Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето



страница5/14
Дата21.07.2016
Размер2.62 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14

Проклятието на Тутанкамон

Когато ги запитат защо в пирамидите не са намерени фараонски мумии и обичайните вещи, археолозите и египтолозите имат стандартно обяснение: крадци. Излиза, че няма неограбена пирамида. И фараоните явно също са знаели, че крадци ще се опитват да оскверняват вечния им дом, защото са взимали предпазни мерки. Най-ярък пример за това е гробницата на Тутанкамон в Долината на царете, открита в началото на 20-те години. Не ми е ясно защо този фараон не си е построил пирамида като знаменитите си предшественици, а се е задоволил с гробница под земята. Не е използвал и огромни гранитни блокове, които да затварят погребални помещения и коридори. Вместо тях е прибягнал до по-изтънчени методи за заблуждаване на крадци.

Археологът Хауърд Картър под финансовия чадър на лорд Карнарвън открива гробницата на Тутанкамон и веднага по лицето му минава сянката на разочарованието: външната врата на гробницата носи следи, че е била запечатвана, после разпечатвана и отново запе­чатвана. Работниците отварят вратата и Картър влиза в тъмен коридор, водещ до друга врата. Но тя също носи следи от насилване и повторно запечатване. Никой в групата на Картър не се съмнява, че крадците са ги изпреварили и са взели най-ценното. Първите впечат­ления потвърждават предварителните опасения. Архео­логът установява пълен безпорядък в погребалната камера. Хаосът подсказва, че крадците вероятно са били изненадани от стражата и набързо са избягали. Но опитният археолог не се оставя да бъде заблуден. Той веднага си задава въпроса, защо преди повторното й запечатване гробницата не е била подредена. Бягащите крадци може да са взели нещо, но явно не много. Гроб­ницата е била запечатана - едва ли крадците са се за­нимавали с това, - без никой да провери нещата в нея?

Хауърд Картър не се хваща на уловката. И открива истинската гробница със златния саркофаг, мумията на фараона, галено наричан цар Тут. Сред невероятните съкровища Картър и лорд Карнарвън намират и една каменна плочка, на която е изписано зловещо прокля­тие: „Смъртта ще посече с крилата си всеки, който дръзне да наруши покоя на фараона."

Двамата англичани не загубват съня си от тази за­плаха. Те повече се опасяват, че наетите работници може да избягат. Затова изличават от протоколите и дневниците всеки намек за съществуването на тази плочка, а нея натрошават и изхвърлят.

За проклятието на Тутанкамон подробно разказва Дж. Дейвид Дейвис, завършил теология в Темпъл юни-върсити, щата Тексас - САЩ, но работил като архео­лог в Израел. Ще цитирам Дейвис, който пише следно­то за това прословуто проклятие:

„...Целият инцидент може да се забрави завинаги, ако трийсетина учени и други лица, свързани с разкопките, не умират неочаквано от мистериозна смърт.

Карнарвън и Картър се готвят да отворят самата мумия, когато лорд Карнарвън се усеща смъртно бо­лен. Макар и да подозират инфекция, лекарите не са сигурни за диагнозата. Той умира, преди синът му да стигне до смъртното ложе на баща си; точно в този момент целият град Кайро потъва в необяснимо затъм­нение.

Друга жертва е американският архитект Артър Мейс - човекът, откъртил последното парче от стената, коя­то блокирала входа на гробницата. Той умира в същия хотел и със същите симптоми както Карнарвън, трес­кав и изпаднал във внезапна кома. На сутринта, след като Картър показва гробницата на своя приятел Джордж Гулд, Гулд се събужда с висока температура и до вечерта умира. Рентгенологът Арчибалд Дъглас Рийд е първият, който разрязва опаковката на мумията и я изследва с рентгенови лъчи. Рийд умира на кораба при завръщането си в Англия. Ричард Бетел, секретарят на Картър, умира от внезапно спиране на кръвообраще­нието."

Любопитно е, че самият Картър не фигурира в тази черна серия и умира значително по-късно. Но смъртта на хората, които по някакъв начин са били свързани с гробницата на Тутанкамон, до ден днешен остава за­гадка. Може всички да са преминали в отвъдното пора­ди участието си в „оскверняването" на фараоновата гробница. Но защо е това пренебрежение към Хауърд Картър, главния виновник? Другата възможност, раз­бира се, е всички те да са починали напълно естествено като жертви на някаква бактерия или вирус.

Дж. Дейвид Дейвис разказва и за странната съдба на д-р Езедин Таха - виден учен и биолог в Кайро: През 1962 г. той (д-р Таха) свиква пресконференция, на коя­то съобщава, че е открил стара микроскопическа пле­сен, която вероятно е оцеляла в латентно състояние хиляди години. Той подозирал, че тази плесен е убие­цът, а не някакво древно проклятие. Освен това плесента можела да се контролира от съвременните анти­биотици. Изглежда иронично, но д-р Таха умира, кога­то извършва експерименти с плесента. Той изпуснал контрола над колата си по един изолиран път в пусти­нята. В доклада за аутопсията му се казва, че причина за смъртта е същото спиране на кръвообращението, от което били починали и другите.

Да не би все пак да има нещо в това дяволско про­клятие? Или сме свидетели на някакво необяснимо съв­падение, в което няма нищо ненормално? През години­те хиляди, вероятно стотици хиляди са посещавали пирамидите и никакво проклятие не е заплашвало по­сетителите им. Друг е въпросът с гробниците, за които няма спор, че са гробници. И особено с гробницата на Тутанкамон. От време на време в печата се промъкват съобщения за мистериозното проклятие, които показ­ват, че то си е завоювало трайно място в човешкото съзнание и авторската фантазия.

Лично на мен ми беше много интересно да прочета за трагичната съдба на англичанина Реймънд Еклер. Той бил приятел на Хауърд Картър, прекарал с него известно време в Египет и присъствал при разкопките на гроб­ницата на Тутанкамон, но не като археолог или друг учен с претенции. Хауърд Картър му дал за спомен някакво запечатано гърне, намерено в гробницата.

Предположили, че в него нямало нищо по-ценно ос­вен храна, която нормално се оставяла на мъртвеца за из път. Реймънд Еклер забелязал, че на гърнето има някакъв йероглифен надпис, но не му обръщал внима­ние, докато не започнали да пристигат съобщения за смъртните случаи в резултат на проклятието. Потърсил съдействието на специалисти, които му дали следния превод на текста от гърнето: „Бог Сет съхранява тук болестта, слепотата, смъртта и насмешката над смърт­та." Приятелят му Джордж Ейдън, египтолог, вещ по египетските мистерии, го посъветвал да не пипа гърне- ^ то. Еклер, склонен да се надсмива над предразсъдъците, станал жертва на любопитството си. Отворил гърнето и се уверил, че в него няма нищо. Нямало нищо, но, из­глежда, както би казал Мечо Пух, че имало нещо. Точно на 9 септември 1927 г. Реймънд Еклер бил поразен от мълния, парализирал се и изгубил способността да го­вори. Лакеят, който му държал чадъра, бил убит на място. През април 1928 г. жената, която се грижела за него, го извела на разходка с количка. Отново мълния го порази­ла. Жената умряла, а Еклер се отървал с обгорена кожа на черепа и останал напълно сляп. Втората мълния вече привлякла вниманието на английския печат и журнали­стите започнали да свързват странните инциденти с про­клятието на Тутанкамон. В една от статиите дори се на­помняло, че богът Сет бил бог и на мълниите.

Реймънд Еклер загинал при не по-малко загадъчни обстоятелства. Една нощ при силна буря прокънтяла мощна гръмотевица. Картината, която висяла над лег­лото му, паднала и го ранила смъртоносно в главата. След няколко месеца мълния паднала и върху гроба му и разцепила надгробната плоча. Ще добавя само, че и фамилното име на нещастника означава на френски мълния - Реймънд Еклер бил англичанин с френски произход.

В края на 1998 г. в българския печат се появиха съобщения за научно откритие на италиански лекари: смъртта на лорд Карнарвън и всички останали, свърза­ни с гробницата на Тутанкамон, не била в резултат на проклятие, а на някакви плесенови гъбички, които се развивали в затворени помещения, върху документи, предмети и други археологически находки. Ако хора вдишат прах от тази силно отровна плесен, получават бъбречни поражения и настъпва бърза смърт.

Откритието на италианските лекари сигурно е било интересно за хора, които никога не са чували за прес­конференцията на д-р Езедин Таха в Кайро през 1962 г. и за нелепата му смърт от нарушение на кръвообра­щението.

Не мога да приключа темата за проклятието, без да спомена още една минисензация. Според някои съоб­щения в печата проклятието на фараоните имало пръст и в потъването на „Титаник". 47-годишният богаташ Джон Якоб Астор купил в Лондон египетска мумия и я качил със себе си на „Титаник". Вероятно тази мумия не е била случайна и не е изключено именно нейното похищение да е предизвикало гнева на боговете. Иначе как да си обясним защо фаталният айсберг попада на пътя точно на „Титаник"...

Няколко месеца преди началото на новото хилядо­летие американското сп. „Ню сайънтист" разпростра­ни новината, че радиоактивният газ радон е виновник за всички поразии в редиците на археолозите. Това открили изследователи от университета в Съдбъри, канадската провинция Онтарио, и Организацията за атомна енергия в Кайро.

