Световни религии и морал



Дата09.05.2017
Размер322.57 Kb.

ПГ „Проф. д-р Асен Златаров” – гр. Видин


СВЕТОВНИ РЕЛИГИИ И МОРАЛ
на Любо то XД, който ме помоли

и на Краси то XА, който много

настояваше...

ВЪВЕДЕНИЕ

Едва ли могат да се обхванат идеите вложени в „Световните религии” по повод добро и зло, ценности и т. н. в рамките на няколко страници. Всъщност може би това не е възможно и в по-големи формати. Писано е много, тълкуването е различно... Това, което предлагам тук на вашето внимание не е нещо оригинално, нито уникално. Просто съм се опитал да предам духа на общите тенденции – така както аз съм ги разбрал или усетил.



БУДИЗЪМ

Будизмът възниква в Индия през V в. пр. Хр. и се утвърждава като универсалистка, световна религия. Названието й произхожда от "Буда (Буддха)", т. е. Пробуден, Просветлен - религиозното прозвище, прието от историческия основател на религията Сидхарта Гаутама (Буда Шакямуни). Той става първият Пробуден и полага началото на пътя, водещ до избавление от кръговрата на съществата (самсара), до просветление и нирвана.

Опозицията самсара-нирвана е централна в будисткото учение и е предмет на обсъждане във всички религиознофилософски школи, оформяли се в различни епохи в будистките страни. Целта на будиста е да достигне просветление и нирвана, а с развитието на будизма определяща става мисията достигналият висше равнище на просветленост да води другите към просветление и нирвана. В този аспект се открояват различия между двете основни направления на будизма.

Самсара - кръговрат на прераждащи се (трансмигриращи) същества (букв. блуждаене). В Бенареската проповед на Буда Шакямуни като причина за самсара се посочва жаждата (тришна) за съществуване (и не съществуване). Тази жажда възниква поради незнание (авидя), по-точно поради непознаването на истинното, което става и причина човек да възприема петте скандхи (агрегати) като същинското си "Аз". Непрекъснатото раждане, стареене и гибел са неотменни характеристики на емпиричното съществуване, и то е потопено в страдание, обхванато е изцяло в самсара, или, иначе казано, емпиричното битие е самсарно битие. Смисълът на религиозните усилия на будиста е в това да преодолее самсара, т. е. да достигне нирвана. А това е възможно чрез спасително знание и унищожаване на жаждата.

За будиста всичко в света е страдание, защото нищо не е устойчиво, не е неизменно. Няма нито една сама по себе си съществуваща реалност и дори онези същества, на които хората се покланят – буди и бодхисатви - нямат неизменно съществуване. Всичко е в преход, в изменение и това определя и възможностите на нашето познание чрез сравняване нещата. Всичко е само образи, а преходните образи непрекъснато се рушат и се пораждат отново. Във всеки момент "аз"-ът се изменя; няма устойчивост на индивидуалното. Светът и ние самите в света сме сякаш в огън, а огънят, в който е потопена сетивността, е възпламенен от рождението, от старостта, от болестите, от смъртта. Във всеки миг всяка точка от тази огнена стихия, която ще изгори видимия свят, се изменя и същевременно можем да мислим огъня като онова, чрез което и светът заедно с нас е свързан в едно. Ако човек се пречисти в огнената стихия на страданието, се възвисява към вътрешна единност, защото чистотата на огъня - това е несъставност, неделимост, и огънят изгаря несродното (съставното, делимото). Тогава човек би преодолял жаждата за съществуване и кармата не би имала опора. И тъй като причината човек да бъде тласкан към нови кармични действия от инстинкта за съществуване е в неговото невежество, важно е просветлението - висшето знание, освободено от представата за устойчивост на "Аз-а".



Учението за четирите благородни истини (Чатвари ариа-сатяни) е основно будистко учение, представящо Дхарма чрез конкретни принципи, известно е още като учение за срединния път и за благородния осемстепенен път (ариа аштанга марга) към просветление и нирвана. Изложено е от Сидхарта Гаутама Буда в неговата първа проповед в гр. Бенарес (Бенареска проповед) и е записано в Сутра за задвижване на колелото на учението (Дхармачакраправартана сутра). Срединният път се определя като път на съвършеномъдрия, който остава далече от две крайности: едната крайност е отдаването на сетивни удоволствия и наслаждения, а другата – крайната аскеза, доброволните самоизтезания. Възгледът за срединност на пътя, водещ към просветление и нирвана, изразява по специфичен за будизма начин универсалната за религиите идея за златна среда, златна мяра. записано като "Сутра за задвижване на колелото на Учението". Четирите благородни (арийски) истини са: истина (сатя) за страданието (духкха), истина за възникването (самудая) на страданието, истина за прекратяването (нимродха) на страданието и истина за пътя (марга) на прекратяване на страданието.

  1. Истина за страданието. "Раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, да бъдеш съединен с нелюбимото е страдание, да бъдеш разделен от любимото е страдание, да желаеш нещо и не го постигнеш - това също е страдание, накратко, петте групи на привързването (пет привързаности или скандхи: формите-рупа, усещанията-ведана, възприятието-самджня, вродените знания-самскара и съзнанието-виджняна) са страдание." (Бенареската проповед, или Сутрата за задвижване колелото на учението (Дхармачакра-правартана-сутра). В: Е. Фраувалнер. Антология на будистката философия. Евразия, 1995, прев. Р. Пожарлиев, Ж. Ценова).

  2. Истина за възникването на страданието. Страданието възниква поради жаждата (тришна), а жаждата за съществуване (и за несъщестуване), за възникване (и за унищожение) води до прераждане. За будиста няма външна по отношение на самия човек причина за страданието, няма и личностен носител на страданието: то е "разлято" в света. Причината за него е невежеството (авидя) на самия човек. Той допуска да се привърже към земното, допуска сластолюбие, злонамереност, гневливост, суетливост, глупост. Това отново го тласка към съществуване, следователно - към прераждане.

  3. Истина за прекратяването на страданието. Страданието може да бъде прекратено чрез отстраняването на страстите; ако човек не се обвързва с тях, премахва жаждата. Тъй като от жаждата на човека за съществуване (или не-съществуване) възниква страданието, то овладяването на собствените желания може да доведе до прекратяването на това страдание - ако съумее да постигне безстрастие, той би лишил страданието от опора. В будизма човек не разчита на благодат, и не очаква помощ свише. Затова той следва да съсредоточи волеви си усилия, за да се умалят несъразмерностите и страданията в света.

  4. Истина за пътя на прекратяване на страданието. Този път е осмократен и възхождането по него изисква овладяване на всяка от тези степени, за да стане възможна следващата. Осемте степени са: правилен възглед, правилно намерение (правилно мислене), правилна реч, правилно действие, правилен начин на живот, правилно усилие (правилен стремеж), правилна бдителност (правилно самообладание), правилно самовглъбяване (концентрация).

Съдържанието на Осмократния път

1) Правилният възглед означава да се приемат четирите благородни истини.

2) Правилното мислене (намерение) предполага съзнание на готовността да се живее в съответствие с тези истини, съзнателно намерение за ненасилие (ахимса), т. е. човек да не причинява вреда на живите същества.

3) Правилната реч означава, че истинното не може да бъде изказано по неистинен и неблаг начин, ето защо човек следва да се въздържа от безсмислени думи, от празнословие, от изричане на грубости.

4) Правилното действие е норма, според която човек следва да се въздържа от недължими, отрицателни постъпки - от кражби, от убийства и др.

5) Правилният начин на живот е организиран в съответствие с пет принципа: не убивай, не кради, не прелюбодействай, не лъжи, не се опивай (последното предполага неупотреба на алкохолни напитки, както и на ритуалната за индуистите сома).

6) Правилният стремеж (правилно усилие) изисква пълно мобилизиране на волята и мисълта на човека, за да не възникват лоши феномени (дхарми) чрез негови негативни мисли, лъжи или лоши постъпки - така несъразмерността в света се умалява вследствие на умножаването на добрите феномени.

7) Правилната бдителност, или правилното самообладание предполага пълно самосъзнаване, самонаблюдение, самоовладяване и самоконтрол.

8) Правилно самовглъбяване - тази пределна степен предполага достигане до дълбока медитация, до пълна концентрация и самосъбиране. Тя е и сходна, но и различна от мистичните състояния в други религии. Тъй като в будизма няма висша личностна реалност, а стремеж за абсолютно преодоляване на всичко, свързано дори с вътрешните форми, то можем да изразим тази пределна степен и така: чрез нирвана човек угасва за всичко крайно, потапя се в Безкрайността.

Осемте степени на пътя се обобщават обикновено в три равнища: първото предполага спазване на етически норми (шила, или панчашила, т. е. петте заповеди); второто е равнище на съсредоточаването и медитацията, третото е равнище на мъдростта (праджна).

По-малко известен факт за будизма е, че в него съществува аналог на християнските Десет божи заповеди – Десетте похвални деяния:

Не убивай, почитай живота на всеки човек, животно или растение.



Не отнемай нищо на другия и не кради. Помагай на всеки да получи плодовете от руда си.

Не прелюбодействай. Живей целомъдрено.

Не лъжи. Казвай истината сдържано, не за да нараниш другия, а с добронамереност, състрадание и мъдрост.

Не използвай нито ферментирали напитки, нито някаква упойваща дрога.

Не се кълни. Не се отдавай на безполезни, вятърничави или злонамерени разговори. Говори със сдържаност и достойнство, когато имаш причина да го направиш, или запази мълчание.

Не клевети и недей да злословиш: не ставай проводник на клевети и злословия. Не критикувай и не порицавай, а потърси добрите страни на ближния си, з да защитиш искрено онези, които са нарочени.

Не пожелавай със завист предимствата, на които се радват заобикалящите те. Радвай се на полагащото им се щастие.

Отхвърли злобата, гнева, пренебрежението, зложелателността. Не храни омраза, дори срещу онези, които ти причиняват зло. Храни към всички живи същества чувства на доброта, доброжелателност и любов.

Бори се с невежеството в себе си и около теб. Бъди бдителен в търсенето на истината, от страх да не стигнеш до пасивното приемане на съмнението или безразличието, или да не изпаднеш в погрешка, която те отдалечава от Пътеката, водеща до Покоя.“

Според учението на Буда всичко в света е зависимо е по своя произход, всичко е свързано с всичко и в определено отношение всичко и всички са равни в своята зависимост в преходния свят, в относителността си. В "Сутра за зависимия произход (Пратитя-самутпада сутра)" се казва, че от незнанието (авидя) възникват нагласите (самскари), в зависимост от нагласите възниква познанието (виджнана), от познанието - името и формата (нама-рупа), от името и формата - шестте сфери на сетивното (шадаятана), от шестте сетивни сфери – допирът (спарша), от допира – усещането (ведана), от усещането – жаждата (танха), от жаждата – привързването (упадана), от привързването – съществуването (бхава), от съществуването – раждането (джати), от раждането – всичко, свързано със старост, смърт, болка и изобщо страдание (джарамарана). Така възникват множеството страдания, чийто първоначален източник е невежеството (авидя). Първите две звена от тази дванадесетчленна причинна верига са свързани с миналото, следващите седем – с настоящето и последните три – с бъдещето.

Трите драгоценности (триратна), наричани още или "тройно огледало", са завещани са от Сидхарта Гаутама Буда според "Махапаринирвана сутра":


  1. Вяра в Буда, т. е. в това, че Буда е Блаженият, "Светият, Напълно Просветленият, Мъдрият, Праведният, Щастливият, Познавачът на света, Върховният, Укротителят на своенравните сърца на хората, Учителят на боговете и хората, Блаженият Буда";

  2. Вяра в Дхарма, т. е. ясно съзнание за непреходност на провъзгласената от Буда Дхарма (правилното Учение, самата Истина, Законът), водеща към просветление и нирвана;

  3. Вяра в Сангха, т. е. Сангха да бъде призната за истинната форма на единство на многобройните мъдри, праведни, честни последователи на Блажения, които следват неотклонно предписания от своя учител благороден осемкратен път, които спазват Закона (Дхарма) и правят самата община достойна за уважение. Сангхата утвърждава висшите добродетели чисти, непокътнати и неопетнени, в нея човек успява да достигне свободата на необвързаността от земните страсти и жаждата за съществуване, от изменчивите импулси и резултати на видимите действия.

Нирвана е санскритска дума (на пали ниббана), означаваща буквално угасване, затихване. В будизма става термин, с който се обозначава целта на религиозните усилия. Интерпретира се като свръхсъзнателно състояние, което поради това не се дефинира, т. е. не може да се изрази в дискурсивния език. Описателни характеристики я представят като окончателно угасване на всички желания и страсти, на формите на съзнанието и самосъзнанието, възможно чрез пълно просветление.

В метафорично сравнение в нирвана човекът "угасва" така както пламъкът на светилника "изчезва" след като изгори поддържащото го масло, по-скоро не изчезва, а вече не се вижда в обозримото пространство. Нирвана е висше състояние на човешкия дух, постигнато с волевите усилия на самия човек; човекът единствен е в състояние да се "потопи" в безкрайното и да достигне до свръхсъзнателно състояние. Съзнанието и самосъзнанието привързват към формите на съществуващото, а потокът на биването и страданието са за будиста едно и също нещо. Ето защо въпросът е не в това човек да се устреми към нова битийност, напр. към блажено съществуване, което будистът вижда като свързано с форми, а в освобождаването изобщо от съществуване (и несъществуване).



Сангха (самгха, букв. събиране, множество) е религиозната община на будистите, "община, свързана с невидимите нишки на четирите благородни истини". Встъпващият в сангхата следва да се откаже от живота си в света, от всякакво имущество. Той обявява своята вяра в Буда, в Дхарма и в Сангха. След периода на подготовката и след успешен изпит следва посвещение в монашество, възможно само ако монахът е навършил 20-годишна възраст. Будистът не дава обет за послушание, но задължителен е обетът му за непритежаване. Има право само на няколко лични вещи: дреха в три части (горната част е жълта, а по-късно тъмнооранжева туника), препаска, бръснач (с който бръсне главата си, тъй като косата се смята за украшение, а Виная забранява украшения), сито (за прецеждане на водата, за да не се погълне някакво малко живо същество, т. е. за да се спазва принципът ахимса), игла (за съшиване на туниката от подредени по определен начин късове плат) и глинена паница за храна. Напускането на сангхата е възможно за всекиго по всяко време.
ХРИСТИЯНСТВО

„Какво е истина? Има твоя истина, има моя истина и истината на всички останали... Всяка истина е само истината на този, който я изрича. Има толкова истини, колкото и индивиди. Истината никога не е една; затова и не съществува. Само силата налага истината, а в силата няма нищо интелектуално, тя принуждава с оръжие; а меч, с бран, с убийство, с мъчения, с шантаж, със страх, с пресмятане на интереси тя заставя духовете да се споразумяват временно по отношение на някаква доктрина. Истината в единствено число е победа, поражение, в най-добрия случай примирие. Но това не е нито истина, нито мир...“

(„Евангелие според Пилат” – Ерик-Еманюел Шмит)

Еволюцията на християнската религия се свързва най-вече с Европа, защото е призната като официална за пръв път в Римската империя, а след разделянето й на Западна и Източна част, стожери на Христовата вяра са Рим и Константинопол. Различията между двете църкви пораждат конкуренция между тях в стремежа им към влияние над останалите европейски държави (Франкското и Немското кралства, България, Великоморавия и др.) чрез покръстването. Въпреки Великата схизма от 1054г., която окончателно разделя християните на католици и православни, Христовата вяра се разпространява из цяла Европа. (В момента християнската религия се изповядва като официална по всички континенти в света, но разпространението й извън Европа се осъществява много по късно – едва след Великите географски открития. В същото време условията за развитието й са много по различни предвид на специфичните обстоятелства, при които е наложена – насилието, особеностите на местните народи и др.)

Интересно е да се отбележи, че Църквата основава властта си на документи, издадени от самата нея. „Оригинални” закони за устройството на християнската общност поместени в Библията, всъщност са само Десетте Божи заповеди от Стария завет:

„[5:7] да нямаш други богове пред лицето Ми.

[5:8] Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е на небето горе, и що е на земята долу, и що е във водите под земята, [5:9] не им се кланяй и не им служи; защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който, за греха на бащите, наказвам до трето и четвърто поколение децата, които Ме мразят, [5:10] и Който показвам милост до хиляди поколения към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.

[5:11] Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог; защото Господ (Бог твой) няма да остави ненаказан оногова, който употребява името Му напразно.

[5:12] Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ, Бог твой; [5:13] шест дена работи и върши всичките си работи, [5:14] а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: не върши (в него) никаква работа, ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито някой твой добитък, нито пришълецът ти, който е у тебе, за да си почине робът ти и робинята ти (и оселът ти), както и ти; [5:15] и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш).

[5:16] Почитай баща си и майка си, както ти заповяда Господ, Бог твой, за да живееш дълго и да ти бъде добре в оная земя, която ти дава Господ, Бог твой.

[5:17] Не убивай.

[5:18] Не прелюбодействувай.

[5:19] Не кради.

[5:20] Не лъжесвидетелствувай против ближния си.

[5:21] Не пожелавай жената на ближния си и не пожелавай дома на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък,) нито нещо друго, което е на ближния ти.

[5:22] Тия думи изрече Господ гръмогласно към цялото ви събрание на планината изсред огън, облак и мрак (и буря), и повече не говори, и ги написа на две каменни скрижали и ми ги предаде.(Пета книга Моисеева – Второзаконие)”.

Християнството (подобно на други религии) не се задоволява с това да разгласи определено познание, а именно обяснение на света и на живота и отговор на въпроса за смисъла. То в много по-голяма степен се обръща към съвестта на отделните хора и призовава към действие в съответсвие с християнските заповеди, така както се съдържат предимно в заповедта да обичаш Бог и ближния и в десетте Божи заповеди. Това намира отзвук в етиката, учението за правилния начин на действие. Етиката е предмет и на философията (практическа философия) и основа на правната философия. Етиката на християнската вяра разбира се решително е оформила европейската философия и като цяло господстващите етически мащаби в европейската култура.

Християнската етика се съдържа в заповедите за обич към Господ и обич към ближния (Матей 22, 37-40; Лука 10-25). Продължението на заповедта за обич към ближния в проповедта в планината е заповедта за обич към враговете (Матей 5.44; Лука 6.27). Обичта към ближния се конкретизира в т. нар. “златно правило”: “Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям”(Матей 7.12; Лука 6.13).

В основата на християнската етика лежи един определен човешки образ, който исторически е формирал представите и ученията за хората (антропология) в Европа. Според него на хората им е зададена нравствената (етичната) дилема между доброто и злото. Човек има способността (свободата) и задачата да избере доброто в борбата между доброто и злото. Същевременно християнството набляга на моралната слабост на човека в тази борба (грешност) и препоръчва Христос като пътя за преборване с тази слабост.

Данни за божият син Иисус Христос днес черпим от два типа източници: християнски - 4 Евангелия на Марк, Матей, Лука и Йоан; не християнски - предимно римски хронисти - Тацит, Плиний Млади и Сутон. Информацията, която дават евангелистите е действително точно и в пълнота предадената информация. Има различни сведения за рожденото място и датата на Христос. Прието е за рождена дата да бъде 25 декември, избрана и защото тогава според обичая започва възраждането на природата. Спорно е къде е роден. Според традицията Иисус е роден във Витлеем. Другото предположение е свързано с пророчеството на Михей Спасителят, месията ще бъде от корена на цар Давид, който е от Назарет. Бащата на Иисус Йосиф е дърводелец, според приетата догма е заченат безтелесно от божия дух и от майка си Дева Мария. Наследява занаята на баща си. Промяна в живота на Христос настъпва след срещата му с Йоан Предтеча, свят човек пророк, проповядвал сред евреите справедливост, добродетелност, благочестивост. През 30 година от своя живот Иисус приема кръщенето от Йоан Предтеча и се превръща в Месията, истинския, живия Бог за когото говори светия Кръстител. Самото название Христос значи помазан лично от Бог, призван, Месия.

Учението на Христос се ръководи от три принципа:

1. пълно послушание на божията воля;

2.вяра в Бог не изискваща доказателства за неговото присъствие;

3. преданост, изключваща претенции към Бог.

Проповедите на Христос са насочени към убеждаване на хората да бъдат милосърдни спрямо по-слабите. Според него е дошъл часът когато Бог, показвайки своята голяма любов към хората,е изпратил своя единствен син на, за да ги спаси. Такова събитие до тогава не се е случвало в човешката история. Животът на Христос е не само завръзката на християнската вяра, морал и традиция, но е и промяната, от която се нуждаели всички европейци и народи в Римската империя. Иисус никога не отхвърля Мойсеевият закон, но подлага на критика юдейската религия, в смисъл, че се съгласява с онези заповеди отнасящи се до общочовешките взаимоотношения. Официалната юдейска религия е в криза. Тя е разкъсана от множество секти, които се боричкат по между си. Първоначално Радостната вест за близкото осъществяване на Царството Божие, която носи Иисус, се възприема като опит за отхвърляне на римската опека над доскоро независимото Юдейско царство. В повечето случаи проповедите на Христос съвпадали с еврейските религиозни традиции. Съществен пример в тази насока е, че юдейската религиозна доктрина свързва идеята за Божието Царство с появата на Месията или новия Давид. Иисус не прилича на Мойсей, защото е спасител в пълния смисъл на думата. Неговото слово и постъпки са насочени към спасяването на хората физически, духовно и отвъдно. Той умира в името на създаването на един нов договор с Бог, който е готов да им прости всички досегашни прегрешения. Пречистването и отвъдното спасение са идеи намиращи се отвъд юдейската вяра. Царството Божие не се намира извън видимия свят, то е в нас самите. Иисус не е привърженик на аскетизма, по-скоро предпочита скромността, въздържаността и интереса към живота. Неговата съдба го среща с различни хора, които живият Бог не отбягва, защото Логосът принадлежи на всички.

Десетте божи заповеди са допълнени от християнските добродетели - смирение, милосърдие, себеотрицание, безмилостна самокритичност. Целта на Иисус е да върви по пътя на съвършенството, който води към Бог. Той радикално преосмисля отношението към враговете и проповядва неотстъпно любов дори към тях.

Друга новост е особената уединеност при срещата на хората с Бог, следователно отношението Бог - човек стигат до личностно ниво.

Иисус създава нова верска етика имаща преди всичко социално измерение. Той се интересува от слабите, болните, беззащитните и казва, че те са истинските Синове божии, чиито земни страдания ще бъдат овъзмездени от Бог.

Иисус изпълнява мисията си докрай и умира в Йерусалим в деня на Пасхата, най-големия еврейски празник. Саможертвата на Христос е пример за осъществяването на новия договор между хората и Бог.

Християнският човешки образ бе силно атакуван (и защитаван) от философията на новото време и тази дискусия продължава все още. Като цяло могат да се установят два упрека, които взаимно пряко си противоречат и обикновено се използват заедно.



(1) Единият упрек гласи, че християнството създава прекалено идеалистичен образ на човека, в който го призовава към доброто и при това поставя високи идеали (обичта към ближния и т.н.) При реалистично разсъждение човекът трябвало да бъде оценен много по-ниско, тъй като неговите действия се определяли от примитивната му изгода (Хобс), от класовия му интерес (Маркс) или от инстинктите му (Шопенхауер, Фройд). Тези критики се намират с разнообразни изменения и в модерни мисловни течения.

(2) Другият упрек гласи, че християнството рисува един прекалено низък и песимистичен образ на човека, в който му указва опасността от нравствена вина (грях) и го предупреждава за заплахата от злото. Наред с яростните нападки на Ницше срещу християнския “робски морал” до днес съществува широко течение, част от което между другото са и поведенческата биология и поведенческата психология (бихевиоризъм), което отрича категорията на “т.нар.” зло.

Очевидно е, че и в двата случая става въпрос не само за религиозни, но същевременно и за философски възгледи, чието третиране се влива и в разклонената днешна психологическа и естественонаучна дискусия. При по-спокойно разглеждане става ясно, че християнският човешки образ в крайна сметка избягва и двата упрека като изтъква както възможността (свободата) на човека към доброто, така и склонността му към злото. Този образ изглежда реалистично.



