T m o проблемът за дефиницията на международните отношения. Система на мо

Въпреки, че международните отношения съществуват от хилядолетия, Теорията на международните отношения/ТМО/ е относително нов клон на научното познание. Възникнала е в средата на ХХ век и се е формирала през неговата втора половина. Бързото развитие и изобилието на изследвания са свързани със значението, което международните отношения са придобили в съвременния свят. Съществува огромна пъстрота на мненията не само за самата теория, но и за нейния предмет. В научния свят все още не се е наложила и не е станала общоприета дефиницията за термина МО:

1. 
   В широк смисъл това са международните отношения
   
2. 
   В тесен смисъл това са междудържавни отношения
   

В теоретичните разработки, посветени на международните отношения, има изградени широки полета на съвпадащи мнения, преценки и изводи, които формират основите на теоретичното познание. Така развитието на ТМО вече много десетилетия следва своя ход по начини и форми, присъщи на всяка една наука. Теоретичните конструкции за МО е общото разбиране, че те не са хаос от случайни явления, връзки и взаимни влияния, че в международното развитие има вътрешна логика, че съществуват ред и закономерности. Те са обект на изследване от:

Т-я на външната политика – разглежда как се формира политиката на отделните д-ви и как те я реализират.

История на външната политика – изучава конкретните проявления на външната политика на д-вите във времето.

М/ународно публично право – това е нормативната подсистема на МО. Съвкупност от правни норми, с които се регулират отношенията м/у д-вите – техните права и задължения.

Използва се системния подход при изучаването на МО. Труд на М. Каплан, публикуван в САЩ през 1957 г. Други изследователи от периода на формиране на теорията за МО, които имат най - значителна роля за това са ..........Дойч, Джеймс Розанау – САЩ. През 1962 г. в Париж излиза труда на Френския социолог и теоретик на МО Р. Арон. През 1969 г. Френкел публикува в Лондон труд, в който също пристъпва към очертаване на теоретичен модел на международната система. В СССР – Лукашук и др.

Основен въпрос тук е въпросът и за отделния човек – дали е субект на М право – 1. не е субект 2. има ограничена правосубектност.

Основно характеристики на МО:

1. 
   Система от социален тип - Естеството на субектите като социални формации определя социалния характер на отношенията между тях.
   
2. 
   Тя е универсална – обхваща цялото човечество и с-мста на МО е тази среда, където д-вите съществуват и осъществяват м/удържавните си отношения - могат да бъдат държави, нации, организации, партии, дружества, фирми и всякакви други социални формации, които реализират или защитават интереси извън границите на една държава
   
3. 
   Има висока степен на сложност –
   

- полистуктуност – политически, икономически, културни, които са на равнище регион, двустранни и т.н.

4. 
   Динамичност на с-мата на МО – тази динамика произтича от динамиката в отделните страни, но като цяло промените в МО протичат бавно.
   
5. 
   В с-мата на МО преобладават хоризонтални връзки – д-вите се разглеждат като равнопоставени субекти.
   

1. 
   Функциониране на СМО – под действие на вътрешни и външни фактори, СМО се отклонява от естественото си състояние, променя се, след което отново се връща в предишното си състояние – хомеостазис на СМО
   
2. 
   Развитие на СМО - под действие на вътрешни и външни фактори, СМО се отклонява от естественото си състояние, променя се, след което не се връща в старото статукво.
   

Структура на СМО – устойчивия начин, по който д-вните субекти са свързани устойчиво. Най-ниско ниво това са двустранните отношения. Като трябва да се прави разлика м/у страна и субект. При двустранните отнош-я всяка страна е субект, докато при многостранните отнош-я не е така.

Качество МО имат тези отношения, които се осъществяват на международната сцена, отношения, които се осъществяват между субекти, м/у които има държавна граница. Международни са само тези социални отношения, които пресичат държавните граници. Това са транс-гранични социални отношения. Всички други социални отношения, които не пресичат държавни граници не могат да бъдат отнасяни към категорията на международните отношения.

1. 
   Крайният резултат за формиране на СМО, който може да се постигне чрез взаимодействие на всички елементи се нарича Системен ефект.
   

• 
  на идеалистите – идеализма като течение възниква и доминира в началото на 20-те до 30-те години. Особено силно е това течение в периода между двете Световни войни. Среща се още като легализъм, нормативизъм, морализъм и др. Навлязъл е и общия термин прогресивни теории.
  
• 
  на реалистите – т. нар. политически реализъм. Измества идеализма. Идва като водеща доктрина през 30-те год. и достига апогея си след края на Втората Световна война и доминира през целия период на Студената война – края на 80-те г. Олицетворяват консервативната школа.
  
• 
  на бихейвиористите – възниква, съществува и се развива по време на реализма - средата на 50-те год., силата му е до средата на 60-те год. Бихейвиористите са представители на социално-научно направление.
  

Държавите градят своята външна политика пак от гледна точка на силата, от една страна с оглед на собствената си сила, а от друга – съпоставят собствената си сила с тази на другите държави. За ПР моралът и правото не са категории, на които се обръща голямо внимание. Основни категории, с които си служат – сила, национална сигурност, национален интерес, суверенитет.

Реалистите успяват да изместят идеализма. Основният дебат е между традиционните теории срещу научните модерни теории (бихейвиористи).

• 
  Взаимно-зависимия либерализъм – поставят акцент върху нравственото взаимодействие между държавите в света. Основната цел на държавите не трябва да бъде сигурността на всяка държава за себе си, постигането на максимално благополучие.
  
• 
  Социологичния либерализъм – всички разработки са от гледна точка на индивида и отношенията между социалните формации от индивиди.
  
• 
  Институционален либерализъм – акцентът е върху международните институции и организации. Те трябва да съдействат за преодоляване на недоверието между хората.
  
• 
  Републикански либерализъм – почива на възгледа, че демокрациите не воюват по между си, защото имат общи ценности – културни, политически и др. и те трябва да си сътрудничат помежду си в името на обща цел.
  

• 
  Меркантилизъм – икономиката трябва да е подчинена на политиката. Икономическото развитие на една държава трябва да се разглежда в контекста на цялата мощ и развитие. Ако се стигне до случай, в който се сблъскат икономически интереси със собствените й, то превес ще имат вторите.
  
• 
  Икономически либерализъм – икономиката трябва да се диктува от собствени закономерности, да се развива свободно. Икономиката е самостоятелна сфера.
  
• 
  Марксизма – основната постановка е, че се говори за класи в развитието на обществото - буржоазия и пролетариат. Тази класа, която доминира икономически, тя ще доминира и политически.
  

Основната тежест за развитие на МО тежи върху т. нар. Велики сили.

Границата между XIX и XX век бележи много важен прелом в състоянието на МО. В края на XIX век икономическите и политическите интереси на големите държави покриват и напълно обхващат цялата планета. В пространствено отношение световните отношения се глобализират. Светът е разделен между големите държави на владения и сфери на влияние. Възниква световната система на МО. Формирането на световна система открива възможности за универсално сътрудничество и взаимодействия между големите играчи на световната сцена. Не само сътрудничеството, но и съперничеството получава нови измерения, а с това конфликтите и борбите. Възникването на световната система създава предпоставките за формиране на световни блокове и съюзи, и, което е особено опасно, за избухване на световни войни.


3. Основни етапи в развитието на системата на МО

Възникване на МО и развитието им. Изграждане на световна система.

Международни отношения са съществували много хилядолетия. Възникнали са през най-ранни стадии на съществуването на обществото. Появата и развитието им е част от цялостното му развитие.

За да възникнат международни отношения са необходими на две условия

1. 
   Потребност от установяване на отношения между големи социални общности.
   
2. 
   Трябвало е да се появи държавата, като властническа, политическа и йерархическа подредена структура на обществото.
   

През ХVI – XVII век се очертава борбата за влияние и надмощие между Франция и Испания. Борба за морско надмощие се води м/у Испания и Англия.

През ХVII век се очертава борбата за влияние и надмощие между Франция и Англия. Основна е борбата за колониална зависимост м/у Холандия, Франция и Англия.

През XVIII век отново доминира борбата за влияние и надмощие между Франция и Англия. Разработена е френската концепция на Кардинал Ришельо за смисъла и основанието за функциониране на д-вата – всичко е оправдано в последване на националния интерес и със всякакви средства.

Старите “велики сили” от този период Франция, Англия и Русия – те са за поддържане на старото статукво. С възможности за влияние на континента и в колониалните територии. Англия се самоопределя като световна колониална империя. Интересите на Русия са насочени към проливите – Босфор и Дарданели и далечния изток.

Новите “велики сили”, които се очертават на политическата сцена Германия и Италия. Те са за промяна на старото статукво, за получаване възможности за влияние на континента и преразпределение на колониалните територии.

През XVIII век – Австроунгария е вече една от западащите империи.

От този период ТМО се свързва с разработената от Бисмарк теория и приложена във външната политика на Германия концепция – МО са хладнокръвно взаимодействие м/у силни д-ви, като всяка преследва своите интереси.

Начало на 20 век САЩ се опитват да изградят своя теория за МО. Теория на президента Уилсън след 1-ва Св.война. В МО той отхвърля “балансът на силата”, доминирал в Европа почти 200 години и довел до войната, а в основата на МО трябва да стои правото, морала и колективната сигурност – заемки от идеализма. “Балансът на силата” – х-ка:

1. 
   Има няколко участника – това национални суверенни д-ви.
   
2. 
   Основна цел на всяка д-ва е обезпечаване на националната сигурност.
   
3. 
   Всеки участник търси съюзник, а това предопределя формиране на коалиции, които не е задължително да са трайни.
   
4. 
   Спазват се определени норми на МПубл.Право - на суверенитета и ненамеса във вътрешните работи.
   

1815 – Виенски конгрес за урегулиране отношенията в Европа след Наполеон. Къде са САЩ – Доктрината Мънроу – за Американската изолация в областта на външната политика. САЩ няма да имат претенции за намеси в Европа, а Европа няма да има претенции в западното полукълбо, което е сфера на домогване и интереси.

1. 
   Края на 19 век – 1-ва Св.война
   
2. 
   Периодът м/у двете войни
   
3. 
   2-ра Св.война - на ниво външна политика и срещите на тримата големи.
   
4. 
   Студената война
   
5. 
   Нова фаза след студената война
   

На политическата сцена и основна роля в СМО са страните от “Европейския концерт”. СМО е баланс на силите

• 
  политика на блестяща изолация – отказ да се включва в договорености споразумения и коалиции;
  
• 
  правилото за двата стандарта - английската флота трябва да има такава мощ, която да е равна на мощта на следващите две страни взети заедно.
  
• 
  колониалните интереси са съществен елемент и цел – колониална империя
  

• 
  Да възстанови накърненото си реноме в Европа
  
• 
  Реванш за връщане на Елзас и Лотарингия.
  
• 
  Търсене на съюзници в лицето на Русия
  
• 
  Колониалните и интереси са концентрирани в Африка и от там сблъсъка на интереси с Англия и Германия.
  

• 
  Желае спокойствие на западните си граници, защото интересите и са насочени към далечния изток;
  
• 
  Тя е за поддържане на статуквото в Европа;
  
• 
  Поддържа обединението на Германия и това ще провокира желанието и да неутрализира нейното засилване.
  
• 
  в далечния изток неин конкурент Япония, а в средна Азия – Англия
  
• 
  Интересите и към проливите Босфор и Дарданели се конкурират с Англия;
  
• 
  Конкурент в интереса към Балканите е Австроунгария.
  

• 
  До средата на 80- те години на ХIХ век Германия е насочила вниманието си към обединението си и не проявява желание да участва в колониална надпревара.
  
• 
  В края на века и през първата половина на ХХ век активна германската политика – политическите идеи на Бисмарк – Да не се създаде коалиция от д-ви, насочена с/у Германия;
  
• 
  Съюзява с други заинтересовани от промяна страни, освен с Франция;
  

• 
  Цели да изолира Франция, което не може да не доведе до война с нея.
  
• 
  ХХ век – много силна армия, гради се и флот
  
• 
  Проявява желание да участва в колониална надпревара не само в Европа.
  

• 
  Първата световна война избухва през 1914 г. и завършва с поражение на Тройния съюз.
  
• 
  Установяват се нови граници и политическо устройство в Европа.
  
• 
  Установяване на версайската система в МО
  
• 
  Парижката мирна конференция 1919 г. налага на победените мирни договори, които са замислени като наказателни спрямо победените д-ви
  
• 
  Не се създават трайни механизми за поддържане на мира в Европа;
  
• 
  Създадена е първата мироопазваща световна организация – Общество на народите (ОН). Решенията се вземат само с единодушие
  

1. 
   Германски въпрос – в началото, свързан с изплащането на репарациите. После през 1933 г. се променя положението с идването в Германия на власт на Национал-социалистическата партия, оглавявана от Адолф Хитлер. Германия вече нарушава международните отношения и става заплаха за рушенето на Версайската система.
   
2. 
   Руски въпрос - Революцията в Русия,
   

• 
  Смяна на политическия режим
  
• 
  Няма я царска Русия на политическата сцена;
  
• 
  1922 год. образуването на СССР
  
• 
  Проблеми с признаването на Съветска Русия
  

Основния въпрос в МО през този период е опазване на мира, разоръжаване и опазване на Версайския договор.

1. 
   Г-я след капитулацията се разделя на 4 зони
   
2. 
   Решение да не се допусне връщане на нацизма и милитаризма - вземат се мерки.
   
3. 
   Уреден е въпросът за източната граница на СССР
   
4. 
   Решен е въпросът за Полша, която е освободена от Червената армия, което предопределя и политическото и устройство.
   
5. 
   Вземат се конкретни решения за създаване на ООН 1949 год. в Сан Франциско, като се решава и въпросът за гласуването.
   
6. 
   Приета е декларация за освободена Европа, с която за втори път се изразява готовността на д-вит да си сътрудничат и след войната, както и да помагат на бившите сателити за възстановяване и развитие.
   
7. 
   Да се учреди съвет на външните министри от антихитлеристката коалиция, с цел продължаване на контактите.
   
8. 
   Тайно споразумение за Далечния изток за война с/у Япония. Но едва след капитулацията на Германия.
   

1. 
   Урегулиране на м/народното положение
   
2. 
   Потвърждава се капитулацията на Германия.
   
3. 
   Потвърждава се разделението на Германия
   
4. 
   Съгласуват се принципите на разделение четирите D-та
   

• 
  Денацификация
  
• 
  Демилитаризация
  
• 
  Демокрация
  
• 
  Декартелезация
  
• 
  Решава се окончателно Полски въпрос
  

• 
  Системата на МО се определя като биполярна, двуполюсна структурна конфигурация, като са на лице два центъра на силата.
  
• 
  В рамките на двата блока системата е йерархична – начело на съответния блок имаме един лидер. Има ясна диференциация на ролите – ясно е кой е сателита и кой е центъра на силата.
  
• 
  Характеризират се със строг вътрешен контрол и строга вътрешна дисциплина.
  
• 
  Наличие на ядрени и конвенционално оръжие в системата. Голяма категория са оръжията за масово унищожение – ядрено, биологическо, химическо. Всичко, което не е за масово унищожение е конвенционално.
  
• 
  Неограничен характер на войните, т. е. географското им разпространение – във всяка точка на света има локални конфликти (войни).
  
• 
  Сериозна надпревара във въоръжаването (особено ядреното). Парадокс, че е налице страх от пряка война, а има надпревара.
  
• 
  За целия период на СВ няма пряк въоръжен сблъсък на двете сили. Техните интереси се сблъскват в локалните конфликти, но директен сблъсък няма. Той е само теоретически, психологически.
  
• 
  Непрестанен стремеж за изграждане на образа на врага, дезинформация на врага и на собственото население, непрестанни убеждения за преимуществото на собствената система.
  

Много активни във формулиране на външнополитически концепции са САЩ – Доктрини:

3. 
   Друга доктрина обосновава американските интереси в Латинска Америка - доктрината Джонсън - 1965 г. С нея САЩ заяват, че няма да допуснат в Латинска Америка да се създаде още една комунистическа държава след Куба. Те ще помагат на всяка една латиноамериканска държава, която преследва близки на американските интереси. Оказва се, че след тази доктрина САЩ започват да подкрепят недемократични, авторитарни режими, стига да се борят срещу комунизма.
   
4. 
   Доктрина Картър – 80-те год. Оповестява се заради нахлуването на СССР в Афганистан 1979 г. САЩ заявява, че сфера на американските интереси е Персийския залив, които ще бранят, ако трябва и с военна сила.
   

Отношениятата във военно-стратегически план са сложни и високо теоретизирани. Взаимно сдържане - основен теоретичен модел, от който се ръководят отношенията. Два смисъла: политически и военен.

• 
  В политически план се разбира ограничаване влиянието на другия блок и разпространяването му чрез бойкоти на международни форуми и конференции, оказване помощ на приятелски държави, противопоставяне в Съвета за сигурност – блокиране на решения, вето.
  
• 
  Във военно-стратегически план се разбира сплашване с оръжията, които всеки притежава, с националната си мощ, демонстрира се желание за ядрена война (политика на сплашване).
  

• 
  В тесен смисъл – приблизително равенство между двете супер сили, равно количество оръжие в областта на ядреното оръжие.
  

• 
  В широк смисъл – равни възможности на двете сили да нанесат втори ответен удар.
  

Във военно-стратегически план се оформят три концепции:

3. През 60-те г. доктрината за масирано възмездие е заменена с доктрина за гъвкаво реагиране - двете супер сили са се изравнили и са достигнали паритета. Тази доктрина при военен сблъсък предвижда:

• 
  Ограничаване употребата на ядрено оръжие
  
• 
  В географски аспект – да не се удрят гъсто населени места
  
• 
  да не се употребява оръжие по-мощно от това, което САЩ използва срещу Япония
  
• 
  политически ограничения – т. е. да не се търси повод за въоръжен сблъсък. Всяка сила да преследва оптимални цели.
  
• 
  да има съответствие на вида оръжие, което се използва.
  

“студената война”

По решението от Ялта Германия е разделена на 4 зони. 1947 САЩ и Англия обединяват зоните си, а през 1948 и Франция се присъединява. Самият Берлин също е разделен на зони – източна и западна. Проблемът е в западния сектор, който се е превърнал в образование подобно на анклав. Берлинската криза е свързана с противопоставяне на интересите м/у супер-силите. През 1948 год. западните държави провеждат парична реформа – въвеждат западногерманската марка.

СССР използва това и налага блокада на Западен Берлин, което провокира 1-вата Берлинска криза. Освен по въздуха, по никакъв друг начин не е могло да бъде снабдено населението с храни и други неща, което продължава една година. Резултати от кризата:

• 
  Налага се ембарго на стоките от източна Европа;
  
• 
  Създава се ФРГ и след месец и ГДР, което се превръща в мини модел на “студената война”;
  
• 
  Западен Берлин остава с особен статутът не е част нито от ФРГ, нито от ГДР;
  

През 1958 – 62 год. СССР което провокира 2-ра Берлинска криза, която се свързва със заплахите на Хручов във връзка със статута на Западен Берлин и с това, че той се явява място за прехвърляне на запад. Заплахите и ултиматумите продължават и се изразява в това, че СССР ще сключи договор с ГДР и ще му предаде управлението. В заплахите и ултиматумите се поставят все нови срокове, които не се изпълняват докато се достига до 1961 год., когато се издига и Берлинската стена и страстите се успокояват.

Тази непоследователност на външната политика на СССР е съпроводена и продиктувана от Карибската криза.

За положителното развитие на отношенията м/у ФРГ и д-вите от източния блок изиграва Вили Бранд със сключването на Московския договор със СССР, а после с Полша, Чехословакия и с ГДР. Слага се край на доктрината Холщайн.

През 1971 се сключва четиристранно споразумение за Западен Берлин под протектората на великите сили, но окончателно Германския въпрос се решава с обединението на двете Германии през 19990 год.

Карибска криза – 1962 год.

Двете супер сили са изправни една с/у друга и са на прага на война. Това се сочи като най-критичния момент по време на студената война. Тя е най-кратка, но и най-интензивна. Нарича се още Кубинска криза. Х-ка:

• 
  Цели да укрепи режима в Куба
  
• 
  Цели да дестабилизира режима на Кастро
  
• 
  Постоянни доставки на оръжие за Куба;
  
• 
  Разполагане на руски ракети на кубинска територия, които могат да достигнат до всяка една точка на САЩ;
  
• 
  САЩ правят морска блокада на Куба;
  

Северен Виетнам

- подкрепян от въздушни удари - правителствени войски

СССР и Китай - американски войски, които

подкрепа подкрепят правителството

- Виет конг

Решение на Виетнамския конфликт – Опити да се реши конфликта на дипломатично ниво.

• 
  Участието на американски войски в конфликта е необосновано от м/ународна гледна точка, защото това не е американска война и намесата на въоръжените сили не е по решение на съвета за сигурност както в Корея.
  
• 
  1969 год. – оповестена е доктрината Никсън за изтегляне на американските войски от Виетнам. С нея САЩ оповестяват, че ще се въздържат от намеса в други подобни конфликти.
  
• 
  След Парижкото споразумение м/у представители на САЩ, Сев. Виетнам, Южен Виетнам и Виет конг
  

- Започва изтеглянето

- дава се право на самоопределяне на Виетнам.

След изтеглянето на американските войските на Северен Виетнам се възползват от отслабената сила на южните войски, превземат Сайгон и установяват комунистически режим в страната.

Той стартира като Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ). Открива се 1973 г. Участват всички европейски държави + САЩ, Канада, СССР. На съвещанието се обсъждат три групи въпроси, известни като трите кошници, разработени в три работни групи: І гр. проблеми обхваща Програми за сигурността в Европа. ІІ гр. проблеми са икономическото1 научно, техническо сътрудничество. ІІІ гр. проблеми са хуманитарни въпроси + правата на човека, образование, култура, лични връзки между хората. Всяка една от тези три работни групи изготвя текст на заключителния документ. Документът, който се подписва през 1973 г. е заключителния акт от Хелзинки. Той не е международен договор, а това е политически документ. Първата част на заключителния документ съдържа две неща: 1. Декларация на принципите и 2. Мерки за укрепване на доверието – държавите да приемат така, че да не се стига до въоръжен конфликт. Втората кошница – никой не се интересува от тези проблеми. Трета – засяга човешкото измерение. Западният блок е най-заинтересован от третата кошница, а източният блок тук е най-уязвим. Разоръжаването е тема, която не се обсъжда, все още е табу. В заключителния акт от Хелзинки и предвидено диалога, контактите да продължат и занапред и това трябва да стане така: 1. На всеки 3 г. да се провежда общоевропейски форум. 2. Между тези форуми да се провеждат периодични експертни срещи. Поради тази причина се говори за Хелзински процес. Наистина, след това се провеждат много европейски форуми в различни европейски градове. Дори когато отношенията между двата блока се изострят, Хелзинкския процес не прекъсва и това остава често единствената форма на контакт помежду им. Той се осъществява и през Студената война. 1990 г. се приема Парижката харта за нова Европа. Започват да се създават институции, сгради на СССЕ. През 1999 г. СССЕ се трансформира в ОССЕ.

• 
  След края на студената война започва да се гради нова глобална структурна система – зависимостта на интересите между отделните участници. Разкрива се тенденция на неантагонистична основа на системата на МО. Случват се редица локални конфликти, при което се засилва тази конфликтна тенденция в МО;
  
• 
  След Студената война системата на МО вече не е биполярна. Тази антагонистична основа ще се разширява и задълбочава.
  
• 
  Друга тенденция е, че водеща роля имат развитите западни демокрации – т. нар. водещи държави: САЩ разполага с достатъчно ресурси за глобална политика, Великобритания, Франция, Германия, Япония.
  
• 
  На преден план излизат регионалните отношения, възникват икономически формации: ЕС, НАФТА (Североамериканско сдружение за свободна търговия между САЩ и Мексико), ЦЕФТА (Централноевропейско сдружение за свободна търговия), G-24; АПЕК и др.
  
• 
  Активизиране на двустранните отношения.
  
• 
  След като системата вече не е биполярна се говори за това колко центъра на сила има. Основен въпрос е каква е системата понастоящем? Дали е универсална или йерархическа, еднополюсна или многополюсна. Отговор дава Хенри Кисинджър. Според него никоя държава не е влияела толкова осезателно върху системата на МО, както САЩ. Подходът на САЩ прагматичен и пресметлив, определен от икономическите им интереси. От друга страна техният подход е най-идеологизиран. Очертава две основни тенденции във външната политика на САЩ: тенденция към изолационизъм – развитие на ценности и идеали в собствената си страна; тенденция, свързана с присъщото им мисионерство в останалия свят – износ на ценности и идеали. Х. Кисинджър взема отношение и се опитва да даде визия на т. нар. Нов световен ред. Налице са и действат на глобално равнище две тенденции: 1.все по-нарастваща глобализация и 2. засилваща се фрагментация. Според него новия световен ред не е лишен от смутове. Свързани са с появата на три групи участници в системата, които претендират да са нации, но не притежават характеристиките нации. Това са:
  
• 
  Етническите отломки от бивши империи (СССР, Югословия);
  
• 
  Постколониалните държави – при тях границите им са административно очертани;
  
• 
  Държави от континентален тип, които претендират да са нации, но не са (Индия, Китай).
  

• 
  Икономическа мощ;
  
• 
  Военна мощ;
  
• 
  Технологична и информационна мощ;
  
• 
  Културна мощ– свързва се с масовост, разпространеност, привлекателност;
  

Разглежда МО и новия световен ред през призмата на цивилизациите и културата. Основната негова теза му е, че истинският сблъсък е между цивилизациите. Най-тежките конфликти са цивилизационните сблъсъци – става въпрос за сблъсък между културни идентичности, както и религиозната идентичност. Говори за няколко цивилизации:

• 
  Синоитска (Китай, но не само тя);
  
• 
  Ислямска (тюркска, персиийска субцивилизации)
  
• 
  Индуистка – с водеща Индия
  
• 
  Западна цивилизация – почива на западното християнство, но говори и за североатлантическа и отнася към нея – Америка, Австралия, Нова Зеландия
  
• 
  Латино-американска цивилизация
  
• 
  Руско-православна цивилизация –
  
• 
  Африканска цивилизация - с водеща ЮАР
  

1. Географско положение – значим фактор;

2. Геостратегическо положение, което често е определящ фактор;

3. Вътрешни фактори – икономически ресурс на държавата;

4. Състояние и характер на политическите институции;

5. Политически ценности (какви идеи изповядва държавата);

6. Външни фактори и цялостното състояние на самите МО.

ВП курс и ВП процес

• 
  ВП курс – генерално, трайно развитие на външната политика, по-продължително във времето, включва приоритети и политически формулирани цели. Това е стратегията на държавата.
  
• 
  ВП процес – конкретното осъществяване на ВП; средствата и начините за постигане на целите. Това е тактиката на външната политика.
  

Първо трябва да е налице потребност. Тази потребност не се превръща автоматично в цел, ако не се осъзнае. Интересът, това е осъзната потребност и вече осъзнавайки него, може да се формулира целта. Има два момента: обективен интерес и субективен интерес.

В основата на ВП стоят национални интереси – това са интересите и целите на държавата, проектирани навън. За да може държавата да формулира свои интереси, тя трябва добре да е осъзнала потребностите и ресурса си.
9.Външнополитическо решение – същност, видове, процес на вземане на външнополитически решения
І. Външнополитическо решение (ВПР) – свободен избор на действие, бездействие, поведение на субекти на международното право, с оглед защита на определени външнополитически интереси и цели. Особености на ВПР:

1. 
   Свързана със самите субекти – вземане на решение;
   
2. 
   Свързана с адресата;
   
3. 
   Последици на ВПР: трайни, в дълготраен план – стратегически;
   
4. 
   Реализацията на ВПР се урежда от вътрешното право и международното право;
   
5. 
   Рискови решения, които се вземат в условията на неопределеност и прогнозиране;
   
6. 
   Отговорност - в рамките на самата държави, в международен план. И в двата случая отговорността е политическа.
   

1. 
   Според значението им се делят на стратегически (свързани са с постигане на генерални ВП цели, формиране на ВП курс) и тактически (вземат се оглед с оглед ресализиране на стратегическите цели);
   
2. 
   Според продължителността на действието им: кратнотрайни и дълготрайни;
   
3. 
   Според естеството на органа, който ги взема: еднолични или колективни;
   

За да се пристъпи изобщо към вземане на ВП решения трябва да има проблемна ситуация. Това е съвкупност от обстоятелства, които влияят върху участниците в МО и тяхната ВП. Може проблемната ситуация да не е в ущърб на съответната държава и тя ще се стреми да я съхрани или самата държава да провокира проблемна ситуация, която е в нейна полза.

Процесът на вземане на ВП решения, включва три фази:

1. 
   Да се установи наличието на проблем;
   
2. 
   Субектите на МО трябва да разработят алтернативи на своето поведение и да се избере начинът на действие. Поне три алтернативи се разработят: два крайни случая и един оптимален. Колкото са повече са алтернативите, толкова са по-широки възможностите за маневриране в полето на външната политиката.
   

• 
  Силови (това не означава война) и несилови средства;
  
• 
  Според това, дали е употребена военна сила се делят на мирни (диалог) и военни средства
  

• 
  Доктрина за справедливата война, която е формулирана през ІІІ век от Св. Августин, а в последствие – Св. Тома Аквински през ХІІІ век я доразработва. Тази доктрина се появява след Християнството. Тя има много заемки от гръцката и римската философия. Според доктрината нанесените щети изискват възмездие. Тома Аквински добавя, че обект на възмездие трябва да е субективната вина на нарушителя – той да бъде наказан. Тази доктрина започва да изчезва, когато се появяват на политическата сцена националните държави в Европа. Доктрината отмира, и защото, избухват религиозни войни. Окончателно престава да функционира с подписването на Вестфауския мирен договор.
  
• 
  Доктрина за баланс на силите – до края на Първата световна война съществува. Трябва да се изработят правила за водене на война, които държавите трябва да спазват.
  
• 
  Устав на обществото на народите. Той не съдържа забрана на война. В Уставът се фиксира задължението на държавите да разрешават проблемите си с мирни средства. Такива са арбитражът и съдът.
  

• 
  През 1924 г. е подписан Протокол за мирно уреждане на споровете.
  
• 
  1928 г. – подписан международен договор, с който войната се забранява като средство за уреждане на спорове. Страни по този пакт са 15 държави. Пактът е подписан като открит международен договор, т. е. всяка държава, която реши по-късно да се присъедини, може да го направи.
  

чл. 1. Забранява войната като средство за ВП.

Чл. 2. на държавите се налага задължително решаването на спорове само с мирни средства.

• 
  Устав на ООН - регламентирането на проблема за употреба на сила, намира широка приложение в устава. Основен принцип е забраната за употребата на сила и заплаха. Говори се за цялостна забрана за употреба на въоръжена сила. Съществуват случаи, в които се допуска употреба на сила, която е правомерна. Два случая:
  

2. Право на държавите на индивидуална или колективна отбрана при нападение - чл. 51.

Има различни определения за дипломация:

1. Правомерно осъществяване на държавна функция, с цел защита на интересите.

2. Официална дейност на държавни глави и всички органи на външни отношения, която дейност има за цел: представителство и защита на интересите на държавата и гражданите.

Дефинициите разкриват 3 общи елемента:

1. Дипломацията е дейност, която се осъществява в сферата на външните отношения на държавата;

2. Основно средство на дипломацията са преговорите;

3. Осъществява се от специално упълномощени лица – дипломати. Едно лице придобива категорията на дипломат, когато започне да осъществява своите функции извън своята страна.

1. Двустранни и многостранни срещи;

2. Международни договори;

3. Дипломатически представителства;

4. Дипломатическа преписка;

5. Представителство на държавите при международни форуми.

• 
  формални – обединени са от дипломатическия протокол – съвкупност, от установени в практиката норми и правила за поведение. Всяко отклонение се разглежда като нещо нередно. Правила: за международна вежливост, за отношения в дипломатическия корпус, за приемите, за обръщенията и титлите, за ордените, медалите и отличията, за церемониала.
  
• 
  Неформални – действия, които се отклоняват от общоприетото за дадената ситуация поведение. Едната страна се опитва да даде някакъв сигнал към другите страни. Проблемът е дали изпратеният сигнал ще се разбере от другата страна и как ще се изтълкува.
  

• 
  Дипломатическите ноти – ней-важният документ.
  

• 
  Меморандум – за разлика от нотата не съдържа искане. Представя виждането на една държава по даден въпрос, като посочва фактите. Меморандомите биват самостоятелни документи, но могат да съпровождат и дипломатическата нота.
  
• 
  Паметни записки – използва се, за да закрепят устно заявление. Връчват се по време или след като са приключили преговорите, като с тях държавата обяснява как тълкува протеклите преговори. Изготвят се с цел предотвратяване на погрешно тълкуване.
  

1. 
   От гледна точка на това какви цели се преследват с преговорите:
   

• 
  За подобряване и възстановяване на отношенията между държавите;
  
• 
  За следвоенно устройство и преразпределение;
  
• 
  За постигане на сигурност;
  
• 
  За уреждане статута на нови субекти.
  

2. 
   Според субектите, които водят преговорите:
   

• 
  между дипломати;
  
• 
  между министри на външните работи;
  
• 
  между цели делегации;
  
• 
  между ръководители на държави и правителства.
  

1. Според средствата, с които се провеждат разговорите:

• 
  устна форма;
  
• 
  кореспонденция – размяна на дипломатически ноти.
  

• 
  открити (явни) – правомерният случай, проява са на явна дипломоция. При тях има публичност не само при обявяване на резултатите, но при изясняване на позициите, как са протекли преговорите и т.н.
  
• 
  тайни – проява са на тайна дипломация, като публични са само резултатите. Провеждат се по време на война, когато отношенията между държавите са обтегнати.
  

1. Фаза на сондажа – проучване на почвата за преговори. Това е предварителна фаза. Ако отношенията са крайно обтегнати, изострени или прекъснати, се налага намесата на трета страна, като посредник, която да направи сондажите и да осъществи контакт между тях.

2. Фаза на подготовка на ДП – определят се мястото, времето, нивото, характера, предмета на преговорите. Изготвя се предварителен дневен ред.

3. Преговорна фаза - стартиране на ДП по същество. Има подфази:

• 
  запознаване на позициите на другите страни;
  
• 
  избор на принципна преговорна стратегия: дипломатически пазарлък (готовност на едната страна да отстъпи, ако другата страна отстъпи по друг въпрос); позиционно преговаряне (безотстъпност в позицията, крайни преговорни стратегии);
  
• 
  всяка от преговарящите страни трябва да коментира позицията на другата страна; всяка страна се опитва да убеди другата страна, че нейната собствена позиция е най-правилна, чрез изтъкване аргументи, чрез убеждаване и компромис. Постигането на компромис е съгласуване на волите на участниците.
  
• 
  очертаване контурите на този компромис;
  

• 
  Случай на остро противопоставяне между две или група държави. То е породено от радикални промени за участниците в конфликта.
  
• 
  Според други възгледи, международния конфликт (МК) е изкривяване на системата на МО поради вътрешни структурни изменения.
  
• 
  Според трети изследователи, МК е противопоставяне, породено от сблъсък на външнополитически интереси на държавите.
  
• 
  Друго определение: МК е политическо отношение между субектите на МО и то възпроизвежда в остра форма противоречие.
  

1. Участници – могат да бъдат преки и косвени, както и съюзници на участниците в МК.

2. Причини: - да са трайни, постоянни във времето; - внезапно възникнали.

3. Поводи: много и разнообразни са.

Във връзка с участниците трябва да се изясни въпроса с ресурсите - материални, човешки, военни (в какво състояние са и колко бързо могат да бъдат мобилизирани), идеологически (степен на единство на нацията), вътрешнополитически (характера на политическия режим в държавата, политическите лагери), външнополитически (тази държава част ли е от някаква коалиция, блок от световен мащаб, какво е разпределението на силите в коалицията).

Освен ресурсите трябва да се държи сметка за равнището на претенциите на участниците в конфликта. Необходимо е да се анализира, има ли съответствие между ресурсите и претенциите на участниците.

• 
  Според устава на ООН:
  

1. 
   Спорове, които не са от естество да застрашават световния мир и сигурност;
   
2. 
   Спорове, чието продължаване застрашава световния мир и сигурност и изискват от световната организация намеса за разрешаването им;
   
3. 
   Заплаха за мира;
   
4. 
   Нарушаване на мира;
   
5. 
   Акт на агресия - само Съвета за сигурност може да ги обяви.
   

• 
  Според Херман Кан има 44 фази, като последните са свързани с ядрена война и унищожение.
  
• 
  Руски учени разглеждат няколко фази: 1. Разногласия. 2. Търкания. 3. Поява на напрежение. 4. Спор. 5. Инцидент. 6. Стълкновение. 7. Военна демонстрация. 8. Ограничена локална война. 9. Широко мащабна война. 10. Световна война.