Суфизмът не е възникнал в някакъв определен момент от човешкото развитие. Той винаги е съществувал, защото е част от стремежа на човека да намери отговор на най-важните въпроси, които стоят пред него

ОЧАРОВАНИЕТО НА ЖИВОТА

Един цар имал за слуга голям пияница. Веднъж, за да се повесели, царят заповядал на останалите слуги да напоят човека докато загуби съзнание и да го сложат в царското му легло. Когато се съмнало, засвирили музиканти, както било прието и дузина момичета запели в спалнята, за да го събудят. Събуждайки се, слугата помислил: "Какво е станало с мен? Миналата вечер бях слуга, сега лежа в царските постели и всичко наоколо изглежда царски! Слуга ли съм аз или цар?" Той погледнал момичетата, а те всички му се поклонили. Всяко го наричало "Ваше Величество". Той станал, излязъл от спалнята, отишъл в Дурбар и седнал на трона. Влезли везирите, поклонили му се и се обърнали към него с приветствени речи. Тогава слугата решил: "Аз навярно съм цар. Ако бях цар само в леглото, това не би значело нищо, но и тук всички до един се кланят и ме наричат "Ваше Величество!" През целия ден той се наслаждавал на царския живот. Вечерта дошла неговата жена. Предишната нощ, като не се върнал в къщи, тя решила, че се търкаля някъде пиян. Търсила го и като не го намерила никъде, дошла в двореца. Никой не я спрял, защото такава била заповедта на царя. Когато влязла в залата, мъжът й я погледнал, сякаш виждал смъртта. Помислил си: "Аз не мога да бъда цар, защото ако бях цар, тя нямаше да е моята жена. Трябва да си отида с нея!" Тя му казала: "Какво правиш тук? Ти не се върна в къщи и у нас няма парче хляб, а ти се наслаждаваш тук. Да вървим". Той отговорил на жена си: "Не те познавам, махай се оттук". Но тя възразила: "Ти си мой мъж, тръгвай с мен". И жената го отвела със себе си, макар че той продължавал да твърди: "Аз съм цар, аз съм цар". Всяка ситуация, в която се намираме, ни кара да вярваме, че сме това или онова. Това, което душата изпитва, за такова възприема и себе си. Ако душата възприеме своя външен "аз" като дете, тя вярва: "Аз съм дете". Ако види своя външен "аз", когато е като старец, ще си помисли: "Аз съм старец". Ако възприеме своя външен "аз" в дворец, ще си каже: "Аз съм богата". Ако види този "аз" в колиба, ще помисли: "Аз съм бедняк". А в действителност е само едно: "Аз съм".

Има неща в живота, които са омагьосали човека. Хафиз е казал: "Преди нашето раждане Ти ни даваш да глътнем вино". А Джами казва: "О, Саки, виночерпецо, прости ми, това е моята младост. От време навреме се хващам за бутилката с вино и я целувам, а понякога я отблъсквам". Такива сме всички ние. Детето ту гали и целува куклата, ту я хвърля на земята и я чупи, а в замяна взема друга. Понякога наричаме някого свой приятел, друг път го обявяваме за враг. Понякога казваме, че ни харесва някоя националност или раса, а в следващия момент враждуваме с нея. Ние сме като децата и затова сме непостоянни.

Човекът, в своя сън за живота, постоянно гони бягащите облаци. А когато се събуди? Когато дойде неговата жена? Коя е тя, тази жена? Жената е разрушителната стихия на природата; когато тя идва като смърт, човек вижда, че всичко, което е притежавал и което е считал за свое, остава назад - неговото име, слава, имущество. Всичко това го има само за онзи, който е жив, а за него остава само гробът. Не може да вземе нищо със себе си. В този миг осъзнава, че нищо наоколо не може да му даде вечно спокойствие и удовлетворение, и започва да търси нещо истинско.

Това е въпрос на егото, на съзнанието. Има една индийска пословица, която гласи: "Унижението на мъдрия не пропада даром. Семето пада в праха, за да прорасне". След като мъдрият човек унизи себе си до праха, този прах ще осигури неговия разцвет. Това все още няма да бъде истинско господство, но ще го подготви към по-висока степен на развитие.

В Корана се казва: "Муту кубла анта Муту", което означава: "Умри преди смъртта". Суфият умира преди своята физическа смърт и още приживе разбира какво ще бъде след нея. С други думи, той кани жена си да го посети и я приветства в своята царственост, тъй че вместо да й позволи да го отведе със себе си от двореца, може дори да се наслаждава на живота с нея, със своята жена, на земята. Казано с други думи - той става жив мъртвец.

Когато човек разбере с ума си, че всички прояви в този свят са проява на единната същност, той възкликва: "На кого трябва да се кланяме, какво да почитаме, щом като самите ние сме всичко? И от кого да се страхуваме?" И той забравя собствената си личност. Щом като се състои от много различни органи и различни атоми и измерения, и в същото време си остава личност, защо тогава единната същност да не може да бъде Личност? С ума си признаваме, че всички ние сме едно. Но когато някой ни причини болка, не можем да го понесем и вече не мислим, че той и ние сме едно. Когато някой ни причини вреда, ние го проклинаме. Но ако считаме, както по-рано че той е същото, което сме и ние, нима ще го проклинаме?

САМООТВЕРЖЕНОСТ

Има множество идеи, опияняващи човека, много чувства, въздействащи като вино на душата, но няма по-силно вино от виното на всеотдайността. В него са заключени могъщество и чувство за собственото достойнство, каквито нито едно обществено положение не може да даде. Да станеш някой е ограниченост, какъвто и да си. Дори онзи, който се е провъзгласил за владетел на света, не може да бъде господар на вселената. Както и преди, господарят на земята си остава роб в небесата. Самоотвержен човек е този, който не е никой и в същото време е всеки.

Ето защо пътят на суфия е да стане никой, а не да бъде някой. Именно това чувство на нищожност - "аз съм нищо" - превръща сърцето на човека в празна чаша, в която се влива виното на безсмъртието. Това състояние е благословия, към която се стреми всяка душа, търсеща истината. Лесно е да станеш учен и не е много трудно да станеш мъдрец. Напълно по силите на човечеството е да стане добро; но има постижение, което е по-велико и по-високо от всички, изброени по-горе и то е да станеш никой. Тази идея - да станеш никой, може да изплаши мнозина, защото по своята природа човек се стреми да се хване за нещо, а неговият "аз" се хваща за собствената му личност, за неговата индивидуалност. Но ако човек се издигне над това, той сякаш се е изкачил на Еверест. Достигнал е точката, в която свършва земята и започват небесата.

Главната цел на суфия е с помощта на мислите за Бога да направи несъвършения "аз" незрим дори за собствените си очи. Моментът, когато пред него застане Бог, а не неговия "аз", за него е миг на съвършен благослов. Моят муршид, Абу Хашим Мадани, казваше, че има само една добродетел и един грях за душата, тръгнала по този път: добродетел е когато тя осъзнава Бога, грях - когато не го осъзнава. Никакво обяснение не е способно напълно да опише достоверността на това твърдение, освен опита на съзерцателя, пред когото се отваря прозорец в небесата, ако той познае Бога. Докато осъзнава своя "аз", опитът е неуспешен. Нали всички трагедии в живота са предизвикани от съзнанието за собствения "аз". Това е причината за болката и скръбта, и всичко онова, което може да освободи човека от мисълта за самия него, в определена степен му помага да се избави от болките, но абсолютно облекчение може да му донесе само осъзнаването на Бога.