Създаване ha второинстанционните съдилища в българия (1878—1879) проф. Борис Яновски

Важно е обърнем внимание на още един характерен момент, който не може да бъде подценяван, ако имаме за цел явленията да бъдат разгледани в цялостното им развитие. Нашата съдебна система – със средно звено съд, действуващ като редовна апелация, т. е. като въззивна инстанция (и най-важната по отстраняване пороците на съдебните актове, доколкото е редовна инстанция), е установена още през първите години на свободен живот – през 1878 и 1879 г., и е била безспорно една от най-модерните и най-прогресивните подобни системи за времето си, която успешно се противопоставя на дотогавашния османски ред. Неслучайно тази система остава съществено непроменена 75 години – до големите правни нововъведения при социалистическото управление през периода 1950 – 1955 г. Тази институционална устойчивост, а и обстоятелството, че дотогава не е съществувала система с различна структура и йерахия (с изключение на съвсем ранната преходна система на „съдебни съвети", неоставила следа), изиграват роля и в друга насока – в своеобразното „фетишизиранe“ на този модел на институционална и функционална организация на съдебните звена. Това води до трайно утвърждаване на разбирането, особено у юристите, оформили се под нейно влияние, че такъв е моделът на съдебната система. Така че, дори когато престава да бъде система по действуващото право, този модел продължава да съществува като доминираща идея.

Представената студия на проф. Яновски разкрива и една не толкова добре позната страна от научните интереси и постижения на видния ни процесуалист в сферата на историята на българската държава и право.

Предоставяме Ви очерка с любезното разрешение на сина на проф. Яновски -  Румен Яновски.

Преди всичко тук се използват само неизползвани досега за научни изводи материали. Това са около 200 официални писма, заповеди, инструкции, окръжни и други такива от периода 1878-1879 г., отнасящи се до възникването на т.нар тогава „ губернски съдилища“, т.е на средните звена от съдебния апарат, предназначени да действат главно като втора инстанция, и до началото на тяхната работа. Нещо повече. Петдесет от тези материали се прилагат пълно, при това с известни бележки за всеки един от тях в края. В резултат дадената студия приема по-особена форма. Тя се оказва един вид съставена от три части: първата, в която се разглежда цялостно възникването и първоначалната работа на губернските съдилища; втората, в която се предават въпросните петдесет документа, и третата, бележки по всеки от казаните документи. При което, най-голямо място е предоставено на документите, между другото и защото всички те се приложени изцяло, а не в по-малки или в по-големи извадки. Постъпено е така, от една страна, за да се изключи всякакво неправилно разбиране на документите, а от друга- за да могат да се използват по-нататък и от други изследователи при изясняването и на други въпроси от разглеждания период.²

На второ място, материалите са взети от архива на Русчушкия (Русенския) губернски съд и са свързани именно с неговото създаване и с началото именно на неговата работа. Подобни „местни архиви“ от ония години почти не са запазени, което прави приведените документи още по-ценни. След това те са от Русчушката губерния, която била със сравнително по-многобройно и по-издигнато в икономическо и в културно отношение население, а и слабо пострадала от войната, доколкото значителни военни действия на нейната територия почти нямало. По такъв начин процесът на създаването на разглежданите съдилища и на започването на тяхната работа се развивал, така да се каже, „нормално“ и с най-малки усложнения. Подобен момент също не може да бъде пренебрегнат. Но най-съществено е другото. Провежданите върху основата само на „общите“ материали на тогавашния център - първоначално на Управлението на Императорския руски комисар в България, а след това на Министерството на правосъдието на Княжество България, досегашни изследвания ни дават онова, което се е набелязало от там „общо“, онова, което от там „общо“ се е нареждало. Под въпросните „общи“ материали се има предвид преди всичко „Временните правила за устройство на съдебната част в България“, на които се опират всички досегашни изследвания. При изключително тежките тогавашни условия обаче съвсем естествено е много от така установяваното да не се е осъществявало „по места“ или да се е осъществявало там по-иначе (да не кажем съвсем иначе). Другояче в цял ред отношения реалната картина не може да не е била по-друга. И тя може да бъде разкрита най-добре въз основа на материалите от привеждания вид: материали, създадени по конкретни поводи, засягащи конкретни въпроси, идващи да преодолеят едни или други конкретни затруднения при осъществяване на общите установявания на практиката. Или с други думи, приведените тук материали дават възможност да се хвърли поглед върху засегнатите проблеми не вече „отгоре- надолу“, а един вид „отдолу-нагоре“, т.е от гледна точка на реално станалото, на реално постигнатото. Това е то по-другият подход, който се възприема в случая и за който също има място, най-малкото, за да се разкрие недостатъчността или неправилността на застъпваните в момента (а тъй като у нас те са все още твърде ограничени, значи и в момента господстващи) разбирания.³

Покрай горното естествено се преследват и други цели – специално поради обстоятелството, че се използват отблизо неизползвани досега документи от въпросното време, да се внесат корекции в посочването на някои факти (дати, имена на деятели и др. такива), пък в някои случаи даже и за пръв път да се приведат такива факти.

В своята „История на Българската буржоазна държава и право“ М. Андреев пише: „В селата съдебната власт била предоставена по подобие на това, което било установено още по време на османското иго на старейски съвети, които били съставени от местни жители. Те разглеждали, ако страните били съгласни да им ги поверят, всички граждански спорове, а от наказателните дела онези, които по закон могли да завършат със спогодба. Следователно те са били арбитражни съдилища.“⁴ И веднага по-нататък. „Във всеки окръг имало първоинстанционен окръжен съд, на който били подсъдни всички граждански, търговски и наказателни дела с изключенията, указани в закона“⁵, за да се премине след това върху търговския съд в Русе, върху губернските съдилища, върху Върховния съд в София и пр., които ние ще разгледаме на следващите страници. Крайният извод, след изясняване и на обстоятелството, че и управителната дейност по места — „в селищата, (околиите) (нахиите), градовете, окръзите и отчасти в губерниите“, била предадена в ръцете на българския народ, е такъв: „От неговата (т. е. на българския народ - б. м., Б. Я.) среда са били назначавани държавните служители и в централната администрация, и в съдилищата. От неговата среда са били избирани членовете на местните губернски окръжни, градски и старейски съвети, както и изборните членове на окръжните губернски съдилища. Той следователно е бил призован да участвува в осъществяване управителните и правосъдните функции на държавната власт и по пътя на избора.“ ⁶ Какво значи всичко това?

Преди всичко определено се заема становище за селата. В тях като правораздавателни органи действат „съставени“ по дотогавашния османски образец „старейски съвети“. А за градовете? Какво е положението в по-големи селища, особено като се има предвид, че горното е дадено специално за селата, т. е. за по-малките селища? За тях не се казва нищо. Положението при градовете просто не е осветлено, макар за управителната дейност да се посочва, че за нея както по селата, така и в градовете действуват „надлежни“ съвети. Тъкмо така! Наистина по-надолу се говори за осъществяване на правораздавателна дейност във всеки окръг от първоинстанционен „окръжен съд“, наричан по-нататък и „окръжен губернски съд“. Но това не изяснява именно положението в градовете. Впрочем веднага трябва да се изтъкне, че никакви „окръжни губернски съдилища“ никога не са съществували. В случая просто са смесени и обединени в едно създадените по-късно правоинстанционни окръжни съдилища и действащите като втора инстанция губернски съдилища, или, взети като цяло, оказва се, че даже основното в първоначалната ни правораздавателна система не е било изяснено. А какво е станало реално?

Между приведените документи има една заповед „по българско“ на Императорския руски комисар Дондуков-Корсаков от 23. VIII. 1878 г. (матер. V⁷). В нея е посочен между другото правораздавателният орган в гр.Свищов — нещо особено важно, като се има предвид, от една страна, обстоятелството, че този град бил толкова значителен център, че русите го обявили за средище на специална губерния, а, от друга страна, че той бил първото освободено българско селище и като такъв установяваната в него система, по-специално система на праворазделни органи, била един вид „моделът“, „матрицата“, по която поне на първо време се формирали правораздавателните и другите органи в освободените селища. А в заповедта се разпорежда, че дотогавашният член на Свищовския „съдебен съвет“ Н. Сукнаров се освобождава от тази длъжност и се назначава за губернски съдия в гр. Русчук. Ето пряко посочване, че и в градовете били установявани първоначално „съдебни съвети“.И това не е единственото пряко посочване. По-нататък, като се очертават правомощията на новосъздадените губернски съдилища в т. 2 на съответно окръжно от 15. IX. 1878 г. (матер. IX), се казва: „Губернското съдилище зима под свое разглеждане в апеляционен порядок жалби на решенията на съдебните съвети и на търговското съдилище по тъжби граждански, търговски и криминални.“ Точно същото е и в следващата т. 3: „По тъжби граждански и търговски... апеляционни жалби на решенията на съдебните съвети се допущат...“ и т. н. Ето първоначално установеното: В началото наред с местните управленчески съвети са се установявали и „съдебни съвети“⁸ . Но това било само главното в системата, защото имало освен тях и други органи.

М. Андреев продължава изложението си, изтъквайки, че „създаден бил и един търговски съд в Русе, който решавал търговските дела по този ред и в този състав, както и по време на турското управление“⁹. От вече приведения по-горе втори документ е ясно, че в този случай наистина било така: той говори и за решения на търговски съд, което не може да означава нищо друго освен, че такъв съд функционирал. Даже и друго. И за него може да се приеме, макар и с уговорки, че подобно на ръководещите се главно от обичайното право „старейшински съвети“ и той действувал по реда и в състава от османско време, тъй като и той широко се опирал на търговския обичай. Наистина тук вече се прилагало (поради липса на друго) в по-голяма степен и османското търговско законодателство, но то пък стояло много далеч от шериата поради обстоятелството, че било просто превод на съответните френски закони, към които всички, вкл. русите в това време, се отнасяли с голямо уважение¹⁰.

„Освен това, продължава М. Андреев, важните наказателни дела били подсъдни на военните съдилища.“¹¹ При условията на водещата се война, а непосредствено след нея и на още нестабилното в някои райони на страната вътрешно положение, такова нещо е било, разбира се, естествено. Но даденото разрешение още отначало се е разглеждало като военновременна мярка и при първата открила се възможност и тия дела били отнесени към общите български правораздавателни органи (вж. по-нататък).

По-сложно, поне откъм застъпваните разбирания, стоят въпросите с другите съдилища – с административните съдилища и с духовните съдилища на разните вероизповедания.

Пише се: „Във Временните правила се предвиждали да бъдат създадени и духовни съдилища на православните и другите християнски вероизповедания, но по време на Временното руско управление те не били открити.“¹² Обаче в казаното отношение нещата определено стояли по-скоро обратно. В т. 4, ал. 2 на цит. окръжно от 15. IX. 1978 г. се разпорежда: „Що се касае до извършването на духовните завещания, то съгласно предишните порядки, съществуващи при турската власт, такива се извършват и се засвидетелствуват в духовните съдилища, доколкото един такъв порядък не е бил изключителен“. Място за съмнение няма! Духовни съдилища продължавали да съществуват, както преди, и то по всичко изглежда не само за християните, за лицата от всички религии – и израелтяни, и мохамедани. И тук другояче и не могло да бъде. Русите по много причини трябвало да се отнасят много внимателно и еднакво към всички религии и организациите им (вж. по това и по-нататък) и, което е по-важно в случая, те били, както се посочва, против установения от османците правен ред, доколкото той бил по отношение на християните, специално християните – българи, „изключителен“. Постановката е много интересна и явно изразява една голяма и прогресивна идея.

За административните съдилища пък се пише обратното: „ С Временните правила били създадени и административни съдилища.“¹³ Но и сега положението е друго – вече в смисъл, че подобни съдилища към даденото време не били създадени. Със свое писмо от 24. XI. 1878г. ( матер. XVI) Русчушкият губернатор уведомява председателя на Русчушкия губернски съд за действията, които предприема в изпълнение на надлежно нареждане на централната власт: „ Заедно с това на основание същото постановление на Императорския комисар от моя страна е предложено на окръжните началници да вземат мерки за образуване на административни окръжни съдилища“. Значи, също съвсем определено се установява, че тогава, а това е почти краят на 1878 г., подобни съдилища още няма. И това е пак в реда на нещата, тъй като възникващите административни спорове били още твърде малко на брой и при нужда те можели да бъдат разрешавани от губернаторите или даже от самия Императорски комисар.

Но на какво се дължат допуснатите от М. Андреев явно съвсем погрешни твърдения? Такъв въпрос също има своето място, защото за същото време се пише, че „апелативни съдилища били открити в София, Видин, Русе, Търново и Варна“ ¹⁴ , т. е. че също тогава били създадени и нашите съдилища, действували като втора инстанция по дадени жалби, главното, подлежащо на осветляване на тези страници, и което също се свързва с неправилно виждане на мястото на Временните правила в началния период на нашето държавно строителство.

И сега следва да се попита, а защо всичко толкова се е проточило и защо влизането на Временните правила в сила е трябвало да мине през толкова “перипетии“: публикуване на проекта за тях, решение на Императорския комисар, решение на Съдебния отдел при канцеларията на Комисаря, предупреждаване на съдилищата по места да имат готовност за тяхното приемане, получаването им от местните губернатори и препращането им от тях на председателите на губернските съдилища (има даже и още един такъв момент - вж. за него по-долу) и най-после запознаването на съдиите с тях в специално разпоредително заседание? Явно налагало се е преди всичко да се подготвят най-необходимите условия, за да могат Правилата да влязат в сила. Именно, за да влязат в сила не само формално, но и реално – на практика¹⁷.

И така, бе посочено, че ядрото на установената в хода на Освободителната война и първите месеци след нея — фактически до към началото на 1876 г., система били „съдебните съвети“ – „старейшински съвети“ по селата, и градски, респ. окръжни, съдебни съвети, към които се включвали още съдилищата на различните религиозни общности, търговският съд в Русчук и руските военни съдилища, действуващи по наказателните дела за най-тежки престъпления. С изключение на руските военни съдилища всички те били един вид „заварени“ съдилища, т. е. всички те вече съществували в османско време — като естествено русите веднага започнали да внасят изменения в тях (на първо място, давайки възможност на населението да замени влизащите в тях лица с авторитетни местни деятели българи). Освен това и то е особено важно за даденото изследване, всички те били първоинстанционни. По такъв начин в този пръв, преходен етап второинстанционни съдилища въобще не е имало, или погледнато под ъгъла на „приемството“ , докато при първоинстанционните съдилища в този етап може да се говори за определено „приемство“, при второинстанционните вече не може. Второинстанционните съдилища, да не говорим за Върховния съд, вече не познават приемство и са изцяло нововъведени.

Впрочем за да бъде всичко и тук пределно ясно, трябва да бъдат направени още няколко уточнения. Първото се отнася до „старейшинските съдилища“ Както се видя, М. Андреев обръща внимание на обстоятелството, че тия съдилища действували само доколкото страните били съгласни да се отнасят към тях, като по такъв начин те се явявали арбитражни съдилища. Това е съвършено вярно, но то не е достатъчно. Следователно те не били държавни съдилища. Тъкмо не били такива съдилища, откъдето следва, че видени от такава гледна точка, те вече не само не трябвало да се разглеждат като отнасящи се до ядрото на съдебната ни система, но и не следвало да се включват в тази система, разбирана като система на държавните ни съдилища въобще. Те влизали в системата само при по-широкото схващане като система от правораздавателни органи изобщо (както държавни, така и недържавни) и доколкото на първо време те били най-често наблюдаваният съд специално в селата, където по-дълго се задържал и правният обичай, с който те били кръвно свързани. Оттук и по-различната им по-нататъшна съдба. В освободена България с упадъка на правния обичай и заместването му от писаното държавно право те играели все по-малка роля, като били постепенно изтласкани (с активното участие на държавата) от първоинстанционните държавни съдилища.

Второто уточнение се отнася до разграничаването в развитието през 1878-1879 г. (главно през Привременното руско управление) на два твърде различни етапа. Първият – един вид „преходен“, и вторият – „когато се поставят основите на новата ни съдебна система и на новото ни правораздаване с Временните правила за устройство на съдебната част в България“. И то отразява реалното положение, което М. Андреев не е могъл да разкрие. Напоследък П. Петров публикува много интересни материали на големия специалист по правото на славянските народи от края на миналия век В. Богишич. А той е един от главните деятели от първия етап на развитието на нашата нова държава и нейното право и автор на проекта „За временната организация на съдебната служба в България“ от 1877 г., в който се казва: „Считам като основни принципи: I. Да се оставят засега непокътнати всички институции на сегашния съдебен механизъм и да не се прибягва до промени или по-скоро към модификации освен в случаите, където те биха били абсолютно несъвместими с новия ред на нещата. II. Когато модификациите стават действително необходими, да се прояви старание да се променя възможно най-малко от външните стрaни на съответните институции. III Като се правят промени и същевременно като се оставят нещата in statu quo, това да се прави по начин, че да не носи никаква вреда и да не представлява спънка за по-късно, в момента, когато ще трябва да се въведат по-радикални реформи.“¹⁸ Вероятно не всичко от проекта на големия учен било прието — особено това, на първо време изобщо да не се засяга правораздаването и неговата система, разбиране, което не споделял специално С. Лукиянов, но разграничаването на два етапа е съвсем ясно дадено. Пък то се и проследява по документите. Например в цитираното вече на няколко пъти окръжно № 3811 още се изтъква, че Временните правила вече важат изцяло, т. е. и в устройствената им част „за губернските съдии, образувани вече на основание новите правила“. Значи имало е „стари“ правила на първия етап и нови, свързани с Временните правила.

Трето, за да се разбере истинското значение и истинското място на втория от посочените етапи – този, през който се изграждат нашите нови съдилища, нашето ново правораздаване, непременно трябва да се изтъкне и друг съществен момент, изпуснат от М. Андреев. Става дума за факта, че вторият етап съвсем не се характеризира само с промени в дадена област. Като се започне от края на август 1878 г. до средата на април 1879 г., били приети, както бихме се изразили сега, цял „пакет“ подобни закони. Между тях били „Временният устав на народните училища“ (пуб. на 29.VIII.1878 г.), “Временните правила за устройване на полицията в Княжество България“ (публ. на 5. IX. 1878 г.), „Временните правила за устройването на медицинското управление в България” (публ. на 1. II. 1878 г.), „Временни правила за пощенската част в България" (публ. на 11. IV. 1879 г.) и т. н. и накрая проектът за Конституция от февруари 1879 г., станал действуващ основен наш закон на 16. IV казаната година, и с която завършва вторият етап и се поставя началото на следващия по-нататъшен етап на развитието. Ето положението: „Временните правила за съдебната част", с които започнали въпросните големи законодателни промени в Българската държава, били само част от установяваните нови закони, идващи на мястото на отменените или мълчаливо изпаднали в неупотреба османски закони, както и на османските закони, продължили временно да се прилагат с ред изменения, получавайки при новите условия нова служебна роля.

И на четвърто място, като се имат предвид мащабът и сложността на задачите, свързани с предприетото голямо държавно и правно строителство, явно не всичко можело да се подготви за него. Тъкмо не всичко могло да се подготви, макар първият период да бил посветен до голяма степен на най-различни организационни мероприятия. И това се вижда много добре с направеното в областта на правораздаването. Така в уводната част на същото окръжно № 3811 се посочва още, че „съдебните съвети ... оттук нататък трябва да се наричат окръжни съдилища". Именно вече съдилища! Дотогавашните съдебни съвети били вече развити до такава степен, че можели да бъдат трансформирани в наш общ първоинстанционен съд (като се оставят настрана по изтъкнатите по-горе съображения „старейшинските съвети" по селата, споменатият веднъж в приведените документи (матер. XIX) „ градски съд“, произлязъл също от съдебните съвети, но както изглежда не успял по това време да получи развитие, а и специалният търговски съд и временно действуващите руски военни съдилища). И същевременно те все още не са кадрово комплектувани според възприетото от временните правила положение – част от съдиите да са назначени, а друга част – избрани. Тъкмо затова при въвеждането в действие на Временните правила, както се посочи, се уговорило, че по този въпрос те още не влизат в сила за окръжните съдилища. Комплектуването им поновому трябвало още да стане. Още по-назад била работата по създаването на Върховния съд. Включително и по ред други причини той се комплектувал още по-трудно и в края на краищата се оказал в състояние пълноценно да работи едва към началото на 1880 г.¹⁹ По такъв начин за един момент обстановката се очертала като твърде своеобразна: най-пълно изградени от съдилищата се оказали тези, представляващи второто звено от системата – губернският съд, основното предназначение на което било да действува като втора инстанция по подадени срещу решенията на съда на първата инстанция - окръжните съдилища, жалби.