Тангото на живота смарагдова рапсодия 2013 Смарагд и Рубин

Емил Лазаров

СМАРАГДОВА РАПСОДИЯ

2013

• 
  Ооооооoooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooo,
  

Момиченцето сериозно и внимателно броеше и посочваше с показалеца куклата си и себе си, явно със съзнанието, че подготвя кой да започне следващата игра. Куклата беше издокарана в розова рокличка и се беше разположила на пейката, а момиченцето – също кукличка – беше и то в розова рокличка и слънчеви очила със зеленосини рамки.

На съседната пейка си почиваше възрастен мъж, който с усмивка следеше играта на детето. Нямаше бастун, косата му беше гъста, къдрава и снежнобяла, очите му бяха усмихнати и грейнали от щастие, а шлиферът му беше по отдавна отминала мода. Връзката на врата му и старичкият му костюм подсказваха не дотам добро финансово положение и лошо „дрес код” ориентиране в днешното бързо и доста топло време. В ръката си държеше малко куфарче - калъф, целият издраскан и стар.

– Непротивоконституцииоснователстствувайте! –премяташе пръста си в такт със сричките между куклата и момиченцето, като накрая шеговито и наужким заплашително го забави, за да посочи момиченцето.

– Ти гониш! – широко се усмихна на момиченцето и посочи куклата. – Само не знам как ще бяга тя! – опита да се пошегува възрастният човек.

– Защо не се върнеш в гроба? – го гледаше внимателно момиченцето, после повдигна очилата с жест на упорита млада госпожица и непринудено му се изплези.

– Ееех, много грубо... – като че ли наистина се обиди старецът. – Езикът ти е син! От какво ти е син езикът?

– Ха-ха-ха, уплаши ли се? От бонбон! Ям само бонбони и шоколад! Как излезе от ковчега? – смееше се с пълен глас детето.

Червена коса, големи зеленосини очи, скулесто красиво лице и малки пръстчета, лакирани със зелено-син лак. „Още няколко години и ще стане красива жена” – си мислеше възрастният и каза:

– Не съм излизал от ковчега, избягах от урната.

– А какво носиш, това урната ли е?

Старецът погледна замислено кутията пред себе си:

– Не, това е бандонеон.

– Банда от неон?? Какво??

Дядото прихна да се смее.

– Бандонеон, това е музикален инструмент, знаеш ли? Като акордеон, ама целият с копчета!

– Ти можеш ли да свириш? Какво е акордеон?

– Мога – каза старецът.

Не се сърдеше на момиченцето, то нямаше и как да знае, че бандонеонът му е тръгнал от Германия и Полша към Аржентина, през почти цяла Европа и че навсякъде по света Оскар беше известен изпълнител на танго.

Момиченцето се замисли.

– Нямаш много зъби!

– И ти нямаш – усмихна се непринудено Оскар.

Когато момиченцето се усмихваше, си личеше, че точно отпред й липсват предните зъби (зъбите с номера 1 и 2 и отляво и отдясно, които сега ги няма, после ще пораснат, хубави и бели, големи и красиви. Ще украсяват ослепителната усмивка на бъдещата жена. После ще имат кариеси, пломби, а накрая ще се заменят с имплантанти или с чене, като моето), въздъхна мислено Оскар и опипа с език керамиката в устата си.

– Много си нахитрял – отново показа синия си език момиченцето и в очите му заиграха лукави пламъчета. – Ама на мен ще ми пораснат, а на тебе вече не! – победоносно се ухили детето и внимателно следеше каква ли ще е следващата реплика на стареца.

– Така е, ама и на теб после ще ти паднат... Как се казваш?

– Оксана, а ти?

– Оскар.

– Ти не си ли филмова награда?

– Не съм, нали избягах от гроба, не помниш ли? Аз съм Оскар Рубинщайн.

– Да не ми се сърдиш?

– Не, ама много беше нахално, ти нахална ли си?

– Аз съм принцесата на мама и тате.

– Принцеса Оксана?

– Да, това съм аз. Принцеса съм.

– Със синия език и без зъби?

– Да, аз съм Оксана – Смарагдовата принцеса на Смарагдовите хора!

– Сега пък и на Смарагдовите хора, кои са те? Къде са? – зачуди се старецът.

– Ей там зад скалите, на края на плажа.

– Чак там?! Никога не съм бил толкова далече. Аз така, отвреме навреме ходя по плажа, ама чак зад скалите никога не съм бил.

– Целият живот?

– Целият.

– Е-е-е-е, виждаш ли, аз съм още малка, ама си ходя там постоянно. Ей, дядо, ще ти кажа една тайна.

– Благодаря ти за доверието, казвай...

Момиченцето се приближи към дядото, сложи ръка пред устата си, огледа се наоколо да не би да има някой и пошепна на дядото:

– Аз даже живея при Смарагдовите хора.

– Ами разбира се, как иначе ще им бъдеш принцеса, ако не живееш при тях?

– Хайде да те водя при тях!

– О, миличка, не съм подготвен, още не ми е времето на мен. Аз ходя на море, когато не е топло. Когато последните слънчеви лъчи греят за последно.

– А кога са последните слънчеви лъчи?

– През октомври.

– Е, значи сега са последните лъчи.

– Сега е октомври, ама е много топло, искам да ме милват меките лъчи, които не хапят. Вечер, при залез слънце.

– Хайде, дядо, ще те водя при Смарагдовите, ей тука – на края на парка е плажът, и после ще видиш!

– А на майка и татко ще кажем ли? Да ги вземем и тях?

– Ами те са зад скалите, бе дядо, забрави ли? Хайде преди Оскар да се скрие...

– Аз съм Оскар!

– На слънцето казвам Оскар, значи ти си моето слънчице, хи-хи-хи-хи, хайде при нас, дядо!

– Слънцето Оскар ще тръгне с принцесата на Смарагдовите хора Оксана – усмихна се дядото и стана от пейката.

Взе кутията с бандонеона и послушно тръгна след Оксана, която държеше куклата в ръцете си.
Последните слънчеви лъчи
Пушех на балкона на малкото романтично хотелче. Всяка година, в края на лятото, идвах тук да си почина от вечните нерви, които съпровождаха почти целия сезон в театъра. Плажът е пооредял, малко хора имат време и търпение да ходят на море тогава, когато даже и слънцето си тръгва оттам.

Днес обаче то си беше тук, цялата сутрин беше застинало в средата на небето. Не съвсем в средата, а по-скоро между небето и морето. Последни или не, лъчите му облизваха олисялата ми глава, шапката не помагаше, а и аз исках да му се насладя до края.

В театъра всички се чудеха защо аз, авангардният и известен режисьор, в началото на октомври (когато би трябвало да стягам актрисите и актьорите да си възстановят позабравените през лятото текстове) тайнствено изчезвам и отивам на море – в моята стая, в моето хотелче.

– Открих едно хотелче – споделих преди години в театъра, доволен и щастлив.

– Много е хубаво, елате и вие някога там – канех актрисите и колежките.

– Откъде пари да откриеш хотел? Как се открива хотел? С много пари! Откъде един авангарден режисьор може да има толкова пари, че да си купи хотел? – заядливо питаха и ме оглеждаха подозрително.

– А бе не съм го купил, открих го, ей така, съвсем случайно го открих! Без да го търся, просто ей така го открих – смеех се аз и много се забавлявах.

– Ами така кажи де, купил си нашият режисьор хотел, да-да! – вече се смееха добронамерено, защото веднага ставахме еднакво бедни. – Да не сме луди да ходим накрая на сезона, ние сме баровци, ходим си на море, когато трябва – в най-горещото време! – веднага ме слагаха на място колегите.

Умеех да работя с думите, харесва ми да описвам нещата. Ама как да им кажа защо отивам на море през октомври?

Тъмновиолетовото, в комбинация с оранжево, е много отговорна комбинация. В изкуството, в класическото, даже и трудно допустима. Авангардните художници започват да експериментират с тази комбинация цветове, навяващи в мен спомена за 60-те години на ХХ век, за периода на LSD, Sgt.Peppers, Magical mystery tours, Doors…

И за моята вратовръзка от абитуриентския бал, гордо и дръзко показваща на света моя бунт. Голям кич.

Но кич ли е природата? Защо е допуснала тази комбинация от цветове при залеза на слънцето в морето? Защо милиони хора се преместват на хиляди километри, за да видят този кич, недопустим според теорията на цветовете в изкуството?

Тъмночервеното, изригващо оранжево и жълто слънце бавно се спуска в мрака на тъмновиолетовите води на страшното море, което може и да е бурно, за да бъде контрастът и драматизмът на момента още по-голям. А може и да е спокойно, виолетовосиво.

Никога не залязва според палитрата на академичния художник, а в един момент от само себе си в едно се събират виолетово море и недопустимо оранжево слънце.

Дръзко, нахално и невъзпитано слънце. Хулиганско чак.

И хората обичат да гледат залеза. Красив е. След него започва почивката на нощта.

При залеза енергията на отиващото си слънце се предава на умореното от дневните вълни море.

Изгревът е силен и динамичен, енергичен и безотказен.

Малко хора го гледат.

Романтиците обичаме залеза, топлинката на последните слънчеви лъчи.

А сега си пушех разсеяно и се радвах на голямата синьо/сиво/зелено/лилава площ, много приличаща на изкуственото море, което правим в театъра с платнища, сини прожектори, пушек машини и чевръсти сценични работници. С една разлика – това тука си е истинско, шуми, мирише и е на не повече от десет метра от мен.

Наистина хубаво хотелче открих.

„Какво единство на време, място и действие” – си мислех мързеливо – „истинска гръцка драма... или френски класицизъм... Всяка година по това време съм на това място, където морето изпълнява своето единствено действие – шуми и си ходи напред назад... де да можеше да го режисирам това... нали съм авангарден... ама ще им дойде в повечко на критиците – и без това ме гледат накриво.”

Плажът тук е една ивица, с доста голям и широк залив.

Скалите от едната страна са много ниски, влизат в морето и често по тях има смели летовници, които се пекат. От другата страна скалите са високи, почти като микропланина, така че през цялото време не бях виждал никого в тази част на плажа.

А пък аз лично – с това коремче и полуплешивата си глава, пълна със сценарии и идеи за какво ли не, никога не бих посмял и да си помисля да се катеря по тях.

Днес е понеделник, 9 октомври 1933 година. Ден за бар мицва⁴.

Хубаво е да си на 13 години, да си с антрацитени къдрави коси, да можеш да свириш на пиано и цигулка. Да пееш в синагогата, да се радваш на мутиращия си глас, заради който сменяш позицията си в хора – от писклив тенор, до баритон. Да те местят отляво надясно в хора, а всички да се побутват и да те разбират, а ти да си доволен, защото така пееш всички партии и доразвиваш музикалното си образование.

Лошо е да имаш пъпки по лицето, да се гледаш в огледалото всяка сутрин, преди да си сложиш кипáта⁵ и да поемеш за еврейското училище в края на улицата. Лошо е вечер да не можеш да заспиш, защото се въртиш в леглото и си представяш сцената от филма „Екстаз” с Хеди Кислер, когато тя влиза да се къпе гола в езерото.

Дали ще ме чуе Ицик, малкият ми брат, който само се смее и непрекъснато строи с кубчетата кули и после ги събаря? Спи на съседното легло. А баба Сара на леглото отсреща?

Все й правя номера, вчера й казах, че ще дойдат от управителния съвет на синагогата (от консисторията, както казва тя), да ни асфалтират апартамента. И тя, милата, събра мебелите и ги чака асфалтаджиите чак до вечерта!

Хубаво е да си на 13 и днес да имаш бар мицва, да си център на вниманието на всички, да можеш да благодариш на баща си и да прочетеш откъс от закона ни, от Петокнижието – от Торáта, съвсем сам! Да станеш мъж и да ходиш с баща си на синагога, а и да му помагаш в магазина!

Хубаво е да е топла есен, баба Сара да готви и да мърмори, но да ти се усмихва и да се притеснява дали ще дойдат всички и дали ще стигне масапана. Папа Рубин, както му казват всички, да ти се усмихва благо благо, да те изпитва уж строго дали знаеш да четеш, без да се запъваш, откъса от Торáта. Мама Ида да те гледа със страх и загрижено да трепери да не ти се случи нещо и да положи тихо през нощта училищната ти униформа на стола до леглото. Да те помилва и да въздъхне – дали ще се справи моят Оскар, дали ще мине бар мицвата му добре?

А какво ли ще ми подарят? Знам, че папа Рубин и чичо Моис дълго се съветваха и нещо си шушукаха, сигурно подаръкът ще бъде от Германия? Чичо Моис търгува с германците, непрекъснато ходи в Берлин и купува машини.

През прозореца виждам, че и съседите отсреща, Бернщайн, и те шетат. Как няма да щъкат насам-натам, днес има бат мицва⁶ Оксана, която става на дванайсет! А момичетата по-рано от момчетата стават възрастни. Аз й разказвам вицове, а преди това ходя при чичо Моис да ми ги каже. Онзи ден на двора й казах този за Моше, дето на петдесет години решил да се ожени за двайсетгодишна, а равинът му казва: недей, Моше, след десет ти ще си на шейсет, тя на трийсет, след още десет – ти на седемдесет, тя на четиридесет. Е, я кажи ми, какво ще правиш с толкова възрастна жена?

Хубаво е да ти харесва Оксана. Има едни много ясни зелено-сини очи, смарагдови, така й казвам, а тя се изчервява.

Оксана се смее, има големи трапчинки и очите й блясват още повече, наистина са смарагдови. Казвам й, а тя прихва да се смее – аз съм смарагд, ама като се изчервя ставам рубинена, като теб, Оскаре Рубинщайн!

Най-напред на Оксана ще покажа подаръка си за бар мицвата!

Ех, че е хубаво да станеш възрастен!

През октомври 1942 година в гетото на Варшава дойде Хуго Вос.

Дебеличкият мустакат добродушен чичко беше талантлив шивач и търговец. Много амбициозен и наистина добър майстор, Хуго Вос лично нарисува униформите на Вермахта, на Хитлерюгенд и на зловещите СС. Беше талантлив, така че рисунките не му отнеха много време. Беше в крак с модата, затова отлично позиционира лентата с пречупения кръст върху ръкава и емблемата с черепите на СС като символ на униформите. Черепчетата бяха черешката на тортата, върхът на таланта и чувството му за композиция.

Подръпваше мустачките си и си правеше планове. Като симпатизант и активист в национал-социалистическата партия беше научен на дисциплина и акуратност. Плановете си за производство на милиони униформи смяташе да даде лично на фюрера.

За фюрера, за любимеца на народа, Хуго беше подготвил специална серия от блестящи и изпипани парадни, ежедневни, строги и малко по-лежерни униформи. Считаше Хитлер за блестящ манекен и модел за неговите творения. С часове изпипваше дребни и важни детайли, които да позакрият все пак нетренираното и недотам спортно телосложение на водача.

Затова пък с дрехите на морфиниста Гьоринг се изживяваше като художник моделиер. Гьоринг, за радост на Хуго Вос имаше разточителен вкус и мания за величие, която се отразяваше в стила му на обличане и поведение. Притежаваше дузини униформи, една от друга по-изненадващи с пищния си вид. Заслугата на Хуго беше, че помпозната и понякога доста смела униформа, която носеше Гьоринг в комбинация с маршалския жезъл и кръстовете на шията, скриваше корема на нашишкавелия наркоман. Дали заради страха от репресии, дали заради добре скроените от Вос униформи на Гьоринг, почти никой не обръщаше внимание на невероятните му пропорции. Хуго отдаваше това, разбира се, на таланта си – многото гънки по дрехата на маршала помагаха да се скрият неприятните му телесни форми.

Униформите на Хитлерюгенд бяха по-младежки, по-наивни, не така плашещи като униформите на СС. Хуго Вос беше доволен от проектите си, които скицираше и рисуваше от години.

По-трудното беше, че милионите дрехи, които планираше да ушие, искаха своето, искаха работна ръка, сръчни ръце, моделиери и много шивачки. Зарадва се на предложението на Хитлер, че може да си избере работна сила от лагерите и от гетата. Каквито хора поиска и колкото му трябват.

Възхищаваше се на новата кола на Хитлер – „Мерцедес Бенц“, малко тромав, защото беше целият брониран и с огромен резервоар. Хитлер само се поусмихна и му съобщи, че освен мерцедеси в автомобилния си парк има и фордове. Те бяха лични подаръци от Хенри Форд – крупният американски автомобилен магнат. Специално за моментите, когато фюрерът, изправен на форда си, поздравява екзалтирания народ, Хуго Вос измисли най-красивите униформи – метален сиво-зелен цвят, строга форма, подхождаща на линията на колата.

В Полша Вос търсеше както шивачки и моделиерки за униформите си, така и манекенки за униформите на жените от Вермахта. Знаеше, че фигурите на полякините са най-близко до тези на арийките. Разбира се, много от надзирателките в лагерите бяха дебели и безформени, за тях манекенки не бяха необходими.

Фините арийски жени обаче, отдадени на вермахта и фюрера, имаха нужда от хубави, макар и строги, униформи, които хем да скриват, а и хем да подчертават женствеността им.

На сутрешната проверка в гетото, когато се строиха всички жени – еврейки от цяла Варшава, Хуго внимателно ги огледа от глава до пети и, без да се замисля, избра едно стройно, много красиво момиче.

С рубинено-червена коса и зелени смарагдови очи.

Избра Оксана.

Оскар Рубинщайн хапеше устни в порутената къща, в която живееше. Очакваше, че дебелият чичко с мустачките ще избира по-възрастни жени за работа. Той не познаваше нациста Хуго Вос, не знаеше нищо за света на модата и за постиженията на великия арийски шивач.

Оскар обичаше Оксана с цялото си сърце, без да прави никакви планове занапред. Нямаше и смисъл. Успяваше, макар и с много рискове, да осигури изхранването на семейството си и на Оксана в тези трудни години.

Семейство Бернщайн нямаха никакъв късмет. Съобщиха им, че отиват в трудов лагер в Треблинка, където ще работят физически труд за просперитета на окупирана Полша. Оксана искаше да е с родителите си и подаваше молби до управата на гетото.

В началото германците бяха назначили вътрешна управа и полиция в гетото, съставена от евреи. Член на управата беше и старият Рубинщайн, който тайно късаше всички молби на Оксана. Не искаше да плаши никого. Много добре знаеше, че който е отишъл в Треблинка, не се е върнал. Знаеше, че това не е трудов лагер, а хиляди евреи безвъзвратно изчезват в него. Не искаше и Оксана да е една от тях.

Колко хубаво направиха с Моис, че купиха бандонеона за бар мицвата на Оскар! Как сега той му върши добра работа!

Благодарение на него имат какво да сложат на масата в малката тъмна стая на порутената къща в гетото.

Оскар се научи да свири добре на странния инструмент. Имаше само копчета. Когато за пръв път разтвори кутията, беше едновременно изненадан, смутен, леко разочарован и доста учуден. Как може изобщо да съществува такъв инструмент, само с копчета и мех?

Десният дискант на бандонеона има 38 смешни копчета, левият 33. Тези копчета не само свирят различни тонове при отваряне и затваряне на меха, а и при различни комбинации на натискане издават доста неочаквана хармония.

Оскар беше много музикален, свиреше чудесно на цигулка и пиано, пееше и в хора на синагогата. Като всяко еврейче, казваше чичо Моис и лукаво смигваше: какво е това еврейче, което по улицата не носи цигулка? Ами пианистче, и се смееше, чичо Моисчо. (Отиде си още първия ден, когато германските войски влязоха във Варшава. Един от войниците го позна – нали цял живот Моис търгуваше с Германия. Едно от войничетата работело във фирмата, с която Моис търгуваше и то го позна на улицата. Моис тръгна наивно и усмихнато към него – колко пъти в Берлин го е черпил с глювайн при всяка сделка. Войничето – мобилизиран инженер, само извика: Jude! – и го застреля).

В началото Оскар пипаше инструмента пренебреженително, страхливо и с недоверие. Не знаеше, че този странен диатоничен инструмент по-късно ще осмисли целия му живот.

Сега, като юноша, искаше да впечатли Оксана, която го гледаше възхитено, когато той й свиреше на пианото Гершуин и рагтайми. С малкия немски бандонеон не може да се постигне това съвършенство, си мислеше Оскар.

Беше упорит и постепенно се научи да свири на него. Беше му много интересно и губеше часове в свирене. Пресъздаваше всичките мелодии, които чуваше, правеше хармониите на всички шлагери и се получи неочакваното – във Варшава, малко преди да направят гетото, Оскар Рубинщайн, около двайсетгодишен почитател на американския джаз и класиката, се вдъхновяваше от бандонеoна все повече и беше канен на много забави и вечеринки, където съвсем сам свиреше модните тогава танга, фокстроти и шими-шими.

Единствения предмет, който взе със себе си в гетото беше кутията с бандонеона.

Отиването в гетото и влизането в малката дупка, където бяха настанени с още три семейства, беше шок за всички. Изведнъж разликите между хората изчезнаха напълно. Парите в банката, професиите, общественото положение, игрите на карти през нощта, както и петъчните вечерни концерти преди шабáт⁷, изпълнявани от Оскар или от някого от гостите, бяха забравени напълно и тук нямаха никакво значение. В дрипите, с които ходеха, всички бяха еднакви и нямаше никакъв смисъл да се търсят приятели отпреди или да се избягват неприятели отпреди. Одрипавялата маса ходеше от дом на дом, пускаха някого навън да поработи, а после всички се събираха и чакаха какво ще донесе. Предишната биография на всеки жител в гетото нямаше абсолютно никаква стойност – дали си бил фалирал богаташ или преуспяващ търговец, дали си бил крадец на дребно или занаятчия – нямаше смисъл и да се пита, всички трябваше да се борят със студа, мръсотията, туберкулозата. Всички трябваше да се молят да не отидат точно те в Треблинка, а после и в Аушвиц. Никой не знаеше какво се случва там, но и никой не се връщаше, въпреки че бодро си казваха на изпращане – до пролетта ще сме пак заедно.

***

Винаги имаше късмет, както разказваше после на Оксана, докато се любеха – тя, с унизителните си парцали, които носеше вместо дрехи, но бързо смъкваше от себе си, той – премръзнал, след нощните обиколки на Варшава.

Когато разпалено и нервно разказваше за нощта в града, винаги имаше едно в повече „и аз”, след многото „а те”: – „а те излязоха, видях ги как ходеха с пушките, и аз се скрих, изчаках и после побягнах, а те се обърнаха, и аз се изкачих бързо в къщата, и те се затичаха, ама късно, и аз вече отварях калъфа в къщата пред гостите, и аз седнах на стола, и аз засвирих, и така чак до полунощ”. Или: „и те ме подгониха, а аз се скрих зад ъгъла и после аз бавно си ходех по улицата, все едно съм поляк, обикновен поляк, а те гледаха всекиго, ама аз си свирках и аз си се качих в колата, която ми бяха пратили от къщата на пан Володьовски, и после аз си свирих, и аз забравих, че има гето и война.”

Оскар свиреше по журове и рождени дни, които въпреки войната, и в съвсем окаян вид, продължаваха да съществуват поне в началото на окупацията. Всъщност свиреше за продукти и някакви грошове, с които после в гетото купуваха храна или разменяха за одеяла и дрехи.

Към семейството, в което бяха останали Оскар, папа Рубин и мама Ида (брат му Ицик си отиде малко след чичо Моис, не издържа на туберкулозата в гетото, а баба Сара почина преди войната) се прибави и Оксана, останала единствена от семейство Бернщайн.

Всъщност заради тях всяка вечер Оскар излизаше навън, мама Ида го гледаше загрижено, папа Рубин поклащаше глава и мъдро продумваше нещо (чак после Оскар разбра, че папа Рубин държеше да е в управата на гетото, за да може впоследствие да организира въстанието в гетото. А мъдрото му шепнене не беше нищо повече от цветисти полски псувни, които по-рано никога не се издумваха в подредената им къща на улица „Познанска”).

Оскар излизаше навън и си мислеше, че папа Рубин го благославя. Папа Рубин просто псуваше положението си, в което нито с пари, нито с умение и интелект можеше да помогне някак на сина си. С нищо не можеше да помогне и на Оксана, която освен това му се и сърдеше, защото не й даваше разрешение да отиде при родителите си в Треблинка.

След няколко месеца папа Рубин организира въстанието в гетото и когато Оскар го откри убит, но усмихнат, с пушка в ръка, той намери в джоба му два свитъка.

Единият беше с 613 мицвот⁸ от Тората. Като в ням филм през очите на Оскар преминаха кадри от неговата бар мицва, когато четеше пред баща си някои от тези мицвот. Мицвот са напътствията на нашите деди как да живеем, ласкаво му обясняваше папа Рубин. Ние сме смирени и благи хора, избрани сме от Яхве⁹. – Този, Който Е – да сме неговия народ. За да оцелеем, за да ни има, трябва да спазваме всички тези 365 забрани – по една забрана за всеки ден от годината. Другите 248 мицвот пък изискват да направим нещо непременно, казваше папа Рубин. И само така може да си добър евреин, Оскаре.

Вторият свитък беше с десет сочни полски псувни, грижливо изписани лично от папа Рубин като допълнение към задължителните мицвот от Тората и Десетте Божи заповеди. Може би Яхве не е и предполагал, че избранниците му ще се окажат в такава ситуация някога и някъде. Та нали те преминаха през всички проверки на времето и историята – от разходките в пустинята с Мойсей до обвиненията в какви ли не прегрешения към човечеството и в поемането на вината към всички и всичко? Кому беше необходимо и кога изобщо е правено такова масово ненужно изтребване и гавра с милиони напълно невинни хора? В никоя война на света, в никой от кръстоносните походи, нито при Великата инквизиция не са преследвани, унижавани и избивани толкова огромни количества хора само поради произхода им.

Десетте псувни на папа Рубин бяха за поляците, оставили евреите си в беда. За тези хорица, с които евреите толкова време съжителстваха и търгуваха заедно, но които, както казваше чичо Моисчо, сутринта мразеха германците, следобед руснаците, а целия ден евреите.

За германците, които въпреки гените си на музиканти, техници и учени, въпреки всичките достойнства на една велика нация, съсипваха живота на хората по света.

За инженерчето от „Сименс”, което застреля чичо Моис. „Сименс”, с когото години работеха заедно и търгуваха с неговите изделия. „Сименс”, който сътрудничеше с режима на националсоциалистите, но след войната се измъкна и продължи да прави още по-добра продукция – все едно че нищо не беше се случило.

За руснаците, които в съюз с германците не само че предадоха Полша, а дори я нападнаха и после си я поделиха. Руснаците, които после, след войната, получиха голямо парче от тортата, наречена Европа, и съсипаха живота на милиони хора от следващите поколения.

Никой, освен Оскар, тогава нямаше да разбере как този набожен и мъдър, кротък и тих човечец, е способен да се възпротиви на религията, мицвот, на света на опрощението и да се превърне в озлобен и справедлив защитник и въстаник.

Евреите бяха кротки хора.

Обикновено Оксана го изчакваше при входа на тунела, под стената на гетото.

В студените ноемврийски нощи, в мрака и безизходицата, в кал и студ, под стената на гетото, в тайния тунел, под краката на местните еврейски полицаи, които обикаляха отгоре и пушеха, под краката на есесовците, които охраняваха гетото, премръзналият Оскар целуваше навсякъде красивото лице на Оксана с рубинените коси и смарагдови очи. Оскар не понасяше студа, целият трепереше, и не се събличаше. Бързо разкопчаваше сивите и невзрачни, но чисти дрехи на Оксана.

Любеха се страстно, тихо, без да осъзнават къде са и какво ще става нататък. И така беше от първия ден, когато започна тяхната любов. Оскар тогава вече свиреше добре на бандонеона, беше на осемнадесет години, войната още не беше започнала.

Живееха в уютния дом на Познанска (сега, през войната, на тази улица е полицейското управление и комисариата).

В огромния апартамент Оскар вече имаше отделна стая – дадоха му я, когато стана пълнолетен. Оксана беше на седемнадесет, когато той я промъкна скришом през един от двата входа на апартамента, малко преди баба Сара да излезе (тя вече не чуваше, но често ходеше до вратите на апартамента, за да види кой кога влиза) и малко след като мама Ида премина по коридора и отиде в слугинската стая. Оттогава, както в тази първа нощ, те свикнаха да се любят тихо, страстно, като с очи и ръце изразяваха всичките си желания и преживявания, без да издават никакъв звук.

Така беше цялата година, преди да избухне войната. Всеки ден Оскар имаше занимания – цигулката и пианото станаха част от ежедневието му. Във Варшавската консерватория ценяха неговия талант. По цели дни имаше репетиции с оркестъра на консерваторията, после уроци по теория на музиката, освен това репетираше сам в стаята си, за да може на другия ден да се представи добре. А всяка вечер свиреше с бандонеона по балове и вечеринки.

Инструментът беше нов и непознат в Полша. Умението на Оскар да изпълнява на него всички популярни мелодии, както и танцова музика, само с помощта на няколкото десетки копчета, не остана незабелязана от практичните организатори на танцови забави. По онова време не бяха много музикантите с такъв богат репертоар, които съвсем сами да забавляват публиката, изпълнявайки фокстроти, чарлстон, суинг, валсове и мазурки.

На всяка забава или концерт с него идваше Оксана. Сядаше тихомълком на първия ред или на първата маса и го гледаше в ръцете с нескрито възхищение и любов. Никога не танцуваше с ухажьорите, които се навъртаха около масите и я канеха упорито. Прибрала червената си коса с малко ластиче, скрито с ефектна шнола с формата на калинка или пеперуда, с бална рокля, твърде строга за нейните 17-18 години, Оксана беше най-красивото и най-плахо момиче, което присъстваше на вечеринките.

Оскар обикновено бе облечен във фрак и свиреше с цялото си сърце. От сцената той виждаше цялата зала, но свиреше само за един човек, за Оксана.

Така е и с изкуството, истинското изкуство, което той правеше в консерваторията. Тези класически и истински неща, които изпълняваше и изучаваше, бяха направени не за да пленят масата от хора и да ги завладеят. Според него бяха направени за един човек. Според Оскар всеки композитор е имал някого, когото е искал да докосне с произведението си. Дали ще бъде наречено муза, дали ще се нарече любим човек, това не е толкова важно. Оскар считаше, че пишейки творбите си, Моцарт е мислел в началото за баща си – да му докаже, че е талантлив и добър син, после за жена си Констанца – да й се представи като нежен и любещ съпруг. Шопен – неговите виртуозни мазурки, валсове и полки, които толкова естествено плениха света, всъщност са писани за неговата Жорж Санд.

Оскар свиреше само за Оксана, чувствайки я с цялото си тяло, мозък, пръсти на ръцете си. Никога не гледаше инструмента, на който свиреше – бандонеон, цигулка или пиано, за него беше съвсем естествено да говори чрез музикалния инструмент. Оскар просто се стремеше да отрази мислите и чувствата, които напираха в него още щом стъпеше на сцената и изсвирваше първия тон. Оксана държеше в ръката си малка чантичка и след като свършваше забавата, отиваше при Оскар зад сцената. Целуваше го и загрижено изваждаше от чантата памучна фланелка и риза, внимателно изгладена от нея предишната вечер. Оскар сваляше изпотените си дрехи и с благодарност се преобличаше, след което двамата уморено сядаха на столовете. Оскар безразлично пъхаше хонорара в джоба си, изваждаше от него шоколад – любимия им шоколад, внимателно го разделяше на парченца и подаваше по-голямата част на Оксана.

Церемонията с прибирането им вкъщи беше винаги еднаква. Оскар не знаеше, че папа Рубинщайн не спи, а през прозореца загрижено следи кога ще се върне синът му.

Времената започваха да стават трудни, все по-малко поляци идваха в магазина. Хората вече нямат пари, си мислеше Рубин, и сърцето му се свиваше – не е ли това заради пропагандата, не е ли това заради съседна Германия, където много еврейски магазини преживяваха погроми? В Полша не може да стане така, нали Англия, Русия и всичките други големи няма да позволят на Германия да ни завладее? Нали ние в диаспората¹⁰ си живеем горе-долу добре с поляците и те няма защо да ни предадат? Та какво им правим толково лошо, нали само продаваме стоки, нали само търгуваме с тях? Въпреки това Рубин усещаше, че нещата не са наред и се успокояваше чак вечерта, когато в полунощ виждаше сина си да се прибира, хванал подръка Оксана и оглеждайки се да не го видят.

Рубин се усмихваше, когато си спомняше за своята младост и Ида, която той промъкваше в същата къща, но тя беше по-голяма на години, а каква е тази младеж днес. Той си лягаше и се преструваше на заспал, когато Оскар преминаваше с Оксана и двамата внимателно се затваряха в стаята му. После, леко поразсънен, Рубин скачаше към прозореца, защото в просъница чуваше как Оскар затваря външната врата и изпраща Оксана до съседите Бернщайн. Стоеше на прозореца, притеснен кога синът му ще се прибере обратно.

Радваше се на другата сутрин, когато на сутрешното ръжено кафе с мляко Оскар разпалено му говореше за поредния бал или забава, естествено забравяйки да каже за присъствието на Оксана или за продължението на нощта после в дома им. Рубин се подсмихваше под мустак, когато Ида разпитваше строго за съседското момиче и въздишаше, че на Оскар още му е рано и че трябва да учи и да завърши консерваторията.

– Не, не може така, има си ред – казваше угрижена Ида. – Детето се ражда, отглеждаме го, радваме му се, притесняваме се за него, после ни тревожи, после ни изненадва, после ни тормози, после ни радва отново, после пък то ни гледа, мъчим го, плашим го, ревнуваме го, и си отиваме. Искаме от него да ни изпрати, да ни полива цветята вкъщи и да ни чисти гроба. Изискваме докрай грижите, които сме му дали. Такъв е редът. Има си ред в тоя свят. Рано му е да се жени, нали ако беше хубаво и господ бог да се е оженил? А той си е сам, един е Бог – смесваше нещата тя. Ида не беше религиозна, не ходеше и на женската синагога, така че не ги разбираше много божите неща, но когато имаше нужда от тях, умело ги вмъкваше в разговорите.

– Той не може да се жени сега. Не може така, кой ще му позволи това? Къде го има това – да се жени, без да е завършил? Защо да не спазва реда, нали е дисциплиниран? Кой ще ни гледа, кой ще ни полива цветята? Не може така, има си ред в тия работи – загрижено клатеше глава Ида.

– Е, хайде сега, няма да умираме, нали ще живеем до 120 най-малко, ат меа ве есрим¹¹! – приключваше усмихнат Рубин тюхканията на Ида, за да спести на Оскар продължителното гледане в купичката с мляко и да го освободи, за да отиде в стаята си и да репетира.

Когато през нощта влизаха в стаята му, Оскар и Оксана дълго се наслаждаваха на телата си. Оксана беше гола, винаги леко смутена от възбудата си. Затваряше очи. Докато се любеха тя галеше ръцете на Оскар, фини, с тънки и нежни пръсти на музикант, които я милваха навсякъде.

По цялото тяло, по ушите, по врата, по всяка луничка на лицето й. Оскар по време на ласките си чуваше музика, цялата музика на този хубав свят, дарил го с щастието да бъде с Оксана. Музиката запълваше тишината, която те спазваха стриктно, притеснени да не ги чуе някой.

– Оксана и брат ми ще си имат бебе, бебе, да да, малко розово бебе ще си имат – викаше Ицик, който зачервен и радостен, че може да дразни брат си, тичаше около масата в хола.

– Оскар по цели нощи цигу-мигу, цигу-мигу, и накрая му дават толкова пари, колкото и на мен ще дадат. Да, да, аз само на барабаните два-три пъти бум-бум и същите пари ще взимам, да, да – викаше широко усмихнат Ицик, когато двамата помагаха на Рубин в магазина. Наистина той учеше ударни инструменти при пан Грошек, но музиката не беше толкова в сърцето му, както при Оскар.

***

През всичките тези няколко години на тяхната любов не бяха издали нито звук по време на милувките си.

Всеки път, когато се връщаха по тунела в гетото, Оскар и Оксана се прегръщаха в мазето на порутената къща.

– Като си отидат немците и като свърши войната, ще ти купя много шоколад, ще ядем килограми шоколад, ще избягаме в Аржентина и на плажовете там ще пием кафе и ще танцуваме танго – изтриваше сълзите по лицето на останалата без семейство Оксана.

... Но сега Оскар хапеше устни и гледаше безпомощно как Оксана се озърта на всички страни и го търси, за да направи нещо и я освободи от ръката на Хуго Вос, който опипваше тялото й, след което галантно я отведе до спрелия в центъра на гетото форд.

Много беше горд с американската си кола. Фюрерът му преотстъпи личния подарък на американския антисемит Форд, защото получи от американеца по-нов и по-скъп модел. Но и не само затова – Хуго Вос трябваше да измисли и нещо по интериора на колата, някакви драперии или завеси, които после пък магнатът Форд ще внедри в производството си.

Така е, ние, гениалните, трябва да си помагаме, доволно мислеше Вос и внимателно настани хубавото момиче на задната седалка. Тези еврейки, ако добре се развият, са много красиви – гледаше я с поглед на специалист Хуго.

Имат правилни пропорции, ако не са чернокоси, са червенокоси, хубави гърди, дълги крака, не са късокраки като гъркините и италианките, а и не са толкова яки като арийките, мислеше си Хуго и се озърна, да не би някой да е прочел еретичната мисъл в главата му. Жалко, че тази не мога да я снимам като модел, жалко, че ще трябва да я използвам само като манекен за бельо. Ако я снимам за списанията, фюрерът ще ми се разсърди, а пък не мога да скрия, че е еврейка.

Макар и нацист, Хуго не беше от фашистите екстремисти. Гледаше си работата, искаше да е пръв в модата, в бранша и в търговията с дрехи. Модата беше за него всичко, както и желанието за успех. Обичаше жените, радваше се на красотата на манекенките си, но тия, които взимаше от лагерите и гетото, бяха собственост на войниците, които пазеха фабриката му.

Разбира се, след като оставаше сам до късно през нощта със скиците си, с униформите и с манекенките си, готови да ги изпробват, отвреме навреме Хуго се заиграваше с някоя от тях. Когато жена му Хелга беше в провинцията при майка си, той привикваше някоя по-така манекенка и й даваше наркотик (винаги имаше дрога, едва ли някой можеше да издържи без алкохол или дрога на това бясно темпо във фабриката, наложено от фюрера и от самия Вос). Хуго не беше красавец, нито беше голям привърженик на оргиите, но наркотикът си казваше своето и нощите с поредната манекенка (дали славянка, еврейка или някоя северна жена) бяха бурни и пълни с радост. Строгата Хелга може би разбираше какво става, но тя пък беше заета с изпробването на всякакви миризми, от които да направи парфюми и кремове. Все пак „Вос“ е голяма фирма, потриваше ръце Хуго и се радваше, че е взел поръчката на фюрера преди конкуренцията. Най-после натрих носа на италианските моделиери с червени обувки и на лигавите френски модистчета бисексуалчета, радваше се пълният господин.

Тази тука, с тая огненочервена коса, с тия зелено-сини очи, с тия красиви лунички и млади хубави гърди – заслужава да е на корицата на някое списание, до някоя нова кола. Хуго я виждаше облечена в негов модел рокля, с блуза с набрани ръкави, да позира на каросерията на народната кола „Фолксваген”, измислена от Порше. Или как кара „Форд”, подала ръка иззад завеските на интериора на Хуго Вос. Или как в бански костюм яде шоколад на брега на морето. Всичките си снимки в каталозите правим на филми „Кодак” – хубави са американските цветове на тази лента.

За съжаление тази червенокосата е еврейка, така че най-много да я кача на масата, около нея да работят шивачките и моделиерите, тя да посръбва вино или кока, за да издържи. Мога да й давам и „Фанта”, това е сега модерното при младите. Фантазия, т.е. „Фанта” – така я кръсти нашата младеж тази напитка на „Кока-кола”.

Жалко, че войничетата и есесовците първи ще се израдват на дамата, но какво да се прави, сега сме във война, си мислеше Хуго Вос, докато отвеждаше Оксана навън от гетото.

Оксана се обръщаше много пъти, но не успя да види плачещия Оскар. Оскар не можеше да тича след нея, не можеше да излезе навън и да изтича на плаца, защото папа Рубин и мама Ида го държаха силно в ръцете си.

Този ден старият Рубинщайн, който в живота си не беше хващал пушка, реши да организира въстанието в гетото. Само след половин година го убиха.

Този ден мама Ида отиде лично до главния комендант на гетото, за да помоли Оксана да се върне при тях. В този ден Ида не се върна в порутената къща, в която живееха. С нощния транспорт я отведоха в Треблинка.

Този ден Оскар Рубинщайн се закле, че ще намери Оксана.

Оскар се закле, че ще й купи шоколад.

Оскар се закле, че ще избягат в Аржентина.

Оскар се закле, че ще си отмъсти.

На всичките, които помагат на Германия. Които са по-гадни и от хитлеристите, си мислеше Оскар – защото помагат доброволно, с удоволствие и това им харесва и носи печалби.

Преди Оскар не знаеше нищо за политика, интереси, финанси, беше потопен в музиката си.

Обикновен тих и кротък евреин, музикант, като повечето от тях.