Светът, който си отиде проф. Борис Яновски Вместо предговор

Главното в случая е, че воденето на бележки като тия наистина се нала­га. И не само затова, че нашата книжнина е изобщо бедна на подобни мате­риали. А и затова, че особено през последните години по силата на положе­нието си на университетски професор аз съм имал сравнително близки от­ношения с цял ред възрастни хора, свързани тясно с нашия културен и по­литически живот, които вече си отидоха, отнасяйки със себе си маса сведе­ния. Основната част от тия сведения трябва да се смята за безвъзвратно за­губена. Става дума за такива хора като акад. Николай Стоянов, акад. Бо­рис Стефанов, проф. Иван Апостолов и пр., и пр. А освен казаното, налага се и да се запази нещичко от климата, от атмосферата, в която са работили и която са създавали нашите деятели от изживяващото последните си дни по-старо поколение. Това е още по-трудно уловимо и още по-сложно за разбиране, но без него не може да се подходи правилно към делото на тия хора и да се видят техните истински мащаби. Излизащите днес скорострелни проучвания по въпросите на казаното поколение най-добре потвържда­ват тази проста истина.

Старите хора биха могли, пък и биха желали да разкажат много. Кой ли стар човек не търси слушатели (поначало, уви, напразно). Спомням си например как се установиха контактите ми с Николай Стоянов. Помолих го по телефона за среща, в която се надявах да уточня нещо, заинтересува­ло ме напоследък. Той ми каза, че е готов да ме приеме веднага. Направих уговорката да не би да попреча на работата му. А той отговори с нескрита болка: „Аз никога в живота си не съм бил толкова свободен!“

Разбира се, събирането на материали от стари хора, на техни спомени се свързва с много допълнителни трудности и даже неудобства. Понякога тия старци твърде много се оплакват, не търпят противоречия, смятат, че ние, „младите“ (вече по на петдесет-шестдесет години), нищо не разбираме и т. н., и т. н. Нещо повече, те не се задържат за дълго на един момент, често се позовават на имена, адреси, места, които за нас днес нищо не означават; невинаги си спомнят най-съществените моменти, най-характерните особе­ности и пр. Това хвърля и сянка върху получените от тях данни. Но нека да не се увличаме и да виждаме всичко прекалено черно. Спомените на стари­те хора имат и своите добри страни – даже откъм точност. Старите хора особено когато са хора интелигентни и не са се оказали случайно във водо­въртежа на едни или други събития, са много по-малко наклонни да се представят за герои и за двигатели на събитията –явление, което почти винаги се наблюдава в „спомените“ на някои културни и политически дре­босъци. На тях даже им е присъщо известно иронично (но не негативно) отношение към миналото и неговите достижения, включително и към собствените им дела. Те гледат по-отвисоко; те са философи. Пък нека да не се забравят и мъдрите думи на стария Суифт: „хората умират различно – ед­ни откъм краката, други откъм главата“! Повечето стари хора у нас все още продължават да са от категорията на умиращите „откъм краката“: тя­лото вече се предава, но главата продължава да работи „като часовник“ (техен израз) и видяното и изживяното на младини продължава да бъде достатъчно ярко...

И едно съществено уточняване. Тия бележки са напрадени само покрай другото – в свободното от преки задължения време. Изглежда, заетостта е болест на века. При бележките почти липсва система, не се следва някакъв предварителен план, понякога няма даже елементарен ред. Фразата е също често неогладена, ръбата, заета направо от проведения жив разговор. Но друг изход за мен не е имало. Бележките са правени по горещи следи със спазване само на елементарните изисквания за достоверност. А ако някога се окаже, че те имат и някаква друга стойност и могат да бъдат приети като интересно четиво и от по-широки читателски кръгове, то трябва да се знае, че това е станало случайно ...

По правило бележки като тия би следвало да се правят от асистентите при Университета, от младшите научни сътрудници при БАН и пр. Но по­добно на всички млади хора и на тях не им е нито до старците, нито до все още незабравените факти от нашето минало. Какво да се прави! На нас не ни остава нищо друго, освен да ги извиним и сами да се заемем да напра­вим както можем и доколкото можем онова, което смятаме, че трябва да бъде направено. Именно което трябва да бъде направено за отиващите си стари хора, за нас – дошлите на тяхното място, и най-важното – за сами­те млади хора, за самата наша младеж – идваща да застане на пост на на­ше място.

Запитах го веднъж защо идва толкова често в Университета, когато му е толкова трудно да се движи. А той ми прошепна на ухото – впрочем дос­татъчно високо, за да го чуят до другия край на коридора, че е привлечен като „хонорарен професор“. Оказва се, че ръководството на Факултета по западни филологии имало идеята да го покаже на студентите и затова го помолило да прочете цикъл лекции върху Шилер и Гьоте. Той се съгласил, но се досетил за какво се касае, и затова определи служебното си положе­ние така: не като хоноруван преподавател, а като хонорарен, т.е. като ид­ващ само да получи хонорар преподавател. '

Той няма кабинет, затова часовете си преди лехциите и след тях – докато стане време за отиване вкъщи (значи за обяд), прекарва в студентския бюфет при Университета (при „бай Стайко“). И винаги около него се съби­рат по няколко преподаватели, дошли да изядат набързо поредната си студена баничка. Говори рязко, гръмко, безапелационно, с маниера на митингуващ оратор и непременно с дълъг увод относно интимния живот на лица­та, за които са го запитали: коя му била „изгора“, с кого се карал за нея и пр. (без обаче да отива по-нататък от тия факти). Особено често се скланя името на някаква Роза от сладкарница „Роза“, в която излиза, че всички би­ли заплеснати – от Йовков до самия него.

Константин Гълъбов произлиза от изтъкнат род, дал много видни лич­ности –като революционния деятел Димитър Грънчаров например. Сам той обаче намира за особено забележителна фигурата на поп Костадин Грозданов, главен свещеник на църквата „Св. Спас“ – „с многото дъще­ри“. „И той е някакъв мой роднина“ – обобщава Гълъбов. Забележително­то при този свещеник освен дъщерите било, че той бил председател на Со­фийския църковен бракоразводен съд и че „от него трепереха всички мерак­лии да се развеждат“.

„Ние фактически не познаваме авторите си – казва Гълъбов. – Какво можем да кажем например за Петър Берон? – Автор на „Рибния буквар“? Глупости! Само неговата „Славянска философия“ колко струва! Нея из­ключително високо я е ценял, да кажем, един Бердяев!“ И допълва: „И що ядове съм имал с тоя „Рибен буквар“! Но никой не чува!“ И за потвържде­ние на мисълта си той посочва факта, че даже в Академията на науките ня­мали всичките му съчинения. Имало само едно-две. Но на това аз правя предпазливо забележка, че събрание на съчиненията на Берон, издадено навремето си в чужбина, има в библиотеката на Шуменския педагогически ин­ститут (и наистина виждал съм ги там по времето, когато учех в него, през стъклото на заключения библиотечен шкаф, през 1938 г. – сини, поизбелели томове). Той ме стрелва изпод вежди, за да се увери, че не се подигра­вам, след това обръща глава и мълчи. Мълча и аз. След малко обаче ме пог­лежда и троснато отсича:

– Е, добре! Може да ги има. Но бас държа, че никой не ги е чел!

И наистина тук вече той вероятно е прав. Не ми е известно някой да ги е чел...

– Срещал съм се веднъж и с моя съименник Константин Иречек – спомня си Гълъбов – на връщане от Германия във Виена, където той все още продължаваше преподавателската си работа. Държеше на нас, българ­ските студенти, и с нас винаги говореше на български: впрочем един осо­бен български с дробене думите на срички и удължаване на последната гласна. Като разбра, че съм филолог, веднага се зае с Алеко Константинов:

– О, боже мой! Как може да се пише така! Как може да се пише, че аз съм имал две служанки!

И наистина известно бе, че Иречек живее просто и че не само няма две слугини, каквито му бе приписал Алеко, но даже няма и една постоянна. След това заговори за Бай Ганьо. Решително не му харесваха специално по-късните фейлетони за него. И то затова, че в тях се отстъпваше от основ­ното изискване, предявявано от него към писателя: да остане до края –при всички ситуации, в които се оказва героят, неутрален. Но по-важно за него беше даже друго: следваше ли в новоосвободена България да се пише за Бай Ганьо. Иречек не беше убеден в това:

– Пишете! Пишете за вашите герои от Освобождението и особено от Съединението! Оставете Бай Ганя! За него нека пишат другите по-напредналите народи, които го знаят по-добре и които го имат повече!

И днес още продължавам да си мисля – заключава Гълъбов – дали Иречек не беше прав и дали независимо от достиженията на Алеко във фей­летоните му в най-общ план и от гледна точка на най-общите интереси на нашата култура и на нашия народ Иречек не беше по-правият...

А как бе в Университета ли, когато дойдох в него и започнах препо­давателската си кариера? — Известно е, че Университетът е дело преди всичко на Иречек, на Шишманов, на Йосиф Ковачев и на още неколцина ентусиасти. Забелязали ли сте обаче, че Иван Шишманов така никога и не успя да стане ректор! Той не бе определящата фигура, даже взето само от­към филологиите. Определящият беше Милетич. А Милетич преди всичко умееше да тежи: с интелекта си и още повече с характера си. Освен това уважаваха го и всички политически сили. Той се бъркаше много в полити­ческите работи, но винаги успяваше да бъде извън тях и над тях. Той мере­ше с мярката на нацията и тия, общонационалните интереси – поне както той ги разбираше, бяха за него определящото. И всичко това бе съчетано в него със сила. Аз не го обичах; той също не ме обичаше. Но неговата реши­телност, твърдост, непреклонност даваше, както се казва, богати плодове. Когато отивах по работа при него, той мълчаливо ми посочваше да седна, с каквото не бяха удостоявани мнозина мекотелни мои колеги, макар и с по-високи звания. Някои се опитваха да вървят по неговия път – както на­пример Фаденхехт от Юридическия факултет, но твърде скоро затъваха в партизанщина и в нечистоплътни комбинации, в каквито се оплете напри­мер и тоя последният, когато се опита да прегради пътя на Д. Силяновски – един рядко чист човек. Изобщо Милетич бе изключително явление на не­го време.

Що се касае до студентите – то тях ето ги пред нас. Те и сега са същи­те –Гълъбов леко посочва с глава към тълпящите се в бюфета студенти. – Едни четат, други не, и всички искат да изкарат. Вие няма да ги промените. Те са все такива, откак са изобретени университетите. Затова, когато се явя­ват при вас на изпит, изпитвайте ги грижливо, за да им стане ясно, че вие знаете какво представлява всеки един от тях. Пък по-често ги пускайте: те и без това ще забравят всичко, което са учили...

Такъв беше професор Константин Гълъбов: деятел, бил дълго време в центъра на нашия културен живот, допринесъл за развитието на науката ни и може би в още по-голяма степен допринесъл за формирането на оня особен дъх, оня особен аромат, без който не може да има нито университет, нито истинско университетско образование.
Петко Стайнов
Познавах отблизо професор Петко Стайнов и от по-добрите му дни. Той дълго не се поддаваше на старостта, а когато волю-неволю трябваше да се поддаде, отстъпваше пред нея бавно – крачка по крачка, сякаш във всеки момент готов да мине в контранастъпление.

И сега е пред очите ми някогашният Петко Стайнов, с когото аз влязох в по-близки отношения още като асистент при Юридическия факултет, в който работеше тогава и той: бе винаги с високо вдигната глава, с блестя­щи дълбоко поставени очи, с широка усмивка на тънките устни, с изпъкна­ла ябълка на шията, върху която стърчи цветна папионка. Профилът му – профил на сокол.

Ние тогава научно дебютирахме. Във връзка с това се стремяхме да по­лучим мнението на „най-големите сили“ за написаното от нас. И се случи така, че аз помолих и него да хвърли око върху една моя работа от триде­сет и шест страници. След два дни той ми я върна с четиридесет страници бележки. Какво ли само нямаше в тях: и въпроси от всички клонове на пра­вото, и политическа икономия, и социология, и политика, и етика. А рабо­тата уж беше строго правна. След една седмица, когато ме срещна, направо ме попита как се чувствувам. Признах, че се чувствувам „неважно“ и че да­же съм ... объркан. А той: „Пък ти не се обърквай! Нали си юрист: гледай и в корена, и нашироко!“

Скоро стана нещо още по-интересно. На един от факултетните съвети – все във връзка с казаните наши дебюти, племенникът на Стайнов, тогава също асистент, Иван Дерменджиев, станал наскоро член на БЗНС, доклад­ва своя работа върху трудовата политика и трудовото законодателство на Александър Стамболийски. Основното в нея се свеждаше до положението, че създавайки трудовите войски, Стамболийски създал една съвсем нова в качествено отношение институция – нямаща нищо общо с армиите в кла­сически смисъл, дълбоко прогресивна и определяща една тенденция в пред­стоящото развитие на всички армии в света. Разбира се, това бе типично виждане на млад научен работник – твърде „розово“ и твърде опростено третиращо обстановката след Първата световна война, когато първите въоръжени локални конфликти едва се очертаваха и я нямаше реалната опасност от нов световен пожар. Преди всичко това. Но не то е най-инте­ресното в случая. Най-интересното е, че Дерменджиев се изхитри да стигне до извода, че цялата въпросна реформа на Стамболийски била много добре разбрана още навремето на Запад, докато у нас по нея и досега не са наясно някои автори, смятайки я за прикрито привличане на младежта към армия­та в ония тежки за страната дни. Така за нея са писали в посочения смисъл на Запад видни френски журналисти в най-известните френски вестници – тия и тия, тия и тия, а у нас не е наясно например академик Петко Стайнов. И тук безкрайно търпеливият Стайнов удари неочаквано с длан по масата и с малко по-висок от обикновено глас го пресече:

– Иване, стига! Статиите, които цитираш, съм ги писал аз, и не като шеф на тогавашната Дирекция по печата съм платил на споменатите жур­налисти и на споменатите вестници да ги напечатат...

Стайнов наистина отстъпваше пред старостта – нека отново се върна на този момент – с отчаяни ариергардни схватки. Отдавна бе известно на­пример, че чува лошо. Но висящата на ухото му машинка, с която той вече не се разделяше, му позволяваше да се оправи. Тя, пък и неизчерпаемият оптимизъм му позволяваха това: ще изслуша каквото му се говори, ще блесне с очи и ще каже широко усмихнат: „Туй да се чува! Туй да се чува!“ И ето че починал един от най-добрите му приятели – още от ученическите години и след това от Първата световна война (Стайнов е бил боеви офицер и има висок орден за проявена храброст и командирско умение). Трябвало да му се съобщи. В Института за правни науки при БАН, към който той премина изцяло след шестдесет и петата си година, след умуване решили да натоварят с тази задача проф. М. Костов – и като по-близък не­му, и като човек с подчертано чувство за такт. Стайнов дошъл. Костов се приближил и както е редно, деликатно му съобщил неприятната вест и му поднесъл своите и на всички сътрудници при института съболезнования. Приближили се и останалите. А той ги изгледал, блеснал с очи и отговорил бодро: „Туй да се чува! Туй да се чува!“ Всички останали с отворена уста. Но след малко на Стайнов му попаднал вестникът от него ден и той видял в него некролога. Ахнал. Отпуснал се на стола си и тогава за пръв път го видяли да плаче. Наистина ударът бил много силен. Така случайно се раз­крило, че старият академик бил отдавна напълно оглушал, но с изобретена­та от него, реално нищо незначеща формула „Туй да се чува“ неизвестно от колко време скривал това от всички...

Разбира се, не подобни действия позволяваха на Стайнов да преодоля­ва успешно старостта. Имаше и нещо много по-голямо. А то бе придържа­нето му, ако мога така да се изразя, през цялото време към „талвега“ на жи­вота. Той имаше живо, активно отношение към малките и големите про­блеми на реалността и поддържаше на завидна висота информираността си (но съвсем не съм уверен, че четеше вестници). Пък чувството му към но­вото, което винаги го е отличавало, беше остро и свежо. Неслучайно той успя да напише на преклонни години такава наистина новаторска работа като „Правни проблеми на защитата на природата“. И младите имаше на какво да му завидят, пък и той имаше... над какво да се посмее. Като каз­вам последното, имам предвид нещо съвсем конкретно.

Когато Стайнов поискал да му заплануват в Института за правни на­уки при БАН въпросното изследване – тогава определено като „Правни проблеми на замърсяването на околната среда“, тогавашният директор на института, покойният акад. Любен Василев, отказал да го включи в плана. Като го срещнал, даже му казал: „А бе, бай Петко, бива ли на стари години да се занимаваш с помиите!“ Но Стайнов настоял на своето. И по-късно – по времето, когато говорихме за всичко това и когато съчинението, излязло наскоро на бял свят, бе веднага оценено твърде високо в чужбина като пър­во в дадената област в страните от социалистическата общност, той се смя дълго: „Пустият му Василев! – Помия било! Та нали ние, юристите, все с помия се занимаваме и в бъдеще ще трябва да се занимаваме още повече, ако не искаме тя да удави цялото общество!“

В горния случай се прояви добре и една друга особена страна на самия Стайнов: неговият държавнически подход към разните проблеми. Даже поотдалечил се от активна държавна дейност (именно само поотдалечил се от нея), той си остана държавник. Не просто народен представител, какъвто той бе непрекъснато почти четиридесет години – едно изключително даже за класическите парламентарни страни явление, а тъкмо държавник – дър­жавник по начин на мислене, държавник по поглед, държавник по чувст­во...

Беседваме със Стайнов у дома му. На ниската масичка стои за него ча­ша слаб чай и обикновен препечен сухар. Той се е облегнал назад на дива­на. В позата му обаче няма нищо небрежно или отпуснато. Напротив, съ­щата стегнатост и мобилизираност, с която се появява и навън. Облечен е в едно от обикновените си сиви сака – само че по-вехто, и е без папионката. Всички копчета на сакото и ризата му са закопчани. Впрочем поне аз нико­га не съм го виждал с незакопчано копче. А едва ли го е виждал и някой друг.

На имен ден на Иван Дерменджиев се оказах между много бивши по­литически дейци, между които бяха и той и известните в миналото лидери на БЗНС Димитър Гичев и Вергил Димов, наскоро пуснати от затвора. Аз и неколцина от университетските ми колеги приседнахме при последните двама и ги заразпитвахме за това-онова от най-новата ни политическа ис­тория. В този момент при нас дойде Стайнов. Послуша, послуша, пък даде друго направление на разговора: „Я остави това, Димитре, а разправи на момчетата как ме кандардисвахте да вляза като министър във вашето пра­вителство и как, като ви поставих условие да влязат в него и комунисти, вие отказахте да ме приемете!“ – Тук Гичев не отговори нищо. Само вър­теше леко с пръстите си бокала с бяло вино, от който изобщо не беше пил, и гледаше в него. Пръстите му силно трепереха. Не се обади и Вергил Ди­мов.

На това припомняне Стайнов се засмя с глас и махна с ръка. Може би случаят му се видя незначителен, но той все пак се изказа по него: „Видиш ли, една от слабостите на нашите политически дейци е била липсата на чувство за реалност. Затова загубихме две войни подред. И самият аз и до­сега не мога да разбера как през есента на 1944 година, когато и на послед­ния българин бе ясно, че не е възможно да се създаде жизнеспособно прави­телство без комунисти, такива хора, божем с политически опит, като Гичев могат да не виждат това. И не само да не виждат, но и сериозно да се за­емат да образуват антикомунистическо правителство. Това бе още една не грешка, а глупост и още един случай на политически авантюризъм.“

Питам го за така нареченото „Предупреждение“ до правителството на Багрянов от април 1944 г. То е документ, говорещ за твърде много неща – включително и за героизма на ония, които, за да се борят, останаха по до­мовете си и с това и в устата на вълка. Един от подписалите го е Стайнов. А в него, като се констатира, че водената от страна на българското прави­телство политика „е изправила днес страната пред пропаст и застрашава нашето съществуване като свободна и независима държава“, пряко се казва: „Ставайки изразители на всеобщото негодувание от продължаването на гибелния за страната политически курс, ние най-енергично предупреждава­ме правителството на Багрянов, че ако то не извърши незабавно желания от народа и сочения от нас завой във вътрешната и външна политика на смъртно застрашеното ни отечество, то поема страшна отговорност пред история и народ и то самото създава условия, при които народът ни ще се види заставен да вземе с всички средства и сили на дело, а не само на думи съдбата на България в свои ръце.“

Попитах Стайнов защо документът е подписан едва от 34 души.

За него въпросът е неочакван. Той явно се бе подготвил да го питам за това как се е стигнало до тази стъпка, на кого принадлежи идеята за нея, кой е нахвърлял първата редакция и пр. Мълчеше. Главата бе отметната назад, очите му бяха свити, носът се бе заострил още повече, устните – стиснати. И нито дума. Най-сетне процеди: „Мнозина смятаха като нас. Мнозина даже казваха, че сами са дошли до същите изводи. И това е вярно. Но предпочитаха да започнат други... И това е още една характерна чер­та на нашата политическа действителност. Просто касаеше се за липса на кураж.“

Отново замълча. И тоя път за още по-дълго. А когато се надигнах да си вървя, изпрати ме до вратата и на самия праг допълни: „А нашият на­род е с голям кураж! Колко хора са улавяли Балкана в усилни години на­пример. Само че нашият кураж е бил голям при откритите, при преките действия. В сложните и по-тънки области на науката, изкуството, полити­ката ... Дано това да се дължи на младостта на народа ни!“

Изобщо проф. Стайнов бе готов да извини много неща с младостта и на младостта – в частност с младостта на асистентите и особено на сту­дентите, които всячески поддържаше. Колко струваха само неговите позд­равявания: забелязал отдалеч студент или студентка, които смутено се стремят да си дадат вид, че не са го забелязали, той се усмихва, покланя се и пръв поздравява. Как при подобно отношение на младия човек да не му стане съвестно и втори път да не допусне такова нещо? А се отиваше и още по-нататък.

При изменянето на един от поредните закони за висшето образование завършващите студенти, готвели се по една система, трябваше да полагат държавен изпит по друга – по-нова. След дълги митарствувания те се обърнаха за помощ и към него. Не направо, разбира се, а използувайки именния ден – посетила го в дома му с букет тяхна делегация. Сам той им отворил вратата, сам той ги почерпил. А когато те му изложили болката си, той заявил, че искането им да се явяват по старата система е съвсем ос­нователно и веднага набрал номера на Законодателната комисия при Народното събрание. Поискал в законопроекта да се включи съответна пре­ходна клауза. Отговорили му, че е невъзможно, тъй като законопроектът бил вече съгласуван с ЦК на партията и с Министерския съвет. На това той отвърнал: „Съобщете тогава на председателя на Президиума, че народният представител Петко Стайнов ще говори в събранието против законопроек­та! След половин час – студентите още не си били тръгнали, от Законода­телната комисия се обадили, че исканата преходна клауза се включва в за­конопроекта.

Случи се и така, че по времето, когато се въвеждаха другарските съди­лища, проф. Стайнов бе избран за председател на другарския съд при Уни­верситета, а аз за негов член и секретар. И скоро трябваше да разглежда­ме тежък случай: срещу една студентка бе отправено обвинението, че в час по физкултура пребърквала дрехите на колежките си, а освен това имала и разпуснато поведение, тъй като носела „опашка“ (тази мода тогава набира­ше сила). Проф. Стайнов не можеше да си намери място специално от вто­рото обвинение и на заседанието произнесе пред присъствуващите цяла реч в защита на „опашките“. Оказа се, че тях ги носели още някогашните франки, че те са една много удобна прическа, че те изискват малко време – а всички знаем колко е ценно времето за студента, че те също са много кра­сиви – не може човек още от пръв поглед да не забележи това, и пр. и пр. Изобщо въпросът за „опашката“ стана главният въпрос и обвиненията пад­наха. А след това пред нас момичето много, много плака. Аз и до сега не мога да забравя случая и винаги съм го имал пред очи, когато по-сетне трябваше да застана на мястото на акад. Стайнов в университетския дру­гарски съд.

Същото грижовно отношение – но вече пропито и със съответна доза тънка ирония, имаше проф. Стайнов и към научните подвизи на студенти­те. Така още с влизането си в Юридическия факултет новите студенти на­учаваха от по-старите за „класическия“ негов въпрос на изпит: „Що е ло­вец?“ И за свой срам узнаваха, че това не е „човек с пушка“, както бяха ус­воили още от приказката за Червената шапчица, а „човек с ловджийски би­лет“, защото „човекът с пушка“ може да бъде и бракониер! Или случаят с изпита на Турул Делиорман по обща част на административното право. Имаше такъв политемигрант, който бе научил добре нашия език, но който при явяване на изпит заявяваше на екзаминаторите на потресаващ българ­ски, че като чете – всичко разбира и всичко знае, но никак не може да гово­ри. Сега обаче П. Стайнов го успокои на родния му език: „Нищо, нищо, ко­лега, говорете на турски!“ Турул останал със зяпнала уста. Откъде да знае той, пък и ние, че професорът ни знаел и турски? Или изпитът по адми­нистративно право (специална част) на студент, явяващ се по правилото „дайте ми конспекта по каквото и да било да го помириша и съм готов да избия“. Беше му се паднал, мисля, въпрос относно организациите за съби­ране на билки. Та говори колегата, а проф. Стайнов току извади джобния си часовник – голяма старовремска луковица, и го постави пред себе си. По едно време каза: „Колега, говорихте един час и се вижда, че нищо не сте чели. Но ако ми говорите още един час, ще ви пиша три.“ И наистина сдър­жа думата си.

Петко Стайнов имаше пределно ясно становище по това какви следва да бъдат хората на науката и какво представлява самата наука. През пър­вите години след Втората световна война беше дошъл някакъв надменен английски професор. Изнесе пред преподавателското тяло доклад по нови­те – което значи и по неговите –достижения в теорията на парламента­ризма. Той чете, а бай Петко се върти неспокойно на стола си. После праща бележка до библиотекарката Михайлова. Тя изравя някакъв английски том, обърсва го надве-натри от праха и му го праща. Когато англичанинът свърши, Стайнов вдига ръка: „Макар да сме балканци – казва той, – ние сме чели английските капацитети по парламентаризма и преди всичко ето този и вдига над главата си книгата. – А има ли уважаемият колега да добави нещо към него?“ –Оценката на станалото бе дадена на един от асистентите: „Дошъл Джон Бул на краставичар краставици да продава!“

Проф. Стайнов четеше непрекъснато съчинения по „голямата теория“ на правото. Поддържаше и великолепна картотека, включваща и всичките му собствени бележки, изказвания, рецензии (втора подобна съм виждал са­мо у проф. Михаил Геновски). И безспорно умееше да влияе на другите. При което не става дума само за обстоятелството, че правейки, както се казва, през известен период „времето“ при Юридическия факултет, той до­принася особено много за привличането в него на принадлежащите към не­говия кръг личности – А. Ангелов, Ж. Сталев, Ив. Ненов, М. Андреев и ня­кои други. Става дума и за влиянието му върху тях – даже за влиянието на неговите административноправни виждания.

Уговорихме се с П. Стайнов да се видим наскоро пак. На него му пред­стоеше да замине при дъщеря си. Но наскоро дойде съобщението, че на връщане от чужбина скоропостижно починал.

Събрахме се тогава във факултета неколцина доценти и професори, за да напишем некролог и да организираме участието на преподавателите в погребението му (деканът бе заминал някъде). Но в този момент дойде дру­гото съобщение: че в завещанието си Стайнов поискал да не му се прави никакво тържествено погребение. От името на Народното събрание при съпругата му ходил Георги Кулишев с молба да разреши завещанието да не се зачете в този пункт, тъй като въпросът е обществен, а не личен. Но съпругата му не се съгласи. Стана така, както сам той казваше приживе: „Тялото на земята – делото на народа.“

Набит, с широки рамене, с едри черти на бузестото лице, той бе винаги усмихнат – усмихнат обаче не както другите, а някак особено, със събрани устни и с очи, в които блестят шеговити искри. Обичаше студентите и пре­пълнената аудитория бе неговата стихия. Впрочем той бе в състояние да из­несе блестяща лекция и само пред един студент (такъв случай имаше).

На нас четеше през 1947-1948 г. – на дошлите тогава в Юридичес­кия факултет по-възрастни младежи, завършили след гимназията някакво друго специално училище, прекарали по пет-шест години в практиката, а той бе един от професорите отпреди 9 септември. И то не какъв да е, а та­къв, който в курса си по българско конституционно право развива идеята за двукамарен парламент. Нова социалистическа България с двукамарен парламент! Нещо немислимо! За нас авторитет в държавното право бе неговият асистент Ярослав Радев, още повече, че и сам Баламезов бе го наре­къл „много талантлив млад човек“ ...

Първото, което се хвърляше в очи при него и което никой не оспорва­ше, бе качеството му на блестящ оратор. Не просто оратор, а оратор ар­тист, оратор художник. Той не ръкомахаше, не издигаше гръмовен глас. Нищо подобно! – Той „просто“ привеждаше случаи, които сами говореха, които сами си пробиваха път до слушателя, т. е. които сами бяха красноречие, а мимиките на подвижното му лице и тонът само ги съпровождаха и им придаваха още по-голям блясък.

Ето той говори за тогавашния – следвоенния, френски парламент (на сесиите на този парламент той изобщо често присъствуваше). Вдига значи ръка депутат в знак, че желае да говори. Председателят го поканва на три­буната и обявява: „Има думата еди кой си, депутат на комунистическата партия от Лил.“ И депутатът се качва на трибуната – в черен официален костюм, бяла риза, връзка в пастелни тонове. А и маниерите му са без­упречни. След това иска думата втори. Председателят обявява: „Има дума­та еди кой си, депутат на комунистическата партия от Алжир.“ И отново на трибуната излиза изискан във всяко отношение човек. После вдига ръка трети. Председателят пак обявява: „Има думата еди кой си, депутат на ко­мунистическата партия от еди кое си предградие на Париж.“ И към трибу­ната отново тръгва безупречно облечен човек. Как да не затупти при всич­ко това от радост и гордост сърцето на младия човек? Впрочем по-късно се оказа, че всичко това е имало и друг адресат. Някои от избраните тогава наши народни представители – трудови хора, за да подчертаят трудовата си принадлежност, сметнали за възможно да се явят в Народното събрание в работните си облекла и вълнени пуловери. Трябвало лично Георги Димитров да се намеси и да им обясни как трябва да се носи и държи държав­ният деятел на социалистическа България.

Разказваше друг случай – привеждан от мене вече на няколко пъти пред млади колеги, когато трябва да се подчертае, че университетската лек­ция изисква най-отговорно отношение към нея. Случило се така, че само след няколко години преподавателска работа като доцент в Юридическия факултет Баламезов трябвало да мине на дипломатическа работа във Вие­на. И тогава той още с пристигането си побързал да отиде при един от най-известните тогава лекари психиатри. Лекарят се оказал дребно пъргаво старче, и при това професор при Медицинския факултет на местния уни­верситет. Старчето го преслущало, почукало и го запитало от какво се оплаква. „Видите ли, господин професор – заоплаквал се Баламезов, – мно­го се вълнувам. Никак не мога да свикна с аудиторията. След всяка лекция се налага да се преобличам – ризата ми е мокра.“ Старчето пак започнало да го преслушва и чука, после силно се засмяло, плеснало го по голия гръб и извикало: „Вълнувайте се, вълнувайте се, млади човече, тежко ви и горко, когато престанете да се вълнувате!

Може би защото у Ст. Баламезов имаше и нещо твърде романтично, той беше, ако мога така да се изразя, „обрасъл“ със студентски „фолклор“. За него се говореше какво ли не. Казваше се например, че на неговите лек­ции идвал цар Борис: „Влиза Баламезов в аудиторията да чете, а на първа­та банка – царят. Но нашият професор – той, знаете, е републиканец и не потръпва. Качва се на трибуната и заявява: „Ваше величество, уважаеми колеги, настоящата лекция ще бъде точно както предвижда учебният план, за правомощията на монарха по нашата Конституция.“ Или когато в периода на фашизма един от бламираните от Народното събрание наши ми­нистри заявил, че няма да си подаде оставката, защото „мен царят ме е наз­начил“, той още същия ден променил реда на лекциите си и чел материята относно отговорността на министрите. Или, извикан в Пловдив като вещо лице да даде заключение в един политически процес, той заел становище­то, че придобилият толкова печална слава Закон за защита на държавата противоречи на Конституцията и като такъв не подлежи на прилагане и т. н., и т. н. Кое от всичко това беше вярно и кое не, и как то при „съвсем яв­но“ противоречие се съгласува с прословутия негов „двукамарен парла­мент“?

Аз продължих да проявявам интерес към фактите от подобен род и стигнах до интересни изводи. Така аз не попаднах на човек, който сам да е бил на лекция на Баламезов, на която да е присъствувал и царят. Но всич­ки, които са били по него време студенти – включително и в други факул­тети, твърдяха, че това е действителен факт.

На въпросния пловдивски процес пък – по думите на батачанин, бли­зък роднина на който бил подсъдим, Баламезов наистина заел такова ста­новище, макар не толкова определено и категорично, както се говорело по-късно. А що се касае до инцидента в Народното събрание и последвалото разместване на лекциите по българско конституционно право, то вече пря­ко се потвърждава от присъствували студенти – като даже се твърди, че Баламезов пряко обосновал това разместване с възникналия случай.

Същевременно проучването на университетската документация и изне­сеното в други съчинения позволи да се разкрият и някои други моменти, които никак не могат да бъдат пренебрегнати.

Така например се установи, че още на 9 септември 1944 г. при Юриди­ческия факултет на Университета била създадена отечественофронтовска комисия под председателството на проф. Ст. Баламезов. По-рано, в бит­ността си на декан на горния факултет, той давал правни мнения и заклю­чения и по искане на ректора. Едно от тях се отнася до това как следва да се постъпи след заповедта на началника на полицията да не се освобожда­ват документите на студентите комунисти и земеделци, успели да се измък­нат при събитията от 1923 и 1925 г. в чужбина и да продължават там следването си, при условие че ще представят допълнително изискваните документи. Баламезов пряко застъпва разбирането, че законово основание за подобно задържане няма и че полицейската заповед не може да има сила за ректорското ръководство. Ректорът възприема това становище и тъкмо съгласно него се оформя университетската практика. Още по-рано – като студент, и сам Ст. Баламезов тежко пострадал. Оказва се, че той фигурира между отстранените от Университета студенти във връзка със студентските акции в подкрепа на Първата руска революция (събития и досега слабо проучени у нас). Така че при него не просто желанието да се следват две-три полугодия в чужд реномиран университет, без да се посещават лекции и без даже да се мисли да се полагат изпити (каквото често се наблюдавало тогава), а тъкмо тая „беда“ го принудила да замине за чужбина и там да се отдаде на все по-задълбочаваща се научна работа. А за семейството му вече се знае, че на бащата, бесарабски българин, руската царска власт не гледа­ла с добро око поради народническите му убеждения. Между другото това и обосновало завръщането му в България след Освобождението. Още по- определено като народник се проявил брат му (по-голям от него и в ред на­ши издания посочван като руснак). Тук, в България, последният (на работа като кореспондент на няколко руски вестници) заедно с Б. Минцес, Хинек Маер и други народници разпространява народническите идеи и ги при­способява към българските условия.

В лицето на Ст. Баламезов нашата правна наука имаше безспорно един оригинален и дълбок учен – при което и убеден демократ в най-доб­рия смисъл на тази дума. Неслучайно той бе избран по инициатива на Георги Димитров за академик. И дължим един израз на уважение към неговото дело.

Висок, сух – поради което изглеждаше още по-висок, той имаше отме­рени, някак приглушени движения. Може би това се дължеше и на крехкото му здраве. Във всеки случай в него нямаше и следа от припряност, недообмисленост или снижаване на чувството за отговорност. Даже и върху начи­на, по който пишеше, се отразяваше всичко това: пишеше бавно, четливо, с опростена отшлифована фраза и почти без да поправя – направо белова. Никой никога не бе го чул да повиши глас, а да се скара –това никой даже не можеше да си представи. Изобщо „благ човек“. И сега го виждам на за­седание на катедрения съвет, седнал някъде в края, метнал крак върху крак, а върху тях лежи широката му като на физически работник кокалеста ръка с дълги тесни пръсти.

Не мога да отговоря и „за какво точно той бе роден“. За музикант ли – той свиреше много добре на цигулка и имаше широка музикална култу­ра? За поет ли – Иван Хаджийски е вероятно поне отчасти прав, когато по повод на първите му художествени публикации казва, че в негово лице бъл­гарската литература загуби един свой талантлив представител и че само грижата за насъщния го е принудила да се отдаде на преподавателска дей­ност? За математик ли – какъвто той мечтае да стане през младежките си години и за какъвто започва да следва във Физико-математическия факул­тет на Университета, за да се прехвърли по-нанатък в „по-практическия“ Юридически факултет? За юрист практик ли – изпъкнал твърде скоро ка­то специалист по особено сложните търговски дела, съперничейки в това отношение на такива личности като Венелин Ганев? За създател на нашето трудово право ли – по негова инициатива то бива въведено в учебния план за студентите юристи, а той чете първия курс у нас? За теоретик на правото ли – отличаващ се с умението, както се изрази веднъж за него проф. Л. Радоилски, да мисли „модерно“, да отчита в пълна мяра служебната роля на правните уредби, да се издига до широки и многозначни обобщения? За преподавател ли – превръщащ лекциите си в дружески беседи с по-млади колеги по малките и големи въпроси на гражданския процес и не само за да учи, а и за да възпитава в ония лични и обществени добродетели, без които не може да живее, камо ли да работи юристът? Изглежда, най-вече тъкмо за последното, защото „бай Димитър“ (както интимно и същевременно уважително го наричаха и колегите му, и студентите) бе просто деятел от възрожденски тип. Именно наш деятел с оная кройка, която имаха богато надарените възрожденски деятели, едновременно и практици, и теоретици, и учени, и възпитатели, но които пред всичко друго предпочитаха да бъдат преподаватели, защото това им даваше възможност да въздействуват най-пряко върху младите поколения и изобщо да бъдат най-полезни на народ и родина.

Макар твърде близък на проф. Силяновски, аз не чух той да заговори по своя инициатива за приноса на рода си във възрожденските борби. А имаше какво да разкаже. Роден в Крушево, той бе от семейството на пресе­лили се в него галичани (преселци от Галичник). Дядо му бил архитектът и строителят на катедралата в Крушево, за което по донос на владиката фанариот бил осъден на заточение в Мала Азия. При прекарването му заедно с други заточеници през Цариград обаче се намесил граф Игнатиев и при­съдата била отменена. Впрочем веднъж той напомни сам за това. Когато го убеждаваха, че не е българин, а македонец, той отговори на убеждаващия го: „Момче, още моят дядо е знаел, че е българин, и аз нямам никакво осно­вание да се съмнявам в това!“ По време на Освобождението чичо му, уче­ник в гимназията в Белград, встъпва доброволец в руската армия, а по-къс­но завършва в Русия артилерийско военно училище. Това е известният по­ручик Силяновски, командирът на първи артилерийски полк, открил с огъ­ня си пътя на нашата пехота към Пирот в Сръбско-българската война, а после един от офицерите, детронирали княз Александър Батемберг. И тък­мо той след емигрирането си в Русия и постъпване на военна служба там го поддържа материално. Баща му, установил се в София като „дюлгерин“, бил с твърде ограничени възможности: едва могъл да го издържа в гимна­зията и през първите години в Университета. А за онова много трудно вре­ме той вече обичаше да си спомня – например за това как заедно със съу­чениците си излизал в час по „гимнастика“ на поляната на братя Евлоги и Христо Георгиеви (мястото, където сега е централната университетска сграда), докато възмутените софиянци висяли по телта на оградата и въз­мутено им викали: „Коскоджамити мъже, а ритат топка като деца!“ С пари на чичо си той специализира в Германия и прекарва известно време във Франция, откъдето донася преди всичко книги – редки издания, а някои и уникални екземпляри (особено записки от четени във висшите училища курсове) по право, история, проблеми на изкуството, философия (от по­следната той започва да се увлича от това време, като увлечението му ста­ва все по-силно). Но, уви, при бомбардирането на София през Втората све­товна война библиотеката му изгаря и това бе една от големите му загуби.

Спомените, които имам за него, са толкова много и се отнасят до тол­кова различни моменти, че просто не мога да ги изложа що-годе после­дователно, да не говорим изобщо за някаква пълнота. Затова най-добре е те и така да бъдат предадени: фрагментарно, с оглед конкретните поводи, без някакви по-големи претенции.

Когато за пръв път получих възможност да вземе участие в работата на Законодателната комисия при Президиума на Народното събрание, се подготвих много добре. Специално по един от въпросите, уреждани от предлагания работен проект за закон, по който намислих да се изкажа, пре­рових всичко достъпно. За голямо мое огорчение обаче бележките ми не на­правиха особено впечатление и предлаганият текст остана непроменен. Не­доволен, отидох да се оплача на стария професор, който не бе се явил на за­седанието поради поредното си боледуване. Казах му: „Как може да не се вижда, че предлаганото урежда само около 40% от случаите?“ А той ме прекъсна с лека усмивка: „О, толкова много! – За 30% ще се въведе изклю­чение, а за останалите 30% ще се даде възможност на Върховния съд да из­лиза с тълкувателни решения. И всичко ще бъде наред... Животът е твър­де сложен, за да се дават еднозначни и прости разрешения!“

След като през 1952 г. бе въведен Гражданският процесуален кодекс, Правният и икономически институт при Българската академия на науките организира сесия по някои от най-основните му проблеми. Такъв бе в частност тоя за възприетото от него голямо ограничаване на свидетелските по­казания и ориентирането му преди всичко към документите. Говори се много, преди всичко в подкрепа на тая линия, с привеждане на всички въз­можни правни съображения за нейното следване. Д. Силяновски не взе ду­мата. Но когато всички се надигнаха да си вървят и някои даже бяха на вра­тата, той се обади: „Я се върнете, да си поговорим още веднъж!“ И както се казва в подобни случаи, „обърна“ сесията. Не говори много, а една фраза съм запомнил, като по-късно неведнъж съм я повтарял пред по-младите ко­леги и студентите: „Когато се преценява едно правно разрешение, винаги трябва да се излиза от обществената му целесъобразност. А правни аргу­менти – особено процесуални, винаги могат да се намерят!“...

През 1961 г. Гражданският процесуален кодекс претърпя първото си голямо изменение (на близо една трета относно исковото производство). По него време претърпяха изменения, макар не толкова големи, и други за­кони. Тогава във връзка с трудностите, които трябваше да се преодоляват при съгласуване на запазваните текстове, зад които стояха едни по-стари идеи, с въвежданите нови текстове, зад които стояха вече идеи по-нови, той предложи да се възприеме друг подход към гражданския процес. С ГПК да се изчака няколко години („с един процесуален закон винаги може да стане това без някакви чувствителни отрицателни последици“), а после да се съз­даде нов ГПК. Именно просто да се създаде нов, тъй като „много често се оказва, че е по-трудно да се измени един стар закон, отколкото да се създа­де нов... За процесуалните закони това важи с особена сила!“ И по-късно второто голямо изменение на ГПК от 1983 г. дойде отново да потвърди правотата на тия думи. Тъкмо затова почти всичките си статии по пробле­мите на последните изменения на гражданския ни процесуален закон започ­вах с тая мисъл на големия ни процесуалист...

По едно време се получи нареждане на университетското ръководство хабилитираните преподаватели да посещават семинарните занятия на асистентите. Наред с Ж. Сталев при мен започна да идва и проф. Силяновс­ки. Няма да забравя първото му посещение. Дойде той и седнал в ъгъла, с нищо не издаваше своето присъствие – и аз, и студентите даже сякаш за­бравихме за него. А след като „разчепкахме“ казуса „до дъно“ и след като го решихме „правилно“, аз помолих професора да вземе отношение. А той се поусмихна и започна така: „Много, много съм доволен. Разглежданият въпрос е един от най-сложните на гражданския процес. И, видите ли, пър­воначално – към 1880 г., той се решаваше така, както го реши колега­та от последната редица, и почти по същите съображения. После – към 1895 г., по съображенията, които разви колежката от средната редица, той получи друго разрешение. Още по-късно го решаваха по трети начин, по съображенията, изложени от колегата от първата редица“ и т. н., и т. н., докато стигна до наше време. Сега, разбира се, казусът стана по-значите­лен, “по-тежък“, разшири се и се задълбочи, обогати се. А когато занятието приключи, студентите тихо ме помолиха да остана. И тогава започна съ­щинско ново „занятие“, на което се говори за изказването на стария профе­сор и за това, колко добре би било упражненията да се провеждат така. Най-ярко бе обобщението на един по-възрастен студент, работил доста дълго в практиката: „Ако пък съм знаел, другарю асистент, че Върховният съд и най-големите юридически глави са мислели като мене! Нямаше да повярвам, ако не беше го казал професорът. Значи все пак и от мене ще из­лезе нещо!“

Професор Силяновски вдъхваше кураж у по-младите, укрепваше самочувствието им. И това бе така, защото дълбоко ги уважаваше и имаше най-топло отношение към тях. Сам той го каза най-добре на последната си лек­ция, когато всички бяха развълнувани, а студентките плачеха: ,,Аз зная, че след мен на тая катедра ще дойдат по-големи учени – те ще ви научат на повече. Но аз не зная дали ще ви обичат повече... “

Професор Силяновски рядко ми е звънил. Ето два такива случая. При единия той ме попита прочел ли съм току-що излезлия роман „Железният светилник“. Настоя да отида у тях да ми го даде, а „после ще си погово­рим“. И наистина после поговорихме, и то неведнъж – за това, както каз­ваше той, че „юристът нищо няма да загуби, а само ще спечели, ако не бъде само юрист“. След това дойде и запознаването със самия Талев и пр. Вто­рият бе при постъпването му в болницата. Обади се, за да се „прости“. Ма­кар да се касаеше за не особено тежка операция, крехкият му организъм не издържа...

И отново не зная как да завърша. Затова може би е най-добре просто да повторя казаното в словото ми при погребението: „Звездата на профе­сор Силяновски не светеше много силно, но много силно топлеше.“