Настроен съм скептично и към тази теория. Според специалисти разлагащият се уран в камъните, използ­вани в строежа на древните египетски паметници, про­извежда радиоактивния газ убиец радон. Това - добре, но какво става с урана в камъните на другите конструк­ции в Египет, в Мексико и другаде по света? Изследо­вателите, за които стана вече дума, изглежда, не могат да се разделят със заблудата, че пирамидите са гробни­ци. Но дори и да лягат и да стават с тази заблуда, все пак би трябвало поне да признаят, че проклятието е на фараона Тутанкамон и неговата гробница не е в пира­мида. Това би ги подсетило, че камъните, от които гробницата е изградена, са прекалено малко, за да про­извеждат убийствено количество радон. И още нещо, което не поставям на последно място. Защо тази ради­ация е действала така избирателно: едни е покосявала с необикновена бързина, за броени часове, а други е подминавала с години, какъвто е случаят с археолога Хауърд Картър.



Мумиите - разкритата загадка

Какво знаем за живота след живота, когато нашето метафизическо тяло КА - душата, напусне физическото тяло, премине в отвъдното и след време може да се върне и да се прероди. За материалистите всичко е ясно: няма такова нещо. Човек се ражда с плач, както пее мексиканският ми любимец Хосе Алфредо Хименес, и си отива с плач. Умира човек, погребват го и това е всичко. От него за известно време остават купчина кости или шепа прах и спомени. Но древните, дали защото са били примитивни, или защото не са били толкова умни като нас, са имали по-други представи за живота, за смъртта и прераждането.

Захващам тази тема не от мистични помисли, а защото тя има пряка връзка с пирамидите и тайнствените сили, които се вихрят в тях.

Смъртта обикновено е скръбно събитие за близките на починалия, да не говорим за потърпевшия. Доколкото знам, само в хиндуистката религия и при някои диви племена сълзи не съпровождат погребение. Разхождал съм се по брега на река Джъмна в индийската столица Делхи, гледал съм стотици клади, на които близките изгарят трупа на многообичан човек. Те събират праха му и го хвърлят в реката. Така човек се връща към трите си първоизточника: огъня, въздуха и водата. Такова погребение не е тъжен ритуал. Според хиндуистката религия след смъртта си човек отива на по-хубаво място в отвъдното. Тогава защо да бъде оплакван? На остров Бали в Индонезия присъствах на такова погребално веселие в едно село, че на човек да му се прииска да е сред погребваните. Беше умрял богат човек и цялото село бе излязло да го изпрати. На улицата бяха и умрелите през последните месеци, за които бедните близки нямали пари да ги погребат, както изисква ритуалът. Те бяха изровени от временните им гробове в земята и щяха да се възползват от пищната церемония за богатия. Присъстваха и туристи. Такова зрелище не се изпуска.

В културите на Месоамерика погребението е тъжно събитие. За маите смъртта на близък човек било истинско нещастие и много дни наред плачели и ходели в траур. Погребвали трупа в земята вътре в самата къща или близо до нея, като преди това напълвали устата на починалия с царевично брашно, с напитката койем, камъчета и няколко какаови зърна, употребявани вместо пари. В гроба хвърляли идоли и някои от предметите, които покойникът обичал като жив. По този начин погребвали мъртвите от нисшата класа. Господарите и знатните лица от висшата йерархия се изгаряли и прахът им се запазвал в глинени урни. Мумии са намирани в Мексико, но от друг вид. В Гуанахуато например в близост до един храм са изложени голи мумифицирани тела на десетки мъже, жени и дори деца. Те са добре запазени, но лицата им имат зловещи и измъчени изражения. Казвали са ми, че според специалисти тези хора били умъртвявани по мъчителен начин, някои били заравяни и живи. Вероятно покрай храма почвата съдържа някои химически вещества, които мумифицират труповете. Други мумии са открити до стара катедрала в Сюдад Хуарес и са на възраст от два до четири века.

Явно маите и мешиките по-късно не са практикували мумифицирането на покойници. Не е било така обаче в Перу. Инките изпращали свой починал владетел с церемонии из цялата страна. Тялото било мумифицирано по неизвестни начини, но се знае, че преди това вътрешностите били изваждани и поставяни в отделен съд. Мумиите били обличани в скъпи дрехи и оставяни в двореца, но не в затворени помещения. Новият император се грижел за мумиите на своите предшественици и им отдавал почит като на живи.

За мумиите и метода на мумифициране се говори в книгата "Третото око" от Лобсанг Рампа. В Тибет няма достатъчно земя, в която да заравят телата на умрелите, няма достатъчно дървен материал, за да ги изгарят, нито големи реки, в които да хвърлят праха. Телата на обикновените мъртъвци според тази книга се режат от специално подготвени хора, които раздават плътта на огромни лешояди. Охранените лениви птици вършели същата работа като червеите в Западния свят.

