Светът на викингите

Норманските военни гарнизони, търговски станции и колонии по пътя между Балтийско и Черно море се превръщат в ядра, около които постепенно кристализират първите държавни формирования на източните славяни, лишени дотогава от политическо единство. В средата на IХ в. славянските племена в Северна Русия се обединяват за пръв път около варягите на Рюрик и така възниква Новгородското княжество. В следващите десетилетия такива варяго-славянски княжества възникват и на други места, докато през 882 г. Олег със своята дружина успява да ги обедини политически в една обща държава със столица Киев. Новата държава получава името Рус т. е. Русия (Россия).

Шведските нормани, които се самоназовават варяги, са наричани от своите най-близки съседи, фините, с името "Рос" (Rotsi, Ruotsi, Ruossi). Този етноним преминава у източните славяни, а чрез тях се разпространява сред гърците и арабите. Естествено е новата държава да приеме името на своите основатели, така както и основаната от Аспаруховите българи държава се нарича България. Такава е и етимологията на р. Рось, десен приток на Днепър, недалеч от столицата на Киевска Рус.

Славяните се намират в пряк контакт с източногерманската племенна група още от началото на новото летоброене, когато започва нейното преселение от южната част на Скандинавския полуостров към Северното черноморие. Славянският елемент участва в големия племенен съюз на остготите през IV в. и е един от носителите на т. нар. "Черняховска култура", позната в археологията. След преселението на готите към Западна Европа, славяните се настаняват в освободеното от тях пространство.

Първите славянски нападения на Балканския полуостров датират от V в. От средата на това столетие започва и постепенното усядане на южнославянски племена на юг от Дунава. От началото на VII век славяните стават пълновластни господари на полуострова и го населват, макар и с различна плътност, от Дунав до Пелопонес и от Черно море до Адриатика. Новите завоеватели заемат най-плодородните земи, главно около реките и езерата, с каквито са привикнали и в старите си обиталища, а завареното население е изтласкано в планините.

Славянското заселване на Балканите съвпада с времето, когато Йорданес прави цитираното описание на готите на Вулфила в своята "История на готите". Когато новите завоеватели установяват първите контакти с мизийските готи, сигурно остават немалко изненадани, че толкова далеч на юг се натъкват на народ, който отдавна и добре познават и когото са привикнали да наричат с името "Рос". И сякаш за спомен от тази среща с готите на Вулфила, като обсебват земята им, наричат протичащата сред нея река с тяхното име.

Днес всеки може да я открие на географската карта. Река РОСИЦА, най-големият ляв приток на Янтра, протича точно в средата на същата онази обширна плодородна равнина, в която някога са се издигали стените на Никополис ад Иструм, а днес се белеят само развалините му край с. Никюп. Точно там, където в продължение на поне два века и половина са живели готите на Вулфила!

Макар да звучи красиво на български, името "Росица" не е славянски хидроним и не произхожда от роса, кавото е разпространеното убеждение. Впрочем той не се среща толкова често и в българската топонимия. Например, днес в България има 12 селища, в чиито названия присъства коренът "РОС", от рода на Росен, Росеново и Росица, но с едно изключение всички са модерни селищни имена, заменили след 1934 г. стари турски наименования. Не е този случаят с р. Росица. Нейното автентично наименование, известно още от средновековието, е РОСИТА. По-късно, с подмяната на звука "Т" с "Ц", е постигнато етимологично преосмисляне, по-близко и разбираемо за славянския светоглед. Но общият корен остава, като спомен за някогашните обитатели, наричани от славяните "рос", от съвременниците на Йорданес "малоготи", а от учените мизийски готи или "мезоготи".

Тази визитна картичка на готите присъства и в един много популярен епизод от българската история.

В края на 860 г. Кирил и Методий са натоварени лично от византийския император Михаил III с важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите в Северното черноморие. В гр. Херсон на Кримския полуостров Кирил намира евангелие и псалтир, написани с "рошки букви". Открил и човек, който говорел същия език и можел да чете тези букви. Той научил и Кирил да чете и разбира "рошките" писмена.

Въпросът за произхода и езика на тези книги е дал живот на много научни дискусии. В българската историография дълго време господстваше тезата, лансирана и поддържана от съветската историография, че тези "рошки букви" са някаква самобитна руска писменост, предшестваща азбуката на Кирил и Методий.

Днес никой сериозен български учен не поддържа тезата за техния руски (сиреч съветски) произход. Някои са склонни да приемат, макар само на основата на хипотетичното предположение, че може би става въпрос за сирийски книги. Много по-логично и вероятно обаче изглежда предположението, че тези "рошки книги" са част от преводите на Вулфила, запазени като исторически паметник въпреки арианския си произход.

Във всеки случай точно това становище отстоява и един български учен, в чийто авторитет никой досега не се е усъмнил - Иван Снегаров (1883-1971), завършил духовна академия в Киев преди болшевишката революция, дългогодишен преподавател по църковна история в Богословския факулет на Софийския университет и редовен член на БАН още отпреди деветосептемврийския преврат, а впоследствие пръв директор на Института за история при БАН. В своя лекционен курс той пише онова, което десетилетия е преподавал на студентите: "Едва ли може да се поддържа, че тези свещени книги представлявали нормано-руски или славяно-руски превод, извършен към половината на IХ в. По-вероятно е, че те били готски ръкописи и събеседникът на Константин-Кирила бил християнин варягорусин".

Никак не е било трудно през 860 г. в Крим да се открие човек, който знае да чете готски (рошки), след като чак до Х в. там съществува Готска епархия, подчинена на Цариградската патриаршия. Впрочем Кримският полуостров, средоточието на готския племенен съюз при Северното черноморие, е още едно от местата, наред с поречието на Росица в Северна България, където остава трайно уседнало готско население векове след преселението на основната маса на източногерманските племена към Западна Европа. През IХ в. към кримските готи се присъединяват норманите или варягите, които по произход и език са много близко до тях - та нали и едните, и другите споделят обща прародина - южната част на Скандинавския полуостров. За тях Иван Снегаров, позовавайки се на руската дореволюционна книжнина, казва: "Поради сходството на езика им, готи и варяги били смятани за един народ и дори ги наричали с общо име руси".

Истината, която вече не трябва да се премълчава е, че готите имат място в българската история, което сами са отвоювали и което историческата наука трябва да признае. Иначе е малко странно да търсим и намираме български следи в Италия от еднократното поселение на една прабългарска дружина, а да не откриваме следи от вековното пребиваване на готите по българските земи.

Светослав Елдъров

Морската традиция в атлантическата част на Световния океан възниква още през Древността. Първите цивилизации, чието съществуване е в пряка зависимост от морските комуникации, са финикийската и древногръцката (елинската), които възникват по бреговете на Източното Средиземноморие. Впоследствие, те изиграват значителна роля за развитието на целия средиземноморски басейн, осигурявайки базата за развитието на Римската империя, Картаген и Арабския халифат. Сред тях обаче единствено финикийският Картаген се развива като типична морска сила.

Значително по-късно, в диагонална противоположност на Източното Средиземноморие, възниква друг център на морската сила - Северозападна Европа. Първата значима морска сила в този регион са викингите (норманите). Те произхождат от полуостров Ютланд и южната част на Скандинавския полуостров. Първоначално, обитават крайбрежията на Балтийско, Северно и Норвежко море. През IХ-Х в. разширяват своята сфера на морско влияние в югозападна и северозападна посока, като достигат бреговете на Британските острови, днешна Северозападна Франция, Фарьорските острови, Исландия, Гренландия и дори до бреговете на Северна Америка. На изток, викингите навлизат в съвършенно други - континентални географски условия. В Източноевропейската равнина, те са известни под името варяги, а основните направления на предвижването им следват долините на реките Висла - Днестър, Двина-Днепър (към Черно Море) и Волга (към Каспийско море). Тук, те предизвикват първото политическо обединение на източните славяни (антите) и изграждат аристократичния и династическия елит на Киевска Рус. Според Mackinder, резултатът от техните континентални действия в Източноевропейската равнина е ограничен, тъй като силата им е ефективна само в близост до водните пътища.

За нуждите на настоящото изследване, от по-голямо значение е проследяването на западния, морския вектор от експанзията на викингите, който през следващите векове ще се окаже основен, при формирането на съвременната атлантическа геополитическа традиция и геостратегическа концепция. Вярно е, че с придвижването на северозапад и особено - на югозапад, географският субстрат на атлантизма непрекъснато се променя от природна и етно-социална гледна точка. Относително по-топлите южни брегове предлагат много по-широките стопански възможности и предизвикват значителни обществено-икономически трансформации. Важна роля, при формирането на социално-икономическия облик на тази част от континента, през ранното Средновековие, изиграват и заварените германоезични и романоезични племена. Трябва обаче да се отчита, че, в изследването, се акцентира върху прпроследяването, не толкова на етническата, колкото на геополитическата приемственост между викингите и техните атлантически наследници - преди всичко в лицето на Великобритания и донякъде - на Нидерландия, Франция и Белгия. Що се отнася до “мимолетното” морско атлантическо и дори мондиално (световно) могъщество на Португалия и Испания, то, в случая, става въпрос за неуспешен опит да се реализира на световно ниво антично-ранносредновековната средиземноморска геополитическа традиция. Нейните следи, днес, можем да открием единствено в католическа Южна Америка, частично - в Африка и символично - в Азия.

С много по-голям географски обхват, продължителност и сила на влиянието, в световен мащаб, се характеризира нордическият, протестантският център на силата, възникнал в Северозападна Европа и разпрострял се в различна степен върху всички континенти и морски акватории без изключение. Началото на европоцентризма в глобалните политически процеси обикновено отбелязваме с плаванията на Бартоломео Диас, Христофор Колумб, Васко да Гама и Фернандо Магелан. В сянката на техните открития остават пътешествията и завоеванията на Джон Кабот, Жак Картие, Стивън Бароу, Джон Хокинз, Мартин Фробишер, Френсис Дрейк, Кристофър Нюпорт, Хенри Хъдзън, Томас Делауер, Абел Тасман, Пиер Радисон, Робер Ласал, Уилям Дампир, Джон Байрон, Луи Бугенвил, Жан Сюрвил, Джеймз Кук, Жан Лаперуз и др. Трябва да се отбележи, че именно те маркират пътищата на бъдещите колониални империи, сред които най-голяма роля за световната политика през ХVIII-ХХ в. изиграва британската.

“Революцията, започната от великите мореплаватели на колумбовото поколение - пише Mackinder (1904) - дарява християнството с възможност за най-голяма подвижност на силата, с една дума - с неограничена подвижност. Непрекъснатото водно пространство на океана, свързващо разделените и островните земи, е географското условие, на което се основава теорията за единството във владението на морето и е територията на модерната военноморска стратегия и политика. “Нови Европи” са създадени в незаетите земи. Открити сред водите, те са онова, което са били Британия и Скандинавия в по-ранно време.”

Геополитическата същност на атлантизма и мондиализма в периода от края на ХV в. до началото на ХХ в. се дешифрира с развитието на европоцентризма в световната политика. Всъщност, главният атлантически геополитически потенциал на Стария континент e концентриран основно в неговата западна част, в една своеобразна дъга, маркирана от Пиринеите, Франция, Британските острови, Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските и германските народи, както и славянският свят в Европа играят ролята най-вече на демографски донор при заселването на Новия свят. Процесът на зараждане и развитие, както и кулминацията на европоцентричния период от развитието на атлантизма и мондиализма е сполучливо анализиран от Пантев и Гаврилов (1994), според които “историята на модерния свят не е само история на Европа, но е история на неговата европеизация”. Водеща роля в този процес играе Великобритания. Това важи с особена сила за периода ХVIII-ХIХ в., когато страната започва да упражнява глобално морско господство, а Лондон става световен политически и икономически център. Въпреки това, според Бжежински (1997), Великобритания не става действителна глобална сила. Така, например, тя не успява да установи контрол над Стария континент, а само да балансира неговата разнородна вътрешна политическа сила.

Омелиян Притцак

I. Норманският и анти-норманският спор.

1. На 6 септември 1749 г., Герхард Фридрих Мюлер (1705-1783), официалният руски имперски картограф и член на Имперската академия на науките в Сан Петербург, е трябвало да изнесе годишният доклад върху произхода на Русия, озаглавен “Произход на народа и името на Русия” (“Origines gentis et nominis Russorum”). Докладът му се е основавал на изследвания, публикувани в 1736 г. от неговия по-възрастен съгражданин Готлиб Зигфрид Байер (1694-1738), който е въвел извори като "Аналите на Бертиниан" (Annales Bertiniani) и трудовете на император Константин Порфирогенет в източно-европейската наука. От тези произведения, академик Мюлер е извел теорията, че Киевска Русия е била основана от норвежци/викинги и точно тази теория той е започнал да развива в доклада си.

Не е било съдено на Мюлер да завърши лекцията си. Вдигнала се е буря всред членовете на имперската академия от руски произход, които протестирали срещу подобно безчинство. Един от тях, астрономът Н. И. Попов, възкликнал “Ти, прочути авторе, петниш народа ни!” (“Tu, clarissime auctor, nostrum gentem infamia afficis!”). Случилото се било отнесено до председателя на академията, бъдещият хетман на Украйна, Кирило Розумовски (1750-1764; починал 1803), и императрицата Елисавета Петровна (1741-1762), които назначили специална комисия да разследва дали писанията на Мюлер са вредни за интересите и славата на руската империя. Един от съдниците бил известният автор Михаил Василевич Ломоносов (1711-1762). Неговите показания били разрушителни: на Мюлер е било забранено да продължи изследванията си върху историята на средновековна Русия и публикациите му са били конфискувани и унищожени. Сплашеният учен пренасочил научната си работа към по-безвреден предмет - историята на Сибир. Обаче, 6 септември 1749 година остава като една важна дата в източно-европейската историография. Тя слага началото на войнствения спор между норманисти и анти-норманисти, който продължава до днес.

2. Норманистите вярват (думата “вярват” е употребена тук за да характеризира интелектуалният климат в спора) в норманския/викингски произход на термина ”Рус” (Русия, руснаци, руси). Те смятат, че викингите, или, по-точно - шведите, са били главните организатори на политическия живот, първо по крайбрежията на езерото Илмен, и по-късно по бреговете на река Днепър.

На свой ред, анти-норманистите възприемат доктрината, че руснаците са били славяни, които са живяли южно от Киев от предисторически времена (?!), дълго преди викингите да се появят на европейската сцена. В подръжка на тази теория, имената на няколко реки се дават като доказателство, като например Рос, десен приток на Днепър. Анти-норманистите отдават решаваща роля на този “местен” славянски елемент в държаво-създаването от този период, специално това на Киевска Русия. Официалната съветска историография прие анти-норманистката позиция поради изложения “научен” довод: “Норманистката теория е политически вредна, понеже тя отрича способността на славянските народи да създадат независима държава чрез собствените си сили”. :?

3. Нека разгледаме доводите, представени от двете школи.

Аргументите на Норманистите, от които най-важните представители са А. Л. Шлотцер, Е. Куник, А. А. Шльотцер, В.Т омсен, А. А. Шахматов, Т. Ж. Арне, С. Томашивски, Ад. Стендер-Петерсен, са в основата си, както следва:

(1) Името Рус е получено от Руотси, финландското название на шведите в средата на деветия век. Това име, на свой ред произлиза от шведската морска област в Упланд, Рослаген (Rodslagen) и тамошните жители наричани родскалрар (rodr - гребане или теглене). Различен вариант от тази етимология, представен от Р. Екблом и Ад. Стендер. Петерсен, посочва Рус, произлизащ от rod(er)sbyggjar - жителите на проливи между острови (roder).

(2) Основната хроника включва русите между варянгските народи отвъд морето, т.е. Свие (Шведи), Урманк (Норвежци), Англиане (Англичани) и Готе (Готи).

(3) Повечето имена на руски пратеници, появяващи се в договорите с Византия (911, 944 г.), са явно от скандинавски произход, например Карли, Инегелду, Фарлоф, Веремуд и т.н. (911 г.)

(4) Името на руския военен наместник на Преслав, през 971 г., е Свенкел или Свенелд. Набива се в очи коренът на името - Свен.

(5) Бертинианските анали, съвременен извор, посочва, че около 839 година пратениците на русите (Rhos vocari dicebant), които са дошли от византийския император Теофилос при императора Луи I в Ингелхайм и чийто владетел е носил титлата Каканус (Каган, също споменат в съвременни ислямски и по-късни Киевско-Руски извори), са били шведи (eos gentis esse Sveonum).

(6) Византийският император Константин VII Порфирогенeтус, в книгата си "De administrando imperio" ("За управлението на империята"), написана около 950 г., цитира имената на Днепърските катаракти на славянски и руски езици. Повечето руски имена сочат произход от норвежки език.

(7) Арабски географи и пътешественици от деветия и десетия век винаги са правили много ясна разлика между Рус и аш-С/Шакалиба (Славяни).

4. Обявявайки се против, Анти-Норманистите, между тях С. Гедеонов, М. Хрушевски, Б. Д. Греков, С. Юшков, В. Рюбаков, М. Н. Тихомиров, В. Т. Рашуто, Н. В. Рязановски и А. В. Рязановски, твърдят:

(1) Името на Рус не е било по начало свързано с Велики Новгород, или с Ладога на север, а с Киев на юг. Освен това, Рус е съществувал в района на Киев от незапомнени времена. В подръжка на този тезис са представени два аргумента: първо, топонимичният, т.е. наличието на имената на няколко реки от тази област, като тази на Рос; и второ, съществуването на “Църковната история” от Псевдо-Захари Ретор, сирийски извор, съставен в 555 година (дълго преди появяването на викингите), който споменава Нрос, или Рус, във връзка с някои северно-кавказки народи намиращи се на юг от Киев.

(2) Нито едно племе, или народ наричан Рус, не са познати в Скандинавия и подобно име никога не е споменавано в нито един старонорвежки извор, включително - и сагите.

(3) Скандинавските имена на руските пратеници, които са посетили Ингелхайм в 839 година и са подписали договорите с византийската империя в десетия век (sic!), не са доказателство, че Рус са били скандинавци (Шведи). Норманите са били само представители на славянските руски принцове, експерти които са изпълнявали търговски и дипломатически функции. Затова те са били възприемани като хора от руски произход (от рода русскаго).

(4) Един от най-старите ислямски автори, Ибн Кхурдадхбех, който е писал около 840-880 г. открито нарича Рус славянско племе.

(5) Археологически находки от градовете и търговските пътища на източна Европа показват малобройно присъствие на скандинавци по тези места.

5. Критичното разглеждане на тези аргументи разкрива както слабостите им, така и защо дебатът е продължил без развръзка до днес. Връзката на Рус с финладските Руотси и Родслаген е съмнителна. Руотси произлиза от Рюцци, не от Рус. Също така анти-норманистите са прави да се съмняват в съществуването на скандинавско (шведско) племе наричано Рус, даже ако те са били селяни, а не създатели на империя, както се твърди от Стендер-Петерсен. По думите на В. Мошлин (1931 г.), “човек попада в истинско тресавище, когато започне да си служи с термини, извлечени от “рус” (още повече че Рос’ произлиза от Рос, а не Рьос).

Сирийското Нрос (555 сл.Хр.) намиращо се в работите на Псевдо-Захари Ретор и въведено в източно европейската история от Дж. Маркварт, в 1903, е доказано че няма никаква връзка с Рус. В едно допълнение към “Църковната история” на Ретор се намира едно много интересно съобщение относно християнската мисия на някой си Кардаст между хуните в северен Кавказ, включващо списък на хунски племена. Това съобщение е стимулирало начетеният преписвач да цитира един амазонски епизод от една средно-персийска версия на "Сага за Александър" (III Македонски), в която гръцкият термин херос (heros, герой) се употребява за обозначаването на гигантските партньори на амазонките. В сирийската адаптация, гръцкият термин е приел формата хрос (hros). Анти-норманисткото обяснение, което твърди че възможното съществуване на скандинавски експерти в дворовете на някои руски принцове не доказва непременно идентичността на руснаци и скандинавци, не може да бъде отхвърлено с лекота. Обаче, Ибн Кхурдадхбех не идентифицира руснаците със С/Шакалиба (значещо “славяни”). Арабският термин джинс (лат. genus) има основно значение на “цар”, или “вид”. Може да се приеме, че въвеждайки името Рус в арабската наука Ибн Кхурдадхбех е говорил общо (“и те са вид С/Шакалиба”), относно кои са тези нови търговски партньори на хоризонта на Абасидската империя. Вътре в арабската културна сфера (Средиземноморската култура) терминът Саклаб (Склав), означаващ “рус роб”, е бил известен по-рано (някога в шестия век) отколкото името Рус. Понеже Рус е дошъл от север и съответства на антропологичните критерии на термина Саклаб (означаващ “червенокос и червендалест” в сравнение с народите от близкия Изток), авторът е прибавил тази фраза като обяснение.

Историкът с право може да зададе въпрос, поставен от британския археолог Дейвид М.Уилсън (1970):
- “Защо има толкова малко археологически находки от скандинавския период на руските градове?”
- "Може да се отговори само по аналогия", казва Уилсън.

- Единственият град в Англия, в който са намерени действително убедителни викингски находки, от каквото и да е количество, е Йорк, и даже тяхният размер е бил преувеличаван. Структури от англо-датския период редко се срещат в Йорк; даже тези, които са били намерени, не са специфично викингски по характер. В другите викингски градове в Англия (известни от историческите извори) почти не са намерени викингски находки. Но ние знаем, че викингите са били там.

6. Резюмирайки спора, трябва да сме критично настроени към учени, които са разглеждали проблема от една стеснена перспектива и с почти изключително концентриране върху термина Рус. Подобен подход е почти толкова от полза, колкото изучаването на етимологията на името Америка, за да се разбере създаването на конституцията на Съединените щати.

Това че дебатът е продължил, без резултат, чак до днес, се дължи - според мен - на следващите причини: историците често са замествали политически (или патриотични) доводи за подобрени способи на историческа методология в дискусиите си; те са притежавали ограничени знания по световна история; използвали са изворите пристрастно. Работата на тези историци може да бъде сравнена с авторите на мозаични творби, които поставят заедно части от извори от различен произход и, които често пренебрегват семантиката на оригинала, тъй като те обикновено са се осланяли на елементарен превод, вместо да придобият знания относно изворите и тяхната културна среда.

II. Предлагана методология

1. Произходът на Рус е, преди всичко, исторически въпрос. При анализирането му, археологията и лингвистиката са от второстепенно значение. Споменатите дисциплини несъмнено са уважавани научни отрасли, но те притежават собствени методи и цели, и отговарят за специфични области. Историята започва - и аз поставям ударение на думата започва - с писмени извори. Не е възможно да пренесем историята назад, до известен период, без такива извори, въпреки че археологични и лингвистични данни могат да бъдат много полезни, при разглеждането на дадени факти и положения. Противно на схващанията на съветските учени, обаче, археологията не може да бъде разглеждана като пред-история. Не съществува каузална връзка между археология и история! Историята , която отразява най-висшият стадий на човешкия опит, не може да се появи като "deus ex machina" (бог, слязъл от машината/от извънземен кораб) от археологията. Само народ с история може да я пренесе в територии без историческо съзнание.