\\"структура на правото\\"



Дата23.01.2017
Размер286.73 Kb.
#13323
Станислава Иванова Вълчева - \\"Структура на правото\\"

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ \\"СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ\\"

Юридически факултет, специалност \\"Право\\"

Курсова работа по ОТП


на тема
\\"СТРУКТУРА НА ПРАВОТО\\"
Изготвил:

Станислава Вълчева, фак. № 55760, І поток, 7 група

гр. София, м. май 2002 год.

І. ПРАВОТО КАТО СИСТЕМА, ПОНЯТИЕ.


Правото, в правнопозитивен смисъл, е система от общозадължителни, праворегулиращи социални норми, които са гарантирани със силата на държавната принуда и имат за цел регулирането на определен кръг обществени отношения и защитаващи интересите на субектите на правото.
Сложната и многостранна природа на правото предопределя и сложността на неговата структура. Макар да е единно по своите дълбоки същностни измерения, правото като цялостно образование е вътрешно разчленено, диференцира се на относително автономни и в същото време органически свързани помежду си елементи , които си взаимодействат и взаимопроникват.
Йерархичната структура на правото се предопределя както от сложността и различната ценност и значимост на регулираните от него обществени отношения, така и от разнообразието и многоплановостта на различните средства и способи за правно регулиране, от присъщата на правната система способност да въздейства многостранно и по различен начин в различните посоки на обществения живот. Затова комплицираността и многоплоскостността на структурата на правото е своеобразен показател за равнището на неговото значение в обществото, за неговото съвършенство и в голяма степен и за равнището на неговата институционализираност.
Понятието \\"структура\\" е с латински корен и означава \\"строене\\", \\"връзка\\". Смисълът на това понятие е относително устойчива връзка, отношение и взаимодействие на елементи, страни или част от предмет или явление. В правната наука структурата се отнася към връзката на нормата с различни обществени отношения. Отделните елементи в структурата на правото отразяват структурното поделяне на обществените връзки на родове и видове.
В този смисъл не само правото, но и други обществени науки си служат с определена класификация на обществените отношения. В историята, философията, социологията могат да се срещнат понятия като: \\"кръг обществени отношения\\", \\"област от обществения живот\\" или \\"вид обществени отношения\\". Различното в подхода към обществения живот на тези науки е, че те имат обяснителни изследователски цели. Специфично за правните норми е, че те се отнасят към класифицирането на обществените връзки, с цел прякото им регулиране. Следователно правната наука използва до известна степен резултатите от изследванията на другите обществени науки, за да изгради собствена система на обществените отношения. Така например отношенията, които в историческата или социологическата наука се квалифицират като политичски, в правото те се регламентират от особен структурно-обособен дял , наречен публично право. Международните отношения са обект на регулиране от международното (частно и публично) право, а стопанските връзки в обществото се регулират от гражданско-правният отрасъл със своите подотрасли облигационно, вещно и търговско право. Следователно въпросът за структурата на правото и връзката му с други обществени науки не проблем на чистата правна догматика, както често се приема, а също е и чисто практически въпрос.
Общата структура на обществените отношения разкрива общата структура на правото. Основен проблем при структурирането на правото е методологията, която ще бъде приложена. От методологическата логичност и яснота при подхода към този проблем зависи точността на изтъкнатите признаци , характеризиращи един или друг вид обществени връзки. Тези признаци трябва да бъдат така логично и ясно формулирани, така че да обясняват основните и специфични характеристики на даден вид обществено отношение, които да го отделят от всички други.
В правната наука окачествяването на едно обществено взаимодействие с оригиналните му белези е основна цел в правотворчеството. Успехите при нейното постигане разкриват степента на развитост на правната система. Класически примери в това отношение могат да се открият в Римското право. Едно правоотношение като облигационната връзка е подлагано на множество логически анализи, за да достигне чистия си завършен вид и в правната норма да се изтъкнат основните му качества, които го отделят от всички други обществени отношения и определят специфичната му правна регламентираност. В институциите на Юстиниан например е дадено следното определение за облигацията: \\"Облигацията е правна връзка, чрез която сме обвързани по необходимост да извършим, да не извършим, да дадем (facere, non facere, dare) нещо според правото на нашата държава\\". Тази дефиниция разглежда облигационните отношения от гледна точка правоотношението на длъжника. Една друга дефиниция, а именно тази на Паул / D.44, 7, 3 pr./ разкрива облигационната връзка от гледна точка на кредитора: \\" Същността на облигацията не се състои в това да направи наша някоя вещ или наш накой SERVITUTEM, но в това да обвърже другиго към нас да даде, да направи или да престира нещо\\".
По този начин с помощта на специфичните характеристики едно обществено отношение се описва в диспозицията на правната норма и се възприема от правото като правоотношение. Структурата на правото се образува като се свържат отделните правни норми по техни общи признаци. Структурата на правото е въпрос на субективни научно-юридически изследвания. Позитивното право се групира по общи правни признаци по силата на традицията в отделните правни системи. Структурата на правото изразява спецификата на отделно правно семейство или на правната система в отделна страна.
ІІ. МЕТОДИ НА СТРУКТУРИРАНЕ
Към общите черти в правните актове, които образуват структурата на правото, се прибягва с различни критерии. Два са основните критерии, които се прилагат при изграждане на структурата на правото:

а) според правните субекти, за които се отнасят правните норми, и



б) според специфичните правни методи, предвидени в юридическите предписания.
Методите, чрез който правните норми се групират по предмет на правно регулиране, извежда на преден план материалния признак, критерий или принцип, върху чиято основа почива структурата на правото. Елементите на правната структура - отрасли, подотрасли и институти, които в своето единство и диференцираност образуват цялостната структура на позитивното право, представляват обособени групи, регулиращи определен род обществени отношения. Обществените отношения именно са материалният признак, предметът на регулирането, от който се определя структурата на правото. По този начин например според предмета на правно регулиране се оформя семейното право като самостоятелен клон на правото, регулиращ семейните отношения. Един друг кръг особени обществени отношения, свързани с дейността на изпълнително-разпределителната власт се регулират от административното право.
Вторият основен подход, който се прилага при разграничаване на правните отрасли е според метода на правно регулиране, предвиден в правните норми. Методът на правно регулиране е съвкупността от правни начини и средства, чрез които се осъществява правно въздействие върху дадени обществени отношения.
Естествено различните методи на правно регулиране се определят от самия характер на обществените отношения, в които правото се намесва. В своето многообразие методът на правно регулиране се характеризира най-вече с различното правно положение на субектите, както и с характера на правната връзка между тях в отделните отрасли или клонове на правото. От различния граждански статус на правните субекти зависи и тяхното деференцирано третиране от правния режим на съответната страна. Методът на правно регулиране обхваща в себе си и основанията за възникване на правните последици, т.е. юридически факти. Той определя правата и задълженията на гражданите (процесуалното право). Предвидените юридически санкции също се числят към метода на правно регулиране.
С оглед на правното положение на субектите се различават главно два метода - методът на автономията и методът на властване, на властническите предписания, наричан още авторитарен метод. Първия е присъщ на гражданското право, където субектите са равнопоставени по между си (чл.9 ЗЗД), а вторият - на административното, финансовото и някои други клонове на правото. Класифицирането на правните норми според метода на правно регулиране е резултатен критерий при различаването на материалните наказателно-правни от гражданско-процесуалните норми, които са норми относно норми.
Например характерно за наказателното право е, че то упражнява властническите правомощия на държавата над правните субекти (гражданите) като страна по материално правното наказателно правоотношение и регламентира начините и способите, чрез които държавата може да налага своята държавноправна воля над волята на индивидите в обществото, при извършено престъпление (чл.9 НК). Поради това основен признак на наказателно-правните норми е тяхната императивност. Наказателното право определя какво е престъпление и въз основа на своите норми определя наказанието съответстващо на даденото престъпление. Под държавно-принудителната санкция предвидена в наказателното право може да попадне всеки гражданин, който по смисъла на наказателния кодекс е извършил престъпление. При това отговорност се носи с едностранен акт от страна на компетентен държавен орган( орган на разследване) без да е нужно пред нея да се визират засегнатите права на евентуалните потърпевши. Въз основа на така изложените признаци се формира самостоятелният клон/отрасъл от правото наречен наказателно право.
Особен правен отрасъл е гражданското право. Типичните за него начини на юридическо въздействие са самостоятелни, законовопределени, различни от тези на останалите клонове от правото. В гражданското право методът на правно регулиране е на равнопоставеност (автономия на волята на частно-правните субекти, включително и държавата като субект на частното право). Поради тази автономия държавата няма право да се намесва императивно, волево в частните отношения на гражданите. Поради тази причина нормите на гражданското право са както императивни, така и диспозитивни-основно. Диспозитивните норми са неразривно свързани с автономията и инициативата на гражданско-правните субекти. Без диспозитивните норми е немислима свободата на договаряне. При диспозитивните норми законодателят позволява на субектите, намиращи се в гражданско-правно правоотношение да се отклонят от правната норма. Страните могат да уговорят нещо различно от предписаното в закона. В подобни случаи ролята на съда е по надлежния процесуален ред да установи действителната воля на правните субекти и да посочи на чия страна е правото при възникналият спор. Но съдът (като изразител на държавно-правната воля ) не може да наложи на неизправната страна предвидената в правната норма санкция, ако преди това страните доброволно преодолеят чрез уговорка възникналия спор.
ІІІ. РАЗГРАНИЧЕНИЕ МЕЖДУ СТРУКТУРА И СИСТЕМА НА ПРАВОТО
След така изложените критерии за структуриране на правото на отрасли, подотрасли и институти може ясно да се направи разграничението между понятията структура и система на правото. В правната теория тези две понятия се смесват, като се представят за синоними. Систематизирането на правото също в някои случаи би могло да се припокрива по значение със структурирането на правото като под систематизация се има пред вид подреждане на правни норми по определени принципи. Разликата между систематизация и структуриране на правото е именно в характера на възприетите отлики на правните норми, които ги разграничават или групират едни с други. Кодификацията е най-висшата форма на систематизация на правото. Тя представлява групиране на определено количество нормативен материал, имащ правно действие по отношение на широк кръг обществени отношения. Кодификацията е особен вид, защото цели премахването на противоречията в новосъздаденият правен акт. Често пъти кодификацията съвпада с нормативния материал на един отделен правен отрасъл. Но това не е задължително. Нормативните актове, които са издадени след изготвянето на кодификацията, се причисляват и използват като норми от същия правен отрасъл, въпреки че не са поместени в кодекса. Следователно при кодификацията не се поставя предварителна уговорка , че тя ще обхваща всички нормативни актове от даден отрасъл. Ако е възможно това се прави, защото кодексът има за цел да улесни правораздавателната дейност, като състави в един акт сходни правни предписания. Но това не значи, че последните правни актове, които се причисляват към същия правен отрасъл, ще останат настрана от него до следващата кодификация, когато ще бъдат включени в новия кодекс. Следователно кодификацията не се прави с претенцията, че в нея могат да се открият всички правни норми на съответния отрасъл, докато тя е в сила. Ако по време на действието на един кодекс законодателният орган приеме нормативни актове, числящи се към същия отрасъл, те ще бъдат прилагани като такива дори и да не намират място в извършената систематизация.
Още по-далеч от структурирането на правото е и другата операция по систематизиране на правни норми - инкорпорацията. Последната се изразява в механична обработка и частично или пълно събиране на правния материал по хронологичен, азбучен или тематичен ред.

Основна разлика между структурирането и систематизирането на правото е, че първото се извършва по същностни, вътрешни характеристики на правните норми, а второто по целеви или формални критерии. Систематизацията се прави с цел улесняване на правораздавателните органи при тяхното ориентиране в позитивното право, но без предварителната уговорка, че обхваща безспорно и изцяло нормативния материал от един или друг правен отрасъл. Структурата на правото се прави за да се обобщят под общ законов или нормативен знаменател нормативните документи в сборник, а според характера на правната норма (нейният предмет или метод на правно регулиране) да се отнесе към определен кръг обществени отношения, към един или друг казус. Ето защо съвсем не е задължително нормите от един правен отрасъл да присъстват в един общ нормативен документ. Въпросът за тяхното структуриране е въпрос на използването им в един или друг житейски случай и това се извършва чрез мисловни дейности или в съдебен спор, а не чрез тяхното механично групиране. Структурата на правото е нещо вътрешно, тя е тясно свързана с неговото съдържание.


ІV. ДЕЛЕНЕ НА ПРАВОТО НА ПУБЛИЧНО И ЧАСТНО
Въпреки ясните и логични средства, които се използват при структуриране на правните норми (критериите за предмета на правно регулиране и метода на правно регулиране), в науката и в практиката възникват дълбоки спорове, когато се подходи към конкретното дефиниране на елементите на правната структура. Така например за едно от основните разделения на правото на публично и частно съществуват много и противоречиви становища относно разграничителния критерий.
Сложността на правната материята е предпоставка за комплицираността на правната структура и правоотношенията, които тя поражда. Последната се вижда много пъти в различни структурни двойки в правната материя. В континенталната правна система се слага разделението на частно и публично. То възниква първоначално в Римското право и по-конкретно в римското частно право. Публичното възниква много по-късно. Подразделянето на правото на частно и публично има за свое дълбоко основание сложността и противоречивостта на самата човешка природа и по-точно органическото взаимодействие и взимопроникване между нейната автономна и хетерономна природа. Като непосредствен израз на тази сложност и противоречивост на човешката природа в правото изкристализират и двата основни принципа - индивидуализмът и колективизмът, които се разполагат като основни ценности в механизма на правното регулиране.
Още древният римски юрист със своя забележителен правен гений е уловил този вътрешен дуализъм в правното регулиране и се е опитал да определи основният критерий за разграничаване на правото на публично и частно, чрез известната и до днес мисъл на Улпиан:
\\"Huius studii duae sunt positio ones, publicum et privatum: publicum jus est, quod ad statum rei romanae spectat, privatum, quod ad utilitatem singolosum\\".
Както се вижда според това определение на Улпиан частното право се свързва с ползата на частните лица, поради което и jus privatum се приема kaто jus singlosum, a публичното право се свързва с ползата на римската държава. И тъй като първоначалните схващания на римляните идентифицират държавата като правен субект с римския народ, затова публичното право се определя като jus populi.
Що се отнася до старото германско право и до системата на общото право/common law/, те тръгват от идеята за единството на правото и дълго време въобще не познават разграничението на правото на частно и публично. Но доколкото развитието на правото върви преди всичко под знака на римското право, ясно е защо разграничението на правото на частно и публично влиза трайно както в законодателството, така и в правната наука. Това обяснява и многобройните теории, които в продължителния процес на правната еволюция се мъчат да намерят и критерия, който стои в основата на раграничението на правото на частно и публично. Според едни автори критерият трябва да се търси в характера на интересите(частни или публични), според други това е възможността за осъществяване на правото по пътя на гражданското производство, според трети това е качествената характеристика на субектите на правоотношенията.
Сред многообразието от най-различни теории две могат да се приемат като основни и до днес - теорията на интереса и теорията на империума. Теорията на интереса тръгва още от мисълта на Улпиан и търси разграничението между публичното и частното право с оглед характера на целите и интересите - дали те имат публичен или частен характер. А теорията на империума тръгва и търси разграничението въз основа на характера на субектите на правоотношението. Ако страните на правоотношението или поне една от тях са носители на държавно-правната воля, то ще се разположи в публичното право. Развивайки тези идеи по-нататък някои автори, като проф. В. Ганев, добавя и трети допълнителен критерий - свободата на поведение на субектите на правоотношението, възможността те да наслагват или не своята правнорелевантна воля.
Откриването на ясен разграничителен критерий е свързано с обстоятелството, че между частно и публичното право няма преграда. В процеса на правната еволюция те непрекъснато си взаимодействат и се преплитат. Това взаимопроникване между частното и публичното право в определени етапи на социалната и правна еволюция довежда до отричането на това разграничение по посока на поглъщането на частното от публичното право, т.к. в сферата на правото всичко се свежда до публичния интерес (социалистически и анархически теории).
Наред с класическата Улпианова дефиниция с развитието на структурирането на правото се раждат и нови концепции. Основната неяснота в определението на римския юрист е, че не може точно да се разбере кои интереси имат частен и кои публичен характер. Следователно основното ядро в дефиницията на Улпиян подлежи на изяснение.
Всеки човек в съзнанието си има собствена представа за това какво е частен или публичен интерес. Освен това, в различните епохи различни интереси са се считали за частни и обществени. Дори по едно и също време са съществували различни мнения по този проблем. След всяко дълбоко социално и правно преустройство става прехвърляне на интересите от групата на частните към групата на обществените и обратно. Например в началото на либералната епоха, след Великата френска революция правото на собственост губи публично-правния си характер и се превръща в частно-правен институт. С утилизирането на държавите в началото на XX век много частни права се възприемат като такива, които трябва да защитават публичния интерес.
На общия интерес може да се погледне и като на съвкупност от частни интереси. Когато правната норма определя интереса на едно лице или група лица, смята се че пази интереса на цялото общество. Следователно публичното право, запазвайки обществения интерес, едновременно пази и интересите на отделните лица, макар и взети като членове на една социална общност. Всяко частно право за да бъде нравствено задължително и трайно в съзнанието на гражданите , трябва да се признава за общо-полезно. Гражданите на едно демократично общество вземат отношение към накърняване правата на някого със съзнанието, че по този начин пазят и собствената си свобода. Средствата за масова информация огласяват случаи на накърняване на човешките права - например на подсъдим и отделни частни лица и техни общности изразяват мнението си по въпроса, като по този начин защитават основното човешко право, дори и самите те да не очкват да попаднат в подобно положение. Ето защо при конкретно разграничаване на интересите на публични и частни трудността идва от установяване на точната им природа.
Друга трудност при разграничаването на правото на публично и частно идва от обстоятелството, че държавата е творителка на всяко положително право. Самото съществуване на частното право, което разрешава споровете не чрез насилие, а по установен ред, е от голям публичен интерес. Държавата е тази, която признава на гражданите качествата на правоспособност и дееспособност и чрез тях им позволява да защитават собствените си интереси.
Критиката срещу дефиницията на Улпиан довежда до създаването на нова теория за разделението на правото на публично и частно, разработена от романиста Савини. Според него разделителният белег между публично и частно право не е интересът, а целта. В публичното право, казва Савини, като цел изпъква общото, а отделният човек заема второстепенно положение, напротив в частното право отделният човек се явява като цел, а общото - държавата, е само средство. Но понятието цел е само едно измерение на понятието интерес. Цел в правото това означава стремеж да се осъществи предварително набелязан интерес.
Целевата теория на Савини се опровергава и исторически: модерното право признава на индивида субективни публични права, които му дават възможност да оборва на равни начала с административния съд публично правни актове на държавните органи. Анахронизъм е вече да се говори, че в публичното право отделният човек заема второстепенно положение.
По-задоволителна е теорията, която за разделителен белег между публичното и частното право взема субектите на дадено правоотношение, т.е. установява правната природа на носителите на правата и задълженията, които участват в едно юридическо отношение и съобразно с тази природа отнася правоотношението към публичното или към частното право.
Когато субектите на едно правоотношение са частни лица, то правоотношението е на частното право. Следователно частното право е система от позитивно-правни норми, които уреждат отношенията между частните лица. Когато правоотношението се извършва от държавата, притежаваща върховната власт над правните субекти и частно лице, нормите от които то се урежда се отнасят към публичното право. И тази теория е стара, т.к. според съвременното правно гледище, теория и практика държавата може да бъде субект в частно-правни отношения и страна по частно-правни отношения.
В българската правна наука съществуват два термина, които обозначават правните норми, в които като страна се явява държавата - публично и държавно право. Проф. Владикин приема публичното право като по-широко понятие и в него включва всички правни отрасли, с изключение на тези, които се отнасят към частното право. Държавното право също е съставка на публичното право. Следователно публичното право се състои от държавно, международно-публично, наказателно, финансово и процесуално право. Само по себе си държавното право включва конституционно и административно право.
Ако се ръководим от общата терминология в структурата на правото, според която елементите се назовават като отрасли, подотрасли и институти,логично е да се постави въпросът какво е наименованието на публичното и частното право, които съдържат в себе си по няколко правни отрасли. Проф. Бойчев в статията си за публичното и частното право го назовава с термина правен дял. Това понятие е приемливо и удобно, защото чрез него могат да се различат най-общите елементи от структурата на правото от по-тесните образувания.
По време на социалистическия период от развитието на българската правна наука и практика разделение на публично и частно право не е имало. С термина държавно право се е обозначавало конституционното право в структурата на националното ни право. Правните отрасли, които са съставяли социалистическата структура на правото, са били следните: държавно право, административно право, финансово право, гражданско право, трудово право, поземлено право, колхозно право, селско-стопанско-кооперативно право (право на ТКЗС в България), семейно право, наказателно право, наказателно-процесуално право и гражданско-процесуално право.
Принципите, на които е изградена социалистическата правна система изключват разделението на правото на публично и частно. На първо място в социалистическите условия няма частна собственост и собственици, чиито интереси да се защитават от частно право в класическия смисъл. Ето защо главните подразделения в структурата на социалистическата правна система са държавно право, материално право и процесуално право.
От всичко казано до тук следва недвусмислената връзка между налагащите се правно-политически възгледи в дадено общество и структура на правото. Структурирането на правото засяга дълбоката същност на правото като социално явление и в определени периоди има принципни реформи в обществото и то може да придобие нов вид. Извършеният преход в българското общество от тоталитарна държавна намеса към зачитане на правата на отделния индивид изкарва на преден план нуждата от развитие на частно-правния дял от правото. То несъмнено довежда до разграничаване на правото на публично и частно.
Частното право, със своите отрасли има не само общи методи на правно регулиране, но и основни принципи, от които произлиза. Главен сред тях е свобода на гражданина в стопанския живот. Така изразения принцип има повече политическо значение. Юридическият му вариант е - осъществяване качествата, правоспособността и дееспособността на правните субекти между самите тях, без посредничеството на държавата.
Когато съответните правни отрасли променят своите основни принципи, дори да запазят специфичните си методи на правно регулиране, те могат да преминат от един правен дял в друг. Например гражданското право, което може в известен смисъл да се отъждестви с частното, в тоталитарните държави запазва своята специфика на диспозитивно регулиране. Но ако осъществяването на определени правоотношения става само с посредничеството и под контрола на държавата, гражданското право променя своите принципи да регулира отношенията между частни лица и престава да съществува като частно право.
Определящо значение естествено има загубването в най-голяма степен на частно-правната същност на отраслите, свързани непосредствено с отношенията на собственост. Фактически тотално одържавяване на собствеността е материалната предпоставка за невъзможността да се формира частно право. Загубили решаващата част от качествата си на частно право, съответните отрасли престават да принадлежат към този дял и по този начин престава да съществува разделеността на правото на частно и публично.
V. МАТЕРИАЛНО И ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО
Правото като явление и неговия уникален характер предопределят голямата му сложност. Като основа и постамент на правото (разбира се, ако разглеждам една национална правна система) може да се разгледа конституционното право. То стои в основата на съвременното право, защото рамкира останалите правни отрасли и поставя цялостният модел на правно регулиране. Конституционното право стои най-високо в правната йерархия, неговите норми имат най-голяма степен на значимост и абстрактност. То прогласява основните принципи, от които се тръгва при формирането на правната система.
Гражданското, административното и наказателното право са другите големи правни отрасли, като всяка една от материално-правните норми намира защита в съответстващото му процесуално право. Процесуалното право дава отговор на въпроса каква процедура трябва да се защитава за решаване на даден проблем. Именно то прави от правото не една пожелателна абстракция, а един действащ и жизнен механизъм. Благодарение на него се осъществява самата реализация и осъществяване на правото.
Подразделението на правото на материално и процесуално има своите дълбоки традиции както в законодателството, така и в правната наука, но в различните етапи на правната еволюция то се осмисля по различен начин. Доскоро в континенталната правна система (за разлика от системата на common law) преимущество имаше материалното право, а на процесуалното право се гледаше като на нещо второстепенно, като на проста технология, чието значение е да обслужва материалното право.
В последните години, обаче все повече надделява разбирането, че и материалното и процесуалното право са еднакво значими, че и двете са начини на съществуване на правото, своеобразни битиета на правото. Материалното право е онази структура вътре в правото, която определя вида, характера и значимостта на благата, които правото определя като правно значими, какво е тяхното място в механизма на правно регулиране. То дава отговор и на въпроса какво правно поведение следва да реализират правните субекти по повод на тези блага , как да се разпореждат с него, какво те са оправдани да претендират съгласно приноса, който вече са престирали, и заедно с това какво насрещно поведение следва да реализират.
Правото е изключително важен нормативен регулатор, който стои в основата на живота на обществото. Вътре в него се обособява и структурата на процесуалното право, което вече ясно и категорично трябва да отговори каква правна защита следва да се очаква от правото, за да могат да се реализират признатите от него блага. По този начин, ако материалното право има отношение към предметната страна, то процесуалното право има отношение главно към правните средства и способи, посредством които ще се защитят тези блага.
Но и тук границата между тях не трябва да се абсолютизира, доколкото и двете са битиета на правото, притежаващи всички характеристики - сила, властност, обвързващо действие, неотвратимост. Правото е изключително важно явление, затова ценността на правото и неговите свойства се разполагат върху различно, често противоречиви плоскости на неговата същност.
Процесуалното право е вътрешен механизъм за самозащита на правото. То в много по-голяма степен е обвързано с формалната определеност на правото. Така ако материалното право е \\"пряк носител на социалния смисъл, който носи правото като оправдана позиция да имаш, да претендираш, да получиш и да се разпореждаш с блага, то процесуалното право изразява пряко способността на правото да важи и да обвързва онези, за които се отнася неговата нормативна мяра. То осигурява правовост и начините и реда за налагане на правно възмездие, така че провинилият се да понесе според провинението, а неговата личност и достойнство да бъдат защитени от произвол.\\" Затова процесуалното право има място преди всичко в условията на конфликтна ситуация и най-ефективно се реализира в съдебното правораздаване.
VІ. ВЪТРЕШНО И МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО
Друго вътрешно подразделение на правната материя е: вътрешно и международно право. Това деление става все по-актуално, защото последните десетилетия се характеризират не само с широко обогатяване на международната правна материя, но и със съзнателно увеличаване на нейните субекти, т.е. държави. Във вътрешното право доминира правнорелевантната воля на държавата, което произлиза от нейния империум. В международното право обаче, държавата контактува с равностойни на нея субекти, които също притежават суверенитет. Тук като основно правно средство се явява международният договор, който има и най-голяма роля. Международният договор има първостепенна значимост в международното право, за разлика от стройната структура на вътрешното право, на чийто връх стои конституцията.
Днес с оглед глобализацията на света и взаимоотношенията в него възниква все по-голямата нужда от институционализирането на международните отношения. Всяка държава ратифицирайки даден международен договор или конвенция, поставя тези правни норми от националното си право, отнасящи се до дадената проблематика на второстепенно място по правна валидност (чл. 5, ал. 4 КРБ). И макар че социалното битие на правото и вътре в държавата запазва соята първичност и в определен аспект то предаствлява основание и критерий по отношение на \\"държавното\\" (институционализираното) битие на правото, законът (особено в континенталната правна система) като че ли излиза напред и до известна степен поглъща правото.
Международната общност като такава също е способна да твори право и независимо от участието на държавата. Затова и тук следва да се различава между-държавното (регулиращо преди всичко отношенията между държавите), и международно - съотнасящо се с международната общност като такава.
Предмет на правното регулиране в международното право са преди всичко основните, фундаменталните правни блага и преди всичко човешката личност като такава. Затова и правата на човека като абсолютни, общоважими и неоспорими претенции на човешката личност, които тя има в обществото от момента на своето раждане, намират своето място преди всичко именно в международното право. Там най-вече се изгражда универсалният правов модел на личността, даващ отговори на глобалните и най-важни условия за нейното съществуване, задължения за всяка държава. Това обяснява и особения начин на конституиране на международното право - като израз на съгласуваната воля на държавите, респ. на волята на международната общност, своеобразието на източниците, в които то преди всичко се закрепва - международните договори, актове на международните организации, своеобразието на гаранциите, с които разполага.
Особената значимост на правата на човека, се изразява в това че закрепва преди всичко общочовешки ценности, обяснява и особеното място, което има днес международното право за изясняване на природата на правото въобще, защо то представлява своеобразен методологически ключ за осмисляне на дълбочинните пластове на същността на правото въобще - като мяра преди всичко на социалното развитие, на социалната справедливост и като мяра на социална свобода.
Затова и съвременното цивилизовано правно мислене ясно и определено заявява приоритета на международното право по отношение на вътрешното право. Всички съвременни конституции, включително и нашата, закрепват предимството на международното право по отношение на нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат (чл.5, ал.4 от Конституцията), и предвиждат заедно с това редица други правни механизми за обезпечаване и гарантиране на върховенството на международното право по отношение на вътрешното.
VІІ. ПРАВНИТЕ ОТРАСЛИ И ПРАВНИТЕ НОРМИ КАТО ЧАСТ ОТ СТРУКТУРАТА НА ПРАВОТО.
Правната материя е изключително сложна йерархична многоплоскостна система, в рамките на която в процеса на правната еволюция са се откроили относително устойчиви и обособени основни структурни поразделения - т.нар. основни правни отрасли., характеризиращи се със своеобразен предмет на правно регулиране и особен юридически режим (преди всичко специфичен метод на правно регулиране). Към тези основни отрасли се отнасят най-вече конституционното право, гражданското, административното, финансовото, наказателното право и процесуалните правни отрасли. Предметът на правно регулиране при тях е толкова своебразен от гледна точка на основните характеристики на обществените отношения, че непременно изискват от правото също качествено своеобразие и твърде различно по своята специфика правно регулиране. Юридическият режим е понякога дотолкова своеобразен, че изисква качествено различни позиции на законодателя при търсенето на адекватни правни решения, предопределя и твърде голяма специфика на принципите в правната материя, а оттам и огромно своеобразие на използваните правни средства и способи на въздействие.
С усложняването на правната материя, с протичащите непрекъснато в нея процеси на конкретизация и диференциация, на свързаните с това процеси на интеграция, с непрекъснато усложняване на връзките, взаимодействието и взаимопроникването между различните елементи на правната материя в процеса на правната еволюция в рамките на тези основни правни отрасли вече са се откроили други вътрешни структурни подразделения, които днес вече имат статута на самостоятелни правни отрасли.
Този процес е най-интензивен в гражданското право, вътре в което са се обособили като самостоятелни, дъщерни правни отрасли вещното, облигационното, трудовото, семейното, наследственото и търговското право и т.н. Тяхното обособяване е израз на динамиката на системата на правото, на способността й за саморазвитие и пригаждане към динамичните процеси на регулираните от правото обществени отношения.
Непосредствен израз на тези динамични процеси в системата на правото са т.нар. в литературата комплексни правни образувания - отрасли, институти. Правната материя, влизаща в тези комплексни образувания по своите изходни характеристики и основни правни решения се вписва преди всичко в сложилите се вече правни отрасли. Наред с това върху основата на друг критерий (много често под влияние на законодателните актове) юридически разнородна правна материя, която вече се е вписала в съответствие с основните критерии в съответните сложили се вече основни правни отрасли, се обединява в относително обособено и относително самостоятелно ново правно образувание, което както се изразяват някои автори, като че ли се надстроява над вече сложилата се система на правото и поради това се наблюдава своеобразно удвояване на системата на правото.
Вътре в рамките на правните отрасли правната материя също се организира по своеобразен начин - тя се преразпределя на относително обособени и относително самостоятелни структурни образувания - правните институти. Като своеобразни вътрешни подразделения на правните отрасли, правните институти също се характеризират със специфика на регулираните от тях обществени отношения и със специфика на юридическия режим. Макар и относително обособени, те непрекъснато си взаимодействат и взаимопроникват помежду си в рамките на по-крупната структура, в която са се вписали - правния отрасъл. Както при правните отрасли, така и при правните институти се наблюдава този процес на удвояване на структурата на правото - преди всичко в появата на комплексните правни институти. Такива институти са например погасителната давност, представителството и други.
Макар и основна клетка на правото, правната норма има своя особена структура, т.е. специфични елементи, които я изграждат и които се намират в особена връзка и взаимоотношение. Въпросът за структурата на правната норма е органическа част от по-общия проблем структура на правото.
Структурата на правната норма се изгражда от три основни елемента: хипотеза, диспозиция и санкция:

- Хипотезата е онзи елемент в структурата на правната норма, в който влизат условията и предпоставките за нейното действие.

- Диспозицията е онази част от правната норма, в която се посочва съдържанието на самото правило за поведение, т.е. в нея се закрепват юридическите права и задължения, които се адресират до субектите на правото.

- Санкцията е третият основен елемент в правната норма. В нея се очертават неблагоприятните правни последици, които ще настъпят за субектите на правото, ако те не спазват правната норма, т.е. ако те не изпълняват или ненадлежно изпълняват правната норма.


Така очертаната структура на правната норма се определя в правната литература като логикоюридическа структура. Това е така тъй като тя представлява израз на вътрешната логика на правната норма, която може да се изрази усложнено по следния начин:
\\"ако......то......, а в противен случай...\\"
Определението й като логикоюридическа структура има и друго основание. В резултат на сложните процеси на диференциация, конкретизация и интеграция, които протичат вътре в правната материя в процеса на правната еволюция, в съвременните правни системи почти няма да се намери реална структура на правото, която да съдържа реално и трите основни елемента на правната норма. В повечето случаи тя се изгражда от два основни елемента: хипотеза и диспозиция(санкция). Но в правното регулиране трябва да сме наясно със същинската правна норма и затова се налага по логически път в процеса на тълкуване на юридическите актове да издирим и трите основни нейни елемента.
Характерно за вътрешния строеж на правната норма е, че връзката между елементите, които изграждат нейната структура, се характеризира с инвариантност, с \\"неразрушимост\\". Те са обединени не върху началата на йерархичната зависимост, а върху началата на синтетичната зависимост. При нея при липсата на който и да било от елементите в структурата на правната норма довежда до разрушаване на тази основна клетка на правото. За да бъде юридическата норма в същинския смисъл налице, това означава, че следва да бъдат налице и трите основни елемента в нейната структура - хипотеза, диспозиция и санкция. Само в своята органическа връзка и взаимодействие те са израз на държавновластническата природа на правната норма и само тогава тя може да с реконституира и функционира като юридическа цялост, като основна клетка на правото.
VІІІ. ПРОБЛЕМИ ПРИ СТРУКТУРИРАНЕТО НА ПРАВНИТЕ ОТРАСЛИ
Споровете и неяснотите около структурирането на правните дялове са характерни за по-специализираните елементи от структурата на правото - правните отрасли, както структурирането на правото на дяловете, така и разделянето му на отрасли има за цел диференцирано регулиране от страна на правото на разнородни по своята същност обществени отношения.
Големият проблем за разделянето на правото на публично и частно особено се изостря в периода на обществени промени, защото чрез него се решава проблема за пределите на държавната власт. Този проблем не е чисто правен, а социален, политически, дори икономически, така че понякога противоречията прерастват от научни спорове в политически и социални борби.
Естествено на по-специализирано равнище от структурата на правото кръгът на регулираните отношения се стеснява и мащабът на обществените интереси, които се пресичат не е така голям. Въпреки това в правната наука не са изяснени до край принципите на които трябва да се основават отделните правни отрасли. Дори някои от споровете по повод основното разграничение между публично и частно право се пренасят на по-ниски равнище. Например проблемът дали може да се вземе за разграничителен критерий между публичното и частното право характера на защитавания интерес е съвсем актуален и по отношение на наказателното право.
Понастоящем последното е причислено като клон към публичното право. В римското право наказателното право не е било причислявано изцяло към публичното право. Деянията, които накърнявали престъпно нечии интереси са били разделяни според това какъв характер са имали засегнатите интереси. По класическата римска формула на Улпиян, ако престъпно са нарушени частни интереси, санкциониращите ги норми са били от областта на частното право. Обратно - в случай, че престъпното деяние е представлявало обществена опасност, то се е санкционирало от норми на публичното право. По тази причина понятието престъпление в римското право се обозначава с две отделно думи: CRIMINA , които са били преследвани по обвинения от самата държава по пътяна публичното обвинение, чрез специални наказателни съдилища и деликти - DELICTUM, които са били преследвани от частни лица по реда на гражданско-правния процес.
Постепенно в историята на правото всички престъпни деяния започват да се преследват от държавата. Утвърждава се мнението, че всички престъпления засягат обществени интереси и държавата поема функцията и отговорността за тяхното санкциониране. Наказателното право става публично-правен отрасъл, както се определя и до днес в повечето страни от континенталното правно семейство, включително и в България.
Съществуват обаче сериозни критики по отношение на убеждението, че наказателното право защитава публичния интерес, защото неясното дефиниране на понятието публичен интерес може да придаде порочен характер на наказателно-правните санкции. Това становище се заражда от политическата практика, в която често наказателните офанзиви на тоталитарните държави са се провеждали \\"в името на обществени интерес\\". Ето защо се поставя въпросът може ли аргументация на една съдебна наказателна санкция да бъде обществения интерес. Не става въпрос за това дали конкретното лице е виновно или не, а при доказаната му вина съдът да мотивира своето решение от гледна точка на обществения интерес. Понякога в обществената практика общественият интерес може да получи реална изява във фирмата на обществено мнение. А дали общественото мнение винаги е вярното мерило са добро и зло, справедливо и несправедливо? Тези ценности на правото не могат изцяло да зависят от общественото мнение, което често представлява едно мимолетно настроение.

Тези или подобни въпроси от чисто логически характер стоят пред работата на юристите при структуриране на правото. Но независимо от един или друг спор, структурата на правото не е догматична даденост. Тя се променя адекватно на процесите в обществото и зависи от дълбочината на научните търсения на юристите.



БИБЛИОГРАФИЯ:
1. Милкова Д. Лекционен курс по Обща теория на правото, 2001-2002 г.
2. Милкова Д., Обща теория на правото, Албатрос - София, 2001 г.
3. Владикин Л., Общо учение за държавата, София, 1992 г.
4. Торбов Ц., История и теория на правото, София, 1992 г.
5. Андреев М., Римско частно право, София, 1999 г.
6. Бойчев Г., Частно и Публично право, статия


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница