Съвременният правен позитивизъм
Изтегляне 220.96 Kb.
|
| СЪВРЕМЕННИЯТ ПРАВЕН ПОЗИТИВИЗЪМ
Съвременният правен позитивизъм заема централно място в модерната философия на правото. Заедно с естественоправните, социологическите, икономическите и логическите тории, той формира картината на съвременния теоретичен дебат в правната наука. Правният позитивизъм е безспорно най-влиятелното правно-философско учение не само поради силата на аргументацията и броя на поддържниците си, но и поради близката си връзка с юридическата практика и теория. Той е близък до професионалната нагласа на практикуващите юристи и до теоретичните нужди на учените от отраслевите правни науки. Настоящата статия си поставя за задача да анализира основните направления, в които съвременният правен позитивизъм развива теорията на правния позитивизъм. 1. Правният позитивизъм се заражда като самостоятелно правно философско разбиране през 30-те години на ХІХ век почти едновременно на континента и в Англия и до наши дни преминава през няколко основни етапа, свързани с имената Дж.Остин, Ф.Жени, Х.Келзен и Х.Харт. Основните характеристики на правния позитивизъм са две: подходът към правото се свежда до неговото описание; ясно се разграничават правото и морала - валидното (действащото) право не се поражда или определя съдържателно от морала. 1.1. Първата характеристика на правния позитивизъм - разглеждането на правото като социален факт, или сума от социални факти, чието изследване се състои единствено в описанието им, може да бъде разбрана в рамките на възникналата през ХІХ век (първоначално в природните науки) научна методология, основно средство за която е опитът. Опитната методология се пренася и в социалните науки и довежда до възникването на научния позитивизъм. В този смисъл правният позитивизъм може да бъде определен като като приложение на научния позитивизъм в сферата на правото. За правният позитивизъм нямат научна стойност и значение както предварителните априорни, извънопитни съждения относно правото, така и предписанията какво трябва да бъде правото. Правото - това е системата от валидни правни норми и изучаването на правото се свежда до неговото описание, по-конкретно на придобиване на валидност и действие на правните норми. При това валидността на правните норми трябва да се разбира в най-широк смисъл - защо правните субекти възприемат определена норма като правно задължителна за тях. 1.2. Втората характеристика на правния позитивизъм - независимостта на правото от моралните оценки и искания, също е отражение на определени обществени процеси. През Средновековието християнската църква е изразител на морала на обществото. Християнският морал с характерните за него категории и оценки прониква във всички сфери на социалния живот, включително и в правото. Правото бива възприемано като вид морал, а критерият за правото е морален. През Просвещението научното (а и ежедневното) мислене се рационализира, освобождава се от догмите и схоластиката на теологичното мислене. Поради това рационализирането на правото е и неговото освобождаване от легитимиращия го морал. Разбира се, това съвсем не означава че правото и морала губят окончателно всякаква връзка, напротив, “… развитието на правото, във всички времена и места фактически е било дълбоко повлияно както от конвенционалния морал и идеите на отделни социални групи, така и от просветения морален критицизъм на индивиди, чиито морален хоризонт е надхвърлял текущо възприетата моралност"(1). Това, което позитивистите подчертават е, че правната система не е длъжна да демонстрира съобразеността си с морала или справедливостта, и от друга страна, че за нас не съществува морално задължение да се подчиняваме на правните норми. 2. Границите на правния позитивизъм се определят от останалите основни теории за правото, които формират съвременният юридически интелектуален дебат. Тук на първо място трябва да се спомене теорията на естественото право, с която правният позитивизъм е диаметрално противоположен. За нея съществуват изначални принципи за “правилно” поведение, които позитивното право трябва да възпроизведе и на които, именно поради “правилността” им, ние трябва да се подчиняваме. Съвременната естественоправна теория (Фулър, Ролс, Дуоркин) акцентира върху свободата и уникалността на личността, пренебрегвана от позитивизма и икономическите теории. Най-близка до правния позитивизъм е правната социология. Обща е описателната методология, изразяваща се в регистрация на социалните факти. Различието е във фокуса на изследването. Правният позитивизъм е нормоцентричен и има за цел да опише и обясни механизма на действие на правната система. Правната социология е социоцентрична и има за цел да опише трите основни правни феномена - правните норми, правното поведение и правните институции - от гледна точка на действието им в контекста на обществото като цяло (2). Икономическите теории обхващат съвременната марксистка теория и теориите на икономическия анализ на правото (развивани в рамките на “Чикагската школа”, сравнително непозната у нас). Марксистката теория на правото не е разработвана самостоятелно, а е по-скоро следствие от икономическото и социално учение на марксизма. Марксизмът приема, че възникването и съдържанието на правото се определя от икономиката (икономическата база). Ролята на правото в обществото е ограничена: то съществува само в класовото общество и изразява само интересите на икономически господстващата класа. Между марксизма и позитивизма (особено ранния позитивизъм) съществуват и съществени сходни черти - това че идентифицират правото с писаното държавно законодателство, че обясняват задължителността на правото с факта на налагането му със сила от страна на държавата. “Основоположниците на марксизма отхърлят метафизичната, спекулативната философия на правото”(3), а такъв е и методологическият подход на позитивизма. Логическите теории се обособяват от правния позитивизъм в началото на ХХ век, когато се преодолява идеята за механичното правоприлагане. Вниманието се съсредоточава върху мисловните операции, които съдията извършва за да достигне до истината. Съгласието относно това “как съдиите мислят” е принципно необходимо за да се гарантира еднаквото действие на правните норми в съвременните правни системи. Съвременните правни логически теории са основани на неформалната логика и лингвистиката. 3. През ХІХ век общата теория на правото се променя радикално. Причина за това е техническата революция, както и промяната във философските нагласи на обществото - “… вярата в организиращата сила на чистия разум, твърдото убеждение на века на Просвещението” (4). Драматичните политически събития през ХІХ век - социални и класови борби, революции доказват рещаващата роля на правото в живота на обществото. Теорията на правото от спекулативно занимание се превръща в житейска позиция на една от най-важните “класи” в обществото - юристите. Тази позиция обаче трябва да се съчетае и с изискванията на професионалния подход в ежедневната практическа работа на юристите. Правният позитивизъм като научен метод предлага органично единство между житейска позиция и професионален подход, между теория и практика. Това е и основната причина той да се утвърди през ХІХ и ХХ век като най-авторитетната правна теория. В развитието на правния позитивизъм се очертават три основни етапа: ранен или традиционен позитивизъм, нормативизъм и съвременен позитивизъм. Съвременният правен позитивизъм е логично продължение и развитие на вече създадените теоретични традиции. Ранният правен позитивизъм възниква през 30-те години на ХІХ век и продължава до 30-те години на ХХ век. На континента този етап се подразделя на два подетапа: първият продължава до края на ХІХ век и е харктерен с така наречената школа на екзегезата; през втория доминира учението на Ф. Жени, но заедно с него се появяват и теории, които повече или по-малко излизат извън рамките на позитивизма. За школата на екзегезата правото се ограничава в рамките на законите, приети от парламента по надлежния ред и поради това притежаващи юридическа сила; за Ф. Жени тези рамки са твърде тесни - право представляват не само законите, но и други изразни форми на “волята на държавата”, изразени в писмен вид, както и неписания юридически обичай.. В Англия, където по това време теоретизирането не е на почит сред юристите Дж. Остин определя правото като издадена от суверена заповед “правило за поведение за едно разумно същество от друго разумно същество имащо власт над него” (5). Нормативизмът определя теорията на правото като теория на позитивното право, “изчистена” от съждения относно фактите. Келзен критикува дуализма на теорията на естественото право, където са смесени метафизичните “добри, правилни и справедливи” норми и позитивните правни норми, за чието прилагане е необходма принуда. Той обаче критикува и ранния (традиционен) позитивизъм, според който правните норми възникват от фактически събития. Този позитивизъм допуска същото смесване на фактическо и дължимо и в крайна сметка е също метафизичен. Правото като сфера на дължимо трябва да бъде обяснено в своите собствени рамки. Съществуването (валидността) на една правна норма се дължи на това, че е издадена на основата на друга висшестояща норма, като този възходящ процес образува пирамидата на правната система, на върха на която се намира хипотетично съществуваща основна норма. Според Х. Келзен “Позитивизмът и (епистемологичният) релативизъм се предполагат взаимно по същия начин както доктрината на естественото право и (метафизическия) абсолютизъм” (6). Другояче казано, за да бъдем позитивисти, ние трябва да допуснем съществуването на хипотетичната основна норма, от която да бъде изведен целият правен ред. Ако не сторим това, ние ще допуснем “нахлуването на метафизиката в сферата на науката”. Х. Келзен се стреми да рационализира правната наука, да я освободи от всякакви антропоморфни влияния, които са остатък от примитивното (опредметяващо) мислене. Тук той атакува теорията на Дж. Остин в два пункта. На първо място, разбирането че правото се изгражда на основата на психологическата “воля” на суверена, което прави правните норми психологически продукти. Келзен обосновано доказва, че понятието воля има в правната наука метафорична употреба. На второ място, идеята че обвързващата сила на правните норми се поражда от властта или силата на едно лице по отношение на друго. “Заповедта е обвързваща не защото нейният автор притежава актуално властово превъзходство, а защото той е “оторизиран” или “овластен” да издава заповеди с обвързващ характер” (7). Безспорно, че понятието норма е централно за теорията на Келзен - именно за това тя е наречена нормативизъм. Какво е обаче “норма”? Х. Келзен постоянно настоява нормата да бъде разграничавана от акта чрез който тя бива установена. Нормата няма психологическа субстанция, тя не е заповед. Нормата трябва да се разграничава и от поведението чрез което тя реализира. Независимо дали е изпълнена или не, нормата остава валидна. Според М. Тропер за Х. Келзен нормата е смисъл, при това обективният смисъл на актовете на законодателя, даден им от правото (8). Централно място обаче имат логическите характеристики на нормата: нормативната причинност, чрез която определено фактическо поведение причинява задължение за изпълнение на друго фактическо поведение. Нормата е единство на съществуващо и дължимо. 4. Съвременният правен позитивизъм фокусира вниманието си върху езика и логиката на правото, които са всъщност неговите най-общи “основания”. Чрез езиковите си свойства правото се разглежда като социален и комуникативен феномен, а чрез логическите - като регулативна и предписваща система (заедно с обичаите, морала и религията). Развитието на общата теория на правото в посока на лингвистичните и логически авализи не е неочаквано. То отразява както философските постижения към този момент, така и развитието на правния позитивизъм, за който стана дума в предшестващото изложение. Философските предпоставки за възникването на съвременния правен позитивизъм могат да бъдат проследени в разработките на философския неопозитивизъм (наричан още “трети” позитивизъм). През 1923 г. във Виенския университет под ръководството на М. Шлик, се формира така наречения “Виенски кръг” от логици, философи, математици и социолози. Най-характерно за тази школа е, че тя концетрира философската проблематика в областта на логиката (Р. Карнап) и лингвистиката (Л. Витгенщайн), поради което този позитивизъм бива наречен логически. Развитието на теоретичната физика, математиката и особено на неформалните и символните логики показва самостоятелното значение на мисловните конструкции, на знаците, символите и езиците (включително изкуствените), чрез които то се осъществява. Образно казано, “между” материалната действтелност и хората е разположена идеалната действителност на знаците, символите и езика, към която философският неопозитивизъм насочва своето внимание. Този подход обаче не е идеалистически, защото нито предпоставя съществуването на тази действителност, нито субстантивира нейните елементи. След като Германия окупира Австрия Виенският кръжок се разпада и неговите членове се преселват в Англия и САЩ. По време на Втората световна война Л. Витгенщайн в Кембридж и Дж. Л. Остин (съвпадение на името с теоретика на прававото Дж. Остин) в Оксфорд формират силното направление на аналитичната философия. Според Л. Витгенщайн задачата на философията не е да предписва как да живеем, а да въведе ред в нашето знание за употребата на езика. “Основен източник на нашето неразбиране (относно заобикалящата ни действителност - б.а.) е това, че ние не се вглеждаме в употребата на думите ни” (9). Дж. Л. Остин разкрива ролята на думите в обикновения език, по-специално когато определени действия се смятат за извършени с произнасянето или заедно с произнасянето на определена дума или фраза (10). Витгенщайн и Дж. Л. Остин са в основата на новото философско направление, наречено (поради специфичната си методология) аналитична философия. Методологията на аналитичната философия е в основата и на модерния правен позитивизъм. Съвременният правен позитивизъм възниква в края на 50-те години, а за негов основател безспорно се приема Х. Харт. Изходните му теоретични предпоставки са две: правният позитивизъм (теориите на Дж. Остин и Х. Келзен) и аналитичната философия. Теорията на Х. Харт е развитие и продължение на правния позитивизъм, защото се изгражда на разбирането че правото, моралът и принудата са различни, макар и свързани социални явления. Принципната новост на тази теория е в методологията на изледване - както самият Х. Харт определя основен е аналитичният метод, изграждащ се на “изясняване” и “осветляване” както на съществуващите правни теории, така и на смисъла на използваните от тях думи. Той открито декларира влиянието на аналитичните философи върху своето учение, което определя като аналитична юриспруденция. Аналитичният метод е описателен, защото не изразява критицизъм нито към действащото право, нито към правната политика на прилагането му. Целта на този подход е по пътя на анализа да се опише действието на всяка една правна система, като Х. Харт изрично прави уговорката че той се отнася основно за модерните национални (municipal) правни системи и в по-малка степен за примитивното и международното право. Втората принципна характеристика, която самият Х. Харт дава на своето учение е описателна социология. Той смята, че анализът на стандартните употреби на съответните езикови изрази спомага за изясняване и на самите социални ситуации и социални връзки. Теорията на Х. Харт съдържа три основните момента: разбирането за правото като единство от първични и вторични норми; ефективността на правната система и критерият за валидност на правните норми; теорията за “отворената текстуалност” на правото. Съотношението между морала и правото, на което Харт отделя особено внимание, няма да бъде разглеждано тук, тъй като не отговаря на целите и обема на настоящата статия. 5. Според Харт правният позитивизъм описва правото или като принудителни заповеди, изхождащи от суверена (Дж. Остин), или като система от извеждащи се една от друга норми (Х. Келзен). Теорията за суверена, на когото ние се подчиняваме по силата на обичая е остаряла - в наши дни законодателната власт е периодично подменяна, и освен това, суверенът не може да бъде идентифициран нито с електората, нито с легислатурата на модерната държава. Теорията на Х. Келзен за изводимите една от друга правни норми приема, че те са еднородни, което в наши дни не е така. Според Х. Харт в съвременните правни системи съществуват два типа норми: първични, които пораждат физически движения или промени; вторични, които не пораждат физически движения или промени, а водят до създаването или промяната на права и задължения. Първичните норми възлагат задължение за определено поведение, вторичните норми създават власт. Единство и взаимодействието между първичните и вторичните норми обяснява действието на правото (11). Х. Харт изгражда картината на историческата еволюция на правото и, както Х. Келзен, приема че обществото налага върху своите членове забрана за определено поведение (кражба, насилие). Правото действа чрез специфична форма на социален натиск (принуда) - външна принуда. Според Х. Келзен правото възниква тогава когато бива създадена социална организация за външна принуда. Това е моментът, когато обществото монополизира употребата на сила чрез създаването на специализиран орган за централизираното и налагане. Правото е организация за налагане на външна (правна) принуда. Х. Харт приема, че правото възниква на два етапа: в първия етап са налице първични, налагащи определено социално поведение правни норми, които обаче страдат от определени “недостатъци”; във втория етап, с помощта на вторичните норми недостатъците на вторичните норми са премахнати. В първичните общества действащото право е съставено само от първични норми (обичайно право). Тези норми обаче са: първо - несигурни, защото са неофициални, съдържат се в поведението на малки затворени социални групи; второ - статични, защото единственото средство за тяхната промяна е бавния процес на нарастване; трето - неефикасни, защото социалният натиск, чрез който нормите са поддържани, е дифузен. Вторичните норми премахват посочените недостатъци. Нормата за признаване премахва несигурността на първичните норми. В по-ранните правни системи нормата за признание изрично сочи текст или списък текстове, които имат правна задължителност; в развитите правни системи се сочат общи характеристики притежавани от първичните норми за да бъдат правно задължителни (напр., приемането от определен орган). Нормите за промяна определят реда по който могат да бъдат променяни първичните норми. Тук влизат индивидуалните актове чрез които се приемат и отменят законите; нормите, чрез които дават правен ефект на индивидуалните актове на частните субекти (сделки и други правнорелевантни действия). Неефикасността на правните норми се премахва от вторичните норми за юрисдикция, чрез които правните субекти овластяват определени органи да се произнасят по задължителен начин при спор относно първични норми. Теориите на Х. Келзен и Харт са социологични, а не етатистки, защото обясняват възникването и действието на правото като обществен, а не държавен продукт. Правото е принудителен ред, насочен към социалното поведение на хората; то не е създадено от държавата за да осъществява нейните цели и задачи. Това е основната отлика от ранния правен позитивизъм от ХІХ и началото на ХХ век, за който определяща за правото е силата на суверенната държава. Правният характер на санкцията по такъв начин се изразява във възможността да бъде наложена централизирана физическа принуда (12). Санкцията обаче трябва да се разграничава от начина на нейното налагане. Правната санкция като всеки вид санкция се изразява в настъпването на неблагоприятни последици за лицето, което не е спазило предписаното поведение. Правният характер се изразява в това, че тези неблагоприятни последици са външни (загуба или ограничаване на живота, свободата, здравето, имуществото на нарушителя). Само правото предвижда настъпването на подобни неблагоприятни последици, поради което те са правни. На второ място, настъпването на тези неблагоприятни последици е автоматично, по силата на нормата. Реализацията на вече задействаната санкция може да се осъществи или доброволно или (при отказ) чрез употребата на централизирана и организирана физическа сила. На следващо място, трябва да се разграничат правната санкция и правната принуда. Правната принуда (за разлика например от моралната или религиозната) се осъществява по два начина: или превантивно - психологически чрез заплахата от настъпване на неблагоприятни последици; или последващо, при отказ от доброволно изпълнение - чрез прилагането на регламентирана физическа сила. Собствената характеристика на правото се проявява в две направления: външният характер на санкцията и начина на нейното осъществяване. По такъв начин ясно разграничение на свой ред получават правната принуда и физическата сила. 6. Всеки съвременен юрист, практик или теоретик, в своята ежедневна работа си задава един привидно прост въпрос, който обаче няма достатъчно убедителен отговор: защо правните норми са задължителни, какви са основанията на правната система? Оставяйки настрана моралистките доктрини, този въпрос получава две обяснения: защото правните норми представляват властно нареждане на суверена; защото правните норми са създадени по “предвидения от закона ред”. Теорията за суверена (бил той едно лице, колективен субект или система от органи), на когото гражданите се подчиняват по силата на обичая, като обяснение на задължителността на правните норми датира от времето обществото е било малко, затворено, и с опростена социална структура. Тогава правото като социален ред е било гарантирано от суверена, поради което и обяснявано като негова заповед. За съвременните общества подобно разбиране е твърде опростено и представлява редуциране на сложната картина, която те разкриват. Съвременните правни системи са изключително сложни: от една страна ежедневното създаване (чрез различни средства - “източници”) на правни норми с различна правна сила и действие, намиращи се в различни отношения помежду си, понякога колизионни или блокиращи; от друга страна - идентификацията на правните норми като такива и тяхното използване от страна на държавните органи и гражданите; от трета страна - прилагането на правните норми от страна на юрисдикциите. За да реши дали една правна норма е задължителна или не съвременният съдия използва юридически аргументи, а не се обосновава чрез силата или волята на суверена. Вторият възможен отговор на въпроса за задължителността на правните норми е, че задължителни (правни) са тези норми, които са създадени по “предвидения от закона ред”. Спазването на процедурата по създаването на определена правна норма се превръща в основание за задължителността и. В такъв случай можем да се запитаме на какво се дължи задължителността на нормите, съставляващи процедурата? За да се предпазим от т. н. порочен кръг в разсъждението - обяснението на едно явление чрез самото него, ние трябва да признаем, че естеството на тези “процедурни норми” е принципно различно от правните норми предписващи поведение. Теорията на Х. Келзен за валидността (13) за пръв път търси правно обяснение на източниците на задължителността на правните норми. Според него правната система представлява пирамида от йерархично построени норми. Правната норма е задължителна, защото е създадена в съответствие с йерархично по-висшестояща правна норма. На върха на пирамидата се намира основната норма, която е “предположение”. Основната норма е силно критикувана, поради това че тя не установява правило за поведение, а има хипотетичен характер. “Хипотетичен” обаче съвсем не означава вероятностен или още по-малко несъществуващ. Основната норма е методологическо предположение с оперативен характер, което има юридическо естество, защото внася единство в правната система. Изправен пред една работеща правна система, юристът трябва да предположи че тя е валидна и че между отделните правни норми съществуват логически връзки. В теорията на Х. Келзен тази организация е на основата на дедуктивната логика. Съвременният позитивизъм отделя голямо внимание на проблема за валидността, като обаче изгражда теория от изцяло не-дедуктивен тип. Изходен пункт в теорията на Х. Харт е понятието за правото като единство от първични и вторични норми. “Нормата за признание” е вторична правна норма, чрез която се отстранява несигурността в правото. Нормата за признание съдържа критерия за валидност. Чрез нея ние преценяваме дали първичните правни норми са валидни (създават задължение за поведение) или не. Нормата за признание съществува само като комплексна, но обикновено съгласувана практика на съдилищата и другите официални органи при идентифицирането на правото чрез позоваване на определен критерий. Този критерий е различен за различните правни системи. За българската правна система например ние можем да кажем, че той се съдържа основно в чл. 5 от Конституцията от 1991 г. (14), но много важно е да подчертаем, че принципите за върховенството и непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията, като и за действието на ратифицираните и приети международни договори намират частична реализация, защото все още множество съдилища и държавни органи не ги прилагат! На следващо място Харт приема, че правната система трябва да бъде погледната от две различни гледни точки. В зависимост от тях са възможни два типа съждения относно задължителноста на правото: на едно лице, което се намира вътре в правната система и приема нейното действие - съждение относно валидността на една правна норма от тази система (вътрешно съждение); на едно лице, което се намира извън правната система и не приема нейното действие - съждение относно ефикасността на самата система (външно съждение). Съждението на първото лице, което приема нормата (критерия) за валидност има нормативен характер; съждението на второто лице, което не приема критерия и е външно, има фактически характер, защото единствено установява факта дали други лица прилагат критерия за валидност, дали този критерий действа. Според образното сравнение на Х. Харт нормата за признание прилича на правилото за отчитане на резултата в дадена игра. Футболните играчи и съдии, например, рядко изрично формулират правилото какво се смята за гол, те просто използват това правило в течение на играта. За външните наблюдатели, които не приемат нейните правила (те могат да не ги знаят или да нямат интерес от играта) съществен е въпросът, дали футболната игра действа, двата отбора и съдиите действат съгласувано, който е фактически. Въпросът за валидността възниква вътре в дадената правна система, когато, за да признаем че дадена норма принадлежи към системата, ние трябва да я подложим на тест дали отговаря на критериите, предвидени в нормата за признаване. По този начин, според Х. Харт, има две необходими и достатъчни условия за съществуването на една съвременна правна система: първо, обикновените граждани, адресатите на правото да се подчиняват на първичните норми; второ, приемането от страна на държавните органи на вторичните норми като официален стандарт за поведение. Този дуализъм на съвременните правни системи е необходимо следствие от техния мащабен и комплексен характер. Първичните норми за поведение могат да действат сами в малки и затворени общества. С уголемяването и отварянето на правната система се появява нуждата от вторичните норми. Сравнението между теориите за валидността на Х. Келзен и Х. Харт показва няколко съществени различия. Преди всичко за Х. Келзен валидността е вътрешно, иманентно свойство на правните норми - една правна норма съществува, само ако е валидна. За Харт подобен подход е “приписване на някакво мистериозно качество, което не може да бъде открито чрез емпирични средства или то трябва да представлява предположение относно бъдещото поведение на официалните органи” (15). Валидността на правните норми не е абстрактно тяхно качество, а конкретна преценка съобразно критерия за валидност към момента на прилагането им. Самата норма за признание не е необходимо да бъде “предполагана”, както твърди Келзен, а просто да се посочи нейното фактическо съществуване като тест за валидност. Втората разлика е, че докато основната норма на Келзен е абстрактна, то нормата за признание на Харт има различно съдържание в различните правни системи. Третата съществена разлика е, че дедуцирането на правната система от основната норма не допуска противоречия в нея; нормата за признание, обратното, допуска противоречия, каквато е действителната картина. Теорията за валидността на Х. Харт възниква в период на значително усложняване на правния живот. Правото се създава и действа чрез множество разнородни официални институции. Невъзможно или недопустимо е редуцирането на този безкрайно разнообразен официален живот на правото до една личност - суверена и обичайно подчиняващите му се граждани. Втората особеност на съвременния правен живот е децентрализацията, която, без да отменя правилото за йерархията внася съществени корекции и усложнения в него. Ние не можем да обясним юридическата сила и мястото например на решенията на Конституционния съд за противоконституционност на закон, или на Върховния административен съд за противозаконност на нормативен акт на изпълнителната власт с правилото за юридическата сила (валидност), изводима по йерархичния принцип. Това прави дедуктивната и централизирана теория на Х. Келзен за валидността неприложима за описанието на съвременните правни системи. Теорията на Х. Харт е нова стъпка в една дълга еволюция в разбирането за правото: първоначално правото е асоциирано със силата (теориите за насилието); впоследствие то е смятано като воля или депсихологизирана заповед на едно лице - суверен (монарх, народ); на трети етап става прехода от “субектвните” към “обективните” теории за правото - правото се отделя от суверена и волята му и става самостоятелен (обективен) социален фактор; следващата крачка е “чистата теория” на Х. Келзен за правото, което се разбира като централизирана система от самообосноваващи се норми (която обаче всеки външен наблюдател съвсем естествено и спонтанно асоциира с централизацията и йерархията в държавата). За Х. Харт действието на правната система като цяло се основава не на предполагането на една основна норма, а е емпиричен факт - това е факта на възприемането от страна на официалните органи на вторичните норми като официален стандарт за поведение. Валидността на отделните правни норми от една правна система също не е предпоставена, а е въпрос на опит - една правна норма е валидна, ако е преминала успешно теста за валидност, възприет в тази правна система. 7. Теорията за “отворената текстуалност на правото” е третият основен и може би най-силният и оригиналният момент в учението на Х. Харт. За пръв път теорията на правото включва езика (текста) на правото в своите изследвания. Център на внимание става текстът на правните норми, чрез който се съобщава правилото за поведение. Х. Харт тръгва от предпоставката, че в обществото съществуват два начина за съобщаване на общите стандарти за поведение: чрез пример (прецедент); чрез изрични общи форми на езика (законодателство). Противно на общоприетото, той доказва че съобщаването на нормата чрез пример съдържа множество неясноти, свързани с начина на повторение на примера (граници, начин на изпълнение). Съобщаването на нормата чрез общите форми на езика (в нея се посочват класове лица, вещи, актове и обстоятелства) е значително по-сигурно. При него ние трябва само да разпознаем, да субсумираме конкретните факти към общите класове, посочени в нормата за я приложим към тях. Основната теза на Х. Харт е, че въпреки и много по-сигурен, и в този случай при прилагането на нормата остават неясноти. Причините за това са чисто езикови. Тъй като правните норми са изразени на общоприетия (говоримия) език, съществуват определени граници до които правилото за поведение може да бъде съобщено. За всяка обща дума (понятие) в говоримия език съществува централна област на безспрно прилагане и гранични случаи на несигурност. Когато употребяваме общи понятия в правния език ние трябва да имаме предвид тази особеност на езика. Използването на общи понятия в правния език е неизбежно, защото законодателят не може предварително да знае всички случаи за които ще се отнася правилото за поведение. Несигурността в граничните случаи на общите понятия е цената, която трябва да бъде платена за използването им. От гледна точка на приложителите на правните норми, в по-голямия брой случаи те ще конкретизират правилото за поведение лесно, тъй като то се намира в безспорната централна област на общите понятия; в отделни гранични случаи на несигурност те ще трябва да извършат актуален избор (съобразно конкретните факти и целта на нормата) на съдържащите се в нормата алтернативи. Правната теория не трябва нито да пренебрегва, нито да преувеличава неопределеността на правните норми. Направлението познато като формализъм или концептуализъм отрича възможността за бъдещ избор при нововъзникващи ситуации, “замразява” смисъла на нормата към момента на създаването и, като по този начин намалява нейната роля. Направлението познато като нормативен скептицизъм съществува в три разновидности: първата преувеличава неопределеността на правния текст; втората приема, че съдебните решения имат интуитиван характер; третата акцентира върху окончателния и независим характер на съдебните решения, които поради това са единствен израз на правото. Общото е че се отрича ролята на правната норма като самостоятелен и независим изразител на правилото за поведение. За Х. Харт невъзможността всяка норма да се подлага на съмнение при всеки повод е необходимо условие за съществуването на правната система. Също така обаче съществено свойство за всяка правна система е нейният неопределен (в граничните случаи) характер. Теорията за отворената текстуалност на правните норми не е революционно нова. Още ранният правен позитивизъм обръща внимание върху някои езикови свойства на правните норми и за произтичащите от това права и задължения за приложителите на правото. Тези анализи обаче се извършват в рамките на теоретичната парадигма на правото като силов феномен, еманация на волята на една свръхличност - суверена. Х. Харт пръв обръща внимание върху езиковите характеристики и ролята на правото като средство за интер-субектна комуникация, необходимо следствие от което е неговия интерпретативен характер. В това е и сърцевината на съвременният правен позитивизъм. В своето учение Х. Харт засяга съвсем фрагментарно мястото и ролята на тълкуването в правния живот. Инцидентно той пише, че “отворената тектуалност” на правото означава наличие на “присъщи” несигурности в правните норми, които могат да бъдат намалени, но не и изцяло отстранени със средствата на тълкуването (16). Ние не можем да оспорим това твърдение, доколкото не съществува “крайно” или “абсолютно” тълкуване, което веднъж и завинаги да решава възникващите несигурности относно прилагането на правните норми. В същото време обаче не можем да приемем, че тълкуването е “полу-инструмент”, който по естеството си може само да намалява, но не и да отстранява несигурните в правните норми. Чрез тълкуването определени фактически ситуации минават от спорната в безспорната зона на общите понятия. Вторият довод на Х. Харт е, че правилата (начините) на тълкуването също имат общ характер, поради което също се нуждаят от тълкуване. Тъй като такива вторични правила не съществуват, можем да предположим, че тълкуването няма да бъде успешно. Приложимостта на правилата на тълкуването се доказва в ежедневния правен живот. Наистина тяхното прилагане не е еднакво и безспорно, но ние трябва предварително да приемем факта, че тълкуването се намира между науката и изкуството, че създаването на “единна и систематична теория на тълкуването е чиста фантазия” (17). “Отворената текстуалност”, свързана с изразяването му на общоупотребимия език, е може би основната, но не и единствената особеност на правния текст. Той се характеризира също така и със системните си връзки - вътрешни, с други правопорядъци и с други нормативни системи (18). Тези системни качества водят до обособяването на правния език от естествения (общоупотребимия) език, на основата на който първия се изгражда. Системните качества, а също и многобройните легални дефиници правят правния език значително по-определен и намаляват отворената текстуалност на естествения език. За да разберем ролята на правния език в правното общуване ние трябва да имаме предвид и действието на две презумпции: презумпцията за знанието на правото (и на правния език) и презумпцията за еднаквото действие на правото (и на правния език). При прилагането на правото тези правни презумпции оказват влияние в посока на стандартизиране на действието на правния език в индивидуалните фактически обстоятелства. 8. Съвременният правен позитивизъм е мощно и влиятелно теоретично направление, в рамките на което ние можем да срещнем две основни направления: “догматични” (които запазват мястото и ролята на станалите класически понятия - източник, юридически факт, правоотношение, субективни права и задължения) и “херменевтични” (които акцентират върху познавателната ситуация, като при това значително ограничават чисто правните и аспекти). Първото направление се поддържа предимно от юристи, второто - от философи. Между тези две направления не съществува взаимно отричане, а по-скоро разлика в ъгъла на изследване, защото ги обединява подходът познат под наименованието съвременен правен позитивизъм. Каталог: referats referats -> Специализирани микропроцесорни системи (курс лекции) Учебна година 2008/2009 referats -> Програмата Internet Explorer referats -> Високоскоростни компютърни мрежи. Високоскоростни км-класификация referats -> Бройни системи основни бройни системи referats -> Морфология и расология съдържание referats -> 1 Строеж на атомите – модели Ръдърфор, Бор, квантово механични представи основни принципи, атомни орбитали, квантови числа referats -> Международно наказателно право понятие за международното наказателно право referats -> Тема 11. Връзка на асемблер с езиците от високо ниво referats -> Въведение в операционите системи referats -> Тема първа Изтегляне 220.96 Kb. Сподели с приятели:
|