Създаване и разпространение на славянската

В българските земи действа арменогригорианска църква,която обслужва арменското население в градовете.Нейни храмове и свещеници има в София,Пловдив,Провадия.

Наред с християнските църкви свой духовен живот и свои религиозни организации имат и живеещите в българските градове евреи. Те стават многобройни след края на ХVв,когато много от тях намират убежище от жестоките гонения в Испания,Франция и Германия в Османската империя.

В българските земи,както и в целия Балкански п-в, историята съвместява всички вери,познати на Средиземноморския свят и създава условия и за тежки религиозни конфликти,и за религиозна съвместимост и толерантност.

Още през Възраждането редица български възрожденци-Раковски,Славейков,Каравелов,Ботев и др.,разглеждат периода до 30-те год. На ХІХв като епоха на “тъмните векове”. В началото на 70-те год. На ХІХв един от първите професионални български историци-позитивистът Марин Дринов,в своя статия,посветена на отец Паисий и неговото време,формолира в най-ясен вид тази теория. Според това виждане до епохата на Българското възраждане българското културно развитие просто липсва,а българите се връщат с векове назад в културно отношение.

В средата на ХХв един от големите познавачи на тази епоха-Христо Гандев,заедно с други свои колеги създават и обосновяват теорията за т.нар.”здраво славянско средновековие”,според която след османското завоевание културните процеси сред българите не само не замират,но и осъществяват значително развитие. Тази теория до голяма степен е заложена и в обяснението на културните процеси в повечето изследвания,посветени на културното развитие от 60-те год. До края на ХХв.

В края на 80-те год. На ХХв историкът Николай Генчев в курса си лекции по история на българската култура критикува и двете теории,като счита,че османското нашествие действително връща българското културно равнище далеч назад,но през първите векове на османското владичество културните процеси не замират,а търпят някакво развитие. Все пак според Н.Генчев до възрожденската епоха българите не успяват да компенсират изоставането си в тази област,което предопределя и някои от основните цели на възрожденското им развитие. Тази теория е най-реалистична и в най-голяма степен обяснява културните процеси сред българите през периода от началото на ХV до средата на ХVІІІв.

Без помощта на православната държавна власт,на даренията на царе и боляри,на богатите манастири, развитието на елитарната култура е невъзможно. В условията на османското владичество достигнатото ниво постепенно се приближава и изравнява с идеите, нуждите и възможностите на народната култура. Този процес се определя като демократизация на културния живот,но всъщност той обуславя неговото опростяване.

Османското владичество отдалечава българската и изобщо балканската култура от динамично развиващия се европейски свят. Именно през ХV и ХVІв. Европейския духовен живот се променя кардинално. За Европа настъпва епохата на Ренесанса,а културата на балканските народи остава в средновековието.

В пределите на Османската империя християнските балкански народи неизбежно съжителстват с ислямската култура,която се ползва с държавната подкрепа. Елитарната османска култура е чужда и недостъпна за православните славяни както езиково,така и религиозно и идейно. Те и отричат и й противостоят с всички възможни средства. В народната култура обаче влиянието й е неизбежно. При тези условия,които действат столетия, пред българската култура има само един възможен път- да съхранява,поддържа и препредава средновековното си наследство.

Още през ХІІ- ХІVв.в православния свят се наблюдава тенденция към създаване на общ православен духовен елит,за който църквата и религията стоят над отделната държава. Следвайки тази тенденция, учениците на патриарх Евтимий напускат българските земи с различни мотиви и в различни посоки. Григории Цанблак става митрополит на Киев. Йосиф ІІ който произхожда от българския царски род, става цариградски патриарх. Константин Костенечки,представител на втората генерация последователи на патриарх Евтимий,отива на работа в двора на сръбския княз Стефан Лазаревич. Те принасят постиженията на Търновската книжовна школа в съседните страни,с което дават нов тласък в общото развитие на православната култура но в българските земи тя постепенно запада.

Във втората полавина на ХVв голяма част от манастирската мрежа започва да се възтановява. Следвайки отдавна отвърден модел,тя има своите централни звена, големите християнски обители,чрез които се постига единството на цялата монашеска общност.

Главен религиозен и духовен център на Балканите,а и на целия православен свят е комплексът манастири на Атонския п-в –Света гора. В Света гора български е Зографския манастир “Св. Георги”,но наши монаси има и в Хилендар, Ватопед и др. Много документи свидетелстват за посещения и дарения на българи от всички краища още от ХVв и връзките им с манастирите в нашите земи.

От това време най-голям духовен и верски център е Рилският манастир,носещ името на своя създател свети Иван Рилски. Наред с плодовитата книжовна дейност на рилското робство,чрез която се съхранява голяма част от достоянията на средновековната елитарна култура,тук непрекъснато действа килийното училище. Манастирските проповеди се посещават от миряни,за да се поклонят на мощите на свети Иван Рилски, да потърсят упование за душата и изцеление на тялото. Друг стар манастир, “Св.Богородица Бачковска”в полите на Родопите е втория голям религиозен център който поддържа вярата като сред населението на планината,така и сред това,на цяла Източна България. Манастирите “Св Наум” в Охрид,”Варовитец”в Етрополе,”Св Богородица” в Троян играят същата роля в своята околност. Наред с тях действат и десетки малки манастири,като най-мнагаброини са те в западните и южни области. В Софийско манастирите са толкова много че от ХVІв в този регион се нарича “Мала Света гора”. Не всички манастири издържат на трудните условия на иноверната власт. Някои от тях изчезват завинаги или за известен период за да бъдат възтановени от своето паство. Манастрската мрежа,въпреки всички трудности, се разширява.

Голям брой манастири в ношите земи е отговор на една всенародна нужда. Монасите в най-голяма степен компенсират малобройността на енорийското свещеничество. За кръщене,за опело на мъртви,за причастие или изповед,когато духовник е крайно необходим, българите се обръщат към монасите от близкия манастир. Неговият празник е най-големия празник за жителите около околността му,а в големите средища като Рилския и Бачковския манастири се събират хиляди поклонници. Тук е мястото,където идват и се събират хората търсещи обществена и духовна опора закрилата на светеца-покровител и на иноците които му служат.

Българите високо ценят своите манастири и всячески ги поддържат. Следвайки примера на изчезналите в миналото царе и боляри,те отделят от своите средства за да ремонтират,разширяват, строят църкви и манастири,за да се изписват икони и зографисват храмове. Те даряват ниви и ливади,събират пари, работят манастирските имоти. Мнозина копуват преписани евангилия, жития и литургийни книги, за да ги подарят на своята селска църква или на друг манастир. Подкрепата на манастирските братства става задължителен за всеки свързал двата края българин,превръща се в знак на социален престиж.

Дарението е израз на християнска ревност,която дава духовен смисъл на човешкото съществуване. Църквата и нейното паство са в устоичива връзка която дава сили на хората да останат верни на своята вяра,на своя род, на своята култура.

Именно църквата поддържа грамотността и образоваността сред българите. В големите манастири като Рилския и Бачковския килийните училища изобщо не прекъсват своята дейност. В множество други манастири за дълго или кратко има килийно училище,в което се подготват свещени дяци,преписвачи. Образователната система запазва формите и методите,достигнати до ХV в докато в европейския свят тя коренно се променя. Но въпреки изостаналостта си тя създава необходимия слой от писмовни хора,без които е невъзможно да се поддържа християнската религия.

Запазването на книжовността в нейното бъдещо развитие е дело на българските духовници и грамотни миряни от края на ХІV и началото на ХVв .Първият голям духовен център възтановява културната си дейнос,е Рилският манастир. Предполага се,че през 1469г. заедно с мощите на св.Иван Рилски от Търново в Рилската обител са пренесени и творбите на българските книжовници от Търновската школа. Доказателство за това е “Рилският панегирик”-сборник който съдържа 111 съчинения от византийски и български атори. Неговият съставител и преписвач е Владислав Граматик,който включва и своя оригинален разказ за пренасяне мощите. Преписваческата традиция е възтановена. Чрез нея се преповтаря идейното и жанровото богатство на православната елитарна култура. Тя осигорява необходимите за църковната проповед евангелия,молитвеници, сборници с религиозни химни идр. Възражда се и образователната дейност на Рилския манастир. В неговото килийно училище израстват голямо поколение книжовници,духовници и преписвачи.

Рилският манастир възобновява средновековния модел на културен център с трите му основни функции: обучение на свещенници и грамотни миряни, запазване и преписване на книжовното наследство и създаване на нови творби. Той е възприет и последван от други манастири във всички български краища.

През ХVІв София и околните и манастири се утвърждават като втори духовен и православен център. Монаси от Драгалевци,Лозенския, Черепешкия манастир и много други свети обители преписват евангелия и четвероевангелия,псалтири и апостоли,минеи и осмогласници.Те са необходими за църковната проповед и за убочението на бъдещите духовници. Според Стефан Герлах през 1578г. в София има две български училища. В тази духовна среда са написани и две оригинални творби- “Житието на св. Георги Нови Софийски”и “Житието на Никола Нови Софийски”. Те разказват за двама граждани на София,които отказват да приемат исляма и заплащат с мъченическа смърт твърдото си решение. Авторите им поп Пейо и Матей Граматик,следват един класически литературен жанр-жития на светци за вяра. От съдържанието им се вижда че литературата е свързана с проблемите на деня,т.е. тя е актуална. Тези жития предлагат на своите читатели и слушатели пример за отпор срещу ислямизацията и издигат нов културен герой- светеца мъченик за Христовата вяра.

В съвременните изследвания многократно се повтарят констатациите на чужденците за неграмотността и книжовната непосредственост на българските духовници от тази епоха. Авторите на софийските жития от ХVІв опровергават подобни общи твърдения,тъи като те използват както библейски текстове,така и творбите на Патриарх Евтимий,Григорий Цамблак и други средновековни автори което означава че ги познават.

През ХVІІв мрежата от книжовни средища става по-гъста. Книгите се преписват в десетки манастири. Увеличава се броя на килийните училища. Като нови духовни средища се утвръждават Етрополският,Врачанският,Тетевенският манастир. Паявяват се книжовни средища извън манастирските стени. В с. Аджар-Карловско,в с. Дряново,в с. Горна Митрополия-Плевенско. Свещеници и светски хора създават много книги. Преписвани в продължение на месеци,те изискват не само умения но и силна вяра. Писането на книги е богоугодно дело и създателите им обикновенно оставят преписки с името си, времето и мястото на преписването, благодарност към тези, които помагат със средства или със съвети, и заклинателна формула книгата да бъде запазена. Книгите са голяма ценност, която съхранява вярата културата и народността на на българите. Книгопечатането, великото откритие на Й. Гутенберг,идва късно в нашите земи. Първите български печатни книги са издадени през 60-те години на ХVІв. Във Венеция от Яков Крайков. Те се разпространяват от книжаря Кара Трифон в Скопие. Но тази инициатива не продължава през следващите години.

Печатните книги са малко и се внасят от Русия и от славянската печатница в Търговище във Влашко. Преписването на църковни книги продължава до ХІХв.

През ХVІІв в българската книжнина се появява нов литературен жанр. Това са сборници с поучителни слова,наричани дамаскани. Те са преписи и преработки на сборника на гръцкия духовник Дамаскин Студит”Съкровище”,отпечатан на гръцки език през 1558г. В началото на ХVІІв вече има български преводи в които са включени апокрифи,жития и исторически творби. Дамаскините стават любимо четиво за грамотните и за неграмотните, за читателите и за слушателите. Преводачи и преписвачи приспособяват текстовете към интересите на бъргарската общество. Те внушават спазване на християнското религиозно поведение вяра и преданост към църквата. Т тях ясно се определя какво е нарушение на християнските норми какво е грях и как ще бъде наказан грешника във вечния огън на ада след Второто пришествие. Посочваните прегрешения и престъпления са конкретни: алчност,неподчинение на духовенството,женолюбство,властолюбдтво,суеверие,приемане на исляма и др. Поучителните слова засилват отговорността на християнина пред неговия Бог. В дамаскините личи промяната на говоримия български език в който изчезват старите падежни форми.

Развитието на българската книжовност в този период до голяма степен има връзка с развитието на просветата. Основната функция на просветните центрове е да се подготвят грамотни люде,най-вече за духовни лица. Още през ХVв като основна просветна структура са наложени килийните училища,които дават твърде ограничено образование. В тях се изучават освен азбуката,четене и писане,още и калиграфия,църковни книги и църковно пеене. В аритметиката нивото на убочение стига до умножаване и делене. В края на ХVІв по сведение на немски пътешественик Стефан Герлах в София има две учулуща на свещеници,чиито възпитаници вероятно са и Пимен Зограф и Явор Кройков. Известни училища има и в Лесновския манастир край Кратово,Врачанския манастир “Св. Троица” в Трявна,Самоков,Банско,Плевен,Шумен, и др. Най-известни разбира се,са килийните училища към Рилския манастир и към манастирите в Атон.

Към средата на ХVІІв се появяват и първите частни училища,в които предават не духовници,а по-заможни търговци или занаятчии. По това време са създадени и множество частни килийни училища,в които преподават гърци,като в тях се получава малко по-добро образование, отколкото в българските. Подобни училища възникват в Силистра,Мелник,Търново,Котел,Скопие и др. Младите българи получават добро образование и в отлично уредените училища в Света гора,Солун,Мосхополе и др. Тези училища се превръщат в комуникативно средище за осъществяване на културни връзки с останалия свят чрез гръцката култура. Заедно с това обаче се превръщат в потенциален проводник на политиката на елинизация,създават предпоставка за разпространение на т.нар. гъркомания сред част от по-образованите и грамотни българи.

Сравнително добре организирана просветна мрежа имат и българите католици. В Чипровци и съседния францискански манастир функционират начално училище и семинариум,в който се изучават “илирийски”и латински език а също и предмети като логика,теология и др. Някои българи католици като Илия Маринов, Петър Парчевич и др. Получават и висше богословско образование в Илирийския колеж в Рим и Лорето. След Чипровското въстание с распръсването на българите католици е сложен край и на тяхното просветно дело,което достига най-високо ниво сред българите през целия този период.

Католиците в българските земи се появяват през средновековието. Първоначално те са съвсем малобройни-главно членовете на дубровнишките търговски колонии в София,Пловдив,Търново,Шумен и др и преселниците рудари,наричани саси. Посепенно рударските райони се оформят като центрове на католицизма-главно градецът Чипровци и околните села Копиловци,Железна и Клисура. В Османската империя те имат право на свои свещеници и отделно вероизповедание.

След Триденския събор от 1545-1563г католическата църква започва системни действия за укрепване и разпространение на католицизма. През втората половина на ХVІІв на Балканите е изпратена проучвателна мисия от босненски мисионер от ордена на францисканците начело с Петър Солинат. Снабдени с официално султанско писмо те започват да работят за укрепване на вярата в Чипровско, изпращат деца да учат в Италия и да се подготвят за местни свещеници. Усилията им се насочват и към привличане на павликяните в Никополско. В резултат на това се появяват новите католически села Трънчовци,Белене,Ореше и др. При Солинат католиците са близо 8000 души с 8 църкви. След него католически епископ в София става бълтарин- Илия Маринов,който пренася седалището си в Чипровци. След него идва Петър Богдан Бакшев от Чипровец,учи в Италия,един от най-видните дейци на католицизма,който искрено защитава българската кауза. Той става софийски епископ през 1641г и предприема голяма обиколка из България. Съставеното донесение до Рим е изключително ценен източник за състоянието на българите през ХVІІв. Усилната му мисионерска дейност довежда и до създаването на още една епархия-Марцианополска която обхваща Източна България,включително части от Влашко и Молдова. През 50-те години на ХVІІв за епископ е назначен друг виден българин, Петър Парчевич. Отдаден на политическа дейност,той се опитва да привлече вниманието на европейските сили към тижкото положение на българите и да организира акции в тяхна полза. Обиколката ме из Влашко,Молдова,Полша,Виена,Венеция са отчаян опит да се съэдаде коалиция за освобождение на българите,която не постига резултат.Друг известен духовен водач на католиците е Филип Станиславов,поставен на чело на новата Никополска епископия,автор на първата печатна книга на български език”Абагар”.През втората полвина на ХVІІв се забелязва упадък на католическата пропаганда като цяло и това засяга и българските земи.Чипровското въстание разтройва местната общност,но малки католически обшности остават да съществуват в традиционните селища.

Българската култура има стари традиций в архитектурата и в живописа.Те остават като еталони в условията на османското владичество, но едновременно с това съществено се променят.Изчезва средновековната монументална архитектура. Не се строят царски дворци и болярски замъци,не се градят крепости,не се въздигат големи христянски храмове.Иноверската власт разрешава строителството само на малки църкви,като тези в с. Добърско,в с.Марица, “Св. Петка Самарджийска”.Но по някога се издигат и мономентални църкви, построени през ХVІІв.

В Българската,както във всяка православна култура е силна развита живописта.Стените на храмовете са покрити със сцени от старозаветни,евангелски и житийни творби.Животът на Исус и на Богородица,на светци и мъченици са представени, като сюжетен разказ в картини.Някои от тези фрески имат силен символичен смисъл.Житието на Св.Пимен Зограф,канонизиран за светец, тъй като ”зографисва 300 църкви”, свидетелства за голямата роля на художниците за поддържането на вярата.Силно развита е иконографията.Ликовете на Христос Вседържател, на Богородица с младенеца, на светците-войни, св.Георги,св.Димитър,св.Теодор Тирон и др., задължително красят олтарите на храмовете, внушават на вярващите страхопочитание, но и душевна сигурност.

От ХVІІв в живописта се появяват сцени които могат да се свържат с влиянията на европейския ренесанс.По стените на църквите се изписват нови сюжети. Особено широко разпространени две живописни сцени- “Страшният съд” и “Колелото на живота”. Те затвърждават у вярващите същата идея за личната отговорност на христинита пред Бога и пред църквата, която внушават дамасканите.Сред десетки стенописи особено интересна е композицията “Дърво Йесеево”,нарисувана в трапезарията на Бачковския манастир през 1622г. Тя представлява родословно дърво, в което чрез нарисуваните образи на старозаветните пророци, първосвещенници, светите апостоли и евангелистите се свързват староеврейската,античната и христинската традиция. В стенописите на Бачково наред с традиционните са мъже и поети, сред които Аристофан, Диоген, Перикъл,Аристотел, Гален и дори римската пророчица Сибила. Християнската култура е представена като приемник на гръцката и римската древност. Стенописът в Бачковския манастир е категорично свидетелство, че идеята на Ренесанса не е чужда на висшите православни духовници.

Немалко от българските ръкописи са изписани изключително красиво. Калиграфията, вече забравено изкуство, е широко разпространена. Някои от книгите са богато илюстрирани. Художествената стойност имат и много от запазените до днес предмети, използвани в християнския култ-кръстове, ризници на икони, обкови на книги, чаши за причастие и т. н. Изработени от сребро понякога с позлата, те следват стара традиция,която владеели до съвършенство майсторите в София,Чипровци,Враца. От ХVІІв се появява ново изкуство-дърворезбата,която създава истински шедьоври в олтарите на много български църкви.

Неграмотното мнозинство от българския народ е изцяло под влияние на православното християнство, съчетавайки го с езически вярвания и еретични представи. Това съчетание довежда до сложна мирогледна система, свързваща човека и Бога, хората и природата. В нея са кодирани правилата на живот и труд, на възможностите и ограниченията за отделната личност и за цялото общество. Те се реализират чрез обичайната система,която в практики и ритуали обединява дохристиянски,ортодоскални и еретични културни модели представи и идеи. Пример за това е народния календар, в които посветените на християнските светци празници са изпълнени с езически обичаи, ритуали и забрани. Някои от тах са запазени от античната древност,други с прастар календар,чиито оринтир е движението на съзвездието Плеяди на небосклона.

Силно развито е устното творчество което поема много от функциите на писмената култура. Народните песни,предания,легенди, приказки и поговорки съхраняват спомена за миналото, обясняват преживяното. Те дават пример за бъдещето носят надеждите и разочарованията на поколенията,живеят под чужда власт. Те създават свои културни герой, в които българите търсят и набират упование и надежда. Юнакът,въображаемият гераи,който воюва и побеждава турци и татари обикновенно носи името на реалната историческа личност- Момчил юнак,цар Йоан Шишман,Крали Марко. Нереални,но нужни на българите са делата му. Те се възпяват в песни, увековечавани в легенди. В приказките се ражда Хитър Петър-български антипод на турския фолклорен герой Настрадин ходжа,с когото са представени и като приятели и като съперници. С хитрина и остроумие Хитър Петър противостоял на алчни богаташи и насилници,които имат власт. Малките му победи са поука за практичността и мъдростта на обикновенния човек. През ХVІІв в народната култура се появява още един въображаем герой-дядо Иван. Името му се свързва с руския цар Иван ІV Грозни и неговите победи над татарите. През ХV-ХVІІв българската култура запазва средновековните си характеристики,но в нея се пораждат идеи и процеси,които спомагат за промяната на през Възраждането.

Въпреки отделните прояви липсва елитарна култура която връща българския народ назад в културното му развитие. В този период липсват върховни културни постижения,в сравнение с предишните векове. Ако съдбата на българите се преценява от гледна точка на наложените от османска власт условия на развитото българско общество постига максимално възможното.

При изключително тежка ситуация на чужда власт българската култура съхранява своята самобитност,а чрез това българската етническа единтичност. Така българите продължават да бъдат част от християнската Европа, независимо от това че живеят под османска власт.ХV-ХVІІ векове са изключително тежки но в никакъв случаи не са безплодни през тях се пораждат идеи и процеси които спомагат за промяната през Възраждането.

ТЕМА№8

1218-1241г.

През последните три десетилетия на ХІІв Византийската империя преживява остря криза. От втората половина на века българското население в областта между р.Дунав и Балкана чувства византийската власт само номинално и като данъчно обременяване. Успоредно с византийската администрация то има свои местни господари, който започват все по-настойчиво да защитават интересите му.

Възползвани от разгорелите се в империята вътрешни междуособици,унгарците настъпват дълбоко във вътрешността на балканските й владения и достигат чак до Средец. Норманите пък завоюват Драч на адриатическото крайбрежие, прекосяват Македония и след дълга обсада превзимат втора по важност град на империята Солун. Източната половина на п-ва безпокоят със своите набези куманите. Неуспехите на империята повдигат духа на българското население,което отдавна чака сгодни обстоятелства за отхвърляне на чуждото владичество.