Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
|
Бурни облаци се явиха прочее над Огняновата глава. Но той почти нищо не подозираше. Шестмесечното му безбедно стояне в Бяла черква беше усилило самоувереността му до безгрижност. Силно погълнат от залисии съвсем от друго естество, нему малко време му остаяше да мисли за тая дреболия - личната безопасност. От всички чувства страхът беше най-малко развит у него. Притурете при това и чувствата му към Рада - светлоцветната призма, през която гледаше света. Впрочем, той сега не беше съвсем спокоен, защото, като излязоха из кафенето, той каза на доктора: - А как мислиш? В Стефчовото заплашване има ли нещо сериозно? - Стефчов има зъб на тебе и да можеше да ти стори зло, какъвто е мазник, той щеше да го направи досега. Той не би се задоволил с интриги. - А този Мунчо, какво значат тия негови комедии ? Мене хвана да ме издува. Докторът се изсмя. - Не ставай дете! - Да, това не заслужава внимание, но Стефчов - Стефчов да не би да знае нещо? - Какво може да знае той? Навярно Хаджи Ровоама му е пуснала пак някоя муха. за нас. Ти знаеш, че тая бъбрица без глупави измислици не може да мине един час. - Не, тя е опасна вещица и тя може да подуши онова, което друг трябва да види или чуе. Тя е и менторът на Стефчова, както тиранът на Рада. - Тя беше пуснала - помниш? - за тебе, че си шпионин. Аз ти казвам, че само брътви. - Но тя беше казала за тебе друго - вярно. Впрочем, ней й по-идат отръки женските сплетни. Да, ти знаеш ли? Стефчов ще се годява утре. На доктора се поизмени лицето. - За Лалка? - За нея. - Отде знаеш? - Рада се научила... Хаджи Ровоама е предумницата, естествено. Годежници са: Хаджи Смион, тоя вездесъщи хамелеон, и Алафрангата. Докторът не можа да скрие вълнението си. Той ускори стъпките си. Огнянов го погледна зачуден. - Ти ми не беше казал, докторе, че сърцето ти не било свободно. - Аз обичам Лала - отговори мрачно Соколов. - Тя знае? - И тя ме обича. или по-добре, по й се нравя от Стефчова. Да има у нея по-дълбоко чувство, не вярвам. - И неволно червенина излезе по лицето на доктора. - Е, за твое щастие или нещастие, то е по-дълбоко, отколкото мислиш, байно, аз знам това добре - каза Огнянов, като гледаше съчувствено приятеля си. - Отде знаеш? - попита докторът зачервен. - От Рада; ти знаеш, че те са приятелки. Лалка й изказва душата си. Ти нито знаеш колко сълзи е проляла, когато те откараха за К., и каква радост е била, когато са те освободили. Рада всичко това е видяла. - Невинно дете е - каза докторът глухо, - ще го убият, ако я дадат на тогова. - Защо я не поиска досега? - попита Огнянов със съчувствие. Докторът го погледна учудено. - Та ти нема не знаеш, че баща й не иска да ме види? - Открадни я тогава! - Сега? Когато готвим въстание? То може да избухне подир две години, а може и утре, кой знае? В такива мътни времена нито искам да мисля за женене.... и после, грехота ще бъде да увлека това момиче в нещастие. - Това е право - издума замислено Огнянов; - същата мисъл спира и мене да се венчея за Рада; с това бих я отървал, тая прелестна сирота, от толкоз люти огорчения и бих я направил щастлива.. тя заслужава да е щастлива... Прелестно сърце, брате мой. Но тя се убива сега, тя си е свързала съдбата с мене. Бедната! Облаци минаха по Огняновото чело. Докторът не си даваше добре сметка за чувството, което изпитваше към Лалка. Той невярно каза, че в тия мътни времена не се решава да я взема. Истинската любов не знае премеждия и прегради. Той усещаше наистина нещо като любов към Юрдановата щерка, но това чувство беше още твърде слабо, то не беше страст, а симпатия случайна и без дълбок корен. Темпераментът му и разсеяният му весел живот го правеха неспособен за силна привързаност към един предмет само. Сърцето му се делеше и между бейовицата, ако слушаме мълвата, и Клеопатра, и Лалка, и революцията, и кой знае още какво. Но сега подир съобщението на Огнянова за Лалкината привързаност, което сладко и дълбоко погъделичка неговото самолюбие, и за нещастието, което застрашаваше Лалка, сърцето му се сви от ненадейна скръб и мъка. Стори му се, че той е бил всякога влюбен в Лалка и че не би могъл да живее без нея. Може би в него се пробуди егоизмът, дълбоко вроден в човешката натура; може би искрена пламенна страст заговори в него; но той страшно биде смазан от мисълта, че Лалка завинаги ще бъде изгубена за него. Как да се отложи тая годявка? Как да се унищожи тоя съперник? Как да се спаси Лалка? Тия вътрешни въпроси се изобразиха твърде ясно по посърналото и мрачно сега лице на Соколова. Огнянов го разбра. Мъката на доктора и съдбата на Лалка извикаха силно участие в него. - Аз тоя краста ще ида да го викам на дуел! Трябва да го убия!. Инак той ще убива други! - пламна Огнянов внезапно. Двамата приятели повървяха мрачно. Огнянов се спря с решителен вид. - Искаш ли да ида да му кажа да си наляга парцалите и да му ударя плесница всред кафенето? - Той ще я преглътне, както и другите. Той е човек безочлив. Па това няма да помогне. - Ще го опозоря поне. - Пред Юрдана Диамандиев плесница не опозорява. - Пред момичето, то ще чуе! - Лалка я не питат, пък тя благоговее пред волята на баща си - отговори докторът меланхолически и подаде ръката си. - Отиваш си? Е, довечера ще идем у поп Ставря? - Не ми се ще, иди сам. - Не, трябва да идем. Дадохме дума. Поп Ставри е неодялана глава, но честно сърце. Па и там можем да намислим нещо. - Добре, ще те чакам у дома тогава. И приятелите се разделиха. Огнянов отиде в училището. В учителската стая намери само Мердевенджиева, дълбоко зачетен в една турска книга. Огнянов го не поздрави. Той усещаше, още отначало, някакво противно чувство при вида на тоя момък, под една ръка с псалтикията, под друга с "иншата", два атестата съмнителни за развитието на мозъка. Писмото му до Рада пък превърна това неразположение в отвращение към псалта, което порасте при виждането неговото лакействуване пред Стефчова. Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухашe големи облаци дим от цигарето си, занят от разговора си с доктора, без да обръща внимание на апатичното и заспало лице на псалта, наведено над книгата. Внезапно зърна на масата новия брой от в. "Дунав", едничкия лист, който се приемаше в града, от Мердевенджиева, за турските му стълпове. Той хвърли разсеян поглед на българските и когато щеше да го захвърли, вниманието му се спря на едно заглавие с едри букви. Той прочете, попарен, следующето: "Избягване на заточеник из Диарбекирската крепост: Иван Краличът, от Видин, Дунавска област, на 28 години, висок ръст, черни очи, къдрава коса, мургав цвят на лицето, за участие в смутовете на 1868 г. осъден на вечно заточение в Диарбекирската твърдина и избягнал от нея през марта, настоящата година, влязъл пак в държавата на Негово Императорско Величество, дири се от властите, на които са дадени нужните указания за това. Верните царски поданици се задължават прочее, под страх на строго наказание за преслушание, да обаждат или предават казания избягнал престъпник, щом го познаят, на законната власт, за да възприеме достойното си наказание, според справедливите императорски закони." При всичката сила на волята си Огнянов не можа да се удържи спокоен при тоя чужди човек: лицето му се измени, устните му пребледняха. Изненадата беше много неочаквана. Той хвърли бърз поглед към Мердевенджиева. Псалтът, все в прежното неподвижно положение, стоеше над книгата. Вероятно, той нищо на забележи от вълненията на Огнянова, а надали е обърнал внимание и на членчето, само по себе си безинтересно. При тия успокоителни предположения Огнянову се възвърна малко хладнокръвието. Първата му мисъл беше да унищожи тоя опасен протогер. Той пресили отвращението си против псалта и се унизи да заговори с него. - Бай Мердевенджиев - каза той спокойно, - чели ли сте вестника? Остави ми го, да го прегледам у себе си. Хрониката му е много любопитна. - Не съм, но вземете го - отговори псалтът лениво и продължи пак четмото си. Огнянов излезе със зловещия "Дунав", единственият брой, който се приемаше в Бяла черква. XXI. Козните Кириак Стефчов и днес, в кафенето, остави бойното поле, но с намерение да се повърне и да се хвърли по-върло на противника си. Страшната му омраза против тоя човек, подхранена и от случаите, заглуши в душата му малкото честни чувства, задавени в бурена на низките инстинкти. Днес, в кафенето, първи път му хрумна жестоката мисъл да погуби неприятеля си чрез едно предателство. А той имаше данни и средства за него. Малките интрижки и клевети, които сееше за него, не помагаха; напротив, Огнянов ги разбиваше победоносно и растеше още в очите на света. В това го убеди особено застъпничеството на публиката при представлението на Геновева. Да беше Михалаки Алафрангата, той би извършил предателството със спокойна съвест, че прави добро нещо. Но Кириак, при всичката поквареност на душата си, чувствуваше още гнусотата на това дело, само че нямаше сила да се въздържи от него. Бясната жажда за отмъщение го гореше. Той реши да го извърши, без да излазя наяве. - Да, тоя вагабонтин не го викат Огнянов, нито е от Лозенград, първо; второ, той е бил гоненият в Петканчовата улица, а не други, и бунтовните книжа са били негови. Доктор Соколов наистина е бил оня час у ханъмката. Хаджи Ровоама има право. Мене ми загатна такова нещо и наш Филю - пандуринът. Тя е спотаила и книжата... Как?-Не зная. Трето... но него подир малко ще узнаем. И то е най страшното - то ще го прати не вече на Диарбекир, а на въжето... Аз ще съсипя тоя нехранимайко! Той отиваше към калугерския метох, дето беше назначил среща с Мердевенджиева. - Ти си била права, госпожо - каза той на Хаджи Ровоама, като влезна при нея. - Господ да те благослови, Кириак, а аз пък досега мислех, че кривнувам малко - каза тя шеговито, но разбра добре за какво беше думата. - Какво те гони, та пъхтиш като духало? - Карах се одеве с Огнянова. - Тоя проклети син е завъртял ума на нашата навейничава Рада. - кипна калугерицата; - дава й някакви бунтовнишки песни да учи. Та каква е тая краста? Бунтовническите песни сега пеят варънджа и бабите. Тук са дошли с плен и пожар да оправят света! Едни да събират като мравки през целия си живот, да просят, да трупат, да пълнят, а други - да правят прах и пепел... И да са хора! Сополковци все.. и наша Рада! Света Богородице, утре ще стане и тя втора Христина, да прибира комити и да се гаврят с нея и циганите. На, и завчера какви гнусотии са се пели на театрото; турците спят ли, джанъм!. - Аз се карах зле с Огнянова и реших веке да го съсипя - каза Стефчов сърдито. Но като смиsли, че е неуместно да се доверява на бъбривата калугерица, той прибави: - Сиреч полицията ще прави и ще струва. Само, госпожо, мълчание. - Та ти барем ме знаеш. - Знам, затова казвам: мълчание. В това време се чуха стъпки на пруста. Стефчов погледна из прозореца и каза радостно: - Мердевенджиев иде! Е? - попита той псалта, който влезе бързешката. - Мишката в клопката - издума Мердевенджиев, като си развиваше шала от врата. - Как? Показа ли знак? - Пребледня, презеленя, притрепера.. Той е! - А какво каза? - Поиска ми да го чете у себе. Това пръв път става, досега той го презираше, както презираше и мене. Стефчов стана прав и изпляска с ръце. - Какво? - питаше го Хаджи Ровоама в недоумение. - И той се не сети за примката?- питаше Стефчов. - Ни най малко. Аз се преструвах, че четях и че нищо не виждам, пък то всичко видях: мечката спи, ама ухото й шава. - допълни гордо Мердевенджиев. - Браво бре, Мердевен! И сатирите бяха майсторска работа. Ти си бил за редактор. - Ама не ме оставяйте и занапред мердевен. Ти поработи за мястото, което се отваря. - Бъди спокоен. Псалтът поблагодари с ръка, по турски. - Аз и тоя Попов мисля да подхлъзна. Гледа те като бик и е вярно куче на Кралича. - Кой е този Краличът? - попита пак Хаджи Ровоама, учудена, че пръв път тя не знае нещо. Стефчов, без да й отговори, гледаше разсеяно из прозореца, занят вътрешно с мислите си. - Ха, ти знаеш ли? Вчера епитропите дохождаха в училището - обади се Мердевенджиев. - Кои? - Всичките. Михалаки предлагал да му обявят, че е изключен. Но другите го защитили. Марко Иванов най-силно. Само забележка му направили за песента. Нищо не излезе, с една дума. - Бай Марко се е годил за тоя Кралич, ама един ден горчиво ще му излезе. Защо се пъха и тоя простак? - А Мичо? - Бай Мичо, и той за Огнянова. - Разбира се... гарван гарвану око не вади. И Мичо, де седне, де стане, все правителството псува, както Марко псува вярата му. - Търколило се гърнето, та си намерило захлупката - избъбра Хаджи Ровоама. - Ами Григорът? Ами Пинков? - И те по тяхната вода. - Аз, да ме вземат чортовете, ако не затворя това тяхно училище!. Само бухали и кукумявки ще мътят в него! - извика Стефчов разярен, като крачеше бързо назад и напред. - Тъй, тъй, вържи попа да е мирно селото! Из тия училища нзлизат всички развратителни и бунтовнишки песни - отзова се калугерицата. - Ами кой бе тоя Кралич, Кириак? - Кралич? - Кралче, бъдещето кралче на България - отговори той иронически. Мердевенджиев си взе феса и отвори вратата. - Па не забравяй моята работа, Кириак! - продума той умолително, като излазяше. Бедният псалт мислеше, че се касае просто за изключването на Огнянова, комуто ламтеше да вземе мястото. - Щото е попово, то е готово... Стефчов остана сам с калугерицата, за да се разговаря за друго едно важно събитие: годявката си с Лалка... По мръкнало той се упътваше към конака. В Пиперковата улица срещна Михалакя Алафрангата. - Къде? - попита го тоз. - Ти знаеш ли? "Дунав" сваля съвсем маската на Огнянова: изображава го цял! Той бил избягнал из Диарбекир и го търсят под листо... Аз се заклевам, че той е... И името му друго било. - Що думаш, Кириак? Тоя човек е опасен, ще изгори и невинни хорица... Аз добре предлагах вчера да му дадем двете пари - той не е за нас, тоя чозек... Къде отиваш? Яви това на бея да вземе мерки... - Не е моя работа, аз и вестника нямам, той е у Мердевенджиева и Мердевенджиев знае... - отговори Стефчов хитро, като искаше да остане на завет от подозренията в предателство. Той изложи на тях псалта, като му нарочно подхвърли името. - Обади, обади; ще сториш голяма услуга на населението - повтори Михалаки съвсем просто и естествено, както би казал на Стефчова. че е дошла хубава риба на пазара, да иде да си купи. - Е, аз утре с Хаджията отиваме у дяда Юрдана... Аз още отсега ти честитя. То е в кърпа вързано. - И Михалаки го стисна за ръката. - Мерси, мерси. Смрачи се добре. Стефчов и Михалаки си шепнаха още няколко време в тъмнината, па се разделиха. Стефчов тръгна из пътя си, като тананикаше някоя любовна турска песен. Той отиваше за конака. XXII. На гости у поп Ставря Нощта беше паднала хубаво, когато Соколов и Огняпов се упътиха към поп Ставревата къща. Тя беше почти накрай града. Двамата приятели изминаха няколко тъмни улици мълчешката. И двамата бяха затънали в размишления. Огнянов беше унищожнл в. "Дунав", единствения брой в града, а това го беше поразслабило. Той, и по-после, не забележи у Мердевенджиева нещо обезпокоително. После, той беше станал неизразимо дързък, дързък до безумство. Това се случава с всички ония, на които опасностиге н рисковете са станали стихия. При все това, тънък облак от съмнение смущаваше душата му. Не ще ни дума, че докторът беше по-силно угрижен... Движението намаляваше, колкото се отдалечаваха от средището на града. Тесните и криви улици ставаха глухи и безлюдни. Само кучешките лаеве нарастваха. - Бре, що има там? - попита докторът, като показа на една човешка сянка, изправена до зида. В същия миг непознатият духна нататък. - Уплаши се тоя господин! Дай да го погнсм, да го питаме защо не възприима да му кажем "добър вечер" - каза Огнянов и се спусна по него. Докторът не беше разположен сега за такова упражнение, обзет от тежката си грижа, но се спусна и той. Непознатият бягаше възло. Види се, че не бе чист човек или се уплаши от нечисти. Той скоро взе преднина над гонителите си, защото, ако дързостта дава криле на рамената, страхът ги туря на краката. Скоро другарите видяха, че гонят вятъра. Непознатият беше се вмъкнал в някоя вратня и никакъв шум се не чуваше. Те се изсмяха сега. - Защо гонихме този човечец? - попита докторът. - Аз подозирах, че е някой агентин на Стефчова... те вечер пръскат сатирите. Иска ми се да подхване ръчицата ми някого. Соколов продължаваше да върви замислен. - Докторе, къде се запиля? Тук е вратнята на попа - извика му Огнянов, като почука на вратнята. Разсеяният доктор се повърна назад. Вратнята се отвори и тъмната фигура на дяда попа се изпречи там. - Толците и отверзетса вамъ! Влазяйте! Докторе! Графе! - избърбора поп Ставри весело. Както рекохме, Огнянову остана името "Граф" само беят го наричаше консул. Съчувствието, което Геновевиният съпруг възбуди в театъра, мина на Огнянова и по улицата. Децата го подирваха с викове: "графът, графът!", и тичаха при него да ги милува по бузите. Дядо поп отначало ръмжеше против него, но от представлението Стефчов изгуби в него един съюзник. Из стаята на чардака се разнасяха звукове от флейта. Когато попът въведе гостите в голямата стая, те зърнаха там доста гости. Между тях - Кандов, Николай Недкович и Слепецът. Здрависаха се. Ганчо, синът на попа и другар на Бойча, донесе още ракия и мезе - зелена трушия, нарязана, поляна с дървено масло и посипана щедро с червен пипер. Флейтата беше млъкнала. - Колчо - обади се Николай Недкович, - я карай! Колчо подхвана пак и изсвири с голяма сполука няколко европейски мотиви. - А бе я дайте ракийца и мезенце, да оправим гласа на свирката; забравихте ме - каза той, като спря. - Добре правиш, Колчо. "Който си проси, той си носи" - каза попът. Огнянов му наля и подаде мълчаливо. Той го попипа за ръката, позна го и каза: - Бай Огнянов, нали? Благодаря. другите ви викат граф, но една малка причина ме задържа, та не можах да ви видя като граф в театъра. Гостите се изгледаха усмихнато. - Бай Колчо, изпей ни калугерския тропар - помоли го Огнянов усмихнат. Колчо прие тържествен вид, изкашля се и захвана, като подражаваше на стария черковен псалт Хаджи Атанасия: - Благослови, господи, праведници твой: госпожа Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебела Магдалина и сухата Ирина; прекрасната Еноха - светило на метоха; госпожа Парашкева - незлобивата дева; и Хаджи Ровоама - безгрешната мадама. Колчо изреди докрай калугериците, като им прикачваше противоположни епитети на техните истински качества. Дружината се смееше гръмогласно. - Хайде, хайде, сядайте на софрата! Какво им се насмивате на божите жени? - скара се шеговито попадията. Насядаха всички около презръчника. Дядо поп благослови вечерята и гостите взеха да отдават подобаващата й чест, с изключение на Соколова, когото ядеше отвътре. Пред дяда попа стоеше исполинско стъкло с кехлибарено вино, за да разлива благодат наляво и надясно. - "Вино веселит сердце человека и тело укрепляет!" - казваше той, като доливаше чашите. - Графе, пий! Николчо, тегли почтено! Кандов, жули, ти си руски човек! Докторе, дръпни по издебело, това не е цяр, а дар божий. Колчо, цукни, цукни, чадо мое, после ще ни изпееш влашката "Лино, Лино, вай де мине". С такава оригинална команда развеселеният дядо поп утоляваше и възбуждаше жаждата на гостите и чашите се кръстосваха, пресрещаха, чукаха и играеха кадрил. Подир вечерята й разговорите бяха въодушевени и разнообразни. Говори се, естествено, за "Геновева" и Стефчовата "свирка", с която дядо поп се отнесе безцеремонно. Огнянов изкусно пренесе разговора на по-незлобна почва, например, тазгодишния спор на виното. Дядо поп се намери в стихията си, като риба в морето, и изреди по-тънко качествата на вината от всичките лозя. Виното от пиклиндолските той намираше шампания над шампаниите. - То грее като слънце, свети като злато, жълтее се като кехлибар, реже като бръснач. От такова вино пророк Давид се подмладил. Десет капки от него правят человека философ, петдесет - цар, сто драма - светец! - разправяше възторжено поп Ставри, щото да потекат лигите и на един левантски постник. Той пухна с устата си от задоволство и свещта угасна. - Дайте, запалете - каза той. - Дядо попе, у тебе има три работи - каза Колчо: - свещеник, свещник и свещ, ама аз ни едно не видя, право да си кажа. - А у тебе какво има, чадо? - попита попът, който не разбра тънката ирония. - И у мене има три работи: Колчо, Голчо и Кьорчо! Дружината се изсмя на тия остроумни шеги. Скоро разговорът стана общ. Ненадейно на улицата се чу следующата весела песен. Вероятно някой гласовит хлапак я пееше: - Кой ти купи герданчето, гюзел Милке Тодоркина, герданчето - сребърното? - Купи ми го Кириакът, за моето бяло гърло, аз да нося, той да гледа. Кой ти купи фустанчето,
гюзел Милке Тодоркина, фустанчето - джамфезчето? - Купи ми го Кириакът, за моята тънка снага, аз да нося, той да гледа. Песента отмина и заглъхна в по-нататъшните улици. Но тя докара думата за Милка Тодоричина, близка попова съседка. Милка беше хубавичко, но развалено момиче, за което много истории се носеха из градеца, и славата му растеше всеки ден, за разтуха на хлевоустите бъбрици. Скоро изкараха и песен на Милка. Махалените се чумереха. Тям не беше драга тая съблазън в съседството: лош пример молепсва. Съветваха баща й и майка й да я венчеят за Рачка Лилов, бакърджийчето, което лудеело за нея. Но неговият баща и майка не скланяха. Кой си даваше чедото за такава изгора? - Ами пък Лило Бакърджият защо пък не дава да му се спомене? - казваше баба попадия. - Че той за кого иска да жени своя граплю, Рача? За чорбаджийска дъщеря ли или за боярска? Милка - момиче младо, хубаво. Ех, грешило, бъркало от глупост, с тоя ум не ще остане я! Умът дохажда понататък. Па като се обичат, нека се вземат. С обич и сговор да си живуват, както господ дал. Ами тъй по-хубаво ли е? - А бе то момичето глупак, ама и него го не оставят на мира от изкушения лукавих - подзе дядо поп; - отде да си е чапкънин, за него наднича, де да си е песен, за него приказва. Какво ще правиш? Хората от едно правят сто, от мравката аслан! И ето сега Милка Тодоричина прочута! Аз казвах на баща й да хване тоя мечи син, Рачка, кога дойде при момичето, па надве-натри да ги обулчи и - свършена работа: булото туря перде на всичко. - Нали думаха по напред, че чорбаджи Стефчова син щял да взима Милка? - попита една гостенка. - Тогава момичето беше още на честта си. - То за колко души пущаха досега! Излезе само лошо име на девойката - обърна се една друга. - Та знайте ли? Стефчов Кириак ще се годява за Лалка Юрданова? - обади се третя. Тия думи промушиха с остър шиш доктора. - То се знае, на Стефчова окото бяга на голямо. - забележи попът. - А Милка благодарна ли е от Рача? - попита Огнянов, за да отклони разговора. - Нали ви казвам? Ходи скришом у момичето, вика се - искат се. Не трябва маяне: да им метнат едно було, та да патаса светът. Боже, Исусе Христе, прости... сгрешихме се с мирски соблазни... А утре е Свети Андрей. Ганчо, налей по едно от долноречното, че ни пресъхнаха гърлата. Анке, Михалчо, хай вървете си, татовата, легнете. Вие сте малки деца. Децата станаха и се отдалечиха с недоволен вид; тях ги живо занимаваха приказките за кака им Милка Тодоричина. - Според мене, да оставят тая Милка свободна; защо да я насилват непременно да се венчава? - каза Кандов. Дядо поп изгледа Кандова. - Как, да се не венчава? - попита в недоумение. - Да я оставят свободна, и тя има човешки права - каза натъртено студентът. - Ама как свободна? Да си дигне ризата на прът ли? Да се разберем де! - Странни понятия за човешките права - забележи Николай Недкович. - Щом не стеснява свободата на другите, може да живее, както обича, няма нищо - обясни Кандов. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|