Християнската нравствена норма. Основата на християнското учение се полага върху кардиналната промяна в старозаветните принципи, изграждащи отношенията между хората и Бога и между самите хора. На мястото на етническото разграничаване идва единството на всички хора независимо от тяхната народност, пол и социално положение. Всеки може да се присъедини към християнската общност с помощта на един символичен акт: възприемането на символа– верую, чрез който се декларира приемането на новата морална система.

На второ място се променя начинът за общуване между земното и божественото. На мястото на кръвната жертва идва християнското тайнство на евхаристията, чрез което жертвеният хляб и вино се превръщат в кръвта и плътта Христови. Взимането на ритуалния хляб и ритуалното вино в акта на причастието изгражда новата общност между хората, които, приемайки една обща плът и обща кръв, се превръщат в братя и сестри. Техният общ баща е бог, а общата им майка – църквата. Така принципът на сливане между божествено и земно се трансформира в изграждане по принципа на рода (земното) на една общност, чиито начала са в идеалното съпричастие (блаженствено).



Най-важният принцип на християнското учение е принципът на любовта.Тя е универсалното средство за общуване между хората. Любовта премахва етническите, половите и социалните различия между хората. Особено важен при християнската любов е принципът, че трябва да се обичат не само праведните и ближните, но и грешните, и враговете.

Принципът на любовта преобръща и основните закони на старозаветния морал. Не само фактическото извършване на нежеланото действие, но дори и неговото мисловно приемане вече се счита за грях. Да пожелаеш жената на ближния си, означава вече да си съгрешил с нея в сърцето си. Особено силно принципът на любовта се проявява в идеята за несъпротивление на злото. Старозаветната разпоредба ,,око за око, зъб за зъб” се превръща в ,,Аз пък ви казвам : да не се противите на живота. Но ако някой ти удари плесница от дясната страна, обърни му и другата”.

Пряко следствие от идеята за непротивене на злото е и принципът на опрощението. Всеки може да сгреши, но и всеки заслужава да бъде опростен, ако се разкае искрено в душата си. Нещо повече дори– спасеният грешник е хиляда пъти по-мил на Господа, защото по този начин една душа е била предпазена от вечна гибел.

На мястото на старозаветното подчинение на общностната норма се издига принципът на личната отговорност. Тя обаче е необходима при оценката на своите собствени постъпки. Защото всеки може да бъде опростен, но всеки сам трябва да носи отговорност за греховете си.

От принципа на личната отговорност логично се стига до принципа на справедливото възмездие. Хората ще бъдат съдени според делата и помислите им и никой не ще избегне възмездието. Праведните ще получат наградата– вечно блаженство в рая, а грешниците ще горят в геената огнена.

И като венец на християнската нравствена норма идва принципът на жертвоготовност. Кое е по-важно– собственият живот или запазването на нормата? Този въпрос в християнската доктрина получава еднозначен отговор – нормата трябва да бъде запазена дори и с цената на живота.

Чрез въвеждането на принципите на любовта към всички, личната отговорност, всеопрощението и жертвоготовността християнството преобръща системата от заварени ценности и създава един нов универсален модел на хуманитарни ценности, залегнал в основата на цялата европейска култура от последните две хилядолетия.

Сюжетът на четирите евангелия е посветен на земният път на богочовека Иисус Христос и същността на неговото учение. Ясно се разграничават четири основни момента: чудотворното раждане на Иисус от девица; проповедническия му път; залавянето, осъждането и разпъването му на кръст и накрая – възкресението, повторното явяване на земята и възнесението на небето. В тези епизоди от земното битие на Христос е заложено основното послание на неговото учение.

Цялостната логика на разказа е насочена към изграждане на стройна система от ценности. Подобно на мита и тук всеки от елементите има символично значение, подчинено на цялостния замисъл. Тук в центъра стои изграждането на нравствена система за поведение, която да служи за ориентир на всеки човек поотделно. Новият нравствен модел може да бъде въздействащ само ако се демонстрира на базата на личния пример. От тук насетне всеки вярващ трябва да следва примера на първоучителя и от това, доколко успешно го прави, ще зависи дали е праведен или грешен.

С появата на християнството се оформя една вертикална ценностна скала, която има само два полюса: горе, към небето, към праведността и примера на Иисус – Сина Божий, и долу, към преизподнята към греха и примера на Юда Искариот – предателя, в чието сърце се е вселил дяволът.

Моделът на легендата не започва с християнството нито пък се изчерпва с него. По този модел са изградени разказите за живота на митологичните герои от типа на Тезей и Херкулес. В този смисъл легендата е универсален културен модел. И все пак в своята чистота и пълнота тя се появява именно в евангелския разказ за живота на Христос и неговите последователи – светците.

За да бъде ясно различим примерът на героят образец, той трябва да бъде представен не просто като добър човек, а като нещо изключително, качествено различаващо се от нормалните човешки същества. И в същото време той трябва да е носител на такива добродетели, които да служат за модел на подражание дори и за най-обикновения човек. Тези характеристики на героя може да се определят като действена добродетел.

Съчетанието между действената добродетел и чудотворната сила на легендарния герой трябва да се опредмети в определени символични назовавания и предмети.Такива са легендарните назовавания и реликвите - такива предмети, които материализират за вечни времена силата на действената добродетел на легендарния герой – неговите мощи, символични предмети свързани с неговия подвиг.

В хода на самото повествование легендарният герой се разпознава лесно и по неговите устойчиви атрибути – трънения венец на Христос, копието и коня на св.Георги. Същият характер носят и легендарните подвизи, които в християнската традиция се определят от трите аспекта в образа на Христос – подвизи на отричането и отшелничеството, подвизи на проповедта и водачеството и подвизи на мъченичеството.



Символът на вярата е съставен през ІV век на първите два събора смятаии от православната Църква за вселенски. Първият е проведен в град Никея - Мала Азия през 325 г., а вторият през 381 г. в Константинопол. Затова и го наричат още Никео-Цариградски символ на вярата. Най-общо може да бъде разделен на 12 члена. Когато запитат един православен, в какво вярва, той отговаря със Символа на вярата.

  1. Вярвам, в един Бог Отец Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

  2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, който е роден от Отца преди всички векове, Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца и чрез Когото всичко е станало.

  3. Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и стана човек.

  4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата и страда и бе погребан;

  5. И възкръсна в третия ден според писанията;

  6. и възлезе на небесата и седи отдясно на Отца;

  7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и Царството Му не ще има край;

  8. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда и Който е говорил чрез пророците;

  9. В една света вселенска (съборна) и апостолска Църква;

  10. Изповядвам едно Кръщение за опрощаване на греховете;

  11. Чакам възкресението на мъртвите;

  12. И живот в бъдещия век амин.

Деветте блаженства са изречени публично от Спасителя Иисус Христос при Неговата проповед на планината Карн хаттин, в пределите на далечна Палестина. Те са основа на една от трите християнски добродетели - християнската надежда. Не всичко в тях е напълно ясно и в катехизическите беседи подлежат на тълкувание, но те ни дават основа да вярваме, че Бог ще изведе всичките ни пътища към добър край, стига да имаме твърдото упование. Наградата за понесените в този свят несгоди и неправди може да бъде и тук на земята, но още повече в небесното царство - в невидимия духовен мир, където сияе сам Христос като слънце на славата. Те са поместени в Библията (Евангелие от Матей 5 глава 3-12 стих).

1. Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно.

2. Блажени плачещите, защото те ще се утешат.

3. Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

4. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.

5. Блажени милостивите, защото те ще бъдет помилвани.

6. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

7. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.

8. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно.

9. Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата.



Кръстът е олицетворение на света в неговата цялост. Той се идентифицира с човешката история, пресъздава сътворението на света и притежава космически смисъл. Кръстът е един от символите на Слънчевия и Небесния огън, на соларното мъжко божество, както е и един от 4-те символни фигури – център (точка), кръг, кръст и квадрат.

Кръстът като религиозна форма и знак бил известен в праисторията на човечеството почти навякъде по света - от древна Индия, Африка и Китай до Америка и Австралия. Той често е представян като своеобразен модел на човека и антропоморфното божество. Наред с това е геометричен вариант на Световното Дърво. Кръстът символизира силите на плодородието и жизнеността, на единството на Духа и Материята. В християнската религия олицетворява безсмъртието и възкресението. Осмислен от позициите на Християнството, кръстът и прекръстването с ръка имат особена магическа сила да прогонват злите духове и демоните на болестите.

Култът към Кръста, според изследователите, първоначално нямал нищо общо с разпятието на Исус Христос. Вярно, че е съществувало разпъване на кръст, но то е ставало на кръст с формата на буквата Т. Християнският кръст е извънредно стар религиозен символ, известен далече преди христианската епоха, среща се в древноегипетските, критските и др. древни изображения. При най-старите християнски паметници, в качеството на свещени символи, се явяват не кръстове, а образите на риби, агънце, овчар с агънце на раменете и др. По-късно се появяват кръстовете с различни форми, но без разпятие. Изображения с разпънатия на кръста Исус започнали да се правят между ІV и VІІІ век. от н.е.

Кръстът, който всички добре познаваме е този на Разпятието, наричан още Кръст на Голгота или на Жертвоприношението. Той се асоциира с християнската религия, а медитацията върху него води до инициация чрез страдание, жертва и себеотрицание.

Предположенията за първоначалното значение на кръста са най-различни. Някои виждат в него символ на огъня, други – соларен знак и олицетворение на плодородието. Каквито и идеи обаче да се влагат в тълкуването му, Кръста си остава един от най-разпространените символи, отразяващ висши и свещени ценности.

Кръстът в сегашния му вид се разглежда като модел на антропоморфния (човекообразния) Бог. Кръстообразното разположение на човека с разтворени върху кръста ръце се среща постоянно в ритуалите, фолклора, митичните и религиозни сюжети. Заедно с това Кръста моделира духовния аспект на извисяването на духа, на устрема към Бога и Вечността. Той представлява и геометрически вариант на Дървото на Живота със същите две основни координати и 7-членна система на космологичната ориентация. Вгледайте се в начинът, по който са съчетани двете основни фигури: Кръста и Иисус. Образът на Иисус съвсем не е на безпомощно разпъната човешка фигура. Свитите в лактите ръце, леко прегърбеното положение н тялото, свивката в коленете – това напомня човек, който с тялото си подпира „нещо” и не му разрешава да „влезе”. Всъщност така бихме се държали, ако подпрем врата, зад която има някого, когото не искаме да пуснем. Струва ми се, че посланието е повече от ясно: Спасителят спира Злото да навлезе в нашия свят.

Присъствието на кръста може да се открие и в обикновените неща. Той е заложен в образа на човек, разтворил двете си ръце, в полета на птиците, в корабната котва и мачтата, в тризъбеца, чука, кирката, мотиката, ралото и т.н.

Християнската традиция обогатила изключително много символиката на кръста, влагайки във фигурата му образа на страданията и избавлението на Спасителя. В този смисъл Кръста е съвкупност от основните теми и символи в Библията. В християнската религия той олицетворява Разпятието, Христос, Спасителя, Словото, мъдростта, втория образ от Триединството. Кръстът е нещо повече от фигурата на Исус. Той е "Дървото на красотата", осветено от кръвта на Христос. Вярва се, че истинското дърво на Христовия кръст има способността да съживява мъртвите.


ИСЛЯМ

Ислямът е религия на поклонниците на Аллах. Названието на религията произхожда от трибуквения корен "слм" и се тълкува като покорство, послушание на човека спрямо Аллах. От същия корен произхожда и названието на носителите на тази религия – мюсюлмани, както и думата салям (мир), вградена в обичайния поздрав на мюсюлманите. Историческото начало на исляма е положено през VІ в. на Арабския полуостров и се свързва с дейността на пророк Мухаммад (Мохамед). Религията е дадена според мюсюлманите чрез Откровение от Аллах, получено чрез пророк Мухаммад и записано в свещена книга – Коран.

По спецификата на веровите си принципи ислямът е строго монотеистична религия, утвърдила се в средата на предишни различни племенни вярвания на арабите. По характера на религиозната цел и принципи на формиране на религиозната община той има универсалистки, наднационален характер и, като се отчита и степента на разпространението му, се приема за световна религия, най-младата по време на възникването си. Всъщност според мюсюлманите хората в началото са имали една религия (диин), един правилен път към Бога, но после са започнали спорове помежду си и пътищата им към единия Бог са се омножествили. Тогава Бог дава на народите различни закони, за да изпита всеки народ чрез дадения му закон; след тези изпитания всички следва да се възвърнат отново към поклонението на един Бог.

Свещената история на вярващите в Аллах, т. е. на мюсюлманите, започва от пророк Ибрахим (Авраам), чрез този пророк се утвърждава единството на Аллах с вярващите в Него. От тази гледна точка ислямът се идентифицира като авраамитска религия, също както и юдаизмът. По семитско коляно арабите смятат себе си за наследници на Исмаил, сина на Ибрахим и Агар.



Принципите на вярата (Усул ад-диин, корени на религията) са догматичните истини, които са основа на ислямското вероучение и се черпят пряко от Корана: "О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, която Той е низпослал на Своя Пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил" (сура 4 Жените: 136). Така се формулират принципите:

  1. Вяра в Аллах. Вяра в единствеността на Аллах, определяща същината на мюсюлманската религия.

  2. Вяра в ангелите. Принцип, изискващ да се вярва в ангелите като в предвъзвестители на словото на Аллах, пазители на сътвореното и застъпници на човека пред Аллах.

  3. Вяра в Книгите (Писанията). Принцип, изискващ да се вярва Писанията, дадени чрез Откровение, а Коранът да се приема като последно възможно Откровение, като "печатът" на Книгите.

  4. Вяра в пророците. Принцип, изискващ да се вярва в пророците, които са пратеници на Аллах, за да възвестят Неговото милосърдие и да предупредят за Съдния ден.

  5. Вяра в Сетния (Съдния) ден – в денят на последния Съд, в който Аллах изпълнява обещаното на всички според установения завет, договор, сключен с приелите истинната мюсюлманска вяра и Корана.

Тези принципи ислямското богословие допълва с вяра в предопределението.

На мюсюлманите са дадени от Аллах дванадесет заповеди (додекалог):



  1. И не взимай друг Бог заедно с Аллах, та да не се окажеш порицаван, унизен!

  2. И повели твоят Господ да не служите другиму освен Нему, и към родителите - добрина! Ако единият от тях или и двамата достигат старостта при теб, не им казвай: "Уф!" и не ги навиквай, а им казвай ласкави слова! И от милосърдие спусни за тях крилото на смирението и кажи: "Господи мой, помилвай ги, както и те ме отгледаха от малък!" Вашият Господ най-добре знае какво е в душите ви. Ако сте праведни, на разкайващите се Той опрощава.

  3. И отдай на роднината правото му, и на нуждаещия се, и на пътника [в неволя], но не пилей с прахосничество! Прахосниците са братя на сатаната. Сатаната към своя Господ е голям неблагодарник. И ако се отдалечиш от тях, търсейки от своя Господ милост, на която се надяваш, кажи им поне блага дума!

  4. И не сторвай ръката ти да е прикована към шията [в скъперничество], и не я разтваряй всецяло, та да не станеш упрекван, безпомощен! Твоят Господ увеличава препитанието за когото пожелае и Той го намалява. За Своите раби Той е сведущ, всезрящ.

  5. И не убивайте децата си поради страх от бедност! Ние храним и тях, и вас. Убиването им е голям грях.

  6. И не пристъпвайте към прелюбодеянието! То е непристойност и е злочест път.

  7. И не убивайте човек - Аллах е възбранил това, освен по право! А който бъде убит с гнет, Ние даваме власт на неговия наследник, но да не прекалява в убиването! На него се дава подкрепа.

  8. И не пристъпвайте към имота на сирака, освен с добронамереност, докато не достигне зрелост!

  9. И изпълнявайте обета! За обета се носи отговорност.

  10. И изпълнявайте мярката, когато мерите, и претегляйте с точни везни! Това е най-доброто и най-хубавото за изход.

  11. И не следвай онова, което не знаеш! И слухът, и зрението, и сърцето - за всички тях ще бъде питано.

  12. И не върви по земята с надменност! Ти нито ще пробиеш земята, нито ще се въздигнеш колкото планините. Лошото във всичко това е омразно при твоя Господ.

Сура 17, Нощното пътешествие

Седмата заповед съдържа т. нар. закон на талиона, позволяващ възмездие по справедливост (за неверници, за убийци). В единадесетата заповед се крие възгледът за това, че е невъзможно човек да има знание за бъдещето и да го предсказва.

Основата на религиозното нормиране на живота на мюсюлманина и принципите на религиозното законодателство се полагат преди всичко от тези Дванадесет заповеди, дадени от Аллах.

Коранът е свещената книга на мюсюлманите, Книгата, която съдържа даденото от Аллах Откровение. Словото на Корана, калам Аллах, е получено само от пророка пратеник Мухаммад (Мухамед) в непродължителен период от време – двадесет и три години (от тях десет в Медина и тринадесет в Мека). Към приетите от Мухаммад слова не е добавяно нищо и от тях не е отнемано нищо, в исляма не е налице канонизиране на свещени текстове от религиозната общност в нейната история. Мухаммад само приема словото на Аллах и го изразява в проповедите си. Повечето сури (глави) на Корана са дадени чрез посредничеството на архангел Джибрил (Гавраил), а някои направо от Аллах. Сподвижниците на Мухаммад учат кораничното слово наизуст и го препредават устно. Първите записи са направени върху палмови листа и каменни плочи. Още по времето на Абу-Бакр, който е имам след Мухаммад и халиф, текстовете са обединени и този първоначален вид на Корана не се различава много от сегашния. Окончателно се установява един унифициран текст на Корана по времето на халиф Осман (управлявал през 644-656 год.), като всички копия, които не съответстват на установената по реда и формата си Книга, са унищожени.

Свещеният Коран съдържа 114 сури. Сура означава "редица, ред" (като в градежа на здание) и не се употребява за назоваване на глави в други книги - така се подчертава уникалността на Корана. Най-дългата, втора сура Ал-Бакара (Кравата) съдържа 286 аята. Аят означава знак, знамение – всеки стих се приема като знамение на Аллах. Сурите са подредени в последователността, в която те са получени от Мухаммад: началните, дадени най-първи, са и най-кратките; постепенно те стават все по-пространни и в късните сури се съдържат обстойни предписания и за вярата, и за цялостния начин на живот на мюсюлманите. Изключение от този ред прави само първата сура, Ал-Фатиха – Откриващата, отварящата Книгата, тя е и "детската" молитва на мюсюлманите.

В името на Аллах, Най-състрадателния,

Най-милостивия!

Да възхваляваме Аллах – хранителя и

поддръжник на всички светове,

Най-състрадателния, Най-милостивия,

Господар на Страшния съд!

пред Теб да се прекланяме

и Твоята помощ да търсим.

Покажи ни Правия път,

пътя на тези, на които

си дарил състрадание,

онези чиято участ

не е гневът и няма да се заблудят!

(Бележка: аятите от Свещения Коран се привеждат по: КОРАНЪТ с коментарии от А. Юсуф Али, издател Асен Чаушев; С. 1993 г.)



Относно положението на мъжа и жената Коранът гласи:” За мюсюлманите и мюсюлманките, вярващите мъже и вярващите жени, набожните мъже и набожните жени, искрените мъже и искрените жени, търпеливите мъже и търпеливите жени, смирените мъже и смирените жени, мъжете, раздаващи милостиня, и жените, раздаващи милостиня, говеещите мъже и говеещите жени, и целомъдрените мъже и целомъдрените жени, и мъжете, често споменаващи Аллах, и споменаващите жени - Аллах е приготвил за тях опрощение и огромна награда. [Коранът, 33:35]” – т.е. мъжът и жената са равнопоставени пред Аллах в задължението си да живеят праведно и така да получат спасение.

Най-характерната особеност на исляма (реализираща се чрез шериата) е, че е всепроникващ – регламентира както общественото, така и личното поведение, като се опира на принципа, че всички човешки задължения са към Бога. Законът в исляма не подлежи на оспорване, той може да бъде само обясняван, не и тълкуван – неподчиняващият се е грешник и ще бъде наказан. Изключително силна е психологическата настройка, която създава ислямът – той е по-скоро начин на живот, задължение за следване на определен път, отколкото търсене на свой собствен:

Кълна се в слънцето и в неговото сияние,

и в луната, която го следва,

и в деня, който го проявява,

и в нощта, която го покрива,

и в небето, и в Онзи, Който го е съградил,

и в земята, и в Онзи, Който я е разпрострял,

и в душата, и в Онзи, Който я е създал,

и на нея е посочил [що е] нечестивост и богобоязливост!

Сполучва онзи, който я пречиства.

А губи онзи, който се омърсява.

[Коран, 91:1-10]

Шериатът не оставя място за индивидуални колебания или търсения посредством мотива за богобоязливостта – страхът от прегрешението и наказанието трябва да действа като превантивна мярка срещу всякакви съмнения относно вярата. Така се постига характерното за исляма узаконяване на религията.



Джихад (от "джахада" - усилие) е поход срещу идолопоклонничеството в името на религията на Аллах. Терминът придобива в интерпретативната литература значение на "свещена война" за каузата на исляма. В основата на идеята за джихад е идеалът на исляма на единствения Аллах да се покланя единно човечество, обитатели на "дома на исляма" (Дар ал-Ислам). Правоверният мюсюлманин приема за свой дълг да съдейства за това всички да са покорни на религията на Аллах. "И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете от там, откъдето те ви прогониха! Да заблуждаваш е по-тежко, отколкото да убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. А престанат ли – Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!" (2: 190-193). Така според Корана целта на джихад е да се преодолее идолопоклонството, заблуждението на неверниците, което се разбира като грях по-тежък от убийство. Не се допуска мюсюлманин да напада пръв - предполага се, че идолопоклонниците вече са осъществили своето нападателно действие спрямо "чистата вяра", като са се отклонили от тази вяра. Правоверните, изповядващите религията на Аллах, се различават от неправоверни, от "народите на Писанията", каквито са според Корана получилите Тора (юдеите) и получилите Инджил, т. е. Евангелието (християните), и от неверници – идолопоклонниците, които нямат Писания. Джихад като временна мярка е допустим според Корана само по отношение на последните. Той не се обвързва с насилствено обръщане в ислям, а по-скоро цели да демонстрира религията на Аллах като мяра за различаване на истина от заблуда. Но именно той придава на религията политически характер.

Джихад има исторически образец в битката с меканците при оазиса Бадр, югозападно от Медина, на 17 рамадан от втората година на хиджра (13 януари 624 г.). Мухаммад със свои сподвижници мухаджири (напусналите Мека мюсюлмани) и ансари (мединските сподвижници на пророка) воюва с меканците, тръгнали с керван за Сирия. Макар и значително по-малобройни и по-лошо въоръжени, мюсюлманите, предвождани от Мухаммад, удържат победа. Мухаммад я обявява за резултат от помощта на ангелите на Аллах. Мнозина от пленниците на мюсюлманите приемат новата религия.

Сред ислямските теолози има разбиране за "малък" джихад и "голям" джихад. Именно "малкият" джихад се извършва под формата на външни действия срещу идолопоклонниците и е допустим като временна практическа мярка в името на еднобожието. "Големият" джихад е същинската битка на човека със самия себе си, неговата вътрешна борба срещу собствените му отклонения от "чистата вяра" и срещу съблазънта на идолопоклонничеството.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Тъй наречените Световни религии не се изчерпват с посочените три – вън от погледа останаха Юдаизма, Кришна-учението, Даоизма, Дзен-будизма и още много други. Те имат не по-малко морално звучене и не по-малка стойност за човешката култура. Как то вече споменах в час: това се предвижда по стандарт. Останалото би могло да бъде обект на разглеждане в ЗИП или кръжок, или просто така, ако има интерес.



Етика и право



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница