Тайната на дивата гора патриция ст. Джон съдържание

Тайната на дивата гора

Съдържание:

ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ

Филип и аз израснахме в един хубав дом под грижата на нашата леля Маргрет. Бялата къща беше кацнала на склона на висок хълм, зад който залязваше слънцето. Пред нея имаше цветна градина, а по-нататък се простираше овощна градина; под дърветата й растеше иглика и детелина. Ние с Филип спяхме в двете тавански стаи на отворени врати, така че да можем да се чуваме. Никога не бих могла да реша чий прозорец ми бе по-скъп — моя или на Филип. Неговият ми вдъхваше чувство на защитеност, защото гледаше към обградената с бели борове градина и закрилящата прегръдка на плавно издигащия се хълм, обрасъл с жълтуга и папрат. А моя събуждаше в мен жажда за приключения, защото гледаше към една безкрайна равнина с ниви и разцъфтяли дръвчета, с далечни, далечни, пълни с тайнственост хълмове.

Аз обичах тия хълмове. Понякога те изглеждаха толкова зелени и близки, а понякога така неясни и далечни. Представях си ги като приказна страна, в която един ден, щом порастна, ще отида. И когато сутрин Филип идваше и сядаше в леглото ми, за да слуша песента на птиците или да се възхищава на изгрева, ние си разказвахме разни истории за ония хълмове, за странните животни, които нашите фантазии създаваха по тях.

Филип бе година и половина по-голям от мен и аз го обичах повече от всичко. Той беше кротко замислено момче, трудно вземаше решения, но щом вземеше, ги довеждаше докрай с голяма твърдост.

От най-ранни години той ми беше приятел, защитник и утешител, с когото се разделях само за училище. С него бяхме съвсем различни. Той беше едър, със сини очи и кръгло, спокойно лице; аз бях мършава и слаба, имах дълга руса коса и остра брадичка. Филип бе добър и послушен — аз бях дива и непокорна. Естествено, леля обичаше много Филип. А за мен казваше, че й скъсявам живота.

По време на тази история живеехме при леля Маргрет вече от 5 години — бяхме забравили как изглеждат мама и татко. Бях четиригодишна, когато те заминаха за Индия. Майка ми искаше отдавна да се върне, но войната пречеше за това. Струва ми се, че не желаех нейното завръщане. Леля Маргрет ми казваше колко разочарована би била мама от мен — аз желаех часа на завръщането да е по-далечен. По писмата изглеждаше, че мама ме обича, но това бе защото не ме познаваше. Явно че щеше да хареса много повече Филип и че Филип щеше повече да я обича, защото той обичаше всички. Затова аз не обичах да мисля за завръщането й и исках то да е по-далеч.

Но Филип можеше да си спомня за мама и когато понякога говореше за нея, се чувствах несигурна. Никога няма да забравя една вечер, когато заради сторена беля бях наказана да си легна без вечеря. Спомням си как си легнах в пролетния здрач — сърдита, разгорещена, гладна — и очаквах само едно — тежкото троп-троп от футболните обувки на Филип, който отива да си легне. Разбира се, той влезе директно в моята стая. Няколко минути той с пъшкане се мъчи да извади буцата от чорапа си — и какво излезе оттам? Едно съвсем размазано парче козунак, по което бе полепнал доста мъх и което миришеше определено на вълна. Но Филип бе много горд, че е успял под носа на леля да го пъхне в чорапа си, без тя да забележи. Разчупих лакомството с благодарно сърце. Филип седна на възглавницата ми и ме погали — той знаеше, че се нуждая от съчувствие.

- Какво ядохте? — запитах аз с пълна уста.

- За съжаление кнедли от риба — отговори Филип с тон, като че се извиняваше.

- Но те бяха твърде големи, за да пъхна някой в чорапа си. Не бяха много хубави, недей да съжаляваш.

- Чудовищно е от страна на леля да ме праща в леглото без вечеря — простенах аз с плачевен глас.

- Ако мама бе тук, нямаше да стори така.

- Не — отвърна Филип. — Съвсем не. Но виж, с леля ти си съвсем нахална и дръзка. А с мама няма да бъдеш такава.

- Откъде знаеш — възразих. — Съвсем е възможно.

- О, не — заяви той — ти просто няма да можеш. Тя е толкова светла и чаровна, и когато бивахме непослушни, тя ни вземаше в прегръдките си и ни разказваше чудни неща, така че съвсем забравяхме да сме лоши. Как не би могла да си припомниш за нея, Рут...

Отворих уста да го питам още за нея, но внезапно той скочи от леглото ми и се втурна като подплашен заек по коридора; чух кратко трополене, а после стъпките на леля нагоре по стълбите.

Тя влезе в стаята на Филип и се чу как тя приближава до Филип и го загъва. Чух как той запъхтян казва: «Лека нощ, лельо!» После леля излезе и застана срещу моята стая. «Лека нощ, Рут!» — каза тя.

Ако бях отвърнала на поздрава и бях казала, че съжалявам за поведението си, тя щеше да дойде и при мен, и да ме загъне. Но аз се уплаших от извинението. Престорих се, че спя и отговорих със силно хъркане, на което никой не би повярвал.

- Съжалявам, че си още в лошо настроение! — студено каза леля и слезе долу.

- Не забеляза ли, че не си се съблякъл? — прошепнах аз през коридора.

- Не — прошепна Филип в отговор. — Аз се бях загънал до брадата. Лека нощ, Рут.

- Лека нощ, Фил — отговорих аз, обърнах се към прозореца и мислите ми полетяха натам, накъдето Филип ги беше отвял със спомена за мама. Видях я да идва до мен и да ме целува. Гледахме към звездите и тя ми разказваше чудни истории. Заспах и сънувах как тя с Филип тръгват нанякъде. Когато се опитах да ги стигна, видях, че краката ми не могат да се помръднат.