Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| - И ако стане най-разкошна, пак няма нищо? - попита попът.
- Как най разкошна? - Республика де! - поясни нетърпеливо попът. Кандов го погледна в недоумение. Недкович му разправи ниско значението, което попът произволно даваше на тия думи. - Тук е работата за принципа - отговори важно Кандов. - Напредналите идеи на нашия либерален век се стремят да еманципират жената от робската подчиненост на мъжа, наследие от варварските епохи. - Демек, какво излазя от това? - попита попът, който не разбра нищо. Кандов продължи обърнат към Огнянова и Недковича: - Съвременната наука признава на жената еднакви способности с мъжа и равни права с него. Тя е била до днес жертва на цял ред глупи предразсъдки, които са стягали в железни окови волята й; тя е пъшкала под бремето на унизителни задължения, наложени ней от тиранията или животинските инстинкти на мъжете. Цяла върволица форми и узаконения са създадени за нея, да я препъват на всяка стъпка в живота!. Кандов говореше с убеждение. Той беше честно сърце; неразборчивото гълтане утопиите на разни социалистически доктринери беше смутило в него понятията за истина и лъжа; звучните слова и окръгленнте модни фрази значеха за него повече от реалната правда на живота; но той беше поразен от новостта им и желаеше да блесне с тях. Кандов страдаше от болезнения идеализъм на средата, дето бе живял досега. За да се отрезви, стигаше да постои няколко време в България. - И що значат, кажете ми - продължи студентът, - ония громки думи: целомъдрие, брак, съпружеска вярност, свети майчини обязаности и други нелепости? Просто експлоатация на слабостта на жената! - Гаче го чете на книга! - пришушна си попът. - Господин Кандов - възрази Недкович, - всеки разбран човек съчувствува на идеите, които изказахте в началото. Но вие правите вратоломен скок и падате в безумна крайност. Вие отхвърляте законите - не на мъжа вече, а на природата; вие подравяте вечните основи, на които стои човешкото общество. Какво ще стане в света, ако унищожим брака, фамилията, майката и отнемем на жената високото й призвание? Тук дядо поп разбра и се намуси. - Аз искам еманципацията й. - Пардон, вие искате деградацията й - обърна се Огнянов. - Господин Огнянов, чели ли сте философите, които са писували по женския въпрос? Съветвам ви да ги четете. - Кандовче! Кандовче! - обърна се попът. -Ами ти чел ли си евангелието?. - Чел съм... някога. - Ти знаеш ли там, дето казва: Жены, своимъ мужемъ повинуитеся? И по-нататък: Сеги ради вставитъ человекъ отца своего и матеръ и прилепится къ жени своеи? - Аз се основавам само на здравата наука, дядо попе. - Ами от господьовата наука коя е по-здрава? - подзе сърдито дядо поп. - Ти, Кандовче, тия протестантски мисли да ги извадиш из главата си, дядовата. Бракът е тайнство великое. Без брак може ли се бе, синко? Тогава защо е черквата, защо е вярата, защо са свещеници, когато хората ще се развъждат като свинете - без венчавка, без благословия божия? Вратата се отвори и Ганчо влезе. - Навън, у Милкини, страшна врява - каза той. - Каква врява? - Не зная добре - отговори Ганчо със заекване, - но ми се чини, че Бакърджийчето е затворено там. Цялата махала се е събрала. - Ако е Рачко, сещам се какво ще стане - каза дядо поп. - Хайде, момчета, да идем. да видим; може дядо ви поп да дотрябва там. Без попска благословия нищо не става. Нека Кандовчето да си бъбре. Когато той отиваше, аз се връщах. XXIII. Друг се хваща в клопка През няколко вратня от поповата беше вратнята на Милка Тодоричина. В тясното дворче, пред стълбиците, шумяха смесени гласове. Глъчката растеше всяка минута. Нови любопитни съседи увеличаваха навалицата, из която блещукаха две-три фенерчета. Мнозина се мъчеха да видят през прозореца затворените любовници. Милкиният баща викаше; майката гълчеше и се щуреше от място на място, като уплашена кудкудячка. Скоро дойде и Рачковият баща, разтласка тълпата, взе да дъне вратата, за да извади сина си. Но няколко силни ръце го оттеглиха назад. - Какъв е тоя зорбаджилък, джанъм! - викаше той и пак се спущаше към вратата. - Бай Лило, стой мирен - извика му един съсед, - нали видиш каква е работата? - Момчето ми! - пищеше Лиловица. - Аз си не давам сина за такава кисца и вонта!... И тя се хвърляше като усорлица въз ония, които й пречеха. - Булка Лиловице - извика един груб глас, - кисца и вонта! Какво прави Рачко при нея? Тука ще го направим, както е обичаят. - Какво ще го правите? Ще го бесите ли? Някого убил ли е? - И тя се пак хвърляше разчорлавена и обезумяла към вратата. - Ще ги венчеем, както му е приликата. - Аз я не ща тая вещица! - Син ти я ще - него ще венчеем. Отчаяната майка не знаеше какво да прави. Тя усещаше, че тоя общи съд е по-силен от нея. Тя се развайка: - Изгориха детето ми! Покоси се животът ми!... Чума да я разкъса тая разбесняла кучка, дето помами сина ми! Глъчката растеше заедно с наваляка. Сред размесения шум раздаваха се някои гласове по-ясно, но всичките в един дух: - Венчило, венчило! Па всяко чудо за три дни - викаше един, - Вържи попа, да е мирно селото - обади се друг махаленец. - Каквото дирил, намерил - казваше трети. - Чакай да видим, тя да го не е викала? - А бе момчето я искаше бе! - Като е така, защо шамата? - Чакат от конака да дойде човек, та да отворят. - Ето онбашият дойде - извикаха. Шериф ага с двамата пандури разтика тълпата. - Сега тук да ги венчеем - изрева някой си. - Не, по-напред на хамама ще ги водим с тъпани, да станат къпани - отзова се Ганчо Паякът. - Не ще много труд, джанъм; тука да ги обулчим криво-ляво, па да ни почерпят по едно вино - каза Нистор Фръкалцето. - Повикаха ли попа? - питаше Генчо Стоянов. - Тук е! - обади се дядо поп Ставри и се провря с гостите си напред. - Не се грижете, дядо ви поп знае християнския закон. Ганчо, иди ми донес патрахиля и требника. В това време вратата се отключиха. - Излезте! - извика онбашият. - Милке, Рачко! Излазяйте - извикаха и други. Тълпата се притискаше около онбашият. Всички се напинаха да видят момчето и момичето, като че ги не бяха виждали друг път. Фенерите се издигаха над главите и освещаваха добре отворената врата. Показа се най-напред Милка. Очите й гледаха надолу от срам. Тя беше зашеметена и нито отговаряше на майка си, която й гълчеше нещо неразбрано. Само веднъж тя вдигна очи и погледна удивлено и уплашено. Милка беше сега още по-хубавичка и привлече на своя страна симпатиите на сърдитите съседи. Младостта и хубостта обезоръжиха веднага озлоблението на тълпата. По много лица се четеше прошка. - Булче и половина ще бъде! - каза един. - То добро стана, холам, както стана. Нека да бъдат честити! - каза Нистор Фръкалцето. Поп Ставри стоеше отпреж с гостите, от които някои не познаваха момчето. - Рачко, излез и ти! - извика дядо поп, като назърташе из вратата в тъмната стая. - Не се срамувай, байовата, излез - казваше друг; - то вече всичко ще простим и дядо поп ще ви благослови на веки веков. Кандов се обърна към другарите си. - Трудно положение - каза той ниско. - В такива минути човек остарява с десет години. - Оригинален народен обичай - продума Недкович; - по-оная неделя пак тъй венчаха едни любовници. - Той мирише малко на насилие, тоя обичай - забележи Огнянов. Момъкът не излазяше. - Нали е вътре? Защо не излазя? - попита попът