Светлината е и в твоето сърце
Изтегляне 1.27 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Завръщането на богомилите
- Боян Магесника
- България в миналото
- История на западноевропейската философия
- Богомилството
| 5] Същото потвърждава и Христо Маджаров: Лично Боян Магът - Посветен от най-висок ранг, заедно с няколко други основоположници на движението, подготвя и изпраща в света 4200 съвършени, разнасящи българската мъдрост. В книгата си Завръщането на богомилите той пише следното за Боян Мага: Той е брат на мекушавия български цар Петър, който е омотан във византийските интриги и суети на своята развратна съпруга - византийката Ирена. Завършил Магнаурската школа в Цариград, получил Посвещение за световните Мистерии и владеещ могъщи окултни сили, заради което е наричан Боян Магът, той отказва предложения от брат му трон, защото е осъзнал своята по-отговорна мисия. Изградил образцова езотерична Школа, включваща няколко видими и невидими сфери, той повежда борба срещу Княза на тъмните сили за възстановяване на първичното християнство. Учението му е универсално, за цялото човечество, защото е синтез на всички езотерични пътища, водещи към Този, Който заяви: “Аз съм Пътят...” (Иоан 14:5). То носи светла житейска мъдрост от миналите епохи ...и разкрива скритата простота на Христовото Слово чрез един съвършено нов български богомилски синтез... Голям Учител на Бялото Братство и могъщ ясновидец, Боян Магът знае добре какво очаква него и братята богомили. Но знае също и своята мисия и как да я изпълни... Жертвайки личния и физическия си живот, (той) блестящо изпълни своята мисия, освобождавайки християнството от тъмния гнет и подготвяйки интелектуалното развитие на новата цивилизация... Освободено от схоластичния мрак, от властта на Догмата и Йерархията, човечеството през Ренесанса преминава в нов етап на свобода и еволюция... [33]
Интерес представлява историко-литератураната студия Боян Магьосникът от Васил Пундев, написана през 1923 г., където четем: В нашето минало няма по-загадъчна личност от тази на Боян Магесника. Споменът за него е някаква скъпа национална тайна и гордост; образът му през далечините на десет века излъчва обилни внушения, в неопределеността на които е непоколебим у нас един почти мистичен респект. В тях трепти смътно досещане за непостижима в своята забуленост загадка. Тя ни тревожи, за да тревожим ние духа на Симеоновия син, търсейки сигурни исторически свидетелства за него. Легендата, поетичната и научна мисъл се спират пред неговия образ, отгатвайки възможните му черти с предчувствието, че те ще се обединят някога в истински портрет на един изключителен българин, който е имал голямо значение за нашия духовен живот. Ние сякаш бихме искали да повярваме в една историческа илюзия, която би ни издигнала в собствените очи. А това увличане е лесно обяснимо. Неканени гости, непочитани съседи, безмълвни сътрапезници, ние се чувстваме неловко сред голямото общество на европейските народи. И затова се стремим да открием още непознати, значителни съдържания в политическите рамки на глухата ни история. Защото нашият живот без такива съдържания е някак откъснат, случаен. За духовната култура, към която се стремим, това е празнота и несигурност, чувствана още от дейците на Възраждането. Без минало, без памет, ние сме участник върху сцената на Европа, без който може, защото той няма нищо свое. В нашето културно развитие стои преди всичко задачата да създадем своята история, за да се почувстваме не случаен сбор от хора, а народ с минало и път. Стремеж към оправдание, към значение - такъв е нашият поглед към миналото. И пълен с надежди, в него той съзира, наред с доста други измами, тайнствената сянка на княз Вениамин. Може би в него ще намерим забравени богатства. Може би неговата тайна е съкровище, което бихме изнесли с достойнство пред света... Доколко е трепетна тоя път надеждата, личи от факта, че образът на княза е най-вече разработен в нашата литература от всеки друг образ. Какво е това съкровище? Кой е Боян Магьосникът? Само политическата история оставя на мира духа на този Симеонов син, когато тя отбелязва в цитуваното, почти едничко и несигурно, свидетелство на Лиудпранд, италиански пратеник през десети век във Византия. Историята е записала името на княза като син на Симеон (у византийските летописци срещаме името не Боян, а Вениамин) с имената на други синове на великия цар, оставили в потомството спомен на съжаление и мъка заради отпадането на силната българска държава на баща им. За другите му синове, особено за малодушния Петър, имаме повече вести в чужди и наши исторически извори. Но за княз Вениамин политическото минало мълчи, навярно за това, че в него той не е взимал активно участие, че не е имал връзки с държава, войни и погроми. А почти само в тях е записана нашата история; тя е забравила духовните движения, забравила е дори богомилството... Добре, че е запазила хубавото двойно име на княза, чиято слава на магьосник е минала пределите на родината и е записана по един слух във Византия от споменатия кремонски епископ... Но кой е бил всъщност Боян, чието име византийските летописци не споменават? Лиудпранд говори само за двама Симеонови синове - Петър и Боян... А византийските летописци говорят за четирима: Михаил от първата жена на Симеон, и Петър, Йоан и Вениамин - от втората... Неучастващ в държавните грижи, той навярно е живял само с наука и съзерцание, бил е истински син на ученолюбивия баща. Пред княз Боян са израствали в светлината на извънвременното върховните проблеми на човешката мисъл. Неговият дух е стигнал до разрешения, които са останали незаписани и забравени. Но не завинаги. ...Ако историята мълчи, имаме поне легендата за Боян, така известна във Византия, сигурно минала и в Русия (може би чрез Светославовите походи), където виждаме нейните ясни отражения в “Слово о полку Игореве” (оттам и в повестта за Куликовската битка - “Задонщина”). И щом легендата за нашия Боян е минала в Русия, така навярно ще трябва да си обясним и факта, че в “Словото” руският Боян е наречен “Велесов внук”... Певецът Боян е наречен “Славей на старото време”, внук на бога Велес и се почита като поет с извънредна, почти свръхестествена дарба; тук във връзка с певеца се споменава и някакъв Троянов път. Дали този поет Боян, който се “носил мислено по дърветата и като сив вълк по земята, като тъмен орел под облаците”, няма нещо общо с нашия княз Боян, за когото кремонският епископ чувал, че се “превръщал внезапно от човек на вълк и на всякакъв друг звяр”? Лесно е да се допусне връзка между тези две обявени от легендата имена, дори да се приеме, че те са имена на една и съща историческа личност. Това прави Венелин, който намираше в българското минало много повече от непосредствените данни на историческите извори и тяхната строга критика. Будната му фантазия се справи и със загадъчния образ на Боян Магесника. Според Венелин, в “Словото” се говори за нашия Боян, понеже “Трояновият път” се намира в България и понеже русите не са могли да имат такъв певец за времето, в което той е живял по свидетелството на самото “Слово; при това и “Словото” нарича певеца “вещ”, сиреч предсказател и вълшебник... Преобладаващото мнение днес за Боян от “Словото” е, че бил руски дружинен поет през втората половина на XI век и значи няма нищо общо с нашия Боян. Навярно само легендата за нашия магьосник е минала в Русия и там се е смесила със спомена за казания дружинен поет. ...Повечето изследователи на “Словото” се натъкват на близостта между двете легендарни имена и решават въпроса за техните отношения твърде различно. Няма напълно установено мнение в тази посока и даваните решения остават само хипотези, които не са в състояние да осветлят българския Боян. Но щом хипотезата не може да се замени с факти, струва ми се, нейната постройка трябва да бъде по възможност най-проста и приемлива. И така, думите на “Словото” за “вещия Боян” биха могли да се тълкуват като отнасящи се до историческа руска личност, смесена в народната легенда с мигриралото в Русия предание за нашия магьосник. Легендата за българския Боян - чута и записана от Лиудпранд в Цариград по това време, когато руски войски са нахълтвали в България - е минала у русите, където вече е свързана с руския певец Боян, живял през втората половина на XI век... С други думи, руският княжески дружинен поет добива образа и на вълшебник. В полза на това смесване на двамата Бояновци чрез легендата за българския княз Боян говорят сходствата в характеристиките на стария певец в руски епос и думите на Лиудпранд. Велесовият внук сякаш сам, като нашия Боян, можел да лети под небето, да се превръща във вълк и орел... Тоя именно легендарен образ на руския певец от XI век може да се постави в зависимост от легендата за живелия един век преди него у нас княз Боян, прочут магьосник, чиято слава е могла лесно да мине границите на България. За това е имало достатъчно време и благоприятни исторически условия (търговски отношения, военни походи и др.)... Да не се забравя, че “Словото” се отнася към края на XII век, значи имало е време да се свърже българската легенда с историческия руски певец. Венелин даде началото на новата легенда за Боян Магьосника. Според Венелин, тя минава и у нас, и княз Вениамин заживява своите нови преображения в съзнанието на българските писатели, особено след като беше създадено и първото поетическо преображение на княза на Велтман. Занесена някога в Русия, легендата за Симеоновия син наново се връща у нас към средата на миналия век. И сега вече нашите писатели подемат и творят новата легенда, която, както винаги, има двояк смисъл: говори за онова, което липсва в миналото и което днес бихме желали да е според днешните ни схващания и идеали. ... Един общ поглед върху всички предположения за Боян Магьосника, които предварително нарекохме незадължителни, открива доста любопитно зрелище. Сигурни данни няма, затова хипотезите са възможни във всякакви посоки и от всекиго. Боян претърпява преображения, понякога близки до Лиудпрандовата вест, понякога съвсем фантастични, в зависимост от подготовката на тия, които го принуждават на преображението. Те пристъпват към своята работа и с различно разбиране както за историческите методи, така и за научната добросъвестност при възстановяването на историческата действителност... Около загадката, която ни е завещана със спомена за княз Вениамин, приведените тълкувания приличат на несигурни доближавания към нещо завинаги прикрито... Магьосничеството на Боян, обяснявано като метафора, поетическо творчество, занятие с химия и астрономия или като клевета към еретик, остава неразгадано. Но колкото и различни да са схващанията за Боян, те се движат от едно и също, съзнавано или не, намерение, от един и същ стремеж: да се открият забравени богатства в нашето минало. И по пътя на тоя стремеж истината за княз Вениамин незабелязано у всички тълкувачи се превръща в легенда...[9] В есето си, посветено на Хилядагодишнината на Боян Магесника, д-р Найден Шейтанов пише: Десети век е за нашата родина “златен век” на държавната мощ и култура. Тогава владееше “книголюбец” цар Симеон и свещенодействаше син му Боян Магесника... Ако обаче държавното дело на царя полуелин пропадна наскоро и черковната му литература мина към владетелска чужбина, без плодоносна следа в народа ни, духовният подвиг на Боян Магесника - систематизатора на Богомилството като вяра и светоглед - направи от България нов Йерусалим за Европа... Мистичната влага на Бояновото учение покри и родната земя с буйна растителност. Би могло да се каже, че цялото наше “просто”-народно, сетне и личното творчество е пропито с неговия магнетичен сок... Преди хиляда години Боян Магесника донесе от Сион скрижалите на българската веда и цели десет века съпътства, като бледен месец, благословената ни, ала страдна земя... Цветан Минков отбелязва в романизирания си очерк Боян Магесника в 1930 година: Името на Боян засенчи имената на всички богомилски апостоли и проповедници... Словото му се носеше от уста на уста - като бясна стихия, която изправяше приведените гръбнаци и разведряваше отчаяните лица. Словото му неусетно преобрази живота... Проповедите и делата на Боян плениха до такава степен народа, че той почна да го обожава.[34] Какъв е бил в действителност българският княз Вениамин - тази загадка остава да отгатнат бъдещите изследователи и историци. До нас достигат имената на някои от най-известните през Средновековието богомили. В Синодика на цар Борил има анатема срещу Тодор, Стефан, Добри, Петър, Никита, Васил, прекия ученик на Поп Богомил - Михаил, който е водител на богомилите в края на X и началото на XI век, и видния Василий Врач. Николай Райнов допълва: Между първите апостоли на богомилството ясно се отделя една мома по име Макрина. Нейното име е записано в реда на ония, чиято ревност в делото има малко последователи. Тя е известна под името Михаил Унгарец. През XI век богомилски първоучители са Марко (за тракийските общини) и Иоан Чурила (за малоазийските общини). Евтимий от Акмония свидетелства: Чурила цели три години е проповядвал и е убедил цели градове в тракийските области, а и на много други места. Той пише, че от богомилската ерес са обхванати всички земи от тогавашната Византийска империя. Анна Комнина изтъква, че броят на богомилите нараства толкова, че самата столица е изпълнена с тях. Заразата се беше загнездила също и в знатни родове и нещастието бе засегнало голям брой хора. В началото на XII век Василий оглавява тракийските общини и народът го нарича Врач (лекар) заради необикновените му лечителски способности. Заедно със своя учител Поп Йеремия той е един от най-образованите разпространители на богомилското учение. Проповедническата си мисия започва в средата на 70-те години на XI век и повече от 40 години, придружаван от своите 12 апостоли, Василий създава много богомилски братства. Някои историци допускат, че той е роден около 1028 г. в Охридска епархия и учи в манастира “Свети Пантелеймон”, където става монах. Като ученик на Поп Йеремия, известен автор на редица богомилски апокрифи, Василий изучава тайните на богомилството в продължение на 15 години. След това близо 50 години до залавянето му през 1111 г., той проповядва и разпространява сред народа учението заедно със своите ученици, между които има и жени. В съчинението Алексиада византийската писателка Анна Комнина - дъщеря на император Алексий I Комнин, описва как той решава да унищожи богомилската ерес, която прониква дори сред висшите среди на византийската столица. По негова заповед в провинциалните области са заловени и отведени в Константинопол много богомили, сред които е и Василий Врач. Чрез коварство императорът успява да го убеди да издаде същността на богомилството. По време на беседата си с Василий той нарежда на бързописец, скрит зад завеса, да отбелязва дословно всичко от разговора. Записаното използват на съдебния процес и осъждат 80-годишния богомилски първоучшител на смърт чрез изгаряне. Ето какво пише за него Комнина в книгата си: Някой си монах, на име Василий, умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше 12 ученици, които наричаше още и апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, ...и разпространяваше злото навсякъде. Злото опустоши много души с бързината на огъня. Някои от богомилите бяха доведени в двореца и всички сочеха Василий за свой учител и пръв водач на ереста. Един от тях, на име Дивлатий, който беше задържан и разпитван да ги изкаже, първо не желаеше, но след като беше подложен на изтезания, издаде споменатия Василий и избраните от него апостоли. Тогава императорът възложи на мнозина да го издирят. И наистина беше открит... Василий - човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада и мустаци, твърде висок на ръст, опитен в проповядването на безбожието... Императорът - от желание да изтръгне от него съкровената тайна - го повика под благовиден предлог. Той сам стана от престола си да го посрещне, покани го да седне на една трапеза с него, хвърли му всички уловки на риболова... Многократно задържайки у себе си цялата отрова и злоба срещу този монах, много пъти той го ласкаеше, преструвайки се по всякакъв начин, че иска да му стане ученик, и то не само той, но и неговият брат севастократорът Исак, и че приема всяка негова дума за божествено откровение и ще му се покорява във всичко, стига само злият Василий да изпроси спасението на душата му... Тогава Василий изказа учението на ереста... Беше свикан целият църковен синод, събрано беше висшето войнство и дойде целият сенат. Свикан беше събор, председателстван от блажения патриарх на императорския град кир Николай Граматик. Беше прочетено пред всички безбожното учение и обвинението не беше възможно да се опровергае. Водачът на обвиняемата страна не отричаше възгледите си, но веднага започна да спори открито. Той заяви, че е готов да влезе в огъня и да изтърпи бичове и хиляди пъти да умре... Сам Василий остана непреклонен, истински богомил. Макар че го заплашваше клада и други изтезания... След като беше затворен, през това време императорът го викаше много често при себе си и го придумваше да се откаже от нечестивото си лъжеучение... Василий, като истински ересиарх, не искаше по никой начин да се разкае. Затова всички членове на светия синод - най-достойните монаси и самият тогавашен патриарх Николай - решиха, че заслужава смърт чрез изгаряне. На това мнение беше и императорът, който често беше разговарял с Василий и от много неща беше разбрал, че той е злонамерен и не желае да се откаже от ереста си. Накрая императорът заповяда да построят огромна клада на хиподрома. Беше изкопана дълбока яма и върху нея бяха натрупани дънери все от големи дървета, покрити с листата - сякаш цяла гора. Когато запалиха кладата, голяма тълпа народ се стече на хиподрома и се струпа по скамейките в нетърпеливо очакване да види какво ще стане. На другия край издигнаха кръст и на нечестивеца беше дадена възможност, ако се уплаши от огъня и се откаже от вярата си, да се насочи към кръста, за да се спаси в такъв случай от кладата. Там присъстваха и голям брой еретици, които наблюдаваха своя водач Василий... Възбудената тълпа му даде възможност да погледне оная страшна гледка, каквато представляваше кладата - отдалеч той почувства огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи, изпускащи огнени езици, високо, колкото издигнатия сред хиподрома гранитен обелиск... При все това и тази гледка не можа да го разколебае и той остана непоколебим. Нито огънят смекчи желязната му воля, нито пък го промениха изпратените от страна на императора увещания... Тогава палачите край него, като го хванаха за дрехата, го вдигнаха нависоко и го хвърлиха заедно с дрехите сред кладата. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се усети никаква миризма, нито димът се промени, само се появи някаква бяла ивица от дима посред пламъка. Така мъченически завършва земният живот на богомилския първоучител - с твърдост и достойнство на 1.11.1111 г. Василий получава огненото си безсмъртие. През следващите години и столетия хиляди богомили загиват върху кладите в различни европейски страни. С непоколебима вяра в правотата на своето учение, богомилите отиват в затворите и смело се оставят да ги погълнат пламъците. За по-малко от два века тяхното учение толкова се разпространява, че заразява почти всички държави. В книгата си България в миналото Димитър Мишев обобщава значението на жертвите, дадени от богомилите: Реформаторското учение, изникнало в България, се разпространило далеч вън от нейните предели. И от искрите на първата клада във византийската столица, на която загива мъченически и безстрашно Василий, пламват една след друга кладите на Западна Европа. Но учението и идеите на Богомил не изгорели на тези клади с мъчениците. Напротив, кладите станали техни най-силни проповедници... [14] Английският философ Бъртранд Ръсел стига до извода, че богомилството прониква в някои страни на Европа благодарение на кръстоносните походи през 1096, 1147 и 1189 година. В История на западноевропейската философия той пише: Интересно е да се проследи генеалогията на това учение. То е пренесено в Италия и Франция от участниците в кръстоносните походи от сектата на богомилите в България; през 1167 г., когато катарите свикват свой събор край Тулуза, присъстват български делегати... Разпространилата се ерес обезпокоила Църквата, която предприела енергични мерки за потушаването й. Инокентий III бил на мнение, че еретиците заслужават смърт, тъй като са се провинили в предателство спрямо Христос. Той призовал краля на Франция да предприеме кръстоносен поход срещу албигойците,който бил организиран през 1209 година. Походът се прочул с невероятните си жестокости, особено в Каркасон, където след превземането на града победителите се отдали на поголовно клане. Откриването на ереста било задължение на епископите, но се превърнало в непосилно бреме за тези “достойни” мъже, които и без това били претоварени с работа, поради което в 1233 г. Григорий IX учредява Инквизицията, чието предназначение било да облекчи епископата, като се нагърби с този неблагодарен труд. След 1254 г. съдените от Инквизицията вече нямали право на адвокат. Ако обвиняемият получел присъда, имуществото му се конфискувало - във Франция до последния петак. Когато се докажела вината на подсъдимия, той бивал предаван на светските власти с молба животът му да бъде пощаден, но ако последните пропуснели да го качат на кладата, рискували да бъдат изправени лично пред Инквизицията... Служителите й били предимно от ордените на доминиканците и францисканците. Инквизицията не успяла да проникне в Скандинавия и Англия... Като цяло Инквизицията се увенчала с успех; тя съумяла още от самото начало да изкорени напълно албигойската ерес... [7] Съществуват исторически документи, от които се вижда, че някои от представителите на висшата църковна и държавна йерархия, както и няколко български царе и техните семейства, приемат богомилството или се отнасят благосклонно към него. Известно е, че Иван Владимир и съпругата му стават богомили, цар Самуил, синът му Гавраил и дъщеря му Косара също са такива. При някои български владетели богомилството придобива правото на временна легалност, на полулегалност или търпимост. Това е по време на царуването на Самуил, Калоян и Иван Асен II, когато страната е пълна с еретици и схизматици, както пише папа Григорий IX. Родено в епоха на всеобщ упадък, обществено разложение и поквара, богомилството се възражда в епохите, през които държавата ни е в критична ситуация, и тогава то е строго преследвано от светските и духовните власти: при Борил (1207-1218) и Иван Александър (1331-1371), също и по-рано, по време на византийското владичество, особено в края на XI век и в началото на XII век. Когато България преживява епоха на подем, богомилството не само не е преследвано, но дори е покровителствано от царете. Така цар Самуил (980-1014), който въздига разрушеното Първо българско царство, е смятан за покровител на богомилите; известно е също, че Иван Асен II (1218-1241), при когото България възвръща своето могъщество, е заплашван от римския папа с кръстоносен поход, между другото и за това, че закриля и покровителства богомилите. Исторически е установено, че богомилите помагат на цар Самуил и Иван Асен II в техния стремеж да въздигнат и укрепят българската държава. Освен това по време на византийското владичество те вземат участие за освобождението на страната. Всичко това ни кара да мислим, че богомилите не са изобщо против държавата, а са само за свобода, социална справедливост, по-добро държавно устройство и национална независимост. Никола Филипов констатира в книгата си Богомилството следното: Като не успяло да се развие в стройна, стегната система, богомилството угаснало в края на средните векове. В началото на XIII век в Южна Франция албигойците били смазани от кръстоносния поход, организиран срещу тях от папа Инокентий III и от Инквизицията; оцелелите забегнали или се слели с валденсите, които... в някои отношения са били близки на богомилите и се смятат за предшественици на протестантите. Изобщо, богомилството е добило голямо значение на Запад; там то представя първата фаза на борбата с папството. [22] Димитър Мишев отбелязва: Йоан Асен II... явно закриля богомилите и, въпреки кръстоносния поход, който папата устроил срещу държавата му за тая закрила, не само ги оставил свободни, но им дал еднакви права с православните и пълна свобода да изповядват учението си.Срещу богомилите вземали мерки само трима царе: Петър, Борил и Иван Алекандър. [ Каталог: Knigi -> Okultna Okultna -> Виолетовия пламък за изцеляване на тялото, ума и душата елизабет Клер Профит Okultna -> Увод в дзен-будизма Д. Т. Судзуки предговор карл Густав Юнг Okultna -> Изложение на практиката (Двата входа) Проповед за кръвопотока Проповед за пробуждането Проповед за пробива Okultna -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке Okultna -> I двойни стихове 1 Okultna -> Ф н. Бойка Цигова На корицата: Жезъл Дракон, от Хакуин. Тази рисунка е била вид диплом Okultna -> Будизмът : Дао на философията Алън Уотс Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши будизмът Okultna -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке Изтегляне 1.27 Mb. Сподели с приятели:
|