Друго е положението с висшите лами. Те били мумифицирани и поставяни в ковчег с прозрачен капак и съхранявани в тайна зала на подземен храм. В по-важните случаи мумиите били покривани със златна маска. Лобсанг Рампа, който се представя за един от тези лами с предишен живот, описва подробно както метода на мумифициране, така и една среща със своето тяло от предишен живот.

"Тялото, натежало от злато - пише Лобсанг Рампа в "Третото око", - бе занесено в залата с инкарнациите и подобно на останалите бе поставено в златен трон. Тук, в тази зала, имаше фигури с възраст от най-стари времена - седят в редици, като тържествени съдии, които наблюдават с притворени очи слабостите и прегрешенията на днешното поколение. Говорехме шепнешком и стъпвахме много внимателно, сякаш да не безпокоим живите-мъртви. Едно определено тяло ме привлече - някаква странна сила ме задържаше пред него. Струваше ми се, че се взира в мен със знаеща усмивка. Точно в този момент почувствах слабо докосване по ръката и щях да падна от страх. "Това беше ти, Лобсанг, в последното ти въплъщение. Смятахме, че ще го познаеш!"

Моят водач ме заведе до следващата златна фигура и каза: "А това бях аз." Тихо, и двамата силно развълнувани, изпълзяхме из залата и вратата бе запечатана след нас... Деветдесет и осем златни фигури седяха там, в залата, в тайната камера, издълбана в скала и с добре затворена врата."

От "Третото око" се научават много интересни неща за обичаите и традициите в Тибет, за странни места и практики, за невероятни, направо свръхестествени постижения на тибетските лами. Само че... според някои твърдения Лобсанг Рампа е англичанин на име Сирил Хенри Хоскин, а не лама от знатно тибетско семейство. Ако това е вярно, основателно е да се отнасяме с недоверие към разказа му за инкарнацията. Дали се е прераждал след 650 години, е важна подробност. Тя хвърля сянка върху твърденията на този автор, написал и други подобни книги.

Ако все пак има някакви истина в описанията на Лобсанг Рампа за тибетския начин на мумифициране, той е много различен от практиката в Египет. А нашите познания и за тази практика са оскъдни.

В "Книга на мъртвите" се съдържат някои сведения за подготовката на тялото и погребението на мумията, но нищо не се казва за самия процес на балсамиране, тоест на мумифициране. Това, което знаем, е от писанията на Херодот, но то е недостатъчно, за да разплете мистерията. С други думи, не се знае какво точно са правили египтяните, за да запазят мъртвите тела под формата на мумии. Обикновените бедни египтяни и робите, естествено, са нямали възможност да плащат за балсамиране на своите мъртъвци. Те просто са ги заравяли в пясъка и там те са се мумифицирали. Без всякаква подготовка, вадене на вътрешностите, двойно измиване и мазане с благовонни масла. При разкопки са разкрити много такива мумии, които нямат нищо общо със загадката на мумифицирането.

Древните египтяни са полагали големи грижи мумиите да останат завинаги, да оцелеят от предполагаемите осквернители на гробове. Но те не са предвиждали какво ще им се случи, когато цивилизацията толкова напредне, че да започне масовото им унищожение. От началото на XIII почти до XVIII в. много мумии са били ликвидирани, защото се е смятало, че, стрити на прах, имат лечебно действие. В онези времена прах от мумия се е продавала и в аптеките. До такова "лекарство" са прибягвали не само необразовани хора, за които предразсъдъците са постоянен спътник в живота, но и издигнати личности, оставили дълбоки следи в културата и науката. Известно е например, че английският философ Франсис Бейкън е поглъщал прах от мумия, предписвана като средство против кръвотечения. Някои допускат, че Шекспир също е взимал от тази субстанция, тъй като я споменава в свои пиеси, а в "Макбет" тя е една от съставките на магическото вариво на вещиците. За масовото унищожение на мумиите вина имат и техните бандажи, напоявани със смола и понякога дълги над 150 м. Тези бандажи са били използвани в Египет за отопление от бедните хора, а в Европа - за производство на определен вид хартия.

Практиката телата на починалите да се превръщат в мумии по всяка вероятност тръгва от фараоните. Тя несъмнено има религиозна основа. Общоприета е тезата, че мумията е необходима на КА - душата на починалия, за да се върне в реалния свят. За да стане възможно прераждането, е било необходимо тялото като черупка на КА да се запази колкото е възможно по-добре във формата и вида, преди душата да го напусне. Тази интерпретация е правдоподобна, но длъжен съм да кажа, че има и други интересни обяснения за мумифицирането. Според Тот и Нилсен за много мистици мумификацията е била не условие за прераждане, а умишлено предотвратяване на прераждане. "Това изглежда вероятно - посочват двамата автори, - когато се разбере, че прераждането се е смятало за необходимо за несъвършените души. В този контекст би било естествено за фараона, смятан за "съвършен", да иска мумифициране на тялото си, така че, ако неговият дух се окаже дори мъничко несъвършен, да не може да се върне в предишната си черупка."

Що се отнася до самото мумифициране, мисля, че всъщност няма никаква загадка. Наред с другата си функция като врата към отвъдното Царската камера е била използвана и за мумифициране на тленни останки. Операцията е била много проста. Тялото на починалия - почистено от вътрешностите или с тях - е било поставяно в саркофага за определен период. Пирамидните енергии са го поемали от този момент и са изсушавали всяка частица от него. После е зависело от близките дали да го мажат с благовонни масла и да го опаковат с бандажи. Вероятно това е било стандартна практика не само за фараони и висши жреци, но и за хора с високо обществено положение. Не изключвам за същата цел да са били използвани и други пирамиди в Египет освен тези в Гиза.

При едно свое пътуване в Египет френският радиестезист Антоан Бовис посетил Голямата пирамида в Гиза. В кутия за смет в Царската камера забелязал нахвърляни тела на заблудени и загинали малки животни, котки и плъхове. Направило му впечатление, че въпреки влажната атмосфера в камерата животинските трупове не само не показвали признаци на разлагане, но и били добре запазени и напълно мумифицирани. Бовис използвал своето махало и установил, че вътре в камерата съществува някаква непозната енергия, която може би е отговорна за мумификацията на животните. Още в този момент в неговия мозък на опитен изследовател се породило любопитството към пирамидата и пирамидната форма. Той се питал дали строителите є не са избрали нарочно тази форма като допълнителна мярка за добрата мумификация на фараоните. Напълно обяснимо е заключението му, че египетските жреци са познавали особеностите и свойствата на материята, на формите и на известни сили, способни да променят естествените процеси, както и начините да откриват и да анализират тези сили. Някои археологически находки, като багети и махала, свидетелстват, че египтяните са познавали радиестезията.

След завръщането си във Франция Антоан Бовис решава да направи експеримент. Той построил дървена пирамида с височина 75 см, ориентирал страните є в четирите посоки на света и поставил вътре трупа на котка. Умрялото животно се мумифицирало. Бовис повторил експеримента с други органични материали. Когато и те не показали признаци на разваляне, се убедил, че вътре в пирамидата съществуват сили, които задържат процесите на гниене и ускоряват изсушаването. Последвала серия от лекции, организирани от Бовис в различни френски градове. Заключенията му са потвърдени и от други автори изследователи на пирамидните енергии.

След всичко това се питам: Има ли наистина някаква мистерия с египетските мумии?...
Тайнствените енергии

В сравнение с Голямата пирамида в Гиза пирамидата на Хефрен има значително по-бедна вътрешна структура, погребалната є камера е прекалено леснодостъпна. Това дава основание да се подозира, че някъде вътре в пирамидата има друга, скрита камера, където вероятно е и мумията на Хефрен. Въпросът обаче е как да се открие тази камера.

Пирамидата на Хефрен запалва фантазията на д-р Луис Алварес, лауреат на Нобелова награда по физика за 1968 г. Той бил силно впечатлен от книгата на Уилиъм Кингсланд "Голямата пирамида във факти и теория". Авторът є предполага, че скрити камери в Голямата пирамида може да се открият, ако от Царската камера към повърхността се излъчват и се измерват радиовълни.

Д-р Алварес знаел, че космическите лъчи, които непрекъснато бомбардират Земята, губят от енергията си правопропорционално на плътността и дебелината на масата на пирамидите, през която минават. Той построил апарат в съответствие с това заключение. За провеждането на експеримента в пирамидата на Хефрен влиятелният физик привлича и други именити специалисти и учени, сред които И. И. Раби от Колумбийския университет, човек с отличие от Американската асоциация за напредък на науката за приноса му в областта на ядрената физика, д-р Ахмед Фахри, виден специалист по антична египетска култура, д-р Амр Гонейд с група учени от Кайро, представител на американската Комисия за атомна енергия - общо 12 египетски и американски научни институции с 1 милион долара бюджет за експеримента. Нарочно подчертавам високото представително равнище на учените, участвали заедно с д-р Луис Алварес в търсенето на скрити камери в Хефреновата пирамида, за да е ясно от самото начало, че не става дума за любителско упражнение. Макар че Кингсланд препоръчва изследванията с радиовълни да се извършват в Голямата пирамида, д-р Луис Алварес насочва вниманието си към пирамидата на Хефрен, защото според него там шансовете за успех са по-големи.

През септември 1968 г. екипът на д-р Луис Алварес записва на специална магнитна лента, пригодена за обработка от компютър, милиони траектории на космически лъчи, минаващи през каменната маса на пирамидата. Записите са направени в погребалната камера. От пирамидата магнитната лента била веднага изпратена и анализирана на компютър в Кайро. На лентата ясно се очертавали външните стени, ръбовете и ъглите на пирамидата, но нямало и следа от скрити камери. Това обаче бил резултатът от първия компютърен прочит на записаните лъчеви траектории. Последвали нови, по-прецизни анализи на магнитната лента. Но при тези повторни опити с мощния компютър Ай Би Ем 1300 в университета Ейн Шамс се получавал различен резултат с липсващи важни елементи от предишните прочити. Помощникът на д-р Луис Алварес - д-р Лорин Язолино, изпраща копие на магнитната лента в Бъркли, Калифорния, за да бъде анализирана там от най-съвършения за времето си компютър. Но компютърните анализи и в Калифорния установили същия модел: всеки прочит на магнитната лента давал смущаващо различен резултат.

По думите на д-р Амр Гонейд "пирамидата не се съобразява с известните закони на науката и електрониката". Той изтъква, че получените резултати са "невъзможни от гледна точка на науката", че или е налице значителна грешка в геометрията на пирамидата (отразяваща се на записа), или в пирамидата има някаква тайнствена енергийна сила, която нарушава научните закони.

Д-р Гонейд подкрепя думите си с друг запис, направен с апаратурата на д-р Алварес, но през интервали от 24 часа на същото място, през същите каменни блокове. Сравнявайки първата и втората лента, учените установили, че записите са различни.

Макс Тот и Грег Нилсен отбелязват по повод на експеримента на д-р Луис Алварес: "Идеята, че съществува някаква необяснима или непозната енергия, характерна за пирамидната форма, не е нова. Фактически основното твърдение в "Папирусът на Ани" е, че божеството, което спи в душата на всяка личност, се събужда от силата или енергията на пирамидата."

Д-р Луис Алварес никога не е признавал, че провалът на неговия експеримент се дължи на т. нар. ефект на пирамидата. Всъщност този голям учен и Нобелов лауреат дори не се опитва да даде някакво правдоподобно обяснение. Прави чест на д-р Гонейд, който свива рамене и искрено признава резултатите за "научно невъзможни".

Все си мисля за тази подводна пирамида в Бермудския триъгълник, за невъзможността на специалисти, въоръжени със сонари и разни други модерни апарати, да намерят местоположението не само на подводната пирамида, но и на другите потънали конструкции. Нима не е възможно тази мистериозна сила на пирамидата да отклонява лъчи и вълни и да пази подводните паметници от съвременната цивилизация?...

Не мога да обясня защо физикът лауреат на Нобелова награда д-р Луис Алварес се сърди на Хефреновата пирамида и отказва да коментира провала на своя експеримент. Той сякаш се срамува, че не са се осъществили очакванията му да открие предполагаемите скрити камери с мумии на фараони. На практика обаче той пропуска една великолепна възможност да открие нещо друго, далеч по-важно от скритите камери: наличието на енергии в пирамидата, за които науката няма и понятие. Никой не си спомня вече за какво д-р Алварес е получил Нобеловата награда, но в литературата той остава като учения с неуспелия експеримент в Гиза. Той не обелва зъб да изтърси поне нещо от рода на "Това е невъзможно!". Вместо него най-често цитираният учен от екипа му е д-р Амр Гонейд, който направо говори за някаква мистериозна сила, несъобразяваща се с известните физически закони.

В интервю, публикувано в лондонския в. "Таймс", журналистът Джон Тънстол му задава такъв въпрос: "Някаква сила извън човешкото познание ли е направила безполезно цялото научно ноухау?" Д-р Амр Гонейд отговаря чистосърдечно: "Или геометрията на пирамидата е твърде погрешна, което се е отразило на нашите прочити, или има някаква необяснима мистерия - наречете я каквото искате, окултизъм, проклятие на фараони, вълшебство или магия, има някаква сила, която действа в пирамидата в нарушение на научните закони."

Д-р Амр Гонейд е египтолог, но повечето от неговите колеги и археолози не харесват искреността му. Те не могат да подминат самия експеримент, но обикновено се задоволяват да отбележат, че е бил безуспешен. Темата за тайнствената сила на пирамидите им е неудобна. А за нея се говори в стари текстове, в легендите, в разказите на летописци, историци, учени и пътешественици. Ето например какво ни разказва арабският летописец от XIV в. Макризи: "След построяването им на всяка една от пирамидите бе изпратен пазач и бе обградена от нематериални духове. Коптите разказват, че духът на северната пирамида е един дявол, жълтеникав и гол, с дълги зъби. За южната пирамида отговаря една жена, която позволява да є се виждат естествените части: хубава е, но също има дълги зъби, омагьосва мъжете, които я гледат, смее им се, привлича ги и прави така, че да загубят разсъдъка си. Духът на боядисаната пирамида е старец, който гори благоухания в една кадилница."

Пътници през пустинята, които преминавали край Гиза, разказвали, че по пирамидата след залез слънце се забелязвали някакви странни светлини. Най-интересно е едно съобщение от 1897 г. на учения Уилиъм Гроф, който не само бил свидетел на явлението, но и се опитал да го провери. Той изпратил доклад до Египетския институт в Кайро, в който съобщава: "Преди приблизително две седмици ми се случи да прекарам нощта в пустинята с нашия вицепрезидент д-р Абате Баха. Намирахме се недалеч от пирамидите в Гиза. Беше към 8 часа вечерта, когато забелязах светлина, която сякаш бавно обикаляше около третата пирамида, около средата є. Беше нещо като малък пламък или по-точно, както каза един бедуин, като падаща звезда; стори ми се, че направи три обиколки около пирамидата и след това изчезна. Наблюдавах внимателно тази пирамида през голяма част от нощта. Към 11 часа забелязах друга светлина, този път с бледосинкав цвят. Издигаше се бавно, почти по права линия и като стигна до определена височина към върха, изчезна, загасна.

Прекарал съм много нощи в пустинята близо до пирамидите в Гиза и съм виждал около тях светлини, отначало без да се опитвам да търся произхода им. След това започнах да обръщам повече внимание на този въпрос и извърших някои изследвания, които, изглежда, говорят, че тези светлини не се появяват често, а само понякога, около пет часа след залеза на слънцето.

Видях светлината или светлините по северната и източната страна на пирамидата в 8 часа и на северната страна - в 11 часа, светлина, която вървеше нагоре...."

Това не са думи на случаен човек, на отричан автор фантаст или на религиозен фанатик, а на човек на науката, в които не може да има никакво съмнение. Испанските автори Емилио Салас и Роман Кано, когато говорят за Голямата пирамида като за свещен енергиен храм, отбелязват, че за да бъде такъв, тя трябва да отговаря на следните четири условия:

- Да бъде така ориентирана, че да позволява предсказването на слънцестояния и равноденствия.

- Да лежи на кварц или кварцови скали.

- Конструкцията да бъде в съответствие със специфични мерки и геометрични принципи.

- Да са налице интензивни земни сили.

Голямата пирамида отговаря на тези четири условия. Няма съмнение, че тя, както и повечето пирамиди по света, не само е разположена върху енергетична зона, но и сама произвежда енергия с простото си съществуване.

За някои автори Голямата пирамида е не само акумулатор на космическа енергия, но и генератор на своя собствена електрическа енергия. Съобщението на У. Гроф е само един указател. Има обаче още един класически пример, свързван с английския учен и изобретател У. Симънс. Няма писмени източници за преживяването му - той самият не го е описал в книга или в статия. Основният източник е книгата на Питър Томпкинс "Тайните на Голямата пирамида", от която се разбира, че Симънс се изкачил на върха на Голямата пирамида с бутилка червено вино. Там му направило впечатление, че като вдигне ръка и разтвори пръсти, се чува някакъв неопределен звънтящ звук. Когато вдигал само един пръст - показалеца си, изпитвал някакво дразнещо усещане като бодване. Подобно чувство изпитвал и върху устните си, когато отпивал от бутилката. Получавал се лек шок като от слаб електрически ток. Той решил да направи експеримент: увил бутилката с влажен вестник, превръщайки я в нещо подобно на електрически акумулатор, известен като лайденска стъкленица, и я вдигнал над главата си. В нея незабавно се акумулирало статично електричество и започнали да хвърчат искри. Симънс случайно докоснал съпровождащия го арабин и човекът паднал върху камъните от силен токов удар. Някои автори посочват, че пирамидата действа като огромна резонираща кухина, която е в състояние да акумулира енергии от Космоса и да играе ролята на гигантска лупа.

Широко разпространено е мнението, че засега няма начин да се измерват наличието и интензивността на пирамидните енергии освен с радиестезичното махало. Но... за щастие не е точно така. Има хора, специалисти и любители, които не се стъписват пред високите порти на официалното пренебрежение и изказват интересни идеи и хипотези. Те съвсем не са за пренебрегване и аз ще посоча двама от тях: Педро Ферис и Кристиан Сиругет от Мексико. Наистина, те не се занимават с египетските пирамиди, но пирамидите в Мексико са част от великото пирамидно семейство на света. Техният изследователски опит, изложен в изключителната им книга "НЛО и археологията на Мексико", би могъл да окаже неоценима помощ на всички, които се интересуват от пирамидите и изследват пирамидните енергии.

Ферис и Сиругет откриват, че съществува ефикасен инструмент, с който може да се установи наличието на пирамидна енергия и по този начин да се определи дали някаква конструкция, развалина или могила представлява пирамида. Този прост инструмент е познатият на всички ни волтметър. Когато неговите терминали са свързани с електрически проводник, волтметърът показва интензивността и посоката на тока. С волтметър може да се определи дали една батерия е от 1,5 или 12 В (волта), дали е нова или стара. Стрелката му може да посочи и по-малко напрежение и това ще означава, че батерията е започнала да се изтощава. Със същия уред се определя и посоката на електрическия ток. Ако при измерване стрелката се изкачва, това означава, че терминалите са свързани "по посока на течението", ако стрелката се движи надолу, това означава "посока, обратна на течението". За да се определи силата на измерваната батерия или проводник, връзките трябва да се монтират в съответствие с полюсите.

Уместно е да се запита: А възможно ли е стрелката на волтметъра да покаже по-висок волтаж от посочения на батерията? Всеки физик и електротехник ще потвърди, че ако апаратът е читав, няма начин да измери по-висок волтаж.

Въоръжени с такъв волтметър и батерия от 1,5 В, двамата автори откриват, че пирамидата оказва влияние върху волтажа на батерията. Първия си експеримент те извършват на пирамидата в Чолула. Още на първите стъпала по страната на пирамидата, водещи към пресечения є връх, те установяват и първата аномалия: стрелката на волтметъра сочи напрежение в батерията 1,55 В. Връщат се на земята, за да проверят дали апаратът е здрав. Всичко е, както трябва: на земята стрелката показва точно 1,5 В, но след няколко стъпала нагоре - 1,55 В. Още няколко стъпала по-нагоре - нищо. На първата тераса обаче - 1,6 В. Нищо и на върха, където конкистадорите, за да покажат на туземците, че католическата религия е над езическата им вяра, са построили църква. Нищо и там, но това им се вижда странно. Обикалят цялата площ върху пирамидата около църквата - отново нищо. Но щом влизат в храма, на няколко метра от олтара стрелката внезапно скача на 1,6 В. В тунелите на пирамидата, при откритите древни стенописи, тя отново показва 1,6 В на батерията.

В южната част на огромната могила - това всъщност представлява частично реставрираната най-голяма пирамида в света - се намира нещо като многоъгълен амфитеатър, известен като Пласа де лос алтарес (Площад на олтарите). Там навсякъде волтметърът показва 1,6 В, но с едно изключение. В Площада на олтарите има голяма каменна глава, от т. нар. олмекски глави. При нея волтажът става нормален - 1,5. Над и около олмекската глава някакъв невидим щит с дебелина 30 см спира допълнителната енергия и олмекската глава изписва на волтметъра стойност 1,5. Вън от този 30-сантиметров защитен пояс батерията е с 1,6 В.

Още по-голям интерес представляват измерванията на могилата Теотон. Двамата автори я оприличават на огромно "сомбреро на магьосница", захлупено върху просторна пясъчна равнина. Първият сигнал, че могилата някога е била пирамида, идва от един запуснат параклис, построен от завоевателите на върха. Вторият сигнал е от волтметъра: още по склона напрежението в батерията се увеличава на 1,6 В.

На върха на тази изкуствена могила, или пирамидата Теотон, двамата изследователи установяват още един интересен факт: над пирамидата има някакво енергийно излъчване или поле, което птиците усещат и заобикалят. "Един ястреб, летящ от изток по права линия към нас - пишат те, - на сто метра направи рязък завой. Сякаш се сблъска с някаква стъклена стена, и описа съвършен полукръг около нашия пост, преди да продължи по предишната си траектория." Това явление забелязах и аз лично, след като Педро Ферис ми препоръча да му обърна внимание, когато посетя пирамидата Теотон.

При пирамидата в Тула, върху която като бодигардове стоят атланти, волтметърът установява и друго явление: пулсиране на енергийното излъчване. Има моменти, когато волтажът на батерията е нормален и после се увеличава с 5 %, а понякога скача с 20 %, особено при буря, когато въздухът е наситен с електричество. Със или без буря батерията не трябва никога да бъде над 1,5 В.

При изследванията си двамата автори забелязват също, че в близост до пирамидата акустиката е много по-добра и фактически няма нужда от високоговорители. Те описват една забавна сцена, в която наблюдават как млад електротехник усърдно инсталира високоговорители около пирамидата с атлантите. Казали му, че толкова много апарати не са необходими, защото акустиката около пирамидата е превъзходна. Момчето отговорило, че това му е известно, но че се плаща според броя на инсталираните говорители.

Тези факти могат да се оценят от физици и непредубедени специалисти. Предубедените вероятно ще обвинят и волтметъра в мистицизъм.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница