Светлината е и в твоето сърце

Но общо взето, през цялото време на своето съществуване (X-XIV век) богомилството е жестоко преследвано с различни средства от църковната и държавната власт, които виждат в него опасен враг и заплаха за себе си.

В писмото си до цар Петър цариградският патриарх Теофилакт дава следните указания за борбата с богомилската ерес: Змиевидната и многоглава хидра на нечестието трябва да бъде погубена и всяко възпалително средство на лъжата и незаконната сеитба да бъде превърнато в пепел. Според него: Църквата трябва да отсече като изгнили и вредни членове всички, които не се разкаят и продължат да упорстват в злото, и да ги предаде на постоянно осъждане, да ги подложи на проклятие... Гражданските закони на християните... определят смърт за тях, подлагайки ги на смъртно наказание, особено когато се вижда, че злото все повече пълзи и надвива, погубвайки много хора. Изпълнен с религиозна нетърпимост и фанатизъм, патриархът отправя и няколко анатеми срещу богомилите.

В подробния Исторически преглед на Българската църква от самото й начало до днес Марин Дринов пояснява: Българската църква не гонеше богомилската ерес с огън и меч, а само словесно изобличаваше нейното учение и словесно увещаваше богомилите да се върнат към православната вяра. Само цар Борил вдигна против тях гонение и се стараеше да ги изтребва със светско оръжие. Това той направи по желание на папата, под влияние на когото, както показахме, той се находи няколко пъти. Но щом падна Борил и на българския престол седна законният му наследник Йоан Асен, не само се прекрати гонението на богомилите в България, но те още идваха, за да търсят там спасение и от други страни, гдето по желанието на папата не ги оставяха на мира. Сам папа Григорий IX свидетелства за това в писмото си до унгарския крал Бела IV, в което между другото четем: “...клетвопрестъпният Асен приема в земите си еретиците и позволява им да напълнят тази земя с нечестието си.” Освен това Марин Дринов подчертава: В Западна Европа богомилството има добри последствия за народите, защото от него се захвана онази страшна борба с властолюбивото римско духовенство, която най-после избави народите от духовното и телесно бреме на римския папа.

Папа Инокентий III (1198-1216), а по-късно и папа Григорий IX (1227-1241) предприемат жестоки мерки, за да попречат на разпространението на богомилството в областите, заразени от еретическата извратеност.

В началото на XIII век Католическата църква е обезпокоена от все по-нарастващото влияние на еретиците и се заема да изкорени веднъж завинаги катаризма.

През 1207 г. папата издава своята була Антикатарос и качва на кладите много еретици. По това време се предприемат масови гонения срещу вероотстъпниците.

През 1208 г. папата обявява кръстоносен поход срещу катарите. В 1209 г. 30-хилядна войска нахлува в областта Лангедок, която се намира в Южна Франция. Рицарите унищожават реколтата, разрушават селищата и жестоко избиват населението. Само в град Базие, и то в църквата, са изклани над 15 хиляди души. Нунцият, в писмо до папа Инокентий III, оповестява с гордост, че не е пощаден никой, независимо от пола и възрастта. Където минат, войските подлагат всичко на огън и меч. Жестоките им действия са подкрепени от фанатизирания испанец Доминик Гусман, който, заслепен от омразата си към катарите, създава в 1216 г. монашески орден, носещ неговото име: ордена на доминиканците. Именно те основават през 1233 година най-страховитата църковна институция, Светата Инквизиция.

През 1243 г. окончателно е сломена организираната съпротива в Лангедок, ако не се броят няколкото отдалечени крепости, сред които се откроява величествената цитадела Монсегюр, построена на планински връх. Тази последна катарска крепост е под обсада девет месеца, през които защитниците й отблъскват непрекъснато набезите на кръстоносците. Накрая, през 1244 г., Монсегюр е превзет, а по склоновете на планината кръстоносците запалват огромни клади, на които изгарят голям брой еретици. Албигойският кръстоносен поход продължава 40 години, а след него най-развитата култура в средновековна Европа е напълно унищожена. Лангедок отново е потопен във варварщината, в която тънат останалите страни. Както се изразяват висшите духовници за най-мощната ерес в християнския свят, тази гнусна проказа на Юга е премахната. Близо половин век след това малцината оцелели катари живеят високо в планината, крият се в пещери, проповядват учението си и водят ожесточени битки със своите гонители.

Регистърът на съдията-инквизитор Жак Фурние в град Памие говори за 79 процеса против катари. В него те са наречени богомили.

Папа Йоан XXII пише през 1319 година: Цяла Босна се намира в ръцете на еретиците, няма вече никакви свещенослужители, не се извършва вече нито причастие, нито кръщение. Той призовава хърватския княз към кръстоносен поход срещу богомилите, тъй като храмовете опустяват, а богомилското учение залива като пълноводна река нови области.

Немският католически теолог Цезарий Хайстербахски, монах от ордена на цистерианците, в своите Беседи за чудесата признава огромното влияние на албигойците: Силата на ересите е толкова голяма, че пшеницата на вярата сякаш в цялата страна (Южна Франция) се бе превърнала в плевел на заблудите. Изпратени бяха абатите на нашия орден и няколко епископи, за да могат с ортодоксална проповед да изтръгнат из корен плевелите, но постигнаха малко... И по-нататък той казва: И албигойското заблуждение толкова се засили, че скоро зарази почти хиляди градове, и ако не беше сподавено с меча на верните, то би обхванало цяла Европа.

Това се потвърждава от множество факти, съдържащи се в архивите на Инквизицията в Италия, Франция и Германия през тази епоха.

В едно писмо на Реймон V, граф на Тулуза, от XIII век, се споменава: Църквите са изоставени и се превръщат в руини. Църковната лодка е изложена на пълно корабокрушение, ако в тази нечувана буря не й се даде мощна подкрепа.

Дори папа Пий II установява: Едва ли някога Църквата е преследвала някое движение така строго и се е борила с такова ожесточение и силни средства, както срещу богомилството. Богомилите ги анатемосват и отлъчват от църковните събори, отнемат имотите им, изселват ги, затварят и изтезават, а често ги осъждат на изгаряне. Цели селища биват разрушавани, жителите им избиват с огън и меч. И на Изток, и на Запад Църквата прави всичко възможно, за да възпрепятства бързото разпространение на богомилското учение, като подлага на различни мъчения неговите последователи. Въпреки това, привържениците на българската ерес се увеличават все повече. Като център на богомилството, България става особено ненавистна на средновековна Европа и често се споменава в книгите на църковните писатели като разсадник на нечестивото учение, пораждащо нови ереси.

Името на българите - бугри - разпространено в Западна Европа като име на еретици, свидетелства за големия принос на българския народ..., за неговата роля в изграждането на европейската цивилизация - пише Борислав Примов в книгата си Бугрите. [4]

В История на катаро-албигойската ерес страсбургският учен К. Шмидт прави следния извод: Църквата не се ограничи само да налага църковни наказания, проклятия и отлъчвания; ако тя беше вършила само това, щеше да остане в границите на своето право. Но тя направи нещо повече: тя също издаваше граждански и политически наказания. Държавата само усвои тези наказания, вписа ги в своя законник, направи от еретичеството едно престъпление срещу държавата и така стана смирен изпълнител на присъдите, вземани от църковния съд.

Иван Клинчаров също отбелязва: Ако се вгледаме внимателно във фактите, т.е. изучим критически историческото развитие на сектите и отношението на християнската Църква към тях, ще се види, че инициативата за борба против еретиците е вземала не държавата, а Църквата, и че последната никога не е знаела мярка на своето отмъщение. [16]

Запазен е един документ от 1170-1180 г. на известния тълкувател на каноническото право от края на XII век Теодор Валсамон, в който се кава, че по времето на император Мануил I Комнин са изгорени много богомили. Той се възмущава от това, че църковни съдилища издават подобни присъди. Ние сме учили - пише Валсамон по този повод, - че трябва да изгонваме еретиците, не обаче и да ги наказваме.

Целта на процесите срещу богомилите е да бъдат документирани фактите за еретическа дейност. На тях обвиняемите не получават никаква защита, тях ги поставят подобно на жертвено агне върху огнения олтар на кладата. Съзнанието отказва да повярва, че човешки същества са способни на такива чудовищни убийства. Днес ни е трудно да приемем ужасяващите примери за превръщането на Христовото учение, съдържащо принципите на всеопрощението и любовта, във фанатична омраза и жестокост към другомислещите. Вместо дела на милосърдие, Църквата обрича на страдания и мъчителна смърт онези, които се противопоставят на религиозната схоластика, догма и опека. Вместо с аргументите на Словото, тя си служи с аргументите на насилието. Пренебрегвайки думите на Христос Обичайте се едни други и Прощавайте на враговете си, Източната и Западната църква призовават: “Избивайте еретиците!”, “Унищожавайте бугрите!” Стига се дотам, че на събора в Реймс през 1157 г. е взето решение “еретиците да бъдат опозорявани”, което означава на челата им да бъде дамгосван с нажежено желязо “знак за еретически позор”. Тази мярка е прилагана и към катарите в Оксфорд през 1159 година. Папа Инокентий IV нарежда в 1252 г. да се конфискуват имотите не само на еретиците, но и на всички, които ги укриват и не съдействат да бъдат те откривани. Отминават векове, докато бъдат счупени оковите на църковното всесилие, безброй са човешките жертви в безогледната сеч на религиозните войни, за да придобием правото да мислим и живеем свободно, неограничавани от невежеството и духовния деспотизъм на различни религиозни праведници.

Френският монах Алберик разказва в своята подробна хроника от 1239 година: На тринадесетия Божи ден на месец май при Монт Вимер беше извършено голямо и угодно на Бога изгаряне на булгари. И бяха изгорени на огромна клада 183 булгари в присъствието на наварския крал, на много барони от Шампань и на много епископи. Той пише, че еретиците биваха осъждани на огнена казън, и цитира указа на краля: Ако някой е заподозрян в българска ерес, съдебната власт да го улови и да го изпрати на епископа, и ако това се докаже, трябва да бъде изгорен... Къщите, наследството и покъщнината, които принадлежат на бугри, да преминат в ръцете на краля.

В Лобийските анали се съобщава: Лето 1235-о. През тази година бяха открити бугри и бяха изгорени. Матей Парижки допълва в хрониката си: Тогава се появи един католически проповедник и инквизитор, ревностен борец срещу еретиците; той се назоваваше Робер Бугр и жестоко преследваше бугрите; същият Робер, преди да възприеме правата вяра и да стане неин верен служител, беше бугр. Изпълнен с ненавист и обзет от жажда за унищожение, той е назначен от папа Григорий IX за инквизитор. Фламандските балади съхраняват редица исторически достоверни факти за ужасите, на които този монах подлага населението, приело богомилството.

В Соасонските летописи на манастира Свети Медар е записано: Лето 1236-о. Много голям брой еретици, които някои наричаха булгари, а други - пифили, бяха заловени в различни градове и села на Франция, Фландрия, Кампания, Бургундия и останалите провинции. Поради усърдието на проповедника брат Робер Бугр, бяха поставени на изпитания и разследване от архиепископи и прелати от останалите църковни степени, накрая бяха обвинявани като еретици и бяха предавани на светските власти. Някои от тях бяха хвърлени наново в затвора, за да се разкаят, а други, които не пожелаха да се откажат от ереста, бяха изгорени на клади и имуществата им бяха конфискувани от светските власти. Това ставаше не само през тази година, но и преди нея в продължение на три последователни години, и по-късно в продължение на пет и повече последователни години. Наистина от мнозина се говореше, че безбройни множества еретици били разпръснати по различните области на Галия.

През XI и XII век из френскитe земи богомилските последователи добиват известност с името катари (от гръцката дума katharos - чист), и албигойци (от името на град Алби, един от първите центрове на богомилството). Богомилите от малоазийските общини се наричат христополити, т.е. поданици и граждани на Христос, а тези от европейските - християни.

В Анонимен автор - сборник от края на XIV век по църковна история на френския духовник Никола Вение, са запазени откъси от загубено съчинение на неизвестен италиански летописец, писано в края на XII век. Те съдържат сведения за връзката между богомилството и появата на катарите в Западна Европа: Както намираме написано от един стар автор, ереста на катарите е била пренесена от земите оттатък морето, а именно от България: оттам тя се е разпространила из други страни, където добила после голяма популярност - именно в земите на Лангедок, на Тулуза и на Гаскон. Поради тази причина албигойците били наричани също “булгри” (от българи) и “котеро” (от катари). Споменатият вече автор, като говори за произхода на тази ерес и за тези, които са я пренесли, си служи със следните думи: “На първо място ереста на катарите започна да се разраства в Ломбардия. Най-напред катарите имаха за епископ някой си на име Марко, под чиято власт бяха управлявани всички ломбардци, тосканци и маркиани. Същият Марко имаше своя сан от България.

В едно друго съчинение, от XIII век, доминиканецът Етиен дьо Бурбон обяснява произхода на ереста, както и имената, с които са назовавани богомилите, именно валденци и албигойци, които се наричаха патарени или българи, като допълва: Те се наричат българи, понеже главното им убежище е в България.

През 1201 г. Робер, монах в Сен Мариен д’Оксер, отразява в хрониката си ереста, наричана българска, и говори за еретици, наричани българи. Той изтъква в нея: По това време ереста на българите беше вече широко разпространена. В 1205 г. Матей Парижки пише за ереста на патарените или българите; в 1207 г. Гийом дьо Нанжис нарича българи френските катари; в 1217 г. доминиканският монах Етиен дьо Бурбон уточнява: Френските катари се наричат също “българи”, тъй като тяхната главна люлка се намира в България. В своя Антикатарски сборник (1228-1229 г.) Дуран дьо Хуеска нарича катарите във Франция с латинската дума Bulgarenses (българи).

Жак Бенин Босюе (1627-1704) е един от най-ранните историци на еретичните движения във Франция. Той констатира, че еретиците на Запад са известни с много имена: Всички дошли от България; оттам те взели името, което се чувало най-често от устата на народа - българи.

Зигел посочва: Богомилското учение дошло в Чехия чрез валденството, което се развило под влияние на богомилството. Антоан Донтен установява: Латинският катаризъм води началото си от българското богомилство.

Жан Дюверноа, който добре познава катаризма, обръща внимание на следния факт: България става прародина и ковачница на основните идеи на движението..., играе важна роля в средновековната история. Нейното място трябва да бъде посочено и признато, а вниманието към нея - увеличено.

В своите изследвания за катарите в Лангедок, Ели Гриф стига до извода: Не съществува никаква трудност да се открие, че корените на всички еретични групировки от Средиземноморието са свързани с голямата богомилска ерес, която от X век се е загнездила на Балканския полуостров (особено в България), а след това в Константинопол.

Проф. Марсел Дандо, в книгата си Корените на катаризма, се спира върху двата пътя, по които се развиват богомилството и катаризмът, и изразява мнението, че вървят по успоредни линии: В моите изследвания аз не мога да не разглеждам двете системи, които образуват една обща система... Моята система за началата на богомилството се прилага от само себе си и към катаризма. Двете линии от паралела богомилство-катаризъм се събират в една линия. Сродството между тях се потвърждава от всички съвременни учени. Безспорно е сродството между източните и балканските богомили и възгледите на “бугрите” и окситанските албигойци, както изтъква Пиер Дюрбан, автор на книгата Актуални проблеми на катаризма. Той пише: XI и XII век видяха катаризмът да се развива по цяла Европа с едно определено съсредоточаване в областите на Средиземноморието... Източният полюс, или богомилският, изглежда в началото най-значителен..., след това някои историци говорят предимно за западен полюс... Първоначалното българо-балканско гнездо на катаризма е изместено след 1170 г. от Тулуза и от албигойската Окситания, които стават “главният полюс”. Ели Гриф констатира: Ереста на катарите, която се появява във Франция през първата половина на XII век, се свързва с еретиците-богомили на Балканите.

Сицилия, Палермо и Ломбардия в Северна Италия стават главните богомилски огнища на Запад. Там отиват да се обучават проповедници от Франция и други страни, понеже там се намират главните еретически учители. Италианските водачи отиват да се учат от българските богомили. Един от тях, епископът на еретиците от Конкорецо, Назарий, сам заявява, че е научил еретичното учение от епископа и по-големия брат от Българската църква. В Италия и Франция името българин става синоним на еретик, тъй като българите са първоучители на западните еретици. Бугр съществува и като нарицателна дума в съвременния френски език. В нейния смисъл е запазено отношението на църквата към богомилите. Едното значение на думата е свързано с понятието лош, покварен човек, а другото има смисъл на добър, смел, народен човек.

Христо Маджаров пише: За властниците от цяла Европа думата “българин” е синоним на опасна ерес за техния ред, пратена за наказание на лъжехристиянския свят...

През втората половина на XII век богомилството се разпространява отвъд Ламанша. Преследванията срещу него са толкова жестоки, че някои еретици, за да се спасят, бягат на Британския остров и там пренасят своето учение. Катаризмът прониква в Англия през 1162 година. Един тогавашен английски историк, Вилхелм от Нюбъри, дава сведения за масовото проникване на богомилството из най-широки земи на Галия, Испания, Италия и Германия, където от еретическата чума бяха заразени извънредно много хора. Някои от тях, след като било разкрито грешното им учение, проникват мирно в Англия, за да разпространяват тук своята ерес. Историкът описва как голяма част от тях са заловени, поради което не успяват да изпълнят намеренията си.

В Западна Германия, по долината на река Рейн, също през XII век, прониква учението на богомилите. В Майнц, Бон, Кьолн и други градове възникват първите центрове на богомилската дейност. Бедните на Христа, както се наричат, непоколебимо вярват, че именно те, а не богатите прелати, представляват истинската Христова църква. С примера на собствения си скромен живот те въздействат върху широки кръгове от обществото. Хората им вярват и ги следват, за ужас на Църквата, богомилските общини бързо се увеличават. Преследванията не закъсняват, но не дават очакваните от Инквизицията резултати. В Бон и Кьолн се издигат първите клади, на които унищожават непокорните отстъпници от правата вяра. Инквизицията изгаря многобройна група катари, начело с Арнолд, в град Кьолн през 1163 година. В своите Епистола (писма) Евервин Щайнфелдски описва, че когато през 1146 г. пламва първата клада в центъра на този град, преди да изгорят, еретиците гордо заявяват, че християнската им вяра е била създадена тайно и крита още от времето на първите християнски мъченици и е съществувала оттогава непрекъснато в Гърция и в други някои земи. Немският католически духовник разказва в едно свое писмо за катарите от XII век, които живеят в Германия: Това е тяхната ерес. Казват, че само тяхната църква е истинска, понеже само те вървели по стъпките на Христа и оставали истински последователи на апостолския живот, тъй като не търсели земни блага и не притежавали в собственост нито жилища, нито земи, нито имущества, както не е притежавал Христос и не е позволил на своите ученици да притежават. А вие, казват те, трупате дом след дом и земя към земя и търсите материалните блага на този свят. Така дори тези, които у вас се смятат за най-съвършени, като монасите и редовните каноници, макар и да не притежават това като частна собственост, все пак го притежават общо, фактически имат всички тези неща. За себе си казват: ние сме бедните на Христа, не сме установени на постоянно местожителство, бродим от град в град, като овце сред вълци сме подложени на преследване, както апостолите и мъчениците, макар и да водим свят и труден живот с пост и въздържание, пребиваващи ден и нощ в молитви и труд, като чрез труда търсим само необходимото за живот. Ние понасяме всичко това, понеже не сме от този свят... Ние и нашите бащи, истинските апостоли, останахме верни на Христа и ще останем до края на века.

Катарите и албигойците се противопоставят на църковната материалистичност, за което свидетелстват някои документи на самата Инквизиция, където се посочват обвиненията им по време на съдебните процеси: Папата и епископите, прелатите и духовниците, които притежават богатствата на този свят и не следват светостта на апостолите, ...са грабливи птици и мъчители. На такива Христос не смята, че заслужават да им предаде църквата..., на тях не трябва да се подчиняваме. И по-нататък: Ние сме християни, стараем се да заслужим Божията милост с дело, думи и мисъл. Нищо скверно не вършим, нищо от учението на Христа не отричаме, нито изменяме. Ние живеем така, както са живели първите апостоли. Изповядваме Словото на спасението и пазим Христовите овци, разделени на оглашени, верни, избрани и съвършени. През 1145 г., половин век преди Албигойския кръстоносен поход, самият свети Бернар Клервоски идва в гр. Везле - Лангедок, да проповядва срещу катарите. Според историческите свидетелства, 30 на сто от всички техни проповедници произлизат от благородническите родове на тази област. Бернар явно е възхитен от тях: Няма по-християнска проповед от тяхната, а моралът им е безупречен. Католическият светец казва в една своя проповед следното: Те не ядат хляба си бездейни, чрез труда на собствените си ръце си осигуряват съществуването. Друг автор - Ебрард, потвържава този известен факт: Ако влезе при тях някой изпаднал в бедност, след известно време ще стане богат, защото, заети от сутрин до вечер със своите работи, те не дават почивка на ръцете си. Райнер Сакони пише следното а тях: Денем работят, а през нощта изучават светото Писание и проповядват. Народният лечител Петър Димков твърди, че в Песен на нибелунгите се казва как богомилите, които бягат от България на Запад, носели торбичка с билки и откривали болестите по очите, т.е. владеели ирисовата диагностика и лекували болните.

Богомилите и техните последователи прилагат в ежедневния си живот Христовото учение и ценят духа, а не буквата на християнството. Те твърдят, че евангелските истини трябва да се разбират в дълбоко преносен смисъл, а не да се приемат в прякото им значение. Тълкуванията на текстовете в Светите Писания са доказателство за свободомислието на богомилите. За тях е важно не само да се борят срещу злото извън себе си, но виждат своята задача и във вътрешното му преодоляване. Да вършат винаги и навсякъде добро, да помагат на своите ближни, да не прибягват никога до насилие, да не убиват никое живо същество - това са основните им принципи. Според тях, църковните и държавните наредби са дяволско творение. Те се стремят да отхвърлят всякакъв духовен и физически гнет, но въпреки смелостта и жертвоготовността си, богомилите не успяват да осъществят идеалите си - те са твърде високи, за да бъдат достигнати от обикновените хора. Тяхното убеждение, че истинската вяра не бива да противоречи на разума, стои в основата на учението им, затова отричат всичко, което е несъвместимо със здравия смисъл. Те проповядват: Злините на този свят не са дадени, нито оправдани от Бога. Убеждават, че никой човек не е овластен от Бога повече от друг, нито има някакви права над другите. Учат, че силният трябва да служи на слабия. Шарл Молиние пише следното за катарите: Те имат блестящи ученици в училищата и университетите на тази епоха. Благоприятният прием, с който се ползват вярванията на катарите, идва не само от техния протест против светските и политическите тенденции на Римската църква - протест, който подновява упадъка във влиянието на Ватикана. Тези доктрини са в същото време един опит за освобождение на човешката мисъл... Рядко е съществувала идеологическа доктрина по-пълна и по-научна. Дори нейните противници са принудени да признаят и знанието, и всеобхватната й диалектика...
* * *

Трудно е да възстановим истинската същност на богомилството, тъй като до наши дни достигат оскъдни сведения от автентични богомилски източници. Голяма част от апокрифната книжнина е унищожена от вековете и затова е невъзможно да се отрази богомилското учение в пълнота. Църквата причислява богомилските книги към отречената и забранена литература и ги изгаря като особено вредни за ортодоксалната религия. Много от апокрифните творби са не богомилски, а народни легенди, сказания и притчи, повлияни от богомилското учение. Всички съчинения и документи, съставени от църковни писатели, съдържат необективни и пристрастни оценки на богомилството. Презвитер Козма, Теодосий Търновски, Теофилакт Охридски, Евтимий Загавин, Анна Комнина и др. го представят в отрицателна светлина, като пишат за него с нескривана омраза, опитвайки се да докажат еретичната му същност. Със своите нападки и хули те искат да внушат, че богомилите са не християни, а антихристи. Чрез ругателства и поучения в духа на официалната църква, духовенството се стреми да отклони вярващите от заблужденията на беззаконниците, от опасността на лъжехристите, Христовите врази, враговете на Бога и хората. Всичко това издава страха от нарасналото влияние на богомилството и отлива на народа от църковните служби. Но в творбите и на най-ревностните противници на богомилите откриваме свидетелства за дълбоката им и непоколебима вяра в правотата на тяхното учение, за смелостта и готовността, с която мъже и жени се принасят в жертва в пламъците на кладитие. Българските и византийските хронисти признават кротостта и смирението на богомилските последователи, въпреки че се стараят да подценят качествата им и ги обвиняват в лицемерие и измама. Монахът Евтимий от Акмония пише през XI век: Те понасят умора, заплахи, мъчения и притеснения, често се излагат на опасности, дори презират самата смърт... Той е принуден да признае силата и успеха на богомилството: Така те лесно привличат хората... Анна Комнина в своята