Тарикатът и европеизацията Владимир Сабоурин

Владимир Сабоурин

Появата на фигурата на тариката (исп. pícaro) в испанското общество от първата половина на ХVІ в. има за структурна предпоставка установяването на модерната централизирана държава като завършителен и кулминационен етап на изтласкването на арабското господство на Иберийския полуостров, приключило в края на ХV в. Чак до прага на модерността, маркиран от съдбовната 1492 г., християнските кралства на полуострова представляват погранични територии, които не спадат все още към европейската политическа и културна сфера. През късното Средновековие Испания се характеризира с едно мултикултурно съществуване, което е единствено по рода си в християнския Запад. Испанският пикаресков роман възниква в рамките на едно систематично разрушаване на този специфичен синтез на трите религии на книгата (християнство, ислям, юдаизъм) в процеса на синхронизацията на особеното развитие на Испания през късното Средновековие с общоевропейските тенденции. В качеството си на определяща протоформа на модерния роман испанските пикарескови повествования сочат, от една страна, в посоката на една изключително успешна жанрова еволюция, помнейки, от друга, травматичния опит на административно-бюрократичното разрушаване на един безвъзвратно изгубен жизнен свят. Възникването на жанровата форма на модерния роман съвпада с разрушаването на положения в един жизнен свят синтез, задаващ произхода на жанра. Тази схематично скицирана културологична диалектика намира парадигматичната си историкофилософска формулировка в Теорията на романа на Георг фон Лукач. „Формата на романа, като никоя друга, е израз на трансценденталната неподслоненост.”¹ При възвеждането на историкофилософския анализ на фон Лукач към социалноисторическия контекст на генезиса на испанския пикаресков роман, характерната за жанра на романа „трансцендентална неподслоненост” се явява като следствие на възникването на модерната централизирана държава.

Видян от социалноисторическа перспектива, тарикатът е продукт на една „замразена социална революция”². Формулировката „замразена революция” търси източника на квазиоксиморонния сблъсък в специфичното темпорално пропадане между противоположните термини на обрата и реставрационната консолидация. Типът на pícaro-то е социологически обусловен от икономическата и социална антитетика на обрата и стагнацията. Социалната динамика, пораждаща тариката, се проявява в превърнатите форми на борба между „кастите” (castas)³ на т. нар. „изконни християни” (cristianos viejos) и „новите християни” (cristianos nuevos), т.е. покръстените евреи. Определяща характеристика на тази социална динамика е травестирането и маскирането на ранномодерния класов сблъсък в религиозна форма. „Като цяло може да се каже, че взривовете на насилие срещу „новите християни” в много отношения са били травестирана форма на революционни настроения и че ресентиментът на низшата класа срещу нейните икономически експлоататори е имал тенденцията да се изразява в религиозни термини.” (Гилман) „Новите християни” наричат смъртните си врагове „селяни” (исп. villano, което означава също така „грубиян, недодялан човек”), а за „изконните християни” всички благородници (hidalgos) са потенциални скрити „жидове”. Дори в непостижимо мъдрата епическа ирония на Сервантес кастово обремененият и блокиран сблъсък на villanos и hidalgos оставя своите следи. Тази „кастова” травестия на социалния сблъсък лежи в основата на изключително важния за реконструирането на контекста на пикаресковите генеалогии комплекс на „чистотата на кръвта” (limpieza de sangre) и свързаната с него хипертрофия на понятието за „чест” (honor). Изразяващото се в пикаресковия роман усещане за маргиналност и самота е обратната страна на един процес на социална интеграция под знака на административно-бюрократичното „замразяване” на социалната революция при ускорената европеизация на Испания в края на ХV и първата четвърт на ХVІ в. Решаващият социален обрат от края на ХV в., кулминирал във въоръженото въстание на кастилските градски общини (Comuneros) срещу централната власт, бива неутрализиран чрез един процес на централистична бюрократизация на хетерогенните жизнени светове. Започналата в края на века социална революция застива през първата половина на ХVІ в. във формата на една бюрократично-съсловна фасада, покриваща неразрешените обществени напрежения. Тарикатът е експерт на тази фасадна травестия на социалните конфликти на нивото на всекидневното оцеляване. Той свлича травестията на големите социални актьори в низините на малкото, телесно-тварното.

Пикаресковата травестия визира основно процедурите на контрол, разпитване и разпит на Св. инквизиция. Установената на прага на модерността институция на Инквизицията (в Испания през 1478 г.) изиграва решаваща роля при административно-бюрократичното овладяване и фасадно покриване на социалните конфликти. Дейността на Инквизицията представлява определящ аспект на прехода към модерната централизирана държава. При това твърдение следвам анализа на френския социален историк Жозеф Перес, според който „създаването на Инквизицията се характеризира с безспорни черти на модерност – на тоталитаризъм – доколкото изразява стремежа на държавата и Католическите крале активно да контролират живота и мисленето на поданиците”⁴. Въпреки че дейността на Инквизицията се отразява негативно на икономическата модернизация, тя успява последователно да прокара и наложи административно-бюрократичния аспект на модерната държава. Театралното инцсениране на страха и ужаса в аутодафетата е ефикасно видимата страна на една абсолютна – за първи път в модерния смисъл на думата – институционална власт, основаваща се на невидима бюрократична процедурност. Става дума за социалнополитически всемогъщата и вездесъща власт на секретните досиета. „Съхраняваните с векове досиета са били секретно оръжие, което никое общество до този момент не е притежавало, инструмент за вкаменяване на социалната история.” (Гилман) Архивиране, невидимост и процедурна легитимност са сърцевината на всяка модерна власт, чиито характеристики откриваме за първи път в системно завършен вид именно в институцията на Инквизицията. Разработените от Инквизицията процедури за „изследване” на обвиняемите – на първо място процедурите на разпит – задават модела на конституирането на модерната субектност. „Редом с църковно-религиозните контролиращи инстанции за развитието на индивидуалността и историята на индивидуализацията изиграват определена роля и институциите на ранномодерната държава, в които отделният човек е конфронтиран със себе си като субект и индивид – и съответно е можел или е трябвало да се изяви като такъв.”⁵ Това, което модерният човек нарича свое „аз”, е продукт на процедури на разпитване, на система от разпитващи формуляри, които превръщат аморфната човешка единица в „субект”, поданик. Разпитващата инстанция „помага” на субекта да разкаже историята на своя живот, да конструира разказа, който тепърва го превръща в субект. Рутинната процедура на инквизиционния разпит предполага създаването на автобиографично повествование, което откриваме в сардонично превъртяна форма в пикаресковия роман. Характерната за пикаресковия роман жанрова форма на аз-повествованието е генеалогически свързана с ранномодерната генерализация и систематизация на практиката на изповедта и процедурите на инквизиционното реконструиране на произхода и автобиографията.

Инквизицията започва от средата на ХVІ в. да поставя на ръководни длъжности в йерархията на организацията представители на плебейските среди, извеждайки конфликта между „изконните” и „новите” християни все по-ясно в плоскостта на един сблъсък на плебеи и патриции. „Чистотата на кръвта” постепенно започва да се превръща в своеобразен вид „благородство” (nobleza) на плебеите, които се гордеят, че са „изконни християни”. Виждаме как идеята за „чистотата на кръвта” претърпява една заплетена трансформация, при която генеалогията й се обръща с главата надолу: първоначално тя е оръдие в ръцете на градската аристокрация, насочено срещу зараждащата се буржоазия и по-общо срещу буржоазните дейности като долни и „жидовски”, – за да се превърне накрая в плебейска реакция срещу идалгосите. Дон Кихот няма как да не запазва мълчание, когато Санчо се пъчи с благородството си на „изконен християнин”. Самият рицар на печалния образ обаче също участва в травестията – името и титлата са щит – и при цялата си анахронична неадекватност на ситуацията взима съответните анахронично неадекватни мерки: сменя името си и слага пред него съсловно нелегитимното дон. Смяната на името от Алонсо Кехано Добрия на Дон Кихот де Ла Манча е пародийно контрапродуктивно, доколкото сближава бедния идалго както с обичайните за „новите” християни топонимни фамилни имена, така и със стремежа им за придобиване на благородническа титла като защита от инсинуациите и нападките на „изконните”.

След тази малка праистория на тариката, видяна тук като праистория на модернизацията и европеизацията, ще премина към няколко тезисни бележки, целящи осветляването на процеса на разширяване на Европейския съюз на изток от перспективата на присъединяващия се. Тази перспектива е обусловена на първо място от конфронтацията с една нова нормативност. Петнадесет години след срутването на реално съществувалия социализъм „преходът” в България се явява като една осуетена социална революция, чието окончателно замразяване протича в момента под формата на административно-бюрократична „хармонизация”, подсигурена от властта на неразсекретените досиета и на посткомунистическата конституция. Административно-бюрократичната хармонизация на законодателството възпроизвежда логиката и „политикономическия” механизъм на „кръглата маса”, положила конституционните рамки на „прехода” в България. Както при „кръглата маса”, така и при „хармонизацията” става дума за социалнополитическа мимикрия, скриваща едно дълбоко вкоренено „народопсихологическо” – и внимателно култивирано народополитическо – недоверие спрямо жизнената смисленост на следването на определени гражданско договорени норми. Това недоверие е свързано с изходния опит на тариката, че убеденото следване на норми само по себе си е признак на глупост. В случая става дума за основополагащи всекидневни действия от рода на спазването на правилата за движение, коректното редене на опашка или готовността за даване на подкуп. Зад административно-бюрократичната мимикрия на „хармонизацията” се крие праопита на тариката, че следването на норми е глупаво, смешновато и натрапливо. Предизвиканият от присъединяването на България към Европейския съюз неизбежен бюрократизационен тласък и вътрешно мултиплициращ се административно-бюрократичен натиск поражда при наличните условия едно по-нататъшно потенциране на местната феноменология на тариката. Като резултат е налице вкаменяване на процеса на необходимите социални промени в една диалектика на бюрократизация и тарикатлъци.