Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| За честта на Хаджи Смиона трябва да кажем, че и той се искрено зарадва, но не смея да изрази това пред Юрдана, както пернатата му дъщеря кака Гинка.
IX. Разяснения Щом докторът пристигна дома си, той излезе, мина бързо покрай Ганковото кафене, отдето мнозина го поздравиха с "гечмиш ола", а най-усърдно самият кафеджия, и отиде къде Маркови. Кога да влезе там, той съпикаса Стефчова, че минуваше, излязъл от Юрданови. - Кланям ви се, господин терджуманино - извика докторът с презрителна усмивка. Марко, обядвал вече, седеше на одърчето между чемширите и си пиеше кафето. Той посрещна с възторг доктора. Подир, като отговори весело и на поздравленията на домашните, Соколов каза: - Ще ти разкажа сега комедии, бай Марко. - Каква беше тая работа, джанъм? - Та и аз сам си се чудя. Това ми се види като една приказка, а не нещо за вярване. Взимат ме нощеска от къщи, токущо се върнах от вас, и ме закарват на конака. Ти си чул вече какво ме изпитваха там и бедиха. Кой ти мислил, че моята ожулена гарибалдейка щяла да вдигне такива истории! Затварят ме. Мина не мина един час, влазят двама заптиета: "Докторе, стягай се!" "Какво?" - питам. "Ще вървиш за К. Беят заповяда." "Много добре." - Излазяме, тръгваме - един пред мене, друг зад мене, с пушките. В К. стигаме по дрезгаво. Затварят ме и там, защото бе още рано и съдилището не бе отворено. Престоях така затворен четири часа, които ми се сториха години. Най-после изваждат ме пред съдията. Там няколко аази и първенци прочитат някакъв протокол, от който не разбрах нищо. И там запитвания, и там глупости с нещастната гарибалдейка. Тя стои на зелената маса и ме гледа жално. Кадията разтвори едно писмо, види се, от нашия забитин, извади книжата и ме пита: "Твои ли са тия книги?" "Не ги познавам." "А как са в твоя джеб?" "Моя ръка не ги е туряла." Той продължава да чете писмото. Бай Тинко Балтоолу взима вестника и го разгръща. "Ефендим - казва ниско на съдника, - в тоя вестник няма нищо противно, той се типосва в Цариград." И ме поглежда усмихнато. Аз положително не разбирам нищо, стоя като дърво. Кадията пита, не е ли това комитаджийският вестник от Влашко? "Не, ефендим - отговаря Балтоолу, - тоя вестник не приказва за политика - той пише само за вярата, протестантски вестник"! Тогава гледам, бай Марко, и не вярвам очите си: "Зорница"! Тинко Балтоолу взема възванието, чете, погледва ме и се смее пак. "Ефендим, и това не е противна книга на държавата. Това е обявление!" И чете с глас: "Практически лечебник от доктора Ивана Богорова". Кадията гледа захласнат, всичките се смеят, разсмя се и кадията, смея се и аз. Какво да правя? Можеш ли да се не смееш? Ами главното е как е станало това чудотворно превръщане на книжата! Както и да е. Подир кратко съвещание с първенците кадията ми казва: "Докторе, тук имало погрешка; ти прощавай за труда." Труд нарича той търкалянето ми из затворите и влаченето ми нощя от конак на конак. "Дай един поръчител, па си иди жив и здрав!" Аз стоя като замаян. - Ами за раненото заптие не дигаха ли въпрос? - За него нито ме питаха. Според както разбрах, нашият бей, подмислил ли го някой, сам ли се е сетил, но разузнал подобре работата, та притурил в писмото си, че в нараняването на заптието не ме счита виновен. Види се, то само да се е признало, че лъже. На Марка светна лицето от задоволство. Той вярваше, че дядовият Манолов син е гърмял, и се безпокоеше за последствията. - Сега, слава богу, ти си свободен. - Както видиш. Но чакай, едно по-чудно нещо още - каза докторът, когато се озърна и видя, че няма никой от домашните. - Дава ми бай Николчо коня си, да се върна - същият ми стана и поръчител. Излазям из К. и току-що дойдох при чифутските гробища, гледам, откъде Балкана идат двама души, единът дякон Викентий, и ме вика да спра. "Къде така, господин Соколов?" - пита слисан и той, като ме вижда свободен. "Отивам си. Няма нищо." Той отваря такива очи ей. Разказвам му работата и той ми се хвърля на врата и ме целува, и ме стиска. "Какво е това, джанъм, отче Викентие?" "Да ви запозная с господина. Бойча Огнянов" - и ми показа другаря си. Чак тогава се взрях в него. Бре! Познах го! Той беше същия, на когото дадох гарибалдейката си снощи! - Как? Дядовият Манолов син? - извика неволно Марко. - Как? Познаваш ли го? - попита учудено докторът. Марко се съвзе. - Следвай да видим - каза той развълнуван. - Ръкувахме се, запознахме се. Той ми благодари за дрехата и с отчаян глас иска извинение. - Нищо, господин Огнянов, аз никога се не кая, кога сторя малко добро някому. А вие къде отивате - питам. "Господин Огнянов идеше да търси вас тука" - отговори Викентий. - Мене? "Да, искаше да ви избави." - Да ме избави? "Да, като се предаде на властта и признае себе виноват във всичко." - Нима за това идехте тука? Ах, господин Огнянов, какво щяхте да направите? - извиках аз поразен. "Длъжността си", отговаря той просто. Аз не можах да се удържа, просълзих се и насред пътя го прегърнах като роден брат. А? Каква душа благородна, бай Марко! Какво рицарство"! Такива хора трябват на България. Марко не отговори нищо. Две дълги сълзи бяха се проточили по бузите му. Той се гордееше за дяда Манола. Докторът помълча малко, па продължи: - Ние се разделихме, те удариха пак през къра, а аз право насам, но аз още съм смутен от тая среща, а още повече от променението на книгите. Аз ти казвам, че тука с очите си видях вестник "Независимост" и прокламация действителна. Там излазят "Зорница" и Богоровото обявление! Как са променени? Кой ги е променил? Грешка ли е това на бея? - Всякак си блъскам ума и не отгаждам. Кажи ми ти твоето мнение, бай Марко. И докторът скръсти ръце и чака отговор. Марко смукна чибука си важно и с една неуловима усмивка на устните каза: - Ти не разбираш ли, че някой приятел е направил това? Каква грешка? Де ще се намерят у бея протестантски вестници и Богорови новини? - Но кой ще е тоя неизвестен благодетел, който спаси мене от опасност, а Огнянова от непременна гибел; помогни ми и ти да се сетя. Аз трябва да му благодаря, да му целувам ръцете и краката. Марко се наведе към доктора и му каза ниско: - Докторе, слушай. Това, което ще ти кажа, трябва да го държим тайно до гроба. - Давам честно слово. - Книжата промених аз. - Ти, бай Марко! - извика докторът и скокна. - Седни и трай. Сега слушай как. Тая заран, много рано, отидох в Ганковото кафене и от кафеджията пръв чух за твоето запиране. Аз се възчудих и смаях. Не щеш ли, иде онбашият и ми разправя, че те изпратили нощеска в К., за дето сам тръгваше с беево писмо, в което били приключени опасните книжа. Аз не знаех какво да сторя! Онбашият постоя малко, па си излезе. Тогава гледам, че забравил писмото. Ганко беше залисай да мие едного. Хрумна ми да го скрия и скъсам, но това малко щеше да ти помогне. Тебе пак щяха да те влачат, съмнението остаяше. Какво да чина? А нямаше време да мисля. Тогава ми дойде нещо в главата, което през целия си живот не бях помислил. Видиш ли ме, докторе, аз съм побелял в търговия и чуждо писмо не съм разпечатвал. Това го знаех за най-безчестно, бог да ме прости, ама аз го направих днес, за пръв път и за последен. Припкам у дома, заключвам се в писалището, разлепям полека червения восък на плика и турям вътре други вестници, каквито ми попаднаха под ръка. Турчата са пипкави, ти знаеш. После оставям писмото пак на мястото му, без да се сети кафеджият. Слава богу, че се свърши благополучно. Съвестта ме не бори толкова сега. Докторът изслуша прехласнат, па каза трогнато: - Бай Марко! Вечно благодаря. Ти наричаш това безчестие - то е слава, то е подвиг! Ти избави двама души от пропаст, като изложи сам себе си. Такава услуга баща на син не би направил. Докторът не можа повече да говори от вълнение. Марко подзе пак: - Снощи дядовият Манолов син ме намира, наистина, но мина през стряхата, та причини врявата и докара полицията. - Бойчо Огнянов? - Тъй ли го викате вие? Той, той. Баща му ми е голям приятел и той, клетникът, като не познавал никого, подирил у мене да се скрие. Ти си го довел. Пред Иванча не щях да ти кажа, но избяга още същия час. - Отде идеше той? - попита докторът, цял погълнат от тоя извънреден образ. - Той не каза ли ти? От Диарбекир бяга. - От Диарбекир ? - По-полека. Накъде? - Отивам за манастира, дето дяконът го крие. Аз трябва да се разговоря с него. Позволяваш ли ми само нему да обадя твоето поверение? Той трябва да знае кому дължи живота си, защото той щеше да се предаде, ако ме не бяха пуснали. - Не, аз те заклевам, доде си жив, това да го мълчиш и да се мъчиш да го забравиш. Аз на тебе само го открих, като една изповед, колкото да ми поолекне. Поздрави само дядовия Манолов син, нека да намине къде мене, но през голямата вратня. X. Женският метох Женският манастир в Бяла черкова беше съвсем противоположен на мъжкия, затънтен при планината и вечно глух и безлюден. Тук, напротив, шейсет-седемдесет калугерици, стари и млади, сновяха цял ден по двора и по чардаците и оглашаваха с весела глъчка широката ограда, която ги забраняваше от суетата на грешния мир. Това движение траеше от заранта до вечерта. Метохът имаше славата на най-деятелен разсадник на новини из града. Тука беше люлката на всичките сплетни, които обикаляха и смущаваха огнищата на грешните миряни; тук предсказваха, подготвяха годявки и разваляха венчила. Оттук тръгваха всички невинни историйки, за да обикалят целия град и да се повърнат пак живо и здраво в колосален размер, или пък обратно: влазяха тук сламки и излазяха планини. Такъв многошумен център привличаше, особено в празнични дни, купове гости миряни, които благочестивите жени нагощаваха с градски анекдоти и с вишнево сладко. Госпожа Хаджи Ровоама, с която се запознахме у брата й Юрдана, се славеше като най-веща узнавачка на всякакви градски тайни и като изкусна сплетница. Някога игуменка, свалена после от едно въстание на республиката, тя и днес държеше нравственото главатарство в нея. За всичко се допитваха до Хаджи Ровоама. Тя заверяваше точността на верните слухове или осветяваше лъжливите; тя, по прищявката си, пущаше новини, които даваха за няколко дена умствена пища на республиката, после минуваха оградите й. Госпожа Хаджи Ровоама беше тия дни ядосана от пущането на доктора Соколова, опасния враг на метоха. Тя злобствуваше тайно и се учудваше: кой му е помогнал? Кой я лиши от удоволствието да слуша всеки ден, а и сама да тъче нови истории по съдбата му? Та това беше цяло безобразие! От четири пет деня тя имаше безсъница, покой не досягаше клепките й. Тя си всякак биеше ума да отгадае: защо докторът не щял да обади на бея де е бил по три часа през оная знаменита нощ, когато го запряха; и после, кой подмени вестниците? Най после светла мисъл огря ума й и това беше, кога четеше повечерката си. Тя изпляска радостно с ръце, като Архимеда, кога открил великия си физически закон. Излезе навън и отиде при госпожа Серафима, съблечена вече, и й каза с разтреперан глас: - Сестро, ти знаеш ли де е бил през оная нощ докторът, когато не щял да обади на бея? Госпожа Серафима напрегна уши. - При беювица мари! - Мигар тъй, Хаджийке? - Ами там, Серафимо, затова не щял да каже, луд ли е? Света Богородичке, и аз да се не усетя по рано - казваше Хаджи Ровоама пред куностаса и се кръстеше. - Ами ти знайш ли кой пусна доктора? - Кой, сестро Хаджийке? - попита сестра Серафима. - Мари оная, мари! Пак беювица. - Що думаш, Хаджийке? - Боже, света Богородичке! Къде ми беше пустият ум! Като изля вълненията на душата си, госпожа Хаджи Ровоама си отиде, дочете повечерката си и легна с олекнала душа. На заранта вече целият метох беше занят с един и същ разговор. Историята за доктора и беювица растеше и взимаше застрашителни размери. При чуването й всяка питаше: - Ами кой научил това? - Мари госпожа Хаджи Ровоама. Това име обезоръжаваше всички томовци. И всички се затекоха при Хаджи Ровоама, за полакоми подробности. Подир два часа мълвата беше обиколила целия град. Но всяка новина, и най-любопитната, в три дни остарява. Трябваше нова храна за общината, която хвана да се прозява. Появлението в града на Кралича, когото никой почти не познаваше, изново даде оживление на метоха и той зашумя. Кой е? Отде е? Защо е дошъл? Какъв е? Никой не знаеше. Спуснаха се из града най-любопитните Но с изключение на името, сведения противоречиви донесоха. Госпожа София казваше: дошъл бил да си поправи здравето. Госпожа Рипсимия увери, че бил търговец на гюлово масло. Госпожа Нимфидора разправяше, че дошъл да се хваща учител. Госпожа Соломона и госпожа Парашкева загатваха, че нито едното, нито другото е, ами дошъл да изглежда момиче и даже кое, знаят. Госпожа Апраксия се кълнеше, че бил руски княз, предрешен, дошъл да прегледа старото кале и да подари одежди на черковата им. Но на госпожа Апраксия по-малко вярваха, защото тя нямаше връзки с първите къщи, а черпеше новините си от стопанката на Петка Бъзуняка и от свахите на Фачка Добичето, па и понаглушаваше. Госпожа Хаджи Ровоама слушаше всичките тия брътвения и се подсмиваше под мустак - тя ги имаше два. Тя знаеше каква е работата, но искаше да помъчи сестрите. Само късно вечерта оракулът проговори. На заранта всичкият метох знаеше, че тоя непознат Огнянов бил турски шпионин! Една от главните причини, а може би и единствената, задето Хаджи Ровоама пръсна такъв грозен слух за Огнянова, беше тая, че още не я почете с посещението си; това беше кървава обида за нейното славолюбие и Огнянов си спечели един опасен враг. Тоя ден беше неделен. Наближаваше отпуск на черковата в метоха, набита с богомолки. Те се трупаха извън на двора, до черковните прозорци, под огромната клонеста круша. Една част от тях бяха мирянки - млади булки и госпожи, накичени и натруфени в пъстри премени като кукли. Те шумяха весело и се озъртаха към портата на метоха, за да изглеждат премените на други представителки на красния пол, които постоянно прииждаха в метоха. Другата част, състояща се от калугерици, повечето млади, които не по-малко шумно от мирянките озъртаха се насам нататък, шепнеха си и се кискаха често с глас. От час на час те се спущаха на рояк да грабнат някоя узряла позлатена круша, която капваше от дървото, и даже се посборичкваха за завладяването й и пак се връщаха зачервенели при другите богомолки и се кръстеха. Черкова пусна. Един поток от миряни излезе из нея, пръсна се в двора и потъна в килиите. Малката покойна, доста богато облечена килия на Хаджи Ровоама едвам побираше гостите. Калугерицата усмихнато ги приимаше и изпращаше; а Рада, в чиста черна роклица и забрадка, подаваше сладко и кафе на червено пиято. Подир един час върволякът понамаля. Хаджи Ровоама често поглеждаше из прозорците, като че очакваше някои особени гости. Влязоха пак няколко нови, между които Алафрангата, Стефчов, поп Ставри, Нечо Пиронков и едно учителче. Лицето на калугерицата светна. Види се, че тях чакаше, и тя се приятелски ръкува с новите гости, които подаваха ръка и на Рада. Стефчов даже стисна силно нейната с намигване. Това хвърли в стидлив огън младата мома и тя като божур почервеня. - Кириако, пак ще те попитам, как стана тая работа с доктора - попита калугерката подир обикновените здрависвания; - знаеш, приказват врели и некипели. - Какво приказват? - попита Стефчов. - Казват, че ти нарочно си направил вестниците за бунтовски пред бея, за да наклеветиш Соколова. Стефчов пламна: - Който казва това, магаре и подлец е. Вестник "Независимост", брой 30, и едно възвание бяха извадени из джеба. Ето и бай Нечо да каже. Нечо охотно потвърди. - Та няма нужда да питаме Неча. Какво знае Нечо? - обади се поп Ставри. - Ние си знаем стоката от по напред. Докторът, дето ходи, носи си и въжето. Аз и завчера казвах това на Селямсъза. Бях му ходил на гости, да опитвам новата му ракия, ама знае да й туря на карар анасона. А ти, Хаджийке, добре ли си, здрава ли си? - Както ме видиш, дядо попе, младея се и аз с младите - отговори калугерицата, па се обърна пак към Стефчова; - но ти не знаеш я, кой му подменил писмата? Хаджи Ровоама я сърбеше езикът да каже откритието си. - Полицията ще узнае. - Вашата полиция не струва ни бодка. Аз да ти кажа кой е. Да ти кажа ли? - хилеше се тя, па се наклони на ухото му и му прищъпна едно име. Но тайната се каза тъй високо, щото я чуха всички. Нечо аазата подхвърли броеницата си нагоре, като се смееше към потона, учителчето се спогледа знаменателно с едного другиго, а поп Ставри избърбора: -Сохрани, боже, от соблазън нечистивих. Рада засрамена се скри в килерчето. - Вижте го, вижте го - извика Стефчов, като посочи Соколова, който е още двама минуваше из двора. Единият беше Викентий, а другият - Краличът, облечен в нови френски дрехи, от сив шаяк. Всички се навалиха на прозореца. Това даде повод на калугерицата да каже и второто си откритие: - Знаете ли кой е този? - Чужденецът ли? Той е някой си Бойчо Огнянов - отговори Стефчов, - но ми се види, че и той влачи вранянско. Хаджи Ровоама направи отрицателен знак с глава. - Не е? - попита Стефчов. - Не е, друго е, дай да се хванем. - Бунтовник е. - Не, шпионин! - каза калугерицата натъртено. Стефчов я изгледа смаян. - И глухият цар го е чул, само ти не знаеш. - Анатема! - избъбра поп Ставри. Хаджи Ровоама следеше злобно де ще влязат. - У госпожа Христина влязоха! - извика тя. Госпожа Христина имаше лоша слава. Тя минуваше за патриотка и се мешаше в комитети. Еднъж Левски беше пренощувал у нея. - Ама обичат я дяконите тая ваджийска Христина. - прибави Хаджи Ровоама със злъчна усмивка. - Ами вие знаете ли, че Викентий иска да хвърли калимявката? И добре ще направи момчето. Кой го е почернил толкова младо? - Той добре си е сторил: или се млад ожени, или се млад покалугери - възрази поп Ставри. - Чини ми се, че първото ще стори, дядо попе. - Избави, боже! - Той ще праща годежници за Орлянковото момиче. Щом приемат пръстеня, ще хвърли расото и калимявката и ще се венчее във Влашко. Но ми се чини, че няма да го огрее. И калугерицата погледна знаменателно и покровителски учителчето, за което тя готвеше същото момиче. Учителчето се изчерви смутено. В това време се подадоха нови гости. - Ах, бачо иде! - извика Хаджи Ровоама, като се затече да посрещне Юрдана Диамандиев. Гостите наставаха и излязоха по нея. Стефчов остана малко надире, улови ръката на Рада да се прости, и я цукна дръзко по зачервенялата буза. Тя го перна през лицето и отскочи. - Не те е срам! - избъбра със задавен глас и със засълзени очи и се скри в килера. Стефчов, колкото надут към мъжете, толкоз безочлив към жените, поправи килнатия си от плесницата фес, закани се свирепо на Рада и излезе зашеметен. XI. Радини вълнения Рада Госпожина (тъй я наричаха нея за означение, че принадлежи на госпожа Хаджи Ровоама) беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече. Сираче от дете, Рада от много години живееше под един покрив с Хаджи Ровоама, която я беше прибрала за храненица. После покровителката й я направи "послушница" в метоха, сиреч, момиче, което се приготвя за монахиня, и я облече с обезателните черни дрехи. Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата. Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха. Рада беше порасла в тая задушлива и мъртвеща атмосфера на килийния живот, под строгия несъчувствен надзор на старата сплетница. На Хаджи Ровоама нито минуваше през ума, че е възможно по-човеколюбяво отношение към тая сирота; тя не можеше да съзре колко деспотизмът й ставаше по чувствителен и несносен за Рада, заедно с разбуждане на съзнанието й и човешката й гордост. Ето защо преди няколко време видяхме Рада, учителка вече, че шъта на чорбаджийската трапеза на Хаджи Ровоаминия брат. Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана. Още от сутринта девическото училище хвана да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си. Те, с отворени книжки, бръмчаха като рой пчели и преговаряха за последен път уроците си. Черкова пусна и народът занавлиза в училището, както е обичаят, да види годишните успехи на учениците. Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир. Скоро предните чинове се запълниха от ученичките, а всичкото останало място - от публиката, по предните хора от която стояха напред, а някои даже на столове. Между тях някои наши познайници. Но остаяха още няколко стола за бъдещи отлични посетители. Рада свенливо нареждаше ученичките на чиновете и им даваше ниско някакви наставления. Миловидното й лице, оживено от вълнение, по причина на тържествения час, и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно. Прозрачни розови облачета, играещи по бузите й, издаваха трептението на свенливата й душа. Рада чувствуваше, че стотина любопитни погледи падат сега върху нея, и ней ставаше неловко, та губеше самообладание. Но щом главната учителка захвана речта си и привлече въз себе вниманието, Ради стана по-леко, по-ясно на душата и тя хвърли по-смел поглед около си и отпреде. Тя забележи с радост отсъствието на Кириака Стефчов. Мъжеството й се повърна. Речта се свърши при тържествена тишина (тогава още не беше въведен обичая на ръкопляскането). Изпитът се започна от първия клас, по програмата. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата. Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й. Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата си душа на техните трепетни устни. В тоя миг навалякът при вратата се разтика и даде път на двама закъснели посетители, които седнаха тихо на свободните столове. Тогава Рада погледна и ги видя. Единият, по старият, беше настоятелят - чорбаджи Мичо, а другият - Кириак Стефчов. Неволно тънка бледност покри лицето й. Но тя се постара да не вижда тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше. Кириак Стефчов размени няколко поздравления с глава, без обаче да се здрависа със Соколова, съседа си, който го не погледна; кръстоса крака и взе да гледа намусено високомерно Той слушаше разсеяно, а повече гледаше към купа, дето стоеше Лалка Юрданова. Веднъж или дваж само той измери от глава до крака Рада, строго и небрежително. На лицето му се изображаваше душевна сухост и жестокосърдие. Той туряше често под носа си стръкче карамфил и после пак гледаше надуто и безстрастно. Учител Климент се обърна с книжката към Михалаки Алафрангата. Михалаки отклони и каза, че изпитва по френски. Учителят се извърна надясно и повтори поканата на Стефчова. Той прие и помести стола си по напред. Едно глухо шушукане из тълпата. Всички устремиха поглед на Кириака. Предметът, по който изпитваха, беше българска история, кратката. Стефчов остави книгата на масата, потърка се между веждата и ухото, като да разбуди ума си, и зададе високо един въпрос. Девойчето мълчеше. Тоя студен, неприветлив поглед проникваше като мраз в детската му душа. То се смути и нито помнеше какъв бе въпросът. То погледна жално Рада, като че просеше помощ. Стефчов му повтори въпроса. Пак мълчеше. - Да си иде - каза той сухо на учителката, - извикайте друга. Излезе друго момиче. Зададе му се въпрос. То чу, но го не разбра и остана безмълвно. Безмълвна беше и цялата публика, която взе да изпитва мъчително чувство. Девойчето стоеше като заковано, но очичките му се наляха със сълзи страдалчески, които не смееха да се проронят. То се насили пак да отговори нещо, заекна се мъчително и замлъкна. Стефчов погледна ледено Рада и избъбра: Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|