Милка. Тя клюмна утвърдително и погледна зачудено към стаята. Онбашият го хвана нетърпение: - Излез бе! И други гласове извикаха Рачка. Навалицата се притискаше напреж. Любопитството беше също така трескаво, както в театъра, кога зрителите очакват дигането на завесата. Тук завесата беше вече дигната - очакваха само героя. Но той се не явяваше. Тогава онбашият влезна и тълпата нахлу по него. В ъгъла стоеше момъкът, неподвижен. Но той не беше Рачко Бакърджийчето. Стефчов стоеше там. Всички останаха втрещени на местата си. Онбашият се отдръпна назад. Той не вярваше очите си. Не вярваха очите си и другите. Поп Ставри изпусна патрахиля; другарите му се гледаха изумени. Соколов впери злобен, тържествующ поглед в противника си; злорада усмивка оживи лицето му. Той гълташе с наслада зрелището на тоя съкрушителен позор. Стефчов, смазан под толкова погледи, засрамен, изгубен, унищожен, не приличаше на себе си. Той се озърташе плахо, плахо. "Стефчов, Стефчов, Стефчов!" - разнесе шопот името му нататък. Той се озърна пак, като че диреше да се потули някъде или да потъне в земята. Как се намери той там? - По един фатален начин. Тая вечер, като се раздели с Михалакя, той продължи пътя си към конака. Кога дойде до портата му, гой се спря смутен. Колкото и да беше тъмна и ожесточена душата му, българското чувство се пробуди там и изпротестира. Той се уплаши от постъпката си и я отложи за утре, за да я извърши при по голяма смелост. Тогава отмина конака и се упъти към един свой роднина на края, но го не намери и тръгна назад из улицата. Тогава именно той срещна в тъмнината доктора и Огнянова, които инстинктивно позна - гузен негонен бяга - и в безумен страх фукна назад. Кога мннуваше край Милкината порта, той несъзнателно я бутна, за да дири убежище, и се сгуши в гъстия бурен на двора. Там постоя доста време, никакъв шум от улицата не чу. Една женска фигура мина през двора и се покачи по стълбата. Стефчов по хода позна Милка. Той пръв беше подлъгал Милка и след няколко време зарязал. От едно падане тя отиде на друго и тъй се подлъзна по урвата, която я влечеше неудържимо в пропастта. Но днес, в предвечерието на годежа си, той си спомни с безпокойство, че има у Милка няколко писъмца, с които тя можеше да му напакости, при известието за годявката му. Някой негов враг можеше лесно да насъска раздразненото момиче. Той, прочее, реши да изтегли тия пакостни книжа, ако се може, тая вечер. Той дебнешком отиде до вратата й и влезе при някогашната си любовница. Всички тия движения на Стефчова се наблюдаваха в това време от Милкиния баща - той й беше втор баща, - той извардяше там дохаждането на Рачка, за да постъпи с него по съвета на съседите. В тъмнината, прочее, той взе Стефчова за Бакърджийчето и го заключи при Милка. После се затече, та повика близките съседи, а тях последва цялата махала. ........................ Онбашият съобрази тозчас. - Вървете си, чорбаджилар, аз ще изпитам челебият на конака! - извика той сурово на тълпата и хвана Стефчова за ръка. - Няма, няма на конака! Тук да се свърши всичкото - викаше някой отзад, който не беше разбрал, че Стефчов е хванат вместо Рачка. - Стефчов бе! - казаха някои. - Стефчов! Как? Шумотевицата растеше. - Че като е чорбаджийски син, какво? - викаше някой си. - И с него тъй, както и с Рачка - рога няма я? - Все едно, да ги венчеем! - викаше друг. - Ами той не е за това момиче - обади се един покровителски глас. - А какво прави при него среднощ? Или чорбаджиите могат да се гаврят с чуждата чест, а само за сиромасите е законът? Обадиха се още няколко гласове благоприятни за Стефчова. - На хамама, на хамама! - отзова се Ганчо Паякът. Огнянов каза ниско на онбашият: - Шериф ага, отведи по скоро негова милост; толкова свят гледа. тежко нещо е. Той забрави врага си и виждаше само жертва, смазана под позора. Той не можеше да пренесе това зрелище на човешко унижение. Онбашият изгледа подозрително Огнянова. - Остави бе, що ти трябва! Нека се черви! - дръпна го мъстителният Соколов. Стефчов чак сега видя двамата си гонители. Хрумна му, че те се творците на опозоряването му; той съгледа усмивката им. Адски гняв кипна в душата му и погледът, който им хвърли, би ги уплашил, ако би го забележили. Онбашият поведе Стефчова. - Отстранете се - извика той, - това не е ваша работа. Вие дирехте Бакърджийчето тука. Върви, челеби! Тълпата им отвори път. - Как стана тая работа? - попита го ниско и с участие Шерифът. - Огнянов и Соколов ме предадоха - пришушна Стефчов. Навалицата се повлече след тях. - Тук го дайте, ефендим, това момиче остая на пътя, една смърт му остая! - викаше Иван Селямсъзът, който току-що бе дошъл. Присъствуващите роптаеха високо, но протестът им против това отвеждане дотам се простираше. - Що мълчите бе? Обадете се бе, хора! - викаше Селямсъзът с гръмоподобния си глас. - Или чорбаджи Стефчовият син ви е турил слива в устата! Селямсъзът отдавна мразеше Стефчова. Но гласът му не извикваше друг отзив. В това време други се трупаха при стълбите. Там заливаха Милка, примряла. Нещастното момиче не можа да издържи по-дълго време тия съкрушаещи вълнения, които го сломиха завинаги. Народът се разотиде недоволен. XXIV. Две провидения Сутринта беше празник. Игумен Натанаил държеше страна в манастирската черква, при аналоя, и допяваше тропара си. Някой го дръпна. Отпреде му стоеше Мунчо. Игуменът го погледна строго. - Що искаш, Мунчо? Хай върви си! - изкара му се той и се обърна да продължи тропара си. Но Мунчовата ръка го стисна втори път силно за лакътя и го не пущаше. Той се пак обърна разсърден и тогава видя, че Мунчо беше силно разпъхтян; очите му блещяха и в тях се четеше някакъв страх и цялото му тяло трепереше. - Какво има, Мунчо? - попита строго игуменът. Мунчо завъртя страшно глава, изпули още повече очи, напъна се и със сила проговори: - Р-у-с-и-а-н при воддд-е-ницата. Турр-рци! - И вместо да продължи думата си, той направи движение с ръцете си, като че копае. Игуменът го изгледа втрещено от най-напред, па изведнъж ужасен проблеск озари ума му. Мунчо трябваше да знае какво има закопано при воденицата; а понеже спомена тук и Русиана, трябва да знае цялата тайна. Как? - Той не разбираше. Той разбра само едно: че тайната е известна вече на властта! - Бойчо е пропаднал! - прошушна си Натанаил с отчаян вид, като забрави и тропар, и пение, и не виждаше отца Гедеона, който при отсрещния аналой отчаяно му махаше и смигаше, за да го подсети, че е негов ред. Натанаил хвърли очи към олтара, дето Викентий беше занят по литургията, заряза отца Гедеона да се разправя, както знае, с тропарите и излезе из черква. В един миг той беше в обора, след други - препускаше като стрела към града. Тая утрина беше силен студ и фъртуна. Нощес бе паднал сняг и побелил тревите и клоните на дърветата. Игуменът немилостиво бодеше търбуха на враното си конче, из отворените ноздри на което излизаха облаци пара. Той бързаше да спаси Огнянова, ако имаше време още. Той знаеше, че пръснатата мълва, с която обясняваше изчезването на двамата ловци, беше намерила почва и отстранила всяко подозрение. Кой го пробуди сега у бездеятелния началник на полицията? Непременно някое предателство. От кого - не угаждаше още. От Мунча да беше - ако наистина Мунчо знаеше работата - той не вярваше: той знаеше как идиотът обожаваше Огнянова. Мигар несъзнателно да го е издал? Но предателство имаше. И то трябваше да има ужасни последствия за Огнянова. Петнайсетте минути, които трябват до града, той ги взе за четири. Конят беше цял в пяна. Той го остави, пътем, у брата си и пеша отиде до Огняновото жилище. - Тук ли е Бойчо? - попита тревожно. - Излезе. Току преди вас дойдоха заптиета и го дириха из всичките дупки. Какво му искат, поразениците? Гаче челяк е убил! - отговори разсърден стопанинът. - Къде отиде? - Не знам. - Лошо, но има надежда още - каза си игуменът и тичешката се упъти към доктора Соколова. Той знаеше Огнянова за не особено усърден черковник, та нито помисли да го дири в черква. Като мина край Ганковото кафене, надникна, но го не видя там. - От Соколова мога да узная де е, ако не е вече в затвора - продума си Натанаил, като се втурна в двора му. - Кой има тука, бабо? - Няма никого, светиня ви - отговори къщната бабичка и хвърли метлата, да дойде да се поклони и целува ръка на духовника. - Де е докторът? - питаше той гневно. - Не зная, отче духовниче - отговори жената, като се заекваше и гледаше смутено пред себе си. - Ах! - изпъшка игуменът п се запъти към вратнята. Бабата притърча подпре му: - Чакай, чакай, отче духовниче! - Какво има? - попита той с нетърпение. Тя прие тайнствен вид и каза ниско: - Тук си е, ама се крие, че го дириха одеве пусти турци. Прощавай, отче. - Той от мене да се не крие - та що ми не кажеш от пръв път? - избъбра игуменът и бързешком мина двора и чукна на портата, която докторът му отвори тутакси. - Бойчо де е? - беше първата му дума, - При Рада. Какво има? Соколов усети, че ще научи по голямо нещастие. Той беше пребледнял. - На тая минута копаят при воденицата. Има предателство. - Ах! Отиде Огнянов! - с отчаян вид извика докторът. - Трябва да му се обади по-скоро. - Дирен е и у тях, но го не нашли - продължи игуменът развълнуван; - тичал съм с коня като вятър, да явя по-скоро. Боже мой, какво ще стане с това момче! Закрили го! Къде се готвиш из вратата? - попита той зачуден. - Ще припкам при Бойча. Трябва да го спасим, ако не е късно - каза докторът, като отвори портата. Игуменът го изгледа с още по-голямо недоумение. - Ами и тебе нали те дирят? По добре аз да ида... Докторът направи знак с ръка: - Немислимо е. Твоето появление по това време у Рада в стаята й ще се забележи, ще бъде даже скандал. - Ами ти ще паднеш в ръце! - Нека, но аз трябва как как да го предизвестя... За Бойча е голямата опасност. Ще мина през по-затънтени улици. И Соколов изхвръкна. Игуменът го благослови просълзен. Докторът знаеше, че тая заран Огнянов щеше да бъде в девическото училище, което беше днес празно и дето беше назначил среща на един писмоносец от П...ский комитет. В няколко скока той се озова в черковния двор, без да го зърне полицейски човек, и се покачи по стълбата в девическото училище, дето живееше Рада. Той се втурна в стаята й като ураган. Неочакваното появление на Соколова, и по такъв начин, я порази. - Дохожда ли Бойчо тука? - попита той запъхтян, без да я поздрави. - Сега излезе - отговори Рада. - Що си побледнял? - Де отиде? - В черквата. Какво има? - В черква? - извика Соколов, без да й даде обяснения, и отвори вратата да излезе. Но се оттегли назад поразен. Той видя сега, че онбашият туряше стража на черковните изходи. - Какво ти е, докторе? - извика бедната учителка, като предчувствуваше беда. Соколов й посочи през прозореца заптиетата. - Виж, пазят Бойча. Той е предаден, Радо! Дирят и мене. Ах, нещастие, нещастие! - казваше той, като си хвана главата с ръце. Рада се отпусна безсилна на миндера. Кръглото й лице, пребледняло от страх, стана още по-бяло. То приличаше на мраморно. Соколов се пулеше на прозореца. Той вече не можеше да се покаже пред заптиетата и търсеше с поглед някой верен човек, комуто да поръча да обади Огнянову опасността, а умът му в същото време измеряше всичката й грозна величина. Ненадейно той видя господин Фратя, че минуваше под прозореца, за да влезе в черква. - Фрате, Фрате - извика му той ниско, - приближи! Господин Фратю се спря близко. - Фрате, ти отиваш в мъжката черква, нали? - Там, както всякога - отговори господин Фратю. - Моля те, кажи на Бойча, той е там, че заптиета го пазят при вратата, та да вземе мерки. Господин Фратю хвърли безпокоен поглед към черквата и видя, действително, че трите й изхода заптиета вардеха. По дребното му лице се изписа страх. - Ще кажеш ли? - питаше нетърпеливо докторът. - Аз? Добре, ще му кажа - отговори с видимо колебание благоразумният Фратю... После прибави подозрително: - Ами ти що не идеш, докторе? - Дирят и мене - пошепна докторът. Фратювото лице се промени още повече. Той прибърза да се отмахне от тоя опасен събеседник и тръгна напред. - Фрате, по-скоро - чуваш? - повтори за последен път Соколов. Господин Фратю му кимна съгласително с глава, повървя още малко, па се отби и влезе в калугерския метох. Докторът видя това и си скубеше косата от отчаяние. Той не мислеше за себе си, той се мъчеше за приятеля си; той виждаше, че и да му обадят сега - сега късно е и само по едно чудо би могъл да се изтърве от ноктите на властта. Но само тази искрица от надежда остаяше - а то беше надежда. Действително, предателство имаше. Още нощес Стефчов, доведен в конака, разказа на бея всичките си открития и подозрения за личността на Огнянова. В същия час един страшен проблясък озари ума му. Той спомни случая с Емексизовата хрътка, който преди време онбашият беше му разказал. Ни той, ни онбашият тогава не се досетиха да вникнат по-дълбоко в смисъла на тая страшна ярост на хрътката против Огнянова, както и ровенето й при воденицата. Какво е ровило там псето? Що се е хвърляло въз Огнянова? Дали в това се не крие тайната за изчезването на двамата турци? А то се бе случило в същото онова време, когато и Огнянов се беше появил в града. Непременно Огнянов има пръст тук. Стефчовият злобен ум съобрази всичко това със светкавична бързина и грозното подозрение се измъти от всичко това с неотразима сила и нагледност. Стефчов съветва веднага да копаят при Стояновата воденица. Беят си прехапа устните и се разпореди тозчас. Той реши рано сутринта да арестува Огнянова, за да не би тая нощ да му избегне някак или да направи жертви... Прочее, тая заран двата трупа на ловците бяха изровени и гибелта на Огнянова решена. Той сега беше като звяр загащен. Онбашият предпочете да го варди на вратите, а не да го хване в черквата. Това щеше да дигне неприятна тревога с народа и да предизвика Огнянова на отчаяна самозащита. Изненадата беше по-добро Когато Соколов се съкрушаваше на една страна, а Рада примираше на друга, чуха се ненадейно тежки стъпки извън по стълбите. Докторът се сепна и се ослуша. Стъпките бавно приближаваха с тумтене от тояга и се спряха пред вратата. И, на един черковен глас, запя се известният Колчов гропар: - Благослови, господи, праведници твои: светата Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебелата Ирина и суха Магдалина; госпожа Ровоама, дано я вътре няма. - Колчо! - каза докторът и отвори вратата. И слепецът влезе свободно: той беше навсякъде свой. - От черква ли излазяш, Колчо? - От черква. - Видя ли там Огнянова? - питаше докторът нетърпеливо. - Очилата ми от Америка не са дошли още, та го не видях. Но знам, че е там, в трона, до Франгова. Докторът му каза сериозно: - Колчо, остави шегите. Огнянова гони полицията и заптиетата го дебнат на черковните врата. Той не знае нищо. Той е съвсем изгубен, ако му се не обади. - Аз отивам! - Моля ти се, бай Колчо! - обади се Рада, която надеждата посъживи. - Аз сам бих отишъл, но и мене дири полицията. В тебе няма да се взрат, иди - каза докторът. - Аз за Огнянова моя живот нещастни давам, ако го поискат. Какво да кажа? - питаше слепият с живо участие. - Кажи му само тия думи: "Всичко е открито; заптиета пазят на вратите на черквата, спасявай се, както можеш!" - После прибави мрачно: - Ако не са му вече пратили някого да го изтеглят с измама из черквата. Колчо разбра важността на всеки миг сега и излезе бързо. XXV. Мисията става мъчна Колчо заслазя oпипом, като чукаше с тоягата си по стъпалата на стълбата. Но кога се намери на двора, той заскори с голяма увереност и влезе в нартиката. Там се спря и затършува кърпата си из всичките джебове, каквото да се замае и чуе думите на Шериф ага, който правеше разпореждане. - Хасан ага - казваше той ниско, - иди да заръчаш на другите да си отварят очите. Ако се опре, да стрелят, без да ме питат. - Ненко, иди, байовото, по-скоро, та извикай Графа, даскала Огнянова... Кажи му, че го вика един човек - казваше пък Филчо пандуринът на някое момче, както разбра по гласовете Колчо. Тогава той се уплаши да го не преварят, откри тежката завеса на главните врата и влезе. Черквата беше пълна с народ. Хаджи Атанасий допяваше последньото херувико и отпуск приближаваше. Тълпата беше извънредно гъста, защото тоя ден имаше твърде много причастници и няколко панихиди, и натискът беше голям. Пътят прочее изсред храма беше заприщен. Слепецът затъна като в някой непроницаем лес, тъмен като нощ, която беше вечна за Колча. Инстинктът го водеше право; но как да пробие тая стена от притиснати ръце, хълбоци, гърди, плещи и крака? Какъвто беше дребничък и немощен, не беше мислимо да си пробие път до трона на Огнянова, пред самия олтар. Това беше работа, и то мъчна за един Голиат! До едно място пъпла, па спря заморено. Бутна тук, бутна там - в нощта - напразно: стената стана непоколебима. Мнозина даже сърдито му изгълчаха да се не тика напред, че ще го задушат или смажат. Няколко железни лакти притиснаха слабите му ребра да ги строшат. Той се задъхваше. Подир две минути идеше "Со страхомъ божiимъ и верою приступите!" Потокът щеше да рукне назад и повлече и Колча в устрема си. И Огнянов тогава беше изгубен! А кой знае, може би в тоя същи миг момчето стигаше до Бойча през други път и той тръгваше, без да подозира примката. Може би то да заминеше край самия Колча, да се засегне до лакътя му и Колчо да го не усетеше. Ръката му инстинктивно пипаше наоколо, за да търси някое момче. Действително, той набара някаква снага, която позна, че принадлежи на невъзрастен човек, и на уплашения му ум се стори, че това е страшното момче, което отиваше да вика Огнянова. Той в изстъпление го стисна силно за ръката, като го теглеше зад себе си, па му викаше несъзнателно и бързо: "Ти ли си бе, момче? Как те викат бе, момче? Стой назад бе, момче!" Но тозчас напорът на тълпата отзад ги раздели. Николчо беше в отчаяние. Бедната му благородна душа изпитваше страшни страдания. Той чувствуваше в ужас, че животът на Огнянова виси на косъм и тоя косъм е той - Колчо, - слаб, нищожен, изгубен, почти невидим в това море от хора. А херувикото вече идеше към края си. Тоя Хаджи Атанасий, друг път тъй проточен и бавен в пеенето си, сега му се виждаше ужасно бърз! Какво да стори? - В минути критически идат и крайни решения. Колчо се развика с отчаян глас: Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|