Тайната на неговата сила алберт Хиберт за Смит Уигълзуърт – човекът

Имах привилегията да познавам Смит Уигълзуърт не само отдалече, но лично. Прекарвали сме време заедно както в моя, така и в неговия дом. Ние опознаваме даден човек и се научаваме да го ценим едва, когато разберем какъв е той в своя дом. Хората, които виждаха Смит амо зад амвона, нямаха реална представа какъв човек всъщност беше той: те въобще не можеха да оценят нежната натура, отразяваща образа на Исус, която беше в него. Те много рядко или никога не виждаха сълзите на състрадание, които се стичаха по лицето му: на тези неща бяха свидетели най-близките хора. Орал Робъртс е казал за себе си и за другите евангелизатори, че те се чувстват безкрайно задължени на този човек. Уигълзуърт беше велик апостол на вярата, който учеше и вдъхновяваше много хора. Съживлението, което започна чрез неговото служение заля цялата страна от запад до изток, от север до юг. И още чувстваме ефекта на това съживление дори днес.

Човек не можеше да остане същият, след като е имал лично общение със Смит Уигълзуърт. Това, което той вкарваше в човешките духове, беше неописуемо. То може да се разбере единствено, ако си го изпитал. Уигълзуърт почина през март 1947 г. на 87 години, но неговото служение продължава да живее в преживяванията на хиляди хора. Като поглеждам назад, мога да кажа, че в резултат на неговото служение, бе постигнато повече след смъртта му, отколкото беше жътвата през целия му живот.
Първа среща с Уигълзуърт

Смит Уигълзуърт и аз се срещнахме за първи път, след като бях изцелен по свръхестествен начин. Когато бях момче, майка ми и аз посетихме неголямо служение в гр. Уейкфилд, Западен Йоркшир, Англия. Беше студена, влажна февруарска вечер през 1923 г. Спомените ми са изключително ясни за всичко, което се случи през онази вечер. Дори си спомням химна, който хората пееха, когато влязохме в залата. Майка ми, въпреки че беше много религиозна и посещаваше редовно Английската църква, никога не беше познавала Исус като свой личен Спасител. Онази вечер тя Го прие в своето сърце. Когато се върнахме в къщи от събранието, тя каза на цялото семейство, че е „спасена”, но те не разбраха.

Баща ми имаше твърд характер. Той работеше в мината /както и тримата ми по големи братя/, беше шампион по билярд и ненаситен комарджия. И в същото време беше клисар и помощник в местната църква. Братята ми също участваха в дейността на църквата, като пееха в хора. Реакцията на баща ми относно изявлението на майка ми беше доста враждебна. Той й забрани да ходи на онова място повече. Но поради влиянието на братята ми, майка ми и аз продължавахме да посещаваме събранията, които провеждаха там. Когато наближи Великден, аз се разболях. В началото болестта ми не изглеждаше нищо сериозно, но по-късно се оказа, че карам двойна пневмония, която по онова време не се лекуваше. Изпаднах в дълбока кома. След като ме прегледал мозъчен специалист, той казал, че никога няма да се върна в съзнание и предположил, че това ще бъде за мое добро, тъй като мозъкът ми бил толкова увреден, че дори и да се върна в съзнание, съм щял да бъда умствено и физически неспособен за нормален живот.

Малкото служение, което майка ми и аз посещавахме, провеждало Великденска служба в едно от близките села. Във Великденската събота аз съм бил в кома от една седмица. Лекарят казал, че състоянието ми бързо се влошава и според него аз няма да доживея до вечерта. По молба на майка ми, баща ми отишъл на службата, за да поиска да се молят за мен. Пастир Ричардсън, който беше много добър приятел на Смит Уигълзуърт и Чарлс Бъкли – един от проповедниците на събранието, придружили баща ми до вкъщи. Когато те пристигнали, докторът тъкмо си тръгвал.

Когато г-н Ричардсън се поинтересувал за състоянието ми, докторът отговорил, че не ми остават повече от един-два часа живот. Цялото семейство се събрало в болничната стая; всички, освен майка ми, мислели, че това е краят. Въпреки че бях безнадеждно болен, те всички искаха да бъдат до мен в този час. Тъй като бях най-малкият, аз бях любимец на семейството.

Г-н Ричардсън и г-н Бъкли влезли в болничната стая. Тогава г-н Бъкли се обърнал към семейството: „Бог ни откри, че днес тук ще се случи чудо” – казал той. – Как ще реагирате, ако Бог изцели това момче?” Моят най-голям брат, приятен младеж, отговорил: „Ако Бог го изцели, ние ще Му служим”. Г-н Бъкли казал: „Вие осъзнавате, че обещанието ви не е пред мен, а пред Бог”. Брат ми отвърнал: „Да, осъзнаваме това”. „Сега ще се помолим”, – казал г-н Бъкли, и после добавил: „Но изцелението може да не стане моментално, затова не се обезкуражавайте. Бог ще ни даде знамение, преди да си тръгнем.” Когато те се помолили, на пръв поглед нищо не се случило. След това слезли да пият чай, който сестра ми била приготвила за тях. Тъй като били закъснели за следобедната служба, те щели да отидат направо за вечерната.

Братята ми ми били купили Великденски шоколад, който седял на нощното ми шкафче. Аз си спомням как излязох от комата и извиках: „Мамо, къде ми е шоколада?”

Бях изцелен съвършено. Семейството ми отиде на събрание с г-н Ричардсън и г-н Бъкли и там всички бяха спасени. Баща ми беше първият. Толкова изобличаващо беше това чудо, че за съвсем кратко време 57 човека, близки и роднини, бяха спасени. Разбира се, дяволът не можеше да преживее такова поражение, без да се опита да опровергае победата на Бог. Скоро след това аз получих пристъп на остър апендисит. Докторът дойде и каза, че животът ми може да бъде запазен единствено, ако спешно ме оперират. Майка ми каза: „Ако Бог не го изцели до два часа, ще се съглася на операция”. Докторът каза, че не може да поеме риска за тези два часа. „Много добре”, отговори майка, „ако вие не сте готов да изчакате тези два часа, аз поемам цялата отговорност за това, което може да се случи”. Докторът казал: „Аз ще се върна след два часа.” Когато се върнал, аз съм бил заспал, отново свръхестествено изцелен. Въпреки, че г-н Уигълзуърт живееше само на 20 мили от нашия дом, ние до този момент не се бяхме срещали. Но наскоро след това събитие ние се срещнахме и той искаше да научи всички подробности около моето чудо. Той се радваше на всичко, което Бог беше извършил, така, както, ако сам би бил инструментът за това изцеление. От този момент нататък той и нашето семейство станахме близки приятели.

Уигълзуърт никога не търсеше слава за себе си от което и да е изцеление. Единственото, което искаше, бе да бъде видян Исус. Той презираше величаенето от хора. Всъщност той каза, че веднъж Бог му говорил следното: „Уигълзуърт, Аз ще те изгоря дотолкова, че да не остане нищо от теб: тогава единственият, който ще се вижда в теб, ще бъде Исус.” От тогава той никога не търсел да бъде видян. Никога няма да забравя последния път, когато бяхме заедно. Ние седяхме на масата в неговия дом. Това беше една седмица преди неговата смърт. Гледайки към мен, със сълзи на очи, той каза: „Кога ще влезеш в областта, до която все още не си се докоснал, и ще започнеш да ходиш за Бог?” Той продължи: „Аз съм стар човек – вече на 87 години. Може би не ми личат: определено мога да кажа, че не ги чувствам и може да не им обръщам внимание. Но все пак не мога да споря със свидетелството си за раждане, а то ми казва, че съм на 87. Така че, аз трябва да приема този факт, независимо как се чувствам. Днес в пощенската си кутия имам покана за Австралия, за Индия и за Цейлон, също и за Америка. Хората са насочили погледа си към мен.”

Тогава той се разрида така, сякаш сърцето му се късаше. „Какъв нещастник си Уигълзуърт”, хлипаше той. „Какъв провал, като си помисля, че хората гледат на мен. Бог никога няма да отстъпи славата Си на друг; Той ще ме свали от сцената.” Аз си помислих: „Боже мой, ако този човек се смята за провален, то какво да мисля за себе си?”
Смъртта на Уигълзуърт

Два дни по-късно моят пастир, г-н Ричардсън се прибра да бъде с Бог. Неговото погребение трябваше да се състои точно една седмица след моето посещение в дома на Уигълзуърт. Трима от братята ми и аз бяхме помолени да носим ковчега на погребението. Ние седяхме на една странична пейка в предната част на църквата, която беше препълнена до крайност. Когато г-н Уигълзуърт влезе, всички очи се обърнаха, да гледат как с изправена стойка се отправя и сяда на първия ред.

Към края на службата Уигълзуърт се насочил към баща ми. А той гледал как тази изправена фигура става от мястото си и се изкачва по стълбите към служебната стая, по-скоро като човек на 60, отколкото на 87 години. Вече вътре, в стаята, Уигълзуърт целунал баща ми и го попитал за сестра ми, която беше болна. Докато баща ми отговарял, Уигълзуърт неочаквано залитнал напред. Баща ми протегнал ръце, за да го задържи и после внимателно го положил на пода. Но Уигълзуърт вече бил при Бог. Джеймс Салтър, който водеше службата, излезе от служебната стая и съобщи на хората: „Трябва да ви съобщя, че моят тъст, Смит Уигълзуърт току-що почина.” Беше 12 март 1947 г. Присъстващите бяха потресени. Само преди минута го бяха видели да влиза в страничното помещение напълно здрав, без болест, без болка, той беше си отишъл у Дома.

Лекар, когото познавам доста добре, бе повикан в църквата. Докато преглеждал тялото, той коментирал: „Какъв пример на съвършено здраве! Умрял е в разцвета на мъжката си сила и няма никаква видима причина за смъртта. Точно както, когато работник се връща от работа вкъщи, сваля си палтото и се отдава на почивка.” Мисля, че е успял да го илюстрира добре.

По закон, лекарят трябва да е извършил аутопсия, за да се определи причината за смъртта, преди да се даде разрешение за погребение! Но това не беше направено в случая. Законът на естествената област бе прескочен, въпреки че изрично беше описан начинът на процедиране! Това е единственият подобен случай, който ми е известен. Доколкото знам, друг път не се е случвало подобно нещо. /Тогава аз си спомних изявлението, което Уигълзуърт направил пред своята жена: „Никога нож няма да се докосне до това тяло, докато съм жив, и след смъртта ми.”/

Когато Уигълзуърт работел като водопроводчик в Брадфорд, Англия, той получил остро възпаление на апандисита. Жена му повикала лекар, който му казал, че се нуждае от спешна хирургическа намеса. Когато Уигълзуърт казал „не”, докторът продължил по своите обиколки, но в един момент се почувствал толкова притеснен, че се върнал да провери състоянието на своя пациент. Когато г-жа Уигълзуърт го уведомила, че съпругът й е тръгнал за работа, докторът отговорил: „Ясно, значи скоро ще го донесат като труп”. Но това не се случило. Бог го изцелил.

Уигълзуърт имаше воля да държи на решението си, да не минава нож през неговото тяло, докато е жив, но определено въпросът за след смъртта е друго нещо. Как можеше да реши подобно нещо? Мога само да заключа, че той е пророкувал с вяра. Наистина стана точно така, както той беше казал. Но вземайки такова решение, то неминуемо щеше да бъде изпитано…

След като влязъл във служение на пълно работно време, Уигълзуърт започнал да страда от камъни в бъбреците. С бельо, цялото пропито с кръв, той казал на Господ: „Можеш да ме изцелиш, защото няма да се подложа на операция.” И наистина никога не го направил. След време той изхвърлил всеки един от тези камъни, като някои от тях – абсолютно свръхестествено.

Докато стоях с другите край гроба на Уигълзуърт, един евангелизатор, работещ към Хоум Мишън Бюро, ми каза: „Алберт, какво ще правиш сега?” Гласът му бе изпълнен с патос. Всичките му надежди бяха погребани заедно с този Божий човек. „ Аз продължавам”, отвърнах аз, „А ти?”

Бог не иска ние да имитираме Смит Уигълзуърт. Той си беше уникален. Но Бог иска ние да бъдем ние, да погледнем на това, което можем да бъдем в Бог, защото в много случаи има голяма разлика между това, което сме и това, което можем да бъдем в Бог. Ние можем да бъдем също толкова успешни в нашата област, в която работим, както Уигълзуърт беше в своята, ако сме готови да платим цената.

Уигълзуърт беше изключително чувствителен към движението на Святия Дух. Но понеже като човек той беше външно корав, някои от действията и думите му изглеждаха груби. Спомням си една моя леля, която отиде при него, за да се помоли за оплакванията й в стомаха. Той я удари с юмрук в корема. Тя изпищя, но беше изцелена. Не знам някой да е имал лоши последствия от подобна, наглед груба намеса от страна на Уигълзуърт. По-скоро знам обратното. Хората, подложени на такива действия, оздравяваха. Човек, който служи на хората с такъв маниер, трябва да познава Бог; в противен случай подобни действия могат да се окажат фатални.

Спомням си как Уигълзуърт веднъж отговори на въпроса, защо понякога удря хората. Той каза: „Аз удрям дявола. Но ако човекът се окаже на пътя ми, какво мога да направя?” Той казваше: „Ти не можеш да се отнасяш нежно с дявола, нито трябва да го утешаваш – той обича това.”

Много теолози не бяха съгласни с него, но въпреки несъгласието си, те не можеха да произведат неопровержимите свидетелства, който той имаше в своето служение, за да подкрепят своите теории. Уигълзуърт гледаше на дявола като на нещо реално и вземаше власт над него. Тези особени действия бяха начинът, по който той изразяваше своя авторитет в духовния свят. За мен това беше ясен пример на „постигнатото оправдава средствата”.

Ние слушаме толкова за действията чрез вяра. Но какъв е смисълът, който влагаме в това? Питам това, защото съм виждал хора да се опитват да правят неща, които си мислят, че са дела на вяра, но да имат посрамващи резултати, които със сигурност не прославят Бог. Ако ние искаме да имаме делата чрез вяра, които Уигълзуърт имаше, то ние трябва да живеем живота, който Уигълзуърт живееше. Да се опитваш да действаш на вяра, без да живееш съответен живот на вяра, е наистина безпочвена самонадеяност. Виждал сам това да се случва много пъти. Уигълзуърт винаги твърдеше, че Божиите деца са в позиция на сила, за да се справят с дявола единствено, когато живеят праведно. Той беше абсолютно предаден на принципа на святостта. Беше много прям и решителен в служението си. Никога не се извиняваше за това, което е казал. Пример за това е реакцията му на едно събрание, на което аз присъствах. Една дама, която при други случаи е изговаряла послания на езици, които Уигълзуърт е тълкувал, започна да говори на език. Разпознавайки, че жената този път не следва ръководството на Духа, Уигълзуърт я прекъсна рязко: „Седни си, жено, това е по плът.”

Уигълзуърт беше човек, който обичаше истината. Нямам предвид само истината, която се намира в Библията като писано Слово. Говоря за самите му действия, за това, че той се беше привързал и живееше според тези духовни принципи. Той никога не преувеличаваше нещата в която и да е област. В сферата на евангелизаторството на човек понякога му е от ясно по-ясно, че броят на спасените и изцелените, който се оповестява в даден репортаж е доста преувеличен. Уигълзуърт винаги описваше подробностите в своите събрания точно, както са били, без да ги до украсява.

Всичко, което той казваше, беше 100 % истината. Всичко, което обещаваше, той го изпълняваше, без да се отмята. Ако имаше и най-малко съмнение, че може да не успее да изпълни дадено обещание, той предпочиташе въобще да не го дава. На събрание другите лесно можеха да забележат, че Уигълзуърт се влива в Духа. Великденските дни бяха много почитан празник в Престън, Англия. За специалната служба, която се провеждаше там по това време, знаеше цялата страна. Въпреки че Уигълзуърт пътуваше много, той винаги гледаше да е в Престън за тези събрания и обикновено той ги организираше. Тези, които проповядваха на празника, свидетелстваха за голямата свобода, която имаха там, защото домакините не се опитваха да създават контролираща атмосфера. Когато Уигълзуърт станеше да говори, се изливаше вълна на благословение, защото той не се опитваше да привлече вниманието върху себе си като човек или проповедник, но към Христос.

Християнската църква не е успявала да има такива резултати в света, каквито би трябвало да има, поради егоцентрични стремежи. Смит Уигълзуърт презираше точно тези амбиции и открито ги изобличаваше. Той напълно приемаше Колосяни 1:17-19 „И Той /Исус/ е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява. И глава на тялото, тоест на църквата е Той, Който е началникът, първороден от мъртвите, за да има първенство във всичко. Защото Отец благоволи да всели в Него съвършената пълнота.” Зад грубоватата външност на Уигълзуърт беше скрито необикновено състрадание. Докато четеше хилядите писма, в които го молеха за помощ, сълзи се стичаха от неговото лице. В такива моменти цялата му същност се разтърсваше – той осъзнаваше ужасяващите поражения на греха. Това откровение беше една от тайните на неговото служение.

Често е повдиган въпросът защо Исус плака пред гроба на Лазар, когато знаеше, че гниещият труп ще бъде преобразен от думите на възкресение. Ако Той знаеше, че Лазар ще възкръсне, защо тогава плачеше? Много просто. Исус беше наясно с пораженията на греха и Той осъзнаваше скръбта на тези, които стояха около гроба, и това, че те са жертви на погубващата сила на греха. Защо Исус се обърна към жените, които плачеха, докато Той отиваше към Голгота и им каза: „... недейте плака за Мен, но плачете за себе си и за децата си.” /Лука 23:35/. Той разбираше какви са последствията от греха и какво е действието му в момента. Смит Уигълзуърт често плачеше, когато виждаше нуждите на хората, защото той, както Исус, осъзнаваше пораженията на греха.
Скромен /обикновен/ човек

Уигълзуърт можеше да стане много богат човек, но той не гледаше на нищо, което притежаваше, като на свое. Той осъзнаваше, че всичко, което има, и той самият, принадлежи на Господ. Той можеше да живее в палат, но вместо това избра да му бъде достатъчна една каменна къща в Бредфорд, Англия. В този дом духовната атмосфера беше както в Тронната зала на Бог. В него можеше да се почувства реалното Божие присъствие. На мен винаги ми беше приятно да го посещавам. Това беше, като да влезеш в светилището на Бог и да бъдеш обгърнат от облака на слава.

Уигълзуърт не само достигаше и благославяше хора по целия свят, но също и даваше с радост за мисионерски служения. Той даваше личните подаръци, които получаваше и които по право бяха за него, за делото на Бог. Евангелизаторската мисия в Конго беше много близко до неговото сърце. Дъщеря му Алис и зет му Джеймс Салтър работеха на това мисионерско поле. Всъщност Салтър и Бъртън бяха основателите на тази мисия, която днес наброява 4 000 църкви.

Уигълзуърт беше много практичен. Спомням си веднъж, точно бях на излизане от неговия дом, след като го бях посетил през една студена, влажна вечер, той положи ръце върху мен, да ме благослови, и след това ме посъветва: „Закопчай се добре и си вдигни яката. Грижи се за това тяло. То не принадлежи на теб, а на Господ и ти ще бъдеш отговорен за него в деня на Съда.”

Уигълзуърт беше абсолютно против вижданията, че хората могат да очакват Бог да ги изцелява, ако те се отнасят със своите тела, както им падне. Той не гледаше снизходително на хора, които си навличат болест в резултат на собствената си глупост.

Уверен в това, че лошият външен вид не прославя Бог, Уигълзуърт винаги се обличаше добре. Във времето на материална криза имаше хора, които го критикуваха за тези му привички. Но когато напусна работата си като водопроводчик, за да бъде в служение на пълно работно време, той беше казал на Господ: „Първия път, когато остана със скъсани обувки и панталони, които трябва да бъдат кърпени, аз се връщам на старата си работа.” Той твърдеше, че ако човек уповава на Бог, никога няма да му се налага каквото и да е, защото Бог се грижи за него. Уигълзуърт доказа правотата на своята гледна точка – никога не му се наложи да иска нещо от някого и никога не му се наложи да се върне отново на работа като водопроводчик, въпреки че имаше семейство, което трябваше да осигурява. Той винаги казваше, че Бог не е стиснат, но Бог е който снабдява изобилно и дори дава възможност да послужиш на другите чрез своето изобилие. И Уигълзуърт го правеше.

Смит Уигълзуърт вярваше, че човек не трябва да бъде управляван от своя темперамент. Много хора са роби на своя гняв. И самият Уигълзуърт някога бил подвластен на избухливост. За да се справи с този проблем, той отишъл, за да бъде сам с Бог и стоял затворен, докато не постигнал пълна победа над своите емоции. Той станал точно обратното на това, което е бил. Вместо да реагира бързо на обстоятелствата, той запазваше съвършено спокойствие, независимо каква е ситуацията. Никога не избухваше в гняв, дори пред лицето на критика или гонение, а той имаше опит и в двете.

Въпреки че Уигълзуърт живееше във време, когато дори и най-безобидната форма на отпочиване се смяташе за светско поведение и предизвикваше съдене от много християни, той не беше критичен към другите. Той изцяло се придържаше към дефиницията на Уесли за светщина, която той написал в своя дневник: „Светщина е това, което охлажда любовта ми към Бог!”

Уигълзуърт беше свят човек, защото той беше подредил правилно своите приоритети. Веднъж го попитах, дали някога е чел вестник. Той отговори: „Не, само съм преглеждал заглавията”. Тогава го попитах защо, дали смята че четенето на вестници е грях. Той отвърна, че не това е причината, но че той просто няма време да ги чете. „И между другото”, добави той, „защо трябва да си губя времето да чета вестници, които ще ми дадат половината истина, когато, ако чета Божието Слово, мога да бъда уверен, че научавам цялата Истина?”

„Божието слово винаги е за предпочитане пред думите на човека”, обичаше да казва той.

Уигълзуърт вярваше в пълното предаване на Бог. „Много често”, разсъждаваше той, „ние се опитваме да обуздаем стария човек, но не можем. А Бог може, ако ние напълно Му се предадем.” Той си поставяше за цел да бъде като Исус и на това се дължеше неговия успех в работата за Господ.

Исус ни даде едно безпогрешно правило, което със сигурност ще ни донесе успех. Той каза: „Последвайте Ме и Аз ще ви направя ловци на човеци” /Матей 4:19/. Думите „Следвайте Ме” по смисъл означават „Бъдете като Мен”, и точно поради това, че Уигълзуърт се покори на тези думи, той успя да постигне всичко това. Обърнете внимание на дръзновението, с което Павел се обръща към християните в Коринт: „Бъдете подражатели на мене, както съм и аз на Христос!” /І Кор. 2:1/. Скептикът би извикал: „Колко е горд! За какъв се мисли тоя?” И все пак нито един от критиците на Павел не можеше да извърши това, което той вършеше. Следователно тази критика е безпочвена.

Смит Уигълзуърт нямаше дори начално образование. Той беше изпратен да работи в завод на седемгодишна възраст. Работейки по 12 часа на ден, той не е имал възможност да ходи на училище до 26-тата си година. Уигълзуърт не знаеше да чете и да пише; после жена му го научи.

Когато Уигълзуърт и съпругата му започнаха Боуланд Стрийт Мишън /проповядване по улиците на Бредфорд/, жена му беше проповедник, а той вършеше помощното служение. Но след като беше кръстен в Святия Дух, Уигълзуърт се преобрази. Той започна да проповядва една вечер и жена му извика: „Това не е моят Смит!” Старият Смит Уигълзуърт никога повече не беше видян. От този момент нататък за него да живее, беше Христос.

В новогодишната нощ на 1913 г. неговата обичана жена Мери Джей, която той галено наричаше Поли, замина да проповядва на едно място, но по време на пътуването внезапно починала. Тялото й било върнато в дома им. По искане на брат Уигълзуърт, безжизненият труп на неговата любима бил отнесен в нейната стая и положен на леглото. Когато мъжете, които я били донесли, си тръгнали, Смит затворил вратата. В името на Исус Христос той смъмрил смъртта и й заповядал да напусне жена му. Тя отворила очи, погледнала го и казала: „Защо направи това, Смит?” „Поли, нуждая се от теб”, отговорил той. „Смит, аз свърших работата си на земята. Бог иска да отида при него” .Те си поговорили известно време; после Уигълзуърт казал: „Добре, ще те пусна да си идеш”. Тя отново положила глава на възглавницата и отишла с Господ. Отново при това събитие, от което толкова зависело неговото щастие, той доброволно преклонил своята воля пред Божията воля.

Смит Уигълзуърт имаше едно всепоглъщащо желание – да бъде като Спасителя, Когото той обичаше толкова много. Веднъж, когато проповядваше върху Матей 5:6, той каза: „Да гладуваш и да жадуваш за правдата, означава, че нищо друго не те очарова повече от това, да бъдеш близо до Бог. Ако има нещо в сърцето ти, което поражда осъждение, ти не можеш да се молиш с молитва на вяра. Чистотата на сърцето е жизнено важна за състоянието на вярата. Когато предадеш цялото си сърце и живот на Божия план, когато копнееш да бъдеш свят, когато копнееш за чистотата, тогава и само тогава законът на животворящия Дух те освобождава от закона на греха и на смъртта.” Смит беше свят човек, но той никога не се смяташе за по-специален от другите. Той винаги изповядваше, че всичко, което има, и всичко, което е, е чрез Бог.

Уигълзуърт не само че вярваше в Божественото изцеление, но той вярваше и в Божественото здраве; и той самият беше свидетелство за тази си вяра. Негови критици са задавали въпроса: Ако Уигълзуърт вярваше в Божественото изцеление, защо тогава носеше очила за четене? Ако искам да съм напълно искрен, ще кажа, не знам. Той носеше от онези старомодни очила, които не се задържаха на ушите, а се закрепяха само на носа. Те падаха много лесно. За да не му падат на земята, той ги носеше завързани с връвчица за палтото си. Аз често го виждах как си слага очилата, за да чете и как никога не си правеше труда да ги връща обратно, когато му паднат от носа. Той ги оставяше да висят на връвта и продължаваше да чете без тях. На 81 годишна възраст нито един от естествените му зъби не липсваше и нямаше следа от увреждане. Искайки да докаже, че Уигълзуърт е измамник, един зъболекар в Швейцария попитал дали може да погледне в устата му. Смит се съгласил. След прегледа зъболекарят заявил, че никога не е виждал такъв идеален комплект от зъби.

Хората казвали, че един от най-големите недостатъци на Уигълзуърт била неговата граматика. Вярно е, че граматиката му не бе на високо ниво, но поради мощното му помазание лично аз не смятам, че това беше особена пречка. Никакви препятствия не съществуват, когато има помазание. То компенсира много от човешките несъвършенства.

Уигълзуърт показа какво може да направи Бог с човек, който Му е напълно посветен. Един необразован човек с Божието помазание може да постигне много повече от един образован, но без помазание. Благословението на Бог върху каквото и да е ще повдигне неговата стойност. В 14 глава на Матей малкото момче даде всичко, което имаше – 5 хляба и 2 риби. Но когато Исус ги взе и ги благослови, вижте какво стана. Пет хиляди мъже плюс жените и децата бяха нахранени!

Смит даде всичко, което имаше, на Бог, дори и по отношение на граматиката. Той веднъж написал писмо на един висшист. Следващият път, когато се срещнали, човекът казал на Смит: „Знаеш ли, ти си написал името на Святия Дух по седем различни начина в своето писмо.” Той го попитал: „Разбра ли смисъла? „О, да.” Тогава Смит казал: „Слава на Бог, това е единственото, което има значение.” Ние може да сме добри в употребата на английската граматика, но какво правим с тази способност? Какво сме постигнали ние, които имаме толкова знания? Уигълзуърт даде това, което имаше на Бог, и само вечността ще разкрие какво наистина Бог извърши чрез него.