Тайното учение Богомил Райнов предговор „Няма религия по-висша от истината

„Няма религия по-висша от истината."

Названието на тази книга не е моя находка. То е заето от един капитален труд, публикуван преди сто години, за кой­то по-натам ще стане дума. Не са мои открития и основните положения, изложени в книгата. Накъсо казано, не претендирам за авторство. Нещо повече: Пазил съм се от изкушени­ето да проявявам нюанси на авторство в излагането на прин­ципи, оповестени от същества, които неизмеримо ме превъз­хождат. Единствената ми цел е била да изложа възможно най-точно, най-ясно и най-кратко тези принципи, съдържащи се в множество томове на една твърде специална литература, дос­тъпна само за малцина.

И ако все пак си позволявам да поставя своето име вър­ху корицата, то е поради едно съвсем прозаично съображе­ние. В наши дни, когато книгите най-често се издават, за да рекламират автора си, анонимното произведение винаги пре­дизвиква недоверие. Щом избягваш да го подпишеш, значи избягваш да поемеш отговорност за него. А известно е, че отговорността се избягва най-вече когато произведението е лошо.

Прочее поемам отговорността с ясното съзнание, че ако съм вложил в книгата и нещо свое, най-вероятно е това да бъдат отделни неточности или непълноти при излагане на ед­но учение, което бих могъл да нарека „мое", само в смисъл че съм го възприел дълбоко в съзнанието си. И не от вчера.

Разбира се, когато кажеш „не от вчера", неизбежно след­ва въпросът „а защо - чак сега?!". С други думи, защо толко­ва дълго си мълчал и ако проговаряш чак сега, не е ли това един от баналните днес трикове да се нагиздиш с нова премя­на, по-удобна и по-подходяща за съвременните вкусове?

Този въпрос „защо чак сега?" звучи с особена настой­чивост за мене, тъй като моят досег с Учението датира още от детска възраст. Понякога даже си мисля, че именно поне­же твърде рано можах да надникна бегло в Учението и да си въобразя, че вече съм го разбрал, тъкмо затуй влиянието му едва ме докосна, без да остави дълбоки следи в душата ми през бурните години на младостта.

Веднъж, още като дете, докато чистех от прах библио­теката на баща ми, открих снимката на непознат мъж. Обра­зът на този мъж с големи очи, лъчезарни и проницателни, ме е спохождал и в детството, и по-късно. Описал съм тези си преживявания в книгата „Този странен занаят" (1976), а съм споменавал и за първите си не особено трайни връзки с тео­софията („Тютюневият човек", 1975).

Към края на 20-те години около баща ми се бе събрал известен брой приятели и съидейници, които създадоха теософска ложа, наречена „Орфей". Това бяха хора различни по възраст, професия и интелектуални възможности, но всички обединени от идеята за самоусъвършенстване. Имаше трима художници, двама учени, един запасен генерал, един музикант и неколцина млади хора с неуточнени още специалности. Съ­бираха се веднъж седмично вкъщи, за да обсъждат различни въпроси на теософията. Аз също присъствах на сбирките, свит _:в някой ъгъл и слушах без особен интерес разискванията, по­неже вече имах някаква представа за разглежданата материя от разговори с баща си и от прочетеното тук-там.

С течение на времето ентусиазмът у членовете на ло­жата като че взе да се изпарява. Посещенията ставаха нере­довни, сбирките - все по-редки, додето накрая групата се раз­падна. Много по-късно разбрах, че при подобни групи процесът на постепенно разпадане е далеч по-обичаен от проце­са на мечтаното възлизане към светлата цел. Повечето кан­дидати за ученици се насочват към Учението с измамната на­дежда да се облагородят в кратък срок и да получат едва ли не наготово всички черти на съвършенство, а от там - и всич­ки плодове на житейска сполука. Такива хора смятат, че са­мо защото са проявили интерес към Учението, то е длъжно да им се отблагодари, като им осигури бърз и всестранен успех. А когато открият, че трябва да постигат всичко сами с големи и постоянни усилия, поривът им замира и те неусет­но се връщат към всекидневното вяло съществуване, с все­кидневните дребни грижи и дребни стремежи. Ние сме свик­нали да гледаме на героизма като на нещо изключително, ала истината е, че има доста хора, готови на еднократен подвиг. Значително по-малко са онези, които са способни на продъл­жително и търпеливо съграждане, ден подир ден и стъпка по стъпка към избраната прекрасна цел. Защото съграждането, стремежът към хармония и съвършенство изисква постоян­но усилие, - не в смисъл на болезнено напрягане, а на висок духовен устрем. Докато разпадането не изисква никакво уси­лие, то настъпва естествено и неизбежно именно там, къде­то енергията на преодоляване замира. То е обратно на расте­жа. То е гниене.

От ложата „Орфей" все пак остана нещо. Това бе една троица - баща ми заедно с двама свои приятели - Никола Трифонов и Благой Мавров, които продължиха да се съби­рат в името на общото дело. За момента общото дело се изразяваше в две неща. От една страна - съставяне и публику­ване на серия уроци, предназначени за хора, решили да пое­мат пътя на самоусъвършенстването. От друга страна - пре­вод и обнародване произведението на Елена Блаватска „Тай­ното учение". Първата задача, въпреки всевъзможни труд­ности, бе изпълнена. В отделни миниатюрни книжки бяха от­печатани 24 урока за млади ученици и 7 - за напреднали. По липса на друго място изданието бе складирано на нашия та­ван, където по-късно бе разграбено с неизвестна цел от неиз­вестни лица, без да стане достояние на евентуалните канди­дати за духовно развитие.

Изпълнението на втората задача се натъкна на още по-големи пречки. Трябваше не само да бъде умело преведен един огромен и труден текст, възлизащ на повече от три хи­ляди страници, не само да бъдат обяснени множество не­познати за читателя санскритски изрази, но което бе най-трудното - да се намери издател, готов да се нагърби с об­народването на такова колосално по обем произведение. А понеже издател не се намери, тримата приятели, въпреки че бяха разумни зрели мъже, решиха сами да публикуват „Тай­ното учение", като го разделят на 12 тома и открият под­писка за абонати. Първият том излезе през 1930 и в предго­вора се поемаше обещание цялата книга да бъде отпечатана най-много за две години. Изданието бе в голям формат, на луксозна хартия, с рисувана от баща ми цветна корица, изоб­що твърде привлекателно на вид. Това не попречи първият публикуван том да си остане и единствен. По-нататъшната история на „Тайното учение" в неговия български вариант бе сведена до мъчително изплащане на солидните задълже­ния към печатницата.

Допускам че тези и някои други неуспехи на баща ми в стремежа му да служи на ближния, са спомогнали за възник­ването на скептицизма ми спрямо възможността Тайното уче­ние да се превърне в явно убеждение на хиляди хора. Макар отрано да бях приел бащините си възгледи за човечност и правда, аз по-късно, в годините на юношеството, все повече се убеждавах, че не индивидуалното самоусъвършенстване, а широкото социално движение единствено е в състояние да премахне неправдата и жестокостта.

През 30-те години баща ми почна да получава неизвест­но как и откъде някои книги от поредицата „Агни Йога"¹, да ги чете и препрочита всекидневно, а по-сетне и да ги използва като отправна точка при създаване на поредицата свои рома­ни под общо название „Мория". Впрочем тия романи също бяха едно самоотвержено дело и един грандиозен неуспех.

Понеже времето на младостта е време на любопитст­вото, случваше се да надзъртам в някое от почти квадратните томчета на „Агни Йога", колкото да разбера все пак какво чак толкова е очаровало баща ми. Но любопитството ми бе съвсем повърхностно, а в мислите ми витаеха видения за ге­роични дела, за барикади и класови битки.

Вече съм писал в книгата „Третият път" (1977), че ув­лечението ми по социализма бе резултат не от опознаване на марксизма, а от съчувствието ми към бедните и от надежда­та за бъдещо братство между хората. Ще цитирам няколко реда от книгата, доколкото имат значение за онова, което ще Добавя след малко:

„Съзнавам, че много по-сериозно и тържествено би проз­вучало, ако кажа, че съм разрешил съдбоносния проблем за житейската позиция подир задълбочени размишления върху основния философски въпрос или върху законите на общест­веното развитие. Но в ония години аз още не бях размишля­вал по тия неща и ако почнех да говоря по тях, навярно бих говорил не като комунист, а като пълен невежа."

„И колкото да звучи обидно за интелекта ми, налага се да призная, че бях се насочил към третия път не по повелята на интелекта, а по призива на това съвсем обикновено и ли­шено от всякаква научна квалификация нещо - сърцето."

„Картините на човешката мизерия, с които тази безк­райна галерия - улицата, изобилстваше... простолюдието, на­тъпкано в миризливите ахчийници... дрипавата навалица от селяни по пазарищата... човешките отрепки, ровещи се в ко­фите за боклук, работниците, излезли на демонстрация и но­сещи като единствено оръжие табелките с несръчно написа­ни лозунги... такива бяха дреболиите, които караха сърцето ми да се свива и неусетно ме насочваха към мисълта за из­бавлението, за равенството и братството между хората."

„Едва по-късно ми обясниха, че всичко това съвсем не е комунизъм, а обикновена дребнобуржоазна сантиментал­ност. И че комунизмът се основава не на емоционални реак­ции, а на една строго научна теория за света и за общество­то. Само че изглежда не бяха успели да ми го обяснят твърде убедително или пък аз бях се оказал не особено схватлив, понеже у мене докрай си остана подозрението, че нещата не стоят точно така."

За да завърша в края на книгата:

„И си мислиш, че до това се свежда всичко: човешкото съпричастие да се извиси по сила до порива на една майка. Но порив не към своето дете, а към децата, към хората, към света."

„Нека учените наричат този порив инстинкт. Нека ху­дожниците го величаят като красота. В последна сметка той не е нищо повече и нищо по-малко от обич."

„Обичта, която движи слънцето и другите звезди, както е казал поетът."

И тъй аз стигнах до социализма, следвайки пътя на човеколюбието. Но приобщаването към едно движение, а още повече към партия или секта, крие нещо коварно, за което рядко си даваме сметка. Особено в периоди на остра борба приобщаването предполага пълна убеденост и единомислие. А известно е, че пълната убеденост лесно прераства във фа­натизъм, както и единомислието - в сляпо подчинение. Така твърде често участието в една партия представлява форма на духовно заробване, даже когато партията изписва на знаме­то си думата свобода.

Усетил съм го на гърба си това заробване, затуй говоря с опита на потърпевш. Осъзнавал съм как в името на общите идеали, които споделяш, трябва да се съгласяваш с неща, ко­ито съвсем не споделяш. Бил съм едновременно жертва и ин­струмент на идейно насилие. Скандирал съм - не като лич­ност, а като част от тълпата - убоги, натрапени лозунги. Пов­тарял съм покорно кухи схоластични сентенции. Търсел съм оправдание за недъзите днес, в обещанията за сияйното утре. И най-важното, вярвал съм, че всичко това е необходимо. Необходимо - за кого и за какво? Необходимо за хората, ко­ито съчиняваха там „горе" формулите си за социализма, без Да се интересуват от твоето мнение.

Писал съм вече по тези неща, така че няма да навлизам в подробности, нито ще занимавам читателя с автобиографи­ята си. Ще се спра само на фактите, свързани с отношението ми към Учението. Не учението на социализма, а Учението, на което е посветен този малък труд.

През 1960 се завърнах в страната, след продължителен престой в Париж. Излишно е да казвам, че културният живот у нас трудно можеше да се мери с атмосферата в Париж, но все пак ми се струваше, че е настъпила някаква, макар още плаха промяна към по-добро. Израсло бе талантливо поколе­ние млади художници. Устроена бе първата младежка излож­ба, а по-късно и една Обща изложба с широко участие на мла­дежите. Но още при журирането на творбите за тези изложби възникнаха и конфликтите. Някои от възрастните майстори, атакувани понякога в миналото като формалисти, сега бяха започнали на свой ред да отправят същите обвинения към но­вите дарования и да вземат под свое покровителство главно бездарници, защото какво по-приятно от това, да проявяваш снизхождение към хора, които няма никога да те засенчат. Поз­волих си волността да застана на страната на младите таланти и с това предизвиках яростта на целия академичен и партиен синедрион. В продължение на три години бяха изпробвани всич­ки средства да бъда ликвидиран обществено и физически. На всичко отгоре, изглежда че и биологията бе привлечена за съ­юзник от враговете ми, защото тъкмо тогава заболях тежко и се озовах почти агонизиращ в инфекциозната болница. Когато по-късно взех да идвам на себе си, то бе за да осъзная, че на­пускам живота при пълен крах - ненаписани книги, непогасени дългове и деца, обречени на немотия.

Всички сме го изпитали, нали? Връщаш се от гроби­щата, където току що са заровили някой твой близък. И при спомена за вкочанясалото тяло, за восъчното, вече непод­вижно лице и за тази черна зейнала яма, в която приключва всичко, - изведнъж съзнаваш колко жалки са грижите, в които минават дните ни - страховете и надеждите, съперни­чествата и боричканията, дребното злословие и суетните стремежи...

Когато излизах от болницата изпитвах същото чувст­во. Връщах се от едно несъстояло се погребение - собстве­ното ми погребение. Усещах облекчението, което изпитваме винаги при разминаване със смъртта, но бях обзет и от ня­каква тягост при мисълта, че искам или не искам, трябва на­ново да се потопя в нечистата мътилка на всекидневието. Жи­вотът в този момент ми изглеждаше не само труден и нера­достен, а и напълно безсмислен. Бях оживял сякаш единстве­но за да разбера, че не ми се живее.

Естествено, казвах си, че мрачните мисли не са нищо друго, освен болестно състояние. Казвах си, но без да го вяр­вам твърде. Защото кое всъщност е болестно състояние: Да съзнаваш трезво безсмислието на живота, или да подскачаш безгрижно, запътен към гроба?

Подобни настроения не ме връхлитаха за пръв път. И аз, като всички други, бях предъвквал в минути на безпомощност разсъжденията за живота и смъртта в техния най-банален ва­риант. Даже още на младини бях стигнал до идеята за самоу­бийство. Кой не е стигал. Но онези по-раншни състояния бяха само израз на преходно малодушие и на наивно самосъжале­ние. Сега, след като огънят на треската бе преминал, устано­вявах спокоен и безучастен, че всичко е без значение, включи­телно и самоубийството: Какъв смисъл да се стремиш към не­що, което и без това се приближава неотменимо към тебе.

Понякога се настанявах зад бюрото, взирах се вяло в изоставената пишуща машина и седях известно време тъй, с надеждата, че неусетно ще хлътна отново в коловоза на пре­дишните работни привички. Какво облекчение носят наистина тези работни привички. Мислите текат в главата ти, пръс­тите подскачат по клавиатурата, а машината прозвънява в края на всеки ред: още един ред повече, още една фраза, още една тухличка в строежа на голямата сграда... Сграда... стро­ежи... - глупости.

Най-тягостни бяха нощите. Разходки по стаята от сте­на до стена. Разговори с покойници и най-вече с баща ми. Мрачно съзнание за пълна безизходица. И тази тишина, тег­неща злокобно, сякаш целият свят е измрял.

В една такава вечер, след като се бях уморил да измер­вам с крачки стаята, седнах в старото кресло, посегнах ма­шинално към книгите върху етажерката, извадих напосоки една от тях и я разтворих. Беше от онези неголеми по фор­мат и почти квадратни книги, които баща ми навремето пос­тоянно препрочиташе и които държах тука, именно като спо­мен от него, а не за да ги чета. Този път обаче се зачетох.

Погледът ми се плъзна машинално по редовете на пър­вия параграф, после спря, сякаш сепнат от значението на про­четеното и отново се върна към началния ред. Усетих как в затлаченото ми от мрачни мисли съзнание прониква сякаш от много далече някакъв колеблив бледен лъч. И колкото по­вече навлизах в смисъла на лаконичните фрази, толкова по-властно сияеше лъчът, додето почувствах, че нещо става с мене, че трябва да спра, ако не искам този лъч да ме заслепи, защото книгата, която държах в ръце, не можеше да се чете като роман: тук всеки параграф бе едно откровение и всяко откровение предизвикваше размисъл:

„Щастието в света е загубено, понеже щастието е в ду­ха. Отвърналите се от духа трябва да изпитат нещастие, за­щото иначе как ще се върнат."

Случайно попаднах на тази фраза, която сякаш бе писа­на за мене. И случайно тази вечер бях посегнал към книгата, която от години береше праха тук, без да се сетя да я разлис­тя. Не мога да твърдя, че чрез тези случайности някой неви­дим бе ми протегнал ръка за помощ. Но и не мога да се осво­бодя от мисълта, че така се сбъдваше едно от положенията на Агни Йога: Понякога тъкмо безизходицата ни води към верния изход. Защото когато напразно се оглеждаш на всич­ки страни в търсене на спасение, идва най-сетне мигът да вдиг­неш очи и нагоре, към последната възможна посока, за да видиш Учителя.

От тази нощ насетне всяка вечер взимах книгата и про­читах страница или две. Четях малко. Повече мислех над про­четеното. Постепенно това общуване с идеите на Учителя се превърна в психическа необходимост. Всичко, което науча­вах, ми се струваше тъй достоверно, та дори не изпитвах нуж­да от доказателства. Не, това съвсем не беше сляпа вяра. Имах чувството не че вярвам, а че знам.

Но тогава какво оставаше от предишните ми знания, в които толкова години бях твърдо убеден? Този въпрос дълго време изобщо не ме вълнуваше. Не намирах никакво нераз­решимо противоречие между социалистическите възгледи и принципите на Учението, понеже, както вече споменах, со­циализмът ме бе привлякъл още от началото не с научната си теория, а с обещанията за едно общество на човечността. Не бях разбира се дотам сляп, та да не виждам, че общество­то, в което живеем, съвсем не се отличава с особена човеч­ност, но смятах, че причината за това не е в негодността на концепциите, а в негодността на много от хората, призвани Да ги осъществяват.

Двуногите с тесногръдо мислене и сектантско ожес­точение наистина са способни да омърсят и най-светлата идея. Както казва Учителят: „Три столетия след като Благослове­ния² си отиде, Учението вече се изпълни с религиозни споро­ве. Не мина и век, когато християнството прояви крайна не­търпимост. Последното възгласяване на Мохамед започна с фанатизма. Религиозните спорове унищожиха смисъла на Уче­нието, затова сега зовем към особена търпимост, отклоня­вайки споровете." Убогостта на онова, което бе прието да се нарича „реален социализъм" ми се струваше последица на аналогична деформация. Едва по-късно, след все по-пълните разкрития за зловещите престъпления на комунистическите главатари в продължение на повече от половин век, стигнах до извода, че тук нещата са по-други. Марксическият социа­лизъм не бе станал жертва на по-сетнешно изопачаване. Той бе носил своя тежък неизлечим порок още от самото си раж­дане, и този порок бе принципът на насилието. „Насилието е акушерка на всяко старо общество, когато то е бременно с ново" - декларираше Маркс. „Революционното насилие и диктатурата са прекрасно нещо, ако се прилагат когато тряб­ва и срещу когото трябва" - добавил бе Ленин.

На младини ние приемахме тези постановки, като из­раз на някаква социална неизбежност, която е съвсем пре­ходна, понеже, нали, „в нашия идеал няма място за насилие над хората" (Ленин). Да, само че на практика преходното всъщност се бе оказало непреходно, а красивият идеал слу­жеше за прикритие на чудовищни посегателства над отдел­ния индивид, над едни или други слоеве, над цели народи. Ние потръпваме от ужас при мисълта за хилядите нещастници, избивани в Сибир или в Катинската гора, без всякога да си даваме сметка, че не по-малко страшна е тривиалната, все­кидневна и вездесъща принуда, която прониква чак до под­робностите на нашия бит, разпорежда се над личния ни жи­вот, промива мозъците ни и тегне като постоянна заплаха над всяко самостоятелно начинание, несъобразено с узако­нените стандарти.

Тази заплаха тегнеше и над собствените ми начина­ния, даже по времето, когато подир преживените сблъсъци и изтърпените удари, бях прекратил проявите си на еретик. Принуден бях да правя компромиси и да се движа по оби­колни пътища, за да добия възможността да изразя поне част от онова, което носех у себе си. Знам че според някои хора всеки компромис е стъпка към капитулацията. Такива хора смятат, че ако нямаш право да кажеш всичко, което мис­лиш, най-добре е да замълчиш. Аз обаче съм убеден, че да замълчиш, тъкмо това означава да капитулираш, да си оти­деш от света, без да споделиш с околните дори малкото, което носиш в душата си.

Вярно е, че можеш да пишеш и за себе си, или за бъде­щия хипотетичен читател, или както се казва - за чекмедже­то. Настоящата книга е писана именно за чекмеджето. Мал­цината, които са я чели в ръкопис знаят, че тя бе съставена през 1979, сиреч в едно време, когато публикацията й беше немислима. Надявах се все пак, че подир някоя и друга годи­на текстът ми ще може да стигне до отделни читатели поне под формата на ксерокопие. Това обаче не стана, тъй че ръ­кописът продължи да лежи в чекмеджето. Оставаха обикол­ните пътища. Оставаше възможността с иносказания и не­домлъвки да се изразят поне някои идеи на Учението. Такива идеи лежат в основата на монографията ми за Николай Рьорих (1978), където цитирам словата на Учителя, а също и в двутомника „Тайната" (1984). Последната глава на този труд, озаглавена „Огънят", завършва тъй:

„Привикнали да възприемаме света в ограничения диа­пазон на сетивата, ние сме си създали за света една наивна, но донейде успокояваща представа: небе, вода и най-вече зе­мя, твърдата надеждна земя, върху която можеш здраво да стъпиш, да построиш дом, да отгледаш деца и някой ден да склопиш очи за последния сън."

„При всичките ни съвременни познания за космоса ние нерядко си го представяме също тъй успокоително -осеян с мирни планети, далеч по-мирни от нашата, върху които някога в бъдеще ще можем да прекарваме лятната си ваканция."

„Ние забравяме или се опитваме да забравим, че светът, който ни заобикаля, е величавият и страшен свят на Огъня. Огромната част от космическите тела са огнени тела. Огън бушува под земята, из която тъй спокойно се движим. Огън бушува или тлее и у самите нас, защото в един огнен свят все­ки живот е така или иначе огнен. Угасне ли огънят, небесното тяло се превръща в мъртва планета, а човешкото тяло - в труп."

„Огнената субстанция на света не е символ. Тя е мате­риален факт. Горенето у живия човек не е символ. То е мате­риален факт. Само че огънят, като всеки първоосновен еле­мент, има различни прояви. Той може да бъде пъклена уни­щожителна стихия, атомна гъба, космическо изригване, но и раждане на нова звезда, градивна пречистваща сила, духовен пламък..."

„Огънят-може да бъде зачеване и разруха, изгрев и по­жар, живот и смърт. Макар да съзнаваме тази двузначност, ние инстинктивно се стъписваме пред огъня, както звярът се стъписва пред запалената главня, защото в инстинкта ни се спотайва прастарото животинско начало. Ние рядко си дава­ме сметка, че огънят, това е самата светлина на света, че ако го нямаше огънят, вселената щеше да бъде безпределност на мрака, непрогледна и бездънна пустош на смъртта..."

„У двуногите огънят е само биологична енергия, изби­ваща нерядко в разрушителния бяс на стихията. При човека, надраснал стадия на двуногото, огънят се проявява в обич и в творчество - две начала, които са неразделни, защото истин­ското творчество е винаги вдъхновено от обич и действената обич е винаги животворяща. Високите помисли и благород­ните чувства на човека са еманации на малкото слънчице, което носим у себе си, за да светим на другите и на себе си."

„Предпазливите и хитрите вероятно ще кажат, че кой­то гори, неизбежно изгаря. На такива би могло да се отгово­ри, че който не гори, той неизбежно изгнива. Всеки е свобо­ден да реши - дали да гние или да гори, дали да се разпада, обгърнат от зловонния дъх на разложението, или да пламти с красотата, присъща на огъня."

Днес вече обиколните пътища на иносказанието са не­нужни и захвърленият в чекмеджето ръкопис може най-сетне да види бял свят. Но тъкмо сега ме обзема съмнение: Стру­ва ли си да се захващам с нещо, което не ми е работа? Не съм специалист по окултни науки. Нямам амбицията да бъда апос­тол на нова вяра. Единственото нещо, което ми вдъхва извес­тна увереност е съзнанието, че всички изводи, които предос­тавям на читателя, са правилни. В това ме е убедил собстве­ният ми опит. Отделен въпрос е дали и доколко съм успял да приложа сам тези изводи в живота. Защото едно е да знаеш как трябва да постъпиш, друго е да имаш нравствената сила да постъпваш винаги тъй, както трябва.

Учението дава понятие за целия заобикалящ ни свят, чак до безпределните пространства на космоса. И все пак, без да подценявам връзките на земната ни участ с движението на далечните планети, мисля че за нас - особено в период на криза като днешната - най-неотложни си остават задачите, свързани с нашето човешко битие тук и сега.

Да се огледаме в себе си и около себе си, за да разбе­рем себе си и да овладеем себе си - това като че ли е много по-просто и по-лесно, отколкото да изследваме дълбините на космоса. Съвсем не. Не е никак просто.

Сума хора днес проявяват жив интерес към т. нар. па­ранормални явления, обичат да беседват за полтьргайст или НЛО, за астрология или хиромантия, правят си хороскопи, вярват че „отвъд" съществува някакъв друг свят, изобщо от­ворени са за необичайното и непознатото. Само не им гово­рете за най-достъпното и най-насъщното - за нравственото усъвършенстване. Това ги отегчава до смърт. Готови са по-скоро да вярват, че някой извънземен се готви да им дойде на помощ, отколкото че те самите са в състояние да си помогнат с малко повече разум и добра воля.

Желанието да потърсиш опора в Учението още нищо не значи. Важно е какви са подтикът и целта. Или както казва Учителят: „Ще дойде някой при вас и ще разкаже за желанието да се приближи към Агни Йога. Ще го запитате - какво го е дове­ло до това решение? Ще каже: търся доказателства. Ще по­мислите - не е наш. Или ще каже за нещастната си съдба. Ще помислите - не е наш. Или ще каже за намерението да победи враговете си. Ще помислите - не е наш. Или ще каже за стремежа си към богатство. Ще помислите - не е наш. Или ще каже за земните преимущества. Ще помислите - не е наш. Или ще каже за стремежа към покой. Ще помислите - не е наш.

Но ето, някой ще каже - искам да се усъвършенствам. Ще запитате: за каква награда си мислиш? Ще каже - за приб­лижаване към Учението.

Порадвайте се на дошлия, защото духът му правилно се е насочил."

Хората, стремящи се безкористно към Учението оба­че съвсем не са много. Още по-малко са онези, които са готови да го превърнат в своя насъщна нужда. Убедил съм се в това и от собствения си опит, и от опита на някогашна­та ложа „Орфей", и от примера на много хора, чийто благо­роден ентусиазъм е буен, но краткотраен като огън от куп­чина вестници.

„Често чуваме оплаквания за недействителността на На­шето Учение. Обикновено се оплакват онези, които не при­лагат Учението. Нима лекарството, запечатано в шише, мо­же да помогне? Освен това малцина могат да се похвалят, че познават Учението. Те или го пригаждат към своето вехто мислене, или го четат откъслечно, без да постигат смисъла. Нужно е да се прилага Учението, преди да се съди."

Ако знаеш нещо, което може да бъде полезно на ближ­ния, елементарната нравственост изисква да му го кажеш. Това е единствената причина, поради която предлагам на чи­тателя настоящия текст. Не увещавам никого. Не приканвам никого. Не изпращам зов никому - най-малко към хората, жадни за бързи успехи. Бих искал даже да предупредя, че пъ­тят, очертан от Учението, твърде често може да ни се стори като път на неуспеха или по-точно на успех от съвсем друга категория - успех през изпитания и страдания, без финални отличия и награди. Щом даже пътят на Христос е завършил с разпятие, защо да смятаме, че нашият трябва непременно да завърши с фанфари и знамена?!

Но в такъв случай каква е ползата от Учението? Отго­ворът на този въпрос може да бъде намерен в следващите страници, стига те да се прочетат внимателно и добронаме­рено. Учението е властно да ни предпази от много опасности и преди всичко от страха пред всяка опасност. Останалото зависи от собствената ни воля.

„Ще запитат - как да се премине животът?

Отговаряйте - като по струна над бездната –

Красиво, внимателно и стремително."