Светлини и сенки на фестивала на документалното кино

Тягостната атмосфера, в която се проведе фестивалът на игралния филм във Варна не подмина и Пловдив.. Натискът на кинотворци и продуценти върху властта закономерно продължаваше с повече публични демонстрации и изяви. Нямаше как да не се стигне дотук след като различни правителства неизгодно приватизираха киносалоните, а след това и основната база и символ на филмовата индустрия. Както вече писах проблемът с протеста срещу рестрикцията на финансите за културата като цяло и за киното в частност е цивилизационен, а не ограничен в тясно професионални интереси. Тъй като цивилизационните процеси у нас са /не/поправимо нарушени поредица филми представиха именно този проблем.

Приятна изненадата бе откриването на фестивала с любителски филми, които поставяха важни проблеми в културен и цивилизационен аспект. Филмът „Класическият випуск” на режисьорите Атанас Атанасов и Валентин Иванов показва високото качество на образование в класическата паралелка на Девическата гимназия в Шумен в годините 1938-1943 година. Този випуск е далечен предвестник на днешната Гимназия за древни езици и култура и остър контрапункт на изключително ниското ниво на образование днес, което ни потапя. От разказите на випускниците става ясно, че те са били на далеч по-високо ниво от днешните бакалаври. Като подтекст остава открит въпросът с последиците от прекъснатите традиции в образователната система, политически моди в училище довели до общия упадък днес.

Друг интересен филм бе „Берлайн за България” на автора Симеон Симеонов. Английският поет и журналист Хенри Берлайн, приятел на Пенчо Славейков е изпратен в Белоградчик, за да определи културната принадлежност на населението там. Будни хора успяват да му представят своите български корени и традиции и резултатът от тяхната работа е непокътнати граници. Тези, останали анонимни за официалната история, хора правят това, което политическият елит не може. И една от причините е, че този елит просто няма нужната култура, /чиято липса грижливо крие зад евтина патриотарщина/ за да се аргументира успешно.

„Радул” на режисьора Тодор Васев показа забележителния художник Радул Шишков, но все пак остана непонятно защо не бяха дали дума на този елегантен, интересен и космополитен артист да представи сам своите картини...

И другите два филма заслужават внимание, но както отбелязах гледната ми точка е цивилизационният процес и отношението на елитите и обикновените хора към него.

В тази тенденция се открояват няколко филма, които някак незаслужено останаха в сянка.

„NO COMMENT” на Любомир Халачев представя от нова гледна точка, познат и банализиран от телевизиите проблем с малцинствата. Мартин и Георги са захвърлени в домове за отглеждане на деца без родители. Единият е осиновен в Швеция и развива свободно интелекта и таланта си. Другият остава в България и рине тор в оборите, за да изкара насъщния. Нашите политици повтарят като развалени грмофони, че проблемът е социален. Не е. Проблемът е дълбоко цивилизационен и режисьорът го е извел по чисто визуален път. От една страна е прашната, кална, мърлява „мила, родна картинка”, в която някакви лумпени бръщолевят уж прозрения като поток на съзнанието. Звуков и визуален контрапункт е Швеция. Чисто, подредено, уютно. Скромно облечени хора разказват за смисъла на своя живот – да дадат шанс на малки несретници от цял свят да намерят своето място в живота. Обаче шведите са продукт на своята цивилизация – протестантската етика на общественото служене, а нашите са продукт на липсата на каквато и да е етика и ценности. Затова шведското семейство е осиновило и отглежда седем деца от бедни държави, а у нас е събитие някой да осинови ромско дете. С този филм авторите поставят за разискване огромен по размерите си и /не/посилен за решаване проблем за цивилизационите /социиалните са поседица/ различия, които са в основата на ромското невключване у нас, но той остана някак нечут дори за професионалната общност.

„Изгубени в затворената линия” на Константин Занков е метафора за случващото се в България през последните двадесет години. По времето на цар Фердинанд се строи железопътна линия в Северна България, която има стратегическо икономическо и културно значение. Влакът освен да превозва стоки, носи културно влияние, улеснява комуникациите между градовете, прави възможно образованието и превръща селищата и хората от изостанали селяни в граждани. След промените през 1989 година, по време на правителството на внука на цар Фердинанд триумфа на формалната пазарна логика /приходи – разходи/ и скрити икономически интереси на частни превозвачи / до един вързани с политически партии/ линията е демонтирана, гарите разграбени, селищата са откъснати по между си, пустеят, а хората загубили гражданските си професии се връщат на село като пастири. Направен е пълен кръг за 80 години.... Ако гледат този филм може би по-умните и схватливи политици ще научат, че нещата освен цена имат и цивилизационна стойност, която се гради с години и не се измерва само с цифри. Както и репутация например.

Мариана Евстатиева-Биолчева във филма „Един Каубой в България”, показва стряскащата нетърпимост на български селяни от северозападна България към белгийски животновъд заселил се при тях. Капсулирани, самодостатъчни, бедни, мързеливи, но агресивни срещу всичко ново, което променя ориенталските им навици – да пият кафе на мегдана, да бистрят политиката и одумват всеки, който предприема нещо. Такива са те според тъжното заключение на единствения успешен предприемач в този край със знаковото име Сталин...Мариана е извела тази линия без да застава в ролята на прокурор. Картината е тежка, потискаща като в есето на Иво Андрич „Писмо от 20-та година”. Втората половина на филма е заредена с оптимизъм. Благодарение на случайна среща белгиецът Карлос се заселва в Югоизточна България. Там хората го приемат радушно, помагат и дори се опитват да усвоят неговият опит в животновъдството, който е наследил от дедите си. В интерес на истината този финал предизвика у мен въздишка на облекчение, защото първата част бе смазваща като цивилизационен извод.

„Биографията на една снимка” е за снимка на водещи политици направена на 1 май 1945 години е повод за разсъжденията и заключенията на авторите. Не след дълго голяма част от хората на тази снимка ще изчезнат политически, физически, а за цели 45 години исторически и от самата снимка. Времето на нова пропаганда подменя истинските факти с митове. От размислите на Милан Дренчев, Петко Бочаров, професор Владислав Икономов и Тодор Лютаков за събитията около и след 9.09.1944 година лъха житейски и философски скепсис. Копнежите по пъстрата Европа са изместени от организирания ентусиазъм на униформеното мислене, времената са сурови, хората разбират с ужас, че държавата е пионка в гамбита на световната политика. Едни от строителите на съвременна България са забравени, други забранени. Метафората с примитивната хазартна игра „тука има, тука нема” обобщава безизходицата на малката държава, която не е имала никакъв избор в жестокия сблъсък между два тоталитарни режима. Както впрочем столетия е била разпъвана между интересите на различни империи – турската и руската, преплетени с тези на британската и австро-унгарската.¹ Корените на днешната неувереност в собствените ни сили, стремежът на младите да се махнат от България се крият именно в това външно детерминиране на липсата ни на избор. Филмът завършва през 1950 година с още една метафора. Преди сто години папийонката и меката шапка изместват калпаците и потурите , докато през 1950 година каскетите изместват тези символи на европейската градска култура. Спорът дали това е бил избор на българина е валиден и до днес.... Влади Киров умело вплита различни теми с много топлота и хумор, които се допълват взаимно, напомнят маниера на Е.Л.Доктороу в „Рагтайм”. В смисъл, че много сериозни проблеми и теми са поднесени с много словесна изящност в цялата разнородна палитра на обществено-политическия, икономически и културен контекст.

В парадигмата на изключването се вписва героят на Анна Петкова „Иван Георгиев – Рембранд”. След пренебрежително отношение на Дечко Узунов към него, болезнено чувствителният творец се затваря в себе си и рисува без да излага. За разлика от Славка Денева /”Славчето”- реж. О.Гелинов/ той се самоизключва и отказва да участва в изложби. Животът му преминава мъчително трудно, вероятно е деформирало нещо от характера му. В този филм авторката е поставила ударение повече върху екзистенциални, лични мотиви, отколкото на репресивната машина на нормативната естетика.

Героят на Атанас Киряков във филма „Омагьосан от морето” Георги е сякаш съвкупност от героите на Хемингуей /Старецът и морето”/ и Превер /”Влекачът”./ Тежък живот на границата на виреене. Георги е /не/типичен българин, който води битка на всички житейски фронтове. Той не е от оцеляващият, вечно мрънкащ български архитип. Всеки ден се бори с морето за прехраната на себе си и хората от рибарската му тайфа, с институциите за ментално болното си дете, с местната власт оплетена с мутрите на прехода, да не съсипват брега на морето, с малките предателства на приятели и близки хора. При него координатната система включен-изключен не работи. Георги живее живота си до последен дъх и искрено вярва, че ако не той, то поне големият му син ще се впише в живота с по-големи шансове от неговите.

Тези редове не трябва да се разчитат като неоценяване на другите чудесни филми които видяхме на фестивала. Просто избрах няколко от тях, които интерпретират проблеми от цивилизационното ни развитие.

Иво Драганов