 2. При непрефигираните глаголи от несвършен и свършен вид с ударение на вътрешна сричка и при глаголите с видообразуваща имперфективираща наставка (-а, -я, -ва, -ава, -ява) ударението е двояко; 3. Това не се отнася за глаголите, образувани с наставките -аса, -яса, -еса, -иса, -оса, -диса, при които ударението остава на сричката както в сегашно време; 4. Префигираните глаголи от свършен вид запазват ударението на същото място, на което е в сегашно време (Стоянов 1964: 351-352).

В първия том на академичната граматика Тодор Бояджиев внася интересен, несрещан до този момент елемент. Според него двояко ударение се допуска само при двусричните и трисричните глаголи, напр. разглеждам – разглеждах и разглеждах, но ако глаголът има по-голяма дължина, ударението остава на първичното си място: председателствувампредседателствувах, колонизирамколонизирах (Граматика 1982: 172). Според Бояджиев преместването на ударението от вътрешна сричка в сегашно време върху крайна сричка в аорист има факултативен характер. Във втория том също има няколко интересни подробности (автор на раздела Валентин Станков). Към изключенията, посочени от Ст. Стоянов в т. 3 (вж. по-горе), тук са прибавени още глаголите, образувани с наставката -ира, а, както е известно, те са огромен брой в съвременния български език. Не е пропусната да се отбележи дистинктивната функция на ударението между формите за 3 лице на сегашно и минало свършено време (тя танцува – сегашно време, тя танцува – минало свършено време) (без обаче да се настоява за нормативизиране на това различие) (Граматика 1983: 303). В следващите параграфи се появява и бележката, че подобна дистинктивна функция ударението може да има и при формите за минало свършено и минало несвършено време на глаголите от трето спрежение: виках, викахме, викахте, викаха – минало свършено време, виках, викахме, викахте, викаха – минало несвършено време (Граматика 1983: 326-327).

През 1975 г. излиза от печат първият голям Правоговорен речник на българския език, подготвен от П. Пашов и Хр. Първев. В увода е възприето становището, реализирано последователно и в словника, че акцентна дублетност е допустима само при несъдържащите представки прости глаголи с некрайно ударение (ПРБЕ 1975: 25). При всички други случаи мястото на ударението остава непроменено спрямо мястото му в сегашно време. Това е първото сериозно нормативно ограничение на дублетността, при това има и още едно условие: дублетността не се толерира и при някои многосрични, макар и безпредставъчни глаголи (списък не е представен), защото вариантите с крайно ударение „звучат доста неестествено” (ПРБЕ 1975: 30). В словника е възприета практиката дублетността да се отбелязва с поставяне и на двете ударения върху една и съща форма: казах, говорих. Оправданието е, че акцентните дублети при глаголите са голям брой.

В издадената от двамата автори през 1983 г. книга Българският правоговор се настоява, че за да се предпазим от правоговорни грешки, е добре да избягваме преместването на ударението. Според авторите в съвременната българска реч все повече се дава предимство на формите с неотметнато ударение, те са стилистично неутрални и съответстват на тенденцията да се избягват движенията на ударението в глаголното спрежение. Запазването на ударението на едно и също място осигурява правоговорна безпогрешност, обратно – преместването на ударението все повече се схваща като отклонение от правоговорната норма (Пашов, Първев 1983: 101). Авторите смятат, че акцентна дублетност е възможна само при непроизводни (нормално – двусрични) глаголи, които в сегашно време имат некрайно ударение.

В периода до 1983 г. излизат от печат две книги, посветени специално на ударението в българския език: вече споменатата книга на Христо Кодов (1966) и книгата Ударението в българския книжовен език на Димитър Тилков и Тодор Бояджиев (1978). Към посочените по-горе особености в позициите на Хр. Кодов тук ще добавя още няколко. В развитието на акцентните отношения авторът посочва следните фактори: различия във видовото значение на глаголите (писах, но преписах), нуждата да се диференцират формите за минало свършено време от формите за минало несвършено време (виках, викаше, но виках, вика), непрестанният и неудържим стремеж към изравняване на схемите по една или друга аналогия. Ето защо определянето и класифицирането на акцентните схеми може и трябва да бъде направено само от съвременно гледище – независимо от това, че морфологически образуването на аориста е свързано със старата инфинитивна основа на глаголите (Кодов 1966: 77). Добре обосновано е наблюдението, че краесричният акцент при формите на вторичните имперфективи, като нареждах, извършвах, се е закрепил като спонтанно средство за диференциране на аорист от имперфект. Нещо повече – краесрично ударение се налага да има само тогава, когато от съответния глагол „действително и практически” могат да съществуват в езика паралелни форми за аорист и имперфект. Ако няма такъв паралелизъм, няма нужда и от крайно ударение: така според автора е при двувидовите глаголи с наставка -(из)ира, при глаголите от свършен вид, образувани с наставката -са (буренясах, слънчасах), при аористните форми на глаголи като отгладувах, презимувах и пр. (Кодов 1966: 83-84). В книгата Ударението в българския книжовен език (1978) авторът на съответния раздел Тодор Бояджиев смята, че двояко ударение, при това факултативно, имат само непрефигираните глаголи, които в сегашно време нямат краесловно ударение. Във всички останали случаи ударението в аористните форми не се премества спрямо мястото му в сегашно време. Това се отнася за глаголите от свършен вид, образувани със „сричкови” представки, за вторичните имперфективи, за глаголите, образувани със суфиксите -нича, -аса, -яса, -еса, -иса, -оса, -ира, -изира (Тилков, Бояджиев 1978: 60-61).

Ограничена акцентната дублетност е санкционирана в академичното издание Правописен речник на съвременния български книжовен език (1983). В първия академичен правописен речник двойки като хòдих и ходѝх, ходил и ходил са посочени за акцентни дублети, но се дава предпочитание на формата с неотметнато ударение: „При формите за мин. св. време и мин. св. деятелно причастие, при които е посочена дублетна акцентна практика, се курсивира формата, която се препоръчва” (ПРСБКЕ 1983: 106). Курсивирани са формите с коренно ударение. При представъчните глаголи, вкл. образуваните с несричкова представка, вж. напр. при глагола впиша, дублетност не се допуска. Новост спрямо практиката до този речник е ограничението на дублетността при глаголите, съдържащи наставката -н(а), срв. напр. при бръсна, падна, седна. Всички те се посочват само с коренно ударение. Не е обяснена позицията на съставителите относно глаголите от трето спрежение, които в словника присъстват само с форми за сегашно време.

Двояко ударение, но без препоръчителен изговор, тъй като в този речник акцентната дублетност се фиксира едновременно върху формата, срв. напр. говорих, предписва и появилият се между двата академични речника от 1983 и 2002 г. Кратък правописен речник на българския книжовен език (КПРБКЕ 1989) (със съставители Елена Георгиева, Калина Иванова, Владко Мурдаров, Йордан Пенчев, Валентин Станков и Ралица Цойнска – всички от Института за български език на БАН) (1989). По отношение на акцентната дублетност речникът следва практиката на ПРСБКЕ 1983.

И на двата речника им липсва макар и кратко систематично изложение на акцентните принципи при представянето на глаголните форми за аорист и на аористното причастие.

Следващите няколко справочни издания все по-отчетливо прокарват тенденцията към окончателното „убиване” на акцентната дублетност в аорист и при аористното причастие.

Не се различава от позицията на ПРСБКЕ 1983 справочникът 101 въпроса за ударението в българския език (съставители Владко Мурдаров, Петя Костадинова) (1988) – автори на отделните статии са сътрудници от Института за български език при БАН, някои от които са съставители и на ПРСБКЕ 1983. В справочника се лансира идеята, подета преди това от П. Пашов, че акцентната вариативност от вида гледах и гледах се дължи главно на влияния, идващи от диалектите, и че към онзи момент от развитието на книжовния език (към момента на излизане на справочника) нито единият, нито другият модел е достатъчно стабилизиран (Мурдаров, Костадинова 1988: 168).

В Речника за правоговор, правопис, пунктуация от Димитър Попов, Кирил Симов, Светломира Видинска (1998) са налице както ясна авторска позиция относно акцентната дублетност при глаголите в аорист и при аористното причастие, систематично изложение на принципите, така и последователно приложение на постановките в словоизменителните таблици и образци. Изхожда се от позицията, че съвременната книжовноезикова правоговорна практика допуска (с определени уговорки и ограничения) акцентна дублетност от вида писах и писах, имах и имах и т.н. Общата тенденция е обаче ударението и в тези случаи да не се мести, поради което крайното ударение не се препоръчва. Нарушения на правоговорната норма представляват следните случаи: 1. Преместване на ударението при глаголи от свършен вид, образувани с представка, която добавя сричка към мотивиращия глагол. Това нарушение е квалифицирано като груба правоговорна грешка с ярко изразен просторечен характер; 2. Преместване на ударението при двувидовите глаголи, образувани с -(из)ира(м), както и при глаголите, съдържащи основната наставка -са- (-аса, -яса...). Теоретически допустими, но категорично непрепоръчителни са акцентните движения при вторичните несвършени глаголи, като разглеждах вм. разглеждах и ръждясвах вм. ръждясвах (РППП 1998: 189-190). Интерес буди бележката, че при глаголи от несвършен вид от трето спрежение, напр. давам, е възможно преместването на ударението в аорист и по-малко възможно във формите на аористното причастие, т.е. давах – възможно, давал – по-малко възможно. Не е уточнено на какво се основава това твърдение. Авторите смятат още, че въпросът за допустимостта на преместването на ударението може да зависи и от някои формални характеристики на конкретния глагол, напр. неговата дължина, както и от това, дали с представката, ако това е глагол, съдържащ представка, се прибавя сричка или не (РППП 1998: 883-884).

В Речника на трудностите в българския език (1999) авторката Лилия Крумова-Цветкова недвусмислено заема позиция против акцентната дублетност. За определени случаи акцентната дублетност е направо недопустима, напр. при представъчните глаголи от свършен вид, при глаголите от първо спрежение с наставка -на, а също и при глаголите от трето спрежение. Единствено при глаголите от второ спрежение (несвършени и първични свършени) дублетността е възможна, без да е препоръчителна. При глаголите от първо спрежение (без споменатите на-глаголи) се препоръчва коренното ударение, защото дублетността, смята авторката, е в процес на отмиране в книжовната реч. Формите с коренно ударение се квалифицират като книжовни и присъщи на изисканата реч (Крумова-Цветкова 1999).

Последните два справочника подготвят почвата за тоталното игнориране на акцентната дублетност, което е сторено с излизането от печат на втория академичен правописен речник Нов правописен речник на българския език (2002). Във всички възможни случаи двоякият изговор е отстранен като неприемлив, оставена е за единствено правилна формата с неподвижно ударение спрямо ударението в сегашно време: „Изоставени са краесловните акцентни дублети при формите за мин. св. време от глаголи като седна, гледам, пиша, правя – седнàх, гледàх, писàх, правѝх, които постепенно преминават в сферата на просторечието, и в словника са представени само форми като сèднах, глèдах, пѝсах, прàвих, което е в съгласие с тенденцията в българския език ударението при различните форми на един глагол да не се мести” (НПРБЕ 2002: 11). Почти едновременно с академичния правописен речник същата стъпка предприемат и съставителите на Правоговорен и правописен речник на българския език (ІІІ изд. 2002; ІV изд. 2004) Петър Пашов и Христо Първев. Речникът е наследник на ПРБЕ 1975, в който, както беше посочено по-горе, е направено първото сериозно нормативно ограничение на дублетността. От третото издание дублетността е премахната, срв: „Акцентните дублети в минало свършено време на глаголите обаче не са дадени – както поради големия им брой, така и поради това, че изговор с крайно ударение от типа на „той ме чака досега”, „аз го молих” и особено „тя му телефонирала веднага”, „ученикът отсъствал два дни”, „казах му аз, че и повторих и потретих, но той усуква, тюхка се и накрая ми отказа” и под. не са съвсем изискани в книжовната реч, макар и допустими като разговорни (но с ясен диалектен оттенък)” (ППРБЕ 2004: 29).

Така от Романски през 1933 г. до Новия правописен речник от 2002 г. е извървян докрай пътят – от крайните аористни ударения във всички посочени тук случаи през двоякия изговор, препоръчваната форма с коренно ударение и постепенните ограничения на дублетността до възприетите за единствено правилни форми с неподвижно ударение в аорист и при аористното причастие спрямо мястото на ударението на глагола в сегашно време.

*

Акцентните промени не се дължат на въображаемата в голяма степен „борба” между изтока и запада в областта на ударението – отдавна е доказано, че както коренното, така и крайното аористно ударение е еднакво присъщо на източнобългарските и западнобългарските диалекти. Би могло по-скоро да се твърди, че лансираната в продължение на много години акцентна дублетност се дължи на задържащото влияние върху книжовната българска реч на столичните акцентувания и акцентни схеми, така както „убиването” на дублетността и налагането на неподвижния тип ударение не се дължи на победа на севернобългарския тип ударение над западнобългарския. На първо място, акцентните промени са задействани от установяването на аналитизма в българския език, по-специално от разпадането и загубата на българския инфинитив, от чиято основа в миналото са се образували аористните форми. Така постепенно се неутрализира акцентният контраст между сегашната и аористната основа. Образуването на новобългарския аорист вече не се извежда от престаналата да съществува инфинитивна основа, за изходна се взема сегашната основа – по тази причина е налице и твърде голямо формално разнообразие, описвано в десет, дори дванадесет разреда аористни форми. На второ място, в книжовния език се развива и налага силна тенденция към установяването на неподвижен тип ударение в областта на глаголното словоизменение (Андрейчин 1968/1980: 199). Причините за постепенното налагане на неподвижния тип ударение по отношение на линията сегашно време – аорист отчасти имат социолингвистично и психолингвистично обяснение. В продължение на много години научните и научнопопулярните справочници дават противоречива, едностранчива, непълна, неясна мотивировка относно интересуващия ни акцентен въпрос. Направени са внушения, че за да избягнат грешките, е по-добре говорителите да се придържат към коренните акцентувания. Промените вероятно са подпомогнати в известна степен и от авторитета на учени като Любомир Андрейчин, който неотклонно отстоява книжовния характер на неподвижния тип ударения. По-късно справочниците маркират подвижността като „непрепоръчителна”, „неизискана”, „просторечна”. Всичко това създава все по-голям комфорт за неподвижния тип ударение и обстановка на все по-засилваща се враждебност към крайните акцентувания. Ето защо може да се заключи, че установяването на неподвижния тип аористно ударение е логическа системна стъпка от развитието на българския език. От друга страна обаче, причините имат не само исторически, интралингвистичен характер, намесва се и екстралингвистичен фактор.


Каталог: 154 -> pub
154 -> Закон за изменение на Закона за Министерството на вътрешните работи
154 -> Закон за изменение и допълнение на закона за специалните разузнавателни средства
154 -> Р а з я с н е н и е уважаеми госпожи и господа
pub -> Лексикографската и книжовно-езиковата дейност на братя данчови
pub -> Програма по дисциплината морфология на съвременния български книжовен език за специалност
pub -> Св св. Кирил и Методий
pub -> За семантичната основа на родовата именна класификация в българския език
pub -> Nouns and forms denoting multitudes in the bulgarian language


Сподели с приятели:
  1   2




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница