Създаване и разпространение на славянската

Претенции за византийския престол след претърпяното поражение отклоняват вниманието на Василий ІІ чак до 990г. През това време българския владетел завладява Драч и околноста му. В български ръце попадат Верея и Сервия. На юг българите достигат до Епир. Византийското контра настъпление според арабския летописец Ахаяд Антиохийски започва през 991г. и продължава с променлив успех до 995г. През 996г. българите,възползвани от конфликта на Византия с арабите минават в настъпление и проникват дълбоко на юг по посока на Солун. Самуил убива стратега на на темата и пленява сина му Ашот,който по нататък играе важна роля в царското семейство и държава. Българските войски преминават отново цяла Тесария,нахлуват в Беотика и Атика и проникват в Пелопонес като опустошават всичко по пътя си. Навръщане обаче българския владетел претърпява тежко поражение при Сперхей като Самоил и синът му Гаврил Радомир са ранени.

По време на един поход цар Роман неучаквано попада като военнопленник при императора. Злощастника престоява 7год.в една от константинаполските тъмници, след което се чува че умира. Едва през 997г. лоялният Самуил се увенчава с царската корона.

Първите стъпки на новопровъзгласения цар са неучаквани,но зтова пък за укрепване на тила на българската държава. През 998г. Самуиловите войски проникват дълбоко в сръбските земи, пленяват княз Иван Владимир и установяват бългаската власт върху част от Далматинското крайбрежие. По същото време цар Самуил сключва съюз с Унгария, който е скрепен с брак между сина му Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Гейза.

Наскоро след като приема царския титул, Самуил обявява гр.Охрид на Българското царство. За да получи международно призноние, на новата динестия е необходима благословията на една от двете меродавни сили-Константинопол или Рим. След като от Византия не може да се учаква добронамереност, Самуил се обръща към Светия престол в Рим.Съдейки по някои пасажи в кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий ІІІ може да се допусне,че римският първосвещенник признава Самуиловата титла.

След като присъединява Тесария,Драчката област и Сръбското княжество,а на юг достига Коринтския провлак,воинно щастие изменя на Самуил. Тай губи стратегическата иниацитива в двубоя и е принуден да се отбранява. Започвайки от 1001г., Василий ІІ мобилизира всичките си налични военни сили срещу България.На империята се отдава вьзможност, каквато няма още от времето на хан Аспарух.Предстои ожесточена борба,и то не за територии или сфери на влияние,а за запазване на дьржавността.

Решителния зблъсък започва в самото начало на новото хилядолетие. През 1000-та година голяма византийска войска настъпва срещу източнобългарските земи,които до тогава стоят на страна от бойните действия. За кратко време византийците окупирват териториите на юг и север от Стара планина,след което се появява и в земите на днешна Македония. Завзимат се градовете Воден,Верея,Сервия,Колидрон-1001г.,и на следващата година императорските войски изненадващо нахлуват в Северозападна България и превземат Бдин. Завивайки на юг,Василий ІІ заобикаля Средец и обсажда яката крепост Перник. Въпреки многократните щурмове бранителят на крепостта Кракра устоява на натиска. Положението става сериозно и Самуил решава да отвърне на удара, като изненада Византийците където най-малко го очакват.Така се озовава до Адрианопол,по-скоро да демонстрира сила,отколкото намерения.Несъмнено двете страни отиват към сериозен зблъсак.

През 1005г. стратегически важния град Драч е предаден от Самуиловия зет Ашот

През лятото на 1014г.голяма византийска войска,предводителствана лично от императора,настъпва през Солун по долината на р.Струма и достига планината Беласица. На 29 юли близо до днешното с.Ключ българите претърпяват поражения,което се оказва решително за по-нататъшните военни действия.Пленените в боя 14 или 15 хиляди Самуилови войници по заповет на Василий ІІ са ослепени,като на всеки 100души е оставен по един с едно око за водач.Жестокостта на императора му донася печалното прозвище “Българоубиец”,с което и остава в историята.При вида на изтерзаните си войници цар Самуил получава сърдечен удар и на 6 октомври 1014г. умира

Ненадейната смърт на безстрашния цар вещае смутни дни за държавата. Синът му Гаврил Радомир -1014-1015,прави всичко възможно да спре напредването на византийските войски, но инициативата вече има Българоубиецът Не помага и савотвержената съпротива на най-видните Самуилови воеводи: Ивац,Драгшан,Кракра, и Дометиан. След около година Гаврил Радомир пада покосен от ръката на братовчед си Йоан Владислав,чийто живот на времето той лично измолва от баща си.

През краткото си управление 1015-1018г. Йоан Владислав изразхожда много сили да отмъсти на Самуиловия род,вместо да се заеме с отбраната на загиващата държава.

От ремето на този последен цар на първата българска държава е запазен един интересен каменен надпис т.н Битолски надпис,които е кръсноречиво свидетелство за етническото самосъзнание на цар Иван Владислав. Отбелязвайки възобновяването на крепостта тай не без гордост отбелязва че е “цар на българите”и “българин по род”.

В отношенията с Василий Българоубиец тай се оказва нерешителен, дори му предлага мир и обещания за васално подчинение. Срещу всичко това императора има само едно условие- безусловна капитолация.

През февруари 1018г. цар Иван Владислав загива под стените на Драч при твърде неизяснени обстоятелства. Наскоро след това настъпва всеобщо разпадане на държавата. Обезверени от смъртта на царя, много от войводите започват доброволно да предават крепостите си. В краина сметка царицата вдовица Мария писменно уведомява Василий ІІ за капитулацията на държавата.

В късната есен на 1018г.българската царство вече не съществува. Тържествуващият Василий ІІ устроива грандиозен триумф, минавайки през Елада и Егейска Тракия до Константинопол. Стародавната мечта на византийските императори да видят гордата държава на българите покорена вече е осъществена. Въпреки това самият Василий ІІ не скрива, че цената на тази победа е извънредно висока за империята.

За българския народ започват дълги години изпитания.

В дългогодишния двубой с Византийската империя българският военен и човешки потенциал силно си изтощават. През последните години на съществуване ранносредновековното Българско царство освен това се изолира в международен план и неможе да разчита на чужда военна помощ. Изострените отношения в българското общество и особено м редовете на царстващия род и аристокрацията още повече обезсилват съпротивителните му възможности и илраят отрицателна роля при организиране на действията срещу Византия.

Събитията на балканите в края на X-началото на XІв. Са окачествени от известният френски византинист Гюстав Шльомберже като “византийската епопея”. Всъщност те са “българската епопея” в двубоя с Византия. Със завладяването на България и на разпокъсаните сръбски княжества”за пръв път целият Балкански п-в от славянското му заселване отново се намира под византийски скиптър”.Настъпва първата голяма катастрофа в българската исория, бави за дълго развитието на българското общество и държавност.

Падането на България е резултат на едно съвпадение-фатално за българия и щастливо за Византия. Докато след смъртта на цар Симеон първото българско царство изпада в криза империята изживява най-щастливите си времена-стратиодската институция и осигорява многобройна,редовна набирана армия чийто войници се чувстват отговорно да се бият храбро. Арабският халифат изживява криза, което стабилизира източната граница на империята. И все пак ако византийският военен потенциал унищожава българската държава,то постигнатото за три и половина века ,независима история непозволява да бъде унищожена българската народност и идеята за българска държавност.

ТЕМА№ 7

1185-1207г.

Гибелта на Охридското царство бележи началото на голямо историческо изпитание за българския народ. През изминалите 337години от създаването на държавата до разгрома й от Василий ІІ българския народ се утвърждава етнически,полетически и културно,което е гаранция за оцеляването му в годините на чуждо владичество.

Василий ІІ си дава сметка за положените огромни усилия във войната срещу българите, както и за цената на извоюваната победа. Поради това при устроиството на новозавладяните земи императора се опитва да запази,доколкото е възможно, етническят им облик, като само ги доближи до византийската военноадминистративна система. От ядрото на Самуилова България,която обхваща предимно македонските земи,е създадена тема България с главен град Скопие. Земите на Северна България,разположени между р.Дунав И Стара планина,образуват тема Паристрион с център град Доростол. Най-северозападните територии образуват тема Придунавски градове с главен град Сирмиум. Управителите на посочените области са,разбира се,гърци.

По-различен статут имат българските земи в Централна и Източна Тракия,които Византия присъединява още през 971-972г. Поради близостта им до Константинопол те са организирани в духа и традициите на обичайната византийска военноадминистративна система.

Заслужава внимание устроиството на българската църква.Тъй като държавата е покорена,църквата не може да запази патриаршеското си достойнство. Василий ІІ я понижава в ранг на архиепископия със средищен град Охрид. Императора държи да запази национолния характер на новосъздадената архиепископия, поради което за пръв архиерей е назначен Йоан от Дебър. Диоцезът на Охридската,изрично назовавана от византийците “Българска”архиепископия, обхваща почти изцяло държаваната територия на Охридското царство,в което влизат 31 епархии. С грамоти от 1019 и 1020г.император Василий ІІ се стреми да намери опора и правата на българското духовенство, което не приминава по същество статута на църквата,както и нейните функции.

Запазвайки структурата и организацията на българската църква,Василий ІІ се стреми да намери опора на своята твърде несигурна власт в покорените земи. Обективно тази полетика е полезна за българите,защото в известна степен смекчава тежестите от загубата на държавната независимост.

Промени има и в режима на поземлената собственост. След включването на българските земи в състава на империята са въведени характерните за Византия фискални данъци,при които, за разлика от времето на българските царе,от подчиненото население се изискват и пари. Нова и неубичайна за българските обичаи е пронията,слоред която на видши византийски чиновници и служители се дава за доживотно ползване голяма част от земите на българските селяни. Това население постепенно остава без земя и става зависимо от новите поземляни собственици.По този път се създават париците-зависими селяни без своя собственост. Неблагоприятно за българските селяни е обстоятелството, че прониарите няматнаследствени права, поради което се опитват да извлекат максимална полза от дадената им земя. Разбира се, такова е положението и на византийските селяни, което не променя остротата на проблема. За тежестта на наложената данъчна и повинностна систма пише охридския архиепископ Теофилакт,грък по произход,който не може да бъде заподозрян в съчувствие към българите.

Първата забелижима промяна след дългогодишните борби за независимост и налагането на византийската власт е претопяването на българската ристокрация. Известно е, че за едно средновековно общество аристокрацията е не само най-представителна прослойка,но и негов ръководител. Съзнавайки това, византийските управници правят всичко ,за да приобщат и притопят най-изявените родове на българите. Чрез бракове, придворни титли и високи постове в провинциалната администратация, като ни уведомява арабския исторк Яхя Антиохийски, тези българи придобиват византийско самосъзнание,с което са завинаги загубени за националната кауза. Така,лишен от родовите люде и водачи, българския народ може по-лесно да бъде подчинен на чуждата власт.

Макар и разоражена,голяма част войските на последните охридски царе представлява заплаха за византийската власт. По нареждане на Василий ІІ бившите бойци са отпратени далеч от родните места, както съобщава един арменски историк.

Принудително изследване на българското население е прилагано през целия период на византийското владичество. Целта е ясна- изтръгнатото от корена дърво бързо изсъхва. Обезкърняването на народа чрез откъсване на най-жизнеспособните млади хора, естествено, намалява съпротевителните сили на българите,както и възможностите им за съпротива, което е особенно важно за завоевателите.

В резултат на водените почти непрекъснати войни между 971-1018г.,повечето от който върху територията на страната,много селища са разорени,хиляди хора са прокудени по чужди краища. Освен всичко друго между 1022-1025г. бедствия сполитат българските земи:незапомнена суша ,скакалци и епидемии. Твърде честите мобилизации на български младежи в армията също се отразяват неблагоприятно върху демографския статус на населението.

Освен изброените незгоди, българите трябва да изпитат на свой гръб и зачестилите през XІв. Нападения на варварски племена от север и североизток, които се оказват крайно разорителни.

Истината изисква да се подчертае, че повечето от нещастията сполитът българския народ едва след смъртта на Василий ІІ -1025г.Независимо от печалната му известност като “Българоубиец”,той е далновиден император, опитен държавник и проницателен управник. Императора предприема твърде драстични опити да спре разрастването на динатското земевладение и да запази онези прослойки,които сам нарича “гръбнак на държавата”,т.е. свободните селяни.

На Василий ІІ се дължи и възвръщането на загубените векове преди това територии в Близкия изток и на Балканите,което отново издига Византия като първа сила в християнска Европа. Императора прави много и за покръстването на Киевска Рус, което за онази епоха е събитие от първостепенна важност. С други думи, при оценката на Василий ІІ не можем да се ръководим само от теснонационалните си пристрастия и само поради това да отречем положителното в неговото управление. Наистина, ослепяването на 14-те хиляди български войници е позорна постъпка за един християнски владетел, но като поведение то не прави изключение от обичаите на онова сурово време. Можеби трябва да припомним,че близо два века по-късно българския цар Калоян с охота се нарича “Ромеоубиец” заради извършените разорения и кланета в Тракия. И в двата случая съвременните критерии за морал осъждат постъпките на тези владетели,но тяхното време ги приема по друг начин.

Антивизантийската съпротива не е причина само от влошеното състояние на българите,а и от отвърденото им етнокултурно и държавно съзнание за обособеност спрямо Византия.

Наследниците на Василий ІІ изоставя водената от покойния император политика на омиротворяване и натоварва българския народ с непосилни повинности. Чашата на търпението прилива,когато на охридския архиепископски престол е поставен грък-1037г.,а населението е обложено с необичайния дотогава паричен данък.

Замяната на натуралния с паричен данък се оказва твърде пагубна,тъй като българските селяни не разполагат с пари и са принудени да залагат реколтата и земите си. От ден на ден недоволството все повече нараства. Сигнал за възтание е даден в Белград през 1040г.,където се появява Самуиловия внук Делян. Възтанниците го избират за “цар на българите”под името Петър в памет на първия увенчан с царска корона български владетел.

Изворите използвани за периода са: домашни,чужди-византийски и латински.

Домашни:Синудик на цар Борил от 1211г.,многократно преписван и редактиран като последната редакция е на патриарх Евтимии. Похвални слова на Михаил Войн и Иван Поливотски и двете от патриарх Евтимии.Житие на св.Петка Търновска –патриарх Евтимии. Писма на цар Калоян.Калоянов пръстен.Български превод на Манасиевата хроника.

Чужди:-византийски

Никита Хониат и Георги Акрополит,

Чужди-латински

Ансберг-хронист на третия кръстоносен поход,хронистите на четвъртия кръстоносен поход.Жофроа дьо Вилардуен,Анри дьо Вилансиен,Робарт дьо Клари.Писмата на папа Юкентий ІІІ до Калоян.

Тези проблеми в българската историческа наука са изследвани от:

Васил Златарски, Петър Ников,Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Петър Петров, Иван Божилов, Васил Гюзелев,Василка Тъпкова-Заимова,Геновева Цанкова-Петкова, Петър Ангелов и Георги Бакалов.

Една от предпоставките за възтанието на Петър и Асен е кризата във Византия която е стопанска заради влиянието на италианските градове-държави в империята . Външната полетика е изразена в господство на поземлената аристокрация,задълбочаванепри Исак ІІ Ангел,отслабване на централната власт и прояви на сепаратизъм.Външната полетика –експазия на селджукските турци,загуба на Източна и Централна Мала Азия-процеса започва още през XIв и е затвърден през XIIв.Католическа експазия на унгарци и нормани на балканите. Засилва се недоволството от ромейската аминистрация заради новите данъчни задължения след завземане на трона и във връзка с брака му с унгарската принцека Маргарита и облага с допълнителен данък населението между Дунав и Стара планина.

Многа преди нашествието на норманите през 1185г. Византия губи контрола над Северна България. В обширната област между р. Дунав и Стара планина,представена в официалните документи като Паристрион,се разпореждат дребни феодали,най-често представитети на местната българска и куманска аристокрация. Принудено често да се брани от връхлитащите го варвари,местното население привиква да носи оръжие и да поддържа висок боен дух. Посочените обстоятелства дават отчасти отговор на въпроса защо в края на XIIв центърът на съпротива се мести от Македония в Мизия.

Необходимостта от защита на българите в Мизия от печенези,узи,кумани през XI-XIІв е формиране на дух на борбеност сред местното население. То се въоръжава и свиква само да отстоява сигурността и интересите си. Това убяснява защо Мизия става център на новата съпротива на българите,от друга страна към XІІв вече е избледнял спомена комитопулите.

Сред пъстрата мизийска аристокрация се открояват двама братя Теодор и Белгун-Асен, чийто родови имения се намират в околностите на гр. Търново. Те внимателно следят развоя на събитията в Тракия, както и настроенията на сънародниците си в Мизия. Стълкновенията с унгарци и нормани говорят за отслабнолото ударна сила на византийците. Това подхранва надеждата, че при евентуални военни действия срещу империята българите могат да да се надяват на успех.Очаква се само конкретния повод и той не закъснява.

Докъто император Исак ІІ Ангел се намра в лагера край Кипсела,изчаквайки окончателното прогонване на норманите, Асеневци се появяват при него и искат “едно малодоходно място”,както и да се зачислят в списаците на византийските прониари. Приемът е хладен, последван от груб отказ. Раздразнени от неуспеха на посещението си, Асеневци напускат лагера, като отправят заплаха с бунт.”Българите-пише историографът Никита Хониат,-уповавайки се на непристъпността на планините и дръзки поради своите многобройни крепости,издигнати на отвестни и отсечени скали,и друг път проявяват надменност спрямо ромеите”.

В недалечното минало историческата литература обсъжда нееднократно произхода на двамата братя. Според П.Мутафчиев те имат руско-кумански произход,а според румънските историци- влашки. Напоследък българската медиевистка Василка Тъпкова-Заимова убедително доказва наличието на една особена група в Мизия от т.нар. миксоварвари от които по всяка вероятнаст произлизат двамата търновски боляри.Независимо от своя конкретен етнически произход,те имат българско самосъзнание,служат всеотдайно на бъргарската кауза и неизменно се наричат”българи”и “царе на България”.Това обезмисля спора за произхода,тъй като на лице е едно манифистирано и многократно доказано от изворите-домашни и чужди,българско етническо съзнание. Всякакви опити за друго тълкувание биха могли да бъдат отнесени към категорията на историческите спекулации.

Необходимо е да се отбележи и още нещо. Първоначално имената на двамата братя са други- Петър се нарича –Теодор,а Асен е по-известен с прозвището Белгун. По време на освещаването на храма”Св.Димитър”Теодор приема българската династично име Петър,като се назоваваше царят-светец Петър І,син на Симеон. В името Белгун има основания да се търсят тюркски податки,което навежда на един по-далечен кумански корен,но в контекста на всичко известно за Асеневци това не оказва никакво значение.

Независимо от произхода им в последствие техните действия са израз на отстояване на българската държавна кауза.

Всъщност изречените от братята заплахи не са емоционални празнословия. Населението остро негодува от поредното увеличение на данъците,предизвикано от сватбата на императора с унгарската принцесе. Извънредния данък засяга предимно българите и т.нар. власи, които в планинските области на Северна България са основните притежатели на добитък.

Обидата на Асеневци и всеобщото недоволство от данъчните чиновници лесно прераства в откритият бунт. За него съдейства и радпространениея слух,че покровителя на солунчани св.Димитър напуска града и става закрилник на българите. Като доказателство за това се сочи някаква чудатворна икона на светеца,която по неведоми пътища идва от Солун по-време на норманското нашествие. Тези настроения се оказват подходящи за обявяване на на възтание и Асеневци се възползват от създалата се ситуация.

От края на октомври,когато се чества празникът на св.Димитър,при освещаването на новопостроения храм двамата братя обявяват началото на бунта срещу румейската власт. Възбудената мнажество,пише Никита Хониат,говори че “сам Бог е съблаговолил да дари българите със свобода”. Сред народа се засилва решението,че “не е време вече да се седи,а трябва да се вземе оръжие и дружно да се върви срещу ромеите”.

В обстановката на всеобща възбуда и при голяма тържественост по-старшият от братята Теодор,”който възлага на главата си зелен венец”-пише НикитаХониад,-“а на нозете си обува червени обувки”, се прогласява за цар на българите. След коронацията Теодор приема името Петър в чест на царя светец ПетърІ.

Съществуват две датировки за хода и началото на възтанието-1185-87 или 1186-88г.Водеща е първата. Неяснотата е резултат от недостатъчна хронологическа прецидност у Никита Хониад.

Възприемането на името на първият международно признат български цар както и факта,че първото действие на възтанниците е освобождаването на предишната столица Преслав са доказателства за приемственостс първото българско царство.

Докато траят тези събития ,Костантинопол не успява да реагира поради заетостта му с отцепника Исак Комнин на о. Кипър.

Едва когато възтаниците прехвърлят бойните действия на юг от Стара планина,срещу тях е изпратена императорска войска. Ромейте обаче подценяват възможностите на възтаниците,което им позволява да ги нападнат изненадващо и да им нанесат тежко поражение. През лятото на 1186г. командването на имперската войска поема лично император Исак ІІ. Възползвайки се от падналата мъгла,ромеите преминават необезпокоявани старопланинските проходи.

За преговорите с Исак ІІ съществуват две мнения: да се печели време или заради противоречия между по-умерения Петър и по-бескомпромистния Асен. Според превържаниците на второто мнение този спор между братята е една от причините за издигането на Асен.

Асеневци не разполагат с достатъчно сили и бързо се оттеглят северно от р.Дунав. Скоро братята са вече в преговари с куманите за общи действия.

Междувременно войските на императора преброждат Мизия и след като опожаряват снопите по нивите, се прибират в Константинопол. За лековерния Исак ІІ с това бунтът на “непокорните мизи” е потушен.

Поблазнени от обещаната плячка,куманите с готовност се отзовават на поканата,предоставяйки цялата си конница. През есента на 1186г. българо-куманските войски нахлуват в Тракия,като се разделят на два отряда.Единия под командването на Добромир Хриз се отправя към Македония,където се очаква да вдигне на оръжие местното българско население, а другият остава да действа в Източна Тракия.

Войната се води с променлив успех,което кара императора да преброди цяла Тракия. И да подготви голяма войска. В края на есента войската е разквартирувана да зимува в гр.Средец.