Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| - А бе, Каблешков, дявол те взел - каква беше тая лудост от тебе? Из един път дохождаш и се озоваваш зад гърба ми и захващаш да ревеш като бурия. Циганско сърце. - каза Огнянов, като изуваше княз Светославовите чизми.
- Не можах да се стърпя бе, брате, омръзнахa ми толкова сълзи и кокоши жалби над твоята "многострадална". Трябваше с нещо да отрезвим тоя народ. И тогава ми скимна да дойда на сцената. Ти видя какъв бляскав ефект. - Аз все поглеждах дали няма някое заптие да ме хване за лакътя. - смееше се Огнянов. - Не се безпокойте. Стефчов се запиля по-рано - каза Соколов. - Беят го изпъди. - каза учител Франгов. - Но беят остана - каза други. - Аз го гледах как внимателно слушаше. Утре ще си имаме белица. - Ха, за него да не ви е грижа. Нали бай Дамянчо Григорът беше при него? Той го е сметнал, та го е поразил. Ако не е сторил това, ще му вземем назад дипломата. - Аз нарочно го поканих и турих при бея, който обича масалите. Не се грижете, това ти го кучка и отвлякла - забележи Николай Недкович, като съблачаше тънкото расо на поп Димчо, с което игра на сцената ролята на Геновевиния родител. Той смяташе без издайството. Но на сутринта повикаха Огнянова на конака. Той се яви пред бея, който беше навъсен. - Консулос ефенди - каза му той, - снощи сте пели комитаджийски песни, истина ли? Огнянов протестира. - Но онбашият ми обажда противното. - Той е криво известен. Вие сами бяхте там. Беят извика онбашият. - Шериф ага, кога са пели такива песни: при мене или след мене? - Пред вас са пели бунтовническа песен, бей ефендим; Кириак ефенди няма да лъже. Беят го погледна строго. Самолюбието му се докачи. - Какво ми брътвиш, Шериф ага? Кириак ли беше там или аз? Не слушах ли аз с моите уши? Дамянчо чорбаджи дума по дума не преведе ли ми песента? Аз приказвах снощи и с Марка чорбаджи, и той намерил гласа много хубав. Такива безобразия друг път не правете! - изгълча сърдито беят, па се обърна към Огнянова: - Консуле, прощавай за труда, грешка станало. Чакай, а как викаха оногова, окования? - Голос. - Да, Голос. Ти него да беше заръчал да го обесят, по-добре. Аз тъй бих направил. Ти не трябваше да слушаш женски ум. Ама хубаво беше пък, песента още по-хубава - каза беят, като ставаше тежко. Огнянов го поздрави и излезе. - Скоро ще чуеш и по-друга песен и нея ще я разбереш без помощта на бай Дамянча - шушнеше си той, като минуваше из портата. Но той не виждаше как зловещо го гледаше в това време онбашият. XVIII. В Ганковото кафене Няколко деня след това произшествие Ганковото кафене отрано, както винаги, пълно с посетители, гърмеше и димеше. То беше сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа. Един малък парламент. Но засега представлението на Геновева беше на дневен ред и даваше най-много пиша на разговорите. То щеше впрочем да ги занимава още за дълго време и впечатлението от него щеше да бъде по-дълбоко. Много се спираха и върху бунтовната песен, която пораждаше най-живи препирни. Сега, при хладнокръвно размишление, мнозина осъждаха Огнянова, комуто остана вече името "граф", както се случва въобще с всички любители актьори, които са силно импресионирали зрителите; също и господин Фратю остана "Голос". Даже тая заран той, учуден, срещна намръщения поглед на някои почтени старци, които не можеха да му простят поведението с Геновева. Една бабичка го спря на пътя и му каза: - А бре, баби, защо направи така? Не беше ли те грехота от бога? Но влизането на чорбаджи Мича Бейзадето в кафенето премести днес разговора пак в безграничната област на политиката. Чорбаджи Мичо Бейзадето беше стар, нисък и чернолик човечец, облечен в шалвари и сукнена салтамарка. Както своите връстници, той беше малообразован и с ограничено развитие, но животът и многото изпитания го бяха направили опитен и разсъдлив. Черните му живи и подвижни очи блещяха умно на сухото му лице, набраздено с дълбоки бръчки. Една странност, която го направи пословичен между съгражданите му, беше крайното му пристрастие към политиката н непоколебимото му убеждение в скорото падане на Турция. Естествено, той беше русолюбец до nec plus ultra, до фанатизъм, до смешност. Всички помнят как той се разсърди на един изпит, когато един ученик каза, че Русия била победена на Севастопол. - Грешка имаш, синко, Русия, не може да се победи; ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил - каза му чорбаджи Мичо ядосан. Но понеже учителят още там, с историята в ръце, доказа, че Русия била бита в Кримската война, Мичо се развика, че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да бъде условен учителят занапред. Природно нервен и горещ човек, той се раздразнюваше изведнъж, колчем се осмеляха да противоречат на заветните му убеждения. Той тогава пламваше, крещеше и псуваше. Днес той беше весел и като сядаше още, каза с победоносен вид: - Пак са яли бой нашите! - Как? - извикаха радостно учудени няколко гласа. - Любобратич и Божо Петрович изтрeпали няколко хиляди турци - каза бай Мичо, който отпущаше по малко от новината, та да продължи удоволствието си. - Браво, да са живи! - изкрещяха няколко гласа. - И Подгорица взета - продължи бай Мичо. Удивлението порасте до висока степен, като че е превзета не Подгорица, а Вена. - Оръжие, доброволци, колкото щеш: идат из Аустрия! - Истина??! - И Босна гори пак. Сърбия мърда и готви войски. А мръдне ли Сърбия, то ще бутне и нас. Спукана му е работата на нашия. - Взеха го дяволите! - А Аустрия ще си наляга парцалите, защото Горчаков от Петербург ще й каже: "Стой! Колят ли се, бият ли се, то си е тяхна работа там." Спукана, спукана е. Всички наостриха уши и слушаха с благодарение приятните новини, които даваше чорбаджи Мичо. - До колко души са избити? - попита Никодим. - Турци ли? Аз ти казвам с хиляди, речи ги две, речи пет, речи ги десет, няма да сбъркаш. Ония синковци херцеговци не знаят шега. - То добро, ако е вярно. - Аз ти казвам, че е вярно. - Отде научи това? - попита чорбаджи Марко. - От вярно място, джанъм. Кир Георги Измирлият завчера се научил от спицерина в К., Янаки Дафнис, че това го е писал "Клио", триестки вестник. - Не вярвам херцеговците да могат да направят голяма работа. Ще се бият, ще се бият, па ще се уморят. Колко хора са? -Шъпа народ - каза Павлаки, като потърси в погледите на другите одобрение на мнението си. - И аз тъй казвам, Павлаке, херцеговците какво са? - Една шъпа народ. Туркия се не бои от тях -отзова се Хаджи Смион, като си поглади чорапа на левия крак. Чорбаджи Мичо отговори загорещен: - Ти, Павлаке, да ме прощаваш, и ти, Хаджи, си пешак. В политиката от нищо става нещо. Сам Горчаков е казал, че из Херцеговина ще изхвръкне искрата, която ще запали пожара в цялата турска царщина. - Аз мисля, че Дерби беше казал тия думи - каза господин Фратю важно. Чорбаджи Мичо се навъси, - Дерби, като ингилизин, не може да каже такива противни думи за султана. Английската политика я знаем: "всичко добро в Туркия, всичко цъфти в Туркия". Аз ти казвам, че Дерби не може да каже такива думи. - Фратю, така, така, не е казал - потвърди Хаджи Смион. - Камо да избухне един пожар, да изгори Цариград, та да се отървем веднъж за всякога от тия поганци - обади се Иванчо Дудото, кундураджият, който, право да си кажем, беше новак в политиката. - Тука за други пожар се приказва, Иванчо - забележи Павлаки сериозен. - Истинският пожар ще пламне, когато пламне България - забележи господин Фратю. - Защо ще пламва България? Не ми трябва да пламне България. Да си налягаме дрипелите. Не видяхме ли оня ден каква каша пламна в Заара? - отговори намусено чорбаджи Димо. - Ти, Фратю, казваш тъй - отзова се Данчо фурнаджият, - защото, когато стане това, ти ще се озовеш на Подумогушой във Влашко и ще викаш оттам: дръжте! - а пък нам тук ще трошат главите! Ти мене ми не говори. Бай ти Данчо пасе хората. - Напротив, и аз ще бъда тук и ще давам жертви. - А бе то ако пламне, нека пламне по-скоро. Това царщина ли е? Тя и сега гори, само не дими. Взеха ни ризите от гърба, не смееш да си покажеш носа извън града. Това царщина ли е? Боклук. - Вие не берете грижа, това не ще иде за много - каза бай Мичо, - писано е, че Туркия ще падне скоро. - Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече, бутни го, ще падне! - каза един. - И ако го не бутнем, ахмаци сме! - каза поп Димчо разпалено. - Така е, така е - обади се поп Ставри, - замътило се е. Та ти виж, че малко и голямо все за това говорят. И женорята, и дечурлигата дор, сядат и стават все с такива разговори. И песните им слушай, няма вече "ах" и "ох", ами все пушки и саби звънтят: "таламбази като бият, сърцето ми играе"; "станете с турци да се бием" и други бесотии нови. А младежите, подири ги - все в манастирската ливада; баубум, баубум, цял ден с пушките - челяк не може помина за Бозалан. Мой Ганко е събрал де да си са пищови и пушки и като пусне децата от школото, само с тях си играе. "Защо ти са бе, синко, питам го, тия вехтории?" "Те скоро ще потрябват, тате, отговаря. Ще дойде време, когато един калпав пищов ще се купува на тегло със златото." Аз, между нас да си остане, ама това барутливо време ще измъти нещо. Боже сохрани! Простодушните и откровените думи на дяда поп Ставри бяха верни. От няколко месеца насам, кажи от появяването на Огнянова, както бе съгледал и Стефчов, забелязваше се някакво кипение на духовете, което всеки ден се усилваше, особено подир септемврийското движение в Стара Загора. Във веселите дружини се държаха патриотически наздравици и се говореше за въстание, открито; манастирските околности цял ден ехтяха от пушечна стрелба, на която се обучаваха младежите. Бунтовните песни станаха модни и проникнаха всъду: в къщята, в седенките и оттам изскокваха на улиците; навред патриотическите мотиви изместиха лигавите любовни песни на песнопойките. Човек се възчудваше, кога чуеше момите на тлъките, че пееха: Ах, майко, майко, жалостив! Не плачи, майко, не жали, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник. Или пък почтени майки на многобройна челяд, че гласяха разпалено: Кураж, дружина, вярна сговорна, ний не сме веке рая покорна! Но това бяха само платонически викове, на които турците си правеха оглушки, защото ги презираха. Ала след нещастното старозагорско движение, през септемврия, турското население се сепна и яростта му избухна в кървави злодейства над българите. На пушечните гърмежи въз голите сипеи то отговаряше с куршуми на български меса; на бунтовните песни на българките отговаряше с изнасилване сестрите им или с прерязване гърлата на братята им. Турците убиваха безоръжни пътници, палеха, пленяха и деляха със заптиетата плячките. Цяла Тракия писна кански от насилия и зверщини. Като се съгласяваше по много въпроси с бай Мича, чорбаджи Марко беше съвсем на друго мнение по въпроса за въстание. Той наричаше безумие такава една мисъл и строго мъмреше Огнянова, когото обичаше и закриляше, за всяка опасна дума, пусната пред него. - Аз се чудя и не на ума на ветрогонците, дето отиват да се бият с манастирския яр и бълнуват дивотии; но не мога да се начудя на побелели хора, отде и тям да бръмчи тоз бръмбар в главите. Играем си с огъня! Как, петстотингодишно царство, дето е плашило цял свят - стропаля ли се от няколко хлапаци с чекмаклии пушки? Вчера срещнах и наш Василя, че повлякъл шишането ми към манастира - и той ще да стропаля Турция! Аз го карам да заколи пиле, а той отива да моли някого от пътя, та да отреже врата: страх го е да види капка кръв. Назад, му рекох, лудетино, ти когото ще убиваш, него по добре господ да го убие! Ние сме тука в ада. Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст!. Няма да остане камък на камък тука. Ганко кафеджият се обади: - Право има бай Марко. Въстанието е цяла пропаст за нас. - И той погледна потона, дето стояха вересиите му във вид на цели полкове драски от тебешир. Марковият укор поразсърди Мича. - Марко - каза той, - ти мъдро приказваш, но от нас има по-мъдри хора, които са предвидели, че всичко това ще се сбъдне. Турция, как как, трябва да падне. - Аз не вярвам на вашите пророци - каза Марко, като подразбираше с това Мартин Задека, в когото религиозно вярваше бай Мичо. - Не твоят Задек да ми го каже, ами цар Соломон да дойде тука, пак няма да му вярвам, че можем направи нещо. Детински работи не ща. - Ама виж, Марко, ако е речено от бога? - забележи поп Ставри. - От бога е речено да си налягаме парцалите ние, дядо попе. Ако той е решил да погуби Туркия, то няма да възложи на нас, сополковци, такава работа. - Кой ще бъде, то се знае отсега, джанъм - каза Павлаки. - Дядо Иван, дядо Иван! - избъбраха мнозина. По чорбаджи Мичовото лице се прочете удовлетворение; той подзе живо: - А бе та това на мене ли ще казвате? И аз, като казвам, разбирам, че ние ще вървим напред, а той ще върви подир нас с топуза. чак до "Света София"! Без негово питане бива ли? Нима и Любобратич щеше да ги трепе по хиляди тия кучета, ако да се не облягаше на силен гръб? Но думата ми е, че на турското царство са прочетени дните, както на един охтикалия. Това го има черно на бяло, не го изсмуквам из пръстите си. Слушайте пак, който не вярва: "Константинополь, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролития. Турецкое государство в конец разорят, глад и мор будет, окончажем сих бедствш, они сами от себя погибнут жалостнейшим образом!" И на друго място пак е казано: "Мечета ваши разорени, а идоли ваши и алкоран вовсе изтреблени будут! Мохамед! Ти, восточний антихрист! Время твое миновало, гробница твоя сожжена и кости твои в пепель обращеным будут." В разпалението си бай Мичо беше се изправил и сечеше въздуха с ръка. - Но това кога ще се изпълни? - попита поп Ставри. - Казвам ви скоро, часът е ударил! В същия миг вратата се отвори и влезе Николай Недкович; той държеше в ръка вестник "Век", току що приет. - Новият ли е, Николчо? - извикаха няколко души. - Чети, чети! - Дай да видим много ли зелки са паднали от ножа на Любобратича - казаха други нетърпеливо. - Аз ви казвам с хиляди бе. Седни тук, Николчо! - И бай Мичо му стори място до себе си, Николай Недкович разгърна вестника. - За Херцеговското въстание чети най-напред - заповеда бай Мичо. Недкович зачете сред тържествена тишина. Всички напрегнаха уши, но приятната новина за победата, явена от "Клио", не се потвърдяваше. Напротив, известията от бойното поле бяха лоши: не само Подгорица не беше взета, но и последнята чета на Любобратича беше разбита в пух и прах и той сам беше забягнал в Австрия. Носовете на всички увиснаха. Голямо разочарование и скръб се прочете по всичките лица. Сам Недкович биде разстроен и гласът му пресипна и отслабна. Мичо Бейзадето, облян от внезапен пот, побледнял и разтреперан от яд, извика: - Лъжи, лъжи и лъжи! Те на кирливия ми фес да разправят бабини деветини! Любобратич ги е бил, та ги е поразил!. Вие не вярвайте ни една дума от тоя вестник! - Но, бай Мичо - забележи Недкович, - тия телеграми са взети от разни европейски вестници. Ще да има нещо истина. - Лъжи, лъжи - турски лъжи, ковани в Цариград! Ти "Клио" намери да четеш. - И аз не вярвам - каза Хаджи Смион; - вестникарите лъжат като цигани. Аз в Молдовата помня, имаше един вестник, каквото кажеше - все лъжа. - Уйдурмасиони. - А бе аз нали ви казвам? Турските известия наопаки трябва да ги разбираш: ако пишат, че са паднали сто херцеговци, наздраво знай, че са сто зелени, ако кажеш хилядо, не ще да сгрешиш. Думите на бай Мича поуспокоиха духовете. Те бяха убедителни, защото отговаряха на тайното желание на всекиго. Известията трябваше да бъдат неверни, защото бяха лоши. И вестникът не беше за вярване. Но когато същият вестник съобщаваше за успехите на Любобратича, никому не скимна да подложи на съмнение достоверността им. При все това днешните новини разстроиха духа на гостите в Ганковото кафене. Понататъшните разговори завехнаха, всекиму тежеше нещо на душата. На самия бай Мича беше неловко. Той беше сърдит на себе си, на вестника и на всичкия свят, задето не намери потвърждение новината от "Клио". Затова той кипна, когато Петраки Шийков каза иронически, сред общата тишина: - Каквото се види, бай Мичо, твоята херцеговска искра ще си остане само искра, и после нищо. Ти мене слушай - Турция ще си остане жива и здрава и тая година, и догодина, и подир сто години, а ние ще се лъжем с твоите пророчества, додето умрем. - Шийка! - извика Мичо разярен. - Твойта куфалница не достига дотам, ти да си мълчиш! На такива говеда като тебе с даул да им блъскат, няма да разумеят нищо. Избухна караница, но появата на Стефчова тури край и ней, и на опасните разговори за падането на Турция. XIX. Отзиви Тишината пак се въдвори. Стефчовото присъствие стесняваше гостите. Той седна, здрависа неколцина и хвана да слуша с тържествующ вид. Той мислеше, че прекъснатият разговор се касаеше до сатирите против Огнянова и Соколова, които бяха пръснати в множество тая нощ. Но никой не отвори дума за тях, било че не знаеха, било че ги презряха. Бай Мичо си излезе сърдит. Подир него неколцина още оставиха кафенето. В това време влязоха нови двама. Те бяха Огнянов н Соколов. Току що седнаха, Хаджи Смион се обърна към първия: - Графе, няма ли да дадеш по Коледа пак някоя комедия? - Геновева не беше комедия, а трагедия - забеляза господин Фратю; - комедия се нарича, когато е смешно представлението, а трагедия - когато има трагически сцени и жалост. Онова, дето играхме, беше трагедия. моята роля беше трагическа роля. - обясни многознайно господин Фратю. - Зная, зная, аз колко такива съм ги виждал в Букурещ! Ех, ама как хубаво направи лудият! Да ти не са уроки, Фратю. Аз рекох: същи луд много ти помогна косата - похвали го Хаджи Смион. Иванчо Йотата, който току що влезе, взе участие в разговора. - Кое, за театрото ли? - обади се той. - Аз виждах по-оная година театро и в К., когато играха, какво беше? Не помня, хъ, "Иван Хайдутинът". - "Иванку убиецът" - поправи го господин Фратю. - Така. Убиецът, ама нашето по-великодушно излезе. Наша Лала цяла нощ е бълнувала. Викаше "Голосе! Голосе!" крамолически и трепереше от страх велик. Господин Фратю погледна големливо, погъделичкан от тая похвала. - Да, да, и аз затова казвам на графа да ни даде пак комедия. Вярвай бога, ще направи много добре. Само песента да е друга - каза Хаджи Смион, като хвана да, тършува из всичките си джебове, понеже направи едно косвено порицание. - "Геновева" не е комедия, а трагедия - забележи пак строго господин Фратю. - Да, да, трагедия. с една реч - театър. - Ба, комедия беше, тя произвеждаше смях - отзова се из къта си Стефчов и се усмихна ехидно. Огнянов прекъсна думата си със Соколова и каза: - Страх ме е, бай Хаджи, че може пак де ме засрамят. Стефчов не вдигна очи от вестника, който бе взел. - Кой ще те засрами тебе, никой не може да те засрами! - избърбора дядо Нистор. - Ти пак да ни повториш Геновева. децата за нея все приказват. Тогава наша Пенка беше трескава, та не дойде. Сега като рекла: "Тате, искам Геновева - Геновева искам." - Добро, дядо Нисторе, ама аз треперя от свирка - продума Огнянов, като устрели с поглед Стефчова. - Особено когато е взета от гюбрето - допълни язвително Соколов. Стефчов се изчерви от задушен гняв, но продължи да гледа във вестника. Той се чувствуваше неловко под пронизителния поглед на Огнянова, комуто беше вземал страха. И действително, очите на Огнянова сега пламтяха страшно. - И аз на твоята дума отгоре, дядо Нисторе - обади се Чоно Дойчинов: - искам Геновевица. Само Голоса Кириак да го вземе, че му е подаденo; Фратю е фарфара, но божи човек: нафиле го псуваха хората. От тоя простодушен и пълен с отрова комплимент Стефчов се изчерви до ушите. В същото време похвалата докачи господин Фратя. Огнянов и Соколов неволно се усмихнаха. Това направи и Хаджи Смион, без да знае защо. Стефчов дигна очи и погледна раздражено на Огнянова и Соколова. Той каза хладнокръвно уж, но гласът му трепереше от яд: - Да, аз се надявам, че бай Огнянов, от Лозенград, ще ни даде скоро и една трагедия. Може да бъде уверен, че никой няма да се смее - най-малко той. Стефчов натърти на думата Лозенград (отдето Огнянов беше явил, че е родом). Огнянов забележи това и лицето му се поизмени. Но той отговори твърдо: - Щом има такива изкусни машинисти зад пердето, искам да кажа, шпиони, като Стефчова, не е чудно да стане и трагедия. И той го погледна презрително. Сега Соколов подръпна другаря си за ръкава: - Остави го, да не развонява повече - пошъпна той. - Аз не мога да търпя подлеците! - избъбра високо Огнянов, доста високо, за да го чуе Стефчов. В това време Бойчо съпикаса Мунча, че стои при вратата на кафенето, която беше отворена. Той забележи, че Мунчо беше вперил в него очи, като клатеше глава и му се усмихваше приятелски. Изражението на идиота беше тъй добро, тъй кротко, тъй щастливо! Бойчо и друг път бе забележил, че Мунчо го гледаше така внимателно и любовно, но не можеше да отгадае причината на тая привързаност. Когато им се срещнаха погледите, Мунчовата физиономия се озари от една още по блажена усмивка, очите му блеснаха от непонятен и безсмислен възторг. Той надникна по-навътре, все вторачен в Огнянова, и като се хилеше с всичките мишци на лицето си, извика протегнато: - Русианн!... И като тури пръста на гърлото, хвана да го тегли назад напред, за да изобрази клане. Всички присъствуващи го гледаха смаяни. Смаян стоеше и Огнянов. Сега не беше пръв път, дето Мунчо му правеше такива знакове. - Графе, какво ти каза Мунчо? - попитаха го неколцина. - Не зная - отговори Огнянов усмихнат; - обича ме много. Мунчо, види се, разбра недоумението им и за да им обясни по добре защо е възхитен от Огнянова, изгледа всичките тържествено тъпо, показа с пръст Огнянова и извика още по-високо: - Русианн!... И като махна с ръка на север, той още по-енергически хвана да си коли гърлото с показателния пръст. Това повторение неволно смути Огнянова. Хрумна му на ум, че Мунчо, по някаква фаталност, трябва да е видял или помирисал приключението в дядовата Стоянова воденица. Той с трепет погледна Стефчова, но се успокои, като забележи, че Стефчов бе се обърнал и си шепнеше с едного, без да обръща внимание на Мунча. В същия миг Стефчов стана, отстрани Мунча от вратата и излезе, като хвърли на Огнянова злобен и мъстителен поглед. Стефчов кипеше от злоба. Той бе понесъл толкова удари на самолюбието си от Огнянова и не беше имал ни един случай още да си отмъсти. Той искаше да отмъсти, но прикрито, защото явната борба с Бойча го плашеше. Бунтовната песен в театрото му даде едно оръжие против него, но както видяхме, и в тоя случай косата му удари о камък. Беят не допусна, че Огнянов е запял бунтовна песен пред него, и не повярва на Стефчова. Той не намери за благоразумно да настоява в тоя случай; в замяна на това той откри друго нещо: преди три дни в К. той случайно узна от един лозенградчанин, че в града нямало никакъв Бойчо, ни Огняновци. Това беше един проблясък за Стефчова, който трябваше да го поведе към нови открития. Навярно, зад Бойча Огнянов се скриваше друго лице, и не току тъй, без причина. Той се водеше с доктора Соколова, познат от време като размирен дух. Навярно, тия двама хора нещо ги съединяваше, но какво именно? Разумява се, нечиста работа. От едно съображение на друго, Стефчов инстинктивно почувствува, че Огнянов не е чужд на тайнственото приключение в Петканчовата улица, което и сега остаяше за него една мистификация. И именно по него време и Огнянов се яви в града и се започна по-силно мърдане на духовете, на което той остана чужд. Кириак се реши да проникне в мрачината на това дело и се залови за тая работа с всичкото упорство и страстност, които е способна да предаде омразата на една зла и завистлива душа. Нови зловещи обстоятелства дойдоха Стефчову на помощ в подземната му борба с Огнянова. XX. Безпокойства Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|