Създаване и разпространение на славянската

Титулатурата на българския владетел показва нараснала роля и търсене на достоино място в йерархията на тогавашните владетелски титли приемаики формулата “от Бога поставен владетел”. Променя се институциалната уредба на държавата в сравнение с прабългарските традиции. Ханската институция се превръща в централен ръководен фактор в обществения живот. В резултат на присъединените територии на евробалкана в които се намират райони населени с християни и традиционни грацки центрове се засилва христиализацията и урбанизция на българската общество.

Полетическото и държавно състояние на българската държава към средата на IX в.е трета сила в тогавашния европейски и християнски свят след Византия и Франкската държава. Езическата религия като пречка за нейнота интегриране християнска Европа и като предпоставка за проблеми във вътрешната консолидация.

Всичка това предпоставя големите проблеми в българската държава, по времето на княз БорисІ свързани с християнизацията на България.

ТЕМА № 6

Отслабване на България и завладяването и от

Византия 927-1018г.
Със своите полетически идеи, военни подвизи и книжовна дейност цар Симеон Велики се изявява като мащабна личност, с делата си той става пример за потръжание на редица българи и чужди владетели. Името му остава вписано сред имената на най-видните европейски владетели. По думите на известния византинист Георги Острогорски цар Симеон е “най-великия владетел,който средновековна България познава”.

Величието на цар Симеон се изразява не чрез неговите подвизи по бранните поля и нереализираната му мечта за Цариград,а чрез онова,което тай и неговото обкръжение оставят като материално и духовно носледство на средновековна България,онова,което носи в себе си елементите на съзиданието.

Използваните извори за този период са:домашни и чужди.

Надпис от Герман за произхода на комитопулите 992-993г., надпис на Жупан Димитър,битулски надпис на цар Иван Владислав, “Беседа против богомилите” на Призвитер Козма.

Чужди извори: продължителя на Теофан, Лъв Граматик “Хронография”, Лъв Дякон “История”, Скилица-Кедрин “Кратка история”, “Виенски ръкопис” на от хрониката на Скилица от XIII-XIV в,съставен въз основа на ръкописа на Михаил Деволски от XII в., Симеон Логотед, Михаил Псел “Хронография”, Йоан Зонора.

Руски извори: Повесть временньх лет.

Арабски извори: Яхъя Антиохийски “Хроника”.

Тези проблеми в българската историческа наука са изследвани от:

Марин Дринов, Васил Златарски,Петър Мутавчиев, Иван Дуичев,Димитър Ангелов,Петър Петров,Васил Гюзелев,Василка Тъпкова-Заимова, Георги Бакалов и Петър Ангелов.

Неучакваната смърт на цар Симеон през 927г., оставя недовършени големите му начинания. Планираният разгром на Византия и превземането на Константинопол не влизат в сметките на новия цар.

В нарушение на традицията,на престола е издигнат не Михаил,първородния син на Симеон, а Петър,роден от втория брак на царя със сестрата на видния болярин Георги Сурсувул. Според някаи изследователи това става по препоръка на царя, който смята, че завоевателната полетика спрямо Византия няма бъдеще. При все това Симеоновите боляри настояват за продължение на войната. В следствие на подновените бойни действия пада крепоста Виза, но крайните намерения на новото правителство все пак са мирните преговори.

Втората промяна която извършва цар Симеон е назначаването на болярина Сурсувул за настоиник и съоправител на все все още младия цар. Възможно е на него да е възложено ръководенето на външната полетика.

Като огромна граница на управлението на цар Петър се определя годината 970г.,когато властта е приета от сина му Борис ІІ. Всъщност цар Петър се оттегля от престола в 969г. когато след известието за втория поход на на ккяз Светослав получава апоплектичен удър напуска управлението на държавата и постъпва в манастир където завършва живота му на 30.01.970г.

Управлението за кратко преминава в ръцете на дворцовата аристокрация която търси помоща на Византия срещу Руската опастност. В отговор на това искане от Константинопол са изпратени петровите синове Борис и Роман които оттавна живеят като заложници там.

През ранната есен на 927г. представителна българска делегация начело с царя пристига във византийската столица и е тържествено посрещната от император Роман Лакапин. В предварителните условия на договора влизат две много важни клаузи: брачен съюз между Петър и византийската принцеса Мария (внучка на Роман Лакапин) и признаване царската титла на Петър. На 8 октомври 927г. в храма “Св.Богородица при Пиги” Мария става съпруга на Петър и приема в чест на мира името Ирина. С това е направен първия пробаив във византийската традиция принцеси от императорския дом да не стъпват в брак с “варварски владетели”

Според изворите византийските автори Лъв Граматик и продължителя на Теофан във вишите управляващи кръгове на България част от болярството както те ги наричат “Симеоновите боляри” настояват да продължи настъпателната полетика спрямо Византия. Вероятно за това преговорите започват в пълна таина ,другата част от болярството смъта за неизбежен мирният поврат в българо-византийските отношения т.е да се върне полетиката от времето на княз Борис. Втората групировка включва най-отговорните за управлението на царя. Сключеният династичен брак е последван от подписване на 30год.мирен договор. Текстът на мирния договор не е запазен, но изворите позволяват да се възтановяват основните му решения. Границата между България и Византия е определена съгласно договорите от 896-904г. т.е. България отстъпва всички територии завладяни след това постигнато е споразумение за размяна пленнице. Договорено е изплащане на годишен данък от Византия на България.

От най-голямо значение са клаузите в договора които определят нови титли на българския владетел и църковния глава.

Цар Петър все пак не получава титлата мечта на баща му “василевс” на българи и ромеи но му е признато правото да се титулува “василевс на българите” или цар което е променена от славянското произношение титла “кесар” или “цезар” това издига международния престиж на държавата.

Така мечтата на цар Симеон е частично удовлетворена,но без кръвоприлитие и с подобаваща церемониалност. Царската титла,призната официално през 927г., остава непроменена до края на средновековна българска държава.

Еднавременно с царската титла на Петър българския архиепископ получава официално признание за патриаршеската си достойнство. Царската титла и патриаршеския сан поставят България на първо място след Византийската империя в тогавашния цивилизован свят.

Когато през 963г. умира царица Мария-Ирина тъйкато бракът и е гаранция за договора от 927г. се налага той да бъде подновен. Преговорите завършват с успех но след като Константинопол престигат като заложници синовете на Петър – Борис и Роман.

Настъпилият през 927г.”дълбок мир” с Византия не донася очакваното стабилизиране на страната. Последиците от изтощителните войни на цар Симеон се чувстват осезателно. Най-силно те се отразяват върху селската население. Нараства броя на данъците и повинностите,засилва се процесът на на разоряване на дребните собственици.

Постепенно възниква т.н феодален имонитет-збор от права на едрите поземляни собственици да се разпореждат с подчиненото им селско население. Феодалите получават превилегията да налагат данъци и да използват труда на селяните да ги съдят и наказват. Новото положение в което изпада значителна част от българското население през X в. е отразено в “беседата” на Презвитер Козма против богомилите. От нея личи че селяните са претрупани до такава степен с ангарии,данъци, и тегоби че някога неим остава време даже да се молят. Сведения за сациалните контрасти като един от белезите на феодалните отношения се съдържат и в “Шестоднев” на Йоан Екзарх,който пише, че ако беден странник зърне царските дворци ще бъде изомен,защото е виждал само сламенни хижи.

Богомилството съществува до XIV в и намира разпространение и извън България,Босна,Италия,Франция. В по ограничен размер в Германия,РусияАнглия и Унгария.

По времето на цар Петър 927-970г.в България се появяна и отшелничеството-едно движение с очевидно религиозен характер, провокирано до голяма степен от състоянието,в което изпада българското общество. Негов създател е Йоан Рилски,канонизиран по-късно от църквата за светец и покровител на българския народ.

Йоан, роден в с.Скрино,Дупнешко, отново изпитва горчилката на сирашкото детство. Когато пораства раздава имуществото с на бедните и се усамотява в Одоговската планина. По-късно обитава планина Рила, където остава до края на дните си. Скоро около Йоан във “великата Рилска пустиня”се заселват и други отшелници, които образуват ядрото на бъдещото манастирско братство. Това съобщение на житиеписеца,допълнително и от други данни,свидетелства за разрастването на отшелничеството по българските земи.

Трудно е да се даде еднозначна оценка за мястото и ролята на богомелството в обществения и духовен живот на средновековна България. Съществуващите до този момент оценки са белязани в известна степен от субективни пристрастия или различни идеологически позиции, които не винаги държат сметка за особеностите в ценностната система на средновековния човек. Изследователи,които наблягат на социалната същност на богомилството, го определят като ярка изява на борбата срещу съществуващите феодални порядки в Българя. Те виждат в рационализма на богомилската критика наченки на поврат в съзнанието на средновековния българин. В този смисъл богомилството се противопоставя на насаждания от църквата религиозен мистицизъм и се разглежда като своеобразен предвестник на Европейската рефармация. Други изследователи, предимно богослови,дават отрицателна характеристика на богомилството. Те го определят като един от главните фактори за дестабилизация на българската средновековно общество и обявяват еретиците за рушители на народностното и верско единство.От тук се прави извода,че богомилите имат съществена вина за всички падения на средновековна България. Наличието на тези противоречия възгледи в науката не пречи обаче да се направи безспорния изход за важната роля,която има богомилството в развитието на старобългарската книжнина. Богомилите създават значителен брой апокрифни произведения,които се четът от обикновенното население и по този начин спомагат за повишаване на неговата грамотност и знания. Като цяло тези сячинения допринасят за жанровото обогатяване на старобългарската книжнина и което е особенно важно-чрез тях идеите на богомилите намират широко разпространение из целия европейски свят. Всичко това ни дава основание да заключим,че богомилството представлява един от безспорните принаси на България в развитието на средновековната идеологическа мисъл с последици,далеч надхвърлили собственото ни битие и история.

Въпреки очевидно благоприятния резултат от сключения мир и официалното признание на българското царство в страната зрее недоволство.

В Преслав дворцовата аристокрация е разделена между симпатизантите на покойния цар Симеон-военнолюбивата партия,и партията на умерените, споделящи полетиката на княз Борис, която държи на мира с Византия. Умората от дългите Симеонови войни,както и понесените жертви наклоняват везните повече към княз-Борисовата партия. При тази обстановка противниците им бързат да действат.

Изворите съобщават за подготвен заговор от царевия брат Иван,но той е подготвен.

За прекратяване на болярските размирици българския цар търси съдеиствие на Византия. Император Роман Капатин изпраща свое доверено лице което да размени затворения царски брат срещу други пленници. В Константинопол,Иван е привлечен в кръга на византийската аристокрация чрез голям имот в Мала Азия. Това е показателно за наместа на византийската намеса във вътрешния държавен живот.

Неуспехите на антипетровата групировка са твърде показателни. Новият цар няма популярността на знаменития си баща,а болярите и народът вече не подкрепят непопулярната война с Византия.

И все пак във външнополетическия план липсата на силната Симеонова ръка бързо се почувства. Сърбия възтановява своята независимост,поемайки открито антибългарски курс,за което съдейства оказваната подкрепа от Византия. От 30-те години на Xв. Сериозен проблем за Балканите стават войнствените маджари. По това време те все още бродят из Панония,изповядват старата си езическа религия и се отличават с войнствен нрав спрямо блиските и по-далечните ни съседи. От 934г. насетне нападенията им са насочени главно главно към византийските граници.Опитите на цар Петър да получи съдействие от Византия не дават резултат. Константинопол изисква лоялност от своя съюзник, но не зъзнамерява да го подкрепи материалнно и военно срещу неприятелите.

С отстраняването на император Роман Лакапин през 944г. настъпва промяна и във византийкката полетика спрямо България. От една страна,се поддържа впечатление за отлични взаимотношения,а от друга,каточи ли се търси всеки подходящ повод,за да се противопостави някой на Преслав. Въпреки това България запазва лоялното си поведение,пример за което дава самия цар Петър.

През943г. той предупреждава византийските управници,че киевският княз Игор подготвя поход срещу тях, което дава възможност на ромейската дипломация да вземе мерки и да предотврати удара.

В битката при Лех през 955г. маджарите са разгромени от войските на германския крал Отон І, в резултат на кето пътят им към Западна Европа е затворен. При това положение маджарската експидиция се насочва изцяло на Балканите. Изоставен от съюзника си-ромейския император,през965г. цар Петър се принуждава да сключи сепаративен мир с маджарите. Той предвижда свободен достъп на маджарите до византийските територии, а в случаи че императора потърси помоща на българите,тя да му се откаже.

Между временно във Византия стават важни промени. Властта в империята поема поема популярният ленерал и победител на арабите Никифор ІІ Фока 963-969г. Новият император не се чувства обвързан с българите и когато обичайното им пратиничество във византийската столица,за да си получи полагащия се годишен данък,императора грубо го отпраща.

Лъв Дякон разказва, че когато пристигат българските пратеници в Константинопол протичат чествания по случай превземането на гр. Тарс. Празвичното настроение и високото самочувствие на императора прераства в гняв. Дори нарича цар Петър “кожогризец” и се заканва да му да му обяви война. Нима е възможно,казва императора,ромейте “да плащат данък като роби на един беден и при това презрян скитски народ” Някога за такива думи цар Симеон би реагирал незабавно,но времената са вече други. Никифор ІІ наистина изпълнява заканата си и нахлува в Тракия. Все пак намеренията му да воюва не са сериозни,а по-скоро иска да демонстрира сила за да принуди цар Петър да разтрогне договора с маджарите.

Решителното нежелание на българите да нарушат съюза с маджарите пренудително византийската дипломация да предприеме нов вход при руския княз Светослав пристига пратеник с много подаръци и обещания за да го подбуди да нападне България. Този дипломатически ход отклонява вниманието на киевския княз от византийските владения.

Първия поход на княз Светослав е през 968г. През същата година 60 000-на руска армия се спуска по Днепър и нахлува в българските земи. Русите разбиват изпратената на среща 30 000-на армия и за кратко време превземат около 80 крепости в Североизточна България. След този успех князът е обладан от желанието да не напуска завоюваните земи.

Истинските намерения на Светослав проличават от едно известие в руския летопис “Повесть временньх лет”. Там е цитирано неговото писмо до майка му, в което между другото се казва,че нежелае да бъде в Киев,а желае да жевее в Преславец на Дунава.

Завоевателните планове на руския княз тревожат Византия,която решава да изглади отношенията си с България. След кратки преговори в Константинопол добросъседските отношения са възтановени. В същото време българската дипломация печели на своя страна печенезите, които нападат и обсаждат гр.Киев. Това принуждава княз Светослав да напусне България. Временно опастноста е отклонена,но тепърва предстоят нови тежки изпитания. Още на следващата година 969г. след каго одблъсва печенезите,княз Светослав предприема втори поход срещу българската държава. При известието за похода цар Петър вече на преклонна възраст се оттегля в манастир,където скоро умира. От Константинопол се завръща големият му син Борис ІІ,който поема властта в един кретичен за България момент.

В началото на управлението на Борис ІІ Северна България е в ръцете на русите. Междувременно в края на 969г. император Никифор Фока е убит,а престола заема участника в покушението,бившия генерал Йоан Цимисхий 969-976г. Новият владетел не е обвързан с договорни отношения с Преслав, но и не удобрява нарастващата самонадейност на киевския княз Светослав. Още повече че след като превзема Преслав и се разправя жестоко с жителите му, нашественика се насочва към Югоизточна Тракия. По това време в Преслав привидно управлявя Борис ІІ,но истинския властник е руският вевода Свенкел-началник на разквартирувания в столицата руски гарнизон.

Руско-българския съюз е насочен срещу Византия,но отношенията в него не са добронамерени,русите се държат по-скоро като завоеватели.

Йоан Цимисхий предопределя княз Светослав да напусне странат,която “не му принадлежала”. Това може да се тълкува в смисъл че ако русите не се съобразят с предупреждението,двете страни ще бъдат в състояние на война. В отговор на заплахата Светослав сформира смесен руско-българско-печенежки отряд,но в околностите на Аркадиопол потърпява съкрушително поражение.

През следващата пролет на 971г.Йоан Цимисхий подготвя голяма сухопътна армия и флот,с които възнамерява да удари русите в Преслав и възползвайки се от слабостта на българската държава,да я окупира. Малко преди великденските празници,предвождайки т.нар. “безсмъртни”,Йоан Цимисхий доближава Преслав. На 4 април в равнината пред града съюзените руско-български войски след продължително и кръвопроливно сражение са разбити, а в последният щурм Велики Преслав е превзет. Очевидно е,че съвместният българо-руски действия срещу Византия са провокирани от византийската дипломация,която натрапва руското присъствие. По повод на това византийският хронист Лъв Дякон пише:Българите се биха заедно със скитите ,изпълнени с гняв към ромеите,които станаха причина за нашествието на скитите в земите им”.

След като отпразнува великденските празници в покорената българска столица. Йоан Цимисхий повежда вийските си към гр.Дръстър,днешната Силистра,където се намират главните сили на Светослав. По пътя много от крепостите се предават доброволно,подведени от обещанията на императора,че идва като освободител. Това поведение на българските военоначалници Светослав тълкува като предателство и заповядва да екзекутират намиращите се при него близо 300 боляри.

Затегналата се засада на Дръстър принождава киевския княз да приеме византийските условия и да напусне без всякакви претенции страната. Дори трябва да се откаже от Херсонес,на който византийците държат твърде много. На път за родината си княз Светослав е нападнат и убит от печенезите. С това руската опастност отминава, но наличието на силни войскови части в Добруджа начело със самия император не вещае нищо добро за България.

При изтеглянето си на юг византийците поставят във всички по-значителни крепости свои гарнизони. Нещо повече,Йоан Цимисхий нарича Велики Преслав на свое име-Йоанопол,с което недвусмисленно показва,че смята окупираната държава за своя подопечна територия.

Завоевателните намерения на императора са напълно разкрити,когато, прибирайки се в Константинопол,взима като заложници цар БорисІІ и семейството му. Възседнал на бял кон, императора триумфира в столицата,следван пешком от Борис ІІ,когото на централния площад лишава от царските знаци и короната. След това великодушно го удостоява с титлата”магистър”,каквато носят повечето от висшите византийски сановници. Несъмнено това е преднамерен жест на унижение,с които Йоан Цимисхий формално и фактически смята българското царство за ликвидирано.

Тържеството на византийците обаче е твърде пребързано. “Българската епопея” едва-що започва, в нея народ и водачи полагат неимоверни усилия за опазване на държавния суверенитет и народностното достойнство.

По времето,когато византийците покоряват Източна България,комит Никола вече не е между живите. Наследството поемат синовете му, които остановяват едно нетипечно за българските държавни традиции четиривластие,наречено от византийските хронисти”тетрархия”. Така Довид поема отбраната на южните бълтарски предели със средище гр.Преспа,Мойсеи- югозападните с гр. Струмица,Арон-гр.Средец,а Самуил-най-северозападните райони около силната Бдинска крепост.

В техните владения в Средец премества своята резиденция българския патриарх Дамян. Неговия приемник последователно се установява във Воден,Мъглен и Преспа.

През 973г. германските летописи съобщават че при император ОтонІ идват “пратеници от България”,т.е. от страна на комитопулите,в чието лице Отон І вижда преки приемници на Преславска България. В случая е важно да се напомни, че синовете на комит Никола са третирани като легитимни продължители на българската държавност.

През януари 976г. император Йоан Цимисхий умира и престолът наследява Василий ІІ 976-1025г.-най-могъщия представител на Македонската династия. Първите десет години от неговото царуване са изключително напрегнати. Чести бунтове отвличат вниманието му Изток,което пък комитопулите използват да утвърдят властта си в наскоро отвоюваните източнобългарски земи.

Първият им голям успех е през 976г. и е показателен за основната цел на полетическата им програма. В Североизточна България избухва бунт на някои си Боян и Петър. Възползвани от него,комитопулите освобождават цяла Североизточна България и даже някои отвъд дунавски земи.

Междувременно Давид е убит от скитници власи,а Моисей загива при обсада на Сяр. Между останалите живи братя – Арон и Самуил-отношенията не са гладки. Причините са подсказани от някои византийски летописци, които намекват за прикрити проромейски симпатии на Арон, както и опита му да подпише сепаративен мир зад гърба на Самуил. Когато Самуил научава за таините кроежи на брат си, не се поколебава да предприеме най-сурови мерки. В местността Разметаница на 14 юни 976г. Арон е екзекутиран заедно с цялото му семейство. Поради горещото застъпничество но Самуиловия син Гавраил Радомир е пощаден само Йоан Владислав-първороден син на Арон. Семейната трагедия между последните двама комитопули става причина за неучаквани по характер и развръска събития, които се отразяват и върху съдбата на държавата.

Според много изследователи,въпросното събитие става след сражението пред Траянова врата-986г. Аргоментите им се основават на споменаването на Арон сред участниците в това сражение от Михаил Деволски.

В настъпилата суматоха след смъртта на император Йоан Цимисхий Борис ІІ и Роман успяват да напуснат византийската столица и да се отправят към родината си. На българо-византийската граница обаче Борис по погрешка е убит от стражата, а Роман невредим се добира до Самуил. Той е скопец и формално няма право да носи царска корона. Затова някои наши ученици се съмняват дали е достоен за трона. Изворите обаче представят Роман недвусмислено като цар и дарител на един манастир до Скопие. Очевидно Самуил проявява лоялност спрямо Симеоновия внук и признава правомощията му на цар,без последният да притежава реална власт. Командването на войските и властта принадлежат несъмнено но Самуил.

Към 986г. Василий ІІ обаче успява да преодолее съпротивата на сепаратистите, след което насочва войските си към България. Още тогава се заражда идеята му да ликвидира изконният враг на империята и да възтанови византийската власт до Дунава,както е преди идването на българите.

Една от ключовите крепости в западнобългарската държава е гр.Средец,който войските на императора обсаждат в началото на лятото на 986г. Неуспехът принождава Василий ІІ да се върне обратно,но в местността Траянови врата на 17 август 986г. претърпява тежко поражение. Само благодарение самоотвержеността на арменската кохорта императорът не последва участа на Никифор І Геник. В следващите 15години военната инициатива е почти винаги в Самоил,който се изявява като даровит военоначалник.