“Стратегия на ефективната практика” Глава 06-01 Стратегия на ефективната практика

чувство за красота

възхищение
2 линия:

симпатия

потъване или “няма граници”

самоотдаване или благодарност

самоотричане или преданост
= = = = = = = = = = = = = = = = = =

“Чувство за красота”:

*) Силно резонира с възторга, предаността, нежността.

*) Силно резонира с възприятието “няма граници” – възниква желание да се разтворя и стана част от пространството и от това наслаждението става още по-силно. Съпровожда се от усещане за меко, но стремително отделяне от тялото, рееща се лекота.

*) Лесно е да се отличи “естетстващия философ”, който счита нещо за красиво и този, който именно преживява чувството за красота. Чувството за красота възниква от такива възприятия, каквито никога даже няма да бъдат забелязани от естета. Естетите дават вид, че изпитват възхищение на това, на което е прието да се възхищаваш – на картините в Третяковската галерия, на гласа на примадоната и т.н. Чувството за красота възниква в това число и най-напред от абсолютно незабележими явления – капка роса върху гъбка, нежно сурова кора на стара бреза, контрастът на ярко червената офика на фона на тъмнозелените листа, засъхнали буци трева и т.н. Има “напредничави естети” – често се срещат сред фотографите – изглежда, че те изпитват чувство за красота и забелязват именно незабележимите неща, но попитай ги – защо са снимали именно това? Вместо фразата “изпитах нежност, влюбеност в това сухо клонче, прииска ми се да я взема в ръка, да почувствам топлината й” той ще произнесе куп технически термини, т.е. пак той ще МИСЛИ, че това е красиво, а няма да изпитва красота.

*) В гората, край морето и т.н. може да се изпитва “симфония на красотата” – цял спектър от изблици на чувството за красота, които се сливат д един непоносим екстатичен пожар. Резониращ образ: всичко се е оплело в искряща паяжина, идваща от сърцето – всяко помръдване на клончето, летящата пеперуда, прелитащото пухче – на всяко движение тази паяжина отговаря със сладостно напрежение, възниква непоносимо наслаждение в сърцето и след това като лава са разтича по цялото тяло – мощно, бавно, изгарящо.

*) Възниква най-често тогава, когато чувството за красота се приближава към екстатичната интензивност, когато има “симфония на наслажденията” и тогава възникват множествени резонанси с другите ОзВ – с тържествуването, изумлението, зова, стремежа. Ако изблиците на красотата възникват от съзерцаването на конкретен обект и се подхранват от възприятието на това, което се приема за “красиво”, то възхищението вече е безобектно, то достига екстатично качество много по-бързо, отколкото чувството за красота.

*) Резонира с думата “разпознаване” – все едно разпознаваш този човек след много дълга раздяла и изпитваш радост от срещата.

*) Симпатията възниква, когато има резонанс на едно от възприятията, което аз наричам “възприемам този човек”, с което и да е от ОзВ, което аз наричам “моите ОзВ”.

*) Интензивната симпатия резонира с думата “нежност” – възможно поради това, че думата “нежност” често се използва с еротичен оттенък; асоциация с нежността, която могат да изпитват /освободените от НЕ в този момент/ влюбени един в друг. Но въпреки това “нежността” има еротичен оттенък само тогава, когато хората изпитващи нежност изпитващ още и еротично влечение.

*) Ежатина: “Симпатията към дадено същество възниква, когато мислите за него резонират с някакво ОзВ. Аз мога да мисля за различни муцуни и при това възникват различни ОзВ: решимост, нежност и т.н. Когато мисълта за това същество резонира с някакви познати ми ОзВ, възникав възприятие за близост на това същество, желание, за има ОзВ на неговото място, желание да извършвам действия, насочени към проявата на ОзВ там.

Когато мислите за това същество водят до събуждането на непознати ОзВ, възниква възхищение, тяга към него, желание да бъда като него, възниква странно разпознаване на тези ОзВ, независимо от това,че аз ги фиксирам като неизвестни за мен.

Симпатията резонира с желанието на другите места да има ОзВ.

Едно от най-привлекателните за мен нейни проявления е безобектната симпатия. Тя възниква когато ОзВ достигат максималната от достъпните ми интензивности – тогава възниква желание всички същества да преживяват това, което изпитвам аз, желание да направя поне нещо, за да могат те да се приближат до ОзВ поне доколкото могат, желание да търся различни нови муцуни, да си пиша с новаците.

Когато си пиша с някой новак – аз самата съм новак и изпитвам същото, което съм изпитвала в началото на практиката – все едно, че пред мен се открива нов свят, всички граници се разрушават, аз мога да правя всичко каквото поискам, да се радвам на всичко. Когато симпатията е проявена, всяка победа на другото същество – новак или муцуна – това няма значение, предизвиква изблик на радост, предусещане, рядко – екстатичност.

Симпатията се проявява като влечение към същество, което иска да изпитва същото, което ми харесва да изпитвам и на мен, това, което ме влече. Желанието на човек да отстранява НЕ и да изпитва ОзВ винаги резонира със симпатия към него на това място.

Когато е проявена симпатия към дадено същество, то започва да ти се струва особено красиво, макар и в друго състояние аз бих могла да го различа като “некрасиво”. Когато това е дебело същество, то изчезва интерпретацията му като “дебело”, а възниква образът на лека пухкаво малко момиченце. По този начин симпатията резонира с чувството за красота.

Симпатията също така резонира с безпричинната радост, еротичното влечение, детското в човек, изумлението, възторга, самоотдаването, радостта от простите неща.

Симпатията резонира с “малките радостни желания” – да постискаш, да си поиграеш, да напишеш нещо, да домъкнеш паднало листо или шишарка от гората, да покажеш паяк. Но разликата при проявяването на тези желания от механичните е в това, че липсва желание да направиш впечатление, липсва желание за позитивна оценка аз просто споделям радостта си, възхищението си.

Симпатията често резонира с желанието да научиш някого на нещо. Например, да разкажеш подробно за своя опит. Това се отличава от грижата по това, че аз искам именно да науча и повече да не се връщам към това, тъй като ако на това същество му е интересно, то ще запомни или само ще попита, а когато аз се грижа за някого, аз искам постоянно да напомням, да следя – прави ли то така както съм му казала, безпокоя се.

Когато има симпатия, не възниква загриженост за мнението, има откритост. Няма желание да скриеш нещо, да се защитаваш. Има желание отново и отново за анализираш това, което ти е непонятно, да приемаш и предаваш възприятия, да учиш другите и да се учиш сама.

Когато има симпатия, всички други ОзВ стават прозрачни, леки, пронизителни. Когато няма симпатия, аз все едно съм в черупка, през която и се чува по-глухо, и се вижда по-лошо, и е невъзможно нежно да докоснеш. Когато се прояви симпатията, тази стена се стопява, върху мен все едно се изсипва реалният гол живот, все едно, че аз цял живот преди този момент съм гледала живота по телевизията и изведнъж съм излязла на улицата или съм отишла гората.

Когато има ярка симпатия, всички възприятия на това място изведнъж пламват и стават прозрачни. Подхожда думата “очистване”. Кристална чистота – тънка, пронизителна, просълзяваща, има удивление – толкова е огромен светът! И толкова крехък: струва ти се, че ако докоснеш и тъй ще зазвъни. Когато има екстатична форма на симпатия, нея не е възможна да я издържиш, иска ти се да плачеш. Мисълта: “Този свят не може да бъде разбран, може само безспир да му се възхищаваш, да бъдеш в него, внимателно да се движиш в него, че иначе ще звъни непоносимо”.

Съпътстващи физически усещания: все едно, че от подмишниците вървят тънки нишки по ръцете към дланите, затова ти се иска да пипаш, да докосваш. Усещане за мек разрив в гърдите. Няма необходимост да се извършват някакви продължителни, сложни действия, може само лекичко да докоснеш и възниква поток, който помита.”

*) Аджи: Желанието да бъда (с тази, към която изпитвам симпатия), но чрез невидимо, безмълвно присъствие е като вятър, който полъхва от време на време и разбърква косите й в полета си.

*) Фьорд: “При симпатия възниква усещане за топлина в тялото и възприятие за златиста светлина, която се надига от слънчевия сплит до върха на главата, а после изтича навън чрез очите. От този стълб излизат тънки златисти нишки и се разбягват към различни части на тялото.”

*) Фьорд: “Нежността винаги започва с усещане за мека плътна гъделичкаща вълна топлина, надигаща се от слънчевия сплит нагоре към гърдите, гърлото и ръцете, завършва с мек взрив: изблик на наслада в гърдите, гърлото и крайчетата на пръстите на ръцете.”
“Откритост”

*) Фьорд: “Откритостта резонира с желанието да позволявам на тези, към които изпитвам симпатия да наблюдават моите мисли, чувства, емоции и действия; няма желание да държа нещо в тайна; няма опасения: ела и гледай. Резонира с образа на планински кристал (прозрачен и сияещ). Възниква лекота, няма тежест от това, че криеш нещо и радостта възниква от това, че ти си толкова лека, искряща и прозрачна и този, който гледа през теб не вижда сянка, защото няма такава. Радост от това, че те познават. Възниква радост от това, че няма преграда за активното взаимодействие с това същество: все едно пада стена, която не е давала да бягаш напред редом до това същество, да правиш нещо заедно с него. Има радост от това, че ти си заедно с това същество - все едно му позволяваш да те увлече и не се безпокоиш за това до къде ще те доведе това.”

*) Скво: “Отначало има озарен фон – в слаба форма са проявени стремежът, предусещането, чувството за красота, удоволствието. Когато гледам дърво, огън, река или небето възниква усещане за притегляне, съпровождащо се с усилване на симпатията и чувството за красота. Иска ми се да замра, да гледам и да се поддам на това усещане за притегляне. След това за 1-5 секунди възниква усещане, все едно дървото или огънят (или това, което гледам и към което изпитвам симпатия) се оказва на това място в областта на корема, гърдите и гърлото. Това не е усещане именно на дърво с клони или на огън, това е усещане за някаква форма, съприкосновението с която се съпровожда с усещане за нарастващо и разширяващо се наслаждение. Когато членът на момчето е в катеричката и има разнообразие от приятни усещания, то формата на члена е невъзможно да бъде определена по усещанията, няма даже усещане, че това е нечий член, в който няма мои усещания, но в същото време има усещане за съприкосновение с нещо. С дървото и небето става същото. Зрителните възприятия остават предишните, на мястото на тялото възниква усещане за мек оргазъм, набиращ пронизителност, съпроводен от усилване на чувството за красота, възхищение и радост. Усещането за емк оргазъм се разширява, то започва от обем с диаметър около 40 см в областта на горната част на тялото, а после стига до 1 метър и възниква усещане за потъване-разтваряне-разширяване. Съществата, които гледам в тези моменти винаги се преживяват като живи, много близки, красиви, чувстващи, тайнствени и в същото време “обикновени”. Няма разделяне на близко и далечно. Няма цели. Има само сега и пълнотата на това “сега” се надига на вълни от радост в гърдите, в гърлото, в корема, разширява се с нарастващо наслаждение. Изследването, когато има това възприятие – това не е анализ и не е сравнение, а потъване в това, което искам да изследвам. В това изследване няма мисли.”

*) Ежатина: “Когато има монотонно ежедневие, аз съм уверена в това, че моя живот е ограничен от рамки и аз знам какво ще изпитвам днес и след една година. В това състояние аз ходя покрай дърветата, като мисля за тях:”дървета”. Те са си отделно, аз съм си отделно. Когато “няма граници” аз мога да прозра: наоколо има толкова Същества! – не-дървета, не-облаци, не-ручеи, не-земя. Мисъл: “всичко е възможно””.

*) Чайка: “Правих практиката на възвръщане на вниманието със затворени очи и в някакъв момент в цялото ми тяло възникна лекота, изпълних се с радостна субстанция. После за няколко мига напълно изчезна тялото ми – мен ме нямаше! На моето място нямаше абсолютно нищо! Вятърът и шумът на езерото се възприемаха като че ли не с ушите, а тях просто ги имаше. Резонира думата “пустота” – на това място имаше наситена пустота, както ако ги нямаше нито тялото ми, нито мислите, нито желанията, нито емоциите, а ако имаше само възприятие на шума на езерото и духащия вятър. Състоянието беше цялостно, нямаше мисли “аз”. Никъде не ме влечеше, нищо не ме разкъсваше, не ме мъчеше, не беше натрапчиво – нямаше никакво “мен”. После, когато пак възникнаха мисли имаше възприятие за лекота, все едно,че хелий е изпълнил балонче и то е готово да полети. Усещанията – силно въртене и сърбеж в областта на пъпа, цялото тяло като че искри и прелива, навсякъде ти е много приятно”.

*) Фьорд: “Понятието “аз” губи локализация, престава да бъде нещо определено в известни рамки. Възниква твърда увереност, че “аз”- това е и морето, и небето, и гората, и клечката под краката ми,и поривът на вятъра.”

*) Загубата на локализацията на “аз” може да се съпровожда с физически усещания за видими граници на тялото, например, може да възникне усещане не в ръката или крака, а.... на върха на дървото! – разсъдъкът спира изумен пред такова явление, мислите замират и предишната картина на света, която ти се е струвала нерушима, започва гъвкаво да се преустройва, при това възниква същата интелектуална наслада, както при решаването на красива интелектуална задача.

*) ОзФ: аз съм стар монах и почти през целия си живот и сили отдавам на възпитанието на малките лами – обучавам ги на това, което зная и умея, макар и то да не е много. Те бързо всичко ще схванат и ще отидат при високите лами да се учат от тях по-нататък, а аз ще обучавам нови дребосъци и така, докато животът ми не свърши. Аз тържествувам от това, че линията на учението продължава. Аз тържествувам при мисълта за това, че ги има моите ученици, аз мога сега постоянно да изпитвам самоотдаване и да го проявявам в това, че ги уча, като по този начин укрепвам АзВ не това място.

*) ОзФ: Аз съм малко тибетско момче-монаха, превъплъщение на висок Лама. Мен ме дадоха в манастир, където с моето начално обучение-напомняне се занимават стори монаси, изпитващи “самоотдаване”. Аз знам, че много бързо ще усвоя всичко, което те ми обясняват и показват, след което ще премина в друг манастир, където с мен ще се заемат други – по-мъдри монаси и т.н. докато не се добера да предния край на свой фронт на работа, на който завърши моят предишен живот. Аз ще се устремя по-нататък в своето пътешествие, а към тези, които са се отдали изцяло, за да ми помогнат по-скоро да достигна тази граница, аз изпитвам ОзВ, резониращо с думите “самоотдаване” и “благодарност” – в това няма чувство на превъзходство или сантименталност, в него има тържествуване на единната цел, единния стремеж, от който са обхванати практикуващите независимо от тяхната близост до непрекъснатите еОзВ. Когато уча, аз искам да дам всичките си сили, да стана пределно искрен, за да могат тези същества да ми повлияят, да ми предадат своя опит.

*) ОзФ: Аз отдавам колкото мога своите сили и време за общуване с други устремени практикуващи, за да им давам разяснения, да споделям опит. Изпитвам желание, те да приемат ОзВ, проявяващи се на това място.

*) Фьорд: “Съпровожда се от симпатия и възхищение към проявите и действията на съществото, което се стреми към ОзВ. Резонира с чувството за красота. Възниква усещане за нещо много горещо в гърдите – кехлибарено огнено кълбо”.
“Самоотричане” или “преданост”:

*) Резонираща мисъл: на мен нищо не ми трябва за себе си, аз искам всичко да дам на любимите, устремени същества – всичко, което изобщо може да се даде. Възниква интензивно желание всичко да дам, да отхвърля, да нямам въобще нищо свое, да нямам нищо за себе си – нито имущество, нито цели, нито желания, нито даже преживявания и фронт на работа, насочен към “своето” просветление, ако това “свое” просветление се мисли именно отделно от желанието да използвам всички свои озарени качества за влияние върху другите стремящи се същества.

*) Ражда се тогава, когато преживяваните симпатия и благодарност са толкова силни, че излизат извън скалата.

*) Резонира с отчуждеността (отречеността).

*) Ежатина: “Преживяването на преданост се съпровожда със странна увереност – това не е увереност в нещо, а безобектна увереност, нерушимост, непоколебима увереност, липса на смущения и суетливост.”

*) Ежатина: “Интензивната преданост резонира с “предусещането-не-за себе си” – аз си представям времето, когато ще муцуните ще станат много и аз ще имам такова интензивно, непреклонно и екстатично радостно желание да им се отдам изцяло: да им дам цялото си време, за да ги обучавам, - така, че даже да не ми остава време за собствената ми практика, за свои открития; аз няма да имам нищо, а там ще има всичко.”

*) Фьорд: “резонира с възприятието “няма граници”.

*) Фьорд: “Възприятието за себе си и за друго същество, към което изпитвам преданост е единно. Небето по време на залез може да има различни оттенъци, но това е единно небе”. Резонира образът на Рамакришна: “клончето, плуващо по реката, “дели” реката на две части, но това е една река”.

*) Фьорд: “Удивителен ефект възниква с радостните желания, когато изпитваш преданост – не ги различаваш като “свои” и “негови”.

*) Прекратяването на различаването на радостните желания като “свои” и “негови” се преживява още по-удивително, тъй като “своите желания” винаги са били неделима част от личния суверенитет и независимо от степента на близост между две същества, винаги има ясно различаване между своите и неговите желания и дори повече – подробното различаване на своите желания се явява непременно условие за тяхното по-нататъшно развитие, развитието на ОзВ и когато има преданост, то самата способност за различаване става даже по-остра от обикновено, но просто изчезват границите между “моите” и “твоите” желания. Т.е. ако съществото, към което изпитваш преданост, изпитва радостно желание и ти го каже, прояви го и го реализира, то ти започваш да изпитваш това желание съвършено като “свое” (необходимо е да се отбележи, че това, разбира се, не означава, че у мен автоматично възниква желание да реализирам това желание, затова независимо от това, че спектърът радостни желания на това място се увеличава, приоритетите в реализацията могат да останат предишните или да се изменят само отчасти и при това възниква “съвместна практика” – удивително разклонение на практиката на прекия път).

“нищо не ми трябва”, “край на грижите”

отчужденост (отреченост)

2 линия:

нерушимост

свежест

електричество

анестезия

схващане, втвърдяване на тялото
изпълненост

вакуум в гърдите

твърдост

одрана кожа

излизане на волята

вълна на наслаждението

сфера на пустотата - средна

сфера на пустотата - малка

сфера на пустотата – голяма

чакри

кехлибар

абстрактната тъкан на събитията

*) Образ: В затънтено планинско селце вечерта цялото семейство се събира пред камината, пеят песни – и стариците, и малките момиченца. Старицата е на 80 години, тя знае, че скоро ще умре, на нея вече нищо не й трябва д този живот, повече нищо не може да я разтревожи, скоро тя ще умре и животът ще продължи без нея, тя вече нищо не може да промени, тя може само да дочака смъртта си.

*) Късна вечер, на светлината на фенера искри бавно падащият пухкав сняг.

*) Ежатина: Празна къща, свири тиха музика, вратата скърца от не-вятъра. Така е било преди стотици години, така ще бъде още стотици години.

*) Времето е свършило.

*) Характерна особеност на това ОзВ е асоциацията с прекратяването на всичко неотложно. Резонира мисли, опериращи с думи като “стотици години”, “винаги ще бъде така”, или противоположни образи, например, приведеният образ на старицата, която знае, че много скоро ще умре и за нея времето вече е свършило. И единият, и другият са образи, в които “времето е свършило” по силата на неговия изключително малък или огромен мащаб. Никаква ежедневна цел не може да има значение в тези мащаби.

*) Гущер: неизменност – тук даже няма годишни времена – тук всичко винаги е така – тук няма нито време, нито движение.

*) Гущер: “Старица в коридора на индийски влак. Спи на пода, завита в ярко розовото си сари. Мръсотия, нощният вятър духа от отворената врата, тя спи на грохота на влака, малки лапи, слаби глезени, мургави набръчкани ръце с евтини гривни – към всичко в нея възниква нежност. Иска ми се да и постискам лапите, да я погаля. После тя седи и като леко се усмихва се блещи на минаващите хора. Никой не я забелязва, та е нищо за всички тях, не повече от боклука, сред който седи. В очите й се чете детско безгрижие, любопитство, тя няма повече от какво да се страхува, няма към какво да се стреми – тя е бедна и много стара. Когато тя стана възникна още един изблик на нежност – много мъничка, много слабичка и стройна – суха тревичка, която ти се иска да гледаш и да гледаш. Има нещо много привлекателно в нея за мен – не мога да го нарека сила, силата се асоциира с нещо ярко проявено. А тази старица все едно, че вече я няма, но въпреки това има нежност, безгрижие, непривързаност, които възникват именно когато я гледам. Аз бих могла да си я представя като воин, избрал такъв живот за своята практика.”

*) Скво: “Когато възниква отреченост, личностните възпирятия започват да се възприемат като дрехи – като нещо, което може да се облече или да се свали.”

*) Цитат от Вивекананда: “Когато човек разбира, че животът е вечен, той седи, потопен в съзерцание, на брега на река, винаги готов да даде тялото си като нищожна дреболия, така както вие сте готови да дадете ненужна сламка. В това се състои тяхното мъжество, техния героизъм, в тази готовност да срещнат смъртта по всяко време - като брат, защото те са убедени, че смърт за тях няма. Там е скрита тази тяхна сила, която ги е направила непобедими.”

*) Тибетско знаменце, развяващо се на вятъра.

*) Резонира със средната сфера на пустотата.

*) Образ: прилича на куха тръбичка, направена от найлон, тя е напълно материална, твърда, но като махаш найлона (т.е. възприятията на това място) слой след слой и когато махнеш и последния изведнъж се оказва, че повече няма нищо.

*) Ежатина: “Няма нито едно същество, за което бих могла да кажа, че то разбира за какво живея, че то ми е близко. Нито един спомен, че някога е имало такива същества. Няма даже мисъл, че е възможно да съществува такова близко същество. (Но разбира се, няма и никаква отстраненост, отчуждение, именно затова е възможен такъв уж парадокс като силният резонанс на отречеността със симпатията, предаността. Този уж парадокс възниква само защото у помрачения човек фразата “няма близко същество” здраво се асоциира с НЕ- самота и самосъжаление.)

*) Отречеността и предаността резонират една с друга и могат да се проявяват почти едновременно и еднакво силно, като се сменят една друга, все едно се люлее и клати по вълните яхта, която се носи към хоризонта с мощни платна.

*) Пухкавата Маймунка: “Резонира с думите “радостна самота” – образът на широк, безкраен път и единственото, което ти се иска е да гледаш напред и да вървиш без да спираш. Има яснота, че аз си имам свой път, има радостно желание да вървя по него, да правя усилие след усилие, да постигам целта си. Аз със сигурност знам, че тук няма никого. Всички други хора се възприемат като сън, като нещо, което го няма на този свят. Тук има само път. Тук не съществуват събитията от обикновения живот, те не са значими, отношението към тях е както по време на будуване към сънищата. Целенасоченост, устременост. Всяка стъпка е удоволствие и радост. Всяка стъпка е твърда, уверена и бодра. Невъзможно е да се умориш, Няма мисли за това какво ще стане после, до какво ще стигна. Има наслаждение тук и сега от това, че вървя. Предусещане за тайна, за нещо неизвестно. Има увереност, че Бодхи и Ежатина вървят по своя път, където няма никой друг освен тях. Увереност, че тези пътища никога няма да съвпаднат. Когато мисля за това възниква радостно желание да крача по-нататък. Когато има радостна самота, винаги има упорство – радостно желание да се боря, да полагам усилия при всякакви обстоятелства. Аз съм уверена, че нищо няма да може да ме отклони от този път, аз съм готова за всякакви препятствия, готова съм да се боря с тях, аз виждам своята цел, аз ще я постигна каквото и да стане, нищо няма да ме накара нито да оставя пътя, нито да се спра. При всякакви условия аз ще вървя по този път.”

*) Пухкавата Маймунка: “Всички муцуни си отидоха. Аз останах сама. Никой повече няма да ми пише, никой няма да ми посочи помраченията ми, никой няма да ми окаже натиск. Аз останах сама насред пътя – без багаж, без химикал и тетрадка, без муцуните и без Бо. Няма на кого повече да се осланям и няма какво повече да чакам. Остава едно – да продължавам да вървя по-нататък”.

*) Като че всичко се насища с утринна прохлада, всичко е пронизано от тази свежест, която изпитваш когато, рано сутрин излизаш от палатката и гледаш върховете на планините, които заблестяват в злато.

*) Фьорд: “Съпровожда се от усещане за студен мартенски въздух по лицето и в дробовете. Възниква желание да дишаш дълбоко.”
“Сериозност”:

*) Тази сериозност не е загриженост, не е мрачност. Тя е съвместима с усмивката, лигавенето, играта, нежността, предаността и т.н. Ако тя е несъвместима с нещо, то това е с несериозното отношение към помраченията в самия себе си, с неискреността.

*) Резонираща фраза: “Няма на кого да разчитам”. Когато практикуващият остава сам с околния свят, когато до него няма никого, който би могъл да ме помогне, като му посочи неискреността му или друго помрачение, в такива условия става особено ясно,че ако ти ще бъдеш неискрен, то никой няма да ти помогне, никой няма дати подскаже. Твоят живот е изцяло в твои ръце. Няма на кого да разчиташ.
“Нерушимост”:

*) Абсолютна неуязвимост – както не може да бъде разрушено това, което го няма.

*) Резонираща фраза: “Животът никога не е започвал и никога няма да се свърши.”

*) Няма опора, изобщо няма - няма нито наличие, нито отсъствие – въобще самото понятие “опора” губи всякакъв смисъл, съответно няма безпокойство, свързано с нейното наличие или отсъствие. Няма за какво да се хванеш, няма какво да пазиш, тъй като нищо, от това, което можеш да придобиеш или да загубиш няма никакво значение.

*) Резониращо словосъчетание: “отпред няма нищо”. Пълно съсредоточаване върху “тук и сега”, върху ОзВ, пълно освобождаване от НФ. Резонира словосъчетанието “пълно доверие”, “нерушима опора”, “нерушима безметежност”. От гледна точка на логиката “отпред няма нищо” и “предусещането” си противоречат, но дадените фрази не са елементи на разсъждение, а фрази, резониращи с ОзВ, затова едновременно аз мога да изговарям и двете фрази и да изпитвам нерушимост и предусещане.

*) Резонират мислите: “само така е”, “така е винаги”.

*) Резонира със средната сфера на пустотата

*) Фьорд: “Резонира с образа на огромна скала. Възниква усещане за твърда повърхност в стъпалата.”

*) Област на усещанията: в областта на гръдния кош с диаметър около 30 сантиметра и дълбочина около 10-15 см.

*) Характер на усещанията: като че ли от там са изкарали въздуха и там се е образувал вакуум. Притискане навътре.

*) Съпътстващи усещания: твърдост на същото това място, твърдост гърлото, рядко – гадене, ту понижаващо се, ту повишаващо се налягане в главата, изход на воята.

*) Област на усещанията: повече или по-малко ярко изразено сферично пространство с диаметър 1-2 метра около видимите граници на тялото с център горе-долу в средата на гърдите. За първите опити е характерна неопределеност на формата, тя може да се усеща като безформен обем или само като предната част на сферата.

*) Характер на усещанията: пространството вътре в сферата е наситено с изключително тънка вибрация, която създава ефект за напълненост и твърдост. Усещането е толкова отчетливо, че е възможно да се движиш, да разговаряш и едновременно непрекъснато да го усещаш. Прекалено интензивните движения размиват това усещане. Усещането за напълнена сфера може да стане даже по-отчетливо, отколкото обикновените усещания за тялото, които могат да заглъхнат, частично и даже напълно да изчезват.
“Сфера на пустотата – малка” :

*) Област на усещанията: кълбо с диаметър около 5 сантиметра, което се проявява във видимите граници на тялото.

*) Характер на усещанията: резонансни описания: “безкрайно твърд”, “неунищожим”, “нерушима твърдост”.
“Одрана кожа”:

*) Повърхността на тялото придобива за известно време свръхчувствителност, все едно, че кожата е одрана. Всяко, дори най-лекото допиране до нея предизвиква интензивни усещания. Съпровожда се от специфична болка в костите и мускулите. Това усещане не е болезнено, резонира с ОзВ, но все пак е доста уморително. Появява се след особено продължително и интензивни ОзВ – явява се елемент от трансформацията на тялото.

*) Област на усещанията: кълбо около пъпа с диаметър 10-20 см., при това усещанията са както на дълбоко, така и извън видимите граници на тялото.

*) Характер на усещанията: разчупване, все едно, че нещо иска да излезе отвътре навън.

*) Съпътстващи усещания:

--а) Вирация в посочената област – е бива различна: честотата й можа да варира от 10 до 50 вибрации в секунда, амплитудата варира от слаба до много голяма, води даже до отчетливо вибриране на мускулите на корема, които лесно ще усети всеки човек, като сложи ръка на твоя корем.

--б) “Твърдост” в гърлото, в гърдите, в челото.

--в) “Анестезия” в горната част на тялото.
“Вълна на наслаждението”:

*) Вълната на наслаждението със силни тръпки минава по тялото, започвайки някъде от слънчевия сплит и върви с широк фронт по целия гръб (с епицентър в гръбнака), отива във врата и някъде по-нагоре, при това с усещането за наслада резонира гъвкавото изправяне на гърба с рязко неголямо извиване на главата назад и изправяне на рамената – тези действия усилват наслаждението до екстатично.

*) Меката светлина на слънчевите лъчи през буреносните облаци, пухкава приглушена светлина в гора от ели и борове, все едно няма само един източник на светлина, а има светлина, която идва отвсякъде.

*) Слънчевото лятно утро си проправя път през още неотворените плътни завеси, всички предмети в стаята меко светят и не само предметите, но и всички възприятия са озарени от тази светлина – желанията, действията, мислите, всичко свети с мека кехлибарена светлина; в тази светлина няма никакви грижи, има само детство, лято и радост от простите неща.
“Златисто сияние в синьо небе”:

*) През целия видим свят се вижда пронизително синьо пространство, като че ли небето е навсякъде – направо тук и то е пронизано от златни искрици, които се носят отвсякъде.

*) Приглушаване, отстраняване на звуците, особена яснота, твърдост, обемност на възприятията, неподвластност на хаотичните отвличания.

*) Фьорд: “Резонира с образа на вечно работещия и шумящ телевизор, който изведнъж рязко са изключили. Няма звуци. Съпровожда се от наслаждение, усещане за меко обгръщане, както водата на езерото обгръща камък. Резонира с фразата “спиране на света”, възприема се като отсъствие на движение и време. Все едно аз цял живот съм се намирала в центъра на вихър и съм наблюдавала лудото въртене на въздуха около себе си и изведнъж този вихър безследно е изчезнал – настъпил е пълен покой, всичко е замряло. Съпровожда се от усещане за лекота в тялото и свежест. Резонира с чувството за красота и пронизителна яснота.”
“Анестезия”:

*) Състояние, когато “тишината” става доминираща, все едно излиза напред и отмества образите, звуците и усещанията на заден план. Светът все едно е спрял и ти си в епицентъра на циклон. Възниква илюзия за “скреж”. Усещанията се приглушават.

*) Продължение на линиите на “тишината” и “анестезията”. Тялото като че се сковава, разливащата се него твърдост го обхваща изцяло, то застива. Има желание за замреш и да не се движиш.

*) Проявява се при препреживяване на събития, оказали реално съществено влияние на моя живот. Т.е. не такива събития, които “трябва” да изглеждат “важни” съгласно концепциите и механичните предпочитания, а такива, в които присъства нещо неизразимо, както ако в дълбока тишина се извършва незабележимо и необратимо това, което от сега нататък ще ме направи друг. “Препреживяване” – пределно детайлно припомняне + отстраняване на всички НЕ – т.е. все едно аз преживявам този отрязък от живота, но без онези НЕ, които тогава са го съпътствали.

*) Резонираща фраза: “Възприятие за това, което стои над обстоятелствата, което ги определя и ги изпълва със съдържание”.

*) Съпровожда се от отреченост, изход на волята, сфера на пустотата, решимост, предусещане, доверие.