Страданието – как да го разбираме правилно



Дата31.12.2017
Размер57.55 Kb.
Страданието – как да го разбираме правилно
Животът е непредсказуем. Никога не знаеш какво се крие зад следващия „завой”. Дори когато си убеден, че познаваш пътя. Нещата не се получават така, както ги планираме. Това непрекъснато ни разочарова, а понякога се превръща в трагедия. „Изпипваме” всички детайли за бъдещето, рисуваме розови картини на благоденствие и успех, но никога не отчитаме присъствието на болката и страданието. И когато ги срещнем, те вече са успели да разбият на парчета нашите химери. Животът изведнъж променя „физиономията” си. Продължаваме напред с по-малко възторг и с повече горчивина.

Любопитен психологически факт е постоянната ни изненада от появата на страданието. Всеки път се оказваме неподготвени за него. От една страна нищо не е по-очевидно от факта, че всеки страда. От друга страна нищо не ни се струва по-нелепо от нашето собствено страдание. Същата идея се съдържа в мисълта на американския писател Уилям Сароян: „Знам, че всички умират. Но в моя случай си мисля, че ще има изключение.” Да, всеки се изненадва от страданието и смъртта. И тъжната истина е, че няма изключения. Нито за добрите хора. Нито за християните. Рано или късно всички страдаме. (Сароян също почина – през 1981 година.)


Едва ли е необходимо да доказваме и да дефинираме страданието (толкова е познато на всички нас!), но можем най-простичко да кажем, че то е усещане, което ни наранява или раздразнява. Въпросът за страданието не е проблем единствено на нашия интелект. Тъй като то не е нещо имагинерно и въображаемо, а напълно реално, този проблем засяга цялото ни естество. Каквито и обяснения, определения, примери, приложения и аргументи да представяме, те са винаги ограничени в способността си да задоволят душата. Винаги остава някакво неудовлетворение на емоционално и духовно ниво.


Дори когато не можем да посочим тежки, драстични причини за някакво дълбоко нещастие в живота си, пак изпитваме тежест и дискомфорт поради непостигнатите цели и несбъднатите мечти. Дори когато външно „не ни личи”, душата ни добре знае за какво става дума. Големият немски поет Гьоте, чийто живот е бил смятан от всички за истински успех, споделя: „Наричат ме любимец на съдбата и считат, че нямам никаква причина за оплакване от посоката на своя живот. Всъщност никога не съм имал друго, освен труд и мъка. Мога най-искрено да кажа, че за изминалите седемдесет и пет години не съм имал дори четири седмици истинско спокойствие.”


Страданието е интелектуален, емоционален, физически и духовен проблем. Интелектуалният проблем се състои в необходимостта да се намери рационално обяснение на съвместното съществуване (по едно и също време) на Бога и на злото. Емоционалният проблем засяга човешкото дълбоко незадоволство от факта, че Бог е допуснал злото. Физическият проблем, разбира се, касае реалните измерения на злото, изразени в преживяванията от нашето ежедневие – заболявания, катастрофи, конфликти, природни бедствия, престъпност и т.н. А духовният проблем се отнася до уязвимостта ни от греха (библейски термин, обозначаващ непослушание и бунт срещу Бога) – обстоятелството, че той ни уврежда и отделя от Източника на живота. Както виждаме, злото атакува личността всестранно, „по всички флангове”.


Под влияние на различни философски и метафизични теории понякога се чуват твърдения, че доброто и злото били относителни категории, и затова не можели да бъдат ясно разграничени. Че болката не съществувала. Че била въображаема, плод на дейността на нашия ум. Илюзия, характерна за психологически неправилно ориентирани личности. Но искрено се съмнявам, че повечето хора биха погледнали сериозно на подобна гледна точка. Бих желал да попитам радикалните релативисти (приемащи всичко за относително) дали се възхищават в еднаква степен от биографиите на Нерон и Алберт Швайцер, на Хитлер и Майка Тереза, на Сталин и Толстой. Достатъчно е да вземете една игла и да се боднете по показалеца, за да се убедите за по-малко от секунда, че болката действа, че не е само функция на вашето съзнание.


Скръбта е тежко емоционално преживяване поради загуба, която преценяваме като особено значителна за себе си. Загубите могат да варират по разновидност, естество, големина и т.н. Това може да е смъртта на близък човек, разрушена любовна, приятелска или семейна връзка, провалена кариера, материален или морален банкрут, изгубено уважение или самоуважение, неочаквани и нежелани промени и др.


Наблюдава се права пропорция между интензивността на страданието и степента на инвестиране в предмета на загубата. С други думи, колкото повече сме вложили (материално и емоционално) в една връзка, независимо дали се касае за личност, организация, идеология или дори за автомобил или домашен любимец, толкова по-нещастни се чувстваме, когато тя вече не съществува.

Лесно можем да установим, че страданието е превзело всички нива на нашия живот. Първо, то има личен аспект. Всеки човек в някаква степен е усетил „вкуса” на страданието – чрез болести, раздели, разрушени приятелства, отхвърляне, разочарование, отчаяние, страх, съмнения, угризения, вина. Болката нахълтва в живота ни чрез неизброимите си форми и нито едно човешко същество няма имунитет срещу нея. Второ, не е трудно да отчетем и обществените измерения на страданието. Ежедневно научаваме за транспортни катастрофи, за трудови и политически конфликти, за военни операции от всякакъв род и по всякакъв повод. На трето място, можем да видим страданието и на глобална плоскост. Всеобщият проблем за болестите, стареенето и смъртта, природните бедствия като земетресения, суши и наводнения, страшните епидемии и неблагоприятните екологични промени засягат всички хора, без изключение.



Сблъсъкът с жестоката реалност разстройва всички, а много хора изпадат в депресия и стигат до духовен и морален колапс след някоя тежка загуба. А. Дезмънд и Дж. Мур, биографи на Чарлз Дарвин, в книгата си „Животът на един измъчен еволюционист” посочват смъртта на дъщеря му Ани като причина за краха на неговата вяра в Бога и в моралните принципи на Универса. За Дарвин, както за мнозина други, се оказва непосилна задача да примири вярата в Бога с фактологията на страданието и смъртта. В известния си труд „Произход на видовете” между другото той отбелязва, че съвременният свят е възникнал „чрез война в природата, чрез глад и смърт”. Повлиян от своята еволюционна перспектива, Дарвин считал смъртта за неизменна част от битието.
Милионерът Тед Търнър, медийна звезда, също изгубил вярата си в Бога, след като любимата му сестра починала след мъчително боледуване. По този повод пред журналисти от вестник „Ню Йорк Таймс” той споделя: „Бях възпитаван да приемам Бога като любвеобилен и всемогъщ, но ако е наистина такъв, не мога да си представя да поиска или да допусне някой толкова невинен да страда така жестоко...”
Известният в близкото минало евангелизатор Чарлз Темпелтън публикува през 1996 година своята книга „Сбогуване с Бога”, в която описва собствените си разочарования от Бога и причините да отхвърли християнството. Някога включен в списъка на „най-мощно употребените от Бога”, издаден от Националната Асоциация на Евангелистите в Америка, сега той изготвил списък с „причини за отхвърляне на християнската вяра”. Подобно на Дарвин, Темпълтън се обърква и поради някои „природни недоразумения”: „Защо Божият замисъл включва зъби, предназначени да чупят кости или да разкъсват месо, нокти, конструирани да сграбчват и да разкъсват, отрова, която да парализира, уста, която да смуче кръв, задушаващи хватки, дори разтягащи се челюсти, така че жертвата да може да бъде погълната цяла и още жива?” След своето доста ярко описание той заявява, че „животът е карнавал на кръвта”. В края Темпелтън заключава: „Как може любящ и всемогъщ Бог да създаде такива ужаси, каквито сме принудени да наблюдаваме?”
Едно от най-тежките възможни преживявания е разминаването между това, което очакваме от своята християнска вяра, и това, което всъщност преживяваме. Често оставаме с еднозначни (и прибързани) впечатления, че християнството е синоним на перманентен триумф, на непрекъснат успех. Когато, тъкмо обратното, настъпят неблагоприятни или трагични условия в живота ни, ние се оказваме неподготвени да ги посрещнем адекватно поради неправилната си предварителна нагласа. И ако Бог откаже да премахне незабавно тревожните обстоятелства, можем да се окажем само на крачка от това, да се почувстваме измамени и разочаровани от Него. Или дори да решим, че Той „отсъства”.
Богослови и философи са се борили векове наред за решаване на проблема със страданието – ако не за практичното му премахване (очевидно това е вън от възможностите на човека), то поне на теоретично ниво. Никой не е успял да предложи удовлетворяващо, завършено разрешение. Колкото до Библията, тя е написана повече в практичен, отколкото в теологичен стил, затова третираните от нея въпроси не се подчиняват на някаква философска систематика. Въпреки това тя разглежда всички теми в условията на фактор, който приема „по подразбиране” – наличието на злото. Сумирайки изявленията й в тази област, можем да извлечем четири основни факта, които, ако не успяват да направят страданието разбираемо и приемливо, то поне внасят в душите ни доверие и упование в Бога. Нашето изложение ще се движи по същата схема.


1. Злото има произход, начало и край. То не е вечно съществуващо.
2. То е под всемогъщия контрол на Бога и затова Той го използва за добро.
3. Бог също пострада в лицето на Христос, за да ни спаси от смъртта.
4.
Злото ще бъде унищожено от Бога като завършек на Спасителния план.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница