Суфизмът не е възникнал в някакъв определен момент от човешкото развитие. Той винаги е съществувал, защото е част от стремежа на човека да намери отговор на най-важните въпроси, които стоят пред него



страница14/44
Дата05.09.2017
Размер2.84 Mb.
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   44

САМООТРИЧАНЕ


Самоотричането и аскетизмът са две напълно различни категории. Суфийският морал на самоотричане в много отношения се отличава от морала на аскета. Аскетът не се жени, не консумира хубави неща, не носи красиви дрехи и не прави нищо, което доставя удоволствие на човека. Суфият вярва, че всичко в света е създадено за него и затова не е необходимо да напуска този свят, отнасяйки със себе си несбъднати желания. Но той не е зависим нито от вещите, нито от желанията - живее освободен от тях. Не отива в планината да търси уединение, а живее сред хората. Той може да отиде в планината, ако поиска, но нищо в планината няма да успее да го задържи завинаги. Много по-лесно е да бъдеш религиозен и духовен сам в пещерата, отколкото в света! Но суфият няма нужда да бяга от хората, защото той вижда и ще познае лика на своя Възлюбен - лицето на Бога -навсякъде и във всичко.

Ако някой религиозен наставник каже: "Вие сте длъжни да не слушате музика, не трябва да гледате театрални постановки и танци, нито самите да танцувате" - възможно е сред хиляди ученици да се намери един, който да се подчини на неговите думи и да се оттегли в пустинята. Няма съмнение, че този ученик ще намери там много повече помощ в търсене на духовното, но той никога няма да съумее да опознае напуснатия от него свят, поради което завинаги ще си остане подвластен на изкушенията.

Много по-важно и трудно е да живееш сред хората и в същото време да бъдеш духовен; да носиш отговорност за живота, отделяйки внимание на приятели и роднини, да служиш на враговете и на своите, и въпреки това да си останеш духовен. Да понасяш постоянното влияние на обкръжението, да бъдеш натоварен с отговорности, да страдаш от враждебността - това е много по-тежко и величествено, отколкото да бъдеш аскет в пустинята. И двата пътя крият опасности. Ако човек живее сред хората, вроденото влечение към удоволствията и желанието да опознае света могат във всеки момент да го върнат назад; такъв е случаят с йога Махачандра, който бил велик светец и имал множество ученици и когото царица Махила направила цар. Само за един миг той рухнал от върха, на който се издигнал благодарение на дългогодишен суров аскетизъм. Йогите казват, че е по-добре да напуснете света; суфият избира да живее в света, но изпълнен със самоотричане. Той предпочита да познава света, като служи на всичко и в същото време практикува самоотричане.

Даже саможертвата стои по-долу от самоотричането, макар че по принцип в жертването има и самоотричане. Когато принасят себе си в жертва, пророците и духовните учители преподават на ученика един урок, за да го научат на самоотричане. Висшата добродетел на жертването е в готовността, с която се принася. Самоотричането обаче се ръководи не от принципи, а от чувства.

Самоотричането оказва благотворно влияние върху човешкото сърце, но малцина са онези, които разбират това въздействие, тъй като само малък брой достига нужното ниво на развитие, на което е възможно самоотричането. Силата на самоотричането запалва искрата на духовността. И когато човек достига тази степен, прави първата крачка по пътя на истинската духовност. Искрата, получена при тези действия, се превръща в пламък в дълбочините на сърцето, превръща се във факел, осветяващ живота. Променя се целият житейски кръгозор. Целият свят изглежда друг, същият този свят, в който човек е живял, страдал, радвал се, учил се и забравял - всичко се обновява след като е усвоен урокът на самоотричането.

Самоотричането означава отказване от "аз-а" и отказ от онова, което подхранва "аз-а". Всичко в света може просто да се ползва, а може и да се злоупотреби с него. Така е и с принципа на самоотричане, с който също може да се злоупотребява. Хората често не го разбират. Най-разпространеното от всички погрешни тълкувания е, че самоотричането се възприема като отказ от удоволствията и щастието, които светът може да даде. Ако самоотричането се превърне в догма, тогава в цялото сътворение няма да има никакъв смисъл. Сътворението никога не би се проявило, ако отричането беше водещ принцип. Затова самоотричането само по себе си не е нито добродетел, нито грях. То става добродетел или грях в зависимост от това как го приемем.

Ако разглеждаме самоотричането в метафизичен аспект, ще открием, че този принцип служи за стълба, издигаща човек над всички вещи. Живата природа в света е такава, че всички вещи, които ни привличат, едновременно са и път, и бреме. Животът е вечно пътуване и колкото по-тежко е бремето, толкова е по-трудно. Помислете как душата, жадуваща постоянно да върви напред, ежедневно се обременява и обременява от пътуването! Душата прави крачка и забелязва, че е окована с вериги. Тя иска да върви напред, но с всяка стъпка й става все по-трудно да се движи.

Ето защо всички мислители и мъдреци, които са достигнали осъзнаването на живота, са използвали самоотричането като лекарство. За илюстрация може да послужи баснята за кучето и хляба. Кучето, държейки в устата си късче хляб, пристигнало до един поток, приело своето отражение във водата за друго куче и започнало да лае. Но щом отворило уста хлябът паднал във водата.

Колкото повече разглеждаме нашите житейски грешки, нашите животински желания, толкова повече намираме, че не сме много далеч от кучето от баснята. Да си припомним трагедиите на цели народи. Колко жестоко са се борили нашите предци за материалното, променливото, преходното! Всичко свидетелства за това, колко е заслепен човек от материалния живот, как е свикнал да пренебрегва скритата зад него тайна.

Когато се опитваме да разсъждаваме от какво трябва да се отречем и как именно се практикува отричането, преди всичко сме длъжни да помним, че добродетелта престава да бъде такава, когато принуждават човека да я следва. Този, на когото добродетелта се внедрява насилствено, който е принуден да се отрече от света, не може да се отрече правилно. Добродетел, причиняваща болка, не е добродетел. Ако тя кара хората да страдат, какво добродетелно има в нея? Може да се нарече добродетел само ако носи щастие. Онова, което отнема щастието, никога не може да бъде добродетел. Самоотричането се практикува правилно само от онзи, който го разбира и е способен да го практикува. Например, ако човек пътува с влак и реши да утоли глада си с парче хляб. Неговият съсед също иска да хапне, но не носи нищо. Ако първият реши, че да даде хляба си, а той самият да гладува - това е негова дхарма, но в резултат ще се почувства нещастен, то по-добре е сам да изяде хляба, тъй като другото няма да е истинско самоотричане. Ако веднъж постъпи по гореописания начин, втори път определено няма да го направи, защото е страдал и добродетелта му е причинила нещастие. Тази добродетел няма да стане част от неговия характер. На самоотричане е способен само онзи, който намира повече удовлетворение, като гледа как другият изяжда неговото парче хляб, отколкото ако сам го изяде.

Само този, чието сърце е изпълнено с щастие след извършване на акта на отричане, е извършил истинско отричане. Затова отричането не е нещо, което може да се научи или преподава. То идва само при човек, чиято душа толкова се е развила, че започва да разпознава истинската ценност на нещата. Всичко, което изглежда ценно за другите, пророкът вижда по-друг начин. По такъв начин ценността на нещата, независимо дали ги считаме за ценни или не, зависи от умението да виждаме. За един човек отричането от стотинката е твърде много, за друг отричането от всичко, което има, е нищо. Всичко зависи как гледаме на вещите. Човек се издига над всичко, от което е съумял да се отрече в живота си. Той става цар на всичко, от което се е отрекъл и остава роб на онова , от което не е успял да се откаже. Целият свят може да стане царство за човека, щом се е отрекъл от него.

Способността към самоотричане зависи от степента на развитие на душата. Човек, който не е развит духовно, не може истински да се отрече. Играчките изглеждат ценни за децата, но не означават нищо за възрастните - много е лесно да се отречеш от тях. Така е и с онези, които са развити духовно - те лесно се отказват от всичко.

Как трябва да се върви по пътя на самоотричането? Като начало трябва да се научим да правим избор между две неща. Човек, притежаващ характера на кучето от баснята, не може да се отрече. Той иска едното и другото, но животът е устроен така, че ако пред нас са два желани предмета, то от единия сме принудени да се откажем. Чрез своята проницателност той трябва да реши кое да жертва и защо. Предпочита ли небесата пред света или света пред небесата, богатството пред честта или почитта пред богатството; да се отрече ли от вещите, имащи преходна ценност, заради вечните неща или да се откажеш от вечното заради преходното? Естествено, животът е такъв, че винаги дава поне две възможности и много често е трудно да се избере една от тях. Случва се, една вещ вече е в ръцете ни, а друга е недостъпна и си блъскаме главата коя от тях да пожертваме и как да се доберем до другата, която все още не ни принадлежи. Често не ни достига сила на волята за самоотричане. То не само изисква сили за различиш двете неща, но и сили на волята да направиш това, което искаш да сториш. Да направиш в живота онова, което искаш, съвсем не е проста работа. Животът е сложен. Често сме неспособни за самоотричане, защото собственият "аз" не желае да ни слуша. А щом като ние сами нямаме сила да слушаме себе си, колко по-трудно ще бъде на другите да се вслушват в нас!

Самоотричането може да се усвои по естествен начин. Първоначално трябва да култивираме нашите способности за различаване, да правим разлика между онова, което е ценно и което е по-малко значимо: Можем да се изучим по пътя на изпробване, истински ценното се различава както чистото злато от краткотрайната имитацията, която бързо чернее. Истинското злато запазва своя цвят. Това ни показва, че стойността на вещите се познава по тяхното постоянство. Може би ще попитате не се ли определя стойността на вещите от тяхната красота. Разбира се, ние сме длъжни да откриваме тяхната красота, но трябва да проверим колко е дълготрайна тази красота. Помислете за разликата в цената на цветята и брилянтите. Цветето с цялото му изящество, красота на цвета и нежен аромат увяхва бързо в сравнение с брилянтите по единствената причина, че красотата на цветето избледнява на следващия ден, докато на брилянта остава постоянна. Това е една естествена тенденция, на нея не е нужно да се учим. Ние винаги се стремим към красотата, точно както и към това, което е постоянно. Ако дружбата не е постоянна, колкото и прекрасна да е - ценна ли е за нас? Защо да се заема високо положение и почит, ако те са непостоянни? Обаче човек е като дете, тича след всичко, което го привдща и постоянно се променя, а в същото време душата му иска постоянство.

Има само един начин да се научим на самоотричане - опознавайки своята природа, която е нашата съкровена същност, да разберем към какво се стреми и да се стараем да вървим натам, където тя ни зове. Мъдростта идва чрез самоотричането. Мъдростта и самоотричането вървят ръка за ръка, защото чрез отказване от самия себе сичовек става по-мъдър, а мъдрият притежава способност към самоотричане. Основната причина за страдание на човек в семеен кръг, в родната страна и в целия свят е неговата неспособност към самоотричане.

По същество развитието ла цивилизацията е развиване на чувството за самоотричане, проявяващо се в нашето уважение един към друг. Всяка проява на любезност и вежливост е форма на отричане. Когато човек отстъпва на друг своето място или му дава нещо хубаво, по същество това е отричане. Цивилизацията в истинския смисъл на думата е самоотричане.

Най-високата и вай-великата цел, която трябва да достигне всяка душа е сливането с Бог. Във всичко е необходимо самоотричане, а тази висша цел изисква висш отказ от себе си. Но принудителното самоотричане, дори ако е извършено в името на Бога, не е правилно и истинско. Истинското самоотричане можем да намерим само в онези, които са узрели за него. Да си припомним библейския Авра5ам, готов да принесе в жертва своя син. Съвременният човек се надсмива над древните истории, гледайки ги от своята гледна точка. Но помислете си са­мо колко много бащи и майки са пожертвали своите де­ца заради своите нации, своя народ и своята чест! Няма по-голяма жертва от жертвата за идеала: материален или духовен, земен или възвишен, човешки или Божествен.

Но до тогава, докато самоотричането се практикува заради духовното развитие, то е верният път. Но щом се издигне като догма, с него се злоупотребява. Човек трябва да бъде господар на живота си, той трябва да използва самоотричането, не то него. Така стоят нещата с всички добродетели. Котато добродетелите подчиняват живота на човека, те се превръщат в идоли Трябва да се кланяме на идеала, стоящ над идолите .

1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   